(бел. ред. – електронното издание предоставя на доц. д-р Малчев право на отговор)

 

Научните работници, занимаващи се с проблемите на наследственото право, у нас се броят на пръстите на едната ръка. Вследствие от това наследственоправната литература е най-малката и най-бедна сестра от всички цивилистични литератури у нас. Всеки нов монографичен труд по наследствено право следователно може да бъде повод за радост и подчертан интерес. Трудът на доцент[1] д-р Михаил Малчев, който разглеждам накратко, действително предизвиква несъмнен интерес, но не и радост.

 

1. Книгата и научната етика, добросъвестност и педантичност

Първото нещо, което смущава в труда, е заглавието. То несъмнено изразява тезата на автора (съкратено: Авт) – че искът за наследство е средство за защита на правото на наследяване (с. 56). Простият преглед на съдържанието на книгата обаче показва, че по-голямата част от книгата е посветена на правото на наследяване, вкл. с абсолютно ненужно изложение на общи постановки като това що е то наследство и кои са обектите в наследствената маса (общо почти 10% от същественото съдържание на книгата), кой е наследник, наследствени редове, завещания, как се приема наследство и извършва отказ от наследство и пр[2]. На много места изложението в книгата има информативен характер, осведомявайки читателя за разни институти и правила от наследственото право, без да се изрази собствено становище или без връзка с предмета на монографията – с. 150-152 за недостойнството за наследяване, с. 159-167 за наследствените редове, с. 168-174 за завещанията и пр. На иска[3] за наследство е посветена по-малката част от труда. Важна задача на автора на една монография е да избере адекватно заглавие на труда си, така че да не въвежда в потенциално заблуждение читателите относно съдържанието му. Тук Авт не се е справил.

Следващото нещо, което смущава, е ползването на чужд труд. Първите три страници на историческото въведение на труда (с. 15-18) са почти дословно преписани от съответните уводни бележки за римското право в дисертацията на д-р Венцислав Петров[4]. Отделно от това, посочените страници коментират материя, която няма пряко отношение към иска за наследство по действащото у нас позитивно право днес.

На следващо място, книгата е обременена с ненужни исторически и сравнителноправни препратки към системите за придобиване (делация) на наследство и други наследственоправни институти, като сведенията невинаги са коректни[5].

На следващо място, Авт на места си позволява квалификации по отношение на чужди становища, които, без да накърняват научната етика, са в неакадемичен, разговорен стил. Напр. по отношение на становище на пишещия тези редове (с. 39, бел. № 64) се сочи, че то е „твърде революционно“, въпреки че, както Авт сам отбелязва, то е подкрепено от автори като Мико Хинов, Анна Гоцева, Александър Цонов и доц. Анна Станева[6].

Друг похват за критикуване на чуждо мнение, използван от Авт, е да се обсъжда становище на автор, писал преди години при друга нормативна уредба, и да се критикува за това, че становището противоречи на сега действаща уредба. Този прийом Авт прилага (с. 34) по отношение на теза на проф. Петко Венедиков, изложена при действието на ЗИСС (отм.) и ЗН (отм.), като се критикува несъответствието й с нормата на чл. 70, ал. 1 ЗС.

В труда има пропуски в обсъжданата и цитирана литература. Поначало във всеки научен труд подобни пропуски може би са неизбежни, но те не могат да останат незабелязани за познаващите наследственоправната материя читатели. Напр. на с. 48 се заявява, че през последните 40 години липсва статия, специално посветена на иска за наследство. Авт очевидно е пропуснал работите на Соломон Розанис (Иск за наследство. // Собственост и право, 1998, № 2) и на доц. д-р Стоян Ставру (Искът за наследство. – Във: Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, с. 1001-1021[7]). Друг пример: на с. 111-112 се твърди, че наследяването на акции не е обсъждано подробно в литературата, освен в статията на проф. Иван Русчев (Върху наследяването на налични акции и на членствено правоотношение, цит. по сайта Грамада). Авт пропуска статия на д-р Венцислав Петров (Относно наследствената общност. // Собственост и право, 2018, № 4, с. 43-50), в немалка степен посветена на този въпрос. Налице са и други пропуски[8].

Авт коректно посочва (с. 188), че е участвал в проект за „Анализ на съдебната практика по някои производства по Закона за наследството“, в рамките на който е имал възможността да се запознае с редица публикувани и непубликувани съдебни актове на различни съдилища. Невинаги обаче коректно се предава значението и съдържанието на съдебната практика, която е била предмет на посочения Анализ. Така напр. на с. 63 се сочи, че някои съдебни актове дават на иска за наследството квалификацията по чл. 110, ал. 1, пр. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 3 ГПК. Цитираното в бел. 122 на същата страница обаче определение № 663 от 17.11.2011 г. по ч.гр.д. № 485/2011 г., IV г.о., ВКС, не съдържа никакво подобно окачествяване.

В Анализа, както посочва и самия Авт, са констатирани множество противоречия по редица институти на Закона за наследството. Собствен критически разбор на констатираните противоречия обаче Авт няма. Напр. посочват се (с. 188-189) повече от 12 проблемни въпроса при приложението на правилото на чл. 51, ал. 1 ЗН, без Авт да вземе становище по нито едно от тях. Научната добросъвестност несъмнено не допуска един утвърден учен по право да формулира в труда си десетки въпроси по темата на труда, без да направи опит да даде отговор поне на някои от тях.

 

2. Що е то иск за наследство и признава ли го действащото у нас право?

Постулира се (с. 11), че искът за наследство е изрично уреден, макар и лаконично. Това не е вярно: искът няма уредба у нас[9]. Вярно е само, че още с чл. 161 ЗГС (1892) е предвидена особена местна подсъдност на искове за наследство, която законодателна традиция е спазена и до днес – вж. чл. 59 ЗГС (1930), чл. 84, ал. 1 ГПК (1952) и чл. 110, ал. 1, пр. 1 ГПК. Дали обаче от факта, че процесуалният закон урежда подсъдност за един иск, следва, че материалноправно е признато субективно право, което се предявява с този иск, и допустимостта на иска, при липса на уредба? Никой от авторите, писали по въпросите на исковете за наследство – проф. Петко Венедиков, проф. Христо Тасев, Иван Велинов, Соломон Розанис и доц. Стоян Ставру – не се е усъмнявал в допустимостта на исковете за наследство.

А въпросът е много сериозен – за да се види проблемът, може да се направи сравнение с института на продължаваното престъпление. Известно е, че в периода 1997-2002 г. законодателят отмени уредбата на продължаваното престъпление в общата част на НК. Някои съдебни състави и автори в доктрината[10] продължаваха да прилагат или да настояват за прилагането на този институт, опирайки се на стара съдебна практика, която е ползвала аналогия на правото, за да изведе института, както и на неотменената норма на чл. 80, ал. 3 in fine НК, която е уреждала началния момент на преследвателната наказателноправна давност при продължаваните престъпления. Правилно ОСНК с Тълкувателно решение № 2 от 18.06.1999 г. на ВКС по н. д. № 2/98 г. пресича подобна практика, приемайки, че липсва празнота в закона, която налага да се прилага аналогия на правото. Налице е съзнателно изразена законодателна воля да се отмени даден институт.

Обратната хипотеза: налице ли е законодателна воля да се създаде институт на иск за наследство само защото процесуалният закон в половин изречение споменава къде би бил подсъден такъв иск? Позицията на Авт е най-лесна от всички досега писали за положителен отговор на горния въпрос: след като постулира, без аргументи (с. 47), че искът за наследство е иск за защита на правото на наследяване – едно безспорно признато от доктрината и съдебната практика субективно гражданско право – то несъмнено е, че при действието на чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 2 ГПК това субективно право трябва да има съдебна защита и средството за това е искът за наследство. Налице е порочен кръг на мисълта и същевременно игра на думи – иск за наследство се приема, че съществува, защото материалното право признава и урежда субективно право на наследяване (вярно), което трябва да получи от гледна точка на процеса искова защита (вярно), а средството за това е точно искът за наследство (откъде следва?). Защо обаче искът за наследство да има за предмет правото на наследяване, това авторът не обяснява. Първите трима автори, писали в нашата доктрина по въпросите на иска за наследство – проф. Петко Венедиков[11], проф. Христо Тасев[12] и доц. Иван Велинов[13] – окачествяват иска за наследство като осъдителен иск на наследника против всяко лице, което владее вещ от наследствената маса или пречи на наследника да упражнява права върху наследството, оспорвайки на ищеца качеството му на наследник.

Соломон Розанис[14] разглежда в критичен план съдебна практика на инстанционни съдилища, отричаща допустимостта на искове между сънаследници за квоти, вън от делбата. Именно в този контекст Розанис разглежда иска за наследство и приема, че искове между наследници преди делбата за квотите им в наследството представляват искове за наследство.

Едва доц. Стоян Ставру, през 2008 г., е този, който ясно заявява, че искът за наследство в строгия смисъл на думата може да бъде само установителен (положителен или отрицателен)[15]. Докато доц. Ставру говори за положителни и отрицателни установителни искове дали едно лице е или не е наследник, то Авт говори за положителни и отрицателни установителни искове за съществуването, надлежното упражняване и последиците (напр. размер на квоти) на правото на наследяване (с. 56 и другаде). И макар Авт да признава възможността за предявяване на осъдителен иск за наследство, то дадените примери касаят хипотези, при които ответникът отчуждава вещи от наследството или се представя пред трети лица като наследник (с. 62). Изпълнителната сила на съдебното решение при уважен такъв осъдителен иск според Авт се състои в това да се принуди ответникът да преустанови действията си, посредством налагане на глоби по чл. 527 ГПК (с. 244).

Конструкцията на Авт (а и на доц. Ставру) е интересна, но тя се различава от становището на по-старата доктрина (проф. Петко Венедиков, проф. Христо Тасев, доц. Иван Велинов), без да се излагат аргументи защо предходните становища са неправилни и следва да бъдат отречени.

На следващо място, налице е пряка проследимост на процесуалната уредба относно местната подсъдност на исковете за наследство назад до чл. 215 от Руския устав за гражданското съдопроизводство[16], който е уреждал подсъдност, между другото, на искове за защита на наследствени права. Практиката на Касационния департамент на Управляващия сенат на Руската империя[17] е категорична, че става дума за осъдителни искове за ревандикация на придобити наследствени имущества, респ. за упражняване на придобити, но оспорени наследствени права (най-вече вземания)[18]. Нашето наследственоправно законодателство както преди, така и след 1948 г., в съгласие със своя френски първоизточник, няма нарочна уредба на иска за наследство за разлика от германското законодателство, което урежда подробно института (§ 2018-2031 ГГЗ)[19]. И в двете законодателства обаче искът се разглежда като особена наследственоправна ревандикация.

Стъпвайки на употребеното множествено число в чл. 84, ал. 1 ГПК (1952) и чл. 110, ал. 1, пр. 1 ГПК на думата „иск“, Авт заключава (с. 58), че положителното ни право урежда различна по вид искова защита – чрез осъдителен, положителен и отрицателен установителен иск, тогава, когато става дума все за осъдителни искове – било за предаване на владението на наследствена вещ, било за осъждане на нейна парична равностойност, било за осъждане за реално изпълнение на наследствено парично задължение, било за осъждане за връщане на плодове и т.н.[20]. Множественото число на думата „иск“ според мен трудно би могло да бъде аргумент за теза, че има множественост на вида на исковата защита. Такава теза няма опора в уредбата на института в страните, от които сме реципирали гражданското и гражданскопроцесуалното си законодателство. Авт не излага аргументи защо се отклонява от историческите и сравнителноправните образци на института, който коментира.

Спорът дали искът за наследство е осъдителен, или установителен, има не само теоретично, но и практическо измерение. На с. 220 Авт обсъжда дали предявяването на иска за наследство като установителен прекъсва придобивната давност, която тече в полза на владеещия наследствена вещ ответник, но не взема категорично собствено становище по въпроса.

Що се отнася до тезата за иск за осъждане на въздържане от действия, която Авт поддържа, то тя свежда иска за наследство до своеобразен негаторен наследственоправен иск. Исторически и сравнителноправно обаче искът е ревандикационен, а не негаторен – ответникът се осъжда да върне наследствената вещ, която владее. Ако той е я е отчуждил, искът може да има за предмет това, с което ответникът се е обогатил.

 

3. Спорните въпроси на правото на наследяване

Както вече се посочи, коментираният труд е преди всичко посветен на правото на наследяване, вкл. упражняването му чрез приемане или отказ.

Авт излага съществуващите в доктрината контроверси по отношение на институтите на приемането и отказа от наследство, макар невинаги да заема аргументирана позиция защо възприема едно, а не друго мнение. Такива напр. са теоретичните въпроси: 1. наследимо ли е правото на наследяване по завещание, 2. упражненото право на наследяване чрез приемане трансформира ли се в различно субективно право – право на наследство, 3. наследството като предмет на правна сделка отделен обект на правото ли е, или съвкупност от отделни права, задължения и фактически отношения и мн. др.

Доколкото сред коментираните становища има такива и на пишещия настоящите редове, ще се въздържа да коментирам по същество тезите на Авт. Не е целта на един отзив (рецензия) коментиращият да спори по същество с обоснованите тези на автора на разглеждания труд. Целта на отзива (рецензията) е само да осведоми читателя за новия труд и да посочи дали трудът е ценен за читателя и с какво, или обратно, дали той е безполезен или вреден за читателя и защо. Достатъчно е да се посочи в случая, че обикновено Авт се присъединява към господстващото становище в нашата доктрина по спорните теоретични въпроси и критикува тези, формулирани в последно време в доктрината от доц. Анна Станева (напр. относно правото на наследяване на непризовани наследници – с. 154-155, с. 40 – относно липсата на разлика между право на наследяване и право на наследство). Има случаи, при които Авт само споменава наличен и важен теоретичен спор, без да дава аргументи защо приема едното становище, а отхвърля друго. Напр. на с. 194-195 се отбелязва важният проблем как отговарят наследниците, приели по опис – pro viribus hereditatis (отговорност, при която има сливане на наследствената маса и личното имущество на наследника, като ограничената отговорност е само до стойност) или cum viribus hereditatis (отговорност само с активите от наследствената маса, без сливане). Авт се задоволява да каже само, че намира за „по-съобразено със съдържанието на ЗН първото разбиране, макар че второто е по-прагматично и целесъобразно“.

Не мога обаче да не спомена някои становища по практически значими въпроси на приемането и отказа от наследство.

Първият значим въпрос е дали правото на наследяване възниква само за призованите наследници, или за всички наследници по закон и по завещание. Въпросът звучи книжно, теоретично, но има важни практически измерения. Ако непризованият към наследяване наследник категорично е формирал воля, че не желае да има нищо общо с наследството, че желае да се откаже от наследството сега, има ли разумно основание да поставяме пред него пречки да направи отказ. Действително, той би могъл да издири имената и адресите на всеки един от наследниците от предходните наследствени редове и да ги призове пред съда по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН, за да заявят те воля дали приемат или не наследството, след като съдът определи на всеки един от тях отделен срок за това. Но защо да натоварваме непризования наследник с разноските за всички тези производства? Защо да губим времето му? Има ли разумна причина да му отричаме правото да се откаже от наследство, от което той поради свои морално-етични или други съображения желае да се откаже веднага. Разбира се, има теоретични аргументи да отречем правото на наследяване на непризовани наследници, както и аргументи в обратна посока[21]. Авт обаче не ги подлага на анализ. Собствените му доводи започват с извинителното „по мое скромно мнение“ (с. 154) и се изчерпват с довода, че качеството наследник следва да се отнася за „лице, което е носител на правото на наследяване и което може свободно да го упражни“ (с. 155). Противното становище се обявява за „твърде революционно“ (с. 39), без да се посочи в какво се състои революционността на становище, възприето в доктрината още от проф. Петко Венедиков.

Слабо аргументирано е становището на Авт и по друг много важен за практиката въпрос – приемането и отказът от наследство на наследник, ненавършил 18 години (дете). Както е известно, недееспособните наследници задължително приемат наследство по опис (чл. 61, ал. 2 ЗН). Същевременно чл. 130, ал. 4 СК забранява на децата да се отказват от права. При това положение възниква веднага въпросът, който остро интересува съдебната практика (основно по искове на кредитори на наследството), допустим ли е отказ от наследство от дете? В литературата има спор по въпроса[22], а налице е и противоречива съдебна практика[23]. Правилно според мен Авт (с. 204 и другаде) приема, че отказът от наследство представлява не отказ от субективно право, а упражняване на право на наследяване, и е допустим за детето. Много спорно е обаче становището (в чиято подкрепа доводи няма), че в случаите, в които в наследствената маса има вещни права върху недвижими имоти, движими вещи, които се прехвърлят с формална сделка, влогове и ценни книги, за отказа от наследство ще бъде необходимо разрешение от районния съдия по чл. 130, ал. 3 СК. Отказът от наследство е едностранна правна сделка без адресат, с която се упражнява правомощието за отказ от наследство като съвкупност, а не частично. Отказът от наследство за част от наследството е недействителен (чл. 54, ал. 1 ЗН). Чл. 130, ал. 3 СК обуславя перфектността на разпоредителни сделки на дете с недвижими имоти, движими вещи, които се прехвърлят с формална сделка, тегленето на пари от влог и прехвърлянето на ценни книги от дете, от предварителното разрешение на районния съдия. Имат се предвид разпоредителни сделки с вещи и права, които вече принадлежат на детето. В обсъжданата хипотеза детето желае да се откаже от наследството и следователно не го е приело. След като няма приемане на наследството, то не е настъпило наследствено правоприемство и описаните вещи, влогове и ценни книги не принадлежат на детето.

Неубедителни според мен са аргументите на автора и за възприетата теза (с. 202-204), че децата следва да могат да приемат наследство и с конклудентни действия, вкл. и чрез подаване на искане по чл. 130, ал. 3 СК за разрешение за разпореждане с обекти от наследствената маса, но отговорността на детето остава ограничена. Аргументите на Авт се свеждат до две неща: 1. Възможността несправедливо да се засегнат интересите на децата (която според автора се състои в неяснотата за действителността на правната сделка, разрешена от съда, извършена от детето, но без приемане по опис[24]); 2. Позоваване на съдебен акт на ВКС[25], според който децата приемат и без опис, като отговорността им остава във всички случаи ограничена и опис може да се извърши впоследствие.

Тезата на Авт – възможност хем за приемане с конклудентни действия, хем за ограничена отговорност – е подкрепена само от един друг автор в доктрината[26], който при това не е цитиран. На практика Авт само повтаря теза на ВКС, без да я подлага на научна критика[27]. Но не може да има научен труд по право, в който само се повтарят безкритично тезите на съдебната практика. Труд с такова съдържание представлява сборник съдебна практика, анотация на доктрина и практика, но не и научен труд по право.

 

4. Заключение

Както вече се посочи, Авт е участвал в проект за „Анализ на съдебната практика по някои производства по Закона за наследството“, резултатите от които са достъпни и представляват полезно обобщение на противоречиви становища в съдебната практика и донякъде в доктрината по въпросите на приемането и отказа от наследство. Именно тази работа би била практически полезна за практикуващия юрист. Работата на Авт би била полезна за практиката, ако даваше задълбочен анализ на противоречивите становища. За науката тя би била полезна, ако даваше нови аргументи, различни от досегашните, в теоретичните спорове. Книгата не съдържа нито едно от двете. Ако може да се изтъкне все пак нещо положително за нея, то е, че като цяло нейната библиографска справка е изчерпателна, т.е. ориентира читателите кой и къде е писал по коментираните в книгата въпроси.

 

Бележки под линия:

[1] С този труд д-р Малчев се е хабилитирал като доцент по гражданско и семейно право във Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив, като датата на заключителното заседание на научното жури е 09.07.2019 г. Интересното е, че сред научното жури няма нито един хабилитиран преподавател с научни интереси в областта на семейното и наследственото право, но има преподавател по психология на управлението (доц. д-р Вихра Димитрова).

[2] В книгата има ненужно изложение и на редица основополагащи моменти от гражданския процес – иск, право на иск, правен интерес, процесуална легитимация, сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила.

[3] Авт отбелязва, че има няколко различни искове за наследство (с. 58), но в книгата проявява непоследователност, като говори за иск за наследство (с. 209-218).

[4] Отмяна на отказа от наследство от кредиторите на наследника. С., Сиела, 2016, с. 15-18.

[5] Напр. на с. 78, бел. 157 се посочва, че институтът на запазената част е възникнал в римското право, съществува в християнското право, в което се нарича фалцидиум, и е въведен в Code Napoleonе (sic!). Едва ли е нужно да се припомня, че съществува каноническо право на Източната и на Римокатолическата църкви, както и на протестантските деноминаци, но християнско право няма. Възможно е Авт да е имал предвид гражданското право, прилагано в Папската държава, преди обединението на Италия през 1871 г., но не може да се гадае.

[6] А в по-старата литература – и от проф. Петко Венедиков. Конкретните места у тези автори, в които те заемат тезата, критикувана от Авт, са цитирани на с. 39, бел. № 64.

[7] Последната публикация е цитирана от Авт в коментирания труд по второто издание на Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2010. Трудът на доц. Ставру представлява сборник от статии, а не монография.

[8] Напр. Ставру, Ст. Приемане на наследство в резултат от укриване на наследствено имущество (чл. 49, ал. 1, изр. 1, пр. 2 и изр. 2 ЗН). // Собственост и право, 2015, № 11, 32-43.

[9] Така напр. Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. изд. С., печ. Книпеграф, 1945, с. 231, Тасев, Хр. Българско наследствено право. 2 прераб. изд. С., Наука и изкуство, 1956, с. 239, Велинов, Ив. Искът за наследство. // Социалистическо право, 1961, № 5, с. 51, Розанис, С. Иск за наследство. // Собственост и право, 1998, № 2, с. 29, и Ставру, Ст. Искът за наследство. – Във: Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, с. 1002.

[10] Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. С., Сиела, 1999, с. 330.

[11] Венедиков, П. Цит. съч., с. 231.

[12] Тасев, Хр. Цит. съч., с. 239.

[13] Велинов, Ив. Искът за наследство. Цит. съч. с. 51.

[14] Розанис, С. Иск за наследство. // Собственост и право, 1998, № 2, с. 25-28.

[15] Ставру, Ст. Искът за наследство. – Във: Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, с. 1011-1012.

[16] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Т. I. Обща част. С., Придворна печатница, 1910, с. 97.

[17] Тютрюмов, И. М. Устав гражданскаго судопроизводства. Съ законодательными мотивами, разъясненiями Правительствующаго Сената и комментариями русскихъ юристов. 3 изд. С.-Петербург, изд. Законоведение, 1912, с. 433-438.

[18] Руският УГС в чл. 215 установява специална подсъдност и на искове между наследници помежду им за квотите им в наследството (които несъмнено са установителни), което нашият процесуален закон никога не е правил. Специална местна подсъдност у нас е предвидена за исковете за делба за наследство, но обикновените установителни искове за размера на квотите от наследството или за качеството наследник не се подчиняват у нас на подсъдността по чл. 110, ал. 1, пр. 1 ГПК.

[19] За сравнителноправните сведения за Франция и Германия вж. с. 27-30 от коментирания труд.

[20] Така Венедиков, П. Цит. съч., с. 234-239.

[21] Петров, Васил. Правото на наследяване – няколко дискусионни въпроса. // Съвременно право, 2014, № 3, 44-47.

[22] Вж. сведенията у Петров, Васил. Допустим ли е отказ от наследство от ненавършило пълнолетие лице. – В: Ставру, Стоян, Васил Петров. Дискусии в българското наследствено право. С., Фенея, 2013, с. 391-401, Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник. // Съвременно право, 2013, № 6, с. 33-34, Станева, А. Отказ от наследство от ненавършило пълнолетие лице. // Собственост и право, 2014, № 7, с. 44-50.

[23] Обобщена в цитирания Анализ, както и у и Петров, Васил. Допустим ли е отказ от наследство от ненавършило пълнолетие лице…, с. 397-400.

[24] Сделката, разбира се, ще бъде поначало действителна, а отделен въпрос е дали ще прехвърли права.

[25] Определение № 380 от 04.10.2016 г. по гр.д. № 3235/2016 г., ВКС, III г.о.

[26] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. С., Труд и право, 2016, с. 561. Проф. Методи Марков цитира в подкрепа на становището си решение № 187 от 20.04.2011 г. по гр.д. № 1780/2009 г., ВКС, I г.о. В последното обаче не се поддържа, че недееспособните наследници могат да приемат наследството конклудентно. Точно обратното, приема се, че конклудентно приемане е възможно след отпадане на недееспособността – в случая навършване на пълнолетие на наследника. Неправилно е позоваването от проф. Методи Марков на същото място на постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 826 от 19.10.2012 по гр. д. № 506/2012 на ВКС, I г.о. (цит. от сайта www.ex-lege.info). Действително касаторът по това дело е поставил въпрос за допускане на касационно обжалване дали законният представител на малолетен може да приеме от името на малолетния наследство по опис, но ВКС, за да откаже да допусне касационно обжалване, е приел, че възражение за липса на наследствено качество на малолетния не е правено в преклузивните срокове по ГПК и не е обуславящо за изхода на делото, без да излага становище по този въпрос.

[27] Такава критика е правил пишещият тези редове: Петров, Васил. Могат ли недееспособните да приемат наследството с конклудентни действия? // Адвокатски преглед, 2015, № 12, с. 46-51.

3 Коментари

  1. Коментарът на чужд научен труд сам по себе си е полезен, но едва ли има съществена добавена стойност за развитие на науката.

  2. Има доста сериозна добавена стойност за науката, а именно в това, че се очертават границите между наука и съчиненията по картинка. Останалите бъдещи кандидати за “развитие на науката” с подобни “научни” трудове, вече биха се замислили преди да седнат да ги пишат. В изложения коментар се дават изключително стойностни съвети за съответните творци на науката. Ако се вслушат в тях, може и действително да оставят своя белег, спомагайки за нейното развитие, вместо за безцелното и преразказване. Като оставим настрана това, коментарът на чужд научен труд, особенно толкова обоснован, дава изключително добра представа за реалната му стойност. Последното, отново в интерес за развитието на науката.

  3. Не мисля, че този коментар си поставя толкова амбициозна цел – чрез него да се “развива науката”. По-скоро, той цели да обърне внимание на съчинения, претендиращи да съдържат добавената стойност, за която Вие говорите, без обаче това да е така. И излага крайно убедителни аргументи в тази посока.
    Да не говорим, че когато е налице хабилитационен труд, изискванията се повишават и всеки юрист има право на критични бележки като настоящите.
    Коментарът е чудесен, в този ред на мисли.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.