(публикувана за първи път в сп. „Собственост и право“, бр. № 10/2021 г.)

 

1. Паралелни съдебни производства

Производствата по чл. 49 ЗН за вписване на приемане на наследство, по чл. 61 ЗН за приемане на наследство по опис и по чл. 52 ЗН за вписване на отказ от наследство имат това общо, че са все охранителни съдебни производства, подсъдни на районния съд по откриване на наследството, т.е. по последния регистриран постоянен адрес на наследодателя. Въпреки различния краен резултат от тези волеизявления и трите съставляват упражняване на правото на наследяване на наследника чрез една от трите наследственоправни опции – приемане направо (pur et simple), приемане по опис и отказ.

Традиционно производствата по призоваване на наследник по чл. 51 ЗН, респ. чл. 429, ал. 2, изр. 2 ГПК, се разглеждат като охранителни производства, независимо от обстоятелството, че те започват по искане на лице, което е заинтересувано от това наследникът да се произнесе по въпроса за приемането или отказа от наследство, т.е. независимо от това, че в производството има две страни. Става дума именно за страни, а не за участници в процеса, квазисубекти и пр. конструкции, които могат да се предлагат. Наследникът, който е призован през съда, не е ответник по молбата на заинтересованото лице, но не е и обикновен участник в процеса без свои права. Напротив, именно той е принуден да упражни едно свое гражданско субективно право – правото на наследяване[1].

Доколкото правомощията на наследника са две – да направи изявление, че приема, или че се отказва, вкл. в хипотезата на мълчалив отказ по чл. 51, ал. 2 ЗН, то може да се приеме, че съдът не администрира граждански правоотношения, а само регистрира волеизявлението на наследника. Охранително производство с насрещна страна е институт, който не е непознат на процесуалното ни право. Но производството по призоваване на наследника не е и просто охранително производство, което, както е известно, завършва с охранителен акт, който ползва единствено молителя и не вреди другиму.[2] Напротив, то има тази особеност, че гражданското субективно право, което се упражнява и по повод на което се дава съдействие от съда, не принадлежи на молителя, а на различно лице, а именно: на лицето, което е насрещна страна в процеса. Молбата по чл. 51 ЗН удовлетворява законния интерес на заинтересования кредитор, длъжник на наследствената маса, друг наследник или заветник, а също управител на наследството[3], да получи яснота дали призованият пред съд наследник ще приеме наследството или ще се откаже от него.

Изводът, че производството по чл. 51, ал. 1 ЗН е охранително, има важно практическо значение с оглед обстоятелството, че ГПК, следвайки предходника си ГПК (1952), съдържа обща уредба на охранителните производства, която е приложима при непълноти в уредбата на специалния закон, в частност при непълноти в уредбата на процедурата по ЗН.

2. Тезата на ВКС за съотношението между производствата

С важното Определение № 522 от 08.07.2021 г. по ч.гр.д. № 2259/2021 г., ВКС, I г.о., 3 с-в[4], приема, че производството по чл. 51 ЗН е всякога различно от производството по чл. 52 ЗН и не е налице отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК (както е приел състав на СГС по частна жалба срещу прекратително разпореждане на СРС). Двете производства се образуват и развиват като самостоятелни охранителни производства и приключват с вписване. Когато по реда на чл. 51 ЗН на призования наследник е определен срок, в който да заяви дали приема или се отказва от наследство, той може да представи на този съд доказателства, че преди изтичане на срока е приел наследството направо или по опис, или се е отказал от него. Определянето на срок по чл. 51 ЗН не задължава наследника да направи непременно волеизявление именно пред този съд и не го лишава от възможността да поиска вписване на приемане или отказ в самостоятелно охранително производство, иницииранопо негово заявление. Единственото изискване е да го направи преди да изтече срокът, даден от съда по чл. 51 ЗН. Направи ли го, вписването по неговото – на наследника – заявление, ще бъде противопоставимо на лицето, което е инициирало производството по чл. 51 ЗН. Според ВКС е спорен въпросът дали наследникът може да обжалва акта на съда (решение, бел. моя, В. П.) в производството по чл. 51 ЗН, но във всички случаи според ВКС наследникът има право на иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, ако вписването засяга негови права[5]. Според ВКС всеки един от двата съда – и този, разглеждащ заявлението на наследника по чл. 52 ЗН (чл. 49 ЗН, чл. 61 ЗН), и този, разглеждащ молба по чл. 51 ЗН – е компетентен, но следва, преди да се произнесе, да провери дали вече не е извършено вписване от другия, а съдът по чл. 52 ЗН допълнително е длъжен да провери дали не е изтекъл срокът по чл. 51 ЗН, даден в другото производство.

Втора важна теза на ВКС в соченото определение е относно хипотезата, когато в самото заявлението за приемане или отказ на наследника той посочва, че го прави, защото му е даден срок по чл. 51 ЗН във висящо производство, или е приложено разпореждане на съда по чл. 51 ЗН към заявлението. Тогава не трябва да се образува ново дело, а ако бъде образувано, то цялото в оригинал следва да се изпрати на съда по чл. 51 ЗН за преценка и произнасяне.

Според ВКС евентуално възникнал спор за подсъдността, вкл. в хипотезата, когато производството по чл. 51 ЗН вече е приключило, следва да бъде разрешен по реда на чл. 122 ГПК.

3. Моето становище

Смятам, че тезата на ВКС е в основни линии правилна, но води до някои процесуални усложнения, които коментирам по-долу.

Правилна е тезата, че производствата по чл. 51 ЗН и по чл. 52 ЗН (също и чл. 49 ЗН и чл. 61 ЗН) са самостоятелни охранителни производства, които започват и се развиват по инициатива на различни лица. Това, което ВКС пропуска да изтъкне изрично, е, че и в двете производства се упражнява едно и също гражданско субективно право – правото на наследяване на наследника. Въпреки това ВКС приема, че отводът по чл. 126, ал. 1 ГПК е неприложим. Дали това е така?

За сравнение, в исковото производство, ако кредиторът предяви осъдителен иск за вземането си по един договор, длъжникът не може да предяви отрицателен установителен иск, че вземането не съществува, защото преобладаващо се приема, че това е спор между същите страни за същото субективно право. Е, а защо в хипотезата, която разглеждаме, да е различно? Изглежда, според ВКС е различно, заради това, че производството по заявлението на наследника е чисто едностранно охранително производство, докато това по чл. 51 ЗН е своеобразно двустранно охранително производство, т.е. няма съвпадение на субектния състав на процесуалните правоотншения на двете производства. Струва ми се обаче, че поначало правилният аргумент е аргументът за различната търсената защита, а не единствено доводът за предмета на делото и страните. В производството по чл. 51 ЗН се търси защита на законния интерес на молителя от упражняване правото на наследяване на насрещната страна, т.е. наследника, а в производствата по чл. 52 ЗН (също и чл. 49 ЗН и чл. 61 ЗН) наследникът удовлетворява свой законен интерес, като упражнява субективното си право. Аналогично, според мен и в исков процес правото на едната страна в правоотношенето да търси произнасяне на съда при наличие на правен спор не би трябвало да зависи от това дали другата страна е била по-чевръста и по-бързо е сезирала съда[6].

Процесуалните усложнения, които ВКС въвежда с тезата в соченото по-горе определение, са, че според ВКС при спор между съда по чл. 51 ЗН и съда по заявлението на наследника относно това кой да впише изявлението на наследника се налага образуването на производство по чл. 122 ГПК. Нормата, която е цитирана, се отнася до спор за подсъдност между два съда, разрешим от техен общ горестоящ съд. Тук обаче и производствата по чл. 51 ЗН, и тези по чл. 52 ЗН (също и чл. 49 ЗН и чл. 61 ЗН) са подсъдни все на един и същи съд и очевидно спорът е между двама съдии от един и същи съд. Споровете между двама съдии от един и същи съд кой да гледа едно дело или да се произнесе по една молба поначало се възрешават вътрешнослужебно, от председателя на съда или от председателя на отделението (когато съдиите са от едно и също отделение). Спор за подсъдност пред горестоящ съд между двама съдии от един и същ долустоящ съд е процесуален куриоз, непознат на ГПК. Ясно е, че в практиката подобни „препирни“ между съдии относно изявления на наследници са и ще бъдат немалобройни, но едва ли предписаният от ВКС ред за разрешаването им е най-удачен.

За да не възникват подобни спорове, според мен съдът, сезиран с молба по чл. 51 ЗН, трябва периодично да прави служебни проверки за вписвания в книгата по чл. 49 ЗН и за висящи дела с участието на призования наследник.

Бележки под линия:

[1] В доктрината това производство се окачествява сполучливо като производство по „предизвикано приемане“ – Цанкова, Ц. Въпроси на приемането на наследство по опис. // Собственост и право, 2001, № 5, с. 45.

[2] Сталев, Ж. Охранителното производство. Систематичен преглед на практиката на Върховния касационен съд. Обща част. С., 1943, passim, Сталев, Ж., Ан. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9 изд., 1 изд. по новия ГПК. С., Сиела, 2012, 1241–1243; Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Т. II. Съдебни и несъдебни производства. С., Софи-Р, 2010, 470–473.

[3] Така Марков, В. – В: Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С., Труд и право, 2016, с. 553.

[4] Интересът на истината налага да посоча, че определението на ВКС е постановено във връзка с казус, който аз съм разгледал като съдия – гр.д. № 13637/2021 г., СРС, 139-ти с-в.

[5] Такава ще бъде например хипотезата, в която съдът в производството по чл. 51 ЗН е вписал мълчалив отказ по чл. 51, ал. 2 ЗН, без да знае, че в срока, който е дал, наследникът е подал заявление до същия съд, че приема наследството направо или по опис. В такъв случай вписването по чл. 51, ал. 2 ЗН е нищожно – наследникът вече е упражнил правото си на наследяване и второто вписване е лишено от предмет. Искът ще бъде с предмет установяване нищоността на вписването по чл. 51, ал. 2 ЗН.

[6] Вж. за остро наболелия в теорията и съдебната практика спор относно допустимостта на отрицателен устанвителен иск на длъжника в заповедното производство, предявен в срока за възражение срещу издадена заповед за изпълнение в полза на кредитора – в частност прави ли той недопустим последващия положителен установителен иск по чл. 422 ГПК на кредитора – Попова, В. В: Сталев, Ж., Мингова, Ан., В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10-о изд., второ по действащия ГПК. С., Сиела, 2021, 924–925.

1 кометар

  1. Определение № 522 от ч.гр.д. № 2259/2021 г. по описа на І г.о. на ВКС не е достъпно на интернет страницата на ВКС.
    Между другото, да се очакват ли бележки по определение № 60154 от 07.12.2021 г. по описа на І г.о. на ВКС?

Leave a Reply to Петър Христозов Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.