Във връзка с огромния интерес към публикуваната статия „Промените в търговската несъстоятелност (ДВ бр. 101, 2010 г.)“ и коментарите към нея, бих искал да споделя с вас част от продължаващите у мен разсъждения относно гражданската несъстоятелност (т. нар. фалит или банкрут на физически лица, срещана още и като потребителска несъстоятелност). Написаното по-долу е по-скоро опит да се зададат поредица от въпроси, отколкото да се обявят техните отговори. Поради това разчитам на вашето участие в една полезна за всички дискусия 🙂
На 28 Март 2011 г. присъствах на семинар, организиран от Института по правни науки към БАН, на който д-р Петър Бончовски представи докторската си теза относно признаването и изпълнението на чуждестранни съдебни решения в България. Във връзка с темата поставих въпроса относно признаването в България на чуждестранни съдебни решения, свързани с обявяването на физическо лице-чужденец в гражданска (потребителска) несъстоятелност. Тъй като институтът не е уреден в България, исках да чуя мнението на лектора и на останалите участници относно това дали е възможен аргумент за противоречие на решението с българския обществен ред. Съгласно чл. 117, т. 5 КМЧП признаването или допускането на изпълнението не трябва да противоречи на българския обществен ред.
В резултат на дискусията ми се струва, че могат да бъдат разграничени следните няколко хипотези:
1) искане за признаване на съдебно решение, с което се обявява несъстоятелността на физическото лице (аналогично на решението по чл. 711 ТЗ при търговската несъстоятелност). Особеното на подобно решение е, че то има правно действие спрямо всички лица (чл. 712, ал. 1 ТЗ), но в рамките на съответния национален правен ред. Целта на искането за признаване на подобно решение в България най-често би била извършването на определени действия по осребряване на имущество на длъжника, намиращо се на територията на Република България. Може ли подобно решение да премине проверката за противоречие с българския обществен ред?
Тъй като изпълнителните способи по ГПК са изчерпателно изброени, евентуалното изпълнение би трябвало да се осъществява единствено чрез познатите на българското законодателство способи. Как обаче ще бъдат гарантирани правата на кредиторите на същото лице в България? Струва ми се, че не би следвало да се разчита на публичността, която производството по несъстоятелност е получило в рамките на чуждата държава, чийто съд е постановил решението. Доколко едно обявяване в чуждестранен, макар и публичен регистър, предоставя защита на кредиторите на лицето в България? Отговорът трябва да се търси във връзка с другите изисквания за признаване на чуждестранно съдебно решение: на ответника да е бил връчен препис от исковата молба, страните да са били редовно призовани и да не са били нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита (чл. 117, т. 2 КМЧП). Няма как тези условия да бъдат изпълнени единствено с публикуването на решението за обявяване на несъстоятелността в един макар и публичен, но чуждестранен регистър.
Част от отговорите биха могли да се търсят по аналогия на Глава петдесет и втора от ТЗ: Република България при условията на взаимност признава чуждестранно съдебно решение, което обявява несъстоятелност, ако е постановено от орган на държавата, в която е седалището (може би при гражданската/потребителска несъстоятелност – гражданството) на длъжника (чл. 757 ТЗ). Тук обаче следва да се има предвид и чл. 117, т. 1 КМЧП, изискваща за признаване на съдебното решение чуждестранният съд да е бил компетентен според разпоредбите на българското право, но не и ако единственото основание за чуждата компетентност по имуществени спорове е било гражданството на ищеца или неговата регистрация в държавата на съда. Синдикът, назначен по чуждестранно съдебно решение, има дадените права от държавата, където е открито производството по несъстоятелност, доколкото те не противоречат на правилата на обществения ред в Република България (чл. 756 ТЗ).
Интерес представлява и възможността за откриването на спомагателно производство по несъстоятелност. При търговската несъстоятелност съгласно чл. 759 ТЗ, когато длъжникът притежава значително имущество на територията на Република България, по искане на длъжника, на назначения от чуждестранния съд синдик или на кредитор български съд може да открие спомагателно производство по несъстоятелност. Съдебното решение по спомагателното производство по несъстоятелност ще има действие само по отношение на имуществото на длъжника на територията на Република България. Спомагателното производство по несъстоятелност има известна самостоятелност, която се изразява в следното: а) едва след приключване на разпределението по спомагателното производство остатъкът от имуществото се прехвърля към имуществото по основното производство (чл. 760, ал. 4 ТЗ); и б) кредитор, който е получил частично плащане по основното производство, участва в разпределението на имуществото по спомагателното производство, ако частта, която би получил, е по-голяма от съответната част, която получават останалите кредитори по спомагателното производство (чл. 760, ал. 2 ТЗ). То обаче е и зависимо от основното производство по несъстоятелност, тъй като: а) план за оздравяване може да се утвърди в спомагателното производство по несъстоятелност само със съгласието на синдика по основното производство (чл. 760, ал. 4 ТЗ) и б) отменителен иск, който е предявен от синдика по основно или спомагателно производство по несъстоятелност, се смята предявен и за двете производства (чл. 760, ал. 1 ТЗ). De lege ferenda посочените правила, отнасящи се до търговската несъстоятелност, биха могли да бъдат използвани и при евентуалното признаване на чуждестранно решение за обявяване на физическо лице в гражданска (потребителска) несъстоятелност. Към настоящия момент обаче липсва законово основание за образуване на подобно спомагателно производство за гражданска несъстоятелност. Тъй като гражданската несъстоятелност не е уредена, липсва и производствен ред, по който да протече то.
2) признаване на съдебно решение, с което се прекратява (приключва) производството по несъстоятелност на физическото лице (аналогично на решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ при търговската несъстоятелност). Признаването на подобно съдебно решение ще зависи от съдържанието на свързаните с него правни последици в правния ред на държавата, в която то е било постановено:
– възможно е то да има погасително действие, подобно на решението по чл. 735 ТЗ, т. е. да води до погасяване на непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права (чл. 739, ал. 1 ТЗ) и до погасяване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания, освен в случаите на възобновяване на производството по несъстоятелност (чл. 739, ал. 2 ТЗ). Това решение трудно би преминало проверката за непротиворечие с българския обществен ред. Причините за това са следните.
В българското законодателство принудителното изпълнение е уредено с императивни правни норми. Спрямо физическите лица може да се изпълнява принудително единствено по реда, със способите и с оглед правните последици, уредени в ГПК. Повелителен характер имат не само правилата относно несеквестируемостта на част от имуществото на физическите лица, но и принципното разбиране на българския законодател относно обстоятелството, че спрямо физическите лица е допустимо единствено индивидуално принудително изпълнение. Универсалното принудително изпълнение, каквото представлява несъстоятелността, е уредено в България като правна възможност единствено за търговците и по изключение – за свързани с тях лица.
Признаването на чуждестранното съдебно решение ще противоречи на българския обществен ред и няма да отговаря на изискването по чл. 117, т. 5 КМЧП. Като основание за това може да бъде посочена и разпоредбата на чл. 124 КМЧП, според която гражданските последици на чуждестранни изпълнителни актове се зачитат в Република България по повод на тяхното предявяване, ако актовете са издадени от орган, международно компетентен според българското право, и не противоречат на българския обществен ред.
– възможно е действието на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност да се отразява върху правоспособността или дееспособността на физическото лице, например: да води до ограничаване на способността му да получава кредити, да сключва търговски сделки, да участва в управлението и в притежаването на търговски дружества и пр. Макар че съгласно КМЧП посочените ограничения се подчиняват на отечественото право на физическото лице (чл. 49, чл. 50 и чл. 54 КМЧП), налагането им във връзка с осъществяването на производство по гражданска несъстоятелност също би могло да се разглежда като противоречащо на българския обществен ред.
Начините за принудително изпълнение, както и последиците от неизпълнение на поетите от физическите лица задължения, са уредени в българското законодателство с императивни правни норми. Става въпрос за държавна принуда, която се упражнява едностранно спрямо длъжника. Степента и интензивността на тази принуда е въпрос на суверенна преценка от страна на всяка отделна държава и представлява част от нейния обществен ред. Предвидените от държавата, чийто съд е постановил решението, ограничения в правоспособността/дееспособността на неизправния длъжник, гражданска смърт или ограничаване на движението му в пространството, ще бъдат преценявани с оглед законодателството на държавата, в която се търси признаване на съдебното решение. Струва ми се, че ограничаването на правоспособността/дееспособността на длъжника като последица от реализирано спрямо него универсално принудително изпълнение (гражданска несъстоятелност/фалит/банкрут) противоречи на българския обществен ред. При сега съществуващата правна уредба в България то се явява неоснователна и прекомерна санкция спрямо длъжник за това, че не е изпълнил свое изискуемо задължение. Още повече, в България няма да бъде признат евентуалният погасителен ефект на проведеното в чуждата държава производство по гражданска (потребителска) несъстоятелност.
Разбира се, законодателното въвеждане на производство по гражданска несъстоятелност би могло да промени всички направени по-горе разсъждения.
Здравейте -)
Много интересни въпроси поставяте, бих искала да взема отношение по първата хипотеза, която разглеждате – “искане за признаване на съдебно решение, с което се обявява несъстоятелността на физическото лице.” Тук, струва ми се, следва още в самото начало да направим разграничение между физическите лица, като ги разделим условно на:
– физически лица, които са граждани на държави – членки на Общността или чийто център на основните интереси /взаимствам определението така, както то е дадено в Регламент /ЕО/ № 1346/2000 на Съвета, а този регламент по-долу за краткост ще означавам като Р/ е разположен на територията на държава – членка;
– физически лица, граждани на държави, които не са членки на Общността, но с които държави Република България има подписана съответна спогодба или които държави са страни по международен договор, подписан, ратифициран и обнародван и в Република България;
– други физически лица.
Иска ми се да се спра на първата категория лица, с малки бележки за гарантирането на правата на кредиторите, публичността и др.
Касателно тази категория лица – физически лица, които са граждани на държави – членки на Общността или чийто център на основните интереси е разположен на територията на държава – членка – твърдението, че “признаването на чуждестранното съдебно решение ще противоречи на българския обществен ред и няма да отговаря на изискването по чл. 117, т. 5 КМЧП” не мога да споделя. Защо мисля така?
– съгласно чл. 47 Р „Настоящият регламент влиза в сила на 31 май 2002 г. Настоящият регламент е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки в съответствие с Договора за създаване на Европейската общност.”
– да се откаже признаване на чуждестранно съд. решение с този аргумент /”противоречие на българския обществен ред”/ ще е пряко противоречие на национална правна норма – чл. 117, т. 5 КМЧП, с норми на акт на Общността – чл. 16, чл. 17 и чл. 25 от Регламента;
– вещните права /примерно, но неизчерпателно изброени в Р/ на българските кредитори на физ. лице, чийто център на основни интереси е на територията на друга държава – членка на Общността, в която е допустимо и образувано производството срещу физ. лице, попадат под защитата на чл. 5 от Регламента – не се засягат от образуването на производството по несъстоятелност – гаранция твърде важна за ипотекарните и заложни кредитори, но и не само;
– разпоредбите на Регламента, от друга страна, не могат да противоречат на българския обществен ред, ограничавайки длъжниковата дееспособност и навлизайки необосновано в имуществената сфера на длъжника, така щото съгл. чл. 18 /3/ от Р – “При упражняване на правомощията си ликвидаторът спазва законите на държавата – членка, на чиято територия възнамерява да действа, по-специално нормите, свързани с осребряването на имущество. Тези правомощия не могат да включват използването на средства за принуда, нито правото да се произнася по правни и други спорове” – т.е. ако едно длъжниково имущество е несеквестируемо по нашите нац. закони ликвидаторът /по-скоро синдик, но Р борави с този термин в широк смисъл/ няма да има правото да го осребри, т.е. необосновано да наложи ограничения или да нанесе вреда на длъжника /а и на кредиторите му/. Казано иначе всякаква форма на принуда, излизаща извън рамките на нац. законодателство е изключена;
– чл. 24 Р пък регламентира изпълнението на лица в полза на длъжника, при вече образувано производство на несъстоятелност.
Разбира се, има още разпоредби, които защитават интересите на кредиторите, както и такива, които са гаранция за ненарушаване на основните човешки права на длъжника – физ. лице.
Следва да отбележа, по повод публичността на производствата, че чл. 21 и чл. 22 Р търпят критика – разпоредбата не е императивна, предоставена преценка на ликвидатора. Да, вярно, в чл. 21 /2/ и чл. 22 /2/ е предоставена възможност на всяка държава-членка да предвиди задължително публикуване в регистрите /търговски, имотни и др./, но мисля, че не е това най-удачната редакция, с оглед защитата на правата на кредиторите, регламентирани в чл. 39 и чл. 40 Р.
В заключение – при тази категория лица, които разгледах, чл. 117, т. 5 ми се струва неприложим.
Благодаря, че ме прочетохте, извинявам се, че съм така пространна -) Ще се радвам да прочета отговорите и мненията на колегите, както и Вашите.
Здравейте, Nanny Ogg,
Уточнението се отнася до случаите, в които намира приложение въпросният Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност, в сила от 31 май 2002 г. (хубаво е уточнението за вещните права на трети лица в други-държави членки: чл. 5 с четирите си параграфа е ключов в регламента 🙂 ).
Въпрос обаче поставя чл. 26 от Регламента, който е озаглавен “Обществен ред” и има следното съдържание:
“Всяка държава-членка може да откаже да признае производство по несъстоятелност, което е образувано в друга държава-членка, или изпълни решение, което е постановено в рамките на такова производство, когато това признаване или изпълнение би предизвикало последици, които явно противоречат на обществения ред на тази държава и по-специално на нейните основни принципи или на индивидуалните права и свободи, които са гарантирани от нейната конституция”.
Оказва се, че и в Регламент (ЕО) № 1346/20оо г. общественият ред може да бъде използван като “спирачка” за чуждестранни решения по несъстоятелност (чл. 117, т. 5 КМЧП), но не съм съвсем наясно дали става въпрос
– за право, което трябва да се упражни с някаква нарочна декларация, направена от съответната държава-членка, или
– за възможност, предоставена на съдилищата в съответната държава-членка и осъществявана въз основа на преценка на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай?
Здравейте, отново -)
Очаквах позоваване на чл. 26 Р -) и именно тук дискусията става интересна.
Застъпвам второто становище – за право, което трябва да се упражни с нарочна декларация, направена от съответната държава – членка, по тази причина такива са разсъжденията ми в по-горното ми мнение. Португалия например е внесла декларация по отношение прилагането на чл. 26 и чл. 37 Р – текстът и за съжаление не е достъпен на български /но пък на английски и немски е/ – декларацията е публикувана в ОВ С 183/30.06.2000 г.
Бързам и не мога да пиша подробно мотиви, но мисля, че целият Р е изграден по начин, който изначално да изключва такива противоречия – вече посочения текст за действията на ликвидатора на територията на държава – членка и др., а и като цяло Р твърде често препраща към правото на държава – членка, в която не се осъществява основното производство. И на чл. 26 гледам именно като на възможност, с която държавите принципно разполагат – добър пример би била България например, която с нарочна декларация би могла да заяви становище именно по отношение несъстоятелността на физ. лица. и признаването на решения в тази област.
При втория вариант – “възможност, предоставена на съдилищата в съответната държава-членка и осъществявана въз основа на преценка на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай” някак ми се струва, че се предоставя твърде широко поле на тълкуване, което в определени случаи би могло до доведе до необосновано накърняване на кредиторови интереси и да обезмисли Р като цяло, както и да доведе до определена несигурност в търговския оборот.
Твърде възможно е да греша, но така мисля -)
Хубава вечер -)
Здравейте 🙂
Тук важно значение има и въпросът за правомощията на ликвидатора по подобна несъстоятелност.
Съгласно чл. 18 от Регламента ликвидаторът, назначен от съд на държавата-членка, на чиято територия е разположен “центърът на основните интереси на длъжника” (седалището по презумпцията на чл. 3, параграф 1 от Регламента), може:
“да упражнява на територията на друга държава-членка всички правомощия, които са му дадени от законодателството на държавата-членка на образуване на производството, докато не се образува друго производство по несъстоятелност или докато не се предостави гаранция вследствие искане за образуване на производство по несъстоятелност в тази държава. По специално той може да изнася имущество на длъжника извън територията на държавата-членка, на която то се намира, при спазване на членове 5 и 7” (и двата члена се отнасят до вещни права, които не могат да се накърнят от осъществяването на производството по несъстоятелност и от действията на ликвидатора).
Именно тук идва ограничението на третия параграф на чл. 18 от Регламента, според който:
“При упражняване на правомощията си ликвидаторът спазва законите на държавата-членка, на чиято територия възнамерява да действа, по специално нормите, които са свързани с осребряването на имуществото. Тези правомощия не могат да включват използването на средства за принуда, нито правото да се произнася по правни и други спорове”.
Две неща в текста ми правят впечатление:
– задължението за спазване на “нормите, които са свързани с осребряването на имуществото” (въпросът: нормите за осъществяване на индивидуалното принудително изпълнение спрямо физически лица не са ли именно такива норми?);
– забраната да се използват “средства за принуда” (въпросът: принудителното изпълнение не е ли вид принуда, която следва да се изпълнява само по предвидения в закона императивен начин?).
Отново се стига до въпросът доколко предвиденият в българското законодателство правен ред относно принудителното изпълнение спрямо физически лица е императивен и не представлява ли той част от ограниченията, посочени в чл. 18, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета?
Здравейте отново,
с известно закъснение, поради ангажименти от най-различно естество, си позволявам да се включа отново.
Влизам с намерение за кратък отговор, което практически означава, че публикуваното мнение непременно ще е с дължина и свойства като на Анкх /т.е. досадно дълго и със съмнителни характеристики/, но това е типично за Ланкърските вещици и се дължи на объркванията в мозъчните вълни, получени като следствие на твърде много четене на готварски книги /и най-вече списване на същите/, пеене на специфични песни /а това никак не е лесно, когато сте с един дъб, да знаете/ и разбърквания на отвари /както и на сервиране на напитки в Операта/. След като по вещерски се извиних, по същество:
Поразмислих, поразгледах практика на Есъд и може би въпросите, които ме смущаваха /включително и тезата ми за нарочната декларация във втория ми пост, тя доста ме пообърка на моменти/ намериха някакъв отговор.
Тезата ми, че всяка страна следва да упражни правата по чл. 26 Р чрез нарочна декларация не среща подкрепа в съдебната практика, а и предвид естеството на самата норма. Разпоредбата всъщност е изключение от правилото, в този смисъл тя следва да се тълкува стриктно, с оглед спецификата на всеки конкретен случай и да се прилага в изключителни случаи. В противен случай би се обезсмислило прилагането на Р изобщо. Защо мисля така?
По дело № C-444/07 Есъд се произнася с решение, чийто диспозитив гласи следното: „Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност, и по-специално членове 3, 4, 16, 17 и 25 от него трябва да се тълкуват в смисъл, че в случай като този в главното производство след образуването на главно производство по несъстоятелност в държава членка, компетентните органи на друга държава членка, в която не е образувано вторично производство по несъстоятелност, са длъжни — освен ако са налице основанията за отказ, изведени от член 25, параграф 3 и член 26 от Регламента — да признаят и изпълнят всички решения във връзка с това главно производство по несъстоятелност и следователно нямат право да разпоредят в приложение на законодателството на тази друга държава членка изпълнителни мерки по отношение на имуществото на обявен в несъстоятелност длъжник, намиращо се на територията на посочената друга държава членка, когато законодателството на държавата на образуване на производството не го позволява и когато условията, от които зависи прилагането на членове 5 и 10 от Регламента, не са изпълнени.”
В мотивите на решението обаче, ме впечатли това:
„33. От друга страна, по силата на член 26 от Регламента всяка държава членка може да откаже да признае производство по несъстоятелност, което е образувано в друга държава членка, или да изпълни решение, което е постановено в рамките на такова производство, когато това признаване или изпълнение би предизвиквало последици, които явно противоречат на обществения ред на тази държава, и по-специално на нейните основни принципи или на индивидуалните права и свободи, които са гарантирани от нейната конституция.
34 Що се отнася до второто основание за отказ, Съдът вече е пояснил в контекста на Брюкселската конвенция, че прибягване до клаузата за обществен ред, фигурираща в член 27, точка 1 от Конвенцията, доколкото представлява пречка за изпълнението на една от основните ? цели, а именно улесняване на свободното движение на съдебните решения, трябва да се извършва само в изключителни случаи (Решение от 28 март 2000 г. по дело Krombach, C 7/98, Recueil, стр. I 1935, точки 19 и 21, както и Решение по дело Eurofood IFSC, посочено по-горе, точка 62). Впрочем съдебната практика във връзка с член 27, точка 1 от Конвенцията е относима към тълкуването на член 26 от Регламента (Решение по дело Eurofood IFSC, посочено по-горе, точка 64). „
И в решението си по дело C 7/98 – делото Krombach, при тълкуването на чл. 27, т.1 от Брюкселската конвенция /текстът на чл. 27, ал . 1 гласи: “Съдебното решение не се признава:
1. ако признаването противоречи на обществения ред в държавата, в която се иска признаването; „,
а според ЕСъд практиката по К е относима при тълкуването на чл. 26 Р/,
Съдът се произнася в следния смисъл:
“37 Позоваването на клаузата за обществения ред в чл. 27, т. 1 от К е възможно единствено в хипотезата, в която признаването или изпълнението на постановено в друга договоряща държава решение е в недопустимо противоречие с правния ред на държавата, в която се иска признаване, тъй като накърнява основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на чуждестранно съд. решение, накърняването трябва да преставлява явно нарушение на правна норма със съществено значение в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно в този правен ред”.
И нека сега разгледаме нашата хипотеза и Вашите въпроси:
– чуждестранно /за краткост/ физ. лице, обявено в несъстоятелност на територията на държава-членка на Общността, спрямо което се иска признаване на съд. решение на територията на България.
В България, спрямо физ. лица е възприет принципът на индивидуално принудително изпълнение и на пръв поглед физ. лице не може да бъде обявено в несъстоятелност, нито спрямо него да се приложи универсално принудително изпълнение. Това правило обаче има и своите важни изключения /които сам Вие сте посочил в една тема, в един правен форум :-)/, залегнали в ТЗ:
– при скрито съучастие, в които случаи българският съд приема, че съучастникът е именно ФЛ (чл. 609 ТЗ) /така Решение № 656 от 15.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 209/2005 г., I т. о., TK, докладчик съдията Емил Марков, Решение от 10.03.2010 г. на ОС – Стара Загора по т. д. № 469/2009 г., ТО, докладчик председателят Анна Трифонова/
– неограничено отговорните съдружници в търговски дружества, за които е открито производство по несъстоятелност (чл. 610, ал. 1 ТЗ) /Решение № 805 от 26.04.1999 г. на ВКС по гр. д. № 152/99 г., V г. о., докладчик съдията Росица Ковачева/,
– наследниците на ЕТ (чл. 611, ал. 1 ТЗ).
Т.е. и българският закон, макар и по изключение, допуска универсално принудително изпълнение спрямо длъжник – физическо лице.
По-натам, с какво бихме могли да нарушим основните права на физ. лице или на неговите български кредитори?
По отношение кредиторите – чл. 5, чл. 6 и чл. 7 Р – запазват възможност да защитят правата си посредством индивуални искове – прочее няма пречка, стига да имат знанието за факта на открито производство по несъстоятелност, да се присъединят към това производство, в чуждата държава.
По отношение правата на физ. лице – първи гарант, в каквото и да е производство, даже без наличието на какъвто и да е конкретен текст, е Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /а тук като количество решенията на ЕСъд са повече от всичките готварски рецепти на Nanny/ На следващо място – чл . 18, точка 3 от Р. И тук Вашият въпрос – “забраната да се използват “средства за принуда” (въпросът: принудителното изпълнение не е ли вид принуда, която следва да се изпълнява само по предвидения в закона императивен начин?)” – всяко принудително изпълнение, дали универсално, дали индивидуално, по своя характер е съвкупност от средства на принуда. Но в това производство следва да използваме средствата на правна принуда, не на каква да е принуда, като при това ликвидаторът/синдикът “при упражняване на правомощията си спазва законите на държавата-членка, на чиято територия възнамерява да действа, по специално нормите, които са свързани с осребряването на имуществото. Тези правомощия не могат да включват използването на средства за принуда, нито правото да се произнася по правни и други спорове”. Т.е. какво по-конкретно? При осребряване на имущество не може да използва други методи и средства на правна принуда, извън предвидените по нашето право:
– охранителните мерки – възбрана и запор на имущество /мисля още със самото признаване на чуждото решение да следва нашия съд да постанови вписване на обща възбрана и запор на имуществото на физ. лице, как практически – е, аз съм само една недодялана Ланкърска вещица, но не може да няма начин/
– мерки на фактическото принудително изпълнение – публична продан и продажба и т.н.
Касателно други ограничения в право- и дееспособността на физ. лице нашия КМЧП препраща към отечественото право на лицето, така че и тук не би следвало да възникне противоречие с установения в РБългария обществен ред или с основни принципи на правото.
И тогава, в случай, че са спазени всички ограничения на Р, че не са нарушени основни права на длъжника – физ. лице, следва ли да се позовем на чл 117, т. 1 КМЧП и чл. 26 Р и да бъде отказано признаване на чуждото решение, само защото липсва механизъм, имаме императивен ред на индивидуално принудително изпълнение /който пък допуска изключения/? Т.е. да дадем на едно лице защита, по-голяма от тази, която неговото отечествено право дава и по този начин да превърнем едно производство /това в чуждата държава/ в не до край ефективно, като застрашим и, според мен, изцяло накърним интересите на другите участници в търг. оборот – кредиторите, а и като предоставим възможност за злоупотреби, шикании и презгранично прехвърляне на капитали?
Не мисля, че подобно разрешение съответства на основните принципи на правото, а и на любимия на Nanny принцип, залегнал още в Дигестите – Iuris praecepta sunt haec: honeste vivere, alterum non laedere, suum cuique tribuere.
Казано с много малко думички – в най-лошия случай, при наличие на такъв казус и съд, който споделя мотивите на Стоян Ставру, а не на NannyOgg, ще следва производството по признаване да бъде спряно и да се изпрати преюдициално запитване/искане за тълкуване до ЕСъд и след н-броя години да се насладим взаимно на резултата.
Като за Ланкърска вещица – достатъчно 🙂
Здравейте, Nanny Ogg,
Поздравления за подробното и аргументирано мнение 🙂
Бих искал да акцентирам върху това, че подхождам към темата по-скоро с въпроси, колкото с отговори. В този смисъл не съм заел някакво категорично становище 🙂 Още повече, ми се струва, че такова може да бъде формулирано само по повод на конкретно съдебно решение и конкретно производство по гражданска несъстоятелност…
Това е и причината за настоящата дискусия 😉
Съгласен съм с повечето неща, но 😉
това, което най-често създава “съпротива” в България е възможността за нека го наречем “гражданско прераждане” (по аналогия на “гражданската смърт” в римското право) на длъжника:
заличаване на задълженията на длъжника и предлагане на втори шанс за “титлата” добросъвестен длъжник 😉
Това разбира се става за сметка на кредиторите в края на опашката, като производството по гражданска несъстоятелност “изземва” функциите на погасителната давност 🙂
Т. е. от една страна, е въпросът доколко може да се изпълнява при условията на “изключение” и при липса на ясна правна уредба – несъстоятелност по отношение на ФЛ-нетърговец (тук под “заплаха” са правата на длъжника)? От друга, е въпросът доколко може да се “заличават” вземания, независимо от волята на техния титуляр и при липсата на изрична норма в българското законодателство (тук под “заплаха” са правата на кредиторите)?
Всъщност, преценката дали едно чуждестранно решение противоречи на обществения ред на България, не следва ли да се преценява от съдилищата на Република България, а не от ЕС и неговите органи?
😉
ПП: Знаех си, че зад ника стои цялостна концепция 😉
Здравейте, д-р Ставру 🙂
Ако ми позволите, ще започна с последния Ви въпрос:
“Всъщност, преценката дали едно чуждестранно решение противоречи на обществения ред на България, не следва ли да се преценява от съдилищата на Република България, а не от ЕС и неговите органи?” – далеч съм от мисълта, че компетентността на българския съд за преценка следва да се изземва от ЕСъд, имах предвид преюдициално запитване с искане за тълкуване на чл. 26 Р, с поставяне на съответни въпроси в светлината на чл. 16 Р, т. 1 – “Всяко решение за образуване на производство по несъстоятелност, което е взето от компетентен съд на държава – членка съгласно чл. 3, се признава във всички други
държави – членки от момента на влизането му в сила в държавата на образуване на производството. Това правило се прилага и когато длъжникът поради качеството си не може да бъде обект на производство по несъстоятелност в останалите държави – членки”. Т.е. дали липсата на механизъм /грубо казано или с неточно цитирани чужди думи “допустимо, но не до край уредено” :-)/, която липса е такава поради качеството на едно лице /физ. лице, нетърговец и т.н./ е достатъчна предпоставка да не се спази чл. 16, т. 1, въпреки второто изречение и могат ли само поради това да се извеждат съображения за прилагане на чл. 26? – разбира се, съдът ще формулира въпросите си къде – къде по-добре от мен.
Нека продължа:
“От друга, е въпросът доколко може да се “заличават” вземания, независимо от волята на техния титуляр и при липсата на изрична норма в българското законодателство (тук под “заплаха” са правата на кредиторите)?
– текст на чл. 5, чл. 6, чл. чл. 7, чл. 8, чл. 10 и чл. 11 Р;
– при спомагателните/вторични производства /тези по чл. 3, 2 Р/ – чл. 17, 2 Р;
– уведомяване на кредитори и предявяване на вземанията – чл. 39 и чл. 40 Р, както и съответното отечествено право, но при всички случаи с поглед към членове 5 и 7 Р. 😉
Така като говорим без конкретен казус, не виждам някаква особена заплаха, предвид горните разпоредби. Вие може би имате предвид конкретно вземане, което би могло да бъде заличено, а аз го пропускам?
И последно:
Т. е. от една страна, е въпросът доколко може да се изпълнява при условията на “изключение” и при липса на ясна правна уредба – несъстоятелност по отношение на ФЛ-нетърговец (тук под “заплаха” са правата на длъжника)? – вече посоченото относно действията на ликвидатор/синдик – законът на чуждата -държава и само средствата, начините и методите, допустими там, както и /но при явно противеречие с ЕКЗПЧОС/ възможността за чл. 25, 3 Р – в изключителни случаи.
Не съм формулирала бронирана теза, нищо подобно, някаква концепция или виждане имам, да 🙂 Може и да е грешно, трудно изпълнимо също – признавам, че си задавам въпроси, най-вече свързани с вписване на обезпечителните мерки спрямо ФЛ, което не е търговец. И в момента достигам до разни абсурдности, свързани с разширяване на субектността на лицата, но тъй като наистина са неизчистени мисли, фрагментарни, по-добре е да спра.
Хубав ден 🙂
Да си призная 🙂 много обичам “абсурдните” разсъждения!
“Разширяване на субектността” звучи обещаващо 😉
Ще се радвам да чуя продължението…
Лично аз свързвам гражданската несъстоятелност по-скоро с ограничаване на правосубектността на лицето – с оглед на обстоятелството, че е докарало личните си работи до там, че е “фалирало” 🙂 Това някога е било основание за поставяне на лицето под запрещение!!! И това “някога” съвсем не е толкова отдавна 😉
В този смисъл законодателят следва да предвиди определени мерки, които да ограничат “разсипническия” начин 😉 на живот на длъжника или най-малко да предвиди механизъм, по който на всеки кредитор да му стане ясно що за длъжник е лицето, обявено в гражданска несъстоятелност.
Разбира се, не трябва да се изпада и в другата крайност – дискриминация, основана на историята на едно лице като лош длъжник. Но има и отношения, в които тази история може да бъде взета в предвид: при участие на лицето в търговския оборот, при кандидатстването и отпускането на кредити, при получаването на субсидии от държавата или от европейски фондове…
Според мен не само, че длъжникът не трябва да бъде толериран, а напротив – следва да бъде предвиден престъпен състав в случай, че “системно” изпада в неплатежоспособност”!
Здравейте, Mihail,
Написаното ми напомня за решението по римското право – длъжникът, който е неплатежоспособен, става роб на своя кредитор 🙂
Наказателната отговорност е предвидена за довеждане до банкрут.
Ето двете разпоредби:
чл. 227д, ал. 1 НК:
Търговец, който:
1. не е водил търговските си дела с грижата на добър търговец или е участвал в очевидно рискови сделки, които не влизат в кръга на обикновената му дейност;
2. правил е лични, семейни или други разходи, очевидно неприсъщи и несвързани с дейността и несъобразени с имущественото му състояние;
3. пропуснал е да състави или е съставил неправилен годишен счетоводен отчет и баланс, като е бил длъжен да направи това,
поради което е обявен в несъстоятелност и от това са последвали щети за кредиторите, се наказва за непредпазлив банкрут с лишаване от свобода до две години, като съдът може да постанови и лишаване от права.
чл. 227в, ал. 1 НК:
Търговец, който след откриване на производство по несъстоятелност:
1. скрие, унищожи, повреди или отчужди безвъзмездно пари, вещи, ценни книжа или други ценности, които могат да послужат за удовлетворяване на неговите кредитори;
2. отчужди пари, вещи, ценни книжа или други ценности, които могат да послужат за удовлетворяване на неговите кредитори, когато даденото значително надхвърля полученото и е извършено в противоречие с нормалното водене на стопанската дейност;
3. опрости или скрие свое вземане;
4. признае или поеме по какъвто и да е начин или удовлетвори несъществуващо задължение;
5. вземе заем, като знае, че не може да го издължи;
6. предостави в кредит принадлежащи му стоки, пари, вещи, ценни книжа или други ценности по начин, противоречащ на нормалното водене на стопанската дейност;
7. противозаконно удовлетвори само един или няколко кредитори или ги обезпечи във вреда на останалите кредитори;
8. унищожи, скрие или преправи търговските си книги или документи или ги води в нарушение на закона по начин, който затруднява установяването на активите и пасивите на неговото предприятие или дейност,
ако от изброените деяния са настъпили значителни щети, се наказва за умишлен банкрут с лишаване от свобода до три години.
Законодателят се е постарал – но и в двата случая, субектът на престъплението е ТЪРГОВЕЦ 🙂
Здравейте!
Аз не мога да се включа с някоя твърде мъдра мисъл в тази дискусия (все още!), тъй като съм още “млада и зелена” в обалстта! Но, тъй като сега се подготвям за кандидат-докторантски конкурс по МЧП, доста време издирвах информация по отношение на международноправните аспекти на търговската несъстоятелност и се оказа, че освен Регламент1346/2000, тази статия и последвалата дискусия-друга информация/разработка просто НЯМА! ❗
Мисля, че ще е доста полезно да обедините усилията си в нещо градивно, тип “монография”. 8)
🙂
В тази дискусия всеки е добре дошъл!
(независимо от какъвто и да е било ценз за “мъдрост” 🙂 )
Радвам се, че написаното е интересно и полезно. Това е основната идея на блога.
Сайтът challengingthelaw.com се отличава именно с това –
че написаното в него е уникално 😉
До скоро!