Унищожаване на отказа от наследство от кредиторите на наследника

Автор: Петър Топуров¹

(публикувана за пръв път в сп. „Търговско право“, бр. № 3/2025 г.)

 

I. Въведение

Настоящият текст е продължение на публикуваното преди 10 години изследване², посведено на въпросите, които лаконичната редакция на чл. 56 от Закона за наследството³ поставя. Цитираната разпоредба урежда възможност за кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника⁴. Искът, с който те упражняват това свое право, може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа.

Разпоредбата на чл. 56 ЗН не е била обект на законодателна намеса през последните 10 години, макар и нуждата от това да е отдавна очертана⁵. Въпреки тази липса, изминалият период от време бе съпроводен със засилен интерес върху изследването на правилото от страна на правната доктрина, така и с натрупването на нова съдебна практика, която даде отговор на нови все още неизследвани въпроси във връзка с приложението му. Тази работа си поставя за цел да направи критичен преглед на изминалия период, като анализира застъпените в доктрината и съдебната практика нови тези и тяхната аргументираност⁶.

 

II. Дискусионни въпроси относно предпоставките за възникване на правото на кредиторите и успешното му упражняване

Искът по чл. 56 ЗН е предвиден за упражняване на едно непритезателно, потестативно и акцесорно право, което се изразява във възможността на кредиторите на отказалия се от наследство да поискат и постигнат обявяване на този отказ за относително недействителен спрямо тях, което право се упражнява по съдебен ред чрез конститутивен иск⁷. Макар и правилото да има близост както с чл. 135 ЗЗД, така и с чл. 134 ЗЗД, между тях има съществени разлики, като искът по чл. 56 ЗН не се възприема за тяхна разновидност⁸.

Възможността кредиторите да искат унищожаване на отказа от наследство по чл. 56 ЗН е предпоставено от наличието на открито наследство, възникнало право на наследяване и отказ от страна на наследник, явяващ се техен длъжник, който все още не ги е удовлетворил⁹. По-долу ще бъдат разгледани някои специфики и хипотези на предпоставките за възникване на правото и успешното му упражняване.

 

1. Отказ от наследство от наследник, за когото е възникнало право на наследяване спрямо открито наследство.

Качеството наследник може да произтича при правоприемство при наследяването както по закон, така и по завещание. Чл. 56 ЗН е неприложим по отношение на физически или юридически лица, на които е завещано конкретно имуществено право, защото те биха имали качеството заветници, а не наследници. Към този извод води и чл. 22, ал. 2 от ЗН и липсата на изрично препращане към чл. 56 ЗН¹⁰. Наследникът следва да се е отказал от възможността да придобие наследството. Приложението на чл. 56 ЗН предполага наличие на действителен отказ от наследство¹¹. Такъв би могъл да направи само дееспособно лице. Отказът може да е изричен (по чл. 51 или чл. 52 ЗН) или мълчалив (чл. 51, ал. 2 ЗН)¹². Кредиторите могат да атакуват отказ от възможността да се придобие наследство като по пътя на прякото наследствено правоприемство, така и ако тази възможност произтича от правото на заместване по чл. 10 ЗН или от наследствена трансмисия по чл. 57 ЗН. Те обаче не могат да атакуват отказ от наследство на непълнолетен, защото той се явява недопустим на основание чл. 130, ал. 4 СК като отказ от права¹³. За възможността за отмяна на отказа е без значение дали наследникът се е отказал с измамливи или други подбуди¹⁴.

Ако наследникът приеме наследството преди отказ от него, последният акт би бил нищожен и иск по чл. 56 ЗН би бил неоснователен поради липса на отказ¹⁵. Ответникът-длъжник по иска следва да докаже недействителността на отказа. С чл. 56 ЗН не е допустимо да се търси привидност на отказа или обстоятелства, сочещи на изрично или мълчаливо приемане на наследство с действия, отричащи формалния отказ от същото. С иска кредиторът претендира правната промяна единствено и само в своя полза, и то дотолкова, доколкото не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника-наследник, докато с иска по чл.26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за недействителност на отказ от наследство се засягат права на повече лица – наследници на наследодателя¹⁶.

Пасивно легитимиран по иска по чл. 56 ЗН е наследникът-длъжник, който е извършил отказ от наследство. Към тази категория може да се добави и поръчителят. На кредиторите, обезпечени с поръчителство, бе призната възможността да се защитят срещу увреждащи действия на поръчителя чрез иска по чл. 135 ЗЗД с Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Близостта на чл. 56 ЗН с иска по чл. 135 ЗЗД би следвало да доведе до извод за признаване на възможността кредиторът да търси унищожаване на отказа от наследство не само на главния длъжник, но и на лицето-поръчител за неговия дълг.

Поставя се и въпросът дали пасивно легитимирани по иска по чл. 56 ЗН са наследниците, които са приели наследството след отреклия се и чийто дял се е уголемил в резултат на отказа. В тази връзка се аргументира възможността за избор на кредитора към кого да предяви иска си¹⁷. Подкрепа на извода за необходимост от участие на наследниците, приели наследството, може да бъде извлечен от разрешението, което намира приложение по отношение на иска по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД. По отношение на косвения иск е налице изричното правило на чл. 134, ал. 2 ЗЗД – „Когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и длъжникът.“. Спрямо чл. 135 ЗЗД участието на длъжника и третото лице-съконтрахент е признато отдавна в съдебната практика¹⁸. И в двата случая третото засегнато от последиците на съдебния акт лице участва в производствата (било то длъжникът на длъжника в хипотезата на чл. 134 ЗЗД или третото лице-страна по увреждащата сделка в случая на чл. 135 ЗЗД). По този начин едновременно ще се гарантира действието възможността на третите лица-наследници да участват активно в производството с цел осуетяване на принудителното изпълнение върху наследеното имущество. Така ще се ограничи и възможността им да оспорват наличието на правото на кредитора впоследствие с установителен иск при неучастието им под някаква форма в процеса¹⁹. На посочената теза може да се възрази, че атакуваната сделка е едностранна и не би следвало да участват всички наследници, като в случая действието на решението е рефлексно²⁰. Допълнителни аргументи биха били усложняването на производството в случаите, когато приелите наследници са много на брой, а реалният им адрес, на който могат да бъдат призовани, невъзможен за установяване²¹. В случая като че ли по-удачно би било да се признае възможността за привличане/встъпване, но не и задължителното участие на другите наследници в процеса по чл. 56 ЗН. За разлика от хипотезата на чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, при унищожаването на отказа от наследство другите наследници не са пряко замесени в увреждащото действие на длъжника. Не е мислимо и задължително другарство, тъй като липсват общи права и задължения между отказалия се и останалите наследници, а производството по чл. 56 ЗН няма за предмет права и задължения, които почиват на едно и също основание, които да налагат обезателното участие на двете групи наследници. Възможността за встъпване/привличане може да бъде обоснована с правния интерес на приелия наследник да участва в процеса, способствайки за благоприятно решение за отказалия се, тъй като има връзка на зависимост между уважаването на иска по чл. 56 ЗН и евентуалното понасяне на принудително изпълнение спрямо наследствената маса от приелия наследник, който се явява засегнат от новото правно положение, плод на уважения конститутивен иск²².

 

2. Отказалият се от наследство длъжник да има кредитор, който не може да се удовлетвори изцяло от неговото имущество

2.1. Отказалият се от наследство длъжник да има кредитор

Потестативното право от чл. 56 ЗН се упражнява само по съдебен ред, а активно легитимиран да предяви конститутивен иск е кредитор на наследника длъжник, за когото реално е възникнало право на наследяване. Обикновено един от кредиторите на наследника-длъжник предявява иска по чл. 56 ЗН, но не е изключено от него да се възползват и няколко от неговите кредитори²³.

Ищецът трябва да докаже само качеството си на кредитор. Това може да стане чрез всички допустими доказателствени средства, като представянето на изпълнителен лист, установяващ парични задължения на ответника. Не е нужно представянето на доказателства за образувано изпълнително производство. Кредиторовото качество може да бъде установено и въз основа на влязло в сила съдебно решение²⁴.

Качеството кредитор трябва да е възникнало преди отказа от право на наследяване. В противен случай това право не би било част от имуществото на длъжника, служещо за общо обезпечение на неговите кредитори. Ако приемем, че е възможно предявяването на иска от кредитори, които са станали такива след отказа, то това би било предпоставка за заобикаляне на стабилността на отказите от наследство, които биха могли да се преодоляват чрез симулативни дългове²⁵.

Поддържа се, че такава възможност има и заветникът на облигационен завет²⁶. Какъв обаче би бил интересът на заветника да унищожи отказа в своя полза? Той не се явява кредитор на наследника, който се е отказал от наследството, а особен кредитор спрямо наследствената маса, която при липса на приели я наследници по закон ще бъде получена от държавата. Искът по чл. 56 ЗН може да се упражни както от наследниците на кредитора, така и от кредиторите на кредитора по реда на чл. 134 ЗЗД²⁷.

Искът от чл. 56 ЗН е на разположение на кредиторите на наследника, не и в полза на кредиторите на наследодателя. Последните не могат да унищожат отказа на неговите наследници²⁸. За кредиторите на наследодателя се отваря възможността за установителен иск за приемане на наследството или недействителност на отказа.

Може ли кредиторът да упражни успешно правото си по чл. 56 ЗН, ако вземанията му са погасени по давност? В съдебната практика се среща тезата, че за успешното упражняване на правото на кредитора вземанията му следва да са непогасени по давност²⁹. Тук могат да се направят 2 пояснения към тезата. Ако неговото погасяване е било установено с влязло в сила решение, то кредиторът не би имал интерес от упражняване на иска по чл. 56 ЗН, защото не би могъл да се ползва от евентуално принудително изпълнение спрямо активите, които са част от наследствената маса, по отношение на която длъжникът е извършил отказ от наследство. Ако обаче вземането е погасено по давност и това не е било установено по безспорен начин между страните по правоотношението поради непозоваване на длъжника, кредиторът не само би могъл да предяви успешно иска по чл. 56 ЗН, но и впоследствие да проведе принудително изпълнение. Това произтича от факта, че давността не с прилага служебно, и ако длъжникът пропусне да се позове на изтичането й, няма как съдът да установи сам това.

Още нещо – вземане на кредитора срещу длъжника-наследник не е предмет на делото, образувано по предявения конститутивен иск по чл. 56 ЗН. Постановеното по него решение не формира сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на вземането и размера му. Оттук е недопустимо в производството по чл. 56 ЗН да се отправя възражение за изтекла погасителна давност. Ако обаче кредиторът-ищец е установил по-рано вземането си с влязло в сила съдебно решение, съдът следва да признае качеството му на кредитор. Непредявените в производството по чл. 56 ЗН възражения на длъжника за изтекла погасителна давност или за погасяване вземането на кредитора не се преклудират и биха могли да бъдат предявени в последващо исково производство, имащо за предмет спор относно самото вземане³⁰. Ако в исково производство относно съществуването на вземането³¹ същото бъде отречено, кредиторът няма да може да насочи изпълнение върху наследственото имущество³². Доколкото производството по чл. 56 ЗН не касае съществуването на вземането, предявеният иск по чл. 56 ЗН нито прекъсва, нито спира давността по отношение на вземането на кредитора³³.

Може да се постави и въпросът дали приелите наследниците биха могли да се позоват на изтеклата давност от името на отказалия се от наследство длъжник. Тяхното положение е близко до лицата, които следва да търпят изпълнение за чужди дългове, подобно на поръчителите или учредилите залог/|ипотека за обезпечаване на чужд дълг. За разлика от тези хипотези, при които законът изрично предвижда тази възможност (чл. 151 ЗЗД), дори и длъжникът да се е отказал от нeя (чл. 142 ЗЗД, чл. 125, ал. 2 ЗЗД), по отношение на иска по чл. 56 ЗН липсва подобна възможност, но би могло да се подкрепи прилагането на правилото на чл. 142 по аналогия и спрямо приелите наследството.

 

2.2. Кредиторът на отказалия се наследник да не може да се удовлетвори изцяло от имуществото му

Съдебната практика на ВКС приема, че кредиторът ищец не следва да доказва тази невъзможност, недостатъчност³⁴. Като аргумент за това становище се посочва фактът, че кредиторът не би могъл да е категорично наясно с актива на наследника длъжник. Ответникът длъжник би могъл да възразява, че има достатъчно имущество, за да удовлетвори изцяло кредитора си. Тези твърдения са в негова полза и би следвало да ги установи пред съда и доказателствената тежест за това е негова³⁵. Искът по чл. 56 ЗН ще бъде неоснователен, ако по делото ответникът докаже, че разполага с достатъчно имущество за удовлетворяване на кредиторите³⁶.

Как може да бъде определено дали длъжникът разполага с достатъчно лично имущество за удовлетворяване на своите кредитори? В част от съдебната практика се посочва, че преценката се отнася до съотношението между притежаваните от него права и поетите от него задължения³⁷. В други – че изследваното съпоставяне е между стойностите на имуществото на длъжника-наследник и на задължението му към кредитора³⁸. Някои автори определят, че това е съотношение между паричната оценка на актива на наследството и паричната оценка на актива на личното имущество на наследника³⁹. С оглед на съществуващите противоречиви становища следва да се подкрепи тезата, че преценката дали длъжникът разполага с достатъчно имущество за удовлетворяване на неговите кредитори би било свързано с доказване от негова страна, че разполага с достатъчно лично секвестируемо имущество, което може да послужи за удовлетворяването на кредиторите му при евентуално реализиране на неговата имуществена отговорност. Това съотношение би следвало да се отнася не само до установяване на налични секвестируеми права, които биха могли да послужат за кредитора-ищец по чл. 56 ЗН, но и на размера на задълженията на длъжника и корелативните им вземания с присъщите им привилегии. Имуществото на длъжника следва да е от естество, че да може кредиторът реално да се удовлетвори от него, т.е. следва да се взема предвид само това имущество, което длъжникът притежава и може да послужи за удовлетворяване на кредитора. По отношение на вземанията на длъжника съдебната практика приема, че следва да са изискуеми⁴⁰. Липсата на изискуемост би препятствала възможността кредиторът да бъде удовлетворен към момента на разглеждане на иска по чл. 56 ЗН. За кредитора-ищец липсва изискване за изискуемост на вземанията му с оглед успешното упражняване на правата му, но неизискуемостта на вземанията на длъжника не би следвало да е свързана винаги с уважаването на иска. Такъв би бил случаят, когато длъжникът докаже в рамките на производството, че в патримониума му има достатъчно вземания, които биха били изискуеми към момента на настъпване на изискуемостта на вземанията на кредитора-ищец. По този начин той не би бил засегнат от отказа от наследство, тъй като би могъл да насочи изпълнение спрямо тези вземания и да получи удовлетворение от него. Този извод не се разколебава и от т. 4 на ТР № 3 от 10.07.2017 г. по т. д. № 3/2015 г. ОСГТК на ВКС, в което е прието, че изпълнението може да бъде насочено и към неизискуеми вземания, тъй като чл. 56 ЗН предвижда невъзможност за удовлетворяване на кредитора, която би могла да е налична и при насочено, но все още недовело до удовлетворяването му изпълнение. Същевременно изолираното установяване, че длъжникът разполага с дадено секвестируемо право не може да доведе до пряк извод, че то може да послужи за удовлетворяване на кредитора-ищец, доколкото то би зависило и от изискуемите задължения, включени в патримониума на длъжника, които може да са в много по-голям размер от активите, а дори и да не са – по отношение на тях да има по-предни привилегии, които да изключат/ограничат възможността на кредитора-ищец да получи удовлетворение от личното имущество на длъжника⁴¹.

Основателността на иска е обусловена от поведението на кредитора във връзка със събиране на вземането му. Неговото бездействие може да доведе до извод за отхвърляне на иска⁴², но само при доказване от страна на длъжника, че има достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора⁴³. Ако кредиторът е предявил и иска по чл. 135 ЗЗД за отмяна на друго увреждащо действие на длъжника с негово имущество, разрешаването на този спор може да има преюдициално значение за производството по иска по чл. 56 ЗН⁴⁴.

В правната доктрина се поддържа, че сред предпоставките за уважаване на иска е и наличие в наследството на права, които биха дали възможност на кредитора да се удовлетвори⁴⁵. Други автори подкрепят становището, че ищецът следва да докаже и че наследството е „добро“ – че активът му превишава пасива, тъй като в противен случай искът би следвало да бъде оставен без уважение⁴⁶. В съдебната практика е налице противоречие. В част от нея се приема, че наличието на права в наследството, които да могат да послужат за удовлетворяване на кредитора, е елемент от фактическия състав на правото по чл. 56 ЗН⁴⁷. В други е посочено, че „в производството по чл. 56 ЗН съдът не изследва какво се включва в наследството, а само имуществото на отказалия се от него наследник…⁴⁸.

По-горе бе посочено, че вземането на кредитора не е предмет на производството по чл. 56 ЗН. Същото разрешение би следвало да намери приложение и спрямо установяване на точното съдържание на наследствената маса. Противното, освен че ще усложни допълнително производството, разширявайки предмета на доказване, е от естество да доведе и до несправедливи резултати, като евентуално понасяне на разноските в производството от страна на кредитора, който не успее да докаже, че наследството е добро и годно да го удовлетвори в бъдеще. Нещо повече, той не би могъл преди предявяване на иска да има сигурност в съотношението между права и задължения в наследствената маса, доколкото няма качество на наследник и не би могъл да осъществи пълно проучване за състава на наследствената маса, получавайки справки от Централния кредитен регистър, регистъра на длъжниците или наличност по банкови сметки на наследодателя. Поради това би следвало да се отрече необходимостта кредиторът да доказва това. Дали той ще успее да се удовлетвори в резултат на уважаването на иска по чл. 56 ЗН зависи и от действията на кредиторите на наследодателя и на приелите наследници. Резултатът от иска е единствено постигането на една относителна недействителност на отказа от наследство, но не и гаранция, че принудителното удовлетворяване на кредитора би било успешно осъществено впоследствие.

В обобщение може да се посочи, че доказването на възможността за удовлетворяване е в тежест на длъжника-ответник по иска, като съдът следва да прецени дали собственото имущество на длъжника е секвестируемо или не, неговата задлъжнялост и имуществото му дали е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, които са предявили вземанията си и които имат конкуриращи права с кредитора-ищец⁴⁹. Това правило не би следвало да важи при кредитор-ищец, който има привилегировано вземане в сравнение с всички останали кредитори на наследника-длъжник. Щом наследникът-длъжник няма друго секвестируемо имущество, то отказът от наследство се явява увреждащ, тъй като препятства възможността на кредитора да се удовлетвори от наследственото имущество⁵⁰. Кредиторът обаче не следва да доказва, че наследството е „добро“, нито че длъжникът е целял да го увреди с извършения отказ.

Във връзка с несеквестируемостта може да се постави и въпросът как следва да се разреши конкуренцията между правото на кредиторите да искат изпълнение и евентуална несеквестируемост на придобитите от някой от наследниците права по пътя на наследственото правоприемство? Например в наследствената маса има недвижим имот и който след придобиването й от страна на някой от останалите наследници по закон става тяхно единствено жилище. Ще може ли този наследник да противопостави тази несеквестируемост на кредиторите? За успешното упражняване на правото е без значение е дали други наследници са приели наследството⁵¹. При даването на отговор на поставения въпрос следва да се отчете и обстоятелството, че приелият наследството наследник е получил уголемяване на своя дял в резултат на отказа на наследника-длъжник. Доколкото правото на наследника да получи по-голяма част от наследството е именно резултат от действията на наследника-длъжник, то не би следвало той да може да се позове на несеквестируемостта, която има единственото му жилище. Същевременно кредиторите на последния не могат да търсят изпълнение спрямо целия имот. В този случай продан може да има само спрямо идеалната част, която би била на наследника-длъжник, в случай че той беше приел наследството (чл. 500, ал. 1 ГПК). Приелият наследник може да поиска извършване на продан спрямо целия имот (чл. 500, ал. 2 ГПК) или да предложи изпълнение към друго право по чл. 443 ГПК⁵². Някои автори признават на приелите наследници възможност да се ползват защитата, която има длъжникът⁵³. Тяхното положение е най-близко до ипотекиралите/заложили своя вещ за обезпечаване на чужд дълг⁵⁴. Приелите наследници не биха могли да се ползват от защитата по чл. 440 ГПК, тъй като имуществото, спрямо което кредиторите по чл. 56 ЗН впоследствие насочат изпълнението, не е и не става имущество на техния длъжник, който се е отказал от наследство. Приелите наследството могат да търпят изпълнение само по отношение на правата, които са включени в наследствената маса без значение дали са приели наследството направо или по опис⁵⁵. Длъжникът-наследник също не може да се позове на несеквестируемост, тъй като той не придобива правата от наследството, а самият той се е отказал от тази възможност⁵⁶.

Изниква друг въпрос – след като наследниците са претърпели принудително изпълнение, могат ли същите да искат въз основа на чл. 59 ЗЗД компенсация от наследника-длъжник? Някои определят такава възможност като съмнителна при достатъчно лично имущество на длъжника за удовлетворяване на кредиторите му⁵⁷. В случая обаче именно бездействието на наследника-длъжник (чрез липсата на доброволно изпълнение, неизпълнение, пасивност в производството по чл. 56 ЗН или затрудняване на неговите кредитори за осъществяване на принудителното изпълнение) е довел до последицата другите наследници да претърпят изпълнение спрямо активите на наследството. От друга страна, те са получили увеличение на своя дял в резултат на отказа на длъжника. То се е отнасяло не само към придобитите права, но и към включените в наследствена маса задължения. От тази гледна точка сякаш по-справедливо би било да се признае възможността да искат компенсация от страна на отказалия се от наследството длъжник, доколкото те са претърпели вреди в резултат на изпълнение спрямо активите, които са част от наследството, или са платили наследствените дългове, за да избегнат такова изпълнение⁵⁸.

Интересен въпрос е повдигнат в съдебната практика – намира ли приложение разпоредбата на чл. 56 ЗН в случаите, когато отказалото се от наследството лице отговаря за задължението солидарно с друг длъжник, спрямо когото кредиторът може да насочи претенцията си, и ако се прилага, как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 56 ЗН с оглед спецификата на конкретните отношения? С Определение № 558 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 996/2018 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Дияна Ценева, по поставения въпрос е прието, че обстоятелството дали някой от останалите солидарни длъжници притежава достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора е ирелевантно към уважаване на конститутивния иск по чл. 56 ЗН. Тази позиция е аргументирана с обстоятелството, че съгласно чл. 122 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници; предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници и солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници. С оглед на факта, че законът не съдържа изискване за поредност при предприемане от страна на кредитора на действия срещу някой от солидарните длъжници във връзка с удовлетворяване на вземането му, то изложената теза следва да бъде подкрепена⁵⁹.

 

3. Кредиторът да е предявил иска по чл. 56 ЗН в законоустановения за това срок

Правото на кредитора да унищожи отказа от наследство на длъжника му се упражнява по съдебен ред чрез конститутивен иск⁶⁰. Родово подсъден би бил районният или окръжният съд съобразно цената на иска, а местната подсъдност би се определила съобразно постоянния адрес на ответника⁶¹.

Искът е оценяем, тъй като с него се защитава имуществено право⁶². Съдебната практика приема, че цената на иска следва да се определи с оглед стойността на активите от наследствената маса⁶³. Предлага се изчисляването да стане въз основа на налична оценка на активите от наследствената маса или с първоначалното определяне от съда въз основа на неудовлетворената част от вземанията на кредитора⁶⁴. Може би в случая кредиторът следва да посочи сам цената на иска на основание чл. 70, ал. 1 ГПК⁶⁵. Би следвало обаче релевантно за определяне на цената на иска да бъде стойността на съответния дял от активите на наследствената маса, от който евентуално кредиторите на наследника, предявили иска по чл. 56 ЗН, биха могли да се удовлетворят, тъй като това е имуществото, по отношение на което производството би могло да има ефект.

Възможността за предявяване на иска е поставена в зависимост от два преклузивни срока⁶⁶, като критерий е началният момент на броенето им⁶⁷– тригодишен абсолютен, който започва да тече от извършване на отказа от наследство, и едногодишен относителен от узнаването от страна на кредиторите за отказа от наследство⁶⁸. Съдебната практика определя узнаването като фактическо достигане до знанието на определено лице на факти и обстоятелства, осъществили се в действителността. Оттук бихме могли да дадем и конкретно понятие на узнаването на отказа от кредиторите като момента, в който извършеният отказ от наследство фактически достигне до знанието на кредитора. Съществуващата възможност за узнаване не е равнозначна на самото узнаване. Постъпването по изпълнителното дело на представено от трето лице доказателство за отказ от право на наследяване не е равнозначно на узнаване, ако това не е достигнало до знанието на кредитора. Действително узнаване би имало, ако отказът от право на наследяване е съобщен от съдебния изпълнител на кредитора. С действителното узнаване започва да тече този едногодишен срок, стига да има достатъчно време в рамките на генералния срок. Тежестта на доказване на узнаването на отказа е за длъжника (чл. 154, ал. 1 ГПК)⁶⁹.

 

III. Правни последици при уважаване на иска от чл. 56 ЗН

1. Отношения между кредитора и наследника длъжник

Уважаването на иска по чл. 56 ЗН има действие само в отношенията между длъжника и кредитора. Спрямо трети лица направеният отказ от наследство е действителен. Всъщност чл. 56 ЗН дава възможност на кредиторите да поискат от съда обявяване на относителна недействителност на направения отказ от право на наследяване, а не неговото унищожаване. Относителната недействителност е в полза на поискалия кредитор, а не на всички кредитори на длъжника наследник. С уважаването на иска за кредиторите отказът като че ли не е направен⁷⁰. Относителната недействителност настъпва като последица от съдебно решение, с което се уважава предявен от кредитора конститутивен иск. Последица на отказа от право на наследяване е, че с него се препятства възможността в патримониума на длъжника да постъпи имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора⁷¹. Обявяването не е цялостно, а само дотолкова, доколкото е необходимо да покрие потребността за удовлетворение на кредиторите, които са участвали в производството⁷².

В съдебната практика се среща тезата, че относителността на унищожаването на отказа от наследство е двустранно – само по отношение на кредитора, който го е поискал, и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане⁷³. Тя обаче може да бъде подкрепена частично. Доколкото вземането не е предмет на установяване в производството със сила на пресъдено нещо, би следвало унищожаването на отказа да има ефект спрямо кредитора за всички негови вземания към длъжника, без значение дали е използвал наличието им за обосноваване на качеството си на кредитор. Обратното разрешение би довело до ситуация, в която спрямо едни вземания на кредитора производството по чл. 56 ЗН да може да доведе до целения благоприятен ефект, а при други – не. Самият диспозитив на съдебния акт, с който се уважава, не установява конкретна дължимост на вземания, т.е. във всеки случай вземанията на кредитора няма да бъдат нито обхванати от силата на пресъдено нещо, нито ще бъдат достатъчно индивидуализирани, за да бъде установено спрямо кои точно има действие това относително действие на унищожаването на отказа от наследство.

Уважаването на иска от чл. 56 ЗН има за последица възникването за кредитора на такова положение, като че ли наследникът е приел такава част от наследството, каквато е необходима за удовлетворяването му. На успешно упражнилия правото по чл. 56 ЗН кредитора се дава възможност да събере вземането си и от наследственото имущество, което би било на ответника, в случай че той беше приел наследството⁷⁴. При уважаване на иска по чл. 56 ЗН наследникът не приема наследството – действието на уважаването е възможността кредиторът да осъществи принудително изпълнение върху наследственото имущество⁷⁵. С уважаващото иска по чл. 56 ЗН решение се признава възможността на кредитора да се удовлетвори от включените в наследствената маса имуществени права, като насочи принудително изпълнение към едно или повече права, включени в наследството⁷⁶. По този начин се разширяват пределите на издадения срещу длъжника изпълнителен лист. Това решение има рефлексно действие спрямо наследниците, приели наследството и те са принудени да търпят изпълнението спрямо наследствената маса⁷⁷. Отказът остава действителен за останалото в наследството имущество и по отношение на непредявилите този иск кредитори и всички трети лица⁷⁸.

В правната теория е направено предложение за преформулиране на текста на чл. 56 ЗН, така че да бъде възможно с уважаването му да бъде формирана пряко изпълнителна сила от уваженото съдебно решение⁷⁹. Подобна необходимост би била налице при липса на предявен по-рано и уважен осъдителен иск срещу длъжника. Упражняването на иска по чл. 56 ЗН е в резултат на последващ отказ от наследство, след възникване на вземането му, но не неизменно след неговата изискуемост или ликвидност⁸⁰. Признаването на предложената възможност обаче би разширило предмета на доказване в производството, доколкото кредиторът следва да докаже и вземането си. Поради това по-скоро настоящата редакция на чл. 56 ЗН би следвало да остане в този си вид, който обхваща в пълнота обезпечителния характер на института, който създава само възможност за евентуално принудително изпълнение спрямо правата от наследствената маса.

Не на последно място може да се постави въпросът дали кредиторите на наследника, освен да искат унищожаване на отказа му, могат да искат и възстановяване на негова запазена част от наследството, която е накърнена от извършени от наследодателя завещания или дарения. Възможността кредиторите да упражнят чрез иска по чл. 134 ЗЗД правото да се иска възстановяване на запазена част е признато в Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, т. 3, б). Предявяването на подобен иск би могло да се характеризира като конклудентно приемане на наследството от страна на вече отказалия се наследник⁸¹, което е недопустимо в случая, тъй като с упражняването на правото по чл. 56 ЗН кредиторите не упражняват правото на наследника да придобие наследството, а постигат относителна недействителност на неговия отказ от наследството, който се явява непротивопоставим спрямо тях, но валиден спрямо останалите правни субекти. Поради това чл. 56 ЗН остава на разположение само за кредиторите на отказалия се наследник, докато искът за възстановяване на накърнена запазена част – за кредиторите на приелия наследството.

2. Уважаването на иска по чл. 56 ЗН и останалите наследници

В резултат на уважаването на иска от чл. 56 ЗН отказът от наследство се счита за относително недействителен спрямо кредиторите на отказалия се наследник, така че пред тях се открива възможността да реализират принудително изпълнение върху секвестируемите права от наследствената маса. Последиците от уважаването на иска по чл. 56 ЗН биха могли да засегнат евентуално и останалите наследници, които са приели наследството, тъй като при насочване на принудително изпълнение кредиторите биха получили удовлетворение от необходимата им част от правата, станали част от техния патримониум. Ако кредиторите на наследника се удовлетворят от правата, какво става със задълженията? Наследството може да е прието или не от някой друг наследник, чийто дял от наследството би се увеличил в резултат на отказа от наследника-длъжник. Ако те са приели наследството след упражняване на иска по чл. 56 ЗН, то те най-вероятно биха могли да знаят за това. Но те може и да са приели наследството преди успешното упражняване на иска. Тезата, че приелият наследник следва да претърпи изпълнението от страна на кредиторите на отказалия се наследник, може да бъде аргументирана с обстоятелството, че той се е облагодетелствал от отказа от наследство и че той следва да се съобрази с принудителното изпълнение, но само до размера на вземанията на кредитора и само с пропорционалното увеличение на неговия дял в резултат на отказа от наследство, както и с неговата отговорност само с правата, които са част от наследството, но не и с неговите лични имущества. Това съвсем не означава, че в някои случаи той не може да бъде ощетен от тази ситуация, тъй като удовлетворяването на кредиторите на отказалия се наследник от тези права на практика би променило наследството такова, оставяйки по-малко права и повече задължения за приелия наследник. Отговорността на наследника за тези дългове би могла да е както ограничена (до стойността на получените по пътя на наследяването права) при приемане на наследството по опис, така и неограничена при приемане наследството направо. Това е и още един аргумент в подкрепа на тезата, че следва да му се признае възможността да търси компенсация от отказалия се наследник.

 

3. Отношения между кредиторите на отказалия се наследник, кредиторите на приелия наследник и кредиторите на наследството

Тук следва да се постави и въпросът как би се разрешила конкуренцията между кредиторите на отказалия се наследник, кредиторите на наследодателя и кредиторите на приелия наследството наследник. Проблем не би имало от гледна точка на конкуренция между успешно предявилия иска по чл. 56 ЗН кредитор на отказалия се наследник и непредявилите го такива, тъй като уважаването му ползва само кредиторите-ищци в процеса. Ако няколко кредитори на отказалия се наследник са упражнили успешно правото по чл. 56 ЗН, то конкуренцията между тях би следвало да се разреши с оглед на чл. 136 ЗЗД.

Смъртта на наследодателя не променя обезпеченията, с които са се ползвали вземанията на неговите кредитори, но според начина на приемане на наследството може да има или не сливане на имуществото на наследника с наследеното имущество⁸². Във втория случай двете имуществени маси следва да се управляват отделно, но кредиторите на приелия наследник биха могли да търсят удовлетворение и от наследствената маса. Тоест и в двете хипотези има риск от увреждане интересите на кредиторите на наследодателя⁸³ Поради това ЗН предвижда правила с оглед на тяхната защита. При приемане наследството по опис всеки кредитор или заветник може да се поиска определяне на реда и начина на плащане по чл. 66 ЗН. Ако това не е направено, наследникът плаща по реда на предявяване. Евентуално отчитане на привилегията би имало при конкуренция в рамките на изпълнително производство⁸⁴. Кредиторите на наследството и заветниците могат да упражнят правото си да поискат отделяне по чл. 67 ЗН, с което да получат правото да се удовлетворят с предимство както пред кредиторите на приелия, така и към тези на отказалия се наследник⁸⁵. Създадените по силата на чл. 67 ЗН привилегии могат да бъдат съобразени в рамките на изпълнителното производство⁸⁶. Проблем в последната хипотеза би представлявал случаят, в който наследството е прието, изтекъл е срок от 3 месеца, в който кредиторите са могли да искат отделяне, а отказът от наследство е унищожен след това. Уваженото искане за отделяне следва да бъде противопоставимо и на кредиторите, които са унищожили отказа по реда на чл. 56 ЗН. На кредиторите следва да се предостави възможността да постигнат отделяне и след изтичане на срока за това, стига към този момент евентуалният риск от конкуренция с кредиторите на наследника да не е бил налице, тоест те би следвало да могат да поискат отделяне до 3 месеца от узнаване за узнаването на унищожаването на отказа.

Кредиторите на приелия наследник обаче нямат основание за предпочтително удовлетворяване пред кредиторите на отказалия се наследник от активите, включени в наследствената маса, доколкото техният длъжник е увеличил своето имущество в резултат на отказа на длъжника на последните. Конкуренция между тези групи кредитори е мислима в случай на вече насочено принудително изпълнение спрямо имот от наследствената маса от страна на някоя от другите категории кредитори. Например при наличие на ипотека или вписани по-рано възбрани спрямо недвижим имот от наследствената маса, които обосновават присъединяването на тези кредитори по право в рамките на образуваното изпълнително производство срещу отказалия се от наследството длъжник⁸⁷. Допълнителен проблем за наличие на подобна ситуация е и фактът, че би имало разлика в длъжниците, които са обхванати от субективните предели на изпълнителните листове (чл. 456, ал. 1 ГПК). Поради това в тези случаи удовлетворение би получил първият по време насочил принудителното изпълнение спрямо наследствената маса. Този подход обаче може да доведе до несправедливи резултати. Поради това би следвало да се признае възможността на кредитора на отказалия се наследник за присъединяване в рамките на изпълнително производство, образувано от кредитора на приел наследник, в рамките на насоченото принудително изпълнение спрямо секвестируемо имущество от наследствената маса. Макар и ГПК да урежда присъединяването в рамките на изпълнителното производство по правило спрямо „същия длъжник“, всъщност има случаи, в които кредитори на различни длъжници може да се конкурират в рамките на едно и също изпълнително производство. Като примери могат да се посочат кредиторите на третото лице, ипотекирало или заложило своя вещ за обезпечаване на чужд дълг, в който случай държавата би следвало да получи удовлетворение за вземанията си към ипотекарния длъжник спрямо вещта, по отношение на която е насочено изпълнение.

 

4. Кредиторите на отказалия се наследник и третите лица

Интерес представляват и въпросите, които пораждат евентуалния сблъсък на интереси между унищожилия отказа кредитор и третите лица, които са придобили права, част от наследствената маса. Нито Законът за собствеността, нито Правилникът по вписванията предвижда вписването на исковата молба по чл. 56 ЗН⁸⁸. Оттук третите лица могат и да не узнаят своевременно както за предявяването на иска по чл. 56 ЗН, така и за съдебното решение, с което искът се уважава. Как следва да се разреши конкуренцията между кредиторите на наследника и третите лица? При едно бъдещо изменение на законодателството с предвиждане на вписване на исковата молба този конфликт би се разрешил с оглед на момента на вписването и добросъвестността⁸⁹. Така, ако трети лица са придобили собствеността спрямо имот, включен в наследствената маса, след вписване на исковата молба, то те би следвало да претърпят евентуално изпълнение от тяхна страна. Ако обаче придобиването е преди вписването, те не би следвало да бъдат засегнати от унищожаването на отказа, стига да са добросъвестни⁹⁰.

Доколкото липсва предвидено вписване на исковата молба, по отношение на конкуренцията между третите лица и кредиторите на отказалия се наследник, то може да се мисли само за приложение на принципа за защита на добросъвестния приобретател. Според някои автори в случая правата на третите лица биха отпаднали по силата на правилото „с отпадане правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника“ в резултат на успешно принудително изпълнение от страна на кредитора, тъй като в законодателството липсва обща защитна норма на правата на третите лица⁹¹. Други автори признават на кредитора възможността да търси отмяна по пътя на предявяването на иска по чл. 135 ЗЗД⁹², но доколкото приелите наследници не се явяват преки длъжници на кредитора, е спорно дали кредиторите по чл. 56 ЗН биха могли да искат отмяна на извършените от тях разпоредителни действия. Гаранция за безпрепятственото провеждане на принудително изпълнение спрямо тях може да се потърси чрез искане за допускане на обезпечение на иска, свързано с конкретно право, част от наследствената маса⁹³. В този случай би могло да има изключение от общото правило, че правните последици на обезпечителната мярка имат за адресат лицата, които участват като страни в производството, тъй като тя може да засегне права, придобити от приелите наследството наследници⁹⁴.

Доколкото при предявяване на иска по чл. 56 ЗН не се изследва обемът на наследственото имущество, за кредитора на отказалия се наследник съществува правен интерес да установи по отношение на всички наследници, че уваженият му иск по чл. 56 ЗН касае и тези имоти, за да може да насочи принудителното изпълнение срещу тях⁹⁵.

 

III. Заключение

Унищожаването на отказа от наследство по чл. 56 ЗН продължава да поражда въпроси, чието разрешаване от страна на българския законодател е не само наложително, но и пораждащо сериозно предизвикателство пред него с оглед създаването на ясна уредба на принципно неприсъщи за правния ред хипотези, с които е съпътствано упражняването и уважаването на разглеждания иск. Сред тях най-ясно се откроява признаването на възможността да се насочи принудително изпълнение спрямо имущество, което никога не е било част от патримониума на длъжника, гарантирането на правната сигурност чрез създаването на предпоставки за достатъчна публичност за третите лица и защита правата на кредитора срещу недобросъвестните разпоредителни действия с права от наследствената маса, както и предвиждането на изключения с оглед осигуряване на възможност за справедливо разрешаване на конкуренцията между правата на кредиторите на наследството, на отказалия се наследник и на приелите наследници.

 

Бележки под линия: