Dimitar_Topurov_unishtozhavane_otkaz_nasledstvo

 

I. Увод

Още с влизането в сила на Закона за наследството през 1890 г. за „заемодавците на тогова, който се е отрекъл в ущърб на техните права“, в чл. 204 се установява възможността „да добият разрешение от съда да приемат наследството, което се пада на длъжника им, от негово име и на место него“. При „добиване” на разрешение отричането се унищожавало „за в полза на заемодавците, и то до такъв размер, доколкото е вземането им“. Редакцията е рецепция от чл. 788 ФГК. След влизането в сила на Закона за наследството от 29 април 1949 г. правилото от стария ЗН е възпроизведено, но със съществени различия от първообраза си, а именно:

Чл. 56. (Попр. – ДВ, бр. 41 от 1949 г.) (1) Кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника.

(2) Искът може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа.

До средата на осемдесетте години на XX в. вниманието на правната теория върху този иск е силно замъглено. В периода 1984–1985 г. сред страниците на правните списания се появяват три статии относно въпроса следва ли чл. 56 ЗН да се възпроизведе в граждански кодекс[1]. В тях преобладава становището, че при съставянето на граждански кодекс искът от чл. 56 ЗН не би следвало да намери своето място там. И наистина искът от чл. 56 ЗН няма своето проявление в практиката и се среща дотолкова, доколкото е необходимо да се разграничи от исковете на кредиторите на наследодателя.

От настояща гледна точка искът от чл. 56 ЗН започва да получава своя реален практически смисъл. Кредиторите на наследниците длъжници започват да се обръщат към неговите възможности все по-често, и то с особено внимание през последните години. Този извод се подкрепя от множеството водени дела, свързани с упражняването на иска – някои, от които намерили своя завършек в съдебни актове на ВКС, други – на по-ниско ниво[2]. Съдебната практика по чл. 56 ЗН придобива значителни количества, но за съжаление зрението на правната теория към този иск в последните десетилетия остава слабо и като цяло в исторически план твърде скромно.

Независимо от набралата скорост в приложението на чл. 56 ЗН от страна на практиката, от гледна точка на правилното тълкуване настоящата му редакция се намира някъде в нищото, в тесните граници между свободата на наследника да се откаже от правото на наследяване и възможността на неговите кредитори да искат обявяването на този отказ за относително недействителен спрямо тях.

Откриването на наследство и възникването на право на наследяване представлява своеобразно установяване параметрите на свободата в правото, тъй като е съпроводено с възможността за наследниците да приемат наследството на своя наследодател или да се откажат от възникналото по отношение на тях право на наследяване. Реализирането или не на тази възможност зависи от волята на наследниците.

При реализирането на тази възможност чрез извършването на отказ от право на наследяване кредиторите на наследника длъжник биха могли да поискат от съда обявяване на относителна недействителност на този отказ спрямо тях, стига да не могат да се удовлетворят от имуществото на наследника длъжник.

Настоящата редакция на чл. 56 ЗН е недовършена, но и несъвместима със системата на приемането на наследството. При осъществяването и уважаването на възможността, която дава тя, бихме били изправени не само до засягане свободата при отказ от право на наследяване, но и до засягане като цяло на правото на наследяване, но и съвкупността от наследствени правоотношения въобще. Това засягане е (не)нужната крачка, която превръща чл. 56 в принуда, гарантираща реализирането на право, което не притежава необходимите качества.

Събуденото приложение на чл. 56 ЗН при сегашната му проблемна редакция, както и липсата на сериозни правни наблюдения над него са главните инициатори за избора на настоящия проблем. Работата си поставя за цел да очертае проблемите и да се опита да даде решението им, така че правото да бъде повече свобода, отколкото принуда.

 

II. Предпоставки за уважаване на иска по чл. 56 ЗН

От една страна, за да се постигне възможността, предоставена от чл. 56 ЗН, е нужно наличието на открито наследство и възникнало право на наследяване. Тези въпроси са обширно разгледани от правната теория, поради което няма да бъдат особен обект на внимание от настоящата работа. От друга – самата разпоредба дава предпоставки за уважаването на иска, които ще бъдат разгледани по-долу.

 

1. Лице, което (алтернативно) []

Лицето може да бъде физическо лице, наследник по закон или на което е завещана дробна част от имуществото на наследодателя. То може да бъде и юридическо лице, на което е завещана дробна част от имуществото на наследодателя. Само за тези лица възниква право на наследяване. Чл. 56 ЗН е неприложим по отношение на физически или юридически лица, на които е завещано конкретно имуществено право, защото те биха имали качеството заветници, а не наследници.

1.1. се е отказало изрично от право на наследяване и този отказ е действителен

Съдебната практика установява, че приложението на чл. 56 ЗН предполага наличие на действителен отказ от наследство[3]. Действителен отказ от право на наследяване би могъл да направи само дееспособно лице, стига отказът да бъде цялостен, а не частичен, под условие или срок. За такъв отказ бихме могли да приемем и отказа, направен при спазване на правилата относно особените наследници[4].

Бихме могли да разграничим две хипотези на изричен отказ от право на наследяване – първата по чл. 52 ЗН, а втората – по чл. 51 ЗН:

изричен отказ по чл. 52 ЗН;

В този случай имаме формален акт по установен в закона ред. Призованият наследник да се е отказал изрично от правото на наследяване по реда на чл. 49, ал. 1, а именно – с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството, както и вписване в особена за това книга. Този тип отказ не може да бъде устен.

изричен отказ по чл. 51 ЗН.

В тази хипотеза имаме няколко собствени предпоставки:

Първата е в две алтернативи:

а. да има искане от заинтересовано лице до районния съдия за определяне на срок на наследника, в който да се произнесе дали приема наследството или се отказва от правото си на наследяване, и да има призоваване на наследника; или

б. да има заведено дело срещу наследника.

Втората собствена предпоставка е определянето на наследника на срок, в който да се произнесе дали приема наследството или се отказва от него.

Третата е да има изричен отказ, т.е. наследникът да е изявил желанието си да се откаже от правото на наследяване, което се отбелязва в протокола по делото, препис от който се изпраща за вписване в особената книга по чл. 49, ал. 1.

При недействителен отказ (нищожен или унищожен), ответникът длъжник следва да докаже недействителността на отказа. В този случай въобще не би могло да се говори за приложение на иска[5]. От друга гледна точка при липса на приемане отказът може да се извърши по всяко време, дори и след изтичането на солиден срок след възникване правото на наследяване.

1.2. е изгубило правото на наследяване по чл. 51, ал. 2 ЗН

В случая отново има налице първата и втората собствена предпоставка от чл. 51, но разликата е в третата – тук лицето, което има право да наследява, не изявява желанието си да се откаже от правото на наследяване в рамките на срока, определен му от съда, в който може да го изяви. С изтичането на срока, лицето изгубва правото да приеме наследството.

 

2. Това лице да има кредитор/и и той/те да не може/могат да се удовлетвори/ят изцяло от неговото имущество

2.1. Това лице да има кредитор(и)

Всъщност, макар че чл. 56 ЗН говори за „кредитори”, редно е да приемем, че и един кредитор е достатъчен, стига да са налице останалите предпоставки на разпоредбата. И именно това е по-честата хипотеза – един кредитор да предяви иска по чл. 56, а не няколко[6].

Кредиторът трябва да докаже само качеството си на кредитор. Съдебната практика дава отговор на въпроса, как може да стане това[7]. Достатъчно доказателство е представянето на изпълнителен лист, установяващ парични задължения на ответника. Не е нужно да се представят други доказателства от типа на такива, които установяват образувано изпълнително дело по този изпълнителен лист.

Качеството кредитор трябва да е възникнало преди отказа от право на наследяване. В противен случай това право не би било част от имуществото на длъжника, а оттам и нещо, от което този кредитор да може да се удовлетвори, защото той не би могъл да иска обявяване на относителна недействителност спрямо нещо, от което не може да се ползва.

2.2. Този/тези кредитор/и да не може/могат да се удовлетвори/ят изцяло от имуществото на наследника

Съдебната практика на ВКС приема, че кредиторът ищец не следва да доказва тази невъзможност, недостатъчност. Като аргумент за това становище се посочва фактът, че кредиторът не би могъл да е категорично наясно с актива на наследника длъжник.

Ответникът длъжник обаче би могъл да възразява, че има достатъчно имущество, за да удовлетвори изцяло кредитора си. Тези твърдения са в негова полза и би следвало да ги установи пред съда.

Имуществото на длъжника следва да е от естество, че да може кредиторът реално да се удовлетвори от него, т.е. следва да се взема предвид само това имущество, което длъжникът реално притежава, а именно: 1) права, които са част от патримониума на длъжника, и/или 2) вземания, които са изискуеми[8].

Отново относно имуществото на длъжника, при разглеждането на иска съдът следва да прецени и дали собственото имущество на длъжника е секвестируемо или не, както и дали е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, които са предявили вземанията си, а не само на ищците[9].

По отношение на първата преценка, когато длъжникът притежава жилище, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 444, т. 7 ГПК и да се прецени дали то е секвестируемо или не. Когато длъжникът притежава само жилище в съсобственост с бивш съпруг, независимо от неговата големина и от възможността за обособяването му в два дяла по реда на чл. 39, ал. 2 ЗС, неговата собствена идеална част е несеквестируема, докато той не се сдобие с друго жилище или идеална част от друго жилище.

Към втората преценка спада съобразяване какъв е общият размер на вземанията на всички кредитори по изпълнителните дела срещу ответника и дали притежаваното от него имущество е достатъчно за удовлетворяване вземането на ищците.

 

3. Да е/са направил/и искане за обявяване на относителна недействителност на отказа от право на наследяване или изгубеното право на наследяване по чл. 51 ЗН в срока по чл. 56, ал. 2, съответно чл. 92 ЗН

Възможността за предявяване на иска е поставена в зависимост от следните преклузивни срокове[10], като критерий е началният момент на броенето им[11].

3.1. Срокове по чл. 56, ал. 2 ЗН

– тригодишен срок;

Генерално правило с абсолютен срок, след който искът не може да бъде предявен. Началото на срока е осъществяването на юридическото действие – отказ от наследство, т.е. от постъпване на заявлението по чл. 52 ЗН.

– едногодишен срок;

Относителен срок – той може въобще да не започне да тече, тъй като кредиторите могат въобще и да не узнаят за отказа през тези три години от извършването му. Съдебната практика определя узнаването като фактическо достигане до знанието на определено лице на факти и обстоятелства, осъществили се вече (преди това) в действителността. Оттук бихме могли да дадем и конкретно понятие на узнаването на отказа от кредиторите като момента, в който фактически достигне до знанието на кредитора на действително извършения отказ от право на наследяване от страна на длъжника.

Практиката изрично приема, че съществуващата възможност за узнаване не е равнозначна на самото узнаване. В частност като пример се дава, че постъпването по изпълнителното дело на представено от трето лице доказателство за отказ от право на наследяване не е равнозначно на узнаване, ако до знанието на кредитора не е фактически достигнало това. Като примери за действително узнаване се посочват случаите, при които отказът от право на наследяване е съобщен от съдия-изпълнителя на кредитора или достигане на факта, че е извършен отказ от право на наследяване до знанието на кредитора по друг начин.

С действителното узнаване започва да тече този едногодишен срок, стига да има достатъчно време в рамките на генералния срок. Тежестта на доказване на узнаването на отказа е за длъжника (чл. 154, ал. 1 ГПК)[12].

3.2. Срок по чл. 92 ЗН

Този срок визира хипотезата на извършен отказ от наследство, открито преди влизането на ЗН от 29 януари 1949 г. В Закона за наследството от 1889 г. липсва срок на сходния иск по чл. 204. С приемането на ЗН от 1949 г. се появява нуждата от идентичност на уредбата, поради което се създава и разпоредбата на чл. 92 ЗН. Нейните правни последици са, че по отношение на тези откази от право на наследяване, които са извършени преди влизането на настоящия ЗН, началото на тригодишния срок по чл. 56 ЗН от 1949 г. е влизането на ЗН в сила, т.е. 29 април 1949 г.

 

4. Легитимация

Активно легитимиран да предяви иска по чл. 56 ЗН е/са кредитор/и на наследника длъжник, за когото реално е възникнало право на наследяване. Пасивно легитимиран, от своя страна, е наследникът длъжник.

В случая интерес предизвиква въпросът, дали искът би могъл да се предяви от кредитор на наследник длъжник, който е придобил правото на наследяване, но би могъл да го упражни под условие, че наследниците, които са придобили реално правото на наследяване, го упражнят чрез отказ от наследство. Може би пред кредиторите на този наследник би била възможността да поискат от районния съдия по реда на чл. 51 ЗН наследникът с право на наследяване, което реално може да упражни, да му се определи срок, „за да заяви дали приема наследството или се отказва от него. И евентуално при заявен отказ този кредитор по същия ред би могъл да поиска от длъжника си да заяви дали приема или отказва. При отказ – чл. 56 ЗН.

Провокира и друг въпрос: дали кредиторите на наследник длъжник, който е единствен наследник от определен ред, отказал се от право на наследяване, и приели наследството наследници от следващ ред, биха могли да упражнят иска от чл. 56? Ако наследник с реално право на наследяване приеме наследството, то условното право на наследяване на останалите наследници се погасява, а при обратната хипотеза би трябвало също да се погасява. От гледна точка последиците на иска, то по-скоро пак би следвало да приемем, че чл. 56 ЗН би могъл да послужи и на такива кредитори. Защото той има за последица относителна недействителност. За останалите наследници и трети лица правото на наследяване си остава погасено.

За кредиторите на наследодателя се отваря възможността за установителен иск за приемане на наследството или недействителност на отказа.

 

III. Правни последици при уважаване на иска от чл. 56 ЗН

При уважаването му искът по чл. 56 ЗН има действие само в отношенията между длъжника и кредитора, който е предявил иска, но не и по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ от наследство е действителен. Действието е само между страните по делото[13].

 

1. По отношение отказа от право на наследяване

Чл. 56 ЗН дава възможност на кредиторите да поискат от съда обявяване на относителна недействителност на направения отказ от право на наследяване. Разпоредбата говори за унищожаване, но в случая няма основание за унищожаване на отказа, няма порок на волята. „Правните последици на отказа от право на наследяване се пораждат по отношение на трети лица, но не могат да се противопоставят на определени трети лица, защото засягат по неблагоприятен начин техни имуществени интереси”[14]. В случая засегнати са кредиторите на наследника длъжник, тъй като се е отказал от едно свое имуществено право, и отказът при упражняване на иска не би произвел правните си последици по отношение на тях.

Относителната недействителност е в полза на поискалия кредитор, а не на всички кредитори на длъжника наследник. С уважаването на иска за кредиторите отказът като че ли не е направен[15]. Тоест относителната недействителност настъпва като последица от съдебно решение, с което се уважава предявен от кредитора конститутивен иск. Последица е, че по отношение на кредитора наследникът се счита носител на правото на наследяване и той може да се удовлетвори от него. Относителната недействителност в случая защитава интересите на кредиторите на наследника длъжник.

Последица на отказа от право на наследяване е, че с него се препятства възможността в патримониума на длъжника да постъпи имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора[16]. Обявяването не е цялостно, а само дотолкова, доколкото е необходимо да покрие потребността за удовлетворение на кредиторите, които са участвали в делото[17].

 

2. Частично приемане на наследството

Не на последно място се поставя въпросът, дали уважаването на иска от чл. 56 ЗН има и друга последица – възникването на такова положение, като че ли наследникът е приел такава част от наследството, каквато е необходима за удовлетворяване на кредиторите, поискали обявяването на относителната недействителност.

Съдебната практика утвърждава тълкуването, че при наличие на достатъчно друго имущество, в рамките на изпълнителния процес длъжникът може да направи избор кое имущество да предложи за удовлетворяване на кредитора и изпълнението може да се насочи върху него, а не непременно върху наследственото имущество по унищожения отказ от наследство. По този начин се дава възможност на кредитора да събере вземането си и от наследственото имущество на ответника[18]. Цитираната съдебна практика говори за наследственото имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредитора, вече като част от имуществото на наследника длъжик, след като той може да насочи и върху друга част от своето имущество принудителното изпълнение.

От своя страна, Кръстю Цончев приема, че при уважаване на иска по чл. 56 ЗН наследникът не приема наследството – действието на уважаването е възможността кредиторът да осъществи принудително изпълнение върху наследственото имущество. Това становище сякаш е по-близо до формулировката от настоящата редакция на чл. 56 ЗН.

Отказът остава действителен за останалото в наследството имущество и по отношение на непредявилите този иск кредитори и всички трети лица[19].

Макар теорията и практиката да приема за даденост наличието на тази последица, би било редно да се направи критика относно прецизността на формулировката от чл. 56 ЗН. Старият ЗН и ФГК са по-коректни в това отношение. И в двата нормативни акта се съдържа изрична формулировка, че наследството се приема. Чл. 244 от стария ЗН говори за добиване „разрешение от съда да приемат наследството, което се пада на длъжника им, от негово име и на место него. С оглед на принципа за свободата на правните субекти при участието им в гражданския живот при формирането и изявяването на воля, при избора на правни последици, които да породят, настоящата редакция на иска от чл. 56 или няма място в системата на българското наследствено право, или има нужда от своевременното ú допълване. В противен случай сме изправени пред хипотезата на погазване на един от основните принципи на нашето гражданско право, и то без наличие на категорична законова разпоредба, която да го предвижда ясно и недвусмислено.

 

3. Други проблеми по отношение задълженията от наследството. Останалите наследници, приели наследството, и кредиторите на наследодателя

В този ред на мисли, въпреки че съдебното решение, с което се уважава искът от чл. 56 ЗН, има действие между страните по делото, то неговите последици биха могли да засегнат и наследството, евентуално и останалите наследници.

Утвърдаваща се практика е, че с уважаването на иска от чл. 56 ЗН, такава част от наследството се счита приета от наследника длъжник, доколкото кредиторите му не могат да се удовлетворят от неговото имущество. От тази гледна точка наследството като съвкупност от прехвърлими имуществени права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на неговата смърт, променя своя състав. Кредиторите биха използвали нужната част от правата, за да удовлетворят своите вземания.

Проблемите биха дошли в две насоки. На първо място, проблем възниква от гледна точка на това, дали с частичното приемане на наследството се приемат не само нужните на кредиторите права, но и съответстващите им задължения. Още по-проблематично би било, ако задълженията в наследството са повече от правата. На свой ред, трагедията би била пълна, ако преди това останалите наследници са приели наследството, мотивирани от отказа на наследника длъжник.

При липсата на изрична уредба и наличието на непълна и обща разпоредба на чл. 56 ЗН, отговорите на тези въпроси са повече от смущаващи. Например, ако приемем, че заедно с правата от наследството следва да считаме, че по отношение наследника длъжник преминават и съответстващата част от задълженията от наследството, би се получило разрешение в полза на кредиторите на наследника длъжник, но същевременно в ущърб на кредиторите на наследодателя, които ще изгубят възможността да се удовлетворят от тази част от правата.

Съвсем не по-малко озадачаваща би била хипотезата, ако приемем, че по отношение кредиторите на наследника длъжник се считат приети само правата. Какво би станало със съответстващите им задължения? Може би биха преминали към останалите наследници, които са приели наследството. Ако го приемат след уважаването на иска по чл. 56 ЗН, ситуацията би била малко по-приемлива, тъй като те може би биха знаели, че част от правата на наследството са били „използвани”, за да се удовлетворят кредиторите на наследника длъжник. Но ако това се е случило преди това? Би ли следвало задълженията да останат за тях? Тези възможни проблеми също предизвикват неистовата жажда за своето изрично уреждане (за (не)възможното разрешение на тези въпроси вж. V. Има ли място чл. 56 ЗН в системата на българското наследствено право?).

 

IV. Характер на иска

 

1. Становищата

При действието на стария ЗН от 1889 г. П. Венедиков застъпва становището, че чл. 204 ЗН е приложение на Павловия иск, т.е., че са нужни и общите предпоставки на Павловия иск – че отказът трябва да уврежда кредиторите, да има пречки да се удовлетворят и да е направен със съзнание, че ще бъдат увредени.

При действието на новия ЗН възгледите на правната теория са двупосочни. От една страна, А. Кожухаров смята, че отказът от право на наследяване е отменимо действие по реда на чл. 135 ЗЗД, конкретизация на чл. 135 ЗЗД. От друга – Христо Тасев счита, че чл. 56 ЗН съдържа в себе си идеята на чл. 133 и чл. 135 ЗЗД[20]. Това становище намира привърженици и в по-ново време[21].

В съдебната практика намират проявление възгледите, че имаме съотношение между общ (чл. 135 ЗЗД) и специален иск (чл. 56 ЗН); чл. 135 не отменя чл. 56; че е специален конститутивен[22], развитие на идеята на чл. 133 ЗЗД – цялото имущество на длъжника, включително и това, което би получил по наследство, да служи за удовлетворение на кредитора.

За момента преобладаващото мнение е, че чл. 56 ЗН не е нито разновидност на чл. 134 ЗЗД, нито на чл. 135 ЗЗД[23]. Настоящата работа счита, че е редно да се присъединим именно към становището, че чл. 56 ЗН е специфично правно явление. За аргументиране на това становище ще послужат долните разграничения.

 

2. Разграничение между чл. 56 ЗН и чл. 134, респективно чл. 135 ЗЗД

 

Чл. 56 ЗН

Чл. 134 ЗЗД

Общо:

Упражнява се длъжниковото право

(да приеме наследството)[24].

Разлики:

Не е за бездействие, може би освен в хипотезата на мълчалив отказ от право на наследяване, но и там не е чисто бездействие.

При бездействие.

Кредиторът не може да се удовлетвори от длъжниковото имущество[25].

Има заплаха за удовлетворяването на кредитора.

 

Не намира приложение, ако се касае за упражняване на право, зависещо от чисто личната преценка на длъжника.

 

Чл. 56 ЗН

Чл. 135 ЗЗД

Общо:

Наличие на действие, с което се намалява наличното длъжниково имущество.

Последица е обявяване на относителна недействителност.

Увреждащо кредиторите правно действие.

Разлики:

Няма субективен елемент, субективното отношение е без значение.

Има субективен елемент. Изисква се знание за увреждането от страна на длъжника, а при възмездни сделки – и от неговия контрахент.

Наличие на още една последица – за кредиторите на наследника сякаш се създава положение, като че ли длъжникът им е приел наследството, доколкото е нужно за удовлетворяването им.

Само обявяване на относителна недействителност.

Само при отказ от право на наследяване.

За извършени от длъжника действия, с които уврежда кредиторите.

 

V. Има ли място чл. 56 ЗН в системата на българското наследствено право?

С оглед гореизложеното в ч. III, т. 2 и т. 3 се очертават три възможности пред бъдещето на чл. 56. Най-лесната от тях би била да го оставим да си съществува така, както си е сега – проблемен и непълен. По-добрите възможности са две – или да бъде премахнат от системата на българското наследствено право, или да бъде изменен към по-добро.

 

1. Чл. 56 ЗН би могъл да намери своето приложение в обществения живот

Макар и най-трудна от трите възможности, настоящата работа подкрепя именно третата. Аргумент на това становище е позицията, че чл. 56 ЗН би могъл да намери приложение в определени житейски хипотези, при които липсата му би създала развитието на естествена несправедливост. Такъв би бил случаят, при който баща изоставя семейството си без да дава издръжка, който скоро става наследник, но се отказва и наследството отива при сестра му. Нима майката не би почувствала по-голяма справедливост в правото, ако има възможността от чл. 56 ЗН? С оглед на нарасналите разводи или живеещите фактически като съпрузи, но без брак мъже и жени в последните години, хипотетичното приложение на чл. 56 ЗН е видимо. А дори и държавата да плати издръжката по реда на чл. 152 СК, нима защо и тя да няма още една възможност да си получи даденото[26]?

 

2. Проблемите на настоящата редакция на чл. 56 ЗН и възможните им решения

2.1. Противоречие с принципи на гражданското и наследственото право

Много от авторите говорят за чл. 56 ЗН като за разпоредба, която поощрява незачитането на личния и нравствен отпор от страна на кредиторите на наследника длъжник[27]. Това становище обаче сякаш забравя доста голямата вероятност и кредиторите да си имат семейство, жена и деца, за чиято грижа и подкрепа мислят, в съответствие с принципите на семейното право (чл. 2, т. 7 СК).

В част от правната литература се посочва, че чл. 56 ЗН е априори в противоречие с принципите на семейното право. В ч. III, т. 3 вече бе споменато, че той противоречи не само на тях, но и на общия принцип от гражданското право за свобода на участие в гражданския живот. От друга страна, той влиза в конфликт и с принципите за равноправие и закрила на най-близките роднини на наследодателя.

Това произтича от неизрично уредения въпрос, какво става със задълженията, които съответстват на правата, от които биха се удовлетворили кредиторите на наследника длъжник. Защото алтернативните последици от отговора на тови въпрос са, че или ще бъдат във вреда на останалите наследници, приели наследството, или за кредиторите на наследодателя, тъй като имуществото на техния длъжник е намаляло. Ако приемем, че задълженията отиват при наследниците, приели наследството, това би поставило неравенство между тях и наследника длъжник, тъй като той „би получилсамо право/а без задължения.

За да избегнем тези конфликти, бихме могли да подходим с по-изчерпателна уредба на горните въпроси. Противоречието с принципа за свобода на участие в гражданския живот би могла да се преодолее с изричното уреждане на изключението на тази свобода, а именно като правна последица на иска от чл. 56 ЗН не само обявяването на относителна недействителност на отказа от право на наследяване, но и кумулативната последица кредиторите „да получат разрешение от съда да приемат наследството от името и вместо своя длъжник, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществото му.

От друга страна, конфликтът с принципа за закрила на най-близките роднини на наследодателя би могъл да намери своето проявление, на първо място, чрез приложимост на чл. 56 ЗН само при наследство с множество права и малко задължения, тъй като приелите наследството наследници не биха били засегнати по този начин от поемането на задълженията, които съответстват на правата, от които ще се удовлетворят кредиторите на наследника длъжник. По този начин не само и равенството не би било засегнато неимоверно, но и кредиторите на наследодателя биха били къде-къде по-спокойни за своето удовлетворение.

Настоящата редакция на чл. 56 ни изправя пред избора кой да води в този не особено приятен танц между правните принципи. И е настъпил моментът да се даде отговор на въпроса, кои от тях да са водещи в нашето общество.

2.2. Задълженията, съответстващи на правата, от които се удовлетворяват кредиторите на наследодателя

По отношение хипотезите на наличие на други наследници биха могли да се обособят две хипотези. Първата от тях е тази, при която те са приели наследството след удовлетворяване иска на кредиторите. В такъв случай, за да е сигурно, че те биха разбрали за състоянието на наследствената маса, би било разумно да се предвиди задължение за наследника длъжник, но и за кредиторите му да им съобщят за предявяването на иска по чл. 56 ЗН. Така те биха били защитени, знаейки, че при евентуално приемане на наследството биха могли да последват съответните правни последици, а именно да отговарят неограничено за задълженията от наследството. Те биха получили и двойна защита при приложимост на чл. 56 ЗН само по отношение наследства, чиито права са сравнително повече от задълженията[28].

Втората хипотеза създава значително повече проблеми. Става въпрос за ситуация, при която останалите наследници са приели наследството преди да има отказ от право на наследяване от наследника длъжник и изведнъж се окаже, че кредиторите на отказалия се обявяват за относително недействителен спрямо тях този отказ. Би могло да се предвиди правило, близко до чл. 55 ЗН, а именно тези наследници да удовлетворят кредиторите на наследодателя само до стойността на наследството. Предвид предложението правилото на чл. 56 ЗН да се прилага само при наследство, чието съдържание са права, които значително надхвърлят задълженията, така засягането на кредиторите на наследодателя, както и на останалите наследници, би било незначително. И все пак незнанието им би обосновало ограничената им отговорност за задълженията от наследството.

2.3. Други редакционни корекции на законодателния език

Проблеми създава и изразът, че кредиторите „могат да искат унищожението на отказа. Всъщност чл. 56 ЗН по своите правни последици води до относителна недействителност. За кредиторите настъпва положение, като че ли отказът от право на наследяване не е направен. Няма порок на волята, поради което не можем да говорим за унищожаване[29].

Проблеми поставя и въпросът, дали всички имуществени права от наследството би следвало да имат способността да послужат за удовлетворяване на кредиторите. Правата от наследството биха могли да са всякакви – вещни, облигационни, някои от авторските правомощия, членствени права в АД. Докато вещните, облигационните, членствените в АД нямат особено подчертан персонален елемент, то за авторските бихме могли да предложим те да бъдат изрично изключени от възможността да послужат за удовлетворяване на кредиторите на наследника длъжник. Те би следвало да останат за наследниците, приели наследството, които биха зачитали в най-голяма степен авторските правомощия, свързани в най-голяма степен с личността на автора, както и биха останали в неговото семейство. Така принципът за закрила на най-близките роднини на наследодателя би намерил проявление.

По-голяма прецизност би имало и ако се замени изразът „отказало от наследствос по-прецизната формулировка „отказало се от право на наследяване. Това произтича от факта, че към момента в българското наследствено право е установена системата на приемане на наследството, а не системата на отказа, каквато действа до 1949 г. Основна разлика между тях е, че при настоящата система на приемането, на първо място, с откриването на наследството наследниците придобиват право на наследяване. Тоест само възможност да придобият наследството, и то ако решат да направят това. Оттук винаги има наличие на интервал между откриването на наследството и придобиване на наследството. В същото време при отказ от наследство наследникът не се отказва от наследството, а от правото на наследяване. Другояче би било, ако все още действаше системата на отказа[30]. При нея с откриването на наследството едновременно се счита, че е прието, но наследникът може да се откаже от наследство. При нея не възниква право на наследяване.

2.4. Сроковете

Бихме могли да направим и предложение по отношение скъсяването на сроковете по чл. 56 ЗН. Към момента това са една година от узнаването на отказа, но не по-късно от три години от извършването му. Предвид факта, че чл. 56 ЗН представлява установено изключение от принципа за безусловност на отказа, би следвало възможността за предявяването му да бъде по-скъсена във времето, с оглед сигурността на останалите наследници, както и на кредиторите на наследодателя. Бихме могли да предложим корекция на сроковете, а именно възможност искът да се предяви до шест месеца от узнаването, но не по-късно от една година от извършването.

 

3. Как би изглеждала бъдещата редакция на чл. 56 ЗН с оглед гореизложеното?

Чл. 56 (1) Кредиторите на лицето, което се е отказало от право на наследяване, могат да искат обявяването на относителна недействителност на отказа в своя полза, както и да получат разрешение от съда да се удовлетворят принудително от наследственото имущество, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществото на своя длъжник и доколкото правата в наследството са значително повече в сравнение със задълженията.

(2) Искът от ал. 1 може да се предяви в срок шест месеца от узнаването на отказа, но не по-късно от една година от извършването на отказа.

(3) Ако останалите наследници са приели наследството преди отказа от право на наследяване, този отказ уголемява техните дялове, но те отговарят за задълженията, съответстващи на правата, от които ще се удовлетворят кредиторите на наследника длъжник, само до стойността на наследството.

(4) Наследникът, по отношение на който е предявен искът от ал. 1, както и кредиторите му са длъжни да уведомят останалите наследници, които все още не са приели наследството, за това предявяване. Същевременно исковата молба по ал. 1 следва да се впише в особената книга по чл. 49, ал. 1.

(5) Останалите наследници, които са били уведомени и въпреки това са приели наследството, отговарят неограничено за задълженията от наследството, освен ако не са приели наследството по опис.

(6) Правилото от ал. 1 не се прилага за авторските правомощия от наследствената маса.

Една подобна бъдеща редакция на чл. 56 ЗН би била проява на принципа на справедливост, тъй като би довела до защита на определени правни интереси при съчетаване с интересите на останалите правни субекти. Така чл. 56 ЗН най-накрая би намерил своето място в системата на българското наследствено право и би се измъкнал от тесните граници между свободата на отказ от право на наследяване и принудата на кредиторите.

 

Бележки под линия:

[1] Ненова, Л. За някои несъвпадащи разрешения в наследственото и семейното право. – Правна мисъл, 1984, № 3; Цончев, К. Следва ли чл. 56 ЗН да се възпроизведе в Гражданския кодекс? – Социалистическо право, 1985, № 2; Станева, А. Унищожаване отказа от наследство по чл. 56 ЗН. – Социалистическо право, 1985, № 5.

[2] Към 22.11.2014 г. в ПИС „Сиела Норма” са налични 37 съдебни акта, 31 от които са постановени след 2006 г., а 22 са актове на ВКС, ВАС и ВС. При справка в интерфейса на Висшия съдебен съвет за публикуване на съдебни актове (http://legalacts.justice.bg/) са налични 49 съдебни акта. 9 от тях са постановени по дела от 2014 г.

[3] Р. 1281–2009–ІІ ГО.

[4] Например направен отказ от представителите на малолетните наследници при наличие и на разрешение от районния съдия. Също отказ, направен от непълнолетен, със съдействие на своите представители и разрешение от районния съдия. При ограничено запретени – само при наличие на съдействие от неговия представител.

[5] Отговор на въпроса, кога не би имало отказ от право на наследяване, бихме могли да намерим в Тасев, Хр. Българско наследствено право. С.: Сиела, 2009, с. 129 и следв.например когато длъжникът преди това е приел наследството, при нищожен или унищожен отказ (не и при унищожаем неунищожен).

[6] Р. 1281–2009–ІІ ГО:Искът по чл. 56 е на разположение на всеки кредитор, който не може да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник.“

[7] Вж. цитираното решение в предходната бележка.

[8] Р. 1281–2009–ІІ ГО; Р. 489–2008–V ГО.

[9] Р. 104–2011–I ГО.

[10] О. 205–2009–ІV ГО, но в някои решения на по-нискостепенни съдилища ги квалифицират като давностни – например р. 170–2013 на Русенски районен съд.

[11] Р. 536–2010–ІV ГО.

[12] Р. 536–2010–ІV ГО.

[13] Р. 1281–2009–ІІ ГО.

[14] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи, 2002, с. 522.

[15] Станева, А. Цит. съч., с. 48.

[16] Р. 1281–2009–ІІ ГО.

[17] Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 1939, 249–250.

[18] Р. 1281–2009–ІІ ГО.

[19] Решение от 17.12.2010 г. на Пловдивски районен съд по гражд. д. № 4986/2010 г.

[20] Венедиков, П. Цит. съч., 249–250; Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.: Юриспрес, УИ „Св. Климент Охридски”, 2002, с. 565; Тасев, Хр. Цит. съч., с. 134.

[21] Аспарухова, К. Наследяване по закон. С.: Сиела, 2012, с. 151.

[22] Р. 356–60–IV ГО.

[23] Станева, А. Цит. съч., 47–49; Цонов, А. Коментар по Закона за наследството. С.: Издание на Върховния съд на Република България, 1993, 148–149; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, с. 584.

[24] Разбира се, доколкото бихме могли да приемем тази последица, вземайки предвид опасенията от ч. III, т. 2.

[25] Макар че съдебната практика говори за възможен избор на длъжника относно това, откъде да се удовлетворят кредиторите му, т.е. сякаш е имал имущество, но са били застрашени.

[26] Тази и други хипотези в Цончев, К. Цит. съч., 15–16.

[27] Ненова, Л. Цит. съч., с. 81.

[28] От своя страна, ас. Г. Димитрова в разговор по темата предложи също добро предложение за гарантиране закрилата на останалите наследници, а именно предвиждането исковата молба по чл. 56 ЗН да подлежи на вписване. Считам обаче, че гарантирането на интересите на тези субекти би било в най-голяма степен при комбинация от по-горните предложения. По този начин те не само ще могат сами, с личните си усилия да се осведомят за фактите от значение за евентуално приемане от тяхна страна, но и наследникът длъжник, както и кредиторите, които упражняват иска, ще са длъжни да ги уведомят и по този начин защитата ще бъде двойна.

[29] Станева, А. Цит. съч., с. 48.

[30] Това правилно отбелязва Марков, М. Семейно и наследствено право. Modus studendi. С.: Сиби, 2012, 242–243.

4 Коментари

  1. Поздравления за чудесната статия, колега!

    1. Въпросът за съдбата на наследствените задължения при уважен иск по чл. 56 ЗН и защитата на останалите сънаследници е изключително важен и доколкото знам, за първи път се повдига от нас.
    2. В тази връзка и с оглед предложенията Ви de lege ferenda, не мислите ли, че вместо предлаганото от вас уведомяване от страните по делото по чл. 56 ЗН по отношение на останалите сънаследници е по-добре да се предвиди вписване в АВ на исковата молба по чл. 56 ЗН и на решението по делото.
    3. Защитавате становището, че отказът от наследство е отказ от субективното право на наследяване. Тезата е 50:50 в доктрината /аз, заедно с проф. Марков, защитаваме тезата, че се касае за упражняване на правомощие на правото на наследяване, а доц. Станева споделя Вашата теза/. Независимо от това, не мисля, че е съвсем коректно да се сочи /т.2.3./, че “при системата на отказа…. не възниква право на наследяване”.
    4. Доколкото разбрах поддържате тезата, че чл. 56 ЗН е приложим и при “мълчаливия отказ” по чл. 51, ал. 2 ЗН?

  2. Последната бележка под линия е проблемна. 5-тото издание на помагалото на М. Марков е от 2011 г., а 6-тото – от 2014 г. Издание от 2012 г. на това помагало няма. Не откривам в 5-тото издание на с. 242-243 нищо такова.

  3. Безкрайно благодаря за обективните и задълбочени коментари !

    На първо място потвърждавам допуснатите грешки с оглед неправилното цитиране на М.Марков, наистина е цитирано едно от изданията на неговото “Помагало”, но некоректно и недообмислено от мен.

    Тук е и моментът да допълня, че акцент на чл.56 поставя и Б.Павлов в сп. Собственост и право, 2002, № 11. под заглавие “Относно чл. 56 ЗН”, което го добавя сред малцината, които отправят специален поглед към този проблем.
    На следващо място по отношение на възможността да се използва чл.134 ЗЗД, за да се приеме наследството от кредиторите на наследника-длъжник, които са унищожили неговия отказ от наследство, би могло да се попрочете в т.3.1.3 на Б.Първанова в http://gramada.org/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-2/

    На последно място считам, че настоящата разпоредба на чл.56 ЗН предоставя възможност да се приложи и при мълчалив отказ по чл.51 ал.2. Разпоредбата на чл.56 говори за отказ от наследство, а последиците на чл.51 ал.2 са същите като при отказ.

Leave a Reply to Петър Топуров Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.