Bogdan_Mlachkov_Sportnata_federacia

Установено в чл. 44 от Конституцията на Република България (КРБ), правото на сдружаване представлява основно право на гражданите, уповавайки се на което, те могат да се обединяват с оглед реализирането на цели, които, разбира се, се вместват в рамките на закона. Така ал. 2 на същия член забранява „организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие“.

Съчетавайки правото на сдружаване на гражданите с конституционното задължение на държавата за насърчаване на развитието на спорта (чл. 52, ал. 3 КРБ), законодателят създава специална правна уредба – Закон за физическото възпитание и спорта (ЗФВС), както и Правилник за неговото прилагане (ППЗФВС), които представляват темела, върху който се основават обществените отношения, свързани със спорта на територията на Република България.

 

1. Кратък тактически разбор за спортните организации

Според чл. 4, т. 7 ЗФВС държавата насърчава развитието на физическото възпитание и спорта, като подпомага, координира, регулира и контролира дейността на спортните организации, а чл. 8, ал. 3, т. 7 ЗФВС постановява, че министърът на младежта и спорта подпомага дейността на спортните организации, регистрирани като юридически лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност, за изпълнение на държавната политика в областта на спорта и социалния туризъм. От своя страна пък гражданите участват във физическото възпитание и спорта индивидуално или чрез спортни организации (чл. 5 ЗФВС) – нормата е декларативна и неособено прецизно формулирана, но въпреки това не съществува спор относно нейната същина.

Тези текстове представляват прелюдия към децентрализацията на спортната дейност, която е уредена в глава трета от ЗФВС, развиваща подробно статуса на спортните организации. Като своеобразен преход се явява разпоредбата на чл. 10, ал. 3, която заявява, че държавата поощрява създаването и функционирането на спортните организации.

Според чл. 10, ал. 1 ЗФВС спортните организации са юридически лица, които осъществяват тренировъчна, състезателна и организационно-административна дейност по един или няколко вида спорт и развиват и популяризират физическото възпитание и спорта, а ал. 2 на същия член ги разделя на спортни клубове, спортни федерации и национални спортни организации. Тези организации приемат и изпълняват програми за развитието на спорта, изготвени в съответствие с националната програма за развитие на физическото възпитание и спорта (чл. 10, ал. 4 ЗФВС). Спортните клубове и националните спортни федерации остават извън обсега на настоящото изложение, но изясняването на тяхното правно положение, макар и накратко, е важно с оглед цялостното разбиране за същността на спортните организации и в частност на спортните федерации.

Според чл. 11, ал. 1 ЗФВС спортните клубове представляват доброволни сдружения на граждани, регистрирани като юридически лица с нестопанска цел. Те организират практикуване на различни спортни дейности, организират и провеждат тренировъчна и спортно-състезателна дейност, както и спортни състезания, поддържат и ползват спортни съоръжения, подготвят състезатели и др. (чл. 11, ал. 2 ЗФВС). Чл. 10, ал. 6 ЗФВС, от своя страна, създава задължение за новосъздадените спортни клубове в едномесечен срок от придобиване качеството на юридическо лице да подадат документи за членство в съответните лицензирани спортни федерации. Това заложено от законодателя задължение не е самоцел, с оглед разпоредбата на чл. 13 ЗФВС, според която спортните клубове имат право да осъществяват горепосочените дейности (както и други – напр. извършване на трансфери на спортисти, притежаване правата за реклама, за телевизионно и радиоразпространение на спортни състезания, организирани от тях) едва след придобиване на членство в съответната спортна федерация. От друга страна, националните спортни организации са доброволни сдружения на спортни клубове и/или спортни федерации, които координират дейността им в определена предметна област от системата на физическото възпитание и спорта и взаимодействат с държавата и международните спортни организации при формирането и осъществяването на националната спортна политика (чл. 15 ЗФВС).

Дори повърхностен анализ на гореспоменатите текстове показва, че националните спортни федерации са плод на обединението на федерации и клубове, т.е. техен вторичен продукт. От своя страна пък спортните клубове не могат да осъществяват дейността, за която са създадени, без да бъдат регистрирани като член на съответната спортна федерация, без значение дали са регистрирани като юридически лица с нестопанска цел или като акционерни дружества по Търговския закон – възможност, позволена от чл. 12 ЗФВС при професионалните спортни клубове[1]. Безспорният извод е, че федерациите представляват носещата колона в строежа на спортните организации, съграден от българския законодател.

 

2. Спортната федерация – плеймейкър на нормативния спортен терен

Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗФВС спортните федерации са доброволни сдружения на спортни клубове по един или сходни видове спорт, които координират развитието, практикуването и администрирането на съответния вид спорт на национално ниво на територията на страната и ги представляват пред държавата и международните спортни организации. Те се регистрират като юридически лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност (чл. 14, ал. 4 ЗФВС), като подлежат на вписване в нарочен регистър при Министерството на правосъдието (чл. 2, ал. 3 ЗЮЛНЦ).

Спортните федерации осъществяват всеобхватна дейност (чл. 19 ЗФВС), като:

  • регламентират и организират държавните първенства на страната по съответния вид спорт;

  • излъчват шампионите за съответните възрастови групи;

  • удостояват със звания спортисти, треньори и спортни деятели;

  • разработват и прилагат специфични нормативно-методически и административни наредби по съответния вид спорт;

  • селекционират и организират подготовката на националните отбори и представляват Република България на международни спортни състезания и форуми;

  • подготвят специализирани технически и административни кадри по съответния вид спорт;

  • санкционират спортисти и длъжностни лица, допуснали използване на забранени субстанции или забранени методи;

  • осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, приемат правила за дейността на арбитражен орган към тях, който се произнася по възникването, спирането, отнемането и прекратяването на състезателните права и по спорове, определени в правилниците на федерациите;

  • предоставят, прекратяват и отнемат състезателните права на спортистите и притежават правата за реклама, за телевизионно- и радиоразпространение на спортни състезания, организирани от тях, като предоставят на договорна основа процент от постъпленията на спортните клубове – участници в състезанието.

За да реализира целия този процес обаче, всяка спортна федерация трябва да получи лицензия.

Лицензията е официално признание и разрешение за осъществяване на спортна дейност с произтичащите от това права, задължения и отговорности (§ 1, т. 9 от ДР на ЗФВС). Спортната лицензия се издава от министъра на младежта и спорта за срок oт 2 години (чл. 17, ал. 3 ЗФВС), като спортната федерация получава правото да бъде подпомагана от държавата и общините за извършваните от нея общественополезни дейности, да организира и провежда състезания, да регистрира спортни резултати, да присъжда титли и да определя съставите на националните отбори и ú е разрешено да изпълнява административни функции, свързани с регламентиране на съответния вид спорт. Последното правомощие е от изключителна важност, като то ще бъде предмет на задълбочен анализ по-долу в изложението.

Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗФВС спортна лицензия се издава само на една спортна федерация по определен или сходни видове спорт, като федерацията трябва да е регистрирана по реда на ЗЮЛНЦ като юридическо лице за осъществяване на общественополезна дейност с предмет на дейност организиране и провеждане на тренировъчен и състезателен процес по определен вид спорт или по сходни видове спорт. Тя трябва да се състои от поне 7 спортни клуба, регистрирани в не по-малко от три административни области на Република България; да е приела правила за провеждане на състезанията, включени в държавния календар по спорта или по сходните видове спорт, който развива и управлява, както и правила за категоризация на членуващите в нея спортни клубове по критерии, определени в чл. 6, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗФВС (ППЗФВС). Детайлно изискванията за придобиване на лицензията се уреждат от наредба, издадена от министъра на младежта и спорта[2].

Ако федерацията: не отговаря на изискванията, както на ЗФВС, така и на наредбата за реда на лицензиране, извършва спортна дейност, за която друга спортна организация има издадена лицензия, извършва дейност, която не може да бъде определена като спортна, няма приет спортен календар, няма приет бюджет, има просрочени задължения към държавата и/или общините или е в производство по несъстоятелност или ликвидация или е обявена в несъстоятелност, то министърът на младежта и спорта отказва издаването на спортна лицензия (чл. 17а, ал. 3 ЗФВС).

Преди изтичането на срока на действащата лицензия спортните федерации подават документи за подновяването ú, като подлежат на атестация, която се извършва от специална комисия. Подновяването става за 4 години, ако федерацията е спазвала приетите от нея правила и действащото законодателство, ежегодно е провеждала държавни първенства по съответния спорт, предприела е конкретни мерки за развиване на детско-юношеския спорт, спазвала е спортната етика и др. (чл. 17б ЗФВС).

Съгласно чл. 17в, ал. 1 ЗФВС министърът на младежта и спорта отнема лицензията, в случай че федерацията нарушава ЗФВС или наредбата за реда за лицензиране; няма приет спортен календар или бюджет; има просрочени задължения към държавата и/или общините, освен ако е допуснато разсрочване или отсрочване на задълженията; има просрочени задължения, произтичащи от ползването на спортни обекти и съоръжения – собственост на търговски дружества с 50 или над 50 на сто държавно или общинско участие в капитала; е в производство по несъстоятелност или ликвидация или е обявена в несъстоятелност; нарушава устава си или незаконосъобразно е разходвала средства, предоставени по реда на ЗФВС[3]. Освен това действието на спортната лицензия се прекратява при писмено изразено желание от страна на федерация, при прекратяване на юридическото лице или с изтичане на срока на лицензията, ако тя не е подновена (чл. 17в, ал. 2 ЗФВС).

По този начин законът предоставя на спортните федерации широка гама от правомощия при организацията и ръководството на различните дейности, свързани със съответния вид спорт, като изрично говори за „административни функции“, които се осъществяват от дадената федерация (чл. 17, ал. 3, т. 3 ЗФВС). За целта се създава разрешителен режим с главно действащо лице министъра на младежта и спорта, чрез който се гарантира, че държавата ще възложи изпълнението на публични функции само на лица, които, притежавайки необходимия капацитет, отговарят на изискванията на закона. Едновременно се извършва текущ контрол[4], последица от който може да бъде отнемане на правото на федерациите да осъществяват дейностите, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗФВС.

 

3. Спор(т)но дерби в съдебната практика

Бидейки натоварени от закона с публични функции в сферата на спорта, спортните федерации стават предмет на сериозен спор в съдебната практика по отношение на въпроса, дали представляват „административен орган“ по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Този въпрос е от изключителна важност с оглед изясняването на проблема дали правилниците и наредбите, които федерациите приемат за регулирането на съответния спорт (чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗФВС), представляват нормативни административни актове по чл. 76, ал. 1 АПК. Така например чл. 35, ал. 3 ЗФВС оправомощава спортните федерации да приемат правилник за статута на спортистите аматьори и професионалните спортисти, който се утвърждава от министъра на младежта и спорта. Освен това отговорът на въпроса „административен орган ли са спортните федерации“ е съществен и с оглед определянето на правната природа на актовете на органите на федерацията, които осъществяват т.нар. „спортно правосъдие“, заложено в чл. 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС.

Според редица актове на Върховния административен съд (ВАС)[5], спортните федерации, бидейки юридически лица с нестопанска цел, не представляват административен орган по § 1, т. 1 от ДР на АПК, овластен със закон да осъществява властнически функции. Така актовете на управителните им органи не подлежат на обжалване по реда на АПК, защото постановените решения не могат да се квалифицират като индивидуални административни актове по чл. 21, ал. 1 АПК, а издадените въз основа на ЗФВС правилници и наредби – като нормативни административни актове по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК. Според съда съгласно специалната процесуална норма на чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ на съдебен контрол за законосъобразност и съответствие с устава подлежат само решенията на общото събрание на сдружението.

Считам тази практика за незаконосъобразна поради следните съображения.

Допълнителната разпоредба на § 1, т. 1 от ДР на АПК определя като „административен орган“ не само „органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт“, но и всеки „носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон“. Безспорно е, че спортните федерации не принадлежат към системата на изпълнителната власт (арг. от чл. 19 от Закона за администрацията), следователно трябва да се изследва дали представляват носители на властнически правомощия по силата на закон.

Обществените отношения, свързани с физическото възпитание и спорта, са уредени от ЗФВС. Съгласно чл. 14 ЗФВС, при наличие на придобита лицензия, спортните федерации координират развитието, практикуването и администрирането на спорта на територията на страната. На основание чл. 19, ал. 1, т. 5, т. 9 и т. 10 ЗФВС спортните федерации разработват и прилагат специфични нормативно-методически и административни наредби по съответния вид спорт, имат право да налагат санкции в определени случаи, както и да осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж[6]. Освен това според чл. 17, ал. 3, т. 1 ЗФВС спортната лицензия включва разрешение за спортната организация да изпълнява административни функции, свързани с регламентиране на съответния вид спорт.

Анализът на така посочените норми сочи, че спортните федерации действат като орган по смисъла на чл. § 1, т. 1 от ДР на АПК, доколкото представляват „носител на административни правомощия (в сферата на спорта), овластен въз основа на закон (ЗФВС)“.

От друга страна, с оглед естеството на спортните организации като частни юридически лица с нестопанска цел, пък макар и за осъществяване на общественополезна дейност, е важно да се уточни, че по реда на чл. 25, ал. 4 и ал. 6 ЗЮЛНЦ се оспорват решенията на общото събрание на сдружението, които касаят организационни въпроси, вътрешните отношения и отношения с трети равнопоставени лица. Тези разпоредби обаче не са приложими спрямо актове, издадени от органи на юридическото лице въз основа на делегирани им от закона властнически правомощия[7].

Следователно актовете, постановени от орган на спортна федерация в изпълнение на правомощията, делегирани ú посредством ЗФВС, представляват индивидуални[8] (чл. 21, ал. 1 АПК), съответно нормативни административни актове[9],[10] (чл. 75, ал. 1 АПК), когато са налице останалите предпоставки по АПК за наличието на административен акт, и се обжалват по реда на АПК, а не по реда на ГПК.

Обжалваемостта на тези актове произтича от общата клауза на чл. 120 КРБ, ал. 1, според която съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи, а ал. 2 допълва, че гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. В случая са изпълнени всички условия, заложени в основния закон – спортните федерации действат като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК и издават административни актове, които засягат права и задължения на граждани и юридически лица (спортисти, спортни клубове и др.). Чл. 145 АПК[11] урежда оспорването на индивидуалните, а чл. 185 АПК[12] – на нормативните административни актове.

За да се разбере обаче в детайли същината на спортните федерации като носител на властнически правомощия, делегирани им по силата закон, трябва подробно да бъде разгледана разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС, която възлага на федерациите, получили спортна лицензия, правото да регламентират и осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, като приемат правила за дейността на арбитражен орган към тях, който се произнася по възникването, спирането, отнемането и прекратяването на състезателните права на спортистите, както и по спорове, определени в правилниците на федерациите.

В чл. 19 ГПК е предвидена възможност страните да уговорят спорът им да бъде решен от арбитраж, а общата уредба, приложима към арбитражните институции, е развита в Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА). С връчване на арбитражното решение, то влиза в сила и се ползва с присъщите и на съдебното решение публичноправни последици – сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а когато е конститутивно – и с конститутивно действие. Съобразно арбитражната клауза страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража, да преустановят спора, като повторното му предявяване, включително пред съд, се явява недопустимо съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК[13].

В случая налице е доброволен спортен арбитраж, а постановените от него решения (приравнени от процесуалния закон на съдебните) не подлежат на съдебен контрол[14]. Тези решения обвързват страните и могат да бъдат отменени само по реда на чл. 47 ЗМТА[15].

Извън спортния арбитраж, осъществявайки спортно правосъдие въз основа на чл. 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС, органите на спортната федерация (общо събрание, управителен съвет, както и други, които са конституирани чрез устава) издават административни актове, които подлежат на съдебен контрол от страна на административните съдилища. Важно е да се отбележи, че за правната квалификация на актовете на органите трябва да се съди не по наименованието на органа, издал акта, а по същината му, т.е. в зависимост от делегираното от ЗФВС правомощие, което се упражнява.

Ако вземем за пример Българския футболен съюз (БФС), откриваме, че според раздел VIIСпортно правосъдие“ от Устава на БФС, чл. 71, ал. 1 споровете в системата на БФС се решават от дисциплинарна комисия, апелативна комисия, лицензионна комисия и апелативна комисия по лицензирането. Чл. 71, ал. 4 възлага на Изпълнителния комитет на БФС, т.е. управителният съвет (чл. 30, ал. 2 от Устава), да приеме дисциплинарен правилник, а чл. 77, ал. 1 от Устава урежда компетентността на Арбитражния съд към БФС[16]. Следователно актовете на комисиите по чл. 71, които засягат права или задължения на футболистите, спортните клубове и др., представляват индивидуални административни актове по чл. 21, ал. 1 АПК, дисциплинарният правилник (както впрочем и другите правилници на БФС) – нормативен административен акт по чл. 75, ал. 1 АПК, а решенията на арбитража не подлежат на обжалване по административен ред.

Увличайки се все повече в дебрите на Устава, стигаме до абсурдната разпоредба на чл. 78, ал. 2, според която футболните клубове, които са членове на БФС, футболистите, треньорите и другите длъжностни, служебни или медицински лица и агентите на футболисти не могат да отнасят за разглеждане пред съдилищата на Република България спорове, произтичащи от взаимоотношенията им в системата на съюза. Както беше споменато по-горе, чл. 120, ал. 2 КРБ посочва, че гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Не съществува съмнение, че няма закон, който да прави актовете на спортните федерации, издадени въз основа на делегираните им от ЗФВС правомощия, необжалваеми. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от Устава на БФС е противоконституционна и не следва да се прилага при евентуално оспорване на акт на футболния съюз.

Като цяло в уставите на спортните федерации съществува богато разнообразие от органи, чрез които те осъществяват правомощията си по чл. 19, ал. 1 ЗФВС. Подобни функции изпълняват:

Арбитражната комисия към Българската федерация по баскетбол (чл. 23 от Устава на федерацията). Анализирайки ал. 5 от същия член, според която комисията „разглежда, решава и тълкува спорове и възражения във връзка с решения и нормативни актове на БФ по баскетбол и всички нейни органи, освен тези на Управителния съвет и Общото събрание“, откриваме, че въпреки наименованието му този орган не представлява арбитраж по смисъла на ЗМТА. Постановените от комисията решения са административни актове и подлежат на обжалване по реда на АПК[17].

Дисциплинарната комисия към Българската федерация по тенис (чл. 58 от Устава). Важно е да се отбележи, че според чл. 48, ал. 1 от Устава тя представлява само консултативно-помощен орган и нейните решения подлежат на обжалване пред Управителния съвет (чл. 59, ал. 3), като актът, издаден от последния, подлежи на съдебен контрол по АПК.

Уставът на федерацията по плувни спортове (чл. 73, ал. 1) урежда като органи, осъществявайщи спортно правосъдие, дисциплинарна комисия и арбитражна комисия, като решенията на дисциплинарната подлежат на обжалване пред арбитражната (чл. 79, ал. 2), а решенията на арбитражната (в определени случаи) пред Управителния съвет (чл. 79, ал. 3). От друга страна, решенията на споменатите органи, които противоречат на закона или устава, могат да се оспорват пред Общото събрание (чл. 80, ал. 1), като е любопитна разпоредбата на чл. 80, ал. 2, според която „отнасянето към граждански съд, преди изчерпване на процедурите на спортното правосъдие се счита за поведение на незачитане на настоящия устав“. Макар и правилно признавайки възможността за обжалване на свое собствено основание на актовете на комисиите, уставът бърка, когато говори за „граждански съд“.

Според чл. 34, т. 8 от Устава на федерацията по ски санкционирането на лица, допуснали употреба на допинг и допингови методи в спорта, се извършва от Управителния съвет на федерацията (правомощие по чл. 19, ал. 1, т. 9 ЗФВС).

В заключение следва да се подчертае: извършеният нормативен анализ доказва, че спортните федерации притежават качеството „административен орган“ по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК, когато упражняват правомощията си, възложени им от ЗФВС, но въпреки това преценката, дали даден акт на спортна федерация представлява административен акт, трябва да се извършва за всеки конкретен случай в зависимост от правната природа на акта, наличието на предпоставките по АПК, както и съобразно структурата на съответната федерация, установена във вътрешните ú актове.

 

Бележки под линия:

[1] Според чл. 12, ал. 2 ЗФВС професионалните спортни клубове трябва да отговарят на следните допълнителни условия: изрично да е посочено, че са „професионален спортен клуб“; да са регламентирали чрез договори правата и задълженията на професионалните спортисти; едно физическо или юридическо лице да не притежава мажоритарните дялове или контрола на два и повече професионални спортни клубове, участващи в едно състезание или първенство; професионалните спортни клубове – акционерни дружества, да издават само поименни акции. Според § 1, т. 8 от ДР на ЗФВС професионални спортисти са лица, за които спортът е основна професия.

[2] Наредба за реда за лицензиране на спортните организации в Република България, приета с ПМС № 237 от 26.09.2008 г., обн., ДВ, бр. 87 от 7.10.2008 г., в сила от 7.10.2008 г., изм., бр. 62 от 12.07.2013 г., в сила от 3.07.2013 г.

[3] Финансирането по ЗФВС е уредено в глава дванадесета – чл. 57 и следв.

[4] Надзорът на дейността на спортните организации се осъществява въз основа на глава дванадесета „а“ от ЗФВС от инспекторат, който е на пряко подчинение на министъра на младежта и спорта. Инспекторатът контролира извършваните от спортните федерации дейности, финансирани от Министерството на младежта и спорта. Служителите от инспектората имат право да изискват всички необходими документи, свързани с контролираните дейности, да получават информация и да извършват проверки на място.

[5] Тезата се поддържа в Решение № 5217 от 15.04.2013 г. по адм. д. № 7943/2012 г., V отд. на ВАС, Определение № 12347 от 04.10.2011 г. по адм. д. № 11829/2011 г., V отд. на ВАС, Определение № 13986 от 24.11.2014 г. по адм. д. № 14195/2014 г., V отд. на ВАС, Определение № 12117 от 02.10.2012 г. по адм. д. № 11056/2012 г., V отд. на ВАС, Определение № 14985 от 08.12.2009 г. по адм. д. № 14853/2009 г., V отд. на ВАС, Определение № 4398 от 14.04.2008 г. по адм. д. № 3261/2008 г., V отд. на ВАС.

[6] Така и в Решение № 9425 от 07.07.2014 г. по адм. д. № 15360/2013 г., 5 чл. с-в на ВАС.

[7] Определение № 13623 от 13.11.2014 г. по адм. д. № 14006/2014 г., V отд. на ВАС, както и Определение № 13370 от 10.11.2014 г. по адм. д. № 12966/2014 г., V отд. на ВАС.

[8] Според чл. 21 АПК индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения, волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ или отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

[9] Според чл. 75, ал. 1 нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Същото важи и за общите административни актове – чл. 65 АПК.

[10] Решение № 13387 от 25.10.2012 г. по адм. д. № 9575/2012 г., 5 чл. с-в на ВАС.

[11] Според чл. 145 АПК индивидуалните административни актове могат да се оспорват пред съда по отношение на тяхната законосъобразност, като могат да бъдат оспорени изцяло или отчасти.

[12] Съгласно чл. 185 АПК нормативните административни актове могат да се оспорват пред съд, като могат да бъдат оспорени изцяло или в отделни техни разпоредби.

[13] Решение № 151 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 553/2011 г., IV г. о.

[14] Решение № 151 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 553/2011 г., IV г. о., Определение № 2983 от 15.09.2010 г. на АС – София-град по адм. д. № 5126/2010 г.

[15] Чл. 47. ЗМТА гласи: „Арбитражното решение може да бъде отменено от Върховния касационен съд, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от следните основания:

1. тя е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение;

2. арбитражното споразумение не е било сключено или е недействително съобразно закона, избран от страните, а при липса на избор – съобразно този закон;

3. предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България;

4. тя не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството;

5. решението разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора;

6. образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението на страните освен ако то противоречи на повелителни разпоредби на този закон, а ако липсва споразумение – когато не са приложени разпоредбите на този закон.“

[16] Чл. 77. (1) Споровете между ФК-членове на съюза, футболисти, треньори, съдии, длъжностни, служебни и медицински лица и агенти на футболисти, произтичащи от взаимоотношенията им в системата на БФС, които не са включени в изключителната компетентност на Дисциплинарната и Апелативната комисии, на Лицензионната комисия и Апелативната комисия по лицензирането, се разглеждат и решават от Арбитражния съд при БФС.

[17] Определение № 13623 от 13.11.2014 г. по адм. д. № 14006/2014 г., V отд. на ВАС.

1 кометар

  1. Поздравления за статията, колега!
    Повече аргументи за и против тезата Ви – у Стайнов, Петко. Професионалните организации са ли публичноправни или частноправни юридически личности. – сп. Труд и право, год. I (1939), кн. 3, с. 2-7.

Leave a Reply to vassil petrov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.