(публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2021, № 6)

1. Противоречивите мнения за наследяването и децата

Наследяването с участието на деца сериозно затруднява нашата съдебна практика и правна теория. Среща се голямо разнообразие от взаимно несъвместими възгледи. Ето примери за различни становища:

А. Децата винаги могат да се отказват от наследство[1];

Б. Децата могат да се откажат от наследство само ако се докаже, че то е лошо (задълженията превишават правата)[2];

В. Децата могат да се откажат от наследството, но в случаите, в които в наследствената маса има вещни права върху недвижими имоти, движими вещи, които се прехвърлят с формална сделка, влогове и ценни книги, за отказа от наследство ще бъде необходимо разрешение от районния съдия по чл. 130, ал. 3 СК[3];

Г. Децата не могат да правят отказ от наследство по чл. 52 ЗН, но могат да се отказват мълчаливо (да загубят правото да приемат) по чл. 51, ал. 2 ЗН[4];

Д. Децата не могат да се отказват от наследство, тъй като отказът от наследство е отказ от права, а последният е забранен от чл. 130, ал. 4 СК[5];

Е. Децата не могат да се отказват от наследство, тъй като те приемат задължително само по опис[6];

Ж. Децата не могат да се отказват от наследство, тъй като приемат задължително по опис, поради което съдът служебно открива производство по приемане по опис, ако детето бездейства и това може да увреди кредитор[7];

З. Децата не могат да приемат наследството чисто и просто (направо), т.е. по чл. 49, ал. 1 ЗН, но могат да приемат наследството чрез конклудентни действия (чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН), обаче и в тоя случай отговарят ограничено, а опис може да бъде извършен впоследствие[8];

И. Децата могат да приемат наследството чрез конклудентни действия, обаче и в тоя случай те отговарят ограничено, а опис може да бъде извършен впоследствие; обаче ако не бъде извършен опис до пълнолетието или описът е непълен, с навършване на 18 години започва да тече тримесечен срок за приемане по опис, който, ако не бъде спазен, отговарят неограничено[9].

2. Тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГК

Противоречието във възгледите за допустимостта на отказа от наследство от дете и за реда за вписване на един такъв отказ доведе до образуването от председателя на ВКС на тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГК по въпросите: „Допустимо ли е ненавършило пълнолетие дете да направи отказ от наследство и представлява ли той отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК?“.

Отбелязаното от председателя на ВКС противоречие е между две становища.

Според първото становище (определение № 180 от 30.10.2019 г. по ч.гр.д. № 3644/2019 г., ВКС, I г.о.) отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК, тъй като не е изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена възможност за придобиване на такива, като в тази връзка е визирано, че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не следва да се тълкува разширително. Съдебен състав на ВКС е приел и че не съществува пречка по реда на чл. 130, ал. 3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество.

Според второто становище (определение № 160 от 05.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2612/2020 г., ВКС, II г.о.) по отношение на отказа от наследство, извършен от недееспособни лица, не намира приложение чл. 130, ал. 3 СК, тъй като не се съдържа в изчерпателно изброените правни действия, за извършването на които е необходимо разрешение на съда. Същият е в приложното поле на чл. 130, ал. 4 СК, съгласно която разпоредба дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения са нищожни. Отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо отказът от наследство, според това мнение, се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.

3. Моето мнение

Както съм обосновавал в по-ранна публикация на страниците на сп. „Собственост и право“[10], според мен отказът от наследство не е отказ от право по см. на чл. 130, ал. 4 СК, а упражняване на право на наследяване. Той не попада и в изчерпателно изброените в чл. 130, ал. 3 СК действия на детето, изискващи съдебно разрешение, поради което може да бъде извършено от детето по общия ред на чл. 52 ЗН.

Разбира се, няма смисъл да преповтарям старите си аргументи. Тук само ще маркирам някои нови доводи в негова подкрепа.

Нито чл. 130, ал. 4 СК, нито който и да е друг нормативен акт у нас не дава обща дефиниция на отказа от право или от права. В доктрината обаче е утвърдено схващането, че отказът от субективно право е едностранна разпоредителна сделка на титуляря на правото, с която той прекратява съществуването му (правото се загубва)[11]. 

Всички автори, писали по въпросите на отказа от субективно право, изрично го разграничават от неупражняването на субективното право, което при определени предпоставки и главно след изтичане на преклузивен или давностен срок, може да доведе до погасяване или прекратяване на правото. Неупражняването на субективното право не съставлява отказ от правото. Също така е вярно обаче и че упражняването на правото не е отказ от правото. Има субективни права – напр. правото да се развали или унищожи правна сделка – които се упражняват еднократно, след което прекратяват своето съществуване, тъй като изчерпват предмета си. Упражняването на такива права не съставлява отказ от правата и не попадат под забраната на чл. 130, ал. 4 СК.

Отказът от наследство отказ от субективно право ли е, или е упражняване на субективно право?

Законодателната воля на авторите на ЗН от 1949 г. по въпроса може да се изведе, на първо място, от текста на самия закон.

В глава четвърта на ЗН, а и другаде, многократно[12] се споменават „приемане/приемането“ и „отказ/отказът“ от наследство, споменава се и „правото да [се] приеме наследството“. На първо поглед, изглежда законодателят урежда две самостоятелни субективни права – правото на приемане и правото на отказ от наследство, така щото упражняването на едното включва мълчалив отказ от другото. Изглежда, че конструкцията на състава на II г.о. на ВКС за отказа от наследство като подразумяем отказ от право на наследяване е вярна. Така е само на пръв поглед! Защото на три места в текста на закона се споменава за право на наследяване, или, за да бъдем по-точни – в чл. 51, ал. 1, в чл. 58 и в чл. 59 се говори за „право да наследява“.

Какво обаче е това право на наследяване („право да наследява“)? Някакво трето субективно право, наред с правото да се приеме наследството и правото на отказ от наследство, различно от тях? И на този въпрос лесно може да се отговори. В чл. 51, ал. 1 ЗН и чл. 51, ал. 2 ЗН ясно се постановява, че по искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Безспорно е, че процедурата по чл. 51 ЗН цели да принуди наследника да се произнесе и да вземе решение с оглед наследството[13]. Т.е. да упражни своето право на наследяване – това право се споменава в самия текст на закона. При това упражняването е по един от двата начина, визирани в ЗН – или като се откаже, или като приеме. Текстът на разпоредбата не позволява извод, че законодателят е целял да уреди процедура за принуждаване на наследника било да упражни едно свое субективно право, било да направи отказ от него. Текстът на разпоредбата визира схващането, че има субективно право на наследяване, което има различни правомощия – отказ и приемане, и че наследникът се подканя/предизвиква да упражни някое от тези правомощия.

„Приемането на наследството или отхвърлянето му не е нищо друго освен упражнение на наследственото право“[14].

Такава е и хилядолетната традиция в континенталното право. Още от римското право, през старото френско право, през френските и италианските граждански кодификации и през отменения ЗН (1889)[15] наследяването се е разглеждало като упражняване на три различни наследственоправни опции – на приемане (направо) на наследство, на приемане по опис[16] и на отказ от наследство[17].

Всеки, който поне малко е запознат с тази правна история, въобще не би се учудил, че няма напр. нито един френски или италиански автор, който да смята, че след като на децата и запретените е забранено да приемат направо (а са длъжни да приемат по опис), то логически следва, че не могат да правят отказ. Такъв автор просто няма, защото никога не е имало такава законодателна идея. При децата всъщност е елиминирана първата от трите наследственоправни опции – приемането направо, но не е елиминирана третата – отказът. „Те могат да се откажат от наследството, ако го смятат за лошо, но ако пожелаят да го приемат, това те могат да сторят само под опис“[18].

И исторически, френският и италианският кодекси, а и българското законодателство до 1949 г. изрично са уреждали допустимост на отказ от наследство на дете или запретен[19]. Фактът, че законодателят, създал ЗН от 1949 г., не е искал да уреди нова концепция за естеството на наследяването и на правото на наследяване, е виден от мотивите на законопроекта и от обсъжданията в пленарна зала в Шестото Велико народното събрание[20].

В периода след 1949 г. уредбата на ЗЛС и на двата отменени семейни кодекса от 1968 г. и 1985 г. (чл. 89, ал. 1 (отм.) ЗЛС, чл. 62, ал. 3 СК-1968 и чл. 73, ал. 3, изр. 1 СК-1985) е включвала възможност районният съд да даде разрешение на детето за извършване на „действия извън пределите на обикновеното управление“ (чл. 89, ал. 1 (отм.) ЗЛС и чл. 62, ал. 2 СК-1968), респ. на „действия на разпореждане“ (чл. 73, ал. 2 СК-1985), когато има нужда или очевидна полза за детето. В съдебната практика и в теорията отказът от наследство се е разглеждал като нещо различно от отказа от права, но като действие, което не представлява също така обикновено управление на имуществената сфера на детето, като по този начин се е давала възможност на съда да направи разумна преценка дали да разреши на детето да се откаже от наследство, което му се е паднало, или не[21].

Сега изброяването на действията и сделките на децата, нуждаещи се от съдебно разрешение, в чл. 130, ал. 3 и ал. 4 СК е изчерпателно. Децата извършват всички действия и сделки извън изброените свободно, без съдебна санкция. Това се отнася и до упражняването на правото на наследяване чрез отказ от наследство.

Бележки под линия:

[21] Вж. напр. Решение № 1077 от 21.06.1958 г. по гр.д. № 3413/1958 г., ВС, II г.о., цит. по Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. съч., с. 606. В теорията Хинов, М. Приемане и отказ при наследяването. С., Наука и изкуство, 1977, с. 53.