С разпореждане от 22.06.2015 г. председателят на Върховния касационен съд е образувал тълкувателно дело (№ 1 по описа за 2015 г. на Общото събрание на Гражданската колегия) по два конкретни въпроса на института на осиновяването, по които е налице противоречива практика на инстанционните съдилища:

 

1. „Може ли да се допусне пълно осиновяване без съгласие на родител в хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК?“

2. „Допустимо ли е молба за пълно осиновяване по чл. 82, ал. 2 и ал. 2 СК да бъде подадена направо до окръжния съд по постоянния адрес на молителя предвид изискването на чл. 96, ал. 2 СК за подаването й чрез съответната регионална ДСП?“

 

Повече от година по-късно по тълкувателното дело все още не е постановен тълкувателен акт (към 22.09.2016 г.), което свидетелства за спорния характер на въпросите, предмет на тълкуване, и ми дава основание да изложа накратко и свое становище по тези два въпроса1.

 

1. Може ли да се допусне пълно осиновяване без съгласие на родител в хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК?

Действащото законодателство урежда в първи, втори и трети раздел на глава осма на СК два вида осиновителни правоотношения – на пълно и на непълно осиновяване. Тези правоотношения възникват като резултат от нарочни производства, които имат общи, но и на специфични за двата вида правоотношения моменти, и при наличието на общи и за двете правоотношения материалноправни предпоставки, но и при специфични за всяко едно от двете правоотношения изисквания на закона. Двата вида осиновяване имат и общи последици, но и различни специфични, само за единия вид, последици2.

Главната особеност на пълното осиновяване, което го отличава от непълното осиновяване от гледна точка на производството по допускането му, е, че то като производство преминава поначало през две фази – административна, при която нарочен орган избира подходящ осиновител за детето (чл. 95, ал. 1 СК), след вписване в нарочни регистри на осиновяващи и деца за пълно осиновяване, и съдебна фаза, при която се проверяват предпоставките за допускане на осиновяването. Непълното осиновяване започва с изрична молба на осиновяващия до съда (чл. 96, ал. 3 СК).

Законът разграничава хипотезите, при които осиновяването е пълно, от тези, при които то е непълно, на първо място в разпоредбите на чл. 100 СК.

Съгласно чл. 100, ал. 2 СК осиновяването е задължително пълно в случаите, в които: 1. осиновяваният е дете на неизвестни родители; 2. родителите са дали предварително съгласие за пълно осиновяване; 3. в случаите по чл. 93, ал. 2 и ал. 3 СК.

Предвидената в чл. 93, ал. 1 СК хипотеза, при която съгласието на родителя не се изисква за допускане на осиновяването, не е включена в предметния обхват на нормата на чл. 100, ал. 2 СК. Това означава, че в случаите по чл. 93, ал. 1 СК осиновяването не е задължително да бъде пълно. То обаче не означава, че в тези случаи то е задължително непълно, тъй като логически такова правило не се извлича от разпоредбата на чл. 100, ал. 2 СК, чиято цел е единствено да посочи случаи на задължително пълно осиновяване, без да забранява пълно осиновяване в останалите случаи.

Напротив, от изричното правило на чл. 100, ал. 3 СК следва, че осиновяването в случаите, в които то не е задължително да бъде пълно, може да бъде или пълно, или непълно, като видът на осиновяването зависи от волята на лицата, чието съгласие се изисква за осиновяването по чл. 89, ал. 1 СК: осиновяващия, родителите на осиновявания, съпрузите на осиновяващия и осиновявания и осиновявания, ако е навършил 14 години.

В тази връзка трябва да се подчертае, че в случая е неприложимо тълкуването, дадено с решение № 15 от 06.01.1987 г. по гр.д. № 173/1986 г., ОСГК, според което пълно осиновяване е възможно само в случаите, изчерпателно изброени в чл. 61, ал. 1 СК (1985), сред които не попада хипотезата на чл. 57, ал. 1 СК (1985), идентична с чл. 93, ал. 1 СК. Това тълкуване е дадено при различна от сега действащата уредба. Съгласно чл. 62 СК (1985) извън случаите по чл. 61, ал. 1 СК (1895), при които осиновяването е задължително пълно, осиновяването е задължително непълно. Т.е. по отменената уредба на СК (1985) законодателят императивно е установявал група случаи, при които осиновяването е задължително пълно, и друга група – всички останали случаи, в които осиновяването е било задължително непълно, без да оставя избор на лицата, имащи отношение към възникването на бъдещото осиновително правоотношение, да определят вида на осиновяването. По сега действащата уредба законът урежда група случаи, при които осиновяването е задължително пълно, но вън от нея дава поначало възможност на лицата, имащи отношение към възникването на бъдещото осиновително отношение, да изберат вида на осиновяването3.

Ето защо в хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК осиновяването може да бъде както пълно, така и непълно, като видът осиновяване зависи от становището на лицата, чието съгласие се изисква за осиновяването по чл. 89 СК: осиновяващия, родителите на осиновявания, съпрузите на осиновяващия и осиновявания и осиновявания, ако е навършил 14 години.

В хипотезите на чл. 93, ал. 1 СК, когато рожденият родител трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка или възпитава детето по вреден начин, съгласието на родителя за осиновяване не се изисква, т.е. необходимостта от него се елиминира. Този извод следва от изричното правило на чл. 93, ал. 1 СК. Съгласието на такъв родител се дезавуира не само относно преценката какъв вид осиновяване да се допусне, а изобщо дали да се допусне, или не осиновяване. Без да е лишен от родителски права в отделно нарочно съдебно производство по чл. 133 СК, по отношение на такъв родител съдът, който разглежда молбата за осиновяване, може да установи обстоятелствата по чл. 93, ал. 1 СК, което ще бъде основание да бъде преодоляно (игнорирано) евентуалното отрицателно становище на родителя относно допускането на осиновяването при постановяване на решението за допускането му.

Във всички случаи обаче съдът при постановяване на решението за допускане на осиновяването следва да съобрази императивните изисквания на чл. 82, ал. 1, 2 и 3 СК. Съгласно чл. 29, ал. 1 УПЗНА всеки член от кодекс има значение, което изразява неговото главно съдържание. Разпоредбата на чл. 82 СК в четирите й алинеи е озаглавена „допълнително условие за допускане на пълно осиновяване“ и следва да й бъде отдадено именно такова значение при тълкуването й в систематична връзка с чл. 100, ал. 2 СК. В частност следва да се приеме, че първите три алинеи на чл. 82 СК установяват допълнителни материалноправни предпоставки, само при чието наличие се допуска пълно осиновяване.

Ето защо дори и всички лица по чл. 89, ал. 1 СК (без рождения родител, чието съгласие в хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК се дезавуира) да желаят пълно осиновяване, такова може да бъде допуснато само при наличието на едно от следните хипотези4:

1. И двете страни по бъдещото осиновително правоотношение да са вписани в съответните регистри по чл. 83 СК и чл. 85 СК (чл. 82, ал. 1 СК);

2. Съпруг да иска да осинови дете на своя съпруг, баба или дядо – свой внук или осиновителят да иска да осинови роднина по съребрена линия от трета степен (чл. 82, ал. 2 СК);

3. Осиновяване от настойник или попечител или от семейство на роднини или близки, при което детето е настанено по съдебен ред съгласно ЗЗДет (чл. 82, ал. 3 СК).

Практически хипотези, при които е допустимо пълно осиновяване без родителят да е лишен от родителски права, но при констатация, че трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка или възпитава детето по вреден начин, са тези по чл. 82, ал. 2 и ал. 3 СК5, тъй като само по себе си състоянието на лошо упражняване на родителските права по чл. 93, ал. 1 СК не е основание за вписване на детето в регистъра на децата за пълно осиновяване по чл. 84 СК. Възможно е, обаче и допускане на пълно осиновяване при наличието на хипотезата по чл. 93, ал. 1 СК и ако осиновяващият не е сред лицата по чл. 82, ал. 2 и 3 СК. Така например, ако детето е вписано в регистъра за осиновяване по молба на самия родител, каквото право му дава чл. 84, ал. 5 СК, и родителят е дал предварително съгласие за пълно осиновяване, което впоследствие е оттеглил в срока и по реда на чл. 92 СК, въпреки това пълно осиновяване може да бъде допуснато, ако се констатира, че е налице някоя от хипотезите на чл. 93, ал. 1 СК, тъй като в този случай необходимостта от съгласие на родителя се елиминира.

 

В заключение смятам, че по първия поставен пред ОСГК въпрос следва да се даде следният отговор:

 

Вън от случаите по чл. 100, ал. 2 СК, при които осиновяването е задължително пълно, съдът допуска осиновяване, като се съобразява относно вида на осиновяването с еднопосочната воля на лицата по чл. 89, ал. 1 СК.

В хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК изискването за съгласие на родителя за осиновяването се елиминира, а съдът допуска осиновяване съобразно волята на останалите лица по чл. 89, ал. 1 СК. Ако е налице някое от условията по чл. 82, ал. 1-3 СК и е налице съвпадане на волята на лицата по чл. 89, ал. 1, т. 1, 3 и 4 СК относно вида на осиновяването, съдът може да допусне и пълно осиновяване.

 

2. „Допустимо ли е молба за пълно осиновяване по чл. 82, ал. 2 и ал. 2 СК да бъде подадена направо до окръжния съд по постоянния адрес на молителя предвид изискването на чл. 96, ал. 2 СК за подаването й чрез съответната регионална ДСП?“

Съгласно чл. 96, ал. 2 СК молбата за пълно осиновяване по чл. 82, ал. 2 и 3 СК може да се подаде чрез съответната регионална дирекция Социално подпомагане до окръжния съд по постоянния адрес на молителя.

В доктрината е застъпено становището, че нормата на чл. 96, ал. 2 СК не е от императивен характер в частта й, която предписва молбата за допускане на осиновяване се подава чрез административния орган. Аргументи за това становище се черпят от естеството на исканото осиновяване по чл. 83, ал. 2 и ал. 3 СК. В тези две хипотези осиновяването е от лице от близкия семеен кръг на детето или от настойник, попечител или семейство на близки и роднини, при които детето е настанено по реда на ЗЗДет., което се определя като „частно осиновяване“. Посочва се, че целта на това частно осиновяване е детето да остане в семейството, поради което то не се предхожда от административно производство по избор на осиновяващ6.

Тези аргументи не са точни. Нормата на чл. 96, ал. 2 СК е процесуална, тъй като урежда реда за упражняване на едно процесуално по своята същност право – правото на подаване на молба за допускане на осиновяване. Процесуалните норми могат да бъдат диспозитивни само по изключение и по изрично указание на закона7. Нищо в разпоредбата на чл. 96, ал. 2 СК не сочи на диспозитивен характер на същата, поради което следва да се приеме, че тя е императивна и трябва да бъде спазвана. Нормата обаче урежда въпроса за подсъдността на молбата за допускане на пълно осиновяване по чл. 82, ал. 2 и ал. 3 СК, каквото е и заглавието на разпоредбата, но не поставя подаването на молбата като абсолютно процесуално условие за упражняването на правото на молба за допускане на осиновяване, в частност оставянето на молбата за допускане на осиновяване без разглеждане. Това е така, защото никъде в чл. 96, ал. 2 СК не са предписани неблагоприятни последици за молителя, ако подаде молбата си за пълно осиновяване пряко до съда, още по-малко оставянето на молбата без разглеждане. Въпрос на целесъобразна преценка на окръжния съд, който би бил сезиран с подобна пряко насочена към него молба, е как ще организира по-нататъшния ход на производството и как ще включи в процеса регионалната дирекция Социално подпомагане (предвид правилото на чл. 82, ал. 4 СК). Във всички случаи молбата ще бъде процесуално допустима.

Случаят на подаване на молбата за допускане на осиновяване по чл. 82, ал. 2 и ал. 3 СК директно до съда вместо чрез административен орган, както предписва законът, е аналогичен на случаите на подаване на жалба или протест срещу индивидуален административен акт директно до съда, а не чрез административния орган, издал акта, в нарушение на чл. 152, ал. 1 АПК. При липсата на изрична законова санкция за подобно поведение на оспорващия съдебната практика е приела, че съдилищата имат право на избор: да изпратят само писмо, с което да изискат административната преписка, или да изпратят подадената направо пред тях жалба или протест на административния орган (като прекратят производството по оспорването) с указание в определен кратък срок да окомплектова жалбата или протеста с копие на административната преписка и със списък на страните и да изпрати така окомплектованата преписка в съда в изпълнение на задълженията си по чл. 152, ал. 2 и 3 АПК8. Практическото значение на това различие е, че при втория случай след като жалбата се върне окомплектована с преписката е възможно образуване на ново дело, под нов номер. Това обаче е проблем на спазването на принципа на случайното разпределение на делата и на съдебната статистика по броене на делата, но не и на тълкуване на процесуалния закон. Относно тълкуването на разпоредбата на чл. 96, ал. 2 СК според мен единствено правилно е становището, че:

Молба за пълно осиновяване от лице по чл. 82, ал. 2 и ал. 2 СК, подадена направо до окръжния съд по постоянния адрес на молителя, а не чрез съответната регионална ДСП, е процесуално допустима.

 

Бележки под линия:

1 На сайта на Висшия адвокатски съвет е достъпно становището на председателя на ВАдвС по тези два въпроса, предмет на тълкуване от ОСГК: тукМакар да не съм съгласен със становището на председателя на ВАдвС по първия от тълкувателните въпроси, настоящите бележки не целят да полемизират с доводите в посоченото становище.

2 В теорията е спорно доколко е допустима трансформацията на едно осиновително правоотношение в друго: вж. Тенев, Кр., Ив. Георгиев. Трансформация на осиновителното правоотношение (критичен анализ на съдебната практика). – Норма, 2014, № 8, и Петров, В. Допустима ли е трансформацията на осиновяване от непълно в пълно? – Професионален правен сайт „Предизвикай правото!“. https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/transformatia-osinoviavane/, ISSN 1314-7854, 09.11.2014 г.)

3 Така Матеева, Е. Семейно право на РБ. 2 изд. С., 2010, с. 387, 402. При това съгласието на лицата по чл. 89, ал. 1 СК следва да бъде еднопосочно не само относно въпроса дали да се допусне осиновяване, но и такъв вид осиновяване да се допусне. В този смисъл Матеева, Е. Семейно право на РБ. 2 изд. С., 2010, с. 387, и Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Книга втора. Нова ред. проф. д-р М. Марков. С., 2010, с. 218.

4 В този смисъл не е коректно да се поддържа (Матеева, Е. Семейно право на РБ. 2 изд. С., 2010, с. 402), че вън от случаите на чл. 100, ал. 2 СК „изцяло на волята“ на лицата по чл. 89, ал. 1 СК е какъв ще бъде видът на осиновяването. Волята им е предварително ограничена от законодателя от правилата на чл. 82, ал. 1-3 СК.

5 В този смисъл в доктрината Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Книга втора. Нова ред. проф. д-р М. Марков. С., 2010, с. 220 в текста и в бележка под линия.

6 Тодорова, В.Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова. Семеен кодекс. С., 2009, с. 337-338. Това становище е възприето от част от съдебната практика, цитирана в искането на председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение, а именно: определение № 1864 от 29.11.2010 г. по ч.гр.д.№ 1653/2010 г. на Софийския апелативен съд.

7 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 8 доп. и прераб. изд. С., Сиела, 2006, с. 50-51.

8 Определение № 15681 от 28.11.2011 г. по адм.д. 14904/2011 г., VI о., ВАС.

1 кометар

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.