Тялото като управлявана ситуация

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Социологически проблеми“, 2014, № 3-4, с. 125-144)

Човешкото тяло ту надценявано, ту подценявано, винаги е било част от опитите на хората да обяснят света около себе си. В широкия хоризонт от „капан за душата“ и „въплъщение на личността“ тялото неизменно е присъствало в хода на историята. Всяко време е имало своята преобладаваща концепция (конституция) за тяло, която в най-голяма степен е отговаряла на характерните за времето идеологии и свързаните с тях интерпретации, перспективи и очаквания. Нестихващата борба за съдържанието на понятието „тяло“ има и своята нормативна страна, която се опитва да „легализира“ тялото като „истина без остатък¹“. „Истината“ за Тялото обаче се оказва твърде лесно изплъзващ се субстрат, който използва всяка една нормативна празнина, за да се скрие в нея. Това налага периодична инвентаризация на телата (живи и мъртви) и въвеждането на подходяща, според резултата от тази инвентаризация, регулация. Един от начините правото да се справи с динамиката на телата е като конструира „модел за тяло“ (Тяло-ред), в който да се опита да побере телесното разнообразие. Телата се подреждат по пътя на редукцията, вместо да се „харесват“ в сложността на различието. Тялото-ред е организирано като правнозначима ситуация, управлявана както в конституиране, така и в нейното развитие във времето (между раждането и смъртта, та дори и след това).

По-долу ще бъдат разгледани част от въпросите „по регулация“ на тялото като управлявана от Закона (текущия в темпорално отношение закон) ситуация. Съществува ли човешко тяло? Кой и защо ни поставя в ситуацията „Тяло“? Как се конструира „изкуствена природа“? Какво се случва в Тялото? Кои са най-важните моменти в нормативната биография на управляваното от нормата тяло? Тялото като заповед, като фотография и като послание. След като поставихме част от въпросите, нека да започнем.

1. Тялото като залог

Типичният пример за регулиран от Закона (конструиран² и натурализиран³) компонент на тялото е неговият пол. В постмодерния феминизъм полът се разглежда като властови конструкт – създаден от Закона, за да обоснове необходимостта от нормативност.⁴ Феминистката критика на пола (родовия пол) води до отхвърляне на тезата за „природния“ характер на пола и разглеждането на последния като исторически обусловен дискурс (идеология), чрез който юридическата власт оправдава своето съществуване. Именно защото съществува „необузданата (предюридическа) сексуалност“, затова е необходим „противостоящият“ й и осигуряващият реда Закон. Създавайки си естествен (природен, „заварен“) „враг“, законът легитимира поставяните от него ограничения, които са по-скоро изкуствено конструирани граници на тялото, отколкото въздействия върху някакво вече съществуващо тяло. Ожесточеният антагонизъм на нормализиращите практики (на принудителната хетеросексуалност) срещу хаотичното многообразие (на нерегулираната „предюридическа“ сексуалност) прави невидим онтологичния съюз между пола и властта. Нито полът е „естествена“ част на тялото, нито тялото е „заварена природа“. И двете понятия са конструкти на самоинициираната и самоподдържаща се власт, които се проектират в непрекъснатия разказ (наратив) на „необходимата (неизбежната) власт“: „Ето – тази природно обусловена хаотичност на тялото, тази телесна ентропия, изисква „намесата“ на една власт, която да овладее разрушителните процеси, овладявайки и давайки граници и на самото тяло!“ Именно юридическият, властовият дискурс „раздава картите“, преди да обяви необходимостта от тяхното отнемане или замяна.

Законът създава своите субекти като „тела-ситуации“, които нормализира, сам определя механизма на един юридически перпетум мобиле, в който подчинените субекти чрез „вдълбани“⁵ в тялото си „природни ентропии“ изискват (налагат и оправдават) непрекъснатото си ограничаване и компенсиране от механизмите на Властта. Властта функционира като невидим маскарад на противопоставяне и обезвреждане на взаимно обуславящи се конструкти, при които изкуствено култивиран телесен инстинкт изисква (легитимира) намесата на изкуствено предписан коректив. Законът се конституира като противостоене срещу един представен като „природа“ телесен свят: „Хората са водени (подчинени) от своите тела, телесни желания и инстинкти. Те рядко и трудно могат да им противостоят, а често им се отдават („предават“) по начин, който може да бъде самоунищожителен не само за конкретния човек, но и най-вече за общността, в която бихме искали да го включим. Това налага известни ограничения!“ Раждането на Закона предполага нежелано състояние „преди“ закона, което „впоследствие“ („след“ Закона) да бъде овладяно.

Това „опасно“ пред нормативно състояние обаче е по-скоро съществуваща „вътре в Закона“ (измислена от Властта) конструкция на „борба на всеки срещу всеки“ (Левиатан), която функционира като оправдание на Закона, като изначален враг, конституиращ самата Власт. Част от този, измислен от „историята на Властта“ като „предисторически“ Враг, е и човешкото тяло в неговата неуправляема и изискваща „природност“. Властта представя тялото като заварена от нея предистория – но тази „предистория“ е всъщност част от историята на Властта, даден от нея залог, гарантиращ историята и кохерентността на реда. Тялото е функция на властта – то се появява само там, където е достъпно за Закона. Извън закона няма тяло, доколкото извън Закона е невъзможна и валидна човешка идентичност (правосубектност). Тялото е един от индивидуализиращите белези на субектите, подчиняващи се на властта. То носи в себе си кодовете на юридическата регулация. Чрез него и чрез неговата нормализация се постига общността. Благодарение на споделеното от всички нас убеждение, че имаме ако не еднакви по вид, то поне еднакви по род (хомо сапиенс) тела, ние признаваме възможността за постигане на взаимно разбиране, а оттам – и необходимостта това разбиране да се случва в „регулирана“ (т.е. управлявана и защитена от опровергаващо я различие на „аномалиите“) среда. Правилното (първоначално) конструиране на тялото прави възможна неговата последваща (редовна) нормализация чрез прилагането на Закона. Именно защото тялото има „природен“ пол „мъж“ или „жена“, Законът е овластен да „приравнява“ („изравнява“) различията при отделните форми на хермафродитизъм, да ги преодолява като „природни“ аномалии чрез свеждането им до един от нормативно признатите полове: мъжки или женски.⁶

2. Тялото като Троянски кон

Тялото се дава („признава“) като дар, създаващ нормативна обвързаност. Признаването на „право на тяло“ крие в себе си едно „задължение за тяло“. В момента, в който се отпуснеш в тялото си, то започва да регулира живота ти. Нека продължа примера с пола като компонент в конструкцията на тялото.

Принудата още с раждането си всеки да бъде дефиниран като полово еднозначно тяло намира израз в необходимостта в акта за раждане да се посочи пол на роденото дете. Непосочването на пол в акта за раждане е своеобразен бунт срещу Закона, тъй като представлява акт на посегателство срещу самата основа на властта – тялото на субекта като част от неговата юридическа идентичност. Може ли да кажем кой се е родил, ако той няма пол? Отговорът „Той е този, който се е родил!“ не е юридически валиден, тъй като не дава на правото необходимата индивидуализация, за да приеме наличието на нов (подлежащ на ефективно управление) субект. За правото не може да се родиш без пол – раждането не е просто природен процес, а юридически алгоритъм, в който се проверява „конструирането на тялото“. Проверява се дали роденият отговаря на изискванията за (юридически допустимо/разпознаваемо) тяло: като морфология, включително „пол“, като функционалност, включително кръвна циркулация и дишане, и пр.

Само при положителен отговор на този въпрос, удостоверяващ, че роденият е „вграден“ в правния ред като (нормативно разпознаваемо) тяло, роденият получава име. В противен случай се съставя акт за раждане на мъртвородено дете и в графата „име на новороденото“ се посочва „мъртвородено дете“⁷. Името, като признаване на юридическа идентичност, идва след тялото (след „проверката за тяло“). Само след като провери (и евентуално, при необходимост⁸ – нормализира⁹), всъщност – произведе тялото, Законът го превръща от обект в субект на правото. Само след тази „конституираща“ проверка тялото получава име и бива допуснато като носител на юридически права и задължения. Законът не редуцира правния субект до неговото тяло, а въздига тялото до субект: субектът продължава да съществува „непокътнат“ (с пълна правосубектност) и, когато е малолетен, болен, в безсъзнание… Всички посегателства срещу тялото са посегателства срещу личността и всички посегателства срещу личността минават през тялото (макар и за несвързани с тялото да се смятат посегателства като обидата и клеветата, те също, по необходимост, минават през тялото, за да стигнат до „субекта“). Живото тяло е достатъчно, за да се влезе в света на Закона, стига това тяло да е преминало през първоначалната проверка за нормалност – стига да е било „правомерно“ конструирано при раждането и границите му да са били надлежно регистрирани (чрез данните, посочени в акта за раждане). Тялото се оказва една предварително подготвена (уредена и управлявана) от Закона за нас ситуация, която за регулативни цели се приема за идентична на нас самите. Провереното и правилно конструирано тяло предоставя необходимата материалност за проявленията на властта. В тялото живее бюрокрацията на нормите.

3. Тялото като Ахилесова пета

Тялото е създадено като подредена уязвимост, която е достъпна за законовата санкция. Именно тази достъпност на тялото за Закона прави възможно наказанието като средство за поддържане на правния ред. Дизайнът на тялото е проектиран и произведен с оглед възможността то да бъде възнаграждавано и наказвано. Отпадането на смъртното наказание демонстрира нуждата на съвременното право от живо тяло. През тялото Законът „всмуква“ своя субект и го подчинява на правния ред. Макар и повечето съвременни законодателства да са се отказали от членовредителните наказания, новите наказания отново (макар и опосредено – чрез индиректни механизми) се съсредоточават върху създаването на неудобства за тялото. Например свободата на предвижване и свързаната с нея възможност за извършване на престъпление се ограничават вместо с отрязване на краката/ръцете с лишаване от свобода – въздействието е различно, но крайният резултат отново е свързан с ограничаване на тялото. Законът въздейства („превъзпитава“) адресатите си, като съсредоточава своето нормативно усилие върху тялото.

Тялото е своеобразна фасада, създадена от самия закон като посолство на личността в света на нормите. Почти цялата юридически релевантна кореспонденция с участието на субекта преминава през това подредено (изградено от самия Закон) посолство, поради което неговата способност да възприема и да разбира актовете на тази кореспонденция (способност, обозначавана като „нормалност“ на тялото) е определяща за съществуването и самоподдържането на правния ред. Тялото е предната стража на Закона, специално създадена ситуация, която изисква узнаването, приемането и съобразяването на редица социални правила. Именно чрез взаимодействието си със своето (принадено) тяло, детето усвоява културата, в която се е родило, включително поддържащия я Закон. Тялото в правото е концепция за овладяване на биологичната ентропия, за да стане възможен Законът.

Усещането за нашето тяло е способност, която се възпитава от обществото и опитът за тяло постепенно (с напредването на възрастта и опита в реда) се превръща в умение да имаш тяло. Тялото е калъп за нашата (юридическа) идентичност, благодарение на който ние „събираме“ себе си в представа, която можем да обогатим (чрез активностите на душата като отвъдтелесна личност) и да репрезентираме пред Другите. Тялото е създадено от правото като център, около който съществува личността (субекта).

4. Тялото като едноличен акт

Съвременното „либерално“ право е готово да остави в много области личността „на мира“, стига тялото да премине проверката за нормалност. За правото тялото не е някакъв биологичен скафандър, който предпазва личността (поради което то се защитава от посегателства, които, насочени срещу него, всъщност застрашават личността), а е самата личност в юридически конструирана репрезентация, която е исторически най-подходяща за нормативни взаимодействия. Именно защото тялото е предварително планирана от Закона ситуация, тялото на заченатия не се разпознава като правен субект, тъй като той „се случва“ във вече съществуваща ситуация – в тялото на бременната жена. Нормативната изпълненост на тялото на бременната жена (включително правото й на телесна неприкосновеност) не позволява съвместяване в същото пространство (тялото на бременната жена) на още едно тяло (тялото на заченатия).¹⁰ Допускането на подобна възможност би създало неразрешим за правото конфликт относно приоритета на двете телесни пространства (два автономни правни субекта – същият конфликт възниква при срасналите тела на сиамските близнаци). Поради това Законът се прави, че не забелязва тялото на заченатия, третирайки го като част от тялото на бременната жена. Дори когато медицинската интервенция е насочена към организма на заченатия, за пациент се смята бременната жена (тя дава информирано съгласие за лечение, тъй като се лекува нейното тяло).

Причината за това маскиране на тялото на заченатия като част от тялото на бременната жена е новата интерпретация на женското тяло като особена ситуация на автономия. Утвърждаването на „свободата на жените“ и феминистки повлияните закони признават възможности на жената в нейното тяло, които са несъвместими с регулация, разпознаваща като субект тялото на заченатия. Законът не може да интервенира принудително в тялото на бременната жена заради тялото на заченатия. Тъй като тялото е ключов нормативен възел, неговото разпознаване по време на бременността би било причина за юридическо неудобство (има тяло, следователно има субект, но се правим, че такъв не съществува). Ето защо правото затваря очи за една ситуация (заченатото тяло), за да признае друга (бременното тяло), като отказва признаването на първата дори и при евентуален аборт или мъртво раждане. Абортираните фетуси и мъртвородените деца не са тела в нормативния смисъл на думата, а са биологични отпадъци¹¹ (като всяка друга биологична част, отделена и премахната от тялото), които следва да бъдат унищожени, а не погребани (както „по правило“ се постъпва с тялото след смъртта му). Бременността като минимум двутелесно взаимодействие, поради „политически съображения“ – гарантиране на правата на жената в ситуацията „бременно тяло“, е сведено от Закона до едноличен телесен акт.

Това е само един от примерите за телесен гамбит, които правото разиграва, за да фаворизира и регулира различни ситуации-тела. Друг такъв пример е донорството, при което части на едно тяло (елементи от една ситуация) се пренасят в друго тяло (друга ситуация). Взаимодействието между тялото на донора и тялото на реципиента има за цел да запази ситуацията на реципиента (неговия живот и здраве), без да нарушава твърде драстично ситуацията на донора (която при послесмъртното донорство съществува като юридическа, макар и „постсубектна“, тъй като правото е констатирало смъртта на субекта, но не се е оттеглило от регулирането на ситуацията-тяло).

5. Тялото като коридор

Мъртвото тяло е друга ситуация, в която правото продължава да съществува чрез своята регулативна мощ въпреки официалния край на субекта. Оказва се, че тялото е ситуация, само по себе си, възникваща в момента, в който Законът реши да я регулира (управлявана) като такава. Тялото е нормативно пространство, в което се появява субектът (с раждането) и което бива напуснато от субекта (с настъпването на смъртта), но което пространство през цялото време – от зачеването на тялото до окончателното му биологично заличаване, бива подреждано и преподреждане за целите на общността. Макар и „оставено“ на субекта (между раждането и смъртта), тялото се регулира като автономен юридически модус, в чиято структура са заложени изискванията на Закона: тялото не може свободно да се показва голо (за да не притеснява другите); тялото трябва да се поддържа чисто, имунизирано и здраво (за да не застрашават другите); тялото трябва да показва пола си (за да ориентира желанията на другите); абектното¹² и чудовищното¹³ тяло трябва да прикриват себе си (за да не ужасява другите¹⁴) – всички тези конвенции всъщност са заложени и се съдържат в идеала за нормално тяло, проверяван при раждането на всеки правен субект. Медицината – и най-вече хирургията, се грижи за необходимото съответствие, не оставяйки след себе си тела, радикално нарушаващи нормата.

Юридическата проверка на телесния канон „на входа“ (при раждането) и „на изхода“ (при настъпването на смъртта – и двете обстоятелства не се констатират, макар и Законът да твърди точно това, а се създават чрез легалните им дефиниции, поради което и двете понятия са нормативни феномени, юридически „фикции“) е една от основополагащите практики за съществуването на правния ред. Всеки участва в представлението на живота чрез тялото си като билет – билет, който се проверява „на входа“, трябва да се пази по време на цялото представление и най-накрая да се остави на касата. Приобщаването (с „ритуала“ на раждането) и изпращането (с „ритуала“ на смъртта) на субекта е акт, който по нормативната си същност е свързан с тялото. Това са ситуации на посрещане и изпращане (подготвени от хора за хора, като юридически проверки и изпитания: например демонстрирането на определено генетично здраве като праг за правосубектност, или липса на определена мозъчна активност като основание за „констатиране“ на мозъчна смърт), а не природни феномени (случващи се без хора и независимо от Закона).

6. Тялото като дразнител

Роденият попада в своето изфабрикувано от Закона тяло, като в своеобразна нормативно уредена (и поради това „управлявана“) ситуация. Той ще получи отношението на другите, което се полага за тялото, в което е разпознат от Закона: дете от женски пол, нежизнеспособно дете, сраснал близнак и пр. Неговите нужди, интереси и права са производни от потребностите на създадената като тяло ситуация.

Попаднали в тази „ситуация“, ние постепенно се създаваме в нея. Ние трябва да се справим с нея. Нашият (правен) свят започва с нашето тяло – ние опознаваме света през тялото си. Поради това справянето ни с юридическата тежест на тялото, в което сме попаднали, е първата и най-важна (неизбежна и като че ли невидима, но изисквана от Закона) крачка към нашата идентичност. Първоначалното приемане и последващата хигиена на тялото (медицинска и юридическа) е част от тренировките за идентичност.

Две са възможните наши реакции спрямо тялото като ситуация на роденост:

– да приемем уредбата на тялото: спазването на Закона ще ни дава идентичност чрез (въз основа на) нормативното осмисляне на тялото. Приемаме „натрапеното“ ни тяло поради създавания от него нормативен уют. Знаем кои сме, тъй като приемаме нормативните граници на „своето“ тяло;

– да се разбунтуваме срещу наложеното ни управление: противопоставянето на Закона ни заплашва със загуба на тяло (или най-малкото с телесна маргинализация) поради невъзможността за неговото извънправно артикулиране. Ако отхвърлим конструкцията „тяло“ като неприемлива за нас, ние се отчуждаване не само от „тялото си“, но и от статуса, в и чрез който ни разпознава Законът: ставаме различни, „не-нормални“, „не(дее)способни“, „болни“, „луди“, „опасни“… Бунтът срещу тялото като регулирана ситуация може да ни струва статуса на правен субект.

Двете посочени възможности могат да бъдат противопоставени като нормативен („природен“) соматизъм – спокойствие в „уреденото“ тяло, възнаградено чрез призната от Закона автономия в рамките на нормалното тяло, срещу хаотична („свободна“) постидентичност – свобода чрез „ампутация на тяло“, която среща налаганите от Закона ограничения на юридическия патернализъм.

Който успее да надживее „собственото си“ („рожденото“ си, дадено му от Закона още с раждането) тяло попада, ако не „извън“ закона, то поне в осъдените от него пространства на маргиналност. Превръща се в юридически парадокс¹⁵ (достатъчно е да дадем примера с интерсексуалните и претенциите им за право на брак, както и случаите на достигнали до пълнолетие сраснали близнаци, които искат да имат свой собствен сексуален живот), във въпрос, който не намира своя отговор в Закона. Законът обръща своя поглед към общото за сметка на екзотичното, към повтарящото се за сметка на единичното.

7. Тялото като ентропия

Еманципирането от юридически „подреденото“ тяло е по същността си (иманентно) противоправен акт, който, ако не бъде санкциониран, създава опасност за стабилността на Властта (реда) – опасност, явяваща се основно оправдание за съществуването на Закона. Тази опасност обяснява и историческата неприязън на правото към аморфността на разпадащите се тела – телата, които не могат да бъдат сведени (овладяни) до тяло (категорията на неуправляваните тела: грозните, абектните, инвалидизираните, чудовищните тела).

Законът „разполага“ с две възможности:

– да отхвърли „разпадането“ като юридически недопустимо и да обяви този процес за наказуем от Закона. Това той може да направи, като предвиди различни механизми срещу „процесите на разпад“, например като изисква определени фирми на телесна санитарност (лична чистота, редовни имунизации, здравословни навици, прецизна здравна и генетична профилактика) или като инкриминира неприемливи телесни подривания и провокации (хомосексуалността, действията на умишлено самонараняване, самоубийствата);

– да разшири легалната конструкция за тяло, допускайки сред законовите знаци за (личностна) идентичност новите „версии“ за тяло, предложени от обитателите на маргиналните пространства около нормалността. Това Законът може да направи, като включи в нормалността например новите практики на екстремни телесните модификации (телесни ампутации, ритуални обезобразявания и др.), новите форми на хомо и бисексуалност и пр.

Съвременната либерална държава предпочита стратегията за разширяване на допустимия от Закона обем на тялото, разчитайки, че по този начин ще оправдае по-трайно (и мирно) своето съществуване (и най-вече необходимостта от своето съществуване). Поради това Законът „отслабва“¹⁶ – вече не разчита на идеала за единствено правилното тяло и на неговото „силово“ (най-често медицинско) налагане. Законът се ориентира към една нова роля – регистриране на статистически приемливи форми на тяло, които биват допускани в различна (не във всички случаи нарастваща) дълбочина и степен до уредените правни възможности, предоставени на „ортодоксалното“ тяло (например разширяващите се „права“ на хомосексуалните двойки: декриминализация на хомосексуалния акт, признаване на право на фактическо съжителстване, право на брак, право на осиновяване, право на асистирана репродукция). Това проникване на нови исторически „предложени“ и „приети“ от Закона контури на тялото внася известно „объркване“ в телесния ред. Достатъчно е да видим „хаоса от тела“ в модните телевизионни предавания.

Тялото постепенно се приватизира. Част от този процес са например признаването на възможността за непосочване на пол в акта за раждане (например в Германия от ноември 2013 г.); признаването на възможността за трансексуалност – промяна на пола; признаването на възможността за евтаназия (Холандия, Швейцария, Белгия). В перспективата на клонирането – дублирането на едно тяло като форма на отнемане („снемане“ и запазване) на идентичността на клонирания, може да се очаква и обосноваване на „правото на резервно тяло“ като част от личната неприкосновеност, разбирана като „лична гарантираност“ чрез адекватно тяло.

В този, като че ли наложил се мултисоматизъм (телесния аналог на мултикултурализма), Законът открива нова област, в която развитието на биомедицината (биотехнологиите) му предлага възможност за компенсиране на временното отслабване на телесната нормативност. Това той може да постигне чрез актуализирането на едно все по-строго (скрито и поради това криптоюридическо) изискване за полагане на грижа за формите на тялото – воденето на здравословен начин на живот (с оглед признаването или отказването на определени здравноосигурителни права: например при умишлено самопричиняване на определено заболяване, борбата срещу тютюнопушенето); институционалното насърчаване на пренатална генетична диагностика (и свързаните с нея практики на негативна и позитивна евгеника); модата на културизма (като телесен тоталитаризъм – тяло, изцяло подвластно на предписанията за мускули); изискванията на пластична хирургия (като комерсиален контрапункт на изискващия постоянно усилие спорт)…

Всички тези форми на грижа (всъщност изисквания) остават скрити зад една поддържана от Закона (де факто нормативна) мода, който функционира на фона на официалния отказ на правото да дефинира императивно и еднозначно тялото. Макар и да демонстрира постепенно отдръпване от тялото, Законът сменя своето местоположение и отново, през позицията на развиващата се наука (и създадената от нея мода), предлагаща лесен контрол върху тялото, произвежда нови (уж по-„слабо“ нормативни) граници на тялото: „Тялото (нормалното тяло) е мъртво, да живее Тялото (свръхтялото)!“

8. Тялото като капан за правосубектност

Оказва се, че претенциите на Закона към тялото съвсем не са намалели, а напротив – са хипертрофирали в сянката на освободеното от директни юридически императиви „постнормативно“ (всъщност криптонормативно) пространство. Законът, в много по-голяма степен, отколкото някога го е правил, се освобождава от своя императив, за да се превърне в диспозитивен перформатив: чрез различните механизми на стимулиране (а не забрани) различни законодателни разпоредби създават (и управляват) описваното от тях тяло като нов топос (място), предлагащ уж „постнормативно“ убежище. Идеологията на „постнормативността“ (на разпадналото се тяло) заменя тази за „природността“ (на събраното тяло). Законът става все по-фин и все по-добър (т.е. невидим) в конструирането на тяло, което продължава да бъде ключова юридическа (изискваща и получаващата уредба) ситуация, от правилното управление на която зависи стабилността на целия правен ред.

Правото само привидно е излязло от тялото. Правото няма как да не започне своето нормативно действие именно в (с) тялото, тъй като само там (в това тясно и интензивно регулирано пространство) може да бъде хванат „субекта на правото“, за да му бъдат възложени юридически задължения и за да му се предоставят юридически права. Този пръв „акт на хващане“ (не във, а на тялото) конституира субекта като главно действащо лице в правото и поради това се извършва веднага с раждането.

По същия начин определящ за правото момент е моментът на смъртта, в който се извършва противоположния „акт на пускане“ – освобождаване на субекта от неговите задължения и съпътстващото го отнемане на неговите права (отново освобождаването е на тялото). И двата юридически „момента“ – раждането и умирането, са всъщност процеси, в които Законът проверява определени „наличности“/„липси“ в „тялото“: наличието на признаци на кръвна циркулация (за да е „живородено“ детето); достигането до определено тегло и възраст (за да е жизнеспособно роденото дете); отсъствието на кръвообращение и дишане (за да е настъпила кардио-пулмонална смърт) или необратимото преустановяване на мозъчната активност (за да е настъпила мозъчна смърт). Тези проверки се явяват конституиращи за включването и изключването на тялото като „природа“, с която се обосновава субект на правото.

И макар и да са силно медикализирани (и двата „момента“ – началото и краят на правния субект, са уредени в наредби, представляващи по-скоро експертни актове на специализиран държавен орган: министъра на здравеопазването) тези проверки са част от социалния дебат за конституирането на тялото (формалната рамка, в която правото открива своя субект). Констатиращите субекта проверки трябва да излязат от сферата на експертното, функциониращо де юре като нормативно, и да се превърнат, на свой ред, в обект на проверка. Политическата проверка на „проверките на тялото“ предполага не само „слабо“ право (право, отказало се от еднозначната императива на изключителната, обективна истина), но и силни личности (със самоуправляващи се „тела“), които въпреки собствената си ограниченост в нормативно конституирано тяло трябва да преоткрият неговите граници.

9. Тялото като артефакт

Всъщност тялото е артефакт, прикрит зад привидността на природността – макар и изкуствен продукт на Закона, тялото е обявено за естествена даденост. Законът „заварва“ едно (тайно) създадено от него тяло, с чиито „природни“ (всъщност конструирани) протести и обърквания Законът „трябва“ да се справя. Дори и при демистификация (оттегляне на Закона поради разобличаване на маскарада с „естественото“ тяло), тялото като юридическа конструкция (артефакт) продължава да съществува и след Закона. Тялото надживява своя създател в едно „постюридическо“ (всъщност криптоюридическо) общество. И макар да изглежда освободено от репликите на Закона, то продължава да носи конструктивните белези на нормативността. Веднъж „произведено“ от Закона, то продължава да произвежда правила, като разликата е, че вместо един централизиран и явен говорител на Закона (държавата), нормативността има един невидим и разпръснат във всички тела пресъздател и интерпретатор (не просто и само „отслабена“, а всъщност „подсилена“ и невидима нормативност). Тялото се превръща в социална драматургия, в паралелно повтаряни изпълнения и телесни наративи.

Първата крачка за разобличаване на тази разпокъсана в множеството тела (статистическа) нормативност – нормативност, обитаваща тела, които налагат своята мода (телесната модерност на показващото се тяло), е осъзнаването на (юридическия) произход на тялото и на неговото нормативно предназначение. Само тогава бихме могли да усетим напълно нормативния натиск на тялото. И макар, може би, да не е възможно (поне не по познатия ни „нормативен“ начин) да живеем без тела (възможност, която вече се предлага от съвременната имортология – науката за безсмъртие), то пълноценният живот с тяло предполага опознаването на последното и като специфично нормативно пространство. Така тялото става достъпно за диалог и се превръща в интерактивен (интерпретативен) конструкт.

10. Тялото като акт на споразумяване

Нормативност без тела е не само оксиморон, но и утопия. Въпреки че повечето постмодерни критики се изправят срещу реда като форма на контрол, на ограничаване, на отнемане, те често пропускат това, че възможността за съществуването им се дължи именно на съществуването на реда. В едно пространство без ред (ако изобщо е възможно пространство без ред) критиката, както и всяко твърдение, би била невъзможна, тъй като не би имало нито контекст (обща референция), нито адресат (обща публика). Редът (законът, включително и най-вече този, който живее чрез конструкцията за тялото) е нужен, за да се създаде аз-а и той да се ситуира сред другите. Оспорването на реда, включително оспорването на тялото (като биологична даденост, в която се е настанил редът), освен че е контраинтуитивно (ясно е, че в природата съществува нещо, около което изграждаме представата за нашето тяло), е и по същността си саморазрушителна дейност: шумно и прецизно аргументирано „рязане на клона, върху, който стои критикуващият“.

Защо смятаме, че редът (Законът), пък било то и конструиран чрез замаскирани като природа артефакти (по-скоро бих ги оприличил на полуфабрикати – тъй като носят в себе си както биология, така и култура), е нещо лошо и нежелано? Условие и предпоставка за съществуването на съвременната цивилизация и за нейните постижения е именно редът, пък дори и редът, прочистващ се от насилие (в един безкраен процес на „отслабване“ на правото, намаляване на насилието при налагането на реда и утвърждаване на ред, основаващ се на съгласие). Запазването на реда е основна задача на един от най-социалните феномени – правото. Именно общата увереност за необходимост от ред е в основата на идеята за обществения договор, с който всички приемаме известни ограничения (няма такова нещо като „безплатна общност“). Такъв обществен договор се сключва и за тялото.

Действително, има точно толкова вида шофьори, колкото са хората, каращи коли (както има толкова различни тела, колкото са хората), но най-вероятно ще се съгласим, че ако ние сме на пътя, бихме искали шофьорите, които срещаме, да са от тези, следващи правилата, описани „нормативно“ в Закона за движение по пътищата. Това не е просто конструиране на категорията „шофьор“ (чрез редуцирането му до законосъобразно поведение и отнемане на множествеността), а е въпрос на регулиране на съвместността. И ако в примера с шофьора е ясно, че „мотивацията“ за ограничаването (редукцията) е свързана с предотвратяването на вреда (катастрофа, инцидент, задръстване), дали тази цел като липсва и дали е фиктивна при конструирането на тялото?

Нека преди да отговорим на този въпрос, да разгледаме още една аналогия. Конструирането на пола (като компонент на тялото) може да бъде сравнено с предложението да разделим колите на такива с четни и такива с нечетни номера; да приемем, че това е част от тяхната природа – табелата с регистрационен номер; и да ги третираме по различен начин „на пътя“, водени единствено от тази „природна“ за тях разлика. В този случай свалянето на табелата с регистрационния номер (пола) би било равнозначно на липса на кола (тяло). Къде е вредата, която оправдава подобна липса?

Дори и да няма пряко предотвратявана вреда¹⁷, самият ред (организацията на „движението“ – в примера с шофьорите и колите, съответно на „сексуалността“ – при пола) носи определена полза (при постигането на целта – ефективно предвижване в пространството, съответно ефективно възпроизводство във времето). Законът – неговата намеса, отнемания и конструкции, биха могли да се обосноват не само с предотвратяване на конкретна вреда (вреди), но и с постигането на определена (обща) полза. Как трябва да бъде формулирана тази обща полза и каква намеса на правото (при конструирането на тялото) може да обоснове тя, са едни от най-важните политически въпроси за всяко общество.

Въпроси, които изискват организиран диалог, непрекъсната и открита за участие от всички дискусия, която неизбежно ще се провежда на достъпния за всички (пък било то и конструиран) общоразбираем език – език, който включва и тялото. Конструкцията за тяло – осезаемостта на нейното съществуване и конкретните й контури, са част от този дебат – дебат, който няма друга цел, освен да възражда общността чрез спора между включващи те се в нея „тела“¹⁸. И стимулирането на жизнеността на този дебат не е просто разбираем комунитаристки протест срещу, най-меко казано, странния постмодерен постюридически постсоматизъм (или – ако искане да го изразим по-кратко: „постизъм“), а е жест към смисъла, който обединява различните говорещи в една дискутиращи общност. Общност, в която всеки изгражда („събира“) своята идентичност чрез диалога с другите. Общност, в която, въпреки „обществения договор“ за тялото, всеки може да договаря тялото си, да води своите словесни, идеологически и юридически битки за тялото, което иска да има. Животът „след правото“ (включително като „живот след тялото, живот без „преговори“ за тялото – преговори, в които всеки открива „собственото“ си, променящо се и все така обществено „уредено“, т.е. възможно благодарение на неговата включеност в общността, тяло) от практическа гледна точка би бил „живот на псевдоиндивидуалния вик“: ако липсва дискусия, която в определен момент да конструира категориите на общността (а с нея и нашата идентичност), никой не би съществувал, тъй като няма кой да го чуе в неговия псевдо(моно)лог. Говоренето няма смисъл, а мълчанието е лишено от цел.

Моментното фиксиране на резултатите от продължаващия дебат може да фингира ограничаващи (редуцираща пълното многообразие от гледни точки) идентичности, но е неизбежна част от един самоподдържащ се процес на съизживяване на истината – съизживяване, в което всеки получава своята идентичност.¹⁹ Излизащите от нормата (неуправляеми и поради това неуправляеми) тела имат своето място в дебата за телата, включително в съобщаването на „смъртта“ на Тялото като измислена и след това натурализирана, представена като „природа“, политическа конструкция. Осъзнаването на този факт е сигурна имунизация срещу всяка самозабравила се в „природата“ власт, но не и компромат срещу политическия процес на „общностяване“ (в противовес на „обобществяване“ на Хана Арент). Политиката е длъжна да приеме подобен „компромат“ (изразяващ се в съмнението/обвинението в способността й да открие правилното решение), доколкото именно това приемане е същностно за самата политика като свободно воден дебат. Това обвинение обаче всеки път трябва да бъде доказвано и да предлага, открива и провокира своите алтернативи.

Признаването и осъзнаването на политическия характер на тялото и функционирането му като норма за достъп до уюта на реда не е основание за отхвърляне и демонизиране на тялото като наложена и (донякъде императивно) уредена от Закона ситуация. Важно е така разобличената конструкция да бъде видяна и като носеща полза – нещо, което тя не трябва да се умаря да доказва в непреставащите дискусии на общността.

11. Тялото като разказваща ситуация

Спомените могат да бъдат разглеждани като хомеопатичен метод за конструираме на личността – всеки един от тях има микроскопично въздействие върху нашето себевъзприемане, но неизменно се просмуква до ядрото, което обозначаваме като себе си.²⁰ Някои от нашите спомени остават трайно „следите“ си и върху определени (например докосвани от нас) предмети. Историческата стойност на тези предмети би могла да бъде значително по-висока от тяхната материална (пазарна) стойност²¹, когато „съдържащата“ се в тях овеществена (дори „телесена“ – т.к. тези предмети се превръщат в своеобразна историческа част от тялото на съответния човек) личност е ценна за „купувача“. Самото тяло е подобна „вещ-снела-и-снемаща-идентичност“, около чието материално траене във времето се организира историчността на личността – под формата на биологично съхранявани и преинтерпретирани психологични преживявания.²²

Тялото е „вещ“, която приравняваме на себе си като съсредоточие на „следите от нашата история“. Тялото е просмукано с историите на нашата личност: то е „живата история“ на личността (поради това телата на двама близнаци и клонинги не са едни и същи – те разказват две различни истории), а след смъртта продължава да бъде „присъстващият край“ на разказа, в който всички разпознават починалата личност. Тялото поглъща нашата история, тя живее в него. Чрез тялото проследяваме личността като саморазказваща се история. Тази невидима история, скрита във видимото тяло, го прави човек²³. Тялото е псевдоним-норматив на човека-наратив. То е археологически артефакт на личността, чрез който тя се изказва и демонстрира като жива история. Ако историята (и нейното разказване) е същността на аз-а, то във всеки момент именно тялото е историческата ситуация, в която човек създава своята автобиография.

Тялото обаче може да разказва истории (като случващи се в определена ситуация) само в рамките на споделен, а следователно и управляван свят (култура) на предварително зададени синтаксис и семантика.²⁴ Тялото, във всеки момент, е „стоп-кадър“ на личността като история, кристализация на нейната моментна същност, която именно като кристализация може да бъде наблюдавана и познавана като „снет“ (прекъснат, „схванат“, замръзнал) процес²⁵. За да можем да разчетем и свържем тази поредица от „фотографии“ на личността, тялото трябва да функционира като разбираем език. Ограничението, следвано от необходимостта да използваме езика, през който всеки разказва своята история като тяло-приказка, е неизбежно след като авторството ни предполага публика.

Тялото е уредено (регулирано) като конструкт, в който може да се вмести и изрази нашата история, за да бъде разбрана от другите.²⁶ Нашата история може далеч да надхвърли нашето тяло и дори да излезе от тялото като фиксирана нормативна реалност, но тя винаги започва като история-тяло: ние се раждаме, биваме отгледани от конкретно семейство, с конкретни родители, в конкретна среда, обучаваме се от и сред конкретни лица в детската градина, училището, университета… Навсякъде ние биваме разпознавани в повествованието като тялото си. Тялото е това, което обединява (макар и не само то, разбира се) нашата автобиография – тя е невъзможна, ако през нея не преминава едно и също тяло. Дори и когато това тяло се променя и заменя биологически (поради естеството на функциониране на клетките, или в резултат от трансплантирането на органи и тъкани), то се осъзнава от нас като единно ядро (есенциализъм), задържащо и приютяващо (представата за) нашата самоличност.²⁷ Променящото се тяло не променя своята единна и обединяваща същност, тъй като тялото е процес, свързващ различните преживявания (спомени за преживявания, взаимодействия, усещания и пр.), кондензиращи личността.

В регулацията на тялото е вложена (да – нормативно!) механиката на кондензирането на личността. Тази механика не може да бъде нерегулирана (както физическият свят, в който живеем, би бил немислим, ако липсваха обши физически закони), като всяка регулация следва да осигурява място за диалогично „договаряне“ на допустимата доза хаотичност в конструирането на тялото. Поради това смятам, че тялото не може да остане изцяло „частен“ проблем (конструкт), а държавата като политически субстрат на общността би трябвало да участва отговорно в неговото публично конструиране.

Признанието на различие (включително на различието при конструирането на телата) не трябва да бъде проява на безразличие. Държавата на процедурния либерализъм – държава, която само привидно се е оттеглила от „борбата за телата“, е освен лицемерна, и безразлична държава – държава, което е или ще бъде изоставена, а с осъзнаване на нейните скрити механизми – и преодоляна, от своите граждани, които не могат да живеят (пълноценно) в безразличие и прикритост…

Бележки под линия: