1. Тази статия е провокирана от един отдавнашен спор, който водим с колегите и приятелите доц. дфн Стоян Ставру и д-р Васил Петров. Тяхното настояване, подкрепено и в практиката на ВКС, на това, че чл. 10а ЗН установява оборима презумпция1, ме провокира да напиша този кратък текст. С него целя да изложа аргументи защо считам, че чл. 10а ЗН не установява оборима презумпция. Надявам се Ст. Ставру и В. Петров да поемат хвърлената ръкавица и да продължим дискусията си.
Бързам да кажа, че този спор е изцяло теоретичен. Ние не спорим по това дали може да се докаже обратният факт на този, който е презюмиран в чл. 10а ЗН факт. Спорът се свежда до това какво следва за самата норма от оборването на този факт.
2. За да защитя твърдението си, че чл. 10а ЗН не установява оборима презумпция, изхождам от следните положения.
Презумпциите и фикциите са особен вид правни норми.
Като всяка правна норма, те са правила за поведение.
Правилото за поведение се състои от два елемента.
Първият елемент е хипотезата. В нея са описани юридическите факти, които законодателят предполага (допуска), че е възможно да се случат, и затова се стреми да ги регулира. Именно затова тази част от нормата се нарича хипотеза и като такава тя трябва да бъде доказана в процеса (чл. 154 ГПК). Фактите са реални; те се случват и подлежат на доказване.
Вторият елемент е диспозицията. В нея са описани правата и задълженията. Те са виртуални. Не съществуват в нашия свят. Правата и задълженията са правните последици, до които води настъпването на юридическия факт.
Трети елемент няма. Т. нар. санкция обхваща правата и задълженията, които ще настъпят при нарушаване на диспозицията. С други думи, докато диспозицията е виртуална (правата и задълженията не съществуват), нейното нарушаване е нов юридически факт, т.е. нова хипотеза. Тази хипотеза има своя диспозиция, която понякгоа за удобство се нарича санкция. Че тя се състои от права и задължения, е ясно: правото на обезщетение е задължение на другата страна да го плати; наложената глоба е право на фиска да получи една сума, а задълженият да я заплати; лишаването от свобода най-после не е друго, но правото на държавата да държи някого вътре в затвора, докато той е длъжен да не го напуска.
Няма нищо друго извън простото правило, че юридическият факт поражда правни последици, които се изразяват винаги в права и задължения.
Казаното примирява твърденията, че всяка норма се състои от три елемента, но в частното право имало и много норми, които се състоят от два. Всъщност елементите винаги са два (хипотеза – диспозиция), а ние винаги можем да привържем към тях, подобно на верига, още много такива хипотези – диспозиции. Например: ако някой се роди (хипотеза), той има право на живот, а другите са длъжни да не отнемат живота му (диспозиция). Ако отнемат живота му, се наказват с лишаване от свобода, т.е. трябва да стоят в затвора (санкция; всъщност – втора диспозиция при новата хипотеза). Обаче ако избягат от затвора, се осъждат на повече години лишаване от свобода (втора санкция и т.н.).
3. Хипотезата при презумпциите е същата, като при всички други норми. Съдържащият се там факт се нарича презумпционна предпоставка, но той не е друго, освен един юридически факт, който поражда правни последици, ще рече: права и задължения.
Диспозицията е по-интересна. Тя съдържа презюмирания факт. За него обикновено се казва, че е този, „който се предполага“, че е настъпил.
Всъщност за никакво предположение не става дума. Става дума за задължението на определен субект (обикновено това ще е правораздавателният орган, но може да бъде и целият свят, т.е. всички останали) да се държи така, сякаш фактът в диспозицията е настъпил. Презумпцията е правило за поведение, а не логическо правило за извеждане на индуктивни изводи.
Когато ме увредят неправомерно, аз имам правото да искам от съда да третира ответника като виновен, а той е длъжен да го стори, като разпредели така доказателствената тежест (чл. 45, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 154, ал. 2 ГПК).
Съпругът на майката има право да бъде третиран като баща на детето й, независимо че на всички може да е ясно, че това не е така (чл. 61, ал. 1 СК).
Когато единият съпруг придобие на свое име имот по време на брака (в режим на общност), другият има правото да бъде третиран като дал принос за това придобиване (чл. 21, ал. 3 СК).
Примерите могат да бъдат продължени.
Казаното показва, че презумпциите и особено фикциите са последният опит на правото да промени света. То не може – като с магия – да постигне такава промяна. Правото обаче постига почти същото, като ни кара да се държим така, сякаш светът се е променил. Това задължение: да се държим така, сякаш нещо се е случило, дори и да не се е случило, не е друго освен една крайна форма на правна регулация.
4. Разликата между оборимите и необоримите презумпции е следната. При наличната хипотеза на нас или ни е позволено, или не ни е позволено да оборим наличието на факта в диспозицията.
Когато обаче оборим факта в хипотезата, се стига не до оборване на презумпцията, а до неприлагане на правната норма.
Например аз мога да докажа, че макар да съм бутнал Петър и той да си е счупил крака, не съм го направил виновно: прилошало ми е и като съм припаднал, съм го съборил. Така оборвам факта в диспозицията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Аз обаче мога също да докажа, че изобщо не съм го бутал или че Петър не си е счупил крака тогава; тогава оборвам хипотезата. В последния случай няма да ми се налага да доказвам, че не съм виновен, защото презумпцията за вина изобщо не действа по отношение на мен.
Оборването на диспозицията е възможно само при оборимите презумпции. Оборването на хипотезата е възможно винаги и води до неприлагане на всяка една норма.
5. Чл. 10а ЗН регулира едно извънредно, нетипично положение: няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях.
В обикновения случай, когато може да се установи последователността, проблем няма: прилагат се правилата на Закона за гражданската регистрация. Констатира се точното време на смъртта. Точният час и минути на смъртта се посочват в акта за смърт (чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗГР). Законът създава задължение на длъжностните лица в този смисъл.
В необикновения случай такова установяване не може да се извърши. Да не може да се установи последователността, означава:
– или да не може да се установи кой кога е починал, въпреки че реално има последователност в настъпването на смъртта,
– или наистина смъртта да е настъпила абсолютно едновременно, до последната част от секундата (теоретично поне това е възможно).
Невъзможността да се установи последователността е част от хипотезата на чл. 10а ЗН. Без тази невъзможност този законов текст няма никакъв смисъл, защото има нормален ред за установяване на последователността. Тя ще следва от установяването на точния час и минути на всеки от починалите, за което ЗГР създава задължение.
Оттук изводът е ясен: когато се докаже обратното в диспозицията на чл. 10а ЗН (че по-младият е починал пръв), тогава отпада хипотезата, защото последователността очевидно може да се установи. Чл. 10а ЗН просто се обезсмисля, не се прилага. Това се посочва в най-новата литература от доц. д-р Анна Станева.2
Затова именно чл. 10а ЗН съдържа оборимо предположение, изразено правнотехнически в необорима презумпция. Че това не е противоречие, вече се видя: правната презумпция не е предположение в смисъла на логически инструмент. Тя е правило за поведение, което задължава субекта да се държи така, сякаш един факт е настъпил.
От казаното има едно изключение. Ако бъде установено, че двете лица са починали абсолютно едновременно (което, както казах, е теоретично възможно), последователност не може да се установи, защото няма последователност. В този случай наличието на хипотезата изключва по дефиниция факта в диспозицията (ясно е, че ако са починали абсолютно едновременно, е невъзможно да се докаже последователността).
Тогава, в тази рядка хипотеза, чл. 10а ЗН ще се превърне във фикция. Характерна за фикциите е именно безспорната невъзможност диспозицията да съществува при наличната хипотеза (заченатият е нероден (чл. 2, ал. 1, б, „а“ ЗН); съдът знае, че книжата не са връчени редовно, защото ги вижда в кориците на делото, но се държи така (чл. 50, ал. 2 ГПК), ясно е, че тялото е живо, когато сърцето бие, но се държим така, сякаш лицето е умряло при трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък (чл. 5, т. 2 от Наредба № 14/2004 г. за медицинските критерии и реда на установяване на смърт на МЗ) и т.н. В правото ни е познат и друг случай, при който презумпция „прераства“ във фикция: презумпцията за бащинство в хипотезата на чл. 62, ал. 6 СК, когато асистираната репродукция, направена при информираното съгласие на съпруга, е с донорски сперматозоиди. Тогава е ясно, че бащата не е биологичен баща, но законът ни задължава да се държим така, сякаш е.
6. Поради гореизложеното поддържам следното.
Когато последователността при настъпването на смъртта е вероятна, но не може да се докаже кой кога е починал, чл. 10а ЗН установява оборимо предположение, издържано правнотехнически като необорима презумпция.
В редкия случай, при който е ясно, че смъртта е настъпила абсолютно едновременно и е безспорно доказано, че няма последователност на настъпването на смъртта, чл. 10а ЗН установява фикция.
Бележки под линия:
