(юридически интерференции на недееспособността)
Няколко предварителни думи
1. През 2016 г. (ДВ, бр. 8 от 2016 г.) в Закона за социалното подпомагане (ЗСП) бяха приети няколко нови разпоредби, касаещи реда и условията за настаняване
– в специализирани институции и
– в социални услуги в общността от резидентен тип
на пълнолетни лица, поставени под пълно запрещение.
2. В тези текстове могат да бъде открит един напълно различен поглед към режима на не/дееспособността, в сравнение с познатия и утвърдил се като „традиционен“ (консервативно-охраняващ) за българската правна доктрина подход, основаващ се
– на лаконичния и архаичен чл. 5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) и
– „почти съвършеното“ разделяне на правосубектността на физическите лица на „правоспособност“ (способност да бъдат носители на права и задължения) и „дееспособност“ (способност да упражняват лично и със собствени действия своите права и задължения).
3. В този нов подход бих могъл да подчертая няколко конкретни промени в изискванията, за да се допусне настаняване на лице, поставено под пълно запрещение, в специализирана институция, която се превръща в негова ако не единствена, то във всички случаи – определяща среда на живот:
– предварителен съдебен контрол: настаняването в специализирани институции и в социални услуги в общността от резидентен тип на пълнолетни лица, поставени под пълно запрещение, се извършва от районния съд по настоящия адрес на лицето. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на лицето със заповед може да извърши само временно настаняване по административен ред, в случай че до произнасяне на съда няма друга възможност за полагане на грижи за лицето (чл. 16б, ал. 1 ЗСП). Заповедта подлежи на обжалване пред съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс (чл. 16б, ал. 6 ЗСП). В този случай той е длъжен в едномесечен срок от издаването на заповедта да направи искане до районния съд по настоящия адрес на лицето (чл. 16б, ал. 5 ЗСП);
– изключителен характер на насаняването: социални услуги в специализирани институции се предоставят само след изчерпване на възможностите за предоставяне на социални услуги в общността (чл. 16, ал. 2 ЗСП), а при искане за настаняване на лице, поставено под пълно запрещение, в специализирана институция съдът може да го уважи само в случай че в рамките на производството не се установи възможност за полагане на грижи за лицето в домашна среда или за настаняването му в социална услуга в общността от резидентен тип (чл. 16в, ал. 6 ЗСП);
– временен характер на настаняването: настаняването на деца, лица с трайни увреждания и лица, поставени под запрещение, в специализирани институции не може да бъде за срок, по-дълъг от три години (чл. 16, ал. 3 ЗСП, вж. също чл. 16в, ал. 7 ЗСП). Срокът може да бъде удължаван, когато няма възможност за полагане на грижа в домашна среда и настаняване в социална услуга в общността от резидентен тип;
– индивидуализация на грижата: всички социални услуги, включително и настаняването в специализирана институция, се предоставят след индивидуална оценка на потребностите от подкрепа и въз основа на индивидуален план за подкрепа (чл. 16, ал. 5 ЗСП). Част от индивидуализацията на грижата са и а) изискванията към искането за настаняване да бъдат приложени: доклад, който съдържа и становище относно възможностите за полагане на грижи за лицето в домашна среда; индивидуална оценка на потребностите от подкрепа и индивидуален план за подкрепа и справка относно съществуващите подходящи социални услуги в общността и специализирани институции в рамките на областта и свободните места (чл. 16б, ал. 3 ЗСП), както и б) редица специални процесуални правила, включително: служебното събиране на доказателтва (чл. 16в, ал. 2 ЗСП); лично присъствие на поставеното под пълно запрещение лице, чието настаняване се иска (чл. 16в, ал. 3 и 4 ЗСП) и предвиждането на кратки срокове за провеждането на производството (чл. 16в, ал. 5 ЗСП: произнасяне в едномесечен срок и незабавно изпълнение; чл. 16в, ал. 8 ЗСП: обжалваемост в седемдневен срок и насрочване на делото пред въззивната инстанция в следващ седемдневен срок при окончателност на решението на окръжния съд);
– съобразяване на желанието и личния избор на лицата: в този текст на закона се съдържа терминология, която позволява да бъда направено едно изключително важно според мен разграничение между „воля“ и „желание“. Лично аз бих предпочел множественото число: „желания“, тъй като характерно за хората с увреждания е именно неспособността им да организират и синхронизират желанията си съобразно социалното изискване за производство на лична „воля“. В „Дееспособността на физическите лица. Съвременни предизвикателства“ (издадена през 2016) се опитах да обоснова юридическата релевантност на понятието „желания“, което би могло не само да съществува паралелно с Волята (при пълнолетните лица, които не са поставени под запрещение), но и да функционира като алтернативен механизъм за зачитане на личната свобода на поставените под запрещение лица. Желанията оцеляват и след дееспособността, т.е. след отнемането на Волята (юридческата репрезентация на човешките желания и искания) на поставения под запрещение. Така въвеждането на нов термин (използването на „желания“ наред с „воля“) открива възможността за съвместно съжителстване на запрещението (което отнема волята) и свободата (която живее чрез желания). Разбира се, съществуването на терминологична инфраструктура, само по себе си, не е достатъчно – определящо е тя да бъде юридически усвоена. Струва ми се, че именно подобно „усвояване“ на юридическата значимост на понятието „желания“ е направено и в текстовете на ЗСП, приети през 2016 г. и отнасящи се до съобразяването на желанието и личния избор на поставените под запрещение при настаняването им в специализирани институции.
Нещо повече, законодателят въвежда приеритет на желанието на поставения под запрещение пред волята на настойника, която бива редуцирана до становище: съгласно чл. 16а, ал. 3 ЗСП социалните услуги за пълнолетни лица, поставени под запрещение, се предоставят съобразно желанието на лицето и становището на неговия настойник или попечител, като в случай на противоречие водещо е желанието на лицето, нуждаещо се от социална услуга. В същия смисъл е и законовата разпоредба, уреждаща допустимостта на временното настаняване на пълнолетни лица, поставени под запрещение, в специализирани институции и в социални услуги в общността от резидентен тип. Законът допуска такова временно настаняване да се извършва по административен ред въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника (чл. 16б, ал. 4 ЗСП).
4. Какви биха били правилата, ако липсваха специалните норми на ЗСП и се прилагаше общият режим на недееспособността (поставянето под запрещение).
За подобно настаняване: при липса на специална правна уредба по ЗСП и при прилагане на общите правила на ЗЛС, би било достатъчно наличието на съгласие от страна на настойника на поставения под пълно запрещение, тъй като именно настойникът упражнява правата на поставения под пълно запрещение, а евентуален надзор върху действията на настойника би могъл да се упражни от органа по настойничество и попечителство (кмета на общината или назначено от него лице) по реда на чл. 170 от Семейния кодекс (СК). Съгласно чл. 170, ал. 1, изр. 2 СК органът по настойничеството и по попечителството може да спира действия на настойника и да предписва извършването на действия, след като вземе мнението на настойническия съвет.
Във времето посочената разпоредба се е доказала като неефективна и приложима единствено при изключително фрапантни и тежки случаи. Това налагаше от дълго време приемането на специални правила в специализирани закони (какъвто е и ЗСП), които да отговорят на нуждите от извършването на предварителна съдебна проверка на определени решения относно начина на живот на поставения под запрещение. Подобна съдебна проверка българското законодателство традиционно предвижда преди извършването на действия на разпореждане с имуществени права (чл. 130, ал. 3 и 4 СК във връзка с чл. 5, ал. 3, предл. първо ЗЛС), но до 2016 г. на практика мълчеше за всички решения, касаещи личния живот на поставения под запрещение (съгласно чл. 87, ал. 4 от Закона за здравето (ЗЗ), когато пациентът е малолетен или недееспособен, информираното съгласие се изразява от негов родител или настойник, освен в случаите, предвидени със закон).
С нарастването на обществената чувствителност в България относно субективния живот на хората с увреждания (част от култивираното уважение към човешката субективност, която в повечето юридиески текстове се „превежда“ чрез терминологията на „правата на човека“ и по-специално „правото на личен живот“), все по-неудобен ставаше въпросът за липсващия приоритет на личните пред имуществените права на хората с ментални увреждания. Повечето юристи не можеха така лесно да се откажат от заучените клишета на недееспособността, която „отнема, за да защити“ (така римската сентенция „dura lex sed lex” започна да звучи „лоша недееспособност, но дееспособност“): отнема правната значимост на волята на лицата с ментални увреждания, за да ги предпази от техни неразумни ИМУЩЕСТВЕНИ разпореждания. Някъде в кулоарите на това „благородно отнемане“ с патриахална закваска беше изгубен субективният свят, желанията и нуждата от свобода на хората с ментални увреждания. Разбира се, той продължи да съществува, но в огромната си част на параюридическо ниво – благодарение на човечността на конкретни хора, които полагат грижи за поставените под запрещение лица, и в сравнително малък брой случаи – като колеблива част от преценката за „най-добрия Интерес“ на лицето. Във всички случаи обаче „спасяването“ на желанията на поставените под запрещение лица беше дело на конкретни настойници, социални работници, съдии и правозащитници.
5. Именно такова решение, което в своите мотиви надхвърля текущите „способности“ на българското законодателство, основавайки се на проведените промени в ЗСП през 2016 г., е Решение № 4575554/24.07.2018 г. на СРС по гр. дело № 26896/2018 г., III-о гр. отд., 158 с-в, част от което (съкратена е значителна част от фактологията1) бих искал да представя във формата, в който представяме съдебните решения в сборниците (годишници и тематичници) от поредицата „Предизвикай: Съдебната практика!“.
Всяко форматиране (номерация, нов ред, удебеляване на шрифта, курсив и пр.) в текста е добавено от мен. Пълният текст на решението може да бъде открит тук.
Решение № 4575554/24.07.2018 г.
на СРС по гр. дело № 26896/2018 г., III-о гр. отд., 158 с-в
председател: Галя Вълкова
Тълкувани разпоредби:
чл. 16б ЗСП
чл. 16в ЗСП
чл. 16г ЗСП
[чл. 16б ЗСП] (Нов – ДВ, бр. 8 от 2016 г.) (1) Настаняването в специализирани институции и в социални услуги в общността от резидентен тип на пълнолетни лица, поставени под пълно запрещение, се извършва от районния съд по настоящия адрес на лицето. Дирекция “Социално подпомагане” по настоящия адрес на лицето може да извърши само временно настаняване по административен ред, в случай че до произнасяне на съда няма друга възможност за полагане на грижи за лицето.
(2) Искането за настаняване по ал. 1 пред районния съд по настоящия адрес на лицето се прави от дирекция “Социално подпомагане” въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника.
(3) Към искането по ал. 2 се прилагат:
1. доклад, който съдържа и становище относно възможностите за полагане на грижи за лицето в домашна среда;
2. оценката и плана по чл. 16, ал. 5;
3. справка относно съществуващите подходящи социални услуги в общността и специализирани институции в рамките на областта и свободните места.
(4) Временно настаняване в специализирани институции и в социални услуги в общността от резидентен тип на пълнолетни лица, поставени под пълно запрещение, се извършва със заповед на директора на дирекция “Социално подпомагане” по настоящия адрес на лицето въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника.
(5) В едномесечен срок от издаването на заповедта по ал. 4 дирекция “Социално подпомагане” прави искане до районния съд по настоящия адрес на лицето.
(6) Актовете нa директора на дирекция “Социално подпомагане” се издават и обжалват по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
[чл. 16в ЗСП] (Нов – ДВ, бр. 8 от 2016 г.) (1) Исканията за настаняване на лице, поставено под пълно запрещение, в специализирана институция и социална услуга в общността от резидентен тип са подсъдни на районния съд по настоящия адрес на лицето.
(2) В производството по ал. 1 съдът може да събира доказателства по своя инициатива и задължително изследва волята на лицето, чието настаняване е поискано, включително чрез участие на вещи лица.
(3) Съдът разглежда незабавно искането в открито заседание с участието на дирекция “Социално подпомагане”, лицето и неговия настойник.
(4) В случай че лицето, чието настаняване е поискано, не може да участва лично в заседанието по ал. 3, то се провежда извън сградата на съда.
(5) Съдът се произнася в едномесечен срок с решение, което се обявява на страните и се изпълнява незабавно.
(6) При искане за настаняване в специализирана институция съдът може да го уважи само в случай че в рамките на производството не се установи възможност за полагане на грижи за лицето в домашна среда или за настаняването му в социална услуга в общността от резидентен тип.
(7) В решението по ал. 5 се посочва срокът на настаняването, който при настаняване в специализирана институция не може да бъде по-дълъг от срока по чл. 16, ал. 3.
(8) Решението подлежи на обжалване пред окръжния съд в 7-дневен срок. В случай на подадена жалба или протест съдът насрочва делото в срок, не по-дълъг от 7 дни. Окръжният съд се произнася с решение, което е окончателно.
[чл. 16в ЗСП] Чл. 16г. (Нов – ДВ, бр. 8 от 2016 г.) (1) Настаняването на лице, поставено под пълно запрещение, в специализирана институция и социална услуга в общността от резидентен тип се прекратява по реда на чл. 16б и 16в от районния съд по искане на дирекция “Социално подпомагане” въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника.
(2) До произнасянето на съда прекратяване на настаняването се извършва временно със заповед на директора на дирекция “Социално подпомагане” въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника.
(3) Алинеи 1 и 2 не се прилагат при изтичане на определения срок по чл. 16в, ал. 7 и при смърт на лицето.
(4) Настаняване от специализирана институция в социална услуга в общността от резидентен тип преди изтичане на определения срок по чл. 16в, ал. 7 се извършва по реда на чл. 16б и 16в.
(5) Удължаване на срока на настаняването в специализирана институция се извършва по реда на чл. 16б и 16в, ако са налице основанията по чл. 16, ал. 4.
(6) Удължаване на срока на настаняването в социална услуга в общността от резидентен тип се извършва по реда на чл. 16б и 16в.
(7) Решението на районния съд може да се обжалва пред окръжния съд. Обжалването не спира изпълнението. Решението на окръжния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
(8) Решението за прекратяване на настаняването се изпълнява по административен ред.
Мотиви:
1. Производството е
– по реда чл. 16в ЗСП. Образувано е
– по молба от 26.04.2018 г. на Агенция за социално подпомагане, Дирекция „Социално подпомагане“ с правна квалификация чл. 16в ЗСП
! за настаняване на Сребърчо А. С. (С.С.) в Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост (ДПЛУИ) в [населено място], Столична община, дългосрочно до промяна в обстоятелствата, но не по-малко от три години.
2. В молбата се твърди, че С.С., на 69 години, е поставен под пълно запрещение през 2001 г. Негов настойник е брат му Б. С.. С. С. притежава ЕР на ТЕЛК с водеща диагноза „шизофренни психози/шизофрения – непрекъснато протичане“. С.С. се нуждае от ежедневно медицинско наблюдение и подкрепа. Приема медикаменти, които му се дават от дежурната медицинска сестра. Поддържа добра хигиена с подкрепа от персонала. Облича се сам, но се нуждае от подкрепа при избора на дрехи. Храни се самостоятелно, но не може да сервира и отсервира. Не е в състояние да поддържа ред в стаята си. Трудно поддържа уменията си четене и писане поради деградация на личността. В трудотерапията се включва когато пожелае. Нуждае се от ежедневна подкрепа за задоволяване на елементарните жизнени нужди. Настойникът му ходи на работа и не може да му осигури постоянно наблюдение.
3. По делото е приета съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, вещите лица по която дават изключително подробно заключение. Според вещите лица настаняването на С.С. в институция, което цели осигуряване на специализирана грижа, всъщност го е лишило от възможността да ползва онази грижа, от която той се е нуждаел, за да се компенсира дефицитът, който се развива с времето поради последиците от заболяването. Настаняването му в институция се определя като
– предпоставка за задълбочаване на регреса и дефицита на умения за независим живот, поради естеството на институционалната грижа. Фундаменталната потребност, а именно
– потребността от развитие, не е посрещната адекватно в случая на С.С.. Тази комплексна потребност е систематично и значимо фрустрирана, не е разпозната, назована и призната.
Грижата за С.С. не е индивидуализирана и съобразена с неговите конкретни и специфични нужди от рехабилитация. С.С. получава стандартна институционална грижа, чрез която се задоволяват минимални базови потребности (подслон, храна, надзор и подържаща медикаментозна терапия). Тази грижа не е подходяща и адекватна на индивидуалните му нужди и е осуетила напредъка в индивидуалното му развитие, като е допринесла за продължаващ упадък в психосоциалното му функциониране.
4. Според експертите
! самото решение за настаняване в институция от типа, който представлява домът в [населено място],
– е било грешно и
– е съдържало в себе си прогнозата за регрес
поради причина, че институцията в П. удовлетворява в значителна степен дефиницията за „тотална институция ” (Е. Goffman, 1961). Тоталната институция е
! затворен свят, в който не се позволява (не създават условия) за диференцирано практикуване на
! трите основни роли, през които става функционирането на индивидите в съвременните общества
– ежедневния бит (мястото, в което спим),
– забавленията (местата, в които се забавляваме),
– работата (мястото, в което работим).
5. В общия случай, тези три основни роли се практикуват от индивидите сепарирано,
– на различни места,
– с различни (съ)участници,
– като правилата за практикуването им са дефинирани и управлявани от различни хора (органи на власт),
! без тези три дейности да са част от някакъв общ, всеобхватен план.
6. Смята се, че поставянето на индивидите в различни контексти и
! необходимостта от превключване от един режим на функциониране в друг, представлява мощен стимул за развиване на социалните умения.
7. „Тоталната институция” не позволява такова диференцирано практикуване на отделните социални роли:
– всичко се случва на едно място, в рамките на институцията – спане, забавления, работа (обучение),
– под надзора на един централен орган на власт (директора на институцията и неговите представители).
Като следствие от пребиваване в институционална среда с характеристики на тотална институция се развива синдром на институционализъм – зависимост от грижи, пасивност, дефицит (задръжка или дори регрес) в социалните умения, необходими за самостоятелен живот, загуба на идентичност.
8. Акцентира се, че С.С. се нуждае от защитена среда, която да осигурява адекватна грижа, съответна на потребностите, произтичащи от здравословното му състояние.
Тази грижа трябва съчетава
! няколко характеристики, преди всичко
– осигуряване на безопасност и защита (страхът от обкръжаващата среда и населяващите я хора най-вероятно са централна черта на заболяването му; в момента той си осигурява безопасност чрез максимално възможното в съществуващата ситуация оттегляне и отдалечаване от средата и хората, което му пречи да функционира в социално отношение и да поддържа и развива необходимите за това умения). На второ място,
– средата трябва да осигурява подходяща по интензивност и качество стимулация, които да подкрепя развитието на уменията и нагласите на С.С.
9. Подобна грижа би могла да се окаже в защитено жилище (респ. ЦНСТ), разположено в общността (препоръчително в [населено място]) с допълнително осигуряване на услугата „дневен център” или „център за социална рехабилитация и интеграция” за възрастни хора с психични разстройства/увреждания. Адекватната социална услуга следва да се осигурява
– не в институционална среда, при това разположена извън населено място,
– а в среда, максимално близка до домашната/семейната, базирана в общността (в рамките на населено място), където С.С. ще има възможност да бъде обучаван (вкл. чрез практикуване под супервизия) в различни социални умения.
Така може да се очаква
– повишаване на капацитета му за самостоятелен начин на живот (макар и в ограничена степен, поради наличното увреждане) и
– да се намали степента му на зависимост от супервизия и подкрепа – нещо, което в институционална среда по принцип не може да се осъществи и в частност не може да бъде осигурено от ДПЛУИ в [населено място].
10. Според експертите становището на С.С. по отношение на исканото настаняване силно се влияе от наличието на алтернативи. Доколкото такива не са му предложени и с оглед
! ригидните нагласи и дефицитите
– в целеполагането и планирането, както и
– в ограничението на инициативността и подтиците,
становището относно исканото настаняване е недобре определено, клонящо към изразяване на предпочитание за оставане в конкретната институция.
11. В заключение се обобщава, че С.С. не получава адекватни грижи и подкрепа, произтичащи от естеството на неговото увреждане. В специализираната институция ДПЛУИ [населено място] на Сребърчо С. не се предоставя и не може да бъде предоставена адекватна на здравословните му нужди грижа (психосоциална рехабилитация). Домът в П.
! не разполага с
– подходящо квалифициран персонал,
– условията за живот,
! организацията на живота, съществуващите практики и средата като цяло е неподходяща за
– развиване на социални умения чрез практикуването им (под супервизия) в обичайна социална среда, както и
– практикуване на умения за независим начин на живот, включително поради липса на програми са психосоциална рехабилитация, водени от квалифицирани специалисти – психолози, социални работници, арттерапевти.
12. При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 16а ЗСП социалните услуги за пълнолетни лица, поставени под запрещение, се предоставят съобразно
– желанието на лицето и
– становището на неговия настойник или попечител,
! като в случай на противоречие водещо е желанието на лицето, нуждаещо се от социална услуга.
Чл. 16в ЗСП постановява, че искане за настаняване в специализирана институция съдът може да уважи само в случай, че в рамките на производството не се установи възможност за полагане на грижи за лицето в домашна среда или за настаняването му в социална услуга в общността от резидентен тип. Срокът на настаняването не може да бъде по-дълъг от 3 години.
13. Цитираните разпоредби са въведени със Закона за изменение и допълнение на Закона за социалното подпомагане, Държавен вестник бр. 8/29.01.2016 г. Държавата отчита законодателните изменения като изпълнение на препоръките на Европейския съд за правата на човека по повод осъдителните решения
– С. срещу България, 36760/06, решение от 17 януари 2012 г. и
– С. С. срещу България, 25820/07, решение от 17 март 2015 г.
В решенията Съдът приема, че настаняването на жалбоподателите в социална институция без тяхно съгласие не е наредено законосъобразно, не е оправдано от чл. 5, §1, б. „е“ от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ) и следва да се приравни на лишаване от свобода.
14. Сезираният състав на СРС намира, че приетите законодателни изменения не позволяват в пълнота развитие на съдебна и предхождащата я административна процедура, които да способстват за реализация правото на независим живот на лицата с увреждания по смисъла на чл. 19 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ).
15. Основен принцип е, че
! хората с увреждания са субекти на права, а не обект на грижа.
Това е и водещото разбиране на съдията-докладчик при постановяване на настоящото решение.
16. С.С. е с психично разстройство. Въпреки това
– не се установява да е изследвана възможността за настаняването му в специализирана институция с профил за лица с психични разстройства или ЦНСТ/защитено жилище за лица с психични разстройства;
– не е изследвана и волята на С.С. в тази насока и той не е вписан в т.нар. списък на чакащи за ползване на подобна резидентна услуга (ЦНСТ или защитено жилище).
Без яснота за волята му е взето решение, че подходяща услуга е предлаганата му в ДПЛУИ [населено място]. Подобен подход би могъл да
– валидира престоя на С.С. в дома в П.,
– но лишава производството от смисъл и препятства изпълнението на основната идея на приетото законодателно изменение.
17. Макар съдът да
! е призван
– да изследва волята на поставения под запрещение и
– да позволи настаняването тогава, когато тя е налице и са изчерпани другите възможности за грижа в общността,
! съдебното производство не може да замести
– административното производство и
– водещата роля на социалните служби в подпомагане на запретения за реализация на заявените предпочитания.
18. От първостепенно значение е да се установи, че
– заявените воля и предпочитания са в резултат на информиран избор и че
– този избор касае не конкретно процесната институция, а е част от реализацията на правото на независим живот в общността по смисъла на чл. 19 КПХУ.
19. Законодателят е пестелив в нормативната уредба на това право. Доколкото обаче Република България е ратифицирала КПХУ, в сила от 21.04.2012 г., то следва да се тълкува в смисъла, вложен в този международен акт, допълнително разяснен в Общ коментар № 5 (2017) на Комитета за правата на хората с увреждания относно правото на независим живот и включване в общността (К.). К. приема, че в основата на това право, както и на
– правото на избор и
– контрол над собствения живот от страна на хората с увреждания,
! стои базовият принцип, че всички човешки същества са родени равни по достойнство и права и животът на всеки един от тях е еднакво ценен.
20. Прието е под независим живот да се разбира
! предоставяне на всички необходими средства, които да позволят
– упражняване на избор и контрол над живота, както и
– вземане на решения от страна на хората с увреждания, засягащи живота им.
21. Личната автономия и самоопределяне се приемат за фундаментални за независимото живеене, включително чрез достъп до
– транспорт,
– информация,
– комуникация и
– лична подкрепа,
– място на живот,
– дейности от ежедневието,
– навици,
– достоен труд,
– лични връзки,
– облекло,
– храна,
– хигиена и
– здравна грижа,
– религиозни и културни дейности,
– сексуални и репродуктивни права.
Това право не следва да се ограничава до дейностите от ежедневието, а да се възприема като свобода на избор и контрол във връзка със зачитането на личното достойнство и свобода на личен избор по смисъла на чл. 3 КПХУ.
22. Правото на включване в общността на свой ред предполага
– пълноценен социален живот и
– достъп до услуги, предлагани на останалите членове на обществото,
– участие във всички сфери на социалния, политически и културен живот.
Персоналната подкрепа, включително чрез предоставяне на услуги, следва да бъде съпроводена с контрол от страна на лицето с увреждания спрямо тези услуги.
23. В т. 21 от коментара се посочва, че често когато хората са увреждания са оценени като изискващи висока степен на лични услуги,
! институциите се приемат като единственото решение, особено когато
– услугите се определят като твърде скъпи или
– лицето с увреждания се приема като „неспособно“ да живее извън общността.
24. Подобна мотивировка противоречи на чл. 19 КПХУ, чийто обхват се простира
! до всички лица с увреждания, независимо от
– нивото на техния интелектуален капацитет,
– умение за самостоятелно функциониране или
– изисквания за подкрепа.
25. К. приема, че често това право не може да бъде упражнено, тъй като предоставянето на жилище е невъзможно или подкрепа не се предлага в общността, а само в специални форми на резидентна грижа или институции. Според Комитета индивидуалните услуги за подкрепа следва да се считат като право,
! да бъдат достатъчно гъвкави и адаптирани към изискванията на „потребителите“, а не обратното.
26. Държавата дължи да осигури
– достатъчен брой квалифицирани специалисти,
– способни да идентифицират разрешения по отношение на бариерите пред независим живот в общността
– в съответствие с изискванията и предпочитанията на индивида.
Всички услуги за подкрепа следва да предотвратяват изолация и сегрегация от останалите. Изрично се посочва, че всяка институционална форма на услуги за подкрепа, която сегрегира и ограничава личната автономия, не се разрешава от чл. 19б КПХУ.
27. Представената по делото и публично достъпна информация за приетата Национална стратегия за дългосрочна грижа, както и изработения въз основа на нея План за действие за периода 2018-2021, предвиждат
– създаване на социални услуги резидентен тип в общността и последващо настаняване – от 2020 г., както и
– закриване на специализираните институции за лица с психични разстройства и умствена изостаналост, в които условията и грижата не покриват минималните изисквания за качество на живот.
Извън предмета на настоящото производство е обсъждането на тези документи и очакването дължимата грижа от страна на държавата да започне да се случва близо 8 години след ратифициране на КПХУ (такава е дължима и на основание други международни актове, по които България е страна). Следва да се отбележи обаче, че
! така планираните дейности не изключват задължението на държавата да подпомогне С.С.
– в реализацията на правото си на достоен живот и
– с днешна дата
– чрез подобряване качеството на живот в институцията, в която той все пак се съгласява да живее,
отчитайки както материалната база, така и осигуряване на необходимата подкрепа за придобиване на умения за самостоятелен живот.
28. Битовите условия не покриват изцяло стандартите на Комитета за предотвратяване на изтезанията (към Съвета на Европа) за базова уредба на социални институции, наличието на която преминава прага по чл. 3 ЕКПЧ ( Checklist for visits to social care institutions where persons may be deprived of their liberty).
В тази връзка с положителен знак следва да се отчетат реализираните от настоящия директор на ДПЛУИ [населено място] промени в условията, наблюдавани при изнесените открити съдебни заседания през м. март (по граждански дела №№ 15933/2018 г. на СРС, 15945/2018 г. на СРС, и 17852/2017 г. на СРС) и м. юли 2018 г. – напр.
– поставянето във всяка стая на личен гардероб,
– надписването на дрехите и
– връщането им след изпиране на съответното настанено лице,
– поставянето на мрежи срещу мухи).
За подобряване на хигиената обаче е необходим свободен достъп до пелени и изолация на матраците на потребителите, за които това е необходимо, включително подмяната им (както е посочено и в препоръките на инспектората към АСП).
29. Грижата за потребителите с подобни нужди е косвена грижа и за С.С., чрез повишаване нивото на хигиена.
– Индивидуалният подход предполага възможност във всяка от стаите осветлението да се регулира от желанието на съответния потребител.
– Унифицираният дневен режим, включително и при събуждане, практически лишава потребителите на услугата от избор като неясна остава ползата за тях от подобна организация.
30. Макар да са отправяни препоръки, спрямо настанените се прави общ избор на меню и
! не се установява
– да е търсено мнението на С.С. и съответно
– да е било съобразявано.
Той е лишен от възможността да практикува базови умения, идентифицирани като необходими за него, с което се задълбочава зависимостта на С.С. от грижа. Адекватната грижа, основана на индивидуален подход, предполага подходящ стимул за включване в полезните за развитието му дейности. Придадената тежест на нежеланието му да участва в дейности, насочени към изграждане и развитие на базови умения – т.нар. трудотерапия, арттерапия, музикотерапия, образователни дейности, практически лишава С.С. от нужната му подкрепа. Не се установява
– да са изследвани и
– да са идентифицирани причините за констатираните откази,
– да е бил насърчаван, съответно по какъв начин се работи за преодоляване на пасивността му в това отношение.
31. Не може да се сподели тезата, че общината, като предоставяща услугата, е сторила дължимото за създаване на привлекателни работни места за специализиран персонал и предлагане на стимул, включително финансов, за заемане дори на няколкото налични щатове за психолог, психиатър и логопед.
Практически се очаква
– тримата трудотерапевти (за които съдът споделя тезата да не се установява да имат специални познания за работа с хора с умствена изостаналост/психични разстройства),
– без подкрепата на необходимия брой специалисти – психиатър, психолог, логопед, педагог,
– да насърчат развитието и да подпомогнат социалното включване на настанените 88 лица.
Провалът е заложен и неизбежен.
32. Притеснително е фокусирането на вниманието на Столична община документалната отчетност и практическата липса на оценка за ефективността на дейността. Не се установява и основателна причина, поради която
– ресурсната необезпеченост
да се компенсира чрез предложено
– участие на С.С. в дневен център за хора с психични разстройства.
Това може да бъде сторено и с днешна дата или да бъде вписан в списък на чакащи за тази услуга.
33. Съгласно чл. 12 КПХУ държавата дължи
! да зачете волята и предпочитанието на хората с увреждания.
В Общ коментар 1 изрично се подчертава, че „различните подходи, при които увреждането на индивида и/или способностите за вземане на решения се приемат като легитимно основание за отричане на правосубектност и понижаване на статуса им като лица пред закона, съставлява дискриминационен отказ от правосубектност. Чл. 12 КПХУ изисква предоставена подкрепа за упражняването й“.
34. Изрично се акцентира, че парадигмата
– за „желанията и предпочитанията“ трябва да замени парадигмата
– за „най-добрите интереси“,
! за да се осигури, че хората с увреждания упражняват своята правосубектност наравно с всички останали,
като включително им се признае правото на поемат рискове и да правят грешки, когато въпреки
– осигурената подкрепа и
– предпазни мерки
! това е волята на лицето.
35. Зачитането на правото на правосубектност на равна основа с другите включва зачитане на правото на хората с увреждания на свобода и сигурност на личността. Отнемането на правосубектност на хората с увреждания и тяхното задържане в институции против волята им, както в случаите
– когато липсва тяхното съгласие за това, така и в случаите
– когато това става със съгласието на лице, заместващо вземането на решения,
се определя като проблем.
Тази практика представлява произволно лишаване от свобода и нарушава членове 12 и 14 от Конвенцията“.
36. Изрично се акцентира, че „за пълното прилагане на член 12 е наложително хората с увреждания да имат възможност
– да се развиват и
– да изразяват волята и предпочитанията си,
! за да упражнят правото си на правосубектност в равни условия като всички останали.
Това означава, че хората с увреждания трябва да имат възможност
– да живеят самостоятелно в общността, както и
– да имат избор и контрол върху всекидневния им живот на равна основа с другите, както е заложено в член 19.
Тълкуването на член 12 параграф 3 в светлината на правото на живот в общността (член 19) означава, че следва да се предвиди подкрепа за упражняване на правосубектност като се използва подход, основан на общността.
37. Подчертава се, че държавите-страни по конвенцията трябва да признаят общностите като ценни активи и партньори в процеса на обучение по отношение на видовете подкрепа, необходима
– за упражняване на правосубектност, включително и
– за повишаване на осведомеността относно различните възможности за подкрепа.
Държавите-страни по конвенцията, трябва да признават собствените социални мрежи на лицата с увреждания, както и естествено възникващата подкрепа в общността (в това число приятели, семейство и училища, и много други) като ключов елемент за подкрепеното вземане на решения. Това е в съответствие с акцента на КПХУ върху пълноценно включване и участие в общността.“
38. Изхождайки от така формулирания стандарт съдът намира, че в конкретния случай С.С. е лишен от правото на избор на независим живот в общността. Макар данните по делото да сочат, че
– на територията на Столична община защитените жилища за лица над 35 г. са с капацитет общо 24 места при население от приблизително 1300000 души (по данни от сайта на общината), като в тези 3 защитени жилища няма свободни места,
! би било погрешна интерпретация на волята на С.С.
– да се валидира (практически) престоят му в социалната институция в [населено място]
– поради липса на алтернатива.
39. От наличната по делото справка не може да се направи извод дали молителят е изследвал предпочитанията на С.С.. Изброените в табличен вид имена на социални институции и резидентен тип услуги, брой настанени, брой свободни места и брой чакащи, не дават информация
! дали и защо тези услуги са подходящи/неподходящи за С.С., респективно – какво да бъде сторено, за да се включи в т.нар. списък на чакащи.
Практически онова, между което му се предлага да избере, е
– дали да продължи да живее в ДПЛУИ [населено място] или
– неясно къде.
40. Събраните по делото доказателства установяват С.С. да няма собствено жилище.
Настойникът му излага съображения за невъзможността да се грижи за него в семейна среда, свързани с необходимостта да работи, а и като цяло нежеланието да полага грижи за психично болен, предвид съпътстващите трудности.
Не се установява С.С. да е бил подкрепен от социалните служби да продължи живота си в общността, но няма данни и настойникът да е търсил подкрепа чрез дневна/седмична грижа.
41. Съдът намира за необходимо да акцентира, че
– възлагането на непосредствените грижи на съответна институция
! не изключва ангажимента на настойника от последващо полагане на такива.
По делото са налични данни, че в дълги периоди от време служителите на дома са се опитвали да установят контакт с настойника, за да не бъде загубена връзката на С.С. с най-близкия му родственик. Ангажимент на настойника е
– да проявява активност при изследване на нуждите на запретения и
– да го подпомага при удовлетворяването им.
С днешна дата грижата от настойника се ограничава до ежемесечно заплащане на такса и предоставянето на храна.
42. Наложително е осигуряване на пълноценно общуване, като съпътстващите го трудности, с оглед състоянието на С.С., изискват
– постоянство от страна на настойника и
– ангажимент на социалните служби в подкрепа на процеса.
43. Важно е също така заявената в рамките на изслушването воля на С.С.
! да бъде зачетена.
Той споделя, че
– се нуждае от тетрадка, в която да записва формули. Следва да бъдат предприети и незабавни мерки по повод споделения при изслушването
– проблем с очите. Възстановяването на пълноценния контакт и
– използването на получаваната от С.С. пенсия и допълнителни социални помощи за задоволяване на нуждите му е дължимо от настойника към всеки един момент.
44. Необходимо е да се подчертае, че искането за настаняване в сезиращата молба „дългосрочно до промяна в обстоятелствата, но не по-малко от три години“ противоречи на ЗСП и цитираните международни актове. Всяко настаняване в институция, включително в резидентен тип, е крайна мярка,
– допустима по изключение, а
! същинската цел е лицето с увреждания да бъде подкрепено да реализира правото си на независим живот в общността.
45. Съдът намира, че законоустановеният 3-годишен срок е приложим в ситуация, в която
– настаненото лице желае да продължи да живее в социалната институция за този срок и
– същата отговаря на цитираните базови стандарти,
както по отношение на сграден фонд и организация на ежедневието,
така и при предоставяне на персонална подкрепа.
46. Идентифицираната от вещите лица нужда от специализирана грижа, различна от прилаганата спрямо лица с умствена изостаналост, определя предлаганата мярка като компромисна. Ето защо съдът намира, че следва да потвърди настаняването на С.С. в ДПЛУИ
! за срок от 2 години, с изтичането на който
! се очаква държавата да е изпълнила заложеното в горецитирания план,
– изграждайки защитени жилища/ЦНСТ и
– подготвяйки С.С. за прехода към резидентни услуги в общността, ако такава е волята му.
47. При предстоящата деинституционализация
! предимство следва да бъде дадено на онези от настанените лица в специализираната институция,
– които заявяват предпочитание да я напуснат или
– предлаганите условия не съответстват на спецификите на увреждането.
48. Така определеният 2-годишен срок започва да тече от издаването на административната заповед.
Разбиране в различен смисъл би позволило практически настаняването да е за срок по-дълъг от три години (при съобразяване на времето, необходимо за внасяне на молбата в съда, разглеждане на делото, постановяване на решение и влизане на последното в сила, вкл. при евентуално въззивно обжалване).
Определеният срок не следва да се разбира в смисъл, че при изтичането му държавата се освобождава от задължение за оказване на подкрепа. Надлежното изпълнение на ангажимента предполага своевременно формирани базови умения и създадена подходяща среда за независим живот, в това число и изграден механизъм за продължаваща подкрепа в общността.
49. Съдът намира, че е необходимо препис от решението и съдържащите се в него констатации за качеството на предоставена грижа на С.С. в ДПЛУИ [населено място]
! да бъдат изпратени на
– кмета на Столична Община и на МТСП за предприемане на съвместни действия по
подобряване на услугата в специализираната институция, както и
предоставяне на възможности за пълноценно упражняване на правото на независим живот в общността по смисъла на чл. 19 КПХУ. Наред с това същите следва да бъдат сведени до знанието и на
– националния омбудсман, в чийто ресор е изготвянето на Национален превантивен механизъм и който разполага със законодателна инициатива за предлагане на промени в законодателството, водещи до съответствие на законовите и подзаконови нормативни актове с КПХУ и ЕКПЧ.
Диспозитив:
НАСТАНЯВА на основание чл. 16в ЗСП С.С., ЕГН [ЕГН], в Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост в [населено място], Столична община, за срок от 2 години, считано от 29.03.2018 г. (издаването на Заповед СУ/Д-С-ВР/69-1/29.03.2018 г. на директора на ДСП В.) или до промяна на обстоятелствата по смисъла на чл. 16г ЗСП.
ОСЪЖДА Агенция „Социално подпомагане“, Дирекция „Социално подпомагане“ – В., да заплати по сметка на Софийски районен съд разноски за производството в общ размер 700 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на незабавно изпълнение, като същото може да се обжалва пред Софийски градски съд в 7-дневен срок от връчването му на страните.
ЗАДЪЛЖАВА на основание чл. 9 вр. чл. 13 КПХУ служебен адвокат И. Т. Ч.
– да запознае С.С. по разбираем за него начин със съдържанието на настоящото решение и
– да съобрази волята му при упражняване правото на въззивна жалба.
Препис от решението да се изпрати за сведение на МТСП, кмета на Столична община и националния омбудсман.
