Могат ли децата да се отказват от наследство?

(публикувана за първи път в сп. „Собственост и право“, бр. № 12/2019 г.)

1. Проблемът

Семейният кодекс от 2009 г., чиято десетгодишнина отбелязваме тази година, съдържа императивната забрана на чл. 130, ал. 4, изр. 1, пр. 2 ненавършили пълнолетие да се отказват от права[1]. Дали отказът от наследство по чл. 52 ЗН представлява отказ от права по см. на посочената норма? Допустим ли е той за детето?

Проблемът стоеше и при действието на семейноправните кодификации от 1968 г. и 1985 г., които също съдържаха забрани за отказ от права от ненавършили пълнолетие лица (вж. чл. 62, ал. 3 СК (1968) и чл. 73, ал. 3, изр. 1 СК (1985). Той обаче се поставяше тогава с по-малка острота, тъй като и двата отменени семейни кодекси предвиждаха общо възможност районният съд да даде разрешение на детето за извършване на „действия извън пределите на обикновеното управление“ (чл. 62, ал. 2 СК – 1968), респ. на „действия на разпореждане“ (чл. 73, ал. 2 СК – 1985), когато има нужда или очевидна полза за детето. Несъмнено е, че съществуват достатъчно теоретични и практически аргументи отказът от наследство да се разглежда като нещо различно от отказа от права, но като действие, което не представлява също така обикновено управление на имуществената сфера на детето, като по този начин се даде възможност на съда да направи разумна преценка дали да разреши на детето да се откаже от наследство, което му се е паднало, или не[2]. Сега този път на разсъждение изглежда е затворен. За разлика от чл. 62, ал. 2 СК (1968) и чл. 73, ал. 2 СК (1985) новата ал. 3 на чл. 130 СК (допълнена от чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК), описваща допустимите правни сделки на ненавършилите деца, които съдът може да разреши, съдържа изчерпателно изброяване[3].

Тогава? Доскоро съдебната практика отричаше възможността децата да извършват отказ от наследство[4]. Аргументите се извличаха от забраната на чл. 130, ал. 4, изр. 1, пр. 2 СК и от правилото, че недееспособните приемат наследството само по опис съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН, от което „по аргумент за противното“ се приемаше, че е недопустим отказ. Становището за недопустимост на отказа от наследство от дете преобладаваше и в теорията[5].

2. Определение № 180 от 30.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3644/2019 г., ВКС, I г. о.

С посоченото определение ВКС направи обрат в съдебната практика. С него ВКС признава принципната допустимост на отказ от наследство на ненавършили пълнолетие, като и предписва механизъм, по който този отказ да бъде извършван. Мотивите на ВКС по двата въпроса заслужават да се цитират in extenso:

„Настоящият състав приема, че… отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК. В момента на смъртта на едно лице съгласно чл. 1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат (чл. 48 ЗН). От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес. И доколкото отказът от наследство не представлява изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива, по отношение на него разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не намира приложение. Още повече тази разпоредба не следва да се тълкува разширително.“

По въпроса как да бъде извършен отказът от наследство от ненавършилия пълнолетие ВКС предписва „че не съществува пречка по реда на чл. 130, ал. 3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество. Съображенията за това са свързани с необходимостта интересите на детето да бъдат охранени чрез извършване на преценка от независим правораздавателен орган, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител. В производството по чл. 130, ал. 3 СК съдът следва да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него. Тъй като извършваната от съда по реда на чл. 130, ал. 3 СК преценка е с цел охраняване интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК да бъде тълкувана разширително.“

3. Критика на тезата на ВКС

Теоретичната теза за отказа от наследство като упражняване на субективно право на наследяване е известна[6]. Аргументите (които споделям) могат да се обобщят по следния начин:

Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично. В полза на наследника се поражда право на наследяване. Това право е субективно непритезателно гражданско право, което включва две правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа) или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството, наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи правото да приеме наследството. Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага едно наследство, има три различни опции: а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН); б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН); в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН). Ако бъде прието наследството, правото на наследяване се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН. Някои категории правни субекти, измежду които и ненавършилите пълнолетие деца, съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН приемат наследството само и единствено по опис, като за тях преклузивният срок, въведен в ал. 1 на чл. 61 ЗН, не важи. С приемане на наследството се ограничава отговорността на наследника за наследствените задължения съгласно чл. 60, ал. 2 ЗН – това е последицата относно пасива на наследството (задълженията). Последицата относно актива е наследственото правоприемство относно вещите.

В определението на ВКС се стъпва отчасти на тези теоретични постановки. Извършвайки отказ от наследство, наследникът не извършва отказ от отделни имуществени права, част от наследствената маса. Тези права бездруго не са част от имуществото на наследника, тъй като при системата на приемане[7] по чл. 48 ЗН у нас едно наследство се придобива след приемането му. Аргументите на ВКС за това, че отказът от наследство не представлява отказ от права, черпени от чл. 48 ЗН, биха били неправилни, ако у нас действаше система на отказа при придобиване на наследствата, т.е. система, при която наследството се счита придобито в момента на откриването му или след изтичане на даден период от време, освен ако в този период наследникът не се откаже от наследството. И при една подобна наследственоправна система, каквато действа в други държави[8], отказът от наследство от теоретична гледна точка пак не би представлявал отказ от конкретните права, част от наследствената маса, а единен акт на упражняване на едно субективно право, което има две правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство[9]. Разбира се, ВКС не може да бъде упрекнат за това, че не е излагал мотиви по несъществуваща в действащото ни право уредба.

Аргументът обаче за допустимост на отказа от наследство от дете, който ВКС извежда от това, че в наследството може да има само задължения или повече задължения, отколкото права (т.е. при т.нар. „лошо наследство“), е неправилен и опасен. Не само защото игнорира същността на отказа като единен акт, но и защото може напр. да подведе към разсъждения, че при завета отказът е недопустим. И наистина при завета на индивидуално или родово определена вещ или вещи, както и при завета на вземане, имаме само права. Ако се допусне отказ от подобен завет, изглежда детето ще бъде увредено и ще имаме отказ от права. Тези аргументи са неправилни. За приемането и отказа от завет съгласно чл. 22, ал. 2 ЗН се прилагат общите правила за приемане и отказ от наследство[10]. Няма и не може да има разлика в упражняването на субективното право на наследяване и на субективното право да се приеме или откаже завет. Следва да се посочи и че преди да приеме завета имущественото благо, предмет на завета, не е част от патримониума на детето – арг. от чл. 48 ЗН във вр. с чл. 22, ал. 2 ЗН. Отказът от завет не е отказ от право, а отказ от това детето да се обогати с имущественото благо, предмет на завета. Чл. 130, ал. 4 СК обаче не постановява задължение на детето за обогатяване, нормата само забранява отказа от права, т.е. едностранни актове на имуществено обедняване.

Несподелима според мен е и тезата на ВКС по втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Чл. 130, ал. 3 СК не подлежи на разширително тълкуване. Няма разминаване между действителната воля на законодателя как да се уредят отношенията и буквата на закона[11]. Няма и (както ще изложа по-долу) празнота. Защитата на интересите на детето при отказа, доколкото е необходима, може да стане по различен начин, а не посредством „разширително“ тълкуване на чл. 130, ал. 3 СК, което по същество възкресява отменената уредба на СК (1968 г.) и СК (1985 г.) по даване на съдебно разрешение за разпоредителни действия от името на детето.

4. Моето становище

Правилно ВКС сочи, че е необходима някаква форма на съдебна защита на интересите на децата при извършването на отказ от наследство, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител, а непълнолетното лице – лично, но със съгласието и почти винаги по инициатива на родителя. Тази защита обаче не може да бъде охранително производство по чл. 130, ал. 3 СК пред районния съд по настоящия адрес на детето. Съдебната преценка дали да бъде вписан отказът, или да бъде отказано вписването на отказа трябва да бъде дадена в самото охранително производство по чл. 52 ЗН – от районния съдия по постоянния адрес на наследодателя.

В това производство обаче преценката на съда не може да бъде дали наследството е „лошо“, т.е. дали пасивът надхвърля актива. Безспорно е, че ако наследството е лошо, е в полза на детето то да се откаже от наследството. Преценка дали отказът като действие, излизащо извън обикновеното управление, е в интерес или е от полза за детето, съдът даваше по чл. 62, ал. 2 СК (1968) и чл. 73, ал. 2 СК (1985), но уредбата сега е друга – съдът дава такива разрешения за изчерпателно изброени правни сделки и отказът от наследство не е сред тях. Нито ВКС, нито който и да било друг съд може да прилага отменена правна уредба само защото новата уредба не му се струва достатъчно удачна. Съдът следва да се съобрази с новата уредба и да приложи общите правила на чл. 52 ЗН и на ГПК – да прецени дали има валидно волеизявление за упражняване на правото на наследяване от наследника. Защитата на детето се свежда до това да бъде предотвратен конфликт на интереси между него и родителя. Така например, ако детето е единствен наследник по завещание, а родителят е призован към наследяване по закон, то е налице конфликт на интереси, тъй като отказът на детето от наследството по завещание дава възможност на родителя да приеме наследството по закон. В този и в други подобни случаи на основание чл. 29, ал. 4 ГПК съдът трябва да назначи особен представител на детето в рамките на самото производство по чл. 52 ЗН. Това е защитата, която съдът дължи на детето и която може да даде в производството.

Невярна, на следващо място, е тезата, че защитата на детето от съда се състои в това да се прецени дали пасивът надхвърля актива и ако наследството е добро, то съдът следва да откаже да разреши вписване на отказ. Наследникът, включително ненавършилият пълнолетие наследник, може да има морални, а не имуществени съображения да се откаже от наследството. Конкретен пример от практиката на СРС, брачно отделение, в тази насока. Баща нанася жесток побой над детето си, когато то е на 10 години, след който то едвам оцелява. Детето, вече пълнолетно, подава молба с правно основание чл. 19, ал. 1 ЗГР за промяна на бащиното и фамилното си име, за да заличи именната връзка с бащата, който едва не го е убил. Ако този баща беше починал преди детето да навърши пълнолетие и беше оставил наследство на детето, не виждам причина да отречем правото на детето да откаже наследството на този човек.

Аргумент против допустимостта на отказ от наследство, когато наследството е добро, т.е. активът му превишава пасива, не е нормата на чл. 61, ал. 2 ЗН. В действителност, вярно е, че ненавършилите пълнолетие могат да приемат наследство само по опис, като това правило изключва за тях възможността да приемат наследството направо – с изявление по чл. 49, ал. 1 ЗН, както и възможността за приемане на наследство чрез конклудентни действия по чл. 49, ал. 2 ЗН. Правилото на чл. 61, ал. 2 ЗН обаче не изключва правомощието за отказ – и не само защото това не следва от буквата на закона, нито от логиката му, но и защото не съответства на правното положение в страните, от които сме реципирали наследственоправната си уредба[12].

5. Заключение

Несъмнено е, че с оглед интензифицирането на гражданския оборот и потребителското кредитиране случаите, в които деца биват призовани към наследяване, зачестяват. Ще зачестят и случаите на откази от наследство, извършвани от името на деца. Предстои да видим в каква насока ще се развие съдебната практика и доколко ще бъдат възприети тезите на Определение № 180 от 30.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3644/2019 г., ВКС, I г. о.

Бележки под линия:

[12] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследявания. прев. Т. Наследников. С предговор от Й. Фаденхехт. С., Народна печатница „Витоша“, 1921, с. 106.