Оценяем ли е искът за възстановяване на запазена част от наследството?

(за пръв път публикувана в сп. „Собственост и право“, 2023, № 5)

1. Двете становища в практиката на ВКС

Според едното становище в практиката на ВКС, обективирано в Определение № 60092 от 30.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1507/2021 г., I г.о., искът по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазена част от наследство е неоценяем. Чрез този иск наследникът с право на запазена част упражнява потестативното си право да иска възстановяването й, когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения. Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се защитава правото на наследяване. А когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗН, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, а не част от предварителните въпроси, свързани с определяне на дължимата за производството държавна такса. Настоящият състав на ВКС не споделя тезата, че за вида на иска за възстановяване на запазена част от наследство следва да се изхожда от разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС – то има друг предмет, а именно установителния иск за нищожност на завещателно разпореждане /вид сделка/, за чиято цена е приложима разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.

Напротив, според другото становище, обективирано например в Определение № 60252 от 07.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1675/2021 г., II г.о., както и в Определение № 26 02.02.2018 г. по гр. д. № 5019/2017 г., І г.о., Определение № 336 от 25.06.2019 г. по ч. гр. д. № 3511/2018 г., ІІ г.о., се приема, че по аргумент от т. 1А и 1Б от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е оценяем, тъй като с него се защитава имуществено право. Когато има за предмет вещни права върху недвижим имот, цената му се определя от данъчната оценка на имота към момента на предявяване на иска (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК).

2. Съществува ли изобщо иск за възстановяване на запазена част от наследството?

Преди да отговорим на въпроса оценяем ли е искът, налага се да уточним изобщо има ли такъв иск и какъв е предметът му.

Това ще сторим след кратък исторически преглед, който ще ни убеди, че и двете становища, посочени по-горе, стъпват на едно неразбиране на процесуалните аспекти на правния институт. Вярно е, че от гледна точка на материалното право има субективно потестативно право на възстановяване на запазена част по чл. 30 ЗН. Обаче няма иск по чл. 30 ЗН. Не съществува уреден в нашето процесуално право единен иск, с който се предявява субективното материално право по чл. 30 ЗН. Ето прегледа.

Още Временните правила за устройство на съдебната власт в България (утвърдени на 24 август 1878 г. в Пловдив от Императорския руски комисар) свързват подсъдността (местна, но и родова) на исковете за намаляване на дарения и завещания поради накърняване запазена част с исковете за делба и за наследство. Така, съгласно чл. 81 от Временните правила всякакви искове, които се касаят до наследство, се предявяват на онзи съд [окръжен, разпоредбата се намира в книга втора, раздел първи „За съдопроизводството в окръжните съдове“], във ведомството на който се е открило наследството.

После – със Закона за гражданското съдопроизводство от 15.12.1891 г., обн., ДВ, бр. 31 от 08.02.1892 г., в чл. 161 се приема, че искове за наследство, препирни на наследници, както помежду им, така и против истинността и действителността на завещания, а така също и искове за делба на наследство, се предявяват в онзи съд, в окръга на който се е открило наследството. В същия съд се предявяват искове към незаето наследство в лицето на попечителя му, когато се няма предвид встъпивши във владение наследници.

Почти идентична като текст е разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от Закона за гражданското съдопроизводство, обн., ДВ, бр. 246 от 01.02.1930 г.

Първоизточникът на всички тези разпоредби е чл. 59, ал. 6 на Френския кодекс на гражданската процедура от 1806 г., който установява подсъдност по местооткриване на наследството (forum successionis) на всички искове, отнасящи се до наследството, спорове между наследници или относно разпореждания, касаещи наследството, стига да са предявени преди свършване делбата. След този момент исковете се предявяват по общата подсъдност.

Въпреки че и преди 1952 г. не е имало съмнение, че искът за намаление на завещания и дарения поради накърняване на запазена част се предявява по местооткриване на наследството, едва с чл. 84 ГПК (1952) изрично е посочено, че са подсъдни на съда, в чийто район е открито наследството, и исковете за унищожаване или намаляване на завещания. Същата разпоредба е пренесена и в ал. 1 на действащия чл. 110 ГПК.

И нищо чудно, че процесуалният закон не говори за иск за възстановяване на запазена част, а говори за иск за намаляване на завещания (и дарения). Такава е хилядолетната традиция още от римското право, през старото френско право, правото на кодексите и до днешното българско право. Французите наричат този иск actio en reduction и на български правилно е да го наричаме по същия начин, както е постъпил и законодателят, приел ГПК: иск за намаляване [на дарения и завещания].

Правото по чл. 30 ЗН процесуално се предявява чрез един личен иск, който се предявява против дарения или облагодетелствания чрез завещателното разпореждане¹. Когато са налице повече от едно завещание или дарение и наследникът със запазена част счита, че те всички нарушават субективното му право, той може да предяви отделни, различни искове против всеки дарен и облагодетелстван от завещателно разпореждане. Всеки един такъв иск е самостоятелна претенция, а не част от някакъв единен иск за възстановяване на право на запазена част.

Съвършено правилно в Решение № 65 от 27.06.2019 г. по гр.д. № 1526/2018 г., ВКС, I г.о., е прието, че отделните облагодетелствани със завещателни и дарствени разпореждания са обикновени другари по предявен срещу тях иск по чл. 30 ЗН на наследника, който твърди, че запазената му част от наследството е накърнена, както и че от волята на ищеца по иска по чл. 30 ЗН зависи дали ще предяви иск срещу всеки от облагодетелстваните със завещания и дарения, предявяването на иска срещу всички тях не е предпоставка за неговата допустимост.

Формулировката на ВКС в посоченото решение щеше да бъде по-издържана, ако вместо за „иск по чл. 30 ЗН“, т.е. в единствено число, ВКС говореше в множествено число. По-издържана е формулировката в теорията на проф. Венедиков, който за хипотезата на повече от едно дарение или завещание сочи, че:

„Ответник е това облагодетелствано от наследодателя лице – надарен, заветник или наследник по завещание, чието облагодетелстване се иска да бъде отменено; когато това се иска по отношение на няколко лица, естествено искът може да бъде предявен едновременно срещу всичките. Но това не е необходимо. Ищецът може да предяви исковете си и поотделно срещу ответниците, а може и да предяви иск срещу един, а срещу друг да реши да не предявява, понеже не желае да търси от него това, което би трябвало да му се отнеме, за да се допълни запазената част. Разбира се, това няма да влоши положението на този, срещу когото е предявен искът; от него може да се търси пак само това, което би се търсило и когато искът се предявява срещу всички.²

И така, искът не е с предмет възстановяване на запазената част на ищеца в наследството – това е последицата от евентуалното уважаване на иска; искът е за намаляване или отмяна на конкретното дарение или завещание в полза на ответника. Този иск, както и исковете за прогласяване нищожността, унищожаването, развалянето или отмяната на дарение или завещание, е парично оценяем и в теорията никога не е имало съмнение в това³. В същия смисъл в съдебната практика относно исковете по чл. 42 ЗН – т. 1А и 1Б от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

3. Разглежда ли се искът в делбата?

За разлика от ЗГС, при който исковете за съдебна делба по замисъл са подсъдни на окръжен съд⁴, обратно, по ГПК (1952) и ГПК исковете за съдебна делба са подсъдни на районен съд независимо от паричната оценка на делбените имоти. В т. 3, б. „а“ от ППВС № 7/1973 г. е предвидено, че „С иска за делба не може да бъде съединен конститутивен иск за създаване на съсобственост или на различни от законните дялове“. Поначало обаче исковете по чл. 30 ЗН винаги са се разглеждали в рамките на делбените дела. И това е напълно правилно, тъй като образуването на дяловете е в зависимост от установяването накърнена ли е или не запазената част в наследството на някого от съделителите.

Само че делбените съдии, за да избегнат въпроса за допустимостта на съединяването на искове по чл. 30 ЗН с цена над 25000 лв., прибягват до няколко различни прийома: или обявяват исковете по чл. 30 ЗН за неоценяеми, за да бъдат те родово подсъдни винаги на районния делбен съд, или „понижават в ранг“ исковете във възражения, за да попаднат в приложното поле на чл. 343 ГПК. Тези, които не правят така, обикновено отделят исковете по чл. 30 ЗН с цена над 25000 лв. и ги изпращат по подсъдност на окръжните съдилища. Това води до спиране на делбеното дело на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и до забавяне на процеса.

Правилна ли е практиката да се отделят исковете по чл. 30 ЗН от делбата?

Чл. 343 ГПК е дословно копие на чл. 281 ГПК (1952) в редакцията по ДВ, бр. 90/1961 г. Мотивите на законопроекта за изменение и допълнение на ГПК (1952) са отпечатани в Стенографския дневник на НС за 03.11.1961 г., достъпни в сканиран вид на сайта на Народното събрание⁵. С т. 15 от мотивите се сочи, че целта на ЗИД е да се направи процесът по делба изцяло състезателен и всички спорове, обуславящи делбата, да се решават в рамките на делбеното дело. При досегашните правила, сочи се в мотивите, „страните бяха длъжни да водят нескончаем брой други дела и делбеният процес да чака решаването им“. Именно това се избягва с новите правила на ЗИД ГПК (1952). Разпоредбата на чл. 281 ГПК (1952) и чл. 343 ГПК, според която в производството за делба се разглеждат и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения, следователно има по-широко значение: в делбата се разглеждат и искове по чл. 30 ЗН. Независимо дали тези искове са наречени искания или възражения, те подлежат на обективно съединение с иска за делба, като цената на иска по чл. 30 ЗН не е от значение.

Бележки под линия: