Спортно правосъдие и арбитраж във футбола – публичноправни и гражданскоправни аспекти, съдебен контрол (чл. 19, ал. 1 ЗФВС)

(научното съчинение е класирано на пето място в деветия по ред Национален конкурс за студентски научни съчинения (2019), организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към СУ „Св. Климент Охридски“, Студентско сдружение „Гражданско и търговско право“, Съюза на съдиите в България и Електронно издание „Предизвикай правото!“)

Автор: Благовест Илчевски, V курс, СУ „Св. Климент Охридски“

Уводни думи

С инвестирането на огромни капиталови ресурси и превръщането на професионалния футбол в една от най-мощните форми на бизнеса необходимостта от неговото правно регулиране нараства. Някои страни предпочитат да не приемат държавни актове в областта на спорта, спазвайки политика на неинтервенционизъм. Резултатите показват, че този модел не се прилага успешно за футбола[1]. Държавната намеса е наложителна, когато се касае за толкова значими икономически и обществени отношения, каквито са тези във футболния свят. По-голямата част от страните застъпват това становище, включително България, приела своя първи закон за физическото възпитание и спорта още през 1931 г. Международните футболни федерации яростно защитават своята автономност и често техни актове или такива на националните асоциации не са съобразени със съответния правов ред. В настоящото изследване разглеждам основни възли на противоречия между националните съдилища и институциите във футбола, характерни и за други правни уредби освен българската. Опитал съм се и да намеря способи за тяхното „разплитане“, заимствани от чужди правни системи.

Глава I. Глобалният модел на управление на футбола. FIFA и КАС

Federation Internationale de Football Association (FIFA) е единственият признат ръководен орган, осъществяващ международно управление на футбола на глобално равнище. Тази своя изключителна компетентност организацията декларира  още на учредителното си събрание, проведено през 1904 година в Париж, ангажирайки се с регулирането и контрола на футболните срещи между представителните отбори на отделните национални асоциации, като се обявява за единствен компетентен орган, легитимен да извършва тази дейност. Друга основна цел е организирането и провеждането на международно състезание – Световна купа по футбол (придобила популярност като Световно първенство), което да се превърне в традиция, подобна на олимпийската. Справка в официалния сайт на FIFA показва, че задачата, която си е поставила организацията днес, е „постоянното подобрение на футбола“. Смяната на конкретно формулираните цели с една доста по-абстрактна концепция е резултат от обективни исторически събития (създаването на отделни континентални федерации), но също така в голяма степен отразява разрастването на сферите на влияние и облика на FIFA.

По своята правна същност FIFA е неправителствена организация със седалище в Цюрих и е подчинена на швейцарската правна уредба. По думите на Киър Реднидж „FIFA е създадена поради нуждата да се предостави международна спортна трибуна за държавите в рамките на футболното семейство“. Чрез институции като Камарата за разрешаване на спорове организацията ясно заявява, че счита разрешаването на конфликти във футбола за неотменна част от своите управленски функции, респективно на подопечните й национални федерации. Тази дейност обаче лесно може да бъде окачествена като съдебна, имайки предвид общата забрана споровете от футболно естество да се решават извън рамките на „футболното семейство“, т.е. да биват поверявани на националните съдилища. Тази забрана е следствие от небезизвестния случай „Босман“, когато решение на Съда на Европейските общности принуди футболните федерации коренно да променят правилниците си, тъй като противоречаха на принципа за свободно движение на хора в Общността. За да предотврати подобни случаи, оттогава насам FIFA задължава националните футболни федерации да налагат сурови санкции при неспазване на забраната, освен ако самата FIFA изрично не е разрешила това. Единственият съд, пред който може да се обжалват нейни решения, е Спортно-арбитражният съд в Лозана (КАС), при това само в рамките на определен срок.

КАС е независима институция, която решава спорове, свързани със спорта, чрез арбитражни решения и медиация. Арбитражът се състои от около 300 арбитри с широки познания по спортно право. Много от правилниците на международните спортни федерации препращат към КАС – например пред КАС се обжалват редица решения на Апелативната комисия при FIFA, някои от решенията на МОК, решенията на Световната антидопингова агенция и т.н. Тази практика е основание за редица учени да твърдят, че КАС често действа като класически институционален съд.[2] Практиката на КАС има съществена роля за извеждането на общи принципи на спортното право. Съдът е ситуиран в Лозана и попада под юрисдикцията на Швейцарския федерален трибунал. Интересно за отбелязване е, че съгласно постоянната съдебна практика на КАС (CAS 2005/A/908 para. 6.2;  CAS 2009/A/1920 (FK Pobeda et vs. UEFA; Mohammed Bin Hamman vs. FIFA (CAS 2011/A/2625) степента на доказване пред съда е „до комфортната удовлетвореност на съда, имайки предвид сериозността на твърдението“ (to the comfortable satisfaction of the court, having in mind the seriousness of allegation which is made), степен на доказване някъде по средата, някъде по средата между гражданскоправната „balance of probabilities“ и наказателноправната „beyond reasonable doubt“ и повдигаща редица отделни въпроси за мястото на спортното право в системата на правото. Широко разпространено мнение е, че решенията на КАС би трябвало да се прилагат от съдилищата на държавите, приели Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция) от 1958 г. Необходимо е да се вземе и предвид и резервата, направена от Република България съгласно текста на чл. I, ал. 3, предложение първо от Нюйоркската конвенция – арбитражните решения, които са постановени с място на арбитража на територията на България, но неподчинени на българските производствени правила (не е изрично посочено като приложимо националното curial law), ще бъдат изключени от действието на тази Конвенция (срв. и чл. V, ал. 1, предложение второ от същата Конвенция).

Глава II. Правен режим на БФС. Футболно правосъдие в България

Глобалният управленски модел на FIFA се прилага огледално и за всички национални футболни федерации. Българският футболен съюз (БФС) като член на FIFA припознава актовете на lex sportivа, вкл. гореспоменатата забрана за искане на правосъдие от националните съдилища. Това е видно от чл. 78, ал. 2 от Устава на БФС. Ясно е, че такава забрана е нищожна спрямо българското законодателство. Затова представлява особен интерес каква е компетентността на БФС и съпътстващите я органи спрямо българското законодателство и какъв съдебен контрол може да бъде осъществяван върху нейните решения.

Чл. 2, ал. 1 от Устава на БФС гласи, че организацията е „сдружение с нестопанска цел, което обединява футболни клубове (ФК) и техни сдружения, регистрирани като юридически лица на територията на Република България“. БФС е регистриран по реда на ЗЮЛНЦ и е получил спортна лицензия. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС дава право на такива организации да „осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, приемат правила за дейността на арбитражен орган към тях…“. БФС упражнява тези правомощия чрез органи като Дисциплинарната комисия, Апелативната комисия и др., предвидени в гл. 3, раздел VII от Устава на БФС.

Съществен пропуск на законодателя е, че понятието „спортно правосъдие“ няма легално определение и се налага да се тълкува от съдилищата. Съдебната практика по този въпрос е нееднозначна. Според Софийския районен съд спортно правосъдие е правосъдието по спорове, свързани с организирането и провеждането на спортните прояви, вкл. и по санкционирането на спортисти и длъжностни лица, допуснали нарушения на спортните правилници и устав на съответната спортна федерация. А според АССГ това е правосъдие по всеки спор, който възниква между спортистите, техните представители и/или техните организации по повод на практикувания спорт[3].

Също така трябва да се отбележи, че през 1996 г. , когато е приет ЗФВС, FIFA в своя устав е предвиждала възможност споровете да се решават от националната асоциация. Според сега действащия Устав на ФИФА споровете във футбола, които не попадат под юрисдикцията на съответните Дисциплинарна и Апелативна комисии, могат да бъдат разрешавани от независим и надлежно конституиран арбитражен съд, признат от правилниците на националната асоциация, или от КАС. В изпълнение на тази препоръка се създаде Арбитражният съд при БФС (АСБФС). Според чл. 1, ал. 3 от Устава на АСБФС „Арбитражният съд при Българския футболен съюз е постоянно действаща независима юрисдикция за решаване на спорове в системата на Българския футболен съюз“. Чл. 77, ал. 1 от Устава на БФС гласи: „Споровете между ФК – членове на съюза, футболисти, треньори, съдии, длъжностни, служебни и медицински лица и агенти на футболисти, произтичащи от взаимоотношенията им в системата на БФС, които не са включени в изключителната компетентност на Дисциплинарната и Апелативната комисии, на Лицензионната комисия и Апелативната комисия по лицензирането, се разглеждат и решават от Арбитражния съд при БФС“. БФС задължава всички засегнати лица от разпоредбата да подпишат декларация за признаване на юрисдикцията и решенията на АСБФС, като по този начин осигурява наличието на арбитражно споразумение между страните по евентуалния спор. Съществуват и критики относно независимостта на АСБФС, но те биха могли да бъдат предмет на друго изследване. Считам, че за нуждите на настоящото изложение е необходимо да спомена само, че АСБФС не бива да се бърка или приравнява с доскоро съществувалата Арбитражна комисия. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Устава на АСБФС „АСБФС включва арбитри, посочени по равен брой от Асоциацията на българските футболисти, като представител на професионалните футболисти, и от Професионалната футболна лига, като представител на футболните клубове“. Също така в медийното пространство АСБФС често е назоваван Арбитражен съд НА БФС вместо коректното Арбитражен съд ПРИ БФС.

Глава III. Спортното правосъдие и арбитраж – административна дейност или особена юрисдикция?

Фундаменталният проблем при тълкуването на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗФВС е дали тя предвижда създаването на особена юрисдикция в областта на спорта, което би било в нарушение на Конституцията, или чрез нея се делегират определени държавни правомощия, които по своя характер не са правораздавателни, а свързани с администрирането на спорта.

Аргументи за второто становище са налице в Решение № 9425 на ВАС от 07.07.2014 г., а именно, че „Правилникът за статута и трансферите на футболистите в системата на Българския футболен съюз представлява нормативен административен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК“. Правилникът се прилага при разрешаване на спорове от БФС. Съдът обаче не взема под внимание чл. 1а от ЗНА, според който нормативен акт може да бъде издаден или приет само от държавен орган, а ЗНА не допуска хипотеза на приравняване на орган извън структурата на държавното управление към държавен орган. Господстващото мнение в правната литература също изключва възможността недържавни органи да издават нормативни актове[4]. Така сe стига до любопитната ситуация, в която Държавен вестник публикува нормативни актове на спортните организации в неофициалния си раздел, за да спази все пак изискването за обнародване.

Според Борис Колев, ако се приеме, че правомощието на спортните федерации да осъществяват спортно правосъдие и спортно-технически арбитраж е правораздавателна дейност, то несъмнено разпоредбата на член 19, алинея 1, точка 10 от ЗФВС би била противоконституционна, тъй като член 119 от Конституцията на България изключва изобщо възможността на несъдебни органи да бъдат възлагани правораздавателни функции. Позовавайки се на определението за правораздаване, дадено от проф. Живко Сталев[5], Колев счита, че основните критерии за преценка дали БФС извършва правораздаване са установяването дали споровете в спорта са правни по своята същност и дали решенията на организацията се ползват със силата на пресъдено нещо.

Макар и някои учени по спортно право да поддържат тезата за наличието на правила, приемани от спортните организации, които нямат характер на правни норми, и това да е застъпено в швейцарската съдебна практика[6], господстващото мнение поставя всички актове на спортните организации под съдебен контрол, изтъквайки мотива, че всяко едно решение в спорта може да засегне правната сфера на даден спортист. Например наказание за употреба на допинг засяга правото на спортиста да упражнява професията си. Всички конфликти в спорта са правни по своята същност. Техническите спорове, свързани с прилагането на правилата на играта, са правни спорове, но разрешаването им може и да не е правораздавателна дейност в случаите, когато правилата, използвани при разрешаването на тези спорове, не се съдържат в нормативни актове.

Дискусионен е въпросът дали решенията на спортните федерации се ползват със сила на пресъдено нещо. Качеството сила на пресъдено нещо е характерно само за съдебните решения. А административните съдилища в България в отделни случаи определят актове на спортни федерации за индивидуални административни актове, което автоматично означава, че те нямат силата на пресъдено нещо. Съдебната практика по този въпрос е непоследователна:

Определение № 5068 от 24.07.2000 г. на ВАС по адм. дело № 5433/2000 г. гласи, че решенията на спортните федерации са индивидуални административни актове.

ВАС по повод обжалване на решение на Пловдивския окръжен съд (ПОС), приема, че жалбата на футболен клуб „Сокол-96“ срещу отменени служебни загуби на ФК „Слънчев бряг“ гр. Несебър и срещу отмяната на наказанието „спиране на състезателните права“ на футболиста от същия отбор Александър Радев е недопустима, тъй като „атакуваното решение на Зоналния съвет на БФС – Пловдив няма характер на административен акт“. ПОС е приел, че БФС в качеството си на спортна федерация регламентира и осъществява спортно правосъдие и спортно-технически арбитраж, което право му е предоставено от държавата с разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 9 от ЗВФС. Този арбитраж според ПОС е един „доброволен спортен (футболен) арбитраж“, приет от спортните клубове по силата на членствените им правоотношения с БФС и изключващ съдебния контрол върху взетите по този ред решения“. ВАС не възприема становището на ПОС, като заключава, че е налице типичен пример за обществени органи (спортните федерации, получили спортен лиценз), които издават административни актове, подлежащи на съдебен контрол.

Решение № 4081 от 08.12.2010 г. на АССГ по делото Славия срещу БФС, потвърждаващо възможността спортните федерации да приемат ИАА, е обезсилено с Решение № 1531 от 31.01.2012 г. на ВАС. Последният заключава, че АССГ неправилно е приел, че оспореният отказ – по същество решение – на Направление „Спортно-техническо“ при БФС (№ 25/02.03.2010 г.) притежава белезите на ИАА.

В Определение № 1456 от 04.05.2010 г. ВАС изрично е посочил, че актовете, постановени в рамките на спортно-технически арбитраж, биха могли да имат характера на ИАА.

Съществува противоречие относно въпроса дали решения на спортните федерации, постановени чрез арбитражните им или други техни органи, не са ИАА по принцип, или такова качество все пак би могло да им бъде признато. Определението на индивидуален административен акт в член 21, ал. 1 от АПК предвижда възможността такъв акт да се издава и от друг овластен със закон за това орган или организация. БФС е регистриран като юридическо лице с нестопанска цел, а дейността му е сред групата функции, за които КС позволява да бъдат прехвърляни на други организации при контрол от страна на държавата чрез юридическо регулиране. Такъв контрол се осъществява чрез инспектората по чл. 64а от ЗФВС, следователно няма пречка държавата да прехвърли частично функцията си по насърчаване развитието на спорта на БФС.

Борис Колев счита, че едновременното признаване на факта, че спортните федерации действат като особени юрисдикции, и изключването на актовете, с които същите се произнасят по споровете, подлежащи на разрешаване от тях, от съдебен контрол по административноправен ред е най-малкото смущаващо предвид забраната за съществуване на особени юрисдикции, извличана от текста на чл. 119 КРБ. Любопитно е, че АССГ като първоинстанционен съд по адм. дело 9167 от 2010 г. е отказал да вземе отношение по вероятната противоконституционност на чл. 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС с мотива, че преценката за наличието на такава е предоставена на КС. Този съд обаче е могъл да предложи на ВАС, като компетентен за целта орган, да спре производството по делото и да отнесе този въпрос до КС, но не го е направил.

Съмнения за противоконституционност поражда и фактът, че законодателят е използвал термина „правосъдие“ по отношение на спортните федерации. Съгласно Конституцията правосъдието е дейност, извършвана от органите на съдебната власт в името на народа. Тоест правосъдие е по-тясното понятие, свързано с правораздаване от страна само на органи, имащи статута на съдилища. Следователно правото „да осъществява спортно правосъдие“ ясно разкрива наличието на правораздавателна дейност. КС посочва, че „Конституцията (чл. 119 и 129) изключва изобщо възможността на несъдебни органи да бъдат възлагани правораздавателни функции“.[7]

Глава IV. Футболен арбитраж при имуществени и трудовоправни спорове. Гръцкият прецедент и други сравнителноправни аспекти

Правното основание за съществуване на арбитражни съдилища в спорта се съдържа в чл. 4 от ЗМТА, който предоставя възможност за създаване на арбитражни институции без ограничение на броя им. Проф. Живко Сталев потвърждава също така възможността за формиране на арбитражни институции към организации, различни от търговски палати и стопански камари. Според него, противно на заглавието си, ЗМТА се прилага също така и по отношение на нетърговски спорове, което обхваща и такива в областта на спорта.

Съдебната практика обаче не възприема това становище. Определение на петчленен състав на ВКС от 30.08.2011 г. сравнява арбитража по член 19, ал. 1, т. 10 ЗФВС с арбитража за частноправни граждански имуществени спорове по смисъла на чл. 4 от ЗМТА, като заключава следното: „Явно е, че в случая се касае до създаването на един предвиден от законодателя специфичен доброволен футболен арбитраж, съчетал в себе си и функцията на помирител, който с оглед предмета на спора и функцията, която изпълнява, е различен от арбитража за частноправни граждански имуществени спорове по смисъла на чл. 4 ЗМТА във вр. с чл. 1 ЗМТА и чл. 19, ал. 1 ГПК и обхваща само спорове с неимуществен характер между лица, намиращи се в членствено правоотношение с БФС“. При по-разширено тълкуване това определение сериозно би възпрепятствало дейносттa на спортния арбитраж. Например лишаването от състезателни права на футболист при наличие на сключен спонсорски договор би му причинило имуществени вреди. Спор относно компенсация за обучение на футболист също по същество е имуществен спор. Затова считам за правилно да се възприема схващането на проф. Сталев, а не това на ВАС.

Споровете, засягащи договорните отношения между клуб и футболист (треньор…), са част от малкото, за които FIFA разрешава страните да се обръщат към националните съдилища. Същевременно обаче конфликти с такъв характер са се разглеждали както от oргани на БФС[8], така и от такива на FIFA[9]. КАС също включва подобни дела в своята юрисдикция, както ще стане ясно по-нататък в изложението. Различните национални правни системи се различават в преценката си относно договора между клуб и играч – „граждански“ ли е той, или трудов. България счита тези правоотношения за трудови. „Професионален спортист“ е част от Националната класификация на професиите на РБ, а българският Кодекс на труда често се прилага като субсидиарен източник на правото при такива спорове. Съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК разрешаването на трудовоправни спорове е от изключителната компетентност на националните съдилища. Възниква въпросът съществува ли правно основание за страните по спора да се съобразят с решението на някоя от горепосочените институции.

Правилникът на БФС за статута на футболните клубове – членове на БФС, определя като условие за приемане на футболен клуб за член подписване на декларация на управителния му орган, че клубът признава изключителната компетентност на арбитражните органи на БФС и на спортния арбитражен съд в Лозана за разглеждане и разрешаване на всички подведомствени спорове. Съгласно гореспоменатата разпоредба БФС и арбитражните му органи не са компетентни да се произнасят по спорове за неплатени заплати или обезщетения, произтичащи от трудовите договори между клубове и футболисти или клубове и треньори, и решенията им могат да бъдат отменени от ВКС. Решенията на КАС пък не би трябвало да бъдат признавани от българските съдилища съгласно член 5, ал. 2 от Конвенцията на ООН за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, който гласи, че признаването и изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отказани по молба на страната, срещу която то се предявява, ако тя докаже пред компетентния орган на държавата, където се иска признаването и изпълнението, че съгласно закона на тази държава предметът на спора не подлежи на разрешаване от арбитраж. Това е и причината решенията на КАС по тези въпроси да бъдат отхвърляни не само в България, но и по света, тъй като в множество национални правни системи съществува клауза, сходна с чл. 19, ал. 1 ГПК.

В Гърция, чиято правна уредба по въпроса е сходна, е документиран случай, различаващ се от общата практика. Български футболист предявява иск за неизплатени заплати спрямо гръцкия си клуб. Двете страни се съгласяват делото да се гледа пред Арбитражния съд в Лозана съгласно арбитражна клауза помежду им в полза на КАС, който отсъжда в полза на ищеца. Клубът обаче не се съобразява с решението по делото и футболистът се обръща към национално съдилище с молба за принудително изпълнение на решението. Солунският първоинстанционен съд уважава иска, позовавайки се на Нюйоркската конвенция, ратифицирана от Гърция през 1961 г., заявявайки, че решението на КАС не нарушава гръцкия правов ред. Трябва да се отбележи, че клубът не успява да предостави доказателства в тази насока. Същевременно обаче по думите на Апостолос Антимос съдът е бил наясно, че става въпрос за трудов договор, а гръцкият граждански кодекс съдържа разпоредба, идентична с чл. 19, ал. 1 ГПК. Освен това Гърция изрично е изключила нетърговските спорове от обсега на Нюйоркската конвенция, позовавайки се на разпоредба в самия документ. Въпреки всичко това Солунският първоинстанционен съд е взел под внимание гръцката съдебна практика, която счита органите на гръцката футболна федерация за постоянен арбитраж въпреки критиките от правната доктрина, сходни с тези в България. Антимос предлага признаването на КАС да бъде осъществявано именно по този начин или чрез законодателни промени, които изключват КАС от общото правило.

Схващането на законодателя, което стои зад разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК в частта за трудовите спорове, е, че с правото на арбитраж може да се злоупотреби от силната страна (клуба) в качеството си на работодател. Във футбола обаче почти винаги слабата страна (футболист/треньор) желае задействане на арбитражната клауза, т.е. разпоредбата не е релативна спрямо спецификите на спортното право. Следователно съществуват рационални доводи спортните трудовоправни спорове да бъдат изключение от общата практика и това да бъде засвидетелствано в правната уредба.

Третирането на договорните отношения между клуб и спортист като трудови крие и други „подводни камъни“, пораждащи значителни проблеми. Така например наскоро футболист едностранно разтрогна договора си с български клуб, позовавайки се на чл. 326 и чл. 220 от Кодекса на труда, изплащайки обезщетение в размер на 3 месечни заплати. В началото на 2016 г. Старозагорският районен съд прие договора за прекратен, отхвърляйки претенциите на клуба. Така клубът загуби ценния си „работник“, отнемайки му се възможността да го продаде за трансферна сума, десетократно по-висока от размера на изплатеното на дружеството обезщетение.

Към момента в България понятията спортно правосъдие и спортен арбитраж не включват имуществени трудовоправни спорове. Решенията на КАС по тези въпроси нямат правно основание да бъдат признавани от българските съдилища, въпреки че КАС е регистриран арбитраж в Швейцария и може да прилага българското право поради възможността за избор на приложимо право между страните. В крайна сметка решенията на КАС в повечето случаи биват изпълнявани, но само поради страха от сурови санкции от FIFA.

Белгийската правна система решава кардинално проблемите, касаещи арбитрирането на имуществени и трудовоправни спорове. Съгласно новия белгийски Закон за арбитража, влязъл в сила на 1 септември 2014 г., всички спорове от парично естество могат да бъдат решавани чрез арбитраж. Тепърва ще става ясно дали той ще се прилага ефективно и при трудовоправни спорове, но имайки предвид белгийската арбитражна традиция, отговорът най-вероятно е положителен.

Aвстрийският Граждански процесуален кодекс (§ 528, § 617 и § 618) също допуска арбитраж по всички спорове с материален интерес, както и по някои видове спорове без материален интерес, като създава изрични правила за спорове с потребители и трудови спорове.

Заключение

Изпълнението на решения на КАС и актове на БФС само под страха от дисциплинарни санкции, съчетано със забраната за искане на правосъдие от национални съдилища, навежда на мисълта за самоуправство и в никакъв случай не оставя усещането за справедливо разрешен спор, каквато би трябвало да е целта на всеки съд, още повече „доброволен“ арбитраж. Вината за това статукво наред с ръководните органи във футбола носят и законодателят заради своите пропуски, както и противоречивата съдебна практика. Отчитайки броя на засегнатите лица (всички, избрали футбола като област за професионалното си развитие), считам, че премахването на тези неуредици представлява публичен интерес. Наред с промените в международноправен аспект са необходими най-малко ясни и последователни изменения и допълнения във ЗФВС, отразяващи и динамичното развитие на lex sportiva. Приоритет трябва да е даването на ясна легална дефиниция на понятието спортно правосъдие, което би разрешило доста от проблемите, описани в настоящата разработка. Също така би следвало да се помисли за създаване на механизъм за признаване на всички решения на спортните арбитражи, най-малкото поне на КАС. Съдействайки за премахване на забраната на FIFA на местно ниво, тези реформи могат да създадат така необходимите условия за работа в синхрон и отношения на „феърплей“ между институциите във футбола и националните съдилища.

Бележки под линия:

[9] Езе срещу Берое пред Камарата за разрешаване на спорове на FIFA, 2006 г.

Библиография:

• Бончовски, П. Арбитражното решение. Категории съгласно международната и националната уредба. Възможност за прикрепяне на правни последици. // https://news.lex.bg/guestpost/арбитражното-решение-категории-съгл-2/?fbclid=IwAR0tMIHsf8GruVQy32W2EIrhQ20puEZvXA4DfzkRotXIROTGne5i1mB5NMs#_ftn86

• Колев, Б. Административноправни аспекти в дейността на спортните федерации в Република България.

• Колев, Б. За спортния и футболния арбитраж. // Общество и право, 2008, № 6.

• Колев, Б. Футболният „лицензгейт“ роди правен абсурд. // Правен свят, 2009.

• Неков, Р. Спортното право като правен отрасъл. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, достъпна на: http://challengingthelaw.com/sportno-pravo/sportno-pravo-otrasal/

• Реднидж, К. Пълна енциклопедия на футбола. Багри, 2007.

• Anthimos, A. Recognition and enforcement of a CAS decision in Greece. // https://www.academia.edu/8340405/Recognition_and_enforcement_of_a_CAS_decision_in_Greece

• Champagne, S. Foncke V. Belgium Adopts New Arbitration Law Based on UNCITRAL Model Law. // http://www.jonesday.com/belgium-adopts-new-arbitration-law-based-on-uncitral-model-law-10-11-2013/

• Cornelius, S. The Legal Status of International Sports Federations. // https://www.academia.edu/11379386/The_Legal_Status_of_International_Sports_Federations

• Stock D. Corporate governance: the FA and the RFU, 2013 // http://www.lawinsport.com/blog/snr-denton-blog/item/corporate-governance-the-football-association-and-the-rugby-football-union

• Съдебна практика на: ВАС, АССГ, Софийски районен съд, Старозагорски районен съд, Пловдивски окръжен съд, Солунски първоинстанционен съд и др.