Конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 от Търговския закон

Статията може да бъде свалена и прочетена в .pdf формат тук.

 

„…при конститутивните вписвания той [институтът на търговския регистър] се използва, за да се организира профилактиката на дружествения живот, като се възложи на вписването, благодарение на предшестващата го проверка, превантивната функция да отдаде правна действителност само на такива дружествени учредявания и дружествени решения, които са напълно законосъобразни

…

Разликата между декларативните и конститутивните вписвания се състои не в това, че декларативните вписвания пораждат оповестително действие, а конститутивните – конститутивно, а в това, че декларативните вписвания пораждат само оповестително действие, докато конститутивните вписвания пораждат покрай него и сега разглежданото конститутивно действие“¹.

I. Предмет и цели на изследването

1. Настоящият труд търси аргументиран и позитивноправно верен отговор на следните въпроси:

1) Кои от уредените в чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 от Търговския закон (ТЗ) обстоятелства са предмет на конститутивни и кои – само на декларативни вписвания;

2) Каква е вътрешната логика на системата на чл. 140 и чл. 231 ТЗ и предметът на уредените в тези разпоредби вписвания?

3) Какви са причините чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ да постановяват, че предмет на вписване са съответните решения на общото събрание, а не самото изменение на дружествения договор или устава;

4) Годно ли е обявяването на измененията в устройствения акт, респективно, вписването на промени в обстоятелствата по чл. 119, ал. 2 и чл. 174, ал. 2 ТЗ, да изпълни функциите на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ;

5) Съобразена ли е Наредба № 1 от 14.02.2007г. за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ („Наредба № 1“) с чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ или следва да бъде квалифицирана като частично незаконосъобразен подзаконов нормативен акт.

2. Изследването конфронтира добре познатите тези, залегнали в мотивите към 2 и т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС², които съм критикувал и преди³. Наред с това, то подлага на критичен анализ и някои от утвърдените съвременни доктринерни становища в разглежданата материя.

2.1. Статията е плод и на моя опит да си отговоря на въпроси, които занимават правния ми ум отдавна и в частност, на въпроса защо след като всички знаем, че в търговския регистър се вписват обстоятелства (правни последици и състояния), а не юридически факти, чл. 140, ал. 1 и 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ – в синхрон с част от своите исторически предшественици⁴, а и с други разпоредби на ТЗ⁵ – продължават да „настояват“, че предмет на уредените в тях конститутивни вписвания са самите решения на общите събрания⁶.

2.2. От тази перспектива, настоящото изследване е продукт на урока, без чието научаване нямаме пълните основания да се наричаме юристи, а именно – че буквата и системата на закона изискват и заслужават базисно доверие и че импулсът за корективното им тълкуване трябва да бъде дисциплинирано удържан: докато тълкувателят не се „препоти“ и не се убеди, че този импулс е основателен, а не е плод на амбиция, неразбиране или незнание.

3. Целите на настоящата статия обхващат и идеята да бъдат илюстрирани (за пореден път) фундаменталните вреди от казуистичното и повърхностно осмисляне на закона и от факта, че до 1989 – 1991 г. почти никой не знаеше що е това търговски регистър, поради което – съдейки и от липсата на задълбочена съвременна доктрина по темата – е малко вероятно институтите на регистърното дружествено право да са били цялостно изяснени. Без тяхното правилно осмисляне и прилагане обаче не би могло да функционира по легитимен и етичен начин и самото материално корпоративно право⁷.

4. Както може да се очаква от духа и изводите на публикациите ми през последните две години, изводите на настоящото изследване няма да са ласкави – нито за нивото на съвременната доктрина и практика на ВКС в материята на дружественото търговско право, нито за авторите на Наредба № 1⁸.

 

II. Същност и особености на конститутивните вписвания

5. Законодателят индикира конститутивния характер на вписването чрез указанието, че то представлява условие съответното решение на общото събрание да „влезе в сила“ (чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ) или самото подлежащо на вписване обстоятелство да „има действие“ (чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ). Терминологията на пораждането или непораждането на „действие“ е използвана и в общата разпоредба на чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ⁹.

5.1. Елементът на конститутивно регистърно потвърждаване формира differentia specifica на конститутивните вписвания¹⁰. В случая не става въпрос за общите за регистърното право елементи на контрол и удостоверяване, а за квалифицирана (конститутивна) властническа воля, която се наслагва върху частноправния сегмент на фактическия състав, квалифицира го в смесен и го завършва.

5.2. Поради комплексната си структура и същност, конститутивното вписване интегрира две властнически волеизявления: 1) потвърждаване на съответния корпоративен акт (конститутивен сегмент) и 2) удостоверяване на породените от този акт или от съответния по-широк фактически състав правни последици (декларативен сегмент). Първото от горните волеизявления е насочено „навътре“ – към дружеството и към завършването на фактическия състав на съответния корпоративен акт, а второто, „навън“ – към верифицирането и оповестяването на самите значими за членовете на дружеството и за третите лица обстоятелства¹¹.

5.3. В качеството си на вписване в търговския регистър, конститутивното вписване има и оповестителен ефект (съгласно чл. 7, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ) и поражда обществено доверие (съгласно чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ). Това, което конститутивните вписвания не осигуряват, е единствено възможността на третите лица да се позовават на съответното обстоятелство преди то да е вписано. Това отклонение от ефектите на декларативните вписвания следва от самата същност на конститутивните и е изрично уредено в чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ.

6. Горната структура на конститутивното вписване е от решаващо значение в редица насоки, които са ключови за осмислянето на правната уредба.

6.1. Тази структура предопределя факта, че конститутивното потвърждаване по необходимост има за предмет самото решение на общото събрание (чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ). Това е така дори в хипотезите по чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ, защото – макар да се формират от фактически състави с по-широко съдържание – те отново имат за централен елемент решение на върховния орган на дружеството. Потвърдителна (конститутивна) регистърна воля може да бъде добавена единствено към юридически акт на самото дружество, но не и към други елементи на фактическия състав – последните могат да бъдат само проверени, но не и конститутивно потвърдени¹².

6.2. От горната перспектива, очертана от самата същност на конститутивното регистърно потвърждаване, пряко следва, че дори в комплексните хипотези по чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ, след като се увери, че са налице и останалите елементи на по-широкия фактически състав, регистърният орган отново потвърждава само стоящото в основата на този фактически състав корпоративно решение (или решения – в случаите на преобразуване), а не целия фактически състав. Тъй като, за да стигне до това потвърждение, този орган вече се е уверил в интегритета и валидността на цялостния фактически състав, неговото конститутивно волеизявление завършва този състав и позволява той да породи последиците си – да „има действие“¹³.

6.3. Горното важно разграничение е замъглено от факта, че конститутивното вписване интегрира два сегмента и от следващата от това особеност, че регистърното потвърждение по необходимост е прикрепено към съответния корпоративен акт, но действието на декларативния сегмент на вписването (също по необходимост) е прикрепено към самото вписано по реда на чл. 140, ал. 4, чл. 231, ал. 4 или чл. 260х, ал. 3 ТЗ обстоятелство – което конститутивното вписване създава.

6.4. При т.нар. „същински“ заличавания¹⁴, заличаването на конститутивното вписване в резултат на постановена от съд отмяна или нищожност на решение на общото събрание по необходимост поражда ефектите си ex tunc, защото в горните хипотези това решение е елемент от смесения фактически състав, но е било изначално невалидно, или е било отменено с обратна сила. Това действие обаче има за предмет само конститутивния, но не и декларативния сегмент на вписването. Като последица от това, третите добросъвестни лица са защитени по силата на чл. 10, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, но тази закрила е дефинитивно неприложима в отношенията между дружеството и неговите членове, съответно, в тези между самите съдружници и акционери. Противното не само би било несъвместимо с ограничените субективни предели на декларативното действие на вписването (отношения между дружеството и трети лица) и със същността на конститутивните актове, но и би довело до обезсмисляне на исковата защита срещу порочни решения на общото събрание¹⁵.

7. Въпреки интегрираните в тях общи декларативни ефекти, конститутивните вписвания разкриват множество важни особености, които – от перспективата на чисто оповестителните – ги поставят в позиция, която изглежда диаметрално противоположна спрямо последните:

1) Декларативните вписвания нямат ефекти по отношение на съществуването на подлежащите на вписване обстоятелства. Напротив, конститутивните завършват съответните фактически състави и в този смисъл – заедно с останалите им елементи – пораждат самите значими за третите лица и за членовете на дружеството обстоятелства;

2) Докато главната цел на декларативните вписвания е да осигурят „фактическото узнаване на известни интересуващи търговския обмен обстоятелства от третите лица“¹⁶, то конститутивните вписвания имат за свое водещо призвание „да се организира профилактиката на дружествения живот, като се възложи на вписването, благодарение на предшестващата го проверка, превантивната функция да отдаде правна действителност само на такива дружествени учредявания и дружествени решения, които са напълно законосъобразни“¹⁷. От тази перспектива, докато декларативните вписвания биха били нужни дори при разрешителна система на учредяване на търговско дружество, конститутивните са неизбежно проявление на нормативната система¹⁸;

3) Предмет на декларативно вписване неизбежно са самите подлежащи на вписване и вече настъпили обстоятелства. При конститутивните вписвания – до извършването на самото вписване – такива обстоятелства все още няма: те се създават от самото вписване¹⁹;

4) Конститутивните вписвания са факултативни²⁰. В контраст с тях оповестителните са предмет на императивни регистърни задължения за заявяване;

5) Освен интереса на третите лица, декларативните вписвания охраняват и този на дружеството от противопоставимост на вписаните обстоятелства в отношенията с трети добросъвестни лица. Тези вписвания обаче нямат пряко отношение към вътрешно корпоративния живот и към членствените правоотношения, тъй като последните са подчинени на самите подлежащи на вписване обстоятелства – които съществуват вън и независимо от декларативното вписване. В контраст с горните положения, конститутивните вписвания охраняват не само интересите на третите лица и на дружеството, но и на неговите членове. Това тяхно качество намира ярко проявление в института на спирането на регистърното производство във връзка с исковете за нищожност или отмяна на подлежащите на конститутивно вписване решения на общите събрания²¹;

6) Декларативните вписвания регулират само отношенията между дружеството и третите лица, но не и тези между компанията и нейните членове или между съдружниците и акционерите помежду им. В контраст с този принцип, конститутивните вписвания са от ключово значение и във вътрешнокорпоративния живот, тъй като придават правна важимост на най-важните корпоративни решения – чиито последици са обвързващи за съдружниците и акционерите;

7) Конститутивният сегмент на вписването винаги е предпоставка за декларативния, защото поражда самото значимо за оборота обстоятелство. Декларативното вписване обаче никога не може да бъде условие за извършването на конститутивното.

8. Горното сравнение показва, че прилики между конститутивните и декларативните вписвания са налице само в областта на тяхното сечение – т.е., на интегрираните в конститутивното вписване паралелни оповестителни ефекти. Във всички останали направления конститутивното вписване поражда присъщи само нему последици, които са напълно непознати и дори диаметрално противоположни на тези на декларативните вписвания. Този факт е от ключово значение за коректното осмисляне на конститутивните вписвания, на тяхното съотношение с оповестителните и съответно, на разпоредбите на чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ²².

 

III. Изходна база на тълкуването

9. В предходни мои публикации неведнъж съм подчертавал истината, че юристът е призван да мисли не само критично и от множество перспективи, но и системно и да „вади от девет кладенеца вода“, за да си изясни дадено правно явление. От тази перспектива разпоредбите на чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ не могат да бъдат правилно осмислени, ако се вторачваме само в тях. Те не могат да бъдат разбрани дори анализът ни да обхване и чл. 119 , чл. 174 и чл. 260г ТЗ.

9.1. За да схванем същността и логиката на разглежданите тук конститутивни вписвания трябва да съобразим още множество взаимосвързани фактори и явления, а именно: същността на нормативната система на учредяване на търговски дружества, различията между персонални и капиталови компании, значението на устройствения акт за дружествените кредитори и останалите трети лица, същността на конститутивните и на декларативните вписвания, основанията, които ги налагат и различията и съотношението помежду им. Именно тази многовалентна перспектива към явленията обаче не е характерна за съвременните тълкуватели на ТЗ – което обяснява и тяхната базисна неспособност да осмислят коректно чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ, а и множество други уредени от ТЗ институти.

9.2. В следващото изложение ще направя опит да илюстрирам ползите от тълкувателния подход, в който дълбоко вярвам и за чието утвърждаване се боря чрез всичките ми публикации.

10. Системата на ТЗ показва, че уреденият в чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ конститутивен модел на вписвания е „запазена територия“ на капиталовите търговски дружества. По аргумент и от по-общия принцип, уреден в чл. 596, ал. 2 ГПК, разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ТЗ има своя имплицитен аналог и при персоналните дружества – доколкото е ясно, че промените в подлежащите на вписване съгласно чл. 79, ал. 2 ТЗ обстоятелства също подлежат на регистрация. Аналог на чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ при персоналните дружества обаче не може да бъде открит. Този факт изисква обяснение, а не доктринерно мълчание и е решаващ като правилна изходна база за тълкуването на горните разпоредби.

10.1. Причината за горното ярко различие е свързана с особеностите на персоналните и на капиталовите дружества. Исторически, персоналните дружества са възникнали като „търговска модификация“ на гражданското дружество, което не е юридическо лице²³. Поради това възникването на събирателно или командитно дружество не е било обвързано с наличието на правосубектност и по естествен начин е оставало извън обхвата на нормативната система на учредяване на търговски дружества, приложима за АД, а след 1892г. – и за ООД. От тази перспектива, събирателното дружество се е раждало преди и независимо от своята съдебна регистрация – последната е имала за цел единствено да „съживи“ вече възникналото дружество и да го обяви пред третите лица²⁴.

10.2. Горният важен факт е имал своето логично проявление и в съответната липса на регистърен контрол върху дружествения договор на персоналните компании – ако те възникват пряко по силата на дружествения договор и започването на бизнеса си, а не в резултат на конститутивно вписване, конститутивният регистърен контрол върху дружествения договор изначално няма как да бъде приложен. Той може да обхване само подлежащото на вписване съдържание на договора, но това дори не налага този договор да бъде представен в регистърното производство – достатъчно е съдружниците да заявят подлежащите на вписване обстоятелства. Такава е била уредбата по чл. 71 от ТЗ (отм.), такава е и понастоящем по чл. 106 от германския HGB.

10.3. Наред с горните фактори, дружественият договор на персонална компания се радва на лукса на свободата на договаряне – поради което няма и нужда от цялостен конститутивен регистърен контрол върху клаузите му. Тази истина е била изрично уредена в чл. 70, ал. 2 и чл. 74, ал. 1 от ТЗ (отм.) – според първата посочена разпоредба дружественият договор е могъл да бъде и неформален²⁵, а според втората съдружниците са имали свободата да уреждат вътрешните си отношения по начин, какъвто намерят за добър. Първото правило не е възпроизведено в действащия ТЗ, но второто е изрично закрепено в чл. 80 ТЗ. Същевременно, при персоналните дружества интересите на третите лица и кредиторите са гарантирани чрез солидарната отговорност на съдружниците.

10.4. Тази характерна особеност на персоналните дружествени форми, както и незначителното им практическо значение в оборота, правят излишен и неоправдан конститутивния регистърен контрол върху устройствените им актове. Каквито и клаузи да съдържа дружественият договор (дори и нищожни такива), той не би могъл да увреди третите лица – първо, защото не ги обвързва, и второ, поради факта, че кредиторите са защитени чрез солидарната отговорност на съдружниците. Същевременно, в степента, в която закрилата на интересите на третите лица е наложителна, тя се осигурява по адекватен начин чрез конститутивното вписване на самото персонално дружество и чрез декларативните вписвания по чл. 79, ал. 2 ТЗ и на промените в тях.

10.5. Не на последно място, при персоналните дружества действа консенсуалният принцип, който – поради самата си същност – охранява интересите на съдружниците в техните отношения с дружеството и помежду им.

10.6. Горните особености на персоналните дружества обясняват факта, че ТЗ нито изисква техните дружествени договори да бъдат обявени (разпоредбите на чл. 119, ал. 1, т. 1 и ал. 4, чл. 174, ал. 4 и чл. 260г, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ТЗ нямат аналог при събирателното дружество), нито подчинява промените в тях на конститутивно вписване²⁶.

11. Ситуацията при капиталовите дружествени форми обаче е коренно различна от горната. Те са ключови за оборота, набират значителни ресурси, имат (по правило) стабилен регистриран капитал, голям брой членове (сред които може да има и непрофесионалисти) и исторически са доказали способността си да бъдат използвани като средство за мащабни измами. В допълнение на това, функционирането на капиталовите дружества е подчинено на мажоритарния, а не на консенсуалния принцип.

11.1. Горните особености на капиталовите дружества са основанието тяхната правна уредба да съдържа значителен брой императивни норми, закрилящи както интересите на третите лица и кредиторите, така и на самите членове на дружеството. Този уклон на правната уредба към императивност по необходимост налага нормативната система да обхване не само учредяването на дружеството и цялостното съдържание на устройствения му акт, но и най-важните аспекти на неговото корпоративно функциониране. Разпоредбите на чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ са пряко и неизбежно проявление на горните, характерни за капиталовите компании, реалности.

11.2. Ако трябва да обобщим горните съществени различия в интензитета на нормативната система при персоналните и при капиталовите дружества, ще стигнем до следните изводи:

1) Дружественият договор на персонално дружество се изменя с консенсус и – с изключение на подлежащите на декларативно вписване негови части – не е от съществено значение за третите лица и дружествените кредитори. Поради това ТЗ не предвижда този договор да се обявява в неговата цялост, нито измененията в него да бъдат предмет на конститутивен регистърен контрол. По „обратен“ логически път, от това положение следва, че при учредяването на персонално дружество регистърният орган е длъжен да провери само валидното сключване на договора и валидността на неговото изисквано от чл. 78 или чл. 102 (вкл. подлежащо на вписване) минимално съдържание, но не и валидността на останалите му клаузи;

2) Поради изтъкнатите по-горе особености на капиталовите компании, техният устройствен акт се обявява в неговата цялост и е подчинен на цялостен конститутивен регистърен контрол – както при учредяването на дружеството, така и при последващи промени в него.

3) Горните важни различия формират изходната база за тълкуването не само на чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ, но и на останалите алинеи на тези разпоредби и на вътрешните валенции помежду им.

 

IV. Конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ като проявление на нормативната система на учредяване и функциониране на капиталовите търговски дружества

12. Разпоредбите на чл. 140, ал. 1, 3 и 4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ уреждат вписването на промени в обстоятелства и актове, които (в първоначалния им вид) са били предмет на конститутивен регистърен контрол при учредяването на дружеството. Този контрол не е пряк, а се „поглъща“ от самото конститутивно вписване на дружеството. Оттук неизбежно следва, че горният контрол – поне по правило – следва да бъде идентичен по вид и интензитет с упражнения при вписването на компанията. Всяко противно тълкуване би довело до правно непоносимия резултат, че веднага след вписването му всяко дружество би могло да се „пре-конституира“ по произволен и нелегитимен модел и да „надхитри“ ако не третите добросъвестни лица, то поне своите членове и самия регистърен орган. От тази перспектива конститутивният характер на вписванията по чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ е неизбежно проявление на нормативната система и представлява аналог на конститутивния регистърен контрол, упражняван при учредяването на капиталово търговско дружество²⁷.

13. На основание чл. 21 ЗТРРЮЛНЦ, при вписването на дружеството регистърният орган упражнява контрол за законосъобразност върху всички конституиращи съответната дружествена форма елементи, включително върху нейния устройствен акт. Ако резултатът от този контрол е положителен, дружеството се вписва в търговския регистър (чл. 119, ал. 1, чл. 174, ал. 1, чл. 260г, ал. 1 ТЗ). Проблемите в доктринерното осмисляне на разглежданата тук материя започват още на това базисно ниво – на нивото на въпроса какъв е предметът на уредените от горните разпоредби вписвания.

13.1. Така например, според един от най-авторитетните съвременни автори „разпоредбата на чл. 67 ТЗ е неточна и се нуждае от корективно тълкуване“, а „търговското дружество не се вписва“²⁸. Горната теза обаче противоречи пряко не само на чл. 67, но и на чл. 119, ал. 1, чл. 174, ал. 1, чл. 260г, ал. 1 ТЗ, които изрично подчертават, че предмет на вписването е самото дружество („за вписване на дружеството в търговския регистър е необходимо…“). Излиза, че законодателят отново не е разбрал какво се вписва. Доктрината обаче отново ще се притече на помощ и ще поправи закона – така, че да имаме шанса да го разберем!

13.2. Индивидуализиращите търговското дружество признаци подлежат на вписване при учредяването му на самостоятелно основание (чл. 119, ал. 2, чл. 174, ал. 2, чл. 260г, ал. 2 ТЗ), защото са от значение за третите лица. Това не променя факта, че предмет на конститутивното учредително вписване е преди всичко самото дружество – с неговите индивидуализиращи признаци. Проблемът идва от невъзможността да се види подчертаната още от проф. Живко Сталев истина, че конститутивното вписване има два сегмента – потвърдителен и декларативен и съответно, че едни и същи или сходни обстоятелства могат да бъдат предмет както на конститутивно, така и на оповестително вписване.

От гледище на уредения в чл. 119, ал. 1, чл. 174, ал. 1, чл. 260г, ал. 1 ТЗ конститутивен сегмент, предмет на вписване е самото дружество, но това вписване практически се извършва чрез вписване на уредените в ал. 2 на посочените разпоредби обстоятелства – с които съответното дружество се индивидуализира. Същите обстоятелства обаче са от значение не само за възникването на дружеството, но и за третите лица и от перспективата на декларативния сегмент на вписването – поради което чл. 119, ал. 2 ТЗ (макар и формално погрешно, но все пак – информативно) предвижда, че те подлежат на „обявяване“.

13.3. Абсолютно същият бинарен модел е налице и в хипотезите на последваща промяна в подлежащите на вписване съгласно чл. 119, ал. 2 ТЗ обстоятелства, например, във фирмата или предмета на дейност – промяната в самия дружествен договор ще бъде предмет на конститутивно вписване съгласно чл. 140, ал. 3 ТЗ, след което ще бъде извършено и декларативното вписване по чл. 140, ал. 1 ТЗ – вече в раздел „Основни обстоятелства“ по фирмената партида на дружеството.

13.4. Горните изводи относно предмета на учредителните вписвания се подкрепят и от чл. 79, чл. 103, чл. 280а ТЗ, чл. 6 от Регламент № 2135/85, чл. 6 от ЗЮЛНЦ, чл. 3 от ЗКооп., чл. 7, ал. 6 и чл. 17 от ЗДКИСДПКИЦК, както и в чл. 11 ЗДОО (отм.) и чл. 152, т. 4 ТЗ (отм.). Да се твърди, че законодателят се е „объркал“ при създаването на всички посочени по-горе разпоредби ми се струва прекалено и необосновано. В тази връзка бих добавил също така, че дружеството е предмет на вписване и съгласно чл. 7 от GmbHG и чл. 36 от ActG, но германските автори не се изкушават да тълкуват тези разпоредби „корективно“. Напротив, следвайки експлицитната буква на закона и същността на нормативната система, те подчертават, че „молбата за вписване е процедурно искане до компетентния регистърен съд за вписване на дружеството“²⁹.

13.5. Горното изложение показва, че ако не бъдат разбрани логиката и системата на чл. 119, чл. 174 и чл. 260г ТЗ, не могат да бъдат схванати и тези на пряко свързаните с тях чл. 140, чл. 231 и чл. 260х ТЗ – законът представлява цялостен организъм и не може да бъде правилно осмислен „на парче“. Подобно осмисляне води единствено до неразбиране – чийто симптом най-често е импулсът законът да бъде прибързано „коригиран“.

14. При вписването на капиталово дружество регистърният орган проверява валидността³⁰ на устройствения акт в неговата цялост³¹. Регистърната проверка обхваща не само необходимото (чл. 115, чл. 165 и чл. 260в ТЗ) и подлежащо на вписване (чл. 119, ал. 2, чл. 174, ал. 2 и чл. 260г, ал. 2 ТЗ) съдържание на устройствения акт, но и останалото му съдържание, стига то да е корпоративно, а не чисто облигационно³². Разпоредбите на чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ са неизбежен плод на горния конститутивен регистърен модел.

Що се касае до конститутивния характер на вписването на изключването на съдружници, ще си позволя да препратя към аргументацията, изложена в предходни мои публикации³³, като припомня и исторически и сравнителноправно утвърдения принцип, че поради своите тежки и едностранно наложени последици, изключването на съдружници от компания със силно изразени персонални елементи по необходимост е функция било на конститутивно съдебно решение (чл. 95, ал. 1 ТЗ), било на конститутивен регистърен акт (чл. 140, ал. 4 ТЗ)³⁴.

15. Изключение от горния конститутивен модел е налице единствено при промяна в представителството на ООД и само доколкото тя не се извършва чрез изменение на дружествения договор³⁵.

15.1. Причините за това изключение са очевидни и са свързани с легитимния интерес на дружеството да може да противопостави съответната промяна в представителната власт на трети недобросъвестни лица дори в случаите, когато тя все още не е вписана³⁶.

15.2. Що се касае до привидната колизия между чл. 140, ал. 4, чл. 231, ал. 4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ, от една страна, и чл. 141, ал. 6, чл. 235, ал. 5, чл. 260щ, ал. 3 и чл. 266, ал. 3 ТЗ, от друга³⁷, единственият логичен начин за нейното преодоляване е да се приеме, че конститутивното вписване на овластяването или освобождаването на съответните органни представители обхваща само случаите, в които промяната се извършва чрез изменение на дружествения договор или устава и има за предмет „същинска“ корпоративна клауза, а не „привидна“ такава – последната просто инкорпорира „обикновено“ решение за избор на управител по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, формирано предварително и извън волята, обективирана в дружествения договор³⁸. Във всички останали случаи овластяването и неговото оттегляне имат само декларативно действие, защото влизането в сила на решението на общото събрание (по аргумент от противното и от чл. 140, ал. 3, чл. 231, ал. 3 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ) не е функция на изменение на дружествения договор или устава и на неговото вписване³⁹.

16. Изводът от горното изложение е, че с изключение на хипотезите на избор и освобождаване на управител или ликвидатор, които не са плод на воля, родена чрез самия устройствен акт, всички останали хипотези по чл. 140, ал. 3 и 4, чл. 231, ал. 3 и 4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ са такива на конститутивни вписвания, защото, ако това не бе така, конститутивният контрол при учредяването на компанията би бил лесно заобиколим, а нормативната система на учредяване на капиталово търговско дружество – практически обезсмислена⁴⁰. За съжаление, горната елементарна истина не е намерила отражение в мотивите към т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС, които, „през главата“ на вековна законодателна, доктринерна и юриспрудентна традиция, са изобретили свое собствено понятие за „конститутивно вписване“, нямащо нищо общо с легалното.

 

V. Системата на чл. 140 ТЗ

17. Конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ не могат да бъдат осмислени не само извън логическата им връзка с тези по чл. 119, ал. 1 ТЗ, но и извън системата на целия чл. 140 ТЗ и съотношението между отделните негови алинеи. В настоящия раздел ще направя опит да изясня логиката на извършеното през 2003г., привидно само редакционно, но по същество, необходимо изменение в чл. 140 и чл. 231 ТЗ и да илюстрирам критериите, според които е изградена системата на горните разпоредби и начина, по който тя фасилитира изясняването на техния смисъл⁴¹.

17.1. Систематическото тълкуване на чл. 140, ал. 1 и ал. 3 ТЗ налага извода, че докато първата посочена алинея има за предмет само „решенията на общото събрание, които се отнасят до вписванията по чл. 119, ал. 2“, то ал. 3 на чл. 140 ТЗ има много по-широко приложно поле и обхваща както прекратяването на дружеството, така и всички изменения и допълнения на дружествения договор, независимо дали те попадат в предмета на чл. 119, ал. 2 ТЗ. Този обхват на регистърния контрол е симетричен на упражнявания при учредяването на капиталово търговско дружество и представлява неизбежно негово „остатъчно“ проявление (Раздел IV по-горе).

17.2. Буквалното, а и правнологическо тълкуване на чл. 119, ал. 2 ТЗ (към който чл. 140, ал. 1 ТЗ препраща) налага извода, че предмет на вписване по горните две разпоредби са обстоятелствата, посочени в чл. 115, т. 1, 2, 3, 4 и т. 6 ТЗ – т.е., общите за всички корпоративни юридически лица индивидуализиращи признаци, съдружниците, размера на капитала, управлението и начина на представителството. Законът нарича тези обстоятелства „данни“ – вероятно, защото се черпят директно от устройствения акт – и предвижда, че те „се обявяват“⁴².

18. От перспективата на горните разпоредби, обстоятелствата по чл. 140, ал. 1 ТЗ отразяват актуалното и подлежащо на вписване състояние на дружеството – неговата „лична карта“ в търговския оборот. Законът се въздържа да квалифицира вписванията по чл. 140, ал. 1 ТЗ като конститутивни – което би трябвало да означава, че те нямат подобен характер.

18.1. Първата и най-важна причина за това е, че съгласно чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ конститутивният регистърен контрол е прикрепен не към самите обстоятелства по чл. 119, ал. 2 ТЗ, а към решенията на общото събрание, чрез които тези обстоятелства се изменят. Казано с други думи, регистърният орган потвърждава легитимността на самото решение за изменение на дружествения договор – независимо дали то обхваща или не обхваща и съдържание по чл. 140, ал. 1 ТЗ. Едва след това потвърждаване изменението „влиза в сила“ (чл. 140, ал. 3 ТЗ), респективно, поражда „действие“ (чл. 140, ал. 4 ТЗ) – създавайки и подлежащото на декларативно вписване съгласно чл. 140, ал. 1 ТЗ ново обстоятелство. Както е и при учредяването на дружеството (т. 13 по-горе), двата регистърни записа се извършват едновременно, но този факт не променя истината, че конститутивното вписване по чл. 140, ал. 3 и 4 се явява материалноправната основа за отразяването на промяната в „данните“ по чл. 140, ал. 1 във връзка с чл. 119, ал. 2 ТЗ, т.е., в актуалното състояние на дружеството⁴³.

18.2. Базисната и определяща разлика в предмета на вписванията по чл. 140, ал. 1, от една страна и тези по ал. 3 и 4, от друга, е че предмет на вписването по ал. 1 е съответният елемент от актуалното състояние на дружеството (една вече настъпила промяна), а на конститутивното регистърно потвърждаване по ал. 3 и 4 – източникът на този елемент (решението на общото събрание за изменение на дружествения договор). Тъй като конститутивният сегмент на вписването не може да бъде прикрепен към правни последици, а единствено към актове на самото дружество, той по необходимост има за свой предмет съответното решение на общото събрание, чиято пряка последица – след съответното вписване по чл. 140, ал. 3 или 4 ТЗ – е изменението на дружествения договор. Веднъж породило ефекта си, това изменение на свой ред създава (ал. 4) или може да създаде (ал. 3) съответен нов елемент от актуалното състояние на дружеството, който следва да бъде отразен чрез вписване по чл. 140, ал. 1 ТЗ. Това „вторично“ вписване обаче вече не е конститутивно, а оповестително.

18.3. Следователно, предметът на чл. 140, ал. 1 и чл. 140, ал. 3-4 ТЗ е различен и обосновава съответно различие във вида на вписванията. Веднъж вписано, приемането на нов съдружник поражда членствено правоотношение (разбира се, доколкото съответният частноправен фактически състав и самото вписване са валидни) и това обстоятелство е функция на самото конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ, а не на „вторичното“ (декларативно) вписване по чл. 140, ал. 1 ТЗ. Горният модел е още по-лесно видим в хипотезите на изключване на съдружник, когато то не е свързано с пряко прекратяване на членството – правните ефекти на изключването ще настъпят с неговото вписване (чл. 140, ал. 4 ТЗ), но до ликвидирането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ все още няма да е налице основание за вписването на промяна в персоналния състав на дружеството⁴⁴.

18.4. От горната перспектива, предмет на декларативно вписване по чл. 140, ал. 1 ТЗ са обстоятелствата по чл. 119, ал. 2 ТЗ, но конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3-4 ТЗ имат друг предмет – „решение на общото събрание за изменение на дружествения договор“, „увеличаване/намаляване на капитала“, „преобразуване“, „приемане/изключване на съдружник“. Разбира се, за да изпълнят регистърните си функции в цялост, горните конститутивни вписвания трябва да възпроизвеждат и есенцията на съответното корпоративно решение и на настъпилата промяна по чл. 140, ал. 4 ТЗ⁴⁵.

18.5. Учудващо е, че за три десетилетия българската доктрина и съдебна практика не са достигнали до горните истини – пряко следващи както от буквата и системата на закона, така и от същността на нормативната система на учредяване на капиталови търговски дружества и на съотношението между конститутивни и декларативни вписвания.

19. Тъй като чл. 140, ал. 1 ТЗ урежда декларативни вписвания, а и не изчерпва всички подлежащи на вписване актове и обстоятелства, чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ са посветени на конститутивните вписвания.

19.1. Въвеждайки горната „тема“ и допълвайки чл. 140, ал. 1 ТЗ, неговата ал. 3 урежда важния и неизбежен при нормативната система принцип, че всички решения за изменение на дружествения договор на капиталово търговско дружество влизат в сила само след тяхното вписване, както и идентичното правило приложимо за решенията за прекратяване на дружеството⁴⁶.

19.2. Допълвайки от своя страна чл. 140, ал. 3 ТЗ, следващата ал. 4 предвижда, че определени сложни („многоактни“) фактически състави имат действие от вписването на съответното генерирано от тях обстоятелство в търговския регистър и не се регулират пряко от чл. 140, ал. 3 ТЗ. Първата причина за това важно „допълнение“ е, че влизането в сила на съответното решение на общото събрание не е достатъчно за пораждането на съответните правни последици по чл. 140, ал. 4 ТЗ. Именно поради това горните хипотези не могат да бъдат пряко регулирани чрез установения в чл. 140, ал. 3 ТЗ принцип – което наложи и разделянето на старата ал. 3 на чл. 140 ТЗ през 2003г.

19.3. Втората причина е, че за да бъде имплементирана процедурата по промяна на капитала или по преобразуване, съответното решение на общото събрание трябва да е породило поне последиците, нужни за развитието на съответната легално уредена процедура – в противен случай тази процедура няма да има основание и няма да може да породи нито задължения за вноска в капитала, нито ефектите по чл. 150 ТЗ.

19.4. Третата причина е, че част от промените по чл. 140, ал. 4 ТЗ не изискват формално решение по чл. 137, ал. 1, т. 1 ТЗ за изменение на дружествения договор. В тях дружественият договор се изменя по силата на самото решение за приемане или изключване на съдружник – което неслучайно е уредено в самостоятелна т. 2 на чл. 137, ал. 1 ТЗ и се приема с мнозинството, нужно за изменение на дружествения договор⁴⁷.

19.5. Последната причина за разделянето на старите трети алинеи на чл. 140 и чл. 231 ТЗ е фактът, че докато в общите случаи по чл. 140, ал. 3 ТЗ влязлото в сила изменение на дружествения договор е предпоставка за извършване на декларативните вписвания по чл. 140, ал. 1 ТЗ (доколкото са налице промени актуалното състояние на дружеството), то в специалните хипотези по чл. 140, ал. 4 ТЗ пораждането на действието на съответното обстоятелство („увеличаване/намаляване на капитала“, „приемане/изключване на съдружник“) е условие самият дружествен договор да бъде и формално изменен – за да отрази вече настъпилата промяна⁴⁸.

20. Следващата важна тема е тази за вътрешната диференциация на различните решения за изменение на дружествения договор. Тези решения могат: 1) да засягат съдържание, което е предмет на вписванията по чл. 119, ал. 2 ТЗ и/или друга материя; 2) да отразяват вече настъпило обстоятелство по чл. 140, ал. 4 ТЗ или да касаят други клаузи на дружествения договор; 3) да са интегрално свързани с вписването и на съответна промяна по чл. 140, ал. 4 ТЗ (увеличаване или намаляване на капитала, преобразуване, избор и освобождаване на вписан в дружествения договор управител) или да могат да бъдат приети и след вписването на съответното обстоятелство по чл. 140, ал. 4 ТЗ (при изключване на съдружник без прекратяване на членството); 4) да бъдат решения по чл. 137, ал. 1, т. 1 или такива по чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ.

20.1. В германската правна доктрина се разграничават решения на общото събрание, които не се нуждаят от имплементиране и такива, които изискват действия по тяхното изпълнение⁴⁹. Типичен пример за първата категория са решенията за изменение на дружествения договор, които не засягат обстоятелства по чл. 140, ал. 4 ТЗ, а за втората – тези за увеличаване или намаляване на капитала или преобразуване⁵⁰.

20.2. Решенията на общото събрание могат да формират цялостната материалноправна основа на проектираните от тях правни последици (ако предмет на изменение е единствено дружественият договор) или само част от нея (хипотези по чл. 140, ал. 4). В първия случай между материалноправния факт и неговите последици стои единствено нуждата от конститутивно регистърно потвърждение, докато във втория трябва да се реализират и допълнителни елементи от по-широкия фактически състав. Именно поради горните различия, в случаите по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ решението на общото събрание „влиза в сила“ след конститутивното му регистърно потвърждаване, но в тези по чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ това потвърждаване не е достатъчно за пораждането на „действието“ на цялостния фактически състав.

21. Поради горните съображения, съществувалата до 2003г. редакция на чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ⁵¹ бе дълбоко погрешна, защото от нея излизаше, че цялата процедура по промяна на капитала или по преобразуване се реализира въз основа на решение на общото събрание, което не е породило никакви правни последици – без законът да разграничава това решение от неговото имплементиране. Втората съществена слабост на старата редакция на чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ бе огледална на горната и се изразяваше в това, че законът подчиняваше на конститутивните ефекти на вписването единствено влизането в сила на решението на общото събрание, но не и действието на цялостния и по-широк фактически състав.

22. Изводът от горното изложение е, че разделянето на старите трети алинеи на чл. 140 и чл. 231 ТЗ и диференцирането на хипотезите бе наложително, защото отстрани съществени пороци в редакцията на закона и съобрази структурата на горните разпоредби с мястото, което съответното решение на общото събрание заема в цялостния фактически състав⁵².

 

VI. Предмет на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ

23. Изложението дотук имаше за цел да припомни същността на конститутивните вписвания и техните съществени различия с декларативните, да подчертае, че конститутивният характер на вписванията по чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ е неизбежен плод на нормативната система на учредяване при капиталовите търговски дружества и да изясни логиката на тези две разпоредби и на тяхната структура.

23.1. Настоящият и следващият раздел на изследването имат за своя главна цел да конфронтират едни от най-тежките и вредни заблуди в осмислянето на дружественото регистърно право – а именно, тезата, че на вписване в търговския регистър подлежат единствено „обстоятелства“, но не и корпоративни решения и че промените в устройствения акт на капиталово търговско дружество подлежат само на „обявяване“ (заедно с неговата актуализирана версия), но не и на самостоятелно конститутивно вписване⁵³.

23.2. Горните заблуди имат четири дълбоки корена: 1) недостатъчно внимателното четене на класическата монография на проф. Ж. Сталев; 2) неразбирането на дружественото търговско право и на логиката на конститутивните вписвания; 3) изкушението това неразбиране да се прикрива зад прибързано „корективно“ тълкуване на закона – каквото съвременните тълкуватели предлагат без никаква мярка и 4) фактът, че ЗТРРЮЛНЦ отделя по-специално внимание единствено на декларативните вписвания, като споменава конститутивните тацитно само в чл. 7, ал. 2, без да ни казва почти нищо за тях.

24. В съвременната доктрина се твърди⁵⁴, че извършеното през 2003г. разделяне на „конститутивната“ материя в две отделни алинеи на чл. 140 ТЗ „няма логическо обяснение, защото и в двете хипотези следва да се вписват обстоятелства“, поради което се прави и изводът, че „разпоредбата на ал. 3 на чл. 140 ТЗ трябва да се тълкува корективно, като смисълът ? следва да е, че в търговския регистър се вписват обстоятелства, а не решения“. В духа на горните твърдения, се поддържа също така, че „вписването на решението за изменение и допълнение на дружествения договор е безсмислено, защото в търговския регистър се вписва не целият дружествен договор, а само обстоятелства, предвидени в него – чл. 119, ал. 2 ТЗ“. За да не останат неубедени читатели се добавя, че „изводът, че в регистъра се вписват обстоятелства, а не решения, се потвърждава и от уредбата на Наредба № 1“. Не на последно място, се твърди, че „по терминологията на ЗТРРЮЛНЦ решенията, които са актове, се обявяват, а не се вписват“, което – според цитирания автор – следвало от чл. 5 ЗТРРЮЛНЦ. Горното тълкуване се споделя и от други съвременни правни писатели⁵⁵, от авторите на Наредба № 1 и от мотивите към т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС.

24.1. Горните тези – вероятно, поради формираното от тях впечатление за consensus sapientium – са пуснали толкова дълбоки корени в съвременното правно мислене, че се възприемат едва ли не като аксиоми. Те обаче не са били критично тествани, нито доказани. Именно това тяхно „коварно“ качество позволи и възприемането им от ВКС, вкл. и в мотивите на горното важно тълкувателно решение. Както последните ми публикации доказват обаче, в българските условия формирането на consensus sapientium не е гаранция за установяване на истината, а е по-скоро симптом за дълбоки и упорити заблуди и за крайно повърхностно съприкосновение със смисъла на закона.

24.2. На първо място, от това, че устройственият акт на капиталово търговско дружество не подлежи на вписване далеч не следва, че на вписване не подлежат самите решения за неговото изменение. Дружественият договор и уставът не подлежат на вписване, защото са били цялостно потвърдени в конститутивната регистърна процедура по учредяване на дружеството (Раздел IV по-горе) и защото – в резултат на това потвърждаване – са били и интегрално обявени. Първото интегрира конститутивния елемент на „глобалния“ (учредителен) регистърен акт, а второто – декларативния.

24.3. Горният „учредителен“ модус на нормативната система (при който конститутивното потвърждаване на устройствения акт е „погълнато“ от вписването на самото дружество) обаче няма как да функционира след възникването на компанията – поради което се замества от конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ. Поради това вписването на решенията на общото събрание по горните разпоредби не е и не може да бъде „безсмислено“, както цитираният по-горе автор твърди. Напротив, то е логически и регулативно неизбежно, защото е проявление на конститутивния принцип, интегриран в ядрото на нормативната система на учредяване на капиталово търговско дружество. Да не се разбира тази истина означава да не се разбира и същността на самата нормативна система (виж Раздел IV по-горе) и нейните значително по-широки ефекти при капиталовите дружествени форми.

24.4. На второ място, „логическо обяснение“ на уреждането на конститутивните вписвания в две отделни алинеи на чл. 140 и чл. 231 ТЗ има и то бе дадено в Раздел V по-горе.

24.5. Позоваването на чл. 5 от ЗТРРЮЛНЦ също е лишено от тълкувателна стойност, защото от това, че устройственият акт подлежи на (декларативно) обявяване далеч не следва, че решенията за неговото изменение не подлежат на конститутивно вписване. Предметът на чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ, от една страна и на чл. 5 от ЗТРРЮЛНЦ, от друга е съвършено различен, защото първите две разпоредби уреждат конститутивно вписване на „решенията относно изменение и допълнение на дружествения договор [съответно – на устава], и прекратяване на дружеството“, а втората – чисто декларативно обявяване на изменения в резултат на конститутивното вписване устройствен акт. Смесването на двете горни явления – при това, за сметка на игнорирането на базисното такова (конститутивното вписване) – е пагубно за осмислянето на закона и може да роди единствено заблуди и подмяна на неговия смисъл. Позоваването на Наредба № 1 също няма тълкувателна стойност, защото този нормативен акт трябва да съответства на ТЗ – което в случая не е налице.

25. И исторически, и de lege lata българският законодател използва двойнствена терминология при дефинирането на предмета на конститутивните вписвания⁵⁶. Това различие в терминологията е характерно и за съвременното законодателство – съгласно чл. 140, ал. 1 и 3, чл. 187б, ал. 2, чл. 197, ал. 2 и чл. 231, ал. 3 ТЗ предмет на вписване са решенията на общото събрание, но според чл. 140, ал. 4, чл. 151, ал. 1, чл. 231, ал. 4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ се вписват самите обстоятелства, представляващи крайните последици на съответното (вече имплементирано) корпоративно решение.

25.1. Ако четем закона внимателно обаче и не прибързваме да го тълкуваме „корективно“, вероятно ще забележим едно важно различие между горните две групи разпоредби. Във всички уредени в чл. 140, ал. 1 и 3, чл. 187б, ал. 2, чл. 197, ал. 2 и чл. 231, ал. 3 ТЗ хипотези съответните правни последици настъпват пряко по силата на съответно решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 1 или чл. 221, т. 1 ТЗ⁵⁷. Тяхното пораждане изисква единствено конститутивно вписване, но не и реализирането на други елементи или процедура. Именно това качество на горните решения не само позволява, но и налага предмет на конститутивно регистърно потвърждаване (чрез вписване) да бъдат самите те, а не генерираните от тях „обстоятелства“ – защото такива „обстоятелства“ до вписването просто не са налице.

25.2. В ярък контраст с горния модел, в общите случаи по чл. 140, ал. 4, чл. 151, ал. 1, чл. 231, ал. 4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ съответното решение на общото събрание е само един от множеството елементи на съответния фактически състав. Тази особеност не позволява вписването на самите решения, защото те – сами по себе си – не са годни да породят последиците на цялостния фактически състав. В допълнение, решенията за приемане или изключване на съдружник не са такива по чл. 137, ал. 1, т. 1 ТЗ – поради което и не могат да бъдат вписани на основание чл. 140, ал. 3 ТЗ⁵⁸. Ergo, налага се вписване на самите обстоятелства „приемане/изключване на съдружник“, още повече, че изключването може и да няма за пряка последица прекратяване на членството⁵⁹.

25.3. Изводът от горното изложение е, че двойнствената легална терминология на вписването на „решенията“ и на създадените от тях „обстоятелства“ далеч не е произволна и има своята ясно индикирана от закона логика – която, за съжаление, е останала незабелязана от съвременните „апостоли“ на новото „тълкувателно Евангелие“ („корективното“ тълкуване).

26. Подозирам, че тезата, която критикувам тук, има за своя тацитна⁶⁰ „индулгенция“ класическия труд на проф. Живко Сталев и неговото разбиране, че „… подлежащите на вписване „обстоятелства“ поначало не са друго освен правни състояния на съответните търговски предприятия, т.е., съществуване или несъществуване на известни, отнасящи се до търговските предприятия правни последици“ (подч. мое)⁶¹.

26.1. Това, което недостатъчно внимателните тълкуватели пропускат обаче, е използваната от проф. Сталев квалификация „поначало“ (която лично аз разбирам като „принципно“), както и множество други пасажи от цитираното съчинение, които не оставят съмнение, че горната теза на проф. Сталев няма за свой предмет хипотезите, в които законът предвижда вписване на самите решения на общото събрание.

26.2. Горната истина – дълбоко погребана под прибързания съвременен прочит на тезите на проф. Сталев – е видна на първо място от факта, че цялата аргументация на горецитираното негово разбиране почива на примери с вписвания, които и по предвоенното ни право, и по сегашното, са безспорно декларативни⁶². Въпреки горната принципна позиция (чието ограничено приложно поле е индикирано както от думата „поначало“, така и от дадените примери), на с. 176 от цитираното свое съчинение, вече разглеждайки конститутивните вписвания, проф. Сталев визира „подлежащите на вписване техни [на съответното дружество] решения“. Същата терминология на вписване на „решенията“ проф. Сталев е използвал и на с. 61, 70, 178, 179, 180, 226, 317 и 322, 323, 324 и 325 от цитираното свое съчинение. Как следва да си обясним горното привидно противоречие в тезите на проф. Сталев? Струва ми се неразумно той да бъде „обвинен“ в тежкия грях, че на с. 62 – 66 от труда си първо се е погрижил да полемизира с поддръжниците на тезата, че подлежащите на вписване обстоятелства са юридически факти и да защити (убедително) разбирането, че предмет на вписване „поначало“ са правни последици, след което – на повече от десет места в изложението си да твърди точно обратното – че обект на определени конститутивни вписвания са самите решения на общото събрание.

26.3. Действителната теза на проф. Сталев става пределно ясна от с. 176 на цитираното негово съчинение, където се посочва, че „в повечето случаи подлежащите на вписване обстоятелства са правни състояния на съответните търговски предприятия“ (подч. мое). Видно от следващите пасажи в изложението на проф. Сталев, горният цитат и подчертаният израз от него са относими само към декларативните вписвания, докато по отношение на конститутивните се посочва, че целта на регистърното потвърждаване е да се „предотврати вписването на незаконосъобразно учредени дружества или незаконосъобразно взети решения на общото събрание“ (подч. мое). Че именно решенията на общото събрание са предмет на конститутивно вписване става пределно ясно и от изложението на проф. Сталев на с. 317 – 322 от цитираното неговото съчинение – разбира се, ако това изложение бъде внимателно прочетено и бъде забелязано, че то противостои на общата и касаеща само декларативните вписвания теза, според която предмет на вписването са единствено правни последици, но не и юридически факти.

26.4. Горното изложение доказва, че класическият и все още дълбоко ценен (но неразбран!) труд на проф. Сталев не може да бъде фриволно използван за тацитното „аргументиране“ на „модерни“ и „коригиращи“ закона тези – които дори не си правят труда да реферират към труда на човека, който утвърди в правното ни мислене истината, че предмет на всички декларативни вписвания и на определени конститутивни вписвания са обстоятелства, а не юридически факти.

27. В материята на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ обаче терминологията на „вписването на решенията на общото събрание“ не само има своите основания, но е и неизбежна, защото отразява по адекватен начин особеностите на съответния фактически състав и ключовия факт, че в случая неговите правни последици: 1) са пряко проектирани в самото решение на общото събрание; 2) не зависят от допълнителни елементи на фактическия състав и 3) настъпват едва след конститутивното вписване на съответното решение, т.е., след влизането му в сила. Ergo, до вписването подлежащо на вписване „обстоятелство“ (различно от самото корпоративно решение) липсва, като в допълнение на това е очевидно, че невлязлото в сила (и следователно – непородило последиците си) решение не може да влезе в сила в резултат на вписването на неговите последици – защото те не са елемент от фактическия му състав, а са именно „последици“⁶³. Да не се разбира горната истина означава да не се прилагат консеквенциите на базисното различие между юридически акт и правни последици – юридическият акт не може да влезе в сила в резултат на настъпване на последиците му. Вярно е точно обратното – неговите правни последици настъпват в резултат на влизането му в сила.

27.1. Една от причините за заблудите, които изложението в настоящия раздел конфронтира, е фактът, че самата Наредба № 1 не е съобразена с чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ, поради което много от съвременните тълкуватели нямат „визуален опит“ с регистърни записи, съответстващи на тези разпоредби⁶⁴. Втората причина са погрешните постановки на мотивите към 2 и т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС, които също са „слепи“ за конститутивния характер на вписването на обстоятелствата „изменение на устройствения акт“, „приемане“ или „изключване на съдружник“.

27.2. В т. 20 по-горе подчертах, че определена група решения на общото събрание (тези по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ) пораждат правните си последици пряко (след потвърждаването им чрез конститутивно вписване). Ако в този контекст бъде съобразена и правната природа на решенията на общото събрание като юридически актове и следващия от нея факт, че изменението на дружествения договор или прекратяването на дружеството представляват проектирани от самото решение правни последици, би станало видно, че когато регистърният орган потвърждава волята, която ги е породила, т.е., самото решение на общото събрание, той същевременно удостоверява и възникването на съответните породени от нея последици – двете регистърни волеизявления съвпадат не само темпорално, но и предметно и изглеждат различни единствено поради съответната гледна точка (тази на юридическия факт или на проектираните от него и вече настъпили правни последици)⁶⁵.

27.3. Нещо повече, логиката и предметът на конститутивния регистърен контрол по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ са такива, че това, което се потвърждава, практически винаги е самото решение на общото събрание – волята на регистърния орган се прибавя към тази на дружеството и заедно с нея завършва смесения фактически състав на съответните правни последици. Тъй като тези последици (изменение на дружествения договор или прекратяването на дружеството) са преки, чрез потвърждаването на съответното корпоративно решение същевременно се удостоверява и тяхното настъпване, т.е., самото значимо за оборота обстоятелство.

27.4. Съответно на горната сложна структура на вписването, то има както специални (конститутивни) последици, така и общи (декларативни) такива⁶⁶. От перспективата на конститутивния сегмент предмет на вписването по необходимост е съответното решение на общото събрание, защото именно то се потвърждава чрез самото вписване, но от тази на общите си декларативни ефекти то има за свой предмет съответните обстоятелства (изменение на дружествения договор или прекратяване на дружеството), които вписването пряко поражда. Тъй като водещо и базисно в случая е конститутивното вписване, то „поглъща“ декларативното и налага своята специфична терминология – както в буквата на закона, така и в следващия от нея регистърен запис⁶⁷.

27.5. Симултанността на вписването осигурява едновременното настъпване и на двата горни ефекта – поради което от гледище на регистърните нужди на членовете на дружеството и на третите лица е без значение, дали ще дефинираме като предмет на вписване самото корпоративно решение (решение за изменение на дружествения договор) или неговите последици (конкретно и вече настъпило изменение на дружествения договор). След като регистърният орган е вписал самото решение, което в случая няма други цели, освен дружественият договор да бъде изменен, то е и очевидно, че са настъпили и неговите последици⁶⁸.

27.6. По-горе (в бележка под линия № 45) дадох пример за това как трябва да изглежда един легитимен регистърен запис по чл. 140, ал. 4 или чл. 231, ал. 4 ТЗ. Ако по-общата логика на този пример бъде пренесена на плоскостта на чл. 140, ал. 3 или чл. 231, ал. 3 ТЗ, регистърният запис би следвало да има следния модел: „С Решение на общото събрание от …(дата) са изменени клаузите на чл. … и чл. … от дружествения договор/устава“ – със съответна референция (линк) към конкретното решение на общото събрание.

27.7. Видно от горния пример, всеки легитимен регистърен запис по чл. 140, ал. 3 или чл. 231, ал. 3 ТЗ трябва да възпроизвежда есенцията на самото вписано корпоративно решение. Тъй като това решение генерира значимо за членовете на дружеството и за третите лица обстоятелство (конкретното изменение на устройствения акт или прекратяване на дружеството), вписването на самото решение е практически равнозначно и на вписване на съответното обстоятелство. Бихме могли да кажем както, че се вписва самото решение за изменение на устройствения акт, така и че се вписва породеното от него и от конститутивното вписване обстоятелство „изменение на дружествения договор/устава“ – верни са и двете⁶⁹. Носещ е обаче елементът на конститутивно регистърно потвърждаване и именно той предопределя използваната от закона терминология. Бихме могли да кажем, че както при учредяването на дружеството базисен предмет на вписването е самото то, така и в хипотезите по чл. 140, ал. 3 ТЗ базисен предмет на вписването е решението на общото събрание⁷⁰.

28. Горното изложение допълва изложените в Раздел V аргументи, обясняващи вътрешната логика на чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ.

28.1. В хипотезите по ал. 3 на тези две разпоредби единственото значимо за оборота „обстоятелство“ е, че устройственият акт е бил изменен или допълнен. Тъй като съдържанието на тази промяна е пряко инкорпорирано в самото решение на общото събрание и тъй като вписването на това решение е условие за възникването на самото „обстоятелство“, предмет на първичния (конститутивен) сегмент на вписването по необходимост е именно корпоративният акт, а не неговите последици. Тъй като (съдържателно) този сегмент е равнозначен на обстоятелството „изменение на устройствения акт“, декларативният сегмент на вписването се поглъща от конститутивния и е практически неразличим от него.

28.2. В случаите по 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ обаче, макар също да е налице изменение на устройствения акт, значимото за оборота „обстоятелство“ е друго и има квалифицирана форма – увеличаване/намаляване на капитала, преобразуване, приемане или изключване на съдружник. Затова на вписване подлежи самото то, а не изменението на устройствения акт. Хипотезата е аналогична на тази, при която чрез вписаното по реда на чл. 140, ал. 3 ТЗ изменение на устройствения акт се променят обстоятелства по чл. 119, ал. 2 ТЗ – вписването на промяната в този акт не е достатъчно, като към него се добавя и второ, вече декларативно вписване в актуалното състояние на дружеството. В случаите по чл. 140, ал. 4 ТЗ вписването на съответната квалифицирана форма на изменение на дружествения договор „поглъща“ вписването на самото изменение на този договор (поради което липсва и формално вписване на обстоятелството „изменение на устройствения акт“), но декларативно вписване по реда на чл. 140, ал. 1 ТЗ отново е необходимо, защото предмет на промяна са капиталът, правосубектността, персоналния състав на дружеството или други значими за третите лица обстоятелства (при изключване без пряко прекратяване на членството).

29. Изводът е, че предмет на декларативните вписвания винаги са подлежащите на вписване обстоятелства, но предмет на определени конститутивни вписвания (тези по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ) по необходимост са самите решения на общото събрание, защото именно те са прекият обект на регистърното потвърждаване и защото до това потвърждаване все още няма подлежащо на вписване обстоятелство, което да бъде комуникирано пред третите лица⁷¹.

29.1. Горната перспектива позволява специфичната и „дразнеща“ недостатъчно внимателното око на съвременния тълкувател терминология на чл. 122, чл. 140, ал. 1 и 3, чл. 187б, ал. 2, чл. 197, ал. 2 и чл. 231, ал. 3 ТЗ не само да намери своето логично обяснение, но и да бъде защитена като адекватна на уреденото от закона явление – на конститутивното вписване, което в разглежданите тук случай касае само решението за изменение на дружествения договор.

29.2. Редакцията на чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ е проблемна и „подканяща“ към корективно тълкуване само, ако – в синхрон с ВКС, с Наредба № 1 и с обединения хор на съвременната доктрина – пропуснем ключовия факт, че централен елемент на тези две разпоредби е ядрото на уреденото в тях конститутивно вписване, а не неизбежно съпровождащия го (общ) декларативен сегмент. Поради горните особености на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ използваната от закона специфична терминология не може да бъде квалифицирана като погрешна и именно поради това може да бъде открита както в множество други разпоредби на ТЗ, така и в класическото съчинение на проф. Живко Сталев⁷². Напротив, тълкувателният „преврат“, обединен от лозунга, че решенията по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ не подлежат на конститутивно вписване, е пряката причина за бедствието, адресирано в следващия раздел.

 

VII. Негодността на обявяването на дружествения договор да изпълни функциите на конститутивния регистърен контрол по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ

30. Целта на конститутивното вписване е да бъде упражнен предварителен контрол върху легитимността и правните последици на „сложни и важни юридически факти“⁷³, които по правило са от значение не само за третите лица, но и за самото дружество и неговите членове – в отношенията помежду им⁷⁴. Тъй като в случая става въпрос за вписвания, обхватът и интензитетът на регистърния контрол се определят от чл. 21 ЗТРРЮЛНЦ. Този контрол обаче е съществено различен по предмет и интензитет, в зависимост от това дали обект на регистърното заявяване е извършването на вписване или на обявяване. При вписванията регистърният орган е длъжен да се увери, че „съществуването на заявеното за вписване обстоятелство и съответствието му със закона се установяват от представените документи“. В контраст с тази проникваща в дълбочина материалноправна проверка, обявяването изисква регистърният орган да се увери само в това, че „подлежащият на обявяване акт отговаря по външните си белези на изискванията на закона“ (чл. 21, т. 5 ЗТРРЮЛНЦ), както и че е легитимно приет.

30.1. Горната разлика в интензитета на регистърния контрол при вписванията и обявяванията означава, че ако решенията за изменение на дружествения договор не подлежат на самостоятелно вписване и не са свързани с обстоятелства по чл. 140, ал. 4 и чл. 231, ал. 4 ТЗ, те принципно ще останат под радара на конститутивната регистърна проверка – което от своя страна е несъвместимо не само с чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ, но и с нормативната система на учредяване на търговско дружество (Раздел IV по-горе)⁷⁵.

30.2. Разпоредбите на чл. 119, ал. 4, чл. 174, ал. 4 и чл. 260г, ал. 3 ТЗ не подменят и не биха могли да подменят изискваните от чл. 140, ал. 3, чл. 231, ал. 3 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ конститутивни вписвания, защото имат съвършено различна цел – обявяването на един вече изменен устройствен акт, а не регистърното потвърждаване на самите изменения. Горната идея е ясно изразена в чл. 54, ал. 1 от германския GmbHG, но за съжаление не е достатъчно адекватно интегрирана в текстовете на ТЗ и съответно, е дала повод за неправилните интерпретации, възприети от ВКС и в Наредба № 1⁷⁶.

31. Горните съображения доказват, че обявяването на устройствения акт и вписването на промени в актуалното състояние на дружеството не могат да заместят конститутивното вписване на самите решения на общото събрание и да осигурят защитните и контролни ефекти, присъщи на конститутивния регистърен контрол. Целта на обявяването на изменения устройствен акт на дружеството и на вписването на актуалното състояние съгласно чл. 140, ал. 1 ТЗ е единствено третите лица, а и самите съдружници и акционери, във всеки един момент да могат да се запознаят с актуалния му устройствен акт и с изнесеното „пред скоби“ (в раздел „Основни обстоятелства“ по фирмената партида) негово есенциално съдържание, без да се налага да ги „сглобяват“ на базата на предходни вписани промени.

31.1. Горните цели на закона обаче нямат нищо общо с не по-малко важната нужда всяко изменение на устройствения акт на капиталово търговско дружество да е преминало през потвърждаваща го конститутивна регистърна проверка, както и с необходимостта търговският регистър да разкрива пряко точната дата, на която съответното изменение е влязло в сила (т.е., е било потвърдено от регистърния орган – чрез конститутивно вписване), както и неговото съдържание⁷⁷.

31.2. Както при учредяването на дружеството обявяването на неговия устройствен акт е предшествано от регистърна проверка по същество, така и обявяването на един вече изменен дружествен договор или устав е обусловено от напълно идентичен по обем и интензитет конститутивен контрол – не само върху неговото валидно приемане, но и съдържание. Тъй като според чл. 21, т. 5 ЗТРРЮЛНЦ този контрол не може да бъде цялостно интегриран в регистърната процедура по обявяване на изменения устройствен акт, той трябва да бъде извършен в рамките на такава по вписване⁷⁸. Противното не би било Право, а нелегитимна и повърхностна казуистика, която – под мнимото прикритие на чл. 119, ал. 4 и чл. 174, ал. 4 и чл. 260г, ал. 3 ТЗ – забравя фундамента на уредените в чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ конститутивни вписвания⁷⁹.

32. В допълнение на горния фундаментален проблем, налице е и втори. При действието на Наредба № 1 потребителите на информация от търговския регистър могат да видят актуалния устройствен акт на дружеството, както и неговите предходни редакции, но тези исторически записи не идентифицират нито конкретната дата, на която съответното изменение е влязло в сила (т.е., е било потвърдено чрез конститутивно вписване), нито конкретното съдържание на промяната. Първият факт е плод на обстоятелството, че Наредба № 1 е напълно „невинна“ по отношение на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ и изглежда не ги „познава“, а вторият – на самата същност на обявяването и неговите различия с вписването.

32.1. В Германия, чийто заслуги за „изобретяването“ на търговския регистър едва ли е нужно да доказвам, горните цели на конститутивните вписвания на измененията в дружествения договор се постигат по следните начини⁸⁰:

1) Когато изменението на дружествения договор засяга съдържание по чл. 119, ал. 2 ТЗ, което подлежи на вписване на самостоятелно основание, вписването има за предмет самата конкретна промяна. Легитимният регистърен запис в този случай би бил „Седалището и адресът на управление са променени на…“, „Фирмата на дружеството е променена на …“ и т. н.⁸¹. Както вече подчертах, извършването на този регистърен запис обуславя и вписването на съответните промени в актуалното състояние на дружеството (в обстоятелствата по чл. 140, ал. 1 ТЗ), защото те са последица от влизането в сила на измененията в устройствения акт, а последните влизат в сила след като бъдат вписани по посочения по-горе „пряк“ начин.

2) Извън горните случаи регистърният запис обхваща само датата на съответното вписване, указание, че устройственият акт е бил изменен, както и референция към конкретното решение на общото събрание. Първият от горните елементи фиксира датата, на която изменението е било регистърно потвърдено и съответно, е влязло в сила, а вторият идентифицира неговото съдържание⁸².

32.2. Горната логика на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ не е била схваната от подписалия Наредба № 1 бивш Министър на правосъдието (г-н Георги Петканов) – което не е учудващо, при положение, че тази логика не е разбрана дори от ОСТК на ВКС и от водещи български доктринери. В резултат на това регистърната практика – вече близо двадесет години – функционира чрез един незаконосъобразен подзаконов нормативен акт, който нарушава не само ясните разпоредби на чл. 140, ал. 3 и чл. 231, ал. 3 ТЗ, но и исторически и сравнителноправно утвърдената същност на конститутивните вписвания.

32.3. Преките и непоносими вреди от горната подмяна на смисъла на закона се изразяват в това, че (според ВКС) дружеството и съдружниците ще бъдат „незабавно обвързани“ дори и от нищожни клаузи на устройствения акт, потребителите на търговския регистър ще трябва сами да разсъждават по въпроса за легитимността на този акт (вършейки работата на регистърния орган), конститутивният контрол упражнен при учредяването на компанията ще бъде обезсмислен, а регистърният орган ще бъде насърчен невинно ще вдига рамене, под предлог, че законът му възлагал единствено послушно да обявява изменения устройствен акт, но не и да проверява валидността на неговите клаузи⁸³.

32.4. Горните практически резултати са несъвместими със същността на търговския регистър и на уредените в чл. 140, ал. 3 и чл. 140, ал. 4 ТЗ конститутивни вписвания. Тяхната функция е точно обратната и се изразява в идеята държавата да верифицира (чрез конститутивно вписване) легитимността на устройствения акт на капиталовото търговско дружество и конкретната дата и съдържание на промените в него – така, както е направила това и при самото учредяване на компанията. Цел на закона обаче не е и не би могло да бъде, потребителите на информация от търговския регистър да бъдат натоварени с работа, която този регистър – в интерес на правната сигурност и на нуждите на оборота – е призван да им спести.

 

VIII. Изводи

33. Изводите на настоящия труд (в синхрон и с тези на предходните ми публикации в Lex.bg) отново са тежки и показателни за нивото на съвременната доктрина, нормотворчество и юриспруденция в материята на дружественото право. Оказва се, че същността на търговския регистър е правилно разбрана от ВКС и от авторите на Наредба № 1 единствено по линия на декларативните, но не и на конститутивните вписвания. Институтът на търговския регистър обаче представлява едно интегрално цяло, от което конститутивните вписвания представляват важен, а при капиталовите дружества – и водещ сегмент.

33.1. Поради горните реалности, дружественото регистърно право не може да бъде правилно осмислено и да изпълни възложените му от закона функции, ако не бъде коректно схванат неговият конститутивен сегмент, формиран не само от разпоредбите, регулиращи учредяването на капиталово търговско дружество, но и от тези на чл. 122, чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл. 260х, ал. 3 ТЗ.

33.2. Наредба № 1 от 14.02.2007г. за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ се нуждае от спешен „ремонт“, за да бъде съобразена с принципа на правовата държава, с изискванията на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове и с експлицитното съдържание на чл. 122, чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3 ТЗ. В този подзаконов акт следва да се предвиди, че съответните корпоративни решения за изменение на устройствения акт подлежат на вписване, като бъде уредена и съответната форма за това. Наредба № 1 трябва да бъде съобразена и с чл. 140, ал. 4 ТЗ, като предвиди самостоятелното вписване на приемането и изключването на съдружници⁸⁴. Не на последно място, чл. 21, ал. 3, т. 11 от Наредба № 1 следва да бъде съобразен с факта, че прекратяването на участието по чл. 125 ТЗ не е равнозначно на прекратяване на членството, като бъде уреден и начинът на доказване пред регистърния орган на уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 и чл. 260м, ал. 3 ТЗ⁸⁵.

33.3. ВКС следва спешно да преосмисли перспективата си към чл. 122, чл. 140, ал. 3-4 и чл. 231, ал. 3-4 ТЗ и да се освободи от интерпретирането на уредените в тези разпоредби конститутивни вписвания през неадекватната призма на декларативните и на обявяването на устройствения акт. Тази нужда е особено остра в материята на изключването на съдружници⁸⁶, но е не по-малка и в тази на конститутивния регистърен контрол върху измененията в устройствения акт. Съответно, постановките, застъпени в мотивите към 2 и т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС (виж бележка № 2) трябва да бъдат цялостно изоставени – като плод на заблудите, родени от базисната неподготвеност на съвременния български юрист да посрещне предизвикателствата, поставени от възроденото през 1991 г. търговско право. Ако ВКС държи на своя престиж и конституционна мисия, горната промяна трябва да се случи в обозримо бъдеще, защото, докато критикуваните тук погрешни постановки се прилагат от съдилищата и от Агенцията по вписванията, легитимност и етичност в корпоративния оборот не са възможни, а мошениците ще продължат да дефилират из съдебните зали с „победоносното знаме“ на погрешните и неосмислили същността на уредените от закона явления мотиви към 2 и т. 7.1. от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС.

34. Горният анализ показва, че прибързаното корективно тълкуване на закона – макар и дефилиращо във все повече „научни“ и „учебни“ съчинения – рядко има своите основания. В съвременните условия то много по-често е симптом за дефицити във вниманието и познанията на тълкувателя (или за ексцес в неговите амбиции), а не за грешки на законодателя. Тази важна за съвременното правно мислене тема бе засегната и в предходната ми публикация⁸⁷, но, както е видно от настоящото изследване, е актуална в цялата област на дружественото търговско право. От тази („метаюридическа“) гледна точка тълкувателят има много по-добри шансове за успех при осмислянето на ТЗ, ако изхожда от една по-смирена позиция и от перспективата на „плаващо и концентрирано незнание“, а не от тази на арогантното, подкрепено с подръчни и клиширани „аргументи“ и установено веднъж завинаги „знание“. Сигурната „котва“, която би го предпазила от загуба на връзка с правната реалност, принципно е буквата на закона. Поради това тази котва не трябва да бъде прибързано вдигана, освен, ако мореплавателят не разполага с детайлна и достоверна карта на пътя до своята дестинация – изградена от критично тестваните му аргументи, сравнителноправна ерудиция и правно мислене. В противен случай, вместо адекватно „коригиран“, курсът към обетованата земя на Правото се явява подменен и корабът на правното мислене може да достигне единствено до своето крушение.

35. Ще се въздържа да формулирам изрично практически най-тежкия извод от настоящото изследване – защото не зная дали той ще бъде понесен от Агенцията по вписванията, Министъра на правосъдието и от без това претоварените български търговски съдии. На фона на главната теза на настоящия труд, всеки мислещ юрист би могъл да достигне самостоятелно до този спестен от мен извод и да осъзнае неговите фундаментални практически последици за почти всяко капиталово дружество с по-дълга история, за неговите членове и кредитори и за останалите трети лица.

36. Мисля също така, че след повече от три десетилетия по прилагането на ТЗ, е крайно време българската правна наука и съдебна практика в материята на дружественото право да се освободят от своята „младенческа“ неопитност, тълкувателно лутане и доктринерни ежби, да поемат отговорност и да се изправят пред реалността на факта, че поради шоковото раждане на съвременното ни търговско право, то трябва да бъде постоянно пре-откривано и до-изяснявано (вероятно, още десетилетия) – докато не бъде достигнат действителният му и съответстващ на Конституцията смисъл и заложените в сравнителноправните му източници високи и исторически утвърдени стандарти⁸⁸. Докато това не се случи, доктринерните съчинения, учебната правна литература, съдебните решения, подзаконовите нормативни актове и общите тълкувателни актове на ОСТК на ВКС в материята на дружественото търговско право ще имат една и съща неатрактивна и вредна за правовата държава и за развитието на правото черта – неоснователната претенция, че „истината“ за смисъла на закона е достигната веднъж завинаги и не подлежи на преоткриване.

 

Бележки под линия: