(публикувана за пръв път в сп. „Съвременно право“, 2019, № 3)
През 2019 г. Законът за наследството навърши почтената възраст от 70 години. Въпреки обстоятелството, че е приет в коренно различна обществено-политическа и икономическа система, той, прочистен от идеологически натоварени разпореби, продължава успешно да служи за решаване на конфликтите в областта на наследяването и в епохата на пазарни икономически отношения, голяма емиграция, смесени бракове[1].
Какъв по-голям подарък по повод годишнината за българската наследственоправна наука, а и съдебната практика, от ново издание на класическия учебник по наследствено право, издаден при действието на отменения Закон за наследството от 1890 г. – „Система на българското наследствено право“ на проф. Петко Венедиков[2]?
Преди да посоча достойнствата на Системата, припомням няколко факта за автора. Проф. Венедиков става редовен асистент на 25 години, редовен доцент на 27 години, а редовен професор на 36 години. За три поредни години, още ненавършил 40 години дава на българската правна наука три големи, сериозни, завършени курса по фундаментални дисциплини на частното правото – „Система на българското вещно право“ (1937), „Ипотеки, залог и привилегии“ (1938) и „Система на българското наследствено право“ (1939). Постижение, което никой друг автор не е повторил. Няма нужда да се изброяват множеството „малки“ монографични трудове с безценна полезност за практиката.
„Системата на българското наследствено право“ претърпява две издания приживе на автора – през 1939 г. и през 1945 г., като при второто авторът коригира няколко редакционни грешки и съобразява промените в законодателството за изравняване правата на двата пола и на незаконородените деца с децата, родени в брак. Работата[3] представлява цялостен учебен курс по всички институти на българското наследствено право, с богат критически апарат и със задълбочен анализ на контроверсите във френско-италианската доктрина и съдебна практика, от които държави е реципиран и действащият тогава Закон за наследството. По всеки отбелязан в работата проблем авторът взема лично становище, което старателно обосновава.
Новото трето издание явно е замислено от самия автор в началото на 90-те години, но той не е успял да направи редакция и да го издаде. При работата си за преиздаване на Системата, дъщерята на проф. Венедиков г-жа Теодора Венедикова и редакторът на третото издание г-н Светослав Иванов[4] попадат на екземпляр на второто издание на Системата с глоси от самия проф. Венедиков[5]. Третото издание предава второто издание на Системата заедно с глосите на проф. Венедиков (стигащи до около половината от текста), както и авторови и редакторски препратки към разпоредби на сега действащия Закон за наследството. В допълнение към оригиналните показалец на разпоредбите от закони, цитирани в текста, предметен показалец и списък на основна цитирана литература, третото издание публикува и текста на двата закона за наследството.
Извън моето научно равнище е да давам оценка на научните качества на труда на проф. Венедиков. Достатъчно е да посоча няколко „сухи“ факта – работата разглежда всички институти на българското наследствено право по Закона за наследството от 1890 г. в 32 раздела, има 681 бележки под линия и са цитирани 26 основни курса/монографии по наследсвено право, както и десетки други монографии, студии и статии по наследствено право, публикувани до издаването на второто издание на труда. В третото издание авторът и редакторът са направили препратки към разпоредби от действащия Закон за наследството и към съдебна практика и литература (учебника на Христо Тасев) в периода 1949 г. – 1989 г. Цялото това научно богатство ме кара да мисля, че книгата ще даде тласък на развитието на съвременната доктрина в областта на наследственото право.
Със сигурност мисля, че Системата ще бъде от полза и за съдебната практика. Защо е така? В наследственото право у нас властва все още едноучебничеството. Поколения практикуващи юристи и съдии са завършвали, знаейки само постановките и тезите в учебника на Христо Тасев, претърпял множество издания и последващи редакции. Това способства не непременно за единство на правните възгледи в съдебната практика и в оборота, а по-скоро за липсата на остри противоречия в тях – бедността или еднообразието на аргументите не благоприятства за раждането на остри различия в правните становища. За липсата на твърде много противоречия в съдебната практика допринасяше и сравнително бедният граждански оборот по времето на комунизма. Сега обаче това е преодоляно. Наследственоправните спорове се умножават и усложняват. Двете делбени отделения на ВКС (първо и второ гражданско) вече нямат монопол в развиването на практиката по ЗН. Наследственоправни казуси възникват в рамките на множество облигационни казуси на трето и четвърто гражданско отделение на ВКС, както и на Търговската колегия на ВКС. Причината за това е развитието на потребителското кредитиране и изобщо на гражданския и търговския оборот.
Именно в тази обстановка появата на един нов, цялостен и богато мотивиран систематичен труд по наследствено право, в който освен това се анализира и съдебната практика, макар и по отменения Закон за наследството, няма как да не обогати и съдебната практика и да не облекчи работата на съдилищата.
На добър час на новата книга!
Бележки под линия:
[1] Вж. бел. на проф. Цанкова, Ц. Промените в наследственото право. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 1994, 21-30.
[2] Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 3 допълнено издание с бележки на автора върху второто издание и с редакторски бележки към третото издание и препратки към актуалния закон. Ред. Светослав Иванов. С., ИК „Петко Венедиков“, 2019. 501 с.
[3] Вж. рецензията на проф. Диков в сп. Юридически архив, г. XI (1940/1941), № 1, 105-106, и рецензията на редакцията на сп. „Правна мисъл“ V (1939), 643-644.
[4] Докторант в катедра „Частноправни науки“ на ЮФ на УНСС, младши съдия в ОС-Велико Търново.
[5] В някои от глосите проф. Венедиков цитира 4-тото издание на учебника на Христо Тасев, Българско наследствено право (1987), което позволява датировката, че глосите са правени след 1987 г.