За винкулираните акции и някои въпроси, които възникват във връзка с тях

 

(научното съчинение е класирано на десето място в деветия по ред Национален конкурс за студентски научни съчинения (2019), организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към СУ „Св. Климент Охридски“, Студентско сдружение „Гражданско и търговско право“, Съюза на съдиите в България и Електронно издание „Предизвикай правото!“)

 

Автор: Даниел Михалев, V курс, СУ „Св. Климент Охридски“

 

1. Въведение

След промените в Търговския закон, считано от 23.10.2018 г., отпадна възможността за акционерното дружество да издава акции на приносител. Тези изменения поставиха акцент върху ясната нужда от изясняване на някои правни положения, свързани с издаването и разпореждането с акции, като значим практически проблем на българската правна и търговска действителност.

Разглеждани като ценни книги, акциите могат да бъдат налични и безналични. Тъй като в България все още публичните дружества са по-скоро изключение, отколкото тенденция, настоящото изложение ще обърне внимание на актуални въпроси, свързани с прехвърлянето на наличните поименни акции и някои ограничения, които законът позволява да бъдат уговаряни.

Прехвърлянето на поименни акции се извършва с джиро и трябва да бъде вписано в книгата на поименните акционери (чл. 185, ал. 2 ТЗ). Същата разпоредба обаче дава възможност за предвиждането на други допълнителни условия за прехвърлянето им. Следва да се разгледат най-честите практически прояви на тази дадена от закона възможност, тъй като не може да се отрече голямото й значение за стабилността на вътрешнодружествените отношения и оборота изобщо.

Често акционерните дружества съдържат в уставите си уговорки, които поставят ограничения за прехвърлянето на акциите. Акции, издадени при тези ограничени условия, са т.нар. винкулирани акции. Възможността, която дава ал. 2 на чл. 185 от ТЗ, е да се ограничи договорната свобода на съдружниците при прехвърляне на акции. Включването в устава на подобни уговорки е въпрос изцяло на целесъобразност и изразява стремежа на акционерите в дружеството да ограничат текучеството на персоналния му състав. Съображенията за това са, най-често, да може да се запази организационната структура на дружеството и лицата, които са негови акционери, да запазят тясно партньорство. Също така ограничението в известна степен гарантира и съхраняването на управленското съотношение в дружеството. Това прави винкулирането на акции в най-срещания случай приложимо в малките и средните предприятия, въпреки че практиката познава използването му и в дружества с по-големи мащаби. Такива условия могат да са най-различни, но основно се разглеждат няколко хипотези.

Най-често срещаният вариант на винкулирани акции е т. нар. right of first refusal, или първо право на отказ. То се състои във възможността, в случай че някой акционер инициира продажба на притежаваните от него акции, останалите акционери да придобият акциите при същите условия преди да бъдат прехвърлени на третото лице приобретател. По този начин акционерите могат да позволят транзакцията, ако намерят приобретателя за подходящ. Често се определя и срок за това, след изтичането на който ограничението отпада и акциите могат да бъдат свободно прехвърляни на трети лица. Сходен похват за винкулиране на акциите е клаузата right of first offer, или право на първо предложение, която е почти идентична с първата спомената, като разликата се състои в това, че в случай на желание от страна на акционер да продаде акциите си, останалите акционери имат правото първи да направят оферта за продажбата. Ако отчуждаващият акционер не приеме офертата, впоследствие е длъжен задължително да прехвърли акциите при по-висока от предложената цена. Разликата между двата типа ограничения е в това кой инициира преговорите по сделката за прехвърляне на акции.[1]

На следващо място, не са рядкост хипотезите, когато в устава на ационерното дружество е поставено условие, че при прехвърляне на акциите съответният акционер трябва да получи разрешение от управителния орган на дружеството за прехвърлянето, което фактически се изразява във вписването на приобретателя в книгата на акционерите. Вписването в книгата на акционерите не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето, но има значение за противопоставимостта на прехвърлянето срещу останалите акционери, дружеството и трети лица. Въпреки че лицето/лицата, които трябва да дадат съгласието си, нямат уговорено в своя полза преимуществено право на купуване, както в предходния случай, на практика се достига до същия ефект, тъй като управителният орган може да избере приобретател, който счита за подходящ, и да отказва да впише прехвърлянето, докато не съвпаднат волите на прехвърлителя и разрешаващия. Всъщност, въпреки че изглежда по-тясно приложима, уговорката за допълнително разрешение за прехвърлянето от управителен орган се оказва по-ефективно средство за контрол, тъй като, за да бъде ограничена промяната на персоналния състав на дружеството, не се изисква някакъв наличен капитал от страна на останалите акционери, както при първата хипотеза.

Друг често срещан вид ограничение за прехвърляне на акции е уговорката за изкупуване на акции от дружеството, в случай че се проявят конкретни обстоятелства, като най-често това са смърт на акционера, навлизане в нетрудоспособна възраст или поставяне под запрещение. Двоякото проявление на това ограничение донякъде предоставя преимущества и на дружеството, и на акционера или неговите наследници. Дружеството се ползва от същата възможност, както при първите две споменати хипотези, да контролира текучеството на акционери в дружеството, но в случая приложимостта е значително по-широка, тъй като засяга и други хипотези, освен опита на акционера да прехвърли акциите си на трето лице. От друга страна, акционерът или неговите наследници са подсигурени с пазар за продажбата на акциите, които могат да се окажат трудно прехвърлими, ако дружеството е малко и дейността му е силно специализирана. Тази уговорка може да бъде реализирана, съобразено с правилата на чл. 187б, ал. 1 от ТЗ, уреждащ обратното изкупуване на акции. За да стане това, трябва да се приеме решение на общото събрание на дружеството, чието минимално съдържание е уредено в закона. То трябва да съдържа 1. максималния брой акции, подлежащи на обратно изкупуване; 2. условията и реда, при които съветът на директорите или управителният съвет извършват изкупуването в определен срок, не по-дълъг от пет години; и 3. минималния и максималния размер на цената на обратно изкупуване. Решението на общото събрание се приема с обикновено мнозинство от представения на събранието капитал, в случай че тази възможност е изрично предвидена в устава на дружеството. Ако обратното изкупуване не е изрично предвидено в устава, тогава решението трябва да се приеме с квалифицирано мнозинство от 2/3 от представените на събранието акции. Решението подлежи на вписване в търговския регистър. Целта на това вписване е да се създаде публичност на решението. Важат и общите правила за придобиване на собствени акции от дружеството в чл. 187а, ал. 3-6 от ТЗ. Обратното изкупуване не може да надхвърля 10 на 100 от капитала, но ако изкупуването превиши този размер, собствените акции трябва да бъдат прехвърлени в 3-годишен срок, което дава един удобен прозорец, през който дружеството може да подбере подходящ приобретател.

Съдебната практика и теорията са категорични че, прехвърлянето на акциите в нарушение на уговорените ограничения води до относителната му недействителност спрямо акционерите и дружеството. Това означава, че несъобразявайки налични такива уговорки и особеностите на съдебната практика по въпроса за прехвърлянето, приобретателят може да бъде възпрепятстван да упражнява правата по придобитите акции. Последното залага у сделките с винкулирани акции известна несигурност, която прави и самите тях неатрактивни за пазара поради високия риск и големите разходи по уреждането на възможни последващи спорни положения.

 

2. Средства за защита на акционера

Когато управителният орган на дружеството има абсолютната дискреция да отхвърли предложение за прехвърляне на акции, миноритарният акционер, който по някаква причина има противоречиви отношения с управителния орган, може да се намери в незавидна позиция. Възможно е същият акционер да е вложил значителна част от личните си средства в придобиването на акциите и въпреки това да не може по никакъв начин да се разпореди с тях, в случай че е възпрепятстван неоснователно от управителния орган. Трябва да се има предвид, че ако в компетентността на съветите са залегнали функции по опазването на затворената натура на акционерното дружество, от съществен интерес за последното е те да имат възможно най-широк набор от контролни механизми. В противен случай не е изключен вариант, в който акционер с недобросъвестното си поведение ще успее да покани в дружеството „нежелан гост“. Въпреки че преценката, която следва да се направи от дружеството и неговия управителен орган е изцяло по целесъобразност, тази негова възможност не трябва да се абсолютизира.

Законът не предвижда механизъм, по който да се защитити акционерът в случай на неоправдан отказ да се впише прехвърлянето в книгата на акционерите. Такава защита би могла да се получи на основание злоупотреба с право.[2] Неоправданият отказ на дружеството да позволи на титуляря на винкулираните акции да ги продаде на трети лица запълва фактическия състав на чл. 289 от ТЗ, който следва да намери приложение, в случай че нито акционерите, нито самото АД не са проявили желание за закупуването им.[3]

Друга възможност за защита на акционера би била иск по реда на чл. 71 ТЗ.[4] Такъв иск може да се предяви с оглед действията или бездействията на органи на дружеството, на които е предоставена компетентността да дават съгласие за прехвърлянето на акции. На защита по смисъла на чл. 71 подлежат членствените права, които са нарушени или съществува реална, близка, пряка и непосредствена опасност да бъдат нарушени от решения на управителните органи на съответното дружество. Исковете за отмяна на решения на органи на акционерно търговско дружество могат да бъдат конститутивни, осъдителни или установителни по своя характер. Активната легитимация на търсещия защита се свежда до изискването да притежава качеството акционер в дружеството, а правният интерес се презюмира. В този случай искът ще е осъдителен.[5] Възниква въпросът обаче в какво ще се изрази предоставената от съда защита и може ли съдът да осъди дружеството да впише приобретателя в книгата на акционерите.

В теорията и в практиката възниква въпросът и дали не е възможен иск за преки вреди, причинени на акционера от управителния орган на дружеството или от самото дружество.[6] Не е немислима хипотезата, при която неоснователното неразрешаване за прехвърлянето на акции да уврежда правната сфера на акционера, като вредите от тези действия биха могли да се изразят в намаляване на пазарната цена на акциите, пропуснати ползи, накърняване на негативния интерес на акционера, отрицателно въздействие върху фактически отношения между акционера и съконтрагента му и други.[7] За да се мисли по-напред в тази посока, е нужно да се изясни характерът на отговорността на членовете на управителния орган спрямо увредения акционер.

Характерът на отговорността може да се проследи в различните отношения между дружеството, неговите органи и акционерите. По отношение на увреждане, предизвикано от решение на общото събрание на дружеството, когато са опорочени процедурните правила по свикване на общото събрание, реда и кворума за приемане на решения, то противоречи на повелителни разпоредби на закона или на устава, е предвиден иск за защита на акционера по чл. 74 ТЗ. Целената правна последица от успешното му провеждане е защита на членствени права чрез контрол за законосъобразност на решенията на дружеството, свързани с дейността му, която е насочена към постигане на обща цел. В случай че са накърнени неговите членствени права от друг орган, различен от върховния, законът е предоставил възможност за защита в лицето на чл. 71 ТЗ. Искът не е насочен към промяна на членствени правоотношения, а само към съобразяването им с действителните права на акционера от страна на органите на дружеството.[8] Това са специално предвидени в закона искове, които са предоставени на акционера с цел да възстанови законосъобразното си членствено положение в дружеството, в случай че негов орган го наруши.

Различни са исковете по чл. 240а ТЗ/чл. 118 ЗППЦК, с които законът предвижда специална възможност, по изключение от забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК, да се предяви по съдебен ред чуждо право, а именно правото на дружеството на обезщетение за вреди, причинени от управителния орган на дружеството. В литературата съществуват различни становища по отношение на вида на отговорността на управителния орган спрямо дружеството. Част от тях се насочват към договорния характер на отговорността поради наличието на мандатно правоотношение между дружеството и управителния орган.[9] Друго становище заема позицията, че отговорността на членовете на управителния съвет към дружеството е самостоятелен вид гражданска отговорност, която има общи белези с деликтната и договорната отговорност, но спецификите й не позволяват да бъде еднозначно определена като една от двете.[10]

За вреди, причинени на отделния акционер, такъв механизъм не се предвижда. Доколкото може да се извлече някаква договорна обвързаност между членовете на управителния съвет и дружеството, такава обвързаност не може да бъде извлечена между органа и отделния акционер. Деликтната отговорност се дефинира като възникваща между юридически чужди лица, тоест такива, които нямат правна връзка. Договорната отговорност е насочена към защитата на позитивния интерес на кредитора, на интереса на кредитора от промяната. Договорната отговорност е насочена към бъдещи желани правни последници, които кредиторът би искал да настъпят, ако договорът бе изпълнен точно. За разлика от това деликтната отговорност има една негативна функция – да отрече станалото нежелано в миналото изменение, все едно не е станало. Договорната отговорност е призвана да защитава и обезщетява позитивния интерес, а деликтната – негативния интерес.[11] Казаното навежда на мисълта, че отговорността е по-скоро деликтна и въпреки че няма специален ред, по който акционерът да търси защита, такава може да бъде намерена в общия състав на чл. 45 ЗЗД.

Случаите, в които действията на органите на дружеството водят до намаляване на имуществото на акционера, по същество представляват хипотези на причинени вреди. С оглед на това отделните акционери разполагат с правна възможност да претендират обезщетение за вреди по чл. 45 ЗЗД, ако твърдят и докажат, че тези вреди са настъпили пряко в тяхната правна сфера, а не в правната сфера на дружеството, тъй като законът предвижда специален иск в този случай. Следователно, ако приемем, че евентуално неправомерното действие или бездействие на управителния орган не представлява нарушение на правото на дивидент и на ликвидационен дял, акционерът може да бъде защитен единствено и само чрез търсенето на отговорност за вреди от членовете на съветите, а не чрез иск за защита на членствени права, което прави недопустим и иска по чл. 71 ТЗ.

Широко разпространен метод в подобни хипотези на неоснователен отказ на управителния орган да одобри прехвърлянето на акции е предвиждането в закона на т. нар. процедура „transfer notice“, чрез която управителният орган е задължен да избере подходящ алтернативен приобретател, на който да бъдат прехвърлени акциите, в определен срок. В случай че не се възползва от това свое право, е длъжен да приеме предложения от акционера приобретател.

 

3. Погледът на Върховния касационен съд върху винкулирането на акции

Част от противоречията в практиката бяха разрешени от Второ отделение на Търговската колегия на ВКС в Решение № 19 от 08.08.2019 г. по т. д. № 2511/2017 г. В мотивите на решението се откриват няколко основни акцента.

Касационният съд разглежда характера на ограничителните уговорки при винкулираните акции, като ги определя като такива от защитен, а понякога и санкционен характер, при стриктното тълкуване и спазването на които се осъществява надлежно прехвърляне на акциите, респективно на правата по тях. При нарушаване или заобикаляне на установените изисквания, акциите не се считат прехвърлени както спрямо останалите акционери, така и по отношение на дружеството, т.е. прехвърлянето им не поражда действие спрямо тези лица при условията на относителна недействителност. В резултат на това приобретателят не може да се легитимира като акционер в дружеството и да упражнява правата на такъв в общото събрание на акционерите. Съдът правилно определя фукнцията на винкулирането като защитна и като такава, проявлението й може да се тълкува в различни посоки.[12]

Съдът правилно отхвърля становището на въззивния съд по отношение на дължимото стриктно тълкуване на разпоредбата, заложена в устава на акционерното дружество, уреждаща процедурата по прехвърлянето на акции. Въззивният съд приема, че доколкото са изпълнени формалните предпоставки за прехвърлянето, а именно – да бъдат известени останалите акционери за желаната продажба и да се известят същите за условията и параметрите на продажба, след като изтече и уговореният срок, в който те могат да се възползват от правото си да закупят акциите, то акционерът свободно прехвърля акциите, обект на ограничението. Върховният касационен съд коректно отбелязва, че преценката за спазване на правилата в устава за прехвърляне на акции следва да се прави не само формално, а при съобразяване с целта на избрания винкулиран характер на акциите от капитала, осигуряваща защита на акционерното дружество и конкретните негови акционери, включително на законоустановеното им право на ограничен достъп на трети лица до управлението на дружеството.

Този извод обаче не следва да се абсолютизира. Прекалено стриктното тълкуване на подобни уговорки може повече да навреди на интересите на дружеството и неговите акционери, отколкото да ги защити. Преценка на фактическите обстоятелства е нужна във всеки отделен случай, за да се стигне до логически оправдано ограничаване на правото на акционерите свободно да прехвърлят акциите си, като действителността на ограничителните уговорки следва да се преценява в съответствие със закона и добрите нрави, при тълкуване на императивната уредба в устава на дружеството или друго споразумение, постигнато между акционерите, при съобразяване на финансовото състояние на дружеството и други фактически положения. В противен случай може да се стигне до злоупотреба с право от страна на този, в чиято полза е уговорено предпочитателното право за придобиване на предложените акции или комуто е дадена възможността за одобряване на продажбата и вписването й в книгата на акционерите. Не би следвало да се изключи възможността на вече реализиралия продажбата акционер да избегне последиците от отклонението от уговорената процедура, ако докаже, че дори при стриктното й спазване останалите акционери не биха били в състояние да сключат сделката по първоначално предложените параметри.

Подобно положение може да се наблюдава и при уговорката за непрехвърлимост на вземане. С уговорка за непрехвърлимост се изкарват блага от оборота, като на страните не е дадена такава правна възможност. Само законът може да изключва блага от гражданския оборот, и то при наличнието на важен обществен интерес.[13] В случая на винкулирането на акции нямаме хипотеза на изкарване на блага от оборота, но може да се стигне до силно утежненото им прехвърляне, което в някои случаи може да бъде приравнено по смисъл на превръщането им в обекти extra commercio. Ограничаването на преценката за това дали е надлежно прехвърлянето само до изпълняване на формалните предпоставки, уговорени между станите, може да внесе трусове в стабилността на гражданския оборот и пречат на стопанското развитие поради голямата несигурност на приобретателите на винкулирани акции.

 

4. Действие на винкулирането с оглед на източника, в който е уредено, и преценка за действителността на уговорките

От значителна важност за настоящото изследване е да се изяснят последиците от включването на уговорки за ограничения на прехвърлянето на акции в различните източници. Такова ограничение може да е заложено в устава на дружеството, както и може да бъде договорено в споразумение между някои или всички акционери.

Актът, въз основа на който действа акционерното дружество, е неговият устав. Неговата правна природа е спорна в теорията, но най-застъпено е становището, че той е сделка-решение, която при учредяването на дружеството се сключва от неправосубектната общност на учредителите.[14] Въпреки някои негови особени белези, той не може да се приеме за нормативен акт, тъй като персоналното му действие е ограничено между дружеството и неговите акционери. Той представлява волеизявление на учредителите и поради тази негова същност се изменя и допълва също въз основа на сделка-решение.

За разлика от устава, акционерното споразумение е отделен правен способ, който има за предмет регулиране на конкретни отношения между акционери по повод на дружествените дела. То се явява субсидиарно съглашение по отношение на устава. Българското законодателство не предлага дефиниция за акционерно споразумение. Такава може да бъде извлечена от сравнителноправен анализ над чужди правни системи. Акционерното споразумение е споразумение между акционери[15], което урежда права, задължения и различни положения, засягащи оперативния контрол на дружеството, което засяга вече съществуващи положения или такива, които могат да имат критично значение в бъдеще. Няма законово изискване за неговото сключване, за разлика от устава, но се използва предимно, за да уреди последиците от неуредени в устава положения, или често, за да избегне формализирани процедури, които са залoжени в последния. Доколкото няма изрична законова уредба за акционерното споразумение, неговата легална основа стои в чл. 9 ЗЗД. На волята на страните е дадена възможността да уговорят последиците така, както сметнат за редно. Така уговорените последици имат еднаква правна сила с тези, уредени в закона – чл. 20а ЗЗД. Акционерното споразумение все пак трябва да се сключи между акционери, което означава, че времево е ограничено единствено в рамките на съществуването на акционерното дружество. Уговорките, заложени в акционерното споразумение, не могат да бъдат противопоставяни на трети лица, тъй като имат относително действие. През последните години акционерното споразумение се превръща в предпочитан инструмент за уреждане на отношенията между акционерите, тъй като мобилността му позволява да уреди своевременно положения, които не настъпват системно и засягат интересите на отделни акционери. Нарастващото предпочитане на акционерните споразумения като правен механизъм произхожда и от възможността на акционерите конфиденциално да създадат облигационна връзка помежду си, с която да уреждат отношенията си преди и след като са възникнали.

Все пак различните правни системи нееднозначно разглеждат границите, в които може да се сключи акционерно споразумение и в които може да бъде съизмерена правната му стойност в сравнение с устава на дружеството. Главният въпрос, който заляга в доктрината и противоречивата съдебна практика, е този за сблъсъка на два основни принципа: договорната свобода на акционерите и върховенство на императивното дружествено право. Британският Companies Act, приет през 2006 година, разпознава този проблем в чл. 17, като урежда акционерните споразумения като част от „конституционните документи“ на дружеството, наред с устава и различни категории споразумения на акционерите. В същия акт се предвижда възможността да се уговарят положения, различни от заложените в устава, или уговорки за дерогиране на някои негови разпоредби за сметка на уговореното в акционерното споразумение, като такива могат да бъдат осъществени единствено при участието на всички акционери в споразумението и вписването му в официалния регистър. Генералният подход, възприет от британския законодател, е насочен към разширеното тълкуване на договорната свобода на акционерите, което да допринесе за по-голяма гъвкавост на дружеството, препятствана от статичната уредба, предоставена от устава. Съдебната практика преобладаващо счита, че акционерите имат договорната свобода да регулират участието си в дружеството, включително правото си на гласуване и режима, по който да прехвърлят акциите си. Акционерното споразумение не следва да бъде третирано като нещо различно от договор, регулиран от обективното облигационно право. Като такива, акционерните споразумения следва да изпълняват изискванията на закона за действителност на сделката – предмет, съгласие, форма (ако части от споразумението налагат спазването на такава) и основание. Функцията на акционерното споразумение се намира в това да се подсигурят регулаторни механизми, които да обслужат конкретни положения, които е възможно да възникнат по време на съществуването на дружеството.

Не всички уговорки за ограничаване на прехвърлянето на акции са валидни. В началото на развитието на института в САЩ например единодушно се е приемало, че подобни уговорки са недействителни, в противоречие с обществения ред и добрите нрави. Теорията се е уповавала на това, че акцията е била разглеждана като движима вещ, върху която акционерът има право на собственост, владение и разпореждане, и всякакви уговорки, противопоставящи се на свободното й прехвърляне, са били неоснователни.[16] Постепенно американските съдилища се приспособяват към идеята да се намери баланс между нуждите на някои корпоративни единици да контролират социалния си субстрат и принципа на свободна прехвърлимост на права. В преценката си за нуждата на дружествата от ограничаване на достъпа съдилищата вземат предвид мащабите на корпоративната структура, целите й, съотношение на капиталовото притежание и възможността недобросъвестни акционери сериозно да увредят дружеството.[17] Впоследствие преценката за действителните нужди на дружествата от ограничения на прехвърлянето на акции се е концентрирала върху самото ограничение и меродавността му за интересите на дружеството. В този смисъл са се анализирали степента на ограничаване, продължителността му и значението му за функционирането и дейността на дружеството. Модерните американски съдилища продоминантно са склонни да отсъждат в полза на дружествата и корпоративните им интереси, като преценка за баланса на интересите се извършва във всеки случай. Винкулирането на акции е стигнало дотам в своето развитие, че американският законодател е признал като изходна позиция в уреждането им възможността за уговаряне на такива ограничения при единствено условие те да са основателни.[18] Нееднакъв е подходът на различните американски юрисдикции по отношение на избора им как да уредят института. Докато в някои щати се стига до изброяване numerus clausus на конкретни позволени ограничения в закона, в други щати все още се разчита на баланса на интересите. Подходящ ориентир в преценката за действителност на ограниченията за прехвърляне на акции може да бъде намерен в съдебната практика.[19]

Немското право сякаш се придържа към доктрината на Ото фон Гирке, който разглежда подробно в своите учения „сферите на корпоративния живот“ (koerperschaftliche Lebenssphaere). Авторът твърди, че идеята за капиталовите дружества е изградена въз основа на социална концепция за организиране на индивидуалната воля на членовете и след като приоритетен в такава структура е социалният елемент, членовете трябва да имат всички възможности да защитят правата си и инвестицията си срещу външни заплахи.

 

5. Значение на добросъвестността на третите лица

Съдържанието на устава съдържа съществени, несъществени и естествени елементи. Съществените елементи характеризират сделката и различават нейните последици от типичните последици на другите сделки. Несъщественото съдържание на сделката обхваща уговорки, които пораждат нетипични за сделката последици. Естественото съдържание на сделката се състои от последици, които са предвидени от закона, поради което не е нужно тяхното допълнително уговаряне.[20] Това, че законът в лицето на чл. 185, ал. 2 от ТЗ позволява такива уговорки да бъдат правени, може да доведе до извод, че те принадлежат към несъщественото съдържание на устава. Съгласно чл. 165, т. 3 от ТЗ „Уставът трябва да съдържа:…. 3. размера на капитала, както и частта от него, която трябва да се внесе при учредяване на дружеството, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне, ако има такива, както и номиналната стойност на отделната акция“. И понеже чл. 174, ал. 2 от ТЗ предвижда, че тези данни подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ, настъпва оповестително действие по отношение на характера на акциите. Тоест от учредяването на дружеството или от датата на вписването на промените в устава третите лица не могат да се позоват на незнанието си за заложените ограничения върху прехвърлянето на акции. В случай че такива ограничения са уговорени в акционерно споразумение обаче, би следвало да се приеме, че могат да бъдат противопоставяни на трети лица само ако са недобросъвестни, тоест на страните по споразумението и на трети лица, които знаят, че такава уговорка съществува, обстоятелството се счита за известно от знанието им. На вписване в регистъра подлежат само обстоятелства и актове, които са предвидени в закона. Тъй като акционерното споразумение не съществува все още като институт в българското търговско право, опитът да се впише такова в ТРРЮЛНЦ би довел до нищожно вписване. В този смисъл, въпреки голямото удобство, което предоставя правният механизъм на акционерното споразумение, то може да произведе обвързващо действие само между страните и въпреки относителното му действие, следва да е противопоставимо и на недобросъвестни лица, тъй като в противен случай би се получило така, че те да се възползват от недобросъвестността си и неуредиците на закона, за да извлекат полза.

Уставът на акциорното дружество се приема с единодушие. Така поставените ограничения имат сила за всички негови акционери към момента на учредяването. Ако акциите не са винкулирани още с учредяването на дружеството, това може да се случи и впоследствие, по реда за въвеждане на промени в устава, като за това е нужно мнозинство от 2/3. Какво се случва в тази хипотеза с малцинството акционери, които не са изразили съгласие за винкулирането на акции? Краткият отговор е: съобразяват се. По-подробният отговор се съдържа в това, че решенията, които взема общото събрание, са особен вид сделки-решения. По естеството си сделките-решения представляват волеви актове, които имат определен външен израз и се вземат винаги от името на юридическото лице. Особеност на сделките-решения е, че те пораждат юридически задължителна сила и за онези членове на корпоративно устроеното юридическо лице, които са гласували „против“ или изобщо не са взели участие при вземане на решението. Достатъчно е решението да е било взето при спазване на необходимия кворум, мнозинство или единодушие. Сделките-решения са организационни, а не престационни сделки, тъй като не са насочени към разместване на имущество, не уговарят извършването на престации. Поради липсата на граждански кодекс, действащото законодателство не съдържа общи правила относно сделките-решения, но особената правна природа на сделките-решения изключва даже и съответното приложение на правилата относно едностранните сделки и относно договорите по чл. 8–44 ЗЗД. Поради спецификата на сделките-решения, гласувалият против приемането на ограниченията акционер, трябва да търпи последиците от изпълнението им. Ако все пак решението на общото събрание е в противоречие с убежденията на акционера и прави членуването му в дружеството нетърпимо, той може да напусне дружеството, като прехвърли притежаваните от него акции и загуби членствените си права. Като следваме тази логическа линия обаче, стигаме до следната хипотеза. С решение на общото събрание, срещу което акционерът е гласувал „против“, ще се ограничи неговата възможност да напусне свободно дружеството. Нужно е да се помисли при тази хипотеза чий интерес се нуждае от защита повече – интересът на дружеството да запази предпочитана структура на управление и персонален състав или интересът на акционера да се освободи от участието си в дружеството. Това трябва да се направи чрез фактическа преценка във всеки отделен случай.

 

6. Сходни механизми за защита на интереса на акционерите

Клаузите за винкулиране на акции често се съчетават с други договорни механизми. В случай че винкулирането не успее да защити интереса на акционерите от дружеството то да запази персоналния си състав, тези допълнителни клаузи предоставят, като алтернатива, защита на корпоративния интерес на акционерите. Такива са drag–along и tag–along клаузите. Те дават право на мажоритарния акционер, в случая на drag–along клаузата, да „въвлече“ останалите акционери в продажбата на притежаваните от него акции, като е длъжен да им предложи да прехвърлят акциите си при същите параметри, които са предложени на него от приобретателя. Тази клауза се предвижда, когато се търси защита на мажоритарния акционер, в случай че интересът му да прехвърли акциите си на купувач, желаещ да придобие цялостен контрол върху дружеството, е възпрепятстван от миноритарните акционери, които блокират сделката по един или друг начин. Въпреки че дава защита на мажоритарния акционер, drag–along клаузата предоставя защита и на малцинствените акционери, като им дава възможност да прехвърлят акциите си при равни условия с мажоритарния. Tag–along клаузата носи обратния смисъл на drag–along. Тя дава право на миноритарния акционер да се присъедини към сделка, в която мажоритарен акционер прехвърля акциите си на трето лице. Защитата, която предоставя този механизъм, е от голямо значение, защото, в случай че мажоритарен акционер напусне дружеството, миноритарният акционер ще се наложи впоследствие да продаде акциите си на по-ниска цена, тъй като ликвидността им значително спада, в случай че са индивидуално предлагани.

 

7. Заключителни бележки

В заключение искам да обърна внимание върху значението на бъдещото законодателно уреждане на коментираните проблеми, като се надявам това да допринесе за по-пълното разбиране на разгледания въпрос. Акционерното дружество е самостоятелен правен субект от категорията на юридическите лица, което притежава качеството търговец. Динамичният характер на търговската дейност и рисковете, която тя носи, изискват стремеж към постоянна стабилност във вътрешнодружествените отношения, която да прави дружеството пълноценен участник в търговския оборот. То осъществява комплексна дейност – както от професионален, така и от организационен характер, като постоянно взаимодейства с околната среда и търси желани промени с цел извличане на печалба. Като последица от постоянното взаимодействие, дейността на дружеството се преплита и с други правни интереси, които могат да са и обществени интереси. За да може да се гарантира нормалното протичане на тази дейност, тя се регулира от редица правни норми от публичен ред. Тези норми могат да са с императивен или диспозитивен характер. Голяма част от нормите в търговското ни законодателство в частта, отснасяща се за различните видове дружества, са с диспозитивен характер. Предвид че към акционерното дружество има завишени изисквания за поддържане на постоянно ниво на имуществото и е нужна защита на малцинството в него, законът предвижда относително по-голям брой императивни разпоредби. В случаите, в които са предвидени диспозитивни правила, законодателят е предоставил стандартни предложения за уреждане на различни положения, които учредителите могат да приемат изцяло или да изменят по свое усмотрение. Освен очевидната възможност за отклонение, диспозитивните норми имат и други преимущества. Те намаляват значително разходите по учредяване, тъй като дават възможност да се внася специфика само там, където е нужна. Погледнато така, диспозитивните норми могат да имат тази облекчителна функция само ако са създадени така, както биха ги уговорили страните по принцип, ако примем, че са имали цялата нужна информация, за да направят обоснован избор. В този смисъл диспозитивните права обслужват мажоритарната част от акционерите. От другата страна имаме императивните норми – тези, от които законът не дава възможност за отклонение. Може да се каже, че функцията на императивните норми в дружественото право се опира на невъзможността на някои страни да вземат достатъчно информирано решение, което с голяма вероятност би довело до някаква форма на експлоатация, произтичаща от заслабената им позиция. Иначе казано, законодателят е извел такива задължителни правила в защита на малцинството, в защита на „слабия акционер“.

Когато страните избират диспозитивните правила, предоставени от закона, освен че се спестява ресурс от тяхната стандартизация и се избира механизъм от най-приложимите за времето си, страните също осигуряват навременното развитие на дружествената си уредба с развитието на отношенията през времето. Една сделка, сложна колкото устава на дружеството, въпреки голямото вложено внимание при съставянето й, ще остане винаги „непълна“. С динамичните темпове, с които се развива корпоративният свят, има голяма вероятност уставът да не предлага ясно решение на непредвидени или пренебрегвани ситуации. Диспозитивната норма донякъде облагородява това положение, тъй като развитието и осъвременяването й е обезпечено от постоянния прогрес на законодателството и задълбоченото му тълкуване от правораздавателните органи.

Защо засягам въпроса за значението на двата вида норми? С избора на акционерите да уредят дружествените отношения чрез диспозитивните норми на закона се обезпечава стабилността на прилагането им. Това се получава, понеже колкото повече разнообразни спорни положения възникват по отношение на прилагането им, толкова повече се задълбочава разбирането за уреденото от тях, чрез тълкуване, законодателни промени, засилено обществено внимание и публичен дебат и други. Това не означава задължително обаче, че страните трябва да положат доверието си винаги в тези разпоредби, които законодателят им предлага като стандартни. Изработването и подбирането на специална уредба, която да регулира нови, модерни и непознати за законодателя положения, също има своя огромен принос, доколкото поставя един неизпитан от правото проблем в светлината на прожекторите. Това, разбира се, се случва на цената на високия риск, който идва от нивото на развитие на обществото и правото към този момент. Полагайки доверието си в диспозитивната уредба, стига, разбира се, тя да обслужва ефективно интересите им, страните делегират на законодателя отговорността за постоянно осъвременяване на същата. Ако учредителите уредят дружествените отношения със силно специфицирани текстове, впоследствие само самото дружество ще е способно да осъвремени устройствените си правила чрез механизмите за промяна на устава, което може да е свързано в някои ситуации със значителни трудности, идващи от недобросъвестно поведение и стремеж към защита на персоналните интереси.

Изработването и прилагането на по-подробни стандартизирани правни конструкции е въпрос на законодателна политика. Решението на проблеми като настоящия трябва да бъде продукт на продължителен и многостранен процес, в който следва да се съобразят всички специфики на дружественото и корпоративното право, въпреки че все още не са намерили мястото си като самостоятелно обособени правни клонове в България. С оглед на баланса между интересите на дружеството и тези на отделния акционер, към който трябва да се стреми законодателят, и многообразните вариации на спорни отношения, които могат да възникнат, за част от които бе направен опит да бъдат изложени в настоящото изложение, струва ми се, че de lege ferenda добавянето на още императивни правила в закона по-скоро би ощетило търговско-дружествената действителност.

 

Бележки под линия:

[20] Вж. Таджер, В. Гражданско право, с. 222.