Решение № 239/15.05.2018 г.

на ВКС по т. д. № 986/2017 г., ТК, I т. о.

 

Тълкувани разпоредби:

[чл. 3, ал. 2 и 3 ЗБН] (2) (Изм. – ДВ, бр. 59 от 2006 г.) От датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за кредитните институции не могат да се извършват разпоредителни сделки и действия с имуществото на банката с изключение на извършването на обичайни разноски, насочени към неговото запазване и управление. От същата дата не могат да се извършват действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение.

(3) Действия и сделки, извършени в нарушение на забраните, установени в ал. 2, са нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.

[чл. 59, ал. 3 и 4 ЗБН] (3) Прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност.

(4) (Изм. – ДВ, бр. 34 от 2006 г., бр. 59 от 2006 г.) Счита се, че кредиторът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за кредитните институции.

[чл. 99 ЗЗД] (1) Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

(2) Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

(3) Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.

(4) Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

[чл. 100 ЗЗД] (1) Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.

(2) Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.

 

Основание за допускане:

(на касационното обжалване)

чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК

[решаван противоречиво от съдилищата]

 

Въпрос:

Следва ли да се приеме, че по смисъла на чл. 59, ал. 3 и ал. 4 ЗБН момент на „придобиване вземанията“ от кредитор към банка, възникнали от договор за цесия, е този, в който цесията е съобщена на банката – длъжник, като момент, от който цесията поражда действие спрямо длъжника, а не моментът, от който договорът за цесия е породил действие между страните, които са го сключили (т.е. от сключването на договора за цесия)?

 

Мотиви:

1. Наличието на специалното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновано с

а) Решение № 185/19.01.2017 г. на САС по т. д. № 4791/2016 г.;

За момент на придобиване на активните вземания съдът е кредитирал датите на договорите за цесия, така както са посочени в исковата молба, доколкото не са били изрично оспорени и доказани различни от тези дати.

Счел е, че датата на уведомяването на длъжника (банката) за цесиите няма отношение към придобивния за вземането момент, а

! единствено предопределя момента, от който възниква за цесионера правото да предяви вземането си към длъжника.

б) Решение № 684/18.04.2016 г. на СГС по т. д. № 4756/2015 г.

Като момент на придобиване на активното вземане по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН съдът е възприел момента на уведомяване длъжника за сключените цесии,

! доколкото от този момент цесионерът е могъл да извърши валидно прихващане.

2. Правният въпрос е пряко относим към решението по исковете по чл. 59, ал. 3 ЗБН, но доколкото същите са предявени в евентуалност спрямо тези по чл. 3, ал. 3 ЗБН, а касационната жалба атакува въззивното решение в потвърдителната му част изцяло и неоснователността на исковете по чл. 3, ал. 3 ЗБН е вътрешнопроцесуална предпоставка за разглеждането на тези по чл. 59, ал. 3 ЗБН, то касационното обжалване е допуснато и в частта по атакуване произнасянето на въззивния съд по главните искове.

Последното предпоставя предварителен спрямо отговора на правния въпрос отговор и на въпросаДопустимо ли е прихващането, извършено след датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност, да бъде подведено под нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБН, респ. атакувано чрез иск по реда на ал. 3 на същата разпоредба, и при какви предпоставки, с оглед съдържанието на чл. 59 ЗБН?“.

По предварителния въпрос за приложимостта на чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН по отношение на прихващания, извършени след датата на решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност, предвид специалната норма на чл. 59 ЗБН, настоящият състав посочва следното.

3. Съгласно чл. 3, ал. 2, предл. първо ЗБН от датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ не могат да се извършват разпоредителни сделки и действия с имущество на банката, с изключение извършването на обичайни разноски, насочени към неговото запазване и управление.

Според предл. второ на същата разпоредба от същата дата не могат да се извършват действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение.

Чл. 3, ал. 3 ЗБН прогласява действия и сделки, извършени в нарушение на ал. 2, за нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността.

Съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност.

Чл. 59, ал. 4 ЗБН въвежда необорима презумпция за знание за настъпила неплатежоспособност, ако вземането или задължението на кредитора е придобито след датата на вписване на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ.

4. В настоящия случай се сочи относимост на съдържащата се в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН забрана за извършване изпълнение на парични задължения на банката, независимо от начина на изпълнение.

Съответно следва да се отговори дали прихващането може да се подведе под квалификацията „изпълнение на парично задължение на банка“, т.е. изразът „независимо от начина на изпълнение“ предпоставя и погасителния способ „прихващане“, предприет от носителя на насрещно към банката задължение.

На практика ищецът счита, че осъществилият се фактически състав може да се подведе под всяка от двете норми – на чл. 3, ал. 2 ЗБН и на чл. 59, ал. 3 ЗБН, доколкото значим и в двата случая е моментът на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност.

Този момент обаче е значим по различен начин:

~ в хипотезата на чл. 3, ал. 2 ЗБН достатъчно за прогласяване, при това на нищожност по отношение кредиторите на несъстоятелността, е моментът на решението за отнемане на лицензията да предхожда сделката или действието (прихващането – според тезата на касатора);

~ в хипотезата на чл. 59, ал. 3 ЗБН обаче този момент, като предхождащ, при това вписването на решението за отнемане на лицензията, не е от значение за фактическия състав на недействителността в тази хипотеза, а само за прилагане презумпцията за знание по чл. 59, ал. 4 ЗБН.

5. Ищецът предпочита приложението на чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН по отношение прихващане, извършено от кредитор на банката, доколкото ще следва да доказва единствено извършването му след решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност.

Ако вземането и задължението са придобити след датата на решението за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност (презумпцията на чл. 59, ал. 4 ЗБН), обективно и изявлението за прихващане следва, а не предхожда този момент (т.е. осъществено е единственото условие за прогласяване нищожността по чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН).

! Липсва обаче логично обосноваване на едновременното съществуване на „облекчен“ и „утежнен“ фактически състави за атакуване действителността на едно и също действие или сделка.

При това разпоредбите на чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 и чл. 59, ал. 3 ЗБН уреждат различен вид искове:

за установяване нищожност (без запазващи се между страните правни последици на сделката или действието – обяснимо с правните последици на отнемането на лицензията, съобразени по-долу – чл. 36, ал. 7 ЗКИ)

и отменителен – за недействителност (относителна недействителност по отношение кредиторите на несъстоятелността).

Значима е не само разликата в правните им последици, но и по отношение самото предявяване на исковете:

тези по чл. 59, ал. 3 ЗБН са ограничени със срок (чл. 62, ал. 1 ЗБН), какъвто по начало е определен за всички отменителни искове,

но не и за установителните.

Различно са уредени и легитимираните да предявят исковете субекти:

по чл. 3, ал. 3 и чл. 22, ал. 2 – от синдика и Фонда при бездействие на синдика (чл. 60, ал. 3 ЗБН),

а по чл. 59, ал. 3 и 5, чл. 60, 60а ЗБН и чл. 135 ЗЗД – и от всеки кредитор.

Когато обективно е възможно фактически състав да бъде подведен под различни правни норми, законодателят изрично е уредил разрешаването на такава кумулация,

но я е предвидил само между исковете по чл. 60, ал. 2, предл. първо и тези по чл. 3, ал. 3 или по чл. 22, ал. 2 ЗБН (също установителни) – чл. 60, ал. 2, предл. второ ЗБН, и между тези по чл. 60, ал. 1, т. 3, 4 и 5 и тези по чл. 22 или чл. 34, ал. 4 ЗБН – съгласно чл. 60, ал. 5, предл. второ ЗБН.

! Не е предвидена възможна кумулация в съставите на чл. 3, ал. 2 и чл. 59, ал. 3 ЗБН.

6. Извод, че действителността на прихващането подлежи на преценка съобразно чл. 59, ал. 3 ЗБН, не и по чл. 3, ал. 2 ЗБН, е възможен и от самото съдържание на правните норми, отчитайки че като норма, уреждаща – с оглед визираните в ал. 3 последици – нищожност на действия и сделки,

! чл. 3, ал. 2 ЗБН не може да се тълкува разширително.

В този смисъл:

Изпълнението на задължение“ не може да се възприеме като събирателен израз, включващ и „прихващането“, което в общите облигационни разпоредби е визирано като „способ за погасяване на задължения“, наред с подновяването и опрощаването, а не като изпълнение на задължение (раздел ІІІ, т. 1, съответно раздел V от Обща част на ЗЗД).

При това, видно от останалата част на чл. 3, ал. 2 ЗБН (извън релевантното за спора „изпълнение на парични задължения на банката, независимо от начина на изпълнение“),

обект на разпоредбата са действия и сделки, осъществими от банката като участник в атакуваното правоотношение,

имащи правни последици, като изходящи от банката в качеството ? на собственик или длъжник, инициирал атакуемото действие.

Законодателят изрично посочва чии изявления за прихващане санкционира с недействителност в чл. 59, ал. 5 ЗБНприхващане, извършено както от кредитор, така и от банката, но видно от редакцията на ал. 3 на същата разпоредба и по аргумент от ал. 4,

! в тази хипотеза прихващането изхожда единствено от кредитор.

Аргумент за това е и че за разлика от чл. 59, ал. 4 ЗБН, законодателят в чл. 3, ал. 2 ЗБН е приел за релевантен момента на самото решение за отнемане лицензията за извършване на банкова дейност (с наличието на обстоятелствата, основание за отнемането на който, съгласно чл. 36, ал. 2 ЗКИ, банката обективно е или би следвало да е в известност към момента на постановяването му), а не момента на вписването на същото решение съгласно чл. 37, ал. 3 ЗКИ, както предвижда чл. 59, ал. 4 ЗБН, доколкото именно от вписването същото се счита известно на третите лица, каквито са и кредиторите.

! Последното логично предпоставя и по отношение „изпълнение на задължение на банката“ в чл. 3, ал. 2 ЗБН да се приемат за визирани от законодателя предприети от самата банка действия.

Неслучайно допустимото кумулиране на фактически състави, коментирано по-горе, е предвидено все в хипотези на действия и сделки, „извършени от банката“, съответно „извършени от временния синдик или от синдика на банката в хода на производството по несъстоятелност“ (вж. чл. 60, ал. 1, 2 и 5 ЗБН).

7. Правната последица – нищожност на сделка или действие, явяващи се в нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗБН – е резултат именно от действия на банката в нарушение на чл. 36, ал. 7 ЗКИ,

според който с отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност се прекратява дейността на банката,

! отнема се, още преди обявяването ? в несъстоятелност, правоспособността ? на търговец.

Като последица от това банката е лишена от възможност да атакува дори решението за откриване на производство по несъстоятелност чрез управителните си органи (чл. 16, ал. 1 ЗБН), задължително се обявява в несъстоятелност, с прекратяване правомощията на органите ? и лишаване банката от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността (чл. 13, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 6 ЗБН), без възможност за оздравяване (чл. 7 ЗБН), банката не участва самостоятелно и с право на възражение и иск за защита срещу предявени вземания на кредитори (чл. 68 във вр. с чл. 66 ЗБН).

Това е така, защото при банковата несъстоятелност развитието на производството е в една-единствена посока – попълване масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите.

8. С тези обстоятелства се мотивира и отговор относно надлежните в настоящото производство странисиндиците и извършилият прихващането кредитор,

! не и банката като самостоятелен правен субект.

Обективно е немислима хипотеза, с оглед обявената несъстоятелност на банката, синдикът – едновременно, с едни и същи свои действия – да действа само в интерес на кредиторите, но в ущърб на интересите на банката, ограничени до това да удовлетвори кредиторите си.

Логическата невъзможност на подобна ситуация, както и обективната липса на последващо производство, в което банката би могла да се позовава самостоятелно на правните последици от производството по чл. 59, ал. 3 ЗБН (оздравяване с възобновяване дейността ? е недопустимо от закона),

! изключват правен интерес от участието ? в същото.

В този смисъл въззивното решение не се явява недопустимо поради неучастие на необходим и задължителен другар.

9. Видно е от съпоставяне на нормите, че чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН защитава излизането на имущество от масата на несъстоятелността (поради това законът го свързва с последиците на чл. 61 ЗБН – връщане на полученото в масата на несъстоятелността и конституиране на третите лица като кредитори, в случай че даденото от тях не се намира в масата на несъстоятелността или се дължат пари),

а тази на чл. 59, ал. 3 ЗБН цели попълването ? с дължимо към същата от трети лица имущество – задължението на прихващащия кредитор, в удовлетворяване по реда на чл. 19 ЗБН, вкл. прихващащия, съразмерно и справедливо с оглед интересите на всички кредитори.

! Приравняване на хипотезите е недопустимо с оглед преждеизложените съществени различия в уредбата, последиците на исковете и невъзможността да се тълкуват разширително норми, уреждащи нищожност на действия и сделки.

! Следователно прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН, и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН в качеството им на специални за този погасителен способ норми.

10. По поставения правен въпрос настоящият състав посочва следното.

Няма спор в правната доктрина и съдебна практика, че „придобиване на вземането“ от цесионера настъпва със самото сключване на договора за цесия (така Решение № 40/13.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 566/2009 г., ТК, І т. о., Решение № 1279/12.11.1996 г. на ВКС по гр. д. № 29/1996 г., V г. о.), арг. и от чл. 99, ал. 2 ЗЗД – цесионерът придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за цесия.

! Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав на цесията.

При несъществуването на вземането, разпореждане на цедента в полза на трети лица и пр., на цесионера се дължи обезщетение от цедента.

От сключването на договора за цесия вземането, ако е изискуемо според сделката между цедента и длъжника, е изискуемо и за цесионера. Друг е въпросът, че длъжникът, предвид неуведомяване, може основателно да му откаже изпълнението. Касае се за ненастъпило само и единствено за длъжника действие на цесията.

Съдебната практика приема уведомяването на длъжника като целящо да го защити срещу „ненадлежно изпълнение на неговото задължение“, т.е. срещу „изпълнение на лице, което не е носител на вземането“, точно защото такъв носител е цесионерът.

11. В настоящия спор стои въпросът, дали под „придобиване на вземането“ от извършващия прихващането кредитор – цесионер, в чл. 59, ал. 3 ЗБН и за нуждите на производството по банкова несъстоятелност законодателят е визирал момента на съобщаването на цесията на длъжника, а не този на сключването на договора за цесия,

т.е. различен от утвърдения в правната доктрина и съдебната практика момент на придобиване вземането от цесионера, основан на разпоредбите на чл. 99 – чл. 100 ЗЗД.

Подобно тълкуване би било тълкуване „contra legem“, защото ирелевира изрично разграничените от законодателя действия на цесията – това в отношенията между цедента и цесионера от това по отношение на длъжника и третите лица.

! Няма законово оправдание за ирелевиране на това разграничение, с оглед производството по несъстоятелност на длъжник, в частност – банка, след като законодателят не е предвидил изрично за релевантен относно знанието на цесионера, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, именно моментът на съобщаването на цесията на длъжника.

При това цесията е частен случай на придобиване на вземане, до който нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН не е ограничена.

12. Да се сподели становището на ищеца, означава да се съобразява моментът на възникване на компенсационното право при придобиване на вземане на каквото и да било основание и съобразно конкретните обстоятелства.

Тезата на касатора приема един и същ момент на „придобиване на вземането“ и на „прихващането“, противно на логичното им отнасяне към различни моменти в самата норма на чл. 59, ал. 3 ЗБН, както и предполага времеви интервал между разпореждането на цедента, с което същият безспорно прехвърля вземането си съгласно чл. 99 – чл. 100 ЗЗД, от този на придобиването му от цесионера.

Ако би се приела тази теза, би се стигнало до неразрешима, в полза на първи по време цесионер, колизия на права с последващ такъв, в противоречие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, ако цедентът недобросъвестно се разпореди повторно с вземането си, без да е съобщил за първото на длъжника, но съобщавайки му последващата цесия, което от своя страна отваря широко поле за злоупотреба.

Поначало придобиващият вземането цесионер не е длъжен да го прихване срещу насрещно вземане, а касаторът обосновава именно това, приемайки, че с възникване на правото на компенсация – след уведомяване на длъжника – се поражда вземането.

! Няма законово основание за различие в момента на придобиване на вземането от цесионер съобразно намеренията му – да го прихване или не, респ. съобразно последващите му действия с вземането,

! нито законово основание за различие в момента на придобиване на вземането в зависимост от поведение извън насрещните, съвпадащи волеизявления за разпореждане с вземането (договорът е консенсуален).

13. Тълкуването, дадено в казуалната съдебна практика, обосновала допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е и нелогично, с оглед целта на чл. 59, ал. 3 ЗБНда се санкционира кредиторова – на извършващия прихващанията кредитор – недобросъвестност, съзнателно придобиващ вземане или задължаващ се към момент, към който е в известност за настъпила неплатежоспособност на банката или поискано откриване производство по несъстоятелност, с цел чрез последващо прихващане да се постави в по-благоприятно положение от останалите кредитори.

Ако знанието би било предпоставено от момент, зависещ от волята и поведението на цедента – по съобщаване за цесията на длъжника, който в много случаи би могъл да остане и неизвестен за цесионера – възниква основателен въпрос относно възможността логично да се обоснове недобросъвестност на последния, а хипотезите на обективна отговорност са уредени с изрични правни норми.

 

Отговор:

В хипотезиса на чл. 59, ал. 3 и ал. 4 ЗБН под „придобиване на вземането“ от кредитор – цесионер, не е вложен различен от изводимия от разпоредбите на чл. 99 и чл. 100 ЗЗД смисъл – сключването на договора за цесия като момент на придобиване на вземането, а не моментът на уведомяване на длъжника за цесията.

 

Свързани съдебни актове:

 

Решение № 40/13.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 566/2009 г., ТК, І т. о.

[относно приложението на чл. 99 и чл. 100 ЗЗД]

 

А. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по правните въпроси, свързани с приложението на чл. 99 ЗЗД в хипотеза на неконсолидирано право на вземане, по което цедентът без съгласието на цесионера е приел плащане, и правните последици от тези действия спрямо вътрешните отношения между цедента и цесионера и значението им за валидността на заявено изпълнение и съответстващия му отказ от права, произтичащи от приватизационен договор между цедента и трето лице, направено от това лице, с оглед цесията; и относно действието на договора за цесия в отношенията между цедента и цесионера при случай, при който цедентът, без да съобщи за прехвърлянето на длъжника, приема плащане от него по цедираните вземания.

В отговор на поставените правни въпроси, решаващият касационен състав посочва следното.

Б. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице.

Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален.

Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо (каквито по принцип са имуществените права).

! От тези общи правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети лица.

В. Със сключване на договора, т.е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента (неговия носител към същия момент) върху цесионера (приобретателя на вземането).

Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета на договора цесионерът с постигане на съгласието придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг. от чл. 99, ал. 2 ЗЗД, така както нормата легално определя предметния обхват – обем и състав на цедираното право.

Следователно, за да премине вземането върху цесионера, е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му.

Г. По отношение на длъжника обаче цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Този извод произтича не само от посочената норма, но и от това, че длъжникът не участва в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера.

Или,

! за да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да бъде съобщена от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

! Съобщението обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора.

Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Или до съобщаването на цесията се създава едно релативно правно състояние, което е корелативно зависимо от поведението на цедента, като в този случай законът охранява интересите на цесионера само ако цесията е договорена като възмездна.

Д. В тази връзка се поставя и въпросът за липсата на регламент за отговорността на цедента в случаите, при които той не изпълнява задължението си за уведомяване на длъжника и приема плащане по вземането въпреки сключения договор, съобразно който той вече не е носител на прехвърленото вземане.

Въпросът намира своето разрешение единствено по отношение на възмездните цесии, като разпоредбата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД се тълкува разширително във връзка с термина „съществуване на вземането“ при определяне отговорността на цедента – т.е. тази отговорност е налице както когато вземането не съществува, така и когато вземането е нищожно, унищожено, непрехвърлимо, прекратено, погасено по давност или когато е реализирано преди съобщението до длъжника. По този ред се извежда легално определената отговорност на цедента по смисъла на обсъжданата норма.

! Във всички останали случаи обаче такава отговорност не може да бъде изведена по пътя на тълкуването.

Е. От изложеното следва, че:

! в хипотеза на чл. 99 ЗЗД вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия и той става от същия момент негов носител,

! докато договорът има действие спрямо цедирания длъжник и трети лица след съобщаването ?, което поражда действие само след осъществяването му от цедента.

Ж. По допуснатото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставения в тази връзка въпрос относно действието на договора за цесия в отношенията между цедента и цесионера в случай, при който цедентът, без да нотифицира цесията, приема плащане по нея,

настоящият състав счита, че правната уредба на института не дава възможност за ангажиране отговорността на цедента при цесиите, по които не са поети изрично насрещни задължения.

За пълнота на изложението, настоящият съдебен състав споделя становището, последователно застъпвано и в доктрината, че с оглед развитие на правната уредба на института, следва законодателят да регламентира възможност и за цесионера да извърши валидно съобщаване на цесията. Още повече че в тази насока в исторически план – чл. 318 ЗЗД (отм.) – е бил налице изричен регламент, чието отпадане е неоправдано именно с оглед избягване възможността за недобросъвестност на цедента.

 

Решение № 1279/12.11.1996 г. на ВКС по гр. д. № 29/1996 г., V г. о.

[правните последици на цесията]

 

А. При цесията новият кредитор – цесионерът – изразява пред третото лице длъжник (ответника) свои самостоятелни права, които той е придобил по силата на цесията (чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД).

Законът изключва възможността старият кредитор – цедентът по цедираното вземане – да притежава и представителна власт по това вземане.

! Договорът за прехвърляне на вземане (цесия) става перфектен в отношенията между цедента и цесионера от момента на постигане на съгласие.

Това е двустранен договор, който не е формален, тъй като представлява продажба на вземане, но тук следва да се има предвид разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД при перфектно сключен договор за цесия, прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. По делото няма доказателства, че ответникът е бил уведомен.

Б. Относно изискването на чл. 99, ал 3 ЗЗД:

На първо място, следва да се отбележи, че правото на цесионера да иска от цедента установяващите вземането документи, ако такива последният има в свое държане, е помощно, а не основно. Това право не е условие sine quanon за пораждане на правните последици на извършената цесия както по отношение на договарящите страни, така и на третите лица, сред които и цедираният длъжник след получаване на съобщението, а е конкретно проявление на дължимата в облигациите добросъвестност на страните (допълнителен аргумент в тази насока е сравнението на цитираната разпоредба с общата такава на чл. 63 ЗЗД).

От друга страна, следва да се отбележи, че това помощно право за улесняване на новия кредитор при събиране на вземането е продължение на правилото, възприето от законодателя, регламентиращо института на цесията, че цедентът отговаря по отношение на цесионера за съществуването на прехвърленото вземане, не и за платежоспособността на длъжника.

В. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД договорът за цесия, който до получаване на съобщението е res inter alios asta спрямо ответника, в качеството му на цедиран длъжник, с получаване на писмото е породил действието си и спрямо него. След този момент, ако цедираният длъжник изпълни на стария си кредитор, това плащане няма да го освободи от облигацията и би се налагало да плати втори път на легитимирания кредитор – цедента.

Следва да се отбележи, че

! по силата на договора за цесия от момента на постигане на съгласието между страните по него старият кредитор прехвърля вземането си на приемателя,

! а от датата на получаване на съобщението до длъжника, което има характер на едностранно волеизявление с адресат, цесията разпростира действието си и по отношение на него – в смисъл, че изпълнение с погасяващ ефект може да направи единствено на цесионера.

След пораждане на това действие на съобщението последващото му оттегляне от стария кредитор е ирелевантно за породените правоотношения както между цесионера и цедента, така и между цесионера и цедирания длъжник (които са вече насрещни страни в материалното правоотношение), така и по отношение на третите лица.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук