Vasil_Petrov_cum_viribus_hereditatis

 

1. Приемане на наследството по опис

Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, сир. лицето, комуто се предлага едно наследство, има три различни опции[1]:

а. да приеме наследството чисто и просто, направо;

Това разрешение е най-доброто, когато наследникът е сигурен, че наследството, което му се е паднало, е „добро“, т.е. активът му превишава пасива.

б. да се откаже от наследството;

Този избор стои пред наследника, когато е сигурен, че наследството е „лошо“, сир. пасивът на наследството надвишава актива, или ако наследникът има лични съображения да откаже конкретното наследство.

в. да приеме наследството по опис;

Този избор ще бъде предпочетен от наследника, ако се съмнява, че наследствената маса е несъстоятелна. В такъв случай наследникът, приемайки наследството по опис, ограничава отговорността си съгласно чл. 60, ал. 2 ЗН. Същевременно три категории правни субекти – държавата, обществените организации и недееспособните – приемат наследство задължително по опис (чл. 61, ал. 2 ЗН). Наследниците с право на запазена част (низходящи, родители и съпруг) могат да упражнят това си право срещу лица, които не са наследници по закон, само ако са приели наследството по опис (чл. 30, ал. 2 ЗН)[2].

Предвид горното е ясно, че хипотезите на приемането на наследство по опис са многобройни и имат важно практическо значение. В настоящата статия разглеждам въпроса за отговорността на приелия по опис наследството наследник за наследствените дългове. Текстът на закона (чл. 60, ал. 2 ЗН), според който наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство, не внася необходимата яснота по въпроса, в резултат на което както в теорията, така и в съдебната практика са налице различни становища. Обсъждането на тези противоречиви становища е предмет на настоящата статия.

2. Противоречивите становища в литературата

2.1. Според едното становище, което се споделя от мнозинството автори в доктрината, при приемане на наследството по опис настъпва сливане на наследството и на личното имущество на приелия наследството наследник. Наследникът отговаря за наследствените задължения и с личното си имущество и следва да търпи принудително изпълнение и върху това имущество. Отговорността му е ограничена само от размер на наследството, разбиран като парична оценка, стойност на актива на същото. За събиране на наследствените дългове кредиторите могат да прибегнат до изпълнение върху който и да е имот – наследствен или личен – до стойността на наследството[3].

2.2. Според другото разбиране при приемане на наследството по опис не настъпва сливане на наследството и на личното имущество на приелия наследството наследник. Наследникът отговаря за наследствените задължения с наследствената маса, като съдебният изпълнител може да насочва изпълнение само към обекти в тази маса[4].

И двете групи становища признават, че старото право приема отговорност на наследника, приел по опис, само с наследствената маса (cum viribus hereditatis). Първата група автори обаче приема, че уредбата по ЗН от 1949 г. се различава от уредбата по отменения ЗН от 1889 г., тъй като предвижда сливане на наследствената маса и личното имущество на наследника, като ограничава отговорността на наследника само по стойност – до стойността на актива на наследството (pro viribus hereditatis), до която стойност наследникът, приел по опис, е принуден да търпи изпълнение и върху личното имущество.

Основните два довода на първата група автори в подкрепа на становището им е, че новата уредба не предвижда възможност наследникът да изостави наследствената маса в полза на кредиторите на наследството, за разлика от изрично уреденото в този смисъл право в чл. 222, т. 1 ЗН (1889 г.), както и не урежда задължение на наследника да даде поръчителство на кредиторите и на заветниците за стойността на движимите вещи, за доходите на недвижимите имоти и за цената на частта от ипотекираните недвижими имоти, която би останала след удовлетворяването на ипотекарните кредитори, каквото е уреждал чл. 229, ал. 1 ЗН (1889 г.)[5].

На тези доводи втората група автори противопоставят възражението, че законодателят е съхранил изрично правилата за отделно управление на наследствената маса от наследника, приел по опис, включително задължението на наследника да управлява имотите с определена грижа, задължението да даде сметка и забраната за отчуждаване на имоти от наследствената маса определен период след приемане на наследството, освен с разрешението на съда; както и правилата относно определяне на реда, в който наследникът е длъжен да плаща на кредиторите и заветниците. Всички тези норми биха били излишни, според авторите, които поддържат второто становище, ако законодателят бе уредил отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел по опис[6]. Приема се, че законодателят е установил отговорност pro viribus hereditatis единствено за хипотезата, визирана в нормата на чл. 55 ЗН, според която, когато след приемане на наследството се открие завещание, което не е било известно, наследникът не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако те накърняват неговата запазена част. Нормата визира приемането направо, при което настъпва сливане на двете имуществени маси – наследството и личното имущество, поради което и отговорността на наследника се ограничава стойностно[7].

3. Различията в съдебната практика

3.1. Първата група решения на съдилищата приемат, очаквано, становището на преобладаващото мнение на доктрината. Приема се, че при предявен иск на кредитор на наследството за наследствен дълг наследникът по опис може да противопостави възражението, че отговорността му е до размера на стойността на актива на наследството и ако получената стойност е по-малка от наследствения дълг, исковият съд ще бъде принуден да отхвърли иска за разликата; в случай че наследството се състои изцяло от задължения, исковият съд отхвърля иска като неоснователен[8].

При това становище приемането по опис на наследство, чийто актив е по-малък от наследствения дълг, има правопогасяващ характер. Извършеният опис на наследството освен доказателствено значение (относно това кои обекти влизат в наследството) има и материалноправно – получената оценка на активите на наследството, когато е по-малка от наследствения дълг, води до намаляване по право размера на задължението, което съдът може да присъди в тежест на наследника, приел по опис.

3.2. Втората линия на развитие на съдебната практика приема, че отговорността на наследника, приел наследството по опис, е cum viribus hereditatis наследникът отговаря за задължения в наследството само с наследствената маса, стойността на активите на наследството е без значение за отговорността на наследника, като съдът, сезиран с иск на кредитор на наследството, се произнася единствено до това съществувал ли е такъв наследствен дълг. Приема се, че приемането по опис е от значение за изпълнителното производство, а не за исковото – ако в исковия процес се установи, че стойността на активите на наследството, определена при описа, е по-малка от исковата претенция, съдът няма да отхвърли иска като неоснователен за разликата между двете суми[9]. При това становище описът има единствено доказателствено значение за вещите и другите имуществени права в наследството.

Противоречието в съдебната практика, и то по толкова важен въпрос, несъмнено е нежелателно и следва да бъде отстранено колкото се може по-скоро. Доколкото по въпроса, предмет на настоящата статия, липсва постановено решение на върховната инстанция по реда на чл. 290 ГПК[10], уеднаквяването следва да стане именно по този ред. Това според мен е така, защото решенията на тричленните състави на ВКС по чл. 290 ГПК принципно съдържат мотиви, в които се посочва правилната съдебна практика по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване. Именно това обстоятелство в светлината на режима на касационното обжалване по новия ГПК съществено ги отличава както от решенията, които постановяват другите съдебни инстанции, така и от решенията на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК. Тези мотиви, макар и изложени в процеса по решаването на конкретното дело, по необходимост имат по-общ характер, тъй като изясняват действителния смисъл на законовата разпоредба и дават принципно разрешение на поставения правен въпрос, приложимо при разрешаване на сходни казуси от съдилищата. Решенията по чл. 290 ГПК са задължителни в тълкувателната си част за долустоящите на ВКС съдебни инстанции по силата на предоставената на тричленния състав на ВКС институционална компетентност да уеднаквява практиката, формирана от решения на въззивните съдилища и решения на Върховния съд или на Върховния касационен съд, постановени преди влизане в сила на действащия ГПК, като част от общото правомощие на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГТК).

4. Моето становище

Още преди да изложа своето становище и за да снема всяко очакване у читателя да узнае кое от двете становища споделям, ще посоча направо, че споделям тезата за отговорност cum viribus hereditatis на наследника, приел по опис, у нас. Ще се опитам да защитя тази теза.

4.1. Текстът на закона

Чл. 60, ал. 1 ЗН постановява, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Интересуващата ни ал. 2 на същия член обаче разпорежда, че наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство. Какво собствено значи този израз?

Дори и автори, които инак възприемат тезата за отговорност cum viribus hereditatis на наследника, приел наследството по опис, са склонни да поддържат, че този израз, взет отделно, т.е. тълкуван буквално, сочи на отговорност на наследника до стойността на активите на наследството[11]. Така ли е всъщност?

Думата „размер“ е дадена със следните значения в публикувания по време малко след приемането на Закона за наследството „Речник на съвременния български книжовен език“ (Т. III, с. 43)[12]:

1. Величина, определена с някаква единица мярка (Примери: Размерът на стаята е 5 на 4 метра. Глоба в двоен размер);

2. Големина, обем, с който се проявява или разпространява нещо (Примери: Приготовленията… вземаха такива размери. Спекулата бе взела страхотни размери);

3. литер. Брой на сричките или стъпките в стихове.

Третото значение е специално и не ни интересува.

Първото значение трудно подхожда на тезата за pro viribus hereditatis. Наследството като съвкупност от права и задължения[13] не се мери с никакви единици мярка, предварително зададена. Със сигурност и активът на наследството не е единица мярка на самото наследство, тъй като той е част, и то хетерогенна на самото наследство[14], поради което не може да бъде единица мярка нито на пасива на наследството, нито на самото наследство.

Второто значение подхожда в известна степен на тезата, която тук отричам, доколкото би могло да се мисли, че изразът „отговаря само до размера на полученото наследство“ се дешифрира като „отговорността се разпростира в обем до стойността на наследствения актив“. Но мисля, че такова буквално тълкуване на текста би било пресилено. Видно и от дадените в речника примери, второто значение е по-скоро преносно, отвлечено. Изобщо аз мисля, че е пресилено да търсим тук буквалното тълкуване. Преди всичко думата „размер“ не е българска, а руска, у нас тя е отдавна заета[15]. Но това не означава, че тя има някакво ясно присъщо, отдавна утвърдено значение, което е достатъчно за разрешаване на поставения тълкувателен въпрос.

Напротив, ако законодателят искаше да скъса със старата система на cum viribus hereditatis отговорност на наследника, приел по опис, по чл. 222 и сл. ЗН (1889 г.) и да възприеме системата на отговорност до размера на оценката на актива на наследството, той щеше да постанови ясно, че наследникът отговаря само до „стойността“[16] на полученото наследство или до „стойността“ на актива в наследството. Не мисля също така, че лесно може да се приеме, че изразът „полученото наследство“ може автоматично да се дешифрира като „актива в наследството“ или като „правата в наследството“. Когато законодателят иска да посочи само „положителната част на наследството“ – актива – той го прави изрично – напр. чл. 66, ал. 2 ЗН.

4.2. Законодателната воля

Именно последното съображение – липсата на ясно изразена законодателна воля за възприемане на нова система на отговорност на приелия по опис наследник – ме кара да смятам, че важи старата система на чл. 222 и сл. ЗН (1889 г.). Тази воля откривам в следните няколко факта:

4.2.1. На първо място, чл. 222, ал. 1 ЗН (1889 г.) е постановявал, че една от законните изгоди от приемане наследството по опис е, че наследникът не е длъжен да плаща дълговете на наследството, освен до размер на стойността на имотите, които е получил. Тези изрази, взети изолирано, действително са сочели на отговорност pro viribus hereditatis. Така отговорността на наследника само с наследствената маса е извличана по тълкувателен път в систематическо тълкуване с останалите разпоредби на ЗН (1889 г.)[17]. Напротив, думата „стойността“ е изпусната в чл. 60, ал. 2 ЗН и това съвсем не следва да се приема за случайност.

4.2.2. На второ място, добре е да се проследи процесът по гласуване и приемане на ЗН. Законопроектът за нов закон за наследството е правителствен. Знае се, че той е изработен от комисия от видни български правници, измежду които проф. Фаденхехт, проф. Венедиков, д-р (тогава) Меворах и др. Знае се и че тази комисия е водила протоколи за заседанията си[18], които обаче не са ми достъпни и не ми е известно да са запазени. Така или иначе, правителственият законопроект, ведно с подробни мотиви, е готов към 6 октомври 1948 г. и е внесен за разглеждане в пленарна зала на втората сесия на VI Велико народно събрание на 29 декември 1948 г.[19]. В проекта сегашният чл. 60 ЗН е със същата номерация и в проекта и с абсолютно идентичен текст, т.е. приетият чл. 60 ЗН в двете му алинеи има съдържанието, което авторите на правителствения законопроект са вложили в него. Нещо повече, в мотивите на законопроекта изрично се сочи, че по ал. 1 на разпоредбата наследникът „отговоря неограничено с всичките си имущества. Тази отговорност обаче може да бъде ограничена до размер на полученото наследство, това може да стане само когато наследството се приеме по опис“. Очевидно е противопоставянето между отговорността при приемането на наследството направо – която е с всички имущества на наследника, и отговорността при приемането на наследството по опис – която е и следва да бъде само с наследствената маса. Още в същото заседание от името на Законодателната комисия при Великото народно събрание са предложени редица важни изменения и допълнения на правителствения законопроект, голяма част от които биват възприети от събранието. Конкретно относно приемането на наследството по опис законодателната комисия предлага допълване на правителствения законопроект с няколко положения от стария ЗН (1889 г.), неоправдано пропуснати в законопроекта. Предвижда се възможност за продължаване на срока на наследника за приемане по опис на наследството. Прецизира се стандартът на грижа, която наследникът, приел наследството по опис, следва да полага при управлението на наследството. Възстановява се правилото, че по молба на кредитор или заветник съдът може да определи реда и начина, по който наследникът, приел по опис, ще плаща на кредиторите и заветниците. Възстановява се и правилото, предвиждащо обратни искове на кредиторите на наследството срещу заветниците при изчерпан актив на наследството. На следващото заседание на Великото народно събрание – на 3 януари 1949 г. – е гласуван окончателният текст на Закона за наследството[20], в който са отразени предложенията относно приемането по опис, направени от законодателната комисия.

При нито едно от двете четения не е изразено становище от никого, че се утвърждава различна от дотогава действащата система на отговорност cum viribus hereditatis на наследника, приел наследството по опис.

4.2.3. Третият факт, който ме кара да мисля, че законодателната воля е била да запази действащата система на отговорност cum viribus hereditatis на наследника, приел наследството по опис, е статията преглед на проф. Фаденхехт „Новият Закон за наследството“[21]. В тази статия, с която проф. Фаденхехт запознава четящите юристи в тогава единственото у нас юридическо списание с новия Закон за наследството и новостите в него, заслужаващите за отбелязване новости, които професорът маркира, в областта на приемането на наследство по опис, са, че описът се извършва по правилата на Закона за гражданското съдопроизводство, а не по специални правила; че управлението на наследника на наследството следва да става с грижа, каквато наследникът полага за своите работи, както и че са изоставени различията за приемане по опис между наследник, който е във владение на наследството, и такъв, който не е[22]. И нито дума за това, че новият закон урежда отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел по опис. Това е показателно и за законодателната воля, тъй като текстът на чл. 60, ал. 2 ЗН е идентичен с текста в правителствения проект, а той е изработен от комисия, в която е участвал самият проф. Фаденхехт.

4.3. Процесуални проблеми

Целите на тази статия надхвърлят обсъждането на ползите и недостатъците от едната или другата система на ограничена отговорност на наследника, приел наследството по опис. Има и страни, които възприемат системата за отговорност pro viribus hereditatis[23]. Има и значително повече страни, които възприемат системата на римското право[24] включително Франция[25] и Германия[26]. Тук ще се огранича само до някои практически проблеми на тезата за отговорност на наследника, приел по опис, и с личното имущество до стойността на наследството и ползи от системата, която аз поддържам, че ЗН урежда, с оглед на действащото процесуално законодателство у нас.

Според тезата за отговорност pro viribus hereditatis описът освен доказателствено значение има и материалноправно – ако получената оценка на актива на наследството е по-малка от наследствения дълг, то той се погасява за разликата, поради което и исковият съд ще следва да отхвърли за тази разлика иска на кредитора. Освен това тази теза поставя интересния от практическа гледна точка проблем за съдбата на наследствените дългове в случаите, когато има множество кредитори, вземанията на които поотделно не надвишават размера на актива на наследството, но сборът на които го надвишава, по какъв начин ще се разпредели отговорността. Съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК съдът ще присъди при частично отхвърляне на иска разноски в процеса и в полза на наследника пропорционално на отхвърлената част от иска. Но аз не виждам защо трябва да премираме наследник, приел наследството по опис, за това, че е оспорвал съществуването и изискуемостта на наследствения дълг. При системата на cum viribus hereditatis съдът ще уважи изцяло иска на кредитора на наследството, след като е доказано съществуването на наследствения дълг и неговата изискуемост, а описът няма да има никакво значение за исковия процес. Той ще интересува само изпълнителния процес, в който съдебният изпълнител ще може да изпълнява принудително само върху обекти от наследството. Така съдебният процес по установяване съществуването и изискуемостта на наследствен дълг ще приключва по-бързо, а ответникът няма да има възможност да усложнява същия с възражения за стойността на наследствената маса, чието установяване по размер и по обекти, които влизат в нея, понякога може да отнеме много повече време и усилия, отколкото установяването на наследствения дълг.

Втори процесуален проблем на отричаната de lege lata система е, че очевидно за да ограничаваме по този начин отговорността на наследника до една парична оценка на активи от наследството в опис, законът следва да съдържа редица подробни правила за това, как се прави тази парична оценка, както и да гарантира и участието на всички кредитори на наследството. Правилата на глава петдесет и втора от ГПК не ми се струват достатъчни в това отношение. Така например чл. 556, ал. 1 ГПК вр. чл. 554, т. 2 ГПК дава право да иска извършване на опис на кредитор с изпълнителен лист, поради което кредиторът, чието вземане не е облечено в изпълниелна форма, ще трябва да предяви иск и да иска приемането на наследството по опис в рамките на исковия процес, макар и наследникът да не оспорва наличието на такъв дълг. Законът не урежда нарочна процедура, по която кредиторите на наследството да бъдат уведомени за описа и за възможност да атакуват извършената оценка на активите на наследството. Законът не предвижда и възможност лични кредитори на наследника да искат опис на активите на наследството. При системата на отговорност pro viribus hereditatis несъмнено и личните кредитори на наследника имат интерес наследственото имущество да бъде изцяло описано и правилно оценено.

На трето място, придаването на материалноправно значение на извършения опис води и до правна несигурност в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗН. Посочените правни субекти – държавата, обществените организации и недееспособните – приемат наследство задължително по опис, но затова пък за тях сроковете за приемане по опис по чл. 61, ал. 1 ЗН не важат[27]. Това означава, че месеци, а понякога и години след откриване на наследството може да бъде съставен опис на същото. Но очевидно стойността на недвижимите и движимите вещи и на другите имуществени права се мени през времето, понякога значително. Не виждам разумно оправдание да подчиняване съдбата на кредиторовото вземане с произволна във времето оценка на една имуществена съвкупност. Очевидно, най-разумно би било активите на наследството да бъдат оценявани към момента на откриване на наследството, защото по фикцията на чл. 48, изр. 2 ЗН наследството се придобива от този момент. Но глава петдесет и втора от ГПК не предвижда възможност за извършване опис и оценка на активи към минал момент, а и практически това би било затруднително.

Посочените практически проблеми допълнително ме карат да отхвърля тезата за отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел наследството по опис.

5. Заключение

В заключение искам да подчертая, че уредбата на отговорността на наследника, приел наследството по опис, по отношение на дълговете на наследството, действително е по-скоро оскъдна, но според мен не бива при това положение да спекулираме относно въвеждането на система на отговорност, която нито е целяна от авторите на Закона за наследството, нито следва от ясния текст на закона и води до редица процесуални проблеми. Въпросът обаче е отворен както за по-нататъшна дискусия в доктрината, така и за постановяване на задължителна съдебна практика на върховната инстанция в гражданското правораздаване.

Бележки под линия:

[1] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследвания. Прев. Т. Наследников. С предговор от Й. Фаденхехт. С.: Народна печатница „Витоша“, 1921, с. 105 и сл. Обикновено се сочи, че опциите са две – отказ и приемане (вж. вместо всички Марков, М. Приемане и отказ от наследство от недееспособен наследник. – Съвременно право, 2013, № 6, 29-31). В миналото и аз съм поддържал тази теза (Петров, В. Правото на наследяване – няколко дискусионни въпроса. – Съвременно право, 2014, № 3, с. 36-38), но сега мисля, че тезата за тройната опция е по-точна.

[2] За противоречивото тълкуване на понятието „лица, които не са наследници по закон“, употребено в чл. 30, ал. 2 ЗН, в съдебната практика вж. Тълкувателно решение от 04.02.2005 г. по тълк. д. № 1/2005 г., ОСГК, както и т. 4 от Тълкувателно решение от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК. За старото право Венедиков, П. Система на българското наследствено право. 2 прераб. изд. С.: Печ. „Книпеграф“, 1945, 380-381.

[3] В този смисъл Тасев, Хр. Наследствено право на НР България. С.: Наука и изкуство, 1953, с. 124, от същия автор. Българско наследствено право. 4 осн. прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1987, 119-120, същото и в най-новата редакция на този учебник Българско наследствено право. 10 прераб. изд. Нова ред. Г. Петканов и С. Тасев. С.: Сиела, 2013, 131-132; Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. С.: Изд. ВС на РБ, 1993, 152-153; Господинов, Г. Наследството и делбата му. С.: Изд. СЮБ, 1995, с. 70; Розанис, С. Задълженията на наследството и приемането по опис. – Собственост и право, 2003, № 10, 47-52; Димитрова, Г. За правното положение на наследника, приел наследството по опис. – Съвременно право, 2004, № 1, 27-28; Петров, Веселин. Приемане на наследство. С.: Сиела, 2014, с. 175; Марков, М. Семейно и наследствено право. Помагало. 6 прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2014, с. 260.

[4] Телбизов, К. – В: Основи на държавата и правото на Народна Република България. Ч. II. С.: Наука и изкуство, 1953, 466-467; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 439 и с. 500; Хинов, М. Приемане и отказ при наследяване. С.: Наука и изкуство, 1977, 42-44; Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1979, с. 592; Конов, Тр. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане [1995] – В: Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010, с. 415, бел. под линия № 246; Аспарухова, К. Наследяването по закон. С.: Сиела, 2012, 142-143 (неясно).

[5] Тасев, Хр. Българско наследствено право. 4 осн. прераб. издание…, с. 120, бел. под линия.

[6] Хинов, М. Цит. съч., 42-44; Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 3 доп. и прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1979, с. 592, бел. под линия.

[7] Хинов, М. Цит. съч., с. 44.

[8] Решение от 22.02.2013 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 41399/2012 г., 33 състав; Решение от 17.07.2013 г. на Софийски районен съд по гр. д.57859/2012 г., 40 състав; Решение № 30 от 25.04.2014 г. на Окръден съд – Сливен по гр. д. № 206/2013 г.; Решение № 60 от 08.04.2013 г. на Районен съд – Нова загора по гр. д. № 861/2012 г.; Решение № 139 от 01.02.2013 г. на Районен съд – Стара Загора по гр. д. № 5517/2011 г.; Решение № 208 от 30.07.2014 г. на Окръжен съд – Габрово по т. д. № 10076/2013 г.; Решение № 426 от 23.05.2014 г. на Районен съд – Сливен по гр. д. № 396/2013 г.; Решение № 3626 от 07.11.2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново по гр. д. № 407/2013 г.; Решение № 30 от 25.04.2014 г. на Окръжен съд – Сливен по гр. д. № 206/2013 г., както и в практиката на ВС на НРБ – р. 607– 1961–IV г. о., р. 1511–1975–I г. о., р. 3464–1979–I г. о.

[9] Решение № 894 от 04.08.2014 г. на Районен съд – Стара Загора по гр. д. № 1817/2013 г.; Решение № 349 от 09.08.2013 г. на Районен съд – Търговище по гр. д. № 238/2013 г., също в практиката на ВС на НРБ – р. 2176–1963–I г. о., както и в постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение298 от 30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 200/2009 г., ІV г. о. В същия смисъл е и особеното мнение на съдията Владимир Вълков по гр. д. № 6239/2010 г. на Софийски градски съд, IV-Д състав.

[10] Липсва и задължителна практика под формата на Тълкувателно решение.

[11] Хинов, М. Цит. съч., с. 43.

[12] Т. III (Р-Я). Авторски колектив под ред. на Л. Андрейчин, Ст. Илчев, К. Мирчев, Ст. Стойков. С.: Изд. БАН, 1959.

[13] И фактически отношения вж. Ставру, Ст. Завет на владение. В: Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. С.: Фенея, 2013, с. 218.

[14] В съветската правна литература е изказано становището, че дълговете на наследодателя само обременяват наследството, но не влизат в неговата съставна част, която обема само актива. Серебровский, В. И. Очерки советского наследственного права. М.: Изд. Академии наук СССР, 1953, 33-34, цит. по: Тасев, Хр. Българско наследствено право. 2 прераб. изд. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 34, бел. под линия. Тезата е интересна, но не е намерила прием у нас.

[15] Вж. Български етимологически речник. Т. VI. Авторски колектив. С.: Акад. изд. „Проф. М. Дринов“, 2002, 155-156.

[16] Вж. значенията на думата „стойност“ в Речника на съвременния български книжовен език. Т. III, с. 308. За съжаление тук дадените значения са идеологизирани.

[17] Вж. Венедиков, П. Цит. съч., с. 261, бел. под линия, където се обсъжда и същият тълкувателен спор в по-старата френско-италианска литература.

[18] Цонов, Ал. Цит. съч., с. 163.

[19] Вж. Стенографския дневник от 20-то заседание на Великото народно събрание, достъпен на http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013070512360229121948_20.pdf.

[20] Вж. Стенографския дневник от 21-то заседание на Велико народно събрание, достъпен на http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013070512372503011949_21.pdf.

[21] Юридическа мисъл, год. IV (1949), № 2-3, 143-159, № 7, с. 393. Статията обобщава сказката, четена от проф. Фаденхехт в Правностопанския клон на Българската академия на науките в заседанието на клона на 24.02.1949 г., по-малко от два месеца след приемането на Закона за наследството и преди той да влезе в сила на 29.04.1949 г.

[22] Юридическа мисъл, год. IV (1949), № 2-3, 156-157.

[23] Например Полша (Kalus, St., M. Habdas. Family Law in Poland. Kluwer Law International, 2011, p. 239) и Литва (Bubliene, D. Lithuanian Succession Law: Experience and Perspectives. In: Proceedings of International Conference “The Perspectives of Europeanization of Law of Succession”, p. 23, достъпно на http://pels.edu.pl/documents/conference-proceedings.html).

[24] В римското право възможността за приемане на наследство по опис е въведена от Юстиниан с новела от 531 г. Независимо от спорове в тълкуването на посочената новела, утвърденото мнение е, че е въведена отговорност само с наследствената маса Kaser, M. Das Römische Privatrecht: Abschnitt. Die nachklassischen Entwicklungen. München: Verlag C. H. Beck, 1975, 543-544.

[25] Планиол, М. Цит. съч., 168-172.

[26] Gursky, K.-H. Erbrecht. 6. Auflage. Heidelberg: Verlag C. F. Müller, 2010, 94-95.

[27] Вж. мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК.

4 Коментари

  1. Съвместима ли е тезата за отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел по опис, с чл. 66, ал. 2 ЗН?

    • Не му е точно тук мястото, но сега разглеждам въпроса за смисъла, който се влага в термина “недееспособни” в разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗН и ми направи впечатление как любопитно сте съобразили от кой момент влизат в сила ЗН и ЗЛС и оттам историческото тълкуване. Поздрави!

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.