Трансформация на паричен влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 2009 г.

 

1. Въведение

С разпореждане на председателя на ВКС от 19.10.2022 г. е образувано тълкувателно дело № 2/2022 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС по въпроса: „Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“.

Въпросът е зле формулиран и сам по себе си може да създаде объркване[1]. Поради това е нужно да се уточни, че тълкувателният проблем се отнася до приложното поле на института на трансформацията на лично имущество, с който е уредено едно от най-съществените изключения от принципа на общност на придобиванията, заложен в законовия режим на общност. Освен това въпросът поставя акцент върху режима на влоговете при действието на Семейния кодекс от 2009 г. (СК, СК’2009 г.). Няма съмнение, че по този кодекс влоговете са лична собственост на съпрузите. Дали обаче средствата подлежат на трансформация, не зависи от начина, по който са съхранявани, а от техния произход[2]. Затова на изследване трябва да се подложи целият институт на трансформацията и да се направят общи изводи, независимо от това дали се касае за влог, или не.

Проблемът е от голямо практическо значение, доколкото начинът, по който ще бъде разрешен, е определящ за обхвата на общите имущества на съпрузите при действието на основния имущественобрачен режим по българското право. Това налага тълкувателните изводи да бъдат направени след обстоен, задълбочен и всестранен анализ на противоречивата съдебна практика в светлината на законодателното развитие и съобразно същността и целите на семейноправните институти на съпружеска имуществена общност (СИО) и трансформация на лично имущество.

С този материал ще анализирам критично изложените в противоречивата практика съображения, ще потърся смисъла, вложен от законодателя в правилото на чл. 23, ал. 1 СК, и ще се опитам да дам отговор на поставения от ВКС тълкувателен въпрос.

 

2. Противоречивата практика на ВКС

Противоречивата практика по поставения тълкувателен въпрос е обобщена в разпореждането на председателя на ВКС за образуване на тълкувателното дело. Представям я накратко.

В група съдебни решения (Решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г., ІІ г. о.; Решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г., ІІ г. о.; Решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г., ІV г. о.; и Решение № 60148 от 02.02.2022 г. по гр. д. 2208/2021 г., ІІ г. о.) се приема, че придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването. Когато плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 1985 г., отм. (СК’1985 г.), по който съгласно чл. 19, ал. 1 паричните влогове се включват в обхвата на СИО, за да се обори презумпцията за съвместен принос, е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техният личен характер. По сега действащия Семеен кодекс от 2009 г. паричните влогове са изключени от режима на СИО (не са посочени в нормата на чл. 21, ал. 1) и представляват лично имущество на съпруга – титуляр, независимо от това дали придобиването им е резултат на съвместен брачен принос. Затова, когато новопридобито имущество е заплатено със средства от влог на единия съпруг при действието на СК’2009 г., презумпцията по чл. 21, ал. 3 е опровергана и е налице трансформация на лично имущество. В случай че съпругът, който не е титуляр на влога, е допринесъл за набирането на наличните по него средства, той разполага с възможността да защити правата си по реда на чл. 30 СК.

С друго съдебно решение (Решение № 126 от 31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г., ІІ г. о.) се приема, че създадената практика по поставения въпрос не съответства на волята на законодателя, вложена при уреждане на режима общност. Изложени са съображения, че при действащата уредба паричните влогове се отнасят към личното имущество на съпрузите, но вещните права, придобити със средства от паричен влог (банкова сметка) на единия съпруг, набрани по време на брака, са СИО. Трансформацията на лично имущество по чл. 23 СК е приложима за личното имущество, посочено в чл. 22 СК – придобито преди брака, по дарение, по наследство и при останалите хипотези, посочени в нормата. Не настъпва преобразуване на лично имущество, когато вещни права се придобиват с формиран по време на брака паричен влог на единия съпруг. В този случай намира приложение презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос. Паричните влогове, набрани по време на брака, са лични на съпрузите, но закупеното с тях е СИО. Ако съпругът твърди, че е осъществена трансформация на лично имущество при придобиване на вещно право, заплатено с негов влог, той трябва да установи или че влогът е негово лично имущество по чл. 22 СК, или че средствата по влога имат друг извънсемеен произход, за да бъде презумпцията за съвместен принос опровергана.

 

3. Езиково тълкуване на чл. 23, ал. 1 СК

В чл. 23, ал. 1 СК законодателят е използвал израза „лично имущество“. За разлика от общоупотребимия български език, в който имуществото се разбира по-скоро като вещ[3], в юридическата терминология имуществото представлява съвкупност от всички имуществени права на правния субект: вещни права, вземания, ценни книги, пари и други[4]. Думата „лично“ е употребена в смисъл на притежание, собственост на едно определено лице, или резултат от пряка, непосредствена дейност или изява на едно определено лице[5].

С оглед на това на пръв поглед изглежда правилна практиката на ВКС, която възприема максимално широко тълкуване на понятието „лично имущество“. Българската правна доктрина обаче е категорична, че езиковото тълкуване не е достатъчно да разкрие смисъла на нормативната уредба. Прието е, че всички разпоредби подлежат на тълкуване, независимо дали изглеждат ясни. Дали един текст е ясен, или не, може да бъде констатирано едва след като същият бъде подложен на тълкуване. Поради това задължително тълкувателната дейност следва да продължи на по-висш стадий – логическо (функционално) тълкуване[6].

 

4. Систематическо тълкуване на чл. 23, ал. 1 СК

Систематическото тълкуване на чл. 23, ал. 1 СК във връзка с предишния чл. 22 СК може да ни насочи към идеята, че в чл. 23, ал. 1 СК законодателят има предвид имуществото по чл. 22 СК. Чл. 22 СК обаче не урежда всички лични имущества на съпрузите, макар че заглавието му – „лично имущество“, може да остави такова впечатление. Лични са и имуществата, които не отговарят на предпоставките, установени в чл. 21, ал. 1 СК, за да попаднат в обхвата на общността. Поради това, а и като се има предвид, че употребата на термините „общи“ и „лични“ имущества в новия СК не е последователна[7], считам, че само въз основа на резултатите от систематическото тълкуване не може да се направи категоричен извод за съдържанието на чл. 23, ал. 1 СК.

 

5. История на законодателните изменения, свързани с обхвата на съпружеската имуществена общност

В българското право институтът на СИО е установен за пръв път със Семейния кодекс от 1968 г. (СК’1968 г.) В периода преди 1968 г. всички имущества, придобити преди или след сключването на брака, се притежават лично от съпруга, който ги е придобил. Известно е, че България следва модела на ограничената имуществена общност върху отделни видове придобити през време на брака имуществени права, съчетана с лично притежание на всички останали имущества[8]. Това налага във всяка ситуация да се извършва преценка дали конкретно имущество попада или не попада в съпружеската общност.

През годините законодателят е внасял промени в обхвата на СИО. Със СК’1985 г. за пръв път е въведена общност и върху някои вземания – паричните влогове. Разширяването на обхвата на СИО с влоговете има за цел да спомогне за по-пълното провеждане на принципа за общност на придобиванията, който множеството съществуващи изключения от общността компрометират[9]. Именно със СК’1985 г. все пак за пръв път у нас нормативно се урежда и институтът на трансформацията на лично имущество.

СК’2009 г. изоставя идеята за СИО върху влоговете, като същевременно възпроизвежда института на трансформацията на лично имущество и дори прави опит да разшири обхвата му. Достатъчно е да се сравнят текстовете на чл. 21, ал. 1 СК’1985 г. („Лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака изцяло с лично имущество по чл. 20, ал. 1 или с друго лично имущество, придобито преди брака“) и чл. 23, ал. 1 СК’2009 г. („Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 22, ал. 1 или с друго лично имущество, придобито преди или по време на брака“), за да се види разликата[10]. Редакцията е проблемна, тъй като „друго лично имущество, придобито преди или по време на брака“ на практика е всяко лично имущество на съпрузите[11]. При тази формулировка препращането към чл. 22, ал. 1 СК е лишено от логика, като в същото време режимът на СИО е силно ограничен[12].

През 2010 г. е предприета законодателна инициатива за стесняване на обхвата на трансформацията на лично имущество. В мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Семейния кодекс[13] се предлага да бъде изменен чл. 23, ал. 1 СК, като се сочат следните причини: „Думите „или по време на“ на практика изключват съществуването на семейната имуществена общност. Съгласно чл. 22, ал. 1[14] преобразуват се в лично имущество вещните права, придобити преди брака или по време на брака по наследство и дарение, както и всякакви други видове права (освен вещните), придобити преди брака. Но ако се преобразуват правата, придобити по време на брака (предимно трудови възнаграждения и други вземания на съпрузите), ще се окаже, че всичко, което някой от съпрузите купи с тези свои доходи, то ще е негово лично имущество. Следователно нищо не остава в семейната имуществена общност и това налага промяната в разпоредбата.“. Очевидно законодателят е осъзнал основния недостатък на първоначалната редакция на чл. 23, ал. 1 СК, а именно, че позволява трансформация на доходите от възнаграждение на съпрузите, придобити по време на брака. В същото време неясно защо вносителят предлага от текста на чл. 23, ал. 1 СК да отпадне изразът относно имуществата, придобити преди брака, при положение че в мотивите изрично е посочено, че проблемът засяга конкретно имуществата, придобити по време на брака. Със законопроекта се предлага след израза „изцяло с лично имущество по чл. 22, ал. 1“ текстът до края на алинеята да бъде заличен, тоест разпоредбата да придобие следната редакция: „Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 22, ал. 1“).

В хода на обсъждания в Комисията по правни въпроси първоначалното предложение относно чл. 23, ал. 1 СК е ревизирано и текстът придобива следната окончателна редакция: „Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество“. Трудно е да се прецени дали има връзка между това предложение и първоначалните мотиви към законопроекта. В Комисията по правни въпроси вносителите на предложението – народните представители Юлиана Колева и Ивайло Тошев[15], първоначално поддържат, че идеята им е трансформацията да е допустима винаги, щом е налице лично имущество на съпрузите[16]. В хода на обсъжданията обаче други народни представители заявяват, че целта е трансформацията да се ограничи до имущества по чл. 22 СК (а не единствено по чл. 22, ал. 1 СК, както е първоначално). Нещо повече, от дискусията може да се предполага, че според народните представители е налице идентичност между изразите „лично имущество“ и „лично имущество по чл. 22 СК“, което е обосновало конкретната редакция на закона[17]. Струва ми се обаче, че единственото безспорно в дискусията е формираната воля в обхвата на трансформацията да се включват и имущества по чл. 22, ал. 2 и 3 СК (без да е ясно дали само те). За заявения в законопроекта проблем – че „на практика изключват съществуването на семейната имуществена общност“, нищо не се казва в хода на обсъждането.

Предвид изложеното, считам, че от мотивите към законопроекта за изменение на СК и обсъжданията в Комисията по правни въпроси не може да се изведе разумно тълкуване относно волята на законодателя[18]. Очевидно е, че изменението на чл. 23, ал. 1 СК от 2010 г. почива на недобро познание на семейното законодателство. При това положение единственият изход е да се обърнем към философията на институтите, които намират приложение в конкретния случай – съпружеската имуществена общност и трансформацията на лично имущество[19].

 

6. Аргументи, черпени от същността и целите на законовия режим на общност и трансформацията на лично имущество

Според замисъла на законодателя семейството като колектив трябва да бъде подкрепяно от обща икономическа основа, а институтът на СИО има за цел да осигури такава[20]. Освен това законодателят счита, че в семейния си живот съпрузите биха могли да спомагат по различен начин за благополучието на семейството, което да доведе до имуществен дисбаланс между тях[21]. Възможно е например единият съпруг да се грижи предимно за децата, а другият – за осигуряването на парични средства. Поради това може да се твърди, че законодателят урежда общото придобиване на имущества от съпрузите, за да запази равенството в семейството[22]. В тези случаи се предполага, че съпругът, който не е участвал с материални средства, все пак е допринесъл по някакъв друг начин за придобиването на имуществото от другия съпруг, например чрез осигуряване на необходимото време и спокойствие за работа.

Законодателят желае СИО да възниква в случаите, когато вещно право е придобито в резултат на съвместен принос (чл. 21, ал. 1 СК, чл. 19, ал. 1 СК’1985 г.)[23]. Това изискване изразява идеята за значението на личните усилия и средства при придобиване на имуществени права. Според законодателя СИО е справедлива и оправдана единствено в случай че съпрузите са придобили имуществата си чрез съвместни усилия, иначе бракът се превръща в придобивен способ за единия от тях[24], тоест в средство за неоснователно обогатяване.

Практически най-голямо значение за възникването на СИО имат трудовите възнаграждения на съпрузите. Ако с тях не може да се придобиват общи имущества, се стига до обезсмисляне на целия режим на общност[25]. Разбира се, значение биха могли да имат и други вземания – например от дивиденти от участие в търговски дружества, от наеми и т.н.[26] Във всички тези случаи вещните права се придобиват при условия на съвместен принос, макар и косвен. Самите средства са лично имущество на съпруга, който ги е придобил, но при влагането им във вещни права възниква съпружеска имуществена общност[27]. Ако вещните права не са придобити при съвместен принос, съпругът, който има интерес, би могъл да обори презумпцията на закона (чл. 21, ал. 4 СК, чл. 19, ал. 3 СК’1985 г. Сравнителноправно е прието трудовите възнаграждения изрично да се обявяват за основен източник на средства за придобиване на общи имущества[28].

Българският законодател, както и законодателите на други държави, установява СИО с изключения. В една част от хипотезите целта на изключенията е общността да се ограничи само до случаите, при които придобитото е резултата от съвместен брачен принос (чл. 22, ал. 1, изр. 1 СК). Така например придобитото по наследство и дарение е лична собственост на придобилия го съпруг, понеже a priori е изключен приносът на другия съпруг. В друга част от хипотезите, въпреки че съвместният принос е възможен, са налице други оправдателни причини придобитото да бъде изключено от общността (чл. 22, ал. 1, изр. 2 СК, чл. 22, ал. 2 и 3 СК)[29].

Институтът на трансформацията също е изключение от режима на общност. Идеята е СИО да възниква при съвместен брачен принос и да не възниква, когато този принос не е налице[30]. С оглед яснота в гражданския оборот хипотезите на трансформация следва да се уреждат изрично от законодателя. Допускането на трансформация на всякакво лично имущество не се среща сравнителноправно. Прието е да се състави списък с лични имущества на съпрузите, които подлежат на трансформация, а всички останали лични имущества да служат на съпрузите за придобиване на общи имущества. Понякога в списъка на подлежащите на трансформация имущества по практически съображения (например незначителност на имуществото за гражданския оборот) се включват и такива, при които приносът на другия съпруг не е a priori изключен. Извън тези изрично признати изключения обаче важи общият принцип, че трансформация е налице при влагане на лично имущество, придобито при дефинитивно изключен съвместен брачен принос.

 

7. Опит за решение на поставения проблем

Смятам, че при решаването на поставения проблем трябва да се държи сметка за разгледаните по-горе принципи, без те да се абсолютизират. Ако бъде докаран докрай принципът, че трансформацията е допустима само при дефинитивно изключен принос на другия съпруг, също би могло да се стигне до прекомерно ограничаване на законовия режим на общност и да се застраши гражданският оборот[31]. Целта на тълкуването в настоящото съчинение е да се ограничи трансформацията в такава степен, че да не се обезсмисля законовият режим на общност, а ревизията на правната уредба трябва да се извърши от законодателя.

У нас концепцията за трансформацията на лично имущество на съпрузите е възприета от правната литература и съдебната практика още при действието на СК’1968 г. В проекта за кодекса изрично се е предвиждала възможността да бъдат трансформирани имущества, придобити от единия съпруг преди сключването на брака или през време на брака, но по наследство, дарение или като награда[32]. По неясни причини предложението не е възприето в СК’1968 г., което принуждава правната теория и съдебната практика да търси начини за прилагането на трансформацията, независимо от това, че на пръв поглед изглежда сякаш законодателят я е отрекъл.

През 1969 г. в известната си монография за имуществената общност проф. Любомир Попов изтъква, че е несправедливо трансформацията на лично имущество да бъде отречена във всички случаи, независимо от липсващата уредба в СК’1968 г.[33]. Според него признаването на трансформацията се налага от принципа, че имуществото, което е придобито преди брака или през време на брака, но по наследство или дарение, не става общо поради липсата на съвместен принос на съпрузите. Авторът застъпва, че от правно-политическа гледна точка не може да бъдат подкрепени нито идеите за неограничено признаване на трансформацията (възприемането им би довело до отрицание на принципа на общността), нито тези, които я отричат генерално. Според проф. Попов е нужно да се потърси едно обществено оправдано и целесъобразно ограничено допускане на трансформацията.

В съдебната практика трансформацията е обявена за задължителна с т. III от ППВС № 5 от 31.10.1972 г., според която придобитите през време на брака недвижими и движими вещи и права върху вещи не принадлежат общо на двамата съпрузи, ако са придобити със средства, получени срещу вещи, индивидуална собственост на единия съпруг, които той е притежавал преди брака или е получил след сключването му по наследство или дарение. Върховният съд признава трансформацията само в две ограничени хипотези, поради което във всички останали случаи съдебната практика приема, че придобитият по време на брака имот става обща собственост, а съпругът-собственик може да иска при развод определяне на по-голям дял от общото имущество[34].

В България трансформацията е уредена за пръв път в СК’1985 г. Критики към уредбата по това време отправя проф. Петко Венедиков, който счита, че възприетият от законодателя модел на трансформация в някои свои части противоречи на духа на закона[35]. Според него парите по принцип могат да бъдат чисто лични средства на съпруга, който ги е придобил, но те са семейни средства, когато са придобити в резултат на трудовата дейност на съпруга през време на брака или в резултат на продажби на общи имущества. От това дали парите са от единия или от другия вид зависи положението на имуществата, които са придобити с тях през време на брака[36].

Вече беше разгледано законодателното развитие на трансформацията по време на действащия СК. Правната ни литература с основание е силно критична към законодателя. Като основен недостатък се сочи това, че буквалният текст на СК допуска трудовото възнаграждение на съпрузите да се трансформира в лично имущество. Предлага се стеснително тълкуване, така че трансформацията да не възпрепятства възникването на СИО[37]. По мое мнение това тълкуване е не само допустимо, но и наложително. Както пише проф. Иван Апостолов, законът следва да се разглежда като едно житейско цяло. Той не бива да съдържа противоречиви разпореждания. Всяко отделно постановление на закона трябва да се съпостави с останалите негови разпореждания и между всички значения, които може да се вложат в тях, трябва да се предпочетат онези, при които законът ще образува едно хармонично цяло[38].

Смятам, че поставеният проблем може да бъде решен, ако се изхожда от общия дух на семейното законодателство. И трите български семейни кодекса предвиждат, че лично на придобилия го съпруг е придобитото преди брака, наследеното и дареното имущество. По отношение на тези имущества, без оглед на това дали става въпрос за вещно право, пари, ценна книги, вземане, влог и прочее, трансформацията несъмнено следва да се признава. В чуждите законодателства също не се прави такова разграничение при признаване на последиците на трансформацията.

По повод на предбрачните имущества едва ли може да се спори, че те следва да останат лична собственост на съпруга, който ги е придобил, включително да се трансформират[39]. Наистина при фактическо съжителство преди брака може да е налице принос за придобиване определени вещи. Законът обаче не счита това за достатъчно, за да възникне СИО. Признава се само съвместният брачен принос, защото едва със сключването на брака възниква семейноправната връзка и задължението за грижа и взаимопомощ. Тази концепция е водеща и в българските семейни кодекси (чл. 13, ал. 2 СК’1968 г., чл. 20, ал. 1 вр. с чл. 21, ал. 1 СК’1985 г., чл. 22, ал. 1 вр. с чл. 23, ал. 1 СК’2009 г.).

При дарение и наследяване също се приема, че приносът на другия съпруг е дефинитивно изключен поради безвъзмездния характер на придобиването и затова имуществото подлежи на трансформация[40]. Могат да възникнат въпроси единствено във връзка с даренията и завещанията, които имат възнаградителен характер или са сключени с тежест. Някои автори считат, че в тези случаи приносът на другия съпруг не е изключен[41]. Да вземем пример с предоставяне на услуга на роднина под формата на ежеседмични частни уроци. Ако след приключване на уроците бъде получено дарение на ниска стойност, би могло да се твърди, че другият съпруг е спомогнал с гледане на деца, с готвене на обяд за семейството и др. Според мен в този пример отсъства съвместен принос, защото решението на дарителя по никакъв начин не е повлияно от действията на другия съпруг. Ако дарителят считаше, че другият съпруг има някакъв принос, щеше да надари и него[42]. Изглежда такава е логиката, която винаги е следвал и българският законодател (чл. 13, ал. 2 СК’1968 г., чл. 20, ал. 1 вр. с чл. 21, ал. 1 СК’1985 г., чл. 22, ал. 1 вр. с чл. 23, ал. 1 СК’2009 г.).

На последно място, поставя се въпросът дали подлежат на трансформация имуществата по чл. 22, ал. 1, изр. 2, ал. 2 и 3 СК. В полза на положителния отговор се навежда довод, че в тези случаи съвместният принос на съпрузите бил дефинитивно изключен[43]. Според мен този извод е неправилен. Да вземем пример с продажба на вещ, включена в търговското предприятие на ЕТ. Ако с цената от продажбата бъде закупена вещ за семейството (например миксер), не е изключено тази вещ да е придобита при съвместен принос. Другият съпруг може да е работил в домакинството или дори да е закупил първоначалната вещ (продадената) изцяло със свои пари. Вещите, включени в предприятието на ЕТ, се обявяват за лични не поради дефинитивно изключен съвместен принос, а за да може съпругът свободно да участва в гражданския оборот без съгласието на другия[44].

Следва да се отбележи, че сравнителноправно почти във всички държави се допуска трансформация на посочените имущества[45]. От обсъжданията в Комисията по правни въпроси, представени по-горе, може да се направи извод, че и българският законодател е изразил желание и те да подлежат на трансформация. Мисля, че в случая волята на законодателя е достатъчно ясна и следва да бъде зачетена[46], при условие че се възприемат останалите постановки, изведени в настоящото съчинение. Така режимът на общност няма да бъде съществено ограничен.

 

8. Заключение

От казаното дотук може да се направи извод, че по действащия СК рамките, в които институтът на трансформацията на лично имущество следва да се вмести, са формулирани прекалено широко. Налага се чл. 23, ал. 1 СК да бъде тълкуван стеснително[47] в следния смисъл: „Лични са вещните права, придобити с лично имущество по чл. 22 СК или с друго лично имущество, придобито преди брака или по наследство или дарение“. При ревизия на СК законодателят трябва да има предвид, че трансформацията на лично имущество трябва да се допуска при дефинитивно изключен съвместен принос на съпрузите за придобиване на тези имущества, а изключенията от това правило да са предвидени изрично. Нужно е най-малко трудовите възнаграждения на съпрузите да не подлежат на трансформация, за да не се стига до неприемливо ограничаване на режима на общност.

Въз основа на горното, отговорът, който трябва да даде ВКС по образуваното тълкувателно дело № 2/2022 г., е следният: „При действието на Семейния кодекс от 2009 г. придобитият по време на брака недвижим имот, заплатен със средства от влог на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност, освен ако бъде доказано, че средствата са придобити срещу лично имущество по чл. 22 СК или представляват лично имущество, придобито преди брака или по наследство или дарение“. Мисля, че изразът „средства с извънсемеен произход“, използван от ВКС в Решение № 126 от 31.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 352/2019 г., II г. о., не е достатъчно точен и може да породи нова противоречива практика относно това кои средства са с извънсемеен произход[48].

 

Бележки под линия:

[48] Вж. например съображенията в бел. под линия № 31.