КЪМ КРАКАУЕР
Дори за добре обучения юрист първият сблъсък с фрази, съдържащи се и в заглавия на класически текстове по юриспруденция и политология, като например „легалност и легитимност”, или създават усещане за празнословие, или събуждат усета за нещо неизвестно и загадъчно, че с тях се дава израз на нещо, което не се учи в техните учебници.
В случая Зигфрид Кракауер провокира с идеята за две форми на поведение, които не съвпадат с правилата, регламентирани от закона – противозаконно и свръхзаконно. В трактата, напълно естествено, първата форма е отредена на престъпника, а втората е онагледена с действия на рицари, светци, магъосници, еретици… Което неминуемо препраща и към онези високи образци от историята на човечеството, в които Сократ или Христос са обвиняеми в съдебен процес, при което хем са осъдени законосъобразно, хем правдата е на тяхна страна; при това сякаш още приживе, а не само с оглед бъдещето или вечността.
Същевременно провокацията е подсилена с това, че в днешно време ролята, докосваща се до по-висшия регион над закона, се пада на детектива. Това е така, защото самото общество е рационално организирано до крайна степен и се нуждае от адекватни на това състояние герои. Ето как всички останали ключови типажи – на престъпника и на полицая, на близките и на съдията – се оказват в по-неизгодна, частична позиция, докато детективът изглежда в сравнение с тях направо кукловод.
Детективите са свръхгерои в детективските романи. Не само в традиционните, но при Умерто Еко и при Дан Браун. Тяхна метаморфоза или само бледо копие можем да открием и в проекта на БНТ, какъвто е „Под прикритие”, чийто финал в НДК се подготви като национално събитие, а реализацията му – с извеждането на на героите на сцената по групи – се оказа по сценарий на… Кракауер.
И щом масовото съзнание има нужда от такива виртуални и художествени обяснителни модели, защо да няма нужда и от реални и политически, такива, в които царе се правят на граждани, бандити – на робинхудовци, носейки както самият Винету образа на Божията майка в сърцето си.
Но нека дадем думата на самия Каркауер:
(За противозаконното и свръхзаконното)
“Изразител на общността с досег до висшите сфери, чието изопачено подобие трябва да схващаме в пресъздаденото от детективскияроман цивилизовано общество, е цялостният човек, екзистенциалният човек в смисъла на Киркегор, който има действително отношение къмбезусловното. Ако пред човека, застанал в обусловеното, се изправи абсолютното, трансцендиращо обусловеността и времевостта, но само подформата на рефлексия, т.е. без напрягане към него, Бог ще му се стори само един предмет покрай другите предмети и именно с това човекът не биживял екзистенциално, а би възприел зрителска нагласа, в която му се привижда идентичност, на която обаче не достига действителност. Напротив, живеейки действително екзистенциално, той се намира под напрежение, той е творение, насочващо се към божественото, природа,която се схваща в отношение към свръхприродното. Мястото му е между долу и горе. Съпричастен е към сътвореното, елементарното, къмединствено биващото, но е съпричастен и към другото, към словото от отвъдното и към възвестяванията, и е действителен, доколкото векзистенцията си потвърждава своята съпричастност към долу и горе.
„Такова междинно състояние, казва Киркегор, е горе–долу екзистенцията, нещо, което пасва насредищното същество, каквото е човекът.“
Както живеещият екзистенциално индивид, така и съответната му общност се намира в парадоксална ситуация. Напътена и напрегната, тя живее както във времето, така и в отблясъка на вечността, удържайкипостоянно неудържимата средина между природа и свръхприрода. На парадоксалността на това „междинносъстояние“ съответства двусмислието на „закона“, на който се подчинява общността. Човешкото съжителствоможе да се мисли така задушевно свързано, че законът да изглежда нещо, отстъпващо сякаш назад, и че самолюбовта обединява освободените от него. Но тъкмо междинното положение на човешкото оставя свободномясто и допуска външното и долното, повлича закона надолу, щом спасението не се осъществи. Доколкотопринадлежи към царството на обусловеното, застиналото трябва постоянно да се преодолява; доколкото сеулавя чрез вярата, привличащото остава неизменно в сила. В дидактическия разказ на Анатол Франс Правитесъдии двамата съдии философстват:
Първи съдия: Законът е стабилен.
Втори съдия: Законът никога не е стабилен.
Първи съдия: Идващ от Бог, той е неизменен.
Втори съдия: Като естествен продукт на обществото, той зависи от променливите условия на живота внего...
Първи съдия: Първите закони са ни се разкрили от Безконечната премъдрост. Най–добрите закони са тези, стоящи най–близо до този извор.
Втори съдия: Не виждате ли, че всеки ден се коват нови закони и че дори конституцията и кодекситесе различават според времето и мястото си?
Първи съдия: Новите закони произлизат от древни. Те са нови клонки на все това дърво, подхранвано от един и същи сок.
Ако властваше само законът, общността нямаше да е екзистенциална, тъй като навсякъде, където нещосе налага безусловно, напрежението би секвало твърде рано: ако пък законът не е в сила, общността би се отклонила надолу или нагоре спрямо средата, като и в двата случая отново няма да е екзистенциална. Начленовете Ј е поставена парадоксалната задача: в очертания от закона район на средното положение да изпълняват изискванията, отправяни от човек към човек, и същевременно да се разпростират и отвъд районана междучовешките отношения; с изпълнението Ј трябва да се удовлетворят претенциите на прикования къмвремето живот и същевременно – спомняйки си извънвремевото си определение – да се потушават същитетези претенции.
Схванатото от теологията като първороден грях несъвършенство на човешкото съжителство, зарадикоето е постановен законът, съдейства и за това съжителството да открие в него своя предел; та нали тварнитепотребности на общия живот са толкова многообразни, че се налага задоволяването им да се побере вограничена от закона област. Потрябва ли обаче екзистенциалната напрегнатост да стигне до разрешение,законът не бива да е последната граница, по-скоро съжителството в границите на санкционираните формитрябва да съхрани взаимовръзката си с тайнството отвъд всяко фиксиране на формите. Тъй като мнозинствотоот хората остава затворено в пространството, очертано от закона, на особени индивиди се пада –социологически погледнато – да предприемат това свързване. То се случва в една зона, в която поне силата назакона не действа несломимо – в зоната на противозаконното и на свръхзаконното, включваща в себе сиопасност и потайност. Ако законът определя правилната средина, той трябва да прокуди противозаконното,както и той самият трябва да бъде прокуден от свръхзаконното. Сякаш висшите и нисшите сили отвъд закона се съюзяват помежду си, за да мине трасето на живота по пътя на закона.
Заедно с това междинното положение на човека изисква, и то заради самото себе си, целият живот наекзистенциалната общност да се осъществява в две пространства: в пространството, където властва законът, ив пространството, където законът се познава като обусловен. Наличието на двете пространства и разделението на функциите помежду им е точният социологически израз на метафизическата позиция на човека; ето защо това разцепление трябва да навлезе и в самия ред на сферите. Обединят ли се пространствата, ще се възцариединствено неволята на екзистенцията, но тя ще бъде снета и право и благодат ще се слеят помежду си.Където пък съществуват разделени, парадоксалната едновременност на живота в закона и на живота отвъдзакона се стоварва не върху едни и същи плещи – разбира се, в крайна сметка и върху всички, и двете области, които трябва да се управляват от всеки човек в единство, ще са прикачени към различни инстанции – приположение, разбира се, че в крайна сметка все пак принадлежат на всички. Нахлуването от едната в другата, тясното свързване, до което биха могли да стигнат, осигурява на общността екзистенциалност. Тя обаче разделя това социално – в напрегнатостта на човека към единяващото, но пък отново обединява във всекичовек разделеното.
Пространството на съвместния живот е изпълнено, общностно пространство с досег до висшите сфери,тъй като хората влизат в него не с една или с друга част на своето същество, а като екзистенциално живеещисъгласно цялата си същност. Тяхната напътеност ги прави цялостни хора, които благодарение наекзистенциалната тяга водят във формите на съотнасяне действителен живот помежду си. Разбира се,несмекчената напрегнатост ги тласка до границата на закона и отвъд, но те са привързани твърде много къмчовешките зависимости, за да разкъсат невидимата обвивка, която обхваща подсигурително пространствотона живота.
Отвъд границата на това пространство лежи зоната на опасността и тайнството, другата от двете зони,в която парадоксалният живот на общността се разлага, за да се справи със своята парадоксалност.Престанала да бъде затворена от закона, който е сякаш покрив над нея, средината се оказва безпределно открита за висшите сили, които са в състояние да разбият закона. Благодарение на това произведенията, коитопостоянстват в пространството на съвместния живот, условията, които се преплитат в него, разбулватпреходността си и се подлагат на въпроси, на които така или иначе трябва да се отговаря. В тази зона и предлицето на тайнството оторизираните управници надрастват закона и освобождават от него; благославяйки,проклинайки, променяйки, те запазват човешкото съжителство по неговия път и съхраняват взривяващоточудо, което впрочем не се нуждае от тях. Обликът им се променя според конкретната ситуация. Но стане лидума за историческа проява на свещеник или на монах, тези различни исторически персонажи винаги изобразяват едно и също нещо, чието значение надмогва времето: те действат по висша заръка и наред с товатрябва да се схващат като вестители на общността, пратеници от изпълненото пространство на съвместнияживот, които да осъществят делото на обединението. Ако те не запазят чисто своето средно положение, твърде вероятно е да застинат като каста, която, откъсната от корените си в по-висшето, утвърждава себично властта си единствено вече в рамките на изпразненото пространство на живота; с това настъпва отказ отзоната на тайнството и общността се срива в нисшите сфери. Тогава други, които навярно са били дамгосани като еретици от тези, които вече изглеждат мними, ще нахлуят в напуснатата зона, привличайки отстъпници обратно или създавайки нови последователи. Отлъченият, еретикът, е коректив на социално закотвения свещеник, който предизвиква именно него, понеже като едностранчива фиксация се нуждае от допълнение; несъвършенството на общността, положена в състояние на екзистенция, въздига и двамата. Колкото и дълбокосвещеникът да е склонен да влезе в съвместния живот, той няма да съжителства там, тъй като заръката къмнего да създава връзка изисква собственото му откъсване от междучовешките отношения. Безбрачието,предписвано от църквата на духовенството, е външен знак за такова прокуждане и отпращане обратно.
Докато е налице парадоксалността на екзистенцията, съвместният живот, който в полето на закона сесъотнася със свръхзаконното тайнство, е заплашен от опасностите на противозаконното. Двусмислени,какъвто е и законът, са обозначените от него страшилища на злото, ужасите на все още непокореното долно,елементарните стихии, които се стремят да нахлуят в изпълненото пространство на средината. Те отправятпостоянно въпроси към закона, който винаги изглежда съмнителен, и колкото повече той се откъсва отвисшето тайнство, толкова повече онези тъмни сили, от които не сме избавени, си внушават сами тайнствотои в крайна сметка стават негови представители. Те са недоброволните помагачи на божественото исвещеникът, комуто се пада тяхното укротяване, понеже говори със заобикалки и минава покрайпространството на живота, им изглежда достатъчно сроден, за да приеме чертите на осквернител, щом съвместният живот е попаднал под властта на светотатството. Чрез тяхното преображение се сбъдва победатана Висшето. Защото политне ли улучен демонът обратно, злото разпознава своята нищожност и грешникът сеобръща; по същия начин обществото се въздига от долу на горе и природата постига своята свързаност.
Във висшите сфери борбата срещу безпросветните, противни на смисъла сили не винаги е посветена на тази крайна цел. И героят, макар да среща опасността, която притиска съдбоносно съвместния живот отвъни подхранва вътрешната му антиномичност, макар също да пронизва обвивката, обгръщаща пространствотона живота, все пак, за разлика от свещеника, не признава парадокса (т.е. да бъде променен и променящ,помирен и помиряващ), а (неизменно и непримиримо) утвърждава, и то без да свързва, безусловното вобусловеното; при това все едно дали осъществява сляпо заръката на съдбата или желае да спомогне на идеята за победа над закона. Борбата, която води, живеейки екзистенциално, отрича трагичното несъвършенство на екзистенцията, което пък потвърждава собствения му провал и го отрича наново. — Солидната тежест надолното се грижи за това, историческото осъществяване на общността, имаща досег до висшите сфери, да серазпростре в повечето случаи и в сферите с нисша действителност. Висшите тайни се стопяват и се сливат съссивотата на елементарните сили, повелята, изискваща свободно следване, и магическата принуда на съдбатасе срещат съвместени в най–различни форми, а в зоните на опасност покрай свещениците и героите сепоявяват чудотворци, съгледвачи и мечтатели, които възприемат Божието слово вече само опосредено.Лечители, вълшебници, магьосници призовават със заклинанията си еднозначно фиксираното тайнство, което втренчено се взира в човешките региони със заплаха, а не с призив; те предсказват неслучилото се, вместо даго привлекат и включат в свързаното; отбиват ориста, вместо да напътстват засегнатия от нея да мине презбулото Ј. — С безцелното безпокойство, в което едва ли може да се разпознае същинското безпокойство нанапътения човек, дори авантюристът не може да си намери място в зоната на опасността. Тя, опасността, не го сполетява като съдба, а по-скоро той я издирва заради самия риск, който пък е загубил решителния си смисъл,тъй като не се поема заради някакво задание. Пред безсмислената обвързаност на станалия твърде сигуренсъвместен живот авантюристът предпочита – поради недостига на правилни връзки – необвързаното скитаненасам-натам, на разхлабеното напрежение в изолирания живот той противопоставя напрежение, което – вместо да е напрегнато нагоре – е такова, в което непознатото, непредвидимото не го допуска до себе си. Такаживотът му става свободен, а би трябвало самият той да избави голия живот, за него тайнството и чудото сеизкривяват до степен на необичайна случка, а мигът на събитието се оказва просто случване на мига. — И всепак изопаченията отразяват ясно изопаченото, дори в мътна среда се съхраняват поривът за разкъсване налошите граници, отдаването на неизвестното, залогът на личността. Всички тези избраници – от свещеника достранстващия рицар, съвпадат в едно – действието им не се осъществява в обгриженото пространство начовешкото съжителство; те са самотни сред обединените, всеки от които, разбира се, може да има своя дял отслучващото се отвъд надскачащите себе си зависимости на живота. Откъснатостта им насред хората може да еизраз на обвързаност, ако се основава на съотнасяне с висшето тайнство, но и знак за чиста изоставеност, аконе произлиза от нуждата на призванието.
Напрежението в екзистенцията носи в себе си очакване то да бъде разтоварено в посока нагоре.Парадоксалната ситуация, в която се намира едно „средищно същество, какъвто е човекът“, се характеризирасамо като междинно състояние и преход. Мечта и предчувствие за обещанието, дадено заедно с нея, се сдобиват със същински смисъл във висшите сфери. Парадоксът, свързан с тази общност, живее действителен живот, затова за нея е действителна и надеждата, че преходът ще премине, че антиномичността наекзистенцията, която се изобразява социологически като разцепление между изпълнено пространство и зонана тайнството, в крайна сметка ще бъде погасена и биващото в проблематично напрежение ще се разхлаби иотпусне като биващо в истината. В името на свръхтрагичния край тя [общността] упорства в трагиката наекзистенцията, а царството на формите е само немощна форма на представата за царство. Насочена към него,което е навсякъде и никъде, във и извън времето, екзистенциалната действителност се разширява и тя нямашеда е действителна, ако чрез непоколебимото си отнасяне към свръхдействителното не поставяше постояннопод въпрос самата себе си, разбира се, нямаше да е действителна и ако дадеше окончателен отговор на тозивъпрос и ако чрез избързващо въвличане на свръхдействителното в екзистенцията снемеше окончателносамата себе си. Дори такова снемане да е нейно определение и съвършенство, то не може да се схване отпозицията на човека и не може да се предизвика единствено от него, то е по-скоро чудното в най–чиста форма,което се има предвид във всичко случващо се, но което се случва едва щом се „изпълнят времената“. Весттаза това снемане, което се оповестява непосредствено в библейските слова, продължава приказно да отеква вприказката, където се казва, че след произнесената присъда младият крал се оженил за точната невеста и двамата управлявали царството си в мир и блаженство. Но вестта се мержелее, многократно пречупена, и внисшите региони; дори носталгията на Пиеро и смехотворната борба на Чаплин с машината свидетелстват, четя все пак е била доловена.
Общността с досег до висшите сфери има определено съзнание за своята парадоксална ситуация, тя несамо представя себе си в тази ситуация, но също така я опознава и назовава. В сферите с недостатъчнадействителност – заедно с екзистенциалната тяга – отслабва и съзнанието за екзистенцията и за същинскитедадености, а помътнелият смисъл се загубва из лабиринта от разкривени случки, преставайки да си давасметка за това изкривяване.”
Цялата книга може да закупите и да прочетете тук.