Клаузата за справедливост при присъждане на обезщетение в застрахователния договор

 

(научното съчинение е класирано на четвърто място в деветия по ред Национален конкурс за студентски научни съчинения (2019), организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към СУ „Св. Климент Охридски“, Студентско сдружение „Гражданско и търговско право“, Съюза на съдиите в България и Електронно издание „Предизвикай правото!“)

 

Автор: Красимир Русев, IV курс, Бургаски свободен университет

 

Обща характеристика

С договора за застраховка застахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователното събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователното обезщетение или парична сума. Това е легалното определение на застрахователния договор, залегнало в чл. 183, ал. 1 КЗ (вж. в същия смисъл Герджиков, О. Търговски сделки. С.: ИК „Труд и право“, 2015, с. 230).

Според Тълкувателно решение № 1/2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, имуществената застраховка „Гражданска отговорност“ има обезщетителен характер. С нея се дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а предназначението й е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент.

 

Справедливостта

Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ съгласно чл. 226 КЗ във вр. с § 27 ПЗР КЗ. Решението е постановено в отклонение от задължителната практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – Решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение (така Решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., докладчик съдия Анна Баева).

 

Хронологичен ред

На 21 юни т.г. Върховният касационен съд постанови Тълкувателно решение № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТНК и отговори на следния въпрос: „Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък?“. С цитираното решение ВКС „разшири“ кръга на материално легитимираните лица да предявяват искове за присъждане на обезщетение за претърпените от тех неимуществени вреди, изразяващи се предимно в  преживян психо-емоционален стрес, болки и страдания от смъртта на техен „близък“.

Според господстващото мнение на върховние съдии „най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най–близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи – когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. По този начин ще се достигне до разрешение, еднакво справедливо за всички лица, които действително търпят неимуществени вреди от смъртта на друго лице.“

1. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от лицата, изброени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и от братята и сестрите на починалия и от неговите възходящи и низходящи от втора степен.

2. Обявява за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд.

 

I. Въведение

Обезщетението за претърпени неимуществени вреди като критерий за неговото определяне е справедливостта съгласно чл. 52 от ЗЗД. Част от вътрешното право на страната е разпоредбата на § 96, ал. 1 от ЗИДКЗ, в който се определя размер на обезщетението от 5000 лева до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ[1]. 

Спорният правен въпрос е дали тази разпоредба противоречи на действащото право на ЕС, уреждащо застрахователните отношения – Директива № 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Нещо повече. Противоречи ли на чл. 4, ал. 1 КРБ, „принципа на правовата държава“? Принципът на справедливост е въведен в чл. 52 ЗЗД и съществува непроменен от създаването на закона от 1950 г., като е дадена възможност на съда да определи размера на обезщетението по справедливост. Законът не следва да отнема правото на засегнатите граждани да получават справедливи обезщетения и да бъдат лишени от единствената законова уредена възможност за някаква справедливост. Тезата, лансирана от Асоциацията на българските застрахователи (АБЗ), че застраховката „Гражданска отговорност“ трябва да се повиши като цена или да се въведе лимит на обезщетенията поради постановено през месец юни тази година тълкувателно решение на ВКС, с което се разширява кръгът на лицата, имащи право на обезщетение, е невярна и манипулативна.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите членки могат да предвиждат, всяка държава членка изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: в случай на телесно увреждане (включително смърт) – минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; б) в случай на имуществени вреди – 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.

В редица свои решения Съдът на Европейския съюз е подчертавал, че държавите членки не могат да въвеждат застрахователни лимити и горна граница на застрахователното обезщетение, по-ниска от предвиденото в директивата.

Още през 2012 г. Върховният съд на Република Латвия (Augst?k?s tiesas Sen?ts) отправя преюдициален въпрос до Съда на Европейския съюз: „Трябва ли европейските директиви да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка да ограничи максималната сума на обезщетението за неимуществени (морални) вреди, като предвиди граница за отговорността на застрахователя, която е значително по-ниска от установената в Директивите и в националния закон?“.

В отговор на запитването с Решение на Съда на Европейския съюз от 24 октомври 2013 г. по дело С-277/12 се приема, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в директивите на Европейския съюз.

Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 24 октомври 2013 г. по дело С-22/12 свободата, с която разполагат държавите членки във връзка с определянето на покритите вреди и на условията на задължителната застраховка, е ограничена с директивите на Европейския съюз, доколкото те въвеждат задължение за покриване на някои вреди до определени минимални размери. Сред вредите, които задължително трябва да бъдат покрити, са по-специално телесните увреждания (включително смърт).

В държавите от Европейския съюз съществуват два принципни подхода при определянето на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при смърт – по справедливост или чрез фиксиран размер на обезщетението. И в двата случая обаче държавите членки осигуряват механизми за привеждане на нормативната уредба на национално ниво с изискванията на Европейския съюз. Към настоящия момент размерите на застрахователните обезщетения за претърпени неимуществени вреди в случай на смърт се определят от съда по справедливост (чл. 52 от Закона за задълженията и договорите).

Тази законова регламентация е в унисон с правото на ЕС и позволява изпълнение на ангажиментите на Република България във връзка с транспонирането на европейските директиви. Преминаването към определяне на застрахователните обезщетения чрез нормативно фиксиран размер изисква това също да се случва в съответствие с изискването на европейското законодателство. Противното би довело до нарушаване на правото на Европейския съюз, за което са дадени ясни указания в цитираните по-горе решения на Съда в Люксембург относно случаите, в които държави въвеждат на национално ниво нормативни ограничения в минималните размери на застрахователните обезщетения извън рамките на установеното в директивите.

В случай че държава членка допусне нейн закон да противоречи на разпоредби от законодателството на ЕС, националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (Решение от 9 март 1978 г. по дело C-106/77 на Съда на ЕО).

Тоест горецитираните текстове в настоящия им вид изправят националните съдилища пред необходимостта да оставят неприложена разпоредбата на чл. 493а от Кодекса за застраховането.

Нещо повече, следва да се има предвид и че за вреди, причинени на частноправни субекти от нетранспониране (невъвеждане), ненавременно транспониране или неефективно транспониране на директива на ЕС на национално ниво, държавата членка следва да поеме отговорността за обезщетяване на причинените вреди (Решение от 19 ноември 1991 г. по дело С-6/90 и С-9/90 на Съда на ЕО).

Тоест, ако поради дори и временно привеждане в действие на предложените разпоредби увредени лица загубят изцяло или частично правото си на обезщетение, в случай на установяване по съдебен ред на нарушение на правото на ЕС от страна на Република България, държавата следва да обезщети всички засегнати от законовия текст лица и на практика да поеме с национални средства обезщетенията, които сега следва да бъдат заплатени от застрахователите, събрали съответните застрахователни премии.

Тук следва да се зададе въпросът на КФН и на АБЗ те какво направиха, за да бъде транспонирана тази Директива в нашето законодателство. Това, че българските застрахователи не искат да се съобразяват с европейските директиви, не трябва да се прехвърля в тежест на гражданите.

Според мен въпрос на време е да сме изправени пред лавина от дела в Съда на ЕС или българските съдилища директно ще правят преюдициални запитвания и при положителен отговор ще прилагат директивата.

Може да се зададе въпросът: „В последните години свидетели ли сме на често и понякога неоправдано, прибързано или недобре осмислено засягане и преуреждане на фундаментални принципи?“, като например – чрез промяна в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди по повод на смърт с Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС; – чрез изменения в подсъдността на делата с новопроетия текст на чл. 115, ал. 1 ГПК (предишен текст на чл. 115 – ДВ, бр. 86 от 2017 г.), който предвижда, че „иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието“, и на ал. 2 на чл. 115 ГПК (нов – ДВ, бр. 86 от 2017 г., изм., ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г.), съгласно която „исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие[2]“; – чрез последиците и актове по дела с участието на „Застрахователна компания Олимпик“, свързани с прекратяване на лиценза и евентуалната й ликвидация или несъстоятелност, и т.н.

Договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите има специфични функции – обезщетителна, обезпечителна и социална функция. Същите са дефинирани последователно от законодателя и намират проявление в цялостната правна уредба на обсъжданата застраховка и затова изискват балансиран подход спрямо интересите на всички заинтересувани субекти – застраховани, застрахователи, увредени и пострадали лица.

Този баланс се наруша недопустимо с чл. 493а КЗ.

Не е тайна в обществото, че тази промяна на КЗ съдържа визията на Асоциацията на българските застраховали и цели да защити застрахователния бранш от промените, последица от Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС и от изменението на правила за подсъдността (чл. 115 ГПК).

Цели, но не го постига, тъй като измененията незаконосъобразно и необосновано засягат правния ред и сигурност и не държат сметка за интересите на останалите субекти (т.е. тези, различни от застрахователите), чиито права и законни интереси почиват и зависят от договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Законопроектът за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането с вх. № 802-01-40, внесен от Министерския съвет на 11.10.2018 г., приет на първо гласуване на 25.10.2018 г., видно от мотивите към същия, се предлага „ … във връзка с необходимостта от въвеждането в българското законодателство на разпоредбите на Директива (ЕС) 2016/97 на Европейския парламент и на Съвета от 20 януари 2016 година относно разпространението на застрахователни продукти, наричана по-нататък „Директива (ЕС) 2016/97“. Директивата отменя Директива 2002/92/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно застрахователното посредничество, като преработва и доразвива уредбата за разпространението на застрахователни продукти както на равнище застрахователно посредничество, така и на равнище пряко предлагане на застрахователни продукти от самите застрахователи. Предложеното изменение и допълнение на Кодекса на застраховането има за цел да повиши гаранциите за защита на интересите на ползвателите на застрахователни услуги при сключване и изпълнение на застрахователни договори. С проекта на ЗИД на КЗ се предвиждат и отделни промени във връзка с прилагането на  изисквания на Директива (ЕС) 2016/2341 относно дейностите и надзора на институциите за професионално пенсионно осигуряване, Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.

Видно от горното, частта от законопроекта, която засяга задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, е насочена към „… актуализиране на минималните размери на застрахователната сума по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като досегашният размер от 10 000 000 лв. за имуществени или неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт се увеличава на 10 420 000 лв., а досегашният размер от 2 000 000 лв. за вреди, причинени от имущество, да се увеличи на 2 100 00 лв.“

Внесеният законопроект не е придружен от мотиви за приемането му, целите и очакваните резултати съгласно изискванията на чл. 83, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (в сила от 02.05.2017 г., обн., ДВ, бр. 35 от 2.05.2017 г., изм., ДВ, бр. 34 от 20.04.2018 г.). Като се имат предвид мотивите към първоналния проект за въвеждане на изискванията на правото на Европейския съюз, следва да се приеме, че е нарушено посоченото правило, което предвижда, че „При внасяне на предложения по ал. 1 по законопроекти, свързани с въвеждане на изисквания на правото на Европейския съюз, или със започната процедура за неизпълнение на задължения, произтичащи от правото на Европейския съюз, народните представители посочват причини за приемането, целите и очакваните резултати и прилагат анализ за съответсвие с правото на Европейския съюз. По предложения председателят на водещата комисия изисква становище от Министерския съвет или от съответния ресорен министър“.

Чл. 493 КЗ се намира в дял втори „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, глава четиридесет и седма „Задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите“. С него се урежда застрахователното покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при реализиране на гражданската отговорност на застрахованите. Законовият текст съблюдава изцяло общата правна уредба на института на непозволеното увреждане, уреден в чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите като основание за пораждане на гражданска отговорност.

Приетият чл. 493а КЗ е предназначен да преуреди материята по определяне размера на имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт.

Приетият нов чл. 493а КЗ гласи:

Чл. 493а. (Нов – ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г.) (1) В случаите на смърт на пострадалото лице се дължи обезщетение на увреденото лице за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди вследствие смъртта на пострадалото лице. В случаите на телесно увреждане на пострадалото лице се дължи обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди.

(2) Комисията, министърът на здравеопазването и министърът на труда и социалната политика приемат съвместна наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице.

(3) В случай на смърт на пострадалото лице обезщетението на увредените лица към момента на смъртта – съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ, се определя еднократно в размер съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2.

(4) Когато по изключение друго лице, извън лицата по ал. 3, претърпи неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2.

(5) Лицето, което отговаря за причинените имуществени и неимуществени вреди, дължи обезщетение, което се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2.

Така с чл. 493а КЗ, който кодекс има характер на специален закон, се променя основният институт на непозволеното увреждане – чл. 45 и сл. ЗЗД, чиито разпоредби касаят гражданската отговорност за вреди на всички субекти и във всички хипотези на нейното възникване, в това число и тази на неспособния да разбира или да ръководи постъпките си, отговорността на родители и осиновители, на възложители на работа, за вреди от вещи и т.н.

По този начин, наред с разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД[3], предвиждаща задължението на делинквента да поправи вредите (neminem laedere), които виновнo е причинил, се създава чл. 493а, ал. 1 КЗ, който гласи, че в случаите на телесно увреждане на пострадалото лице се дължи обезщетение за претърпените от него имуществени и неимущетвени вреди; текст, който визира само един вид от възможните увреждания, предвидени в ЗЗД.

В чл. 493а, ал. 2 КЗ се посочва, че със съвместната наредба на Комисията за финансов надзор, Министерство на здравеопазването и Министерството на труда и социалната политика ще се изготви методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, последица от телесно увреждане, както и за определяне на имуществени вреди на увредените лица вследствие смъртта на пострадалото лице.

Посочените текстове влизат в явно противоречие с чл. 52 ЗЗД, който представлява фундаментът за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди и гласи, че обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост. При такава редакция съдът ще трябва да приложи принципа за справедливост съгласно методика, предвидена в наредба, която е подзаконов нормативен акт.

Свързаното тълкуване на чл. 493а КЗ и чл. 52 ЗЗД сочи на извода, че обезщетението за неимуществени вреди ще се определя при настъпила смърт за всички субекти, които са я причинили или следва да я репарират, без оглед на вида на търсената защита, т.е. и когато искът е насочен срещу делинквента (непосредствения причинител на увреждането); и когато е предявен пряк иск по чл. 432 КЗ; и когато е настъпила смърт – последица от трудова злополука при ПТП, за която е предявен иск по чл. 200 КТ срещу работодателя, и т.н.

Приетият текст обаче не се отнася за обезщетенията за смърт, последица от деяния, без връзка с ПТП – напр. умишлено убийство, непредпазливо причиняване на смърт при упражняване на лекарска професия (също отговорност, предмет на задължителна застраховка) и пр. Не се отнася и за различните хипотези на трудова злополука, освен ако същата е последица от ПТП, не се отнася и до останалите хипотези на гражданска отговорност, предвидени в чл. 45 и сл. ЗЗД – вреда от вещ, отговорност на възложителя на работа и др., отговорност на родители и осиновители за вреди, причинени от ненавършили пълнолетие техни деца, на настойника съгласно чл. 48, ал. 2 ЗЗД, когато същите не произтичат от ПТП, и пр.[4]

Освен това като последица от това изменение на гражданския закон пътнотранспортното произшествие се превръща в причина за особен законодателен подход при формирането на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД, различен от този, отнасящ се до смърт, настъпила при други обстоятелства. Такава правна техника представлява позор за правната система.

Като правилен законодателен подход следва да се отчете и замяната на параграф 81а с параграф 95 ПЗР ЗИДКЗ. В случай че беше гласуван в първоначалната си редакция, то следваше да се повдигне въпросът противоречи ли параграф 81а на принципа на правовата държава, въздигнат от чл. 4, ал. 1 от Обществения договор, и посегателство ли е върху основите на правния ред?

На следващо място, следва да се отчете и фактът, че не беше гласувана нова алинея 2 на чл. 52: „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в случай на пътнотранспортно произшествие се прилага Кодексът на застраховането“.

Израз на особено и недопустимо пренебрегване на законните права и интереси на неограничен кръг и вид субекти беше предложеният текст на § 81а със следното съдържание:

„Чл. 493а, ал. 3 се прилага и за всички застрахователни събития, настъпили преди влизането в сила на този закон“.

Няма съмнение, че това е неприемливо от правна гледна точка. Обратното действие на отделни материалноправни норми е изключение в правото съгласно чл. 14 ЗНА, който предвижда:

Чл. 14. (1) Обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба.

(2) Обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден.

(3) Не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените.

Когато възникнало основно право на гражданите не може да породи правни последици, предвидени в правната уредба, действаща към момента на възникване, а с обратно действие на правна норма се предвидят неблагоприятни за носителя на правото последици, се нарушава правната сигурност и предвидимост. Те са задължителни елементи от съдържанието на правовата държава, гарантиращи правата на личността и свободното развитие на човека (Решение № 12/11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010 г.).

Противоречеше ли параграф 81 на принципа на правовата държава, въздигнат от чл. 4, ал. 1 от Обществения договор, и посегателство ли беше върху основите на правния ред?

Относно противоречието с принципа на правовата държава – чл. 4, ал. 1. Параграф 81 предвиждаше обратно действие. Вярно е, че в Конституцията няма забрана материалният гражданскоправен закон да ретроагира. В случая с § 81 обаче се преуреждат правоотношения, с които се посяга върху придобити права, което създава опасност за доверието в българското право и в стабилността на законовата уредба у нас. Има ли основание за „атака“ на промените пред КС? Пряк конфликт с Конституцията може и да не съществува. По-скоро ми се струва, че атаката към спорните текстове ще бъде насочена през Европейския съд за правата на човека – там, където ще може да се коментира дали правомерно са ограничени правата на гражданите с текстове от националното законодателство, които няма как и не бива да противоречат на европейските правила. Всяко ретроактивно действие засяга по някакъв начин посочените изисквания, но в някои случаи то би могло да се приеме за допустимо – тогава, когато конкуренцията на ценности показва, че постигнатият чрез придаването на обратно действие резултат е възстановяването на справедливостта. В конкретния случай може ли да се приеме, че е налице ценност, чиято защита да изисква обратно действие на закона? Резултатът, който е постигнат, има ли нещо общо със справедливостта? Създава ли се неравноправно третиране на правните субекти и по този начин да е в противоречие с изискванията за стабилност и предвидимост, които са част от измеренията на принципа на правовата държава?

Само за пълнота на изложеното, следва да се има предвдид, че когато обратното действие на закон, който посяга на придобити права, не е мотивирано в полза на висш обществен интерес без изразена ясна воля за уреждане на последиците, то не може да бъде определено по друг начин, освен като законодателна неудача (в подобен смисъл Решение № 7/10.04.2001 г. на КС по к. д. № 1/2001 г.).

 

II. Проблемът за обратното действие (обратната сила) на закона

Всеизвестно е, че по принцип общите правни норми, в това число и законовите правни норми, действат занапред (ex nunc). В съвременните правни системи това принципно положение се разглежда като гаранция за предвидимост на правния ред и като елемент от правната сигурност. Заложената в него идея е ясна – адресатите на новоприетите правни норми да могат да се запознаят с тях и да съобразят своето поведение с моделите на поведение, които те установяват.

У нас, както е известно, Конституцията е уредила тази материя в разпоредбата на чл. 5, ал. 5, според която всички нормативни актове подлежат нa обнародване и влизат в сила три дни след обнародването, освен когато в тях е определен друг срок. Няма съмнение, че водещата правна, а и житейска логика на тази разпоредба е по посока на това в някои случаи срокът между обнародването и влизането в сила на нормативния акт (vacatio legis) да бъде по-дълъг. Това се налага, когато има съществено изменение на материалноправна уредба, нови процесуални правила, създаване на нови институции и изобщо тогава, когато има съществено преуреждане на правна материя, засягаща множество адресати.

Тълкуването на разпоредбата на чл. 5, ал. 5 показва, че този тридневен срок може не само да бъде удължаван (по вече изтъкнатите причини), но и да бъде скъсяван. В рамките на последните няколко легислатури това (за съжаление) е честа практика.

През последните години между 25 и 30 на сто от приетите закони предвиждат влизане в сила от деня на обнародването им. Тази практика, макар и укорима от гледна точка на морала и разума, сама по себе си трудно може да се прецени като противоконституционна.

Извън описаните три категории случаи на влизане в сила на нормативните актове (с изтичането на тридневен срок от обнародването, при посочен по-дълъг срок в акта и при посочен по-къс срок в акта), съществува още една категория случаи – когато общите правни норми имат обратно действие (обратна сила, действие ex tunc). Най-общо казано, обратно действие (обратна сила) е налице, когато една обща правна норма преурежда правните последици от факти, които са се реализирали преди нейното влизане в сила. Както е известно, съществуват три основни хипотези на обратно действие (обратна сила). В първите две хипотези става дума за същинско обратно действие, а в третата – за т.нар. несъщинско (или нетипично) обратно действие.

В първия случай правната норма превръща един факт, който се е реализирал преди нейното влизане в сила, от ирелевантен за правото (факт без правни последици) в юридически релевантен (факт с определени правни последици).

Казано по друг начин, правната норма придава правни последици на този факт с обратна сила.[5]

В своята практика Конституционният съд се придържа към изложеното доктринално разбиране, като прави ясно разграничение между същинско и несъщинско обратно действие и (основателно) има по-строг подход по отношение на същинското обратно действие (например Решение № 9 по к. д. № 4/1992 г., Решение № 10 по к. д. № 8/2013 г., Решение № 5 по к. д. № 12/2016 г.).

Макар че могат да се приведат различни съображения изобщо срещу приемането на нормативни актове с обратно действие, в българския правен ред няма изрична норма, която да го забранява. Уредбата на обратната сила на закона, дадена в разпоредбата на чл. 14 от Закона за нормативните актове (ЗНА), потвърждава наложилото се у нас мнение, че нормативен акт с обратна сила може да бъде приет, но само по изключение, и то с изрична разпоредба. Въпреки че става въпрос за уредба на законово, а не на конституционно равнище, е ясно, че макар и по изключение, обратната сила се приема за допустима. Единствената изрична забрана за обратно действие на конституционно равнище се съдържа в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Конституцията и се отнася до забраната да се търси наказателна отговорност за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. По аргумент за противното в останалите случаи обратно действие би следвало да е конституционно допустимо. Тук обаче следва да направим едно важно допълнение – стига с него да не се засягат други конституционни принципи или конкретни конституционни норми.

Дискутираната промяна, предлагаща новите, намалени в пъти размери на обезщетенията да се прилагат и за всички събития, настъпили преди влизането в сила на този закон, ще означава тя да доведе до различен правен резултат, дори и спрямо увредените от едно и също ПТП с приблизително еднакви по вид и интензитет неимуществени вреди.

Следва да се обсъди и въпросът какво става с обезщетенията, които са вече заплатени, но съгласно пар. 81 за съответните събития следва да се определи обезщетение в размер, значително по-нисък съгласно чл. 493а КЗ. Сеща ли се изобщо вносителят, че съществува, и в частност това на отпаднало основание, в случая по силата на закона (стига да не е изтекъл давностният срок), когато и доколкото законовите предпоставки за това са налице? Новият размер на лимитираните обезщетения ще следва да се съобразява и по делата за реализиране на регресни права, ще рефлектира и върху отговорността за разноски.

Следва да се има предвид, че с приетия текст е налице и нарушение на европейското право, доколкото е предвидена определана максимална сума, по-малка от посочена в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 (кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година), чийто действащ текст предвижда, че „Без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите членки могат да предвиждат, всяка държава членка изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми:

А) в случай на телесно увреждане – минимална застрахователна сума от 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите;

Б) в случай на имуществени вреди – 1 000 000 EUR  за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.“

В посочения смисъл вж. Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по делото C-277/12 с предмет преюдициално запитване, с което съдът е приел, че „1) Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателства на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (МПС), трябва да се тъклуват в смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отогворност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по главното производство национално право.

2) Член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произзшествие, само до определена максимална сума, която е по-малко от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5“.

Решението по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България съгласно разпоредбата на чл. 633 ГПК[6].

Необходима е комплекса оценка на правата и интересите на всички участници в застрахователния процес и решение, което почива на анализ, оценка на паричните потоци, които ги отразяват.

Необходимо е да се отчете обстоятелството, че застрахователни правоотношения възникват и във връзка с други застрахователни рискове, както и това, че промяната, освен че постига очевидна несправедливост при сравняване на обезщетенията, не допринася с нищо за решаване на конфликтите в тази сфера и още един път онагледява необходмостта от цялостен обективен и компетентен поглед.

Следва да е безусловно ясно, че разрешението не може да се търси вън от общите принципи на правото и общата уредба на гражданската отговорност, която следва да е еднаква във всичките й проявления и спрямо всички субекти.

Според Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. имуществената застраховка „Гражданска отговорност” има обезщетителен характер. С нея се дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а предназначението й е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент. Следователно непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликтът. Затова застрахователят по застраховката срещу гражданска отговорност не отговаря, когато отсъства деликт, извършен от застрахования, и извън обема на гражданската му отговорност, чиито граници са определени в чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Вярно е, че решението по деликтния иск срещу застрахования няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материално правноотношение. Ето защо по прекия иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който на основание чл. 45 ЗЗД е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Изразеното разбиране е в съгласие и с възприетото разрешение в чл. 3, ал. 1 от Директива 72/166/ ЕО, в чл. 2, ал. 1 от Директива 84/5/ЕО и в Директива 90/232/ЕИО, според което гражданската отговорност, макар и застрахована, се регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице.

Ще направя и още едно уточнение – решението на ВКС не променя кръга от лицата, така както този кръг е заложен в закона. В закона е казано, че всеки, който претърпи вреди, има право да бъде възмезден. Ограничението идваше от едно постановление на Върховния съд на НРБ от 60-те години, в което се казваше, че извън низходящите и възходящите роднини и съпрузи, друг няма право да претендира. С това не беше променен законът, но беше наложена съдебна практика, която с тълкувателното решение на ВКС от лятото беше променена. Изходът беше твърде възможен и в този смисъл не беше трудно да се прогнозира.

Затова в областта на деликтната отговорност правото на ЕС засега се е задоволило само с уреждане на стълкновителните норми на МЧП, разграничаващи отделните национални суверенитети, и това е сторено с известния Регламент № 864/2007 г. (Регламент „Рим ІІ“). Целта на същия е да определи кое е приложимото национално деликтно право при настъпването на дадено събитие. Така определеното национално деликтно право пък ще каже дали за това събитие въобще се носи деликтна отговорност, от кого, спрямо кого, за какви вреди и в какъв размер.

Съгласно т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало с автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

 

III. Сигнал и анализ на противоречива и неправилна съдебна практика

Действително след постановяване на анализираното тълкувателно решение на ВКС от 21 юни т.г. бяха заведени множество дела. В някои от своите решения българските съдилища се съобразяват с „тавана“ в размер на 5 000 лева (вж. Решение № 7898/14.12.2018 г. на СГС по гр. д. № 12499/2017 г., Решение № 47/19.12.2018 г. на Окръжен съд – Сливен по т. д. № 72/2018 г. и Решение № 51/04.2019 г. на Окръжен съд – Сливен по т. д. № 64/2018 г.), докато в други българските съдилища присъждат в пъти по-големи по размер обезщетения (вж. Решение № 26/18.02.2019 г. на Окръжен съд – Враца по т. д. № 91/2018 г. и Решение № 2/10.01.2019 г. на Окръжен съд – Шумен по т. д. № 122/2018 г.).

Според един от съставите „От тази гледна точка съдът приема, че доколкото разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ противоречи на основни разпоредби, уреждащи общите правила на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, същата не следва да намери приложение, тъй като, въвеждайки недопустимо подлимитиране на отговорността на застрахователя, може да бъде определена като лоша законодателна техника. Противоречието на преходната разпоредба с общата разпоредба на чл. 346 КЗ, съдържаща легална дефиниция на понятието „застрахователна сума“ като горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или към третото увредено лице, и с общностното право на ЕС и конкретно с Директива 2009/103/ЕО, макар и непопадащо в приложното поле на чл. 15, ал. 2 от ЗНА, дава основание на съда да приеме, че размерът на следващото на ищците обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди не може да бъде ограничен до този, приет в преходната разпоредба“ (така Решение № 26/18.02.2019 г. на Окръжен съд – Враца по т. д. № 91/2018 г.).

Друг състав приема следното: „Спорният правен въпрос по делото е дали тази разпоредба противоречи на действащото право на ЕС, уреждащо застрахователните отношения, като представителят на ищцата се позовава на Директива № 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС. Налице е противоречие на § 96, ал. 1 от ЗИДКЗ с разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Въпреки че директивата не е регламент и не става автоматично част от вътрешното право на страна член на Европейския съюз, гражданите на ЕС могат да се позоват непосредствено на директива на Европейския парламент и Съвета на ЕС за защита на свои права, свободи и законни интереси. Поради това съдът намира, че в този случай следва да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗНА и Директива 2009/103/ЕО да намери непосредствено приложение, като се дерогира прилагането на § 96, ал. 1 от ЗИДКЗ относно определения размер на обезщетението от 5000 лева“ (в този смисъл Решение № 2/10.01.2019 г. на Окръжен съд – Шумен по т. д. № 122/2018 г.).

Обратно, съгласно разпоредбата на чл. 493а, ал. 3 от Кодекса за застраховането в случай на смърт на пострадалото лице обезщетението на увредените лица към момента на смъртта – съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ, се определя еднократно в размер съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2, а до влизането в сила на тази наредба размерът на обезщетението се определя при спазване на разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (§ 95 от ПЗР ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.). С оглед въведените с исковата молба твърдения и въз основа на събраните по делото доказателства, както и с оглед установената с Постановление № 4/1961 г., Постановление № 5/1969 г., Постановление № 2/1984 г. и Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС задължителна съдебна практика следва да се приеме, че Р. Х. В. не е от кръга на лицата, които попадат в кръга на лицата по чл. 493а, ал. 3 от Кодекса за застраховането. Това е така, тъй като в този кръг се включват лицата, които са най-близки на пострадалия, като се дава предимство на родствената връзка, поради което най-напред право на обезщетение имат биологичните родители на детето, които законът определя като майка и баща, а едва при липса на такива или детето е оставено за осиновяване – право на обезщетение имат лицата, които са ги отглеждали. При наличие на жив биологичен родител, вписан в акта за раждане на дете, чиято смърт е причинена от непозволено увреждане, който не се е отказал или не е лишен от родителски права, право на обезщетение има този родител и той изключва правата на други лица, макар последните да са живели в едно домакинство с детето (в този смисъл Решение № 78/26.07.2016 г. по гр. д. № 1157/2014 г.). Следователно и доколкото ищецът не попада в хипотезата на чл. 493а, ал. 3 от Кодекса за застраховането, то следва да бъде обсъдено правото му да получи обезщетение при условията на ал. 4 от този законов текст. Съгласно чл. 493а, ал. 4, когато по изключение друго лице, извън лицата по ал. 3, претърпи неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2, като до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и чл. 493а, ал. 4 и § 96 от ПЗР от Кодекса за застраховането размера на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост в определените рамки до 5000 лева. При определяне на този размер следва да се вземат предвид установената дълбока привързаност между починалия С. А. и ищеца, начинът, по който преживява загубата му, както и установената от съдебно-психиатричната експертиза трайна психологическа травма. Съдът намира, че справедливият размер е 5000 лева – максимумът съобразно правилата на § 96 от ПЗР на Закон за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането (ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да бъде намалено. Съпричиняването на вредата предполага наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Поведението на пострадалия може да бъде както действие, така и бездействие, но то винаги следва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за съпричиняване – а именно, че пострадалият е бил без поставен предпазен колан (Решение № 7898/14.12.2018 г. на СГС по гр. д. № 12499/2017 г., Решение № 47/19.12.2018 г. по т. д. № 72/2018 г.).

 

IV. Предложения за отстраняване на проблема (de lege ferenda)

В случай че държава членка допусне нейн закон да противоречи на разпоредби от законодателството на ЕС, националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (Решение от 9 март 1978 г. по дело C-106/77 на Съда на ЕО).

 

V. Упражняване на конституционно установеното право за сезиране на КС с искане за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 493а, пар. 96 от КЗ и евентуални последици при упражняване на правото за сезиране на КС от омбудсмана на Република България

Правомощията на омбудсмана съгласно конституционната разпоредба на чл. 150, ал. 3 са ограничени до възможността да прави искане само по чл. 149, ал. 1, т. 2, предложение първо от Конституцията. Той не е компетентен да инициира производство за установяване на съответствие на закон с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които България е страна (Определение № 8/02.12.2010 г. по к. д. № 14/2010 г.). Ограничение има и в предмета на оспорване – омбудсманът може да иска установяване на противоконституционност само на закон, а не и на другите актове на Народното събрание и на актовете на президента (Определение № 1/09.02.2010 г. по к. д. № 19/2009 г.). Предмет на проверката за конституционосъобразност може да бъде само този закон, който нарушава конституционни разпоредби, регулиращи уредбата и защитата на правата и свободите на гражданите (Определение № 2/12.04.2016 г. по к. д. № 12/2015 г.). Съгласно Конституцията и Закона за омбудсмана (ЗО) (обн. – ДВ, бр. 48 от 23.05.2003 г.; посл. изм. и доп., бр. 20 от 06.03.2018 г.) омбудсманът има задължението да бъде застъпник на правата и свободите на гражданите. А това са закрепените в Конституцията права и свободи, които са присъщи на човека и гражданина и са неотменими (Определение № 8/02.12.2010 г. по к. д. № 14/2010 г.). Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗО омбудсманът се застъпва с предвидените в закона средства, когато с действие или бездействие се засягат или нарушават правата и свободите на гражданите от държавните и общинските органи и техните администрации, както и от лицата, на които е възложено да предоставят публични услуги. Омбудсманът е обществен защитник, който насърчава и защитава правата на човека и основните свободи (чл. 2, ал. 1 ЗО). Следователно негово правомощие е да предоставя защита срещу действия или бездействия на държавната или общинската администрации, които представляват неспазване на задължението им да се въздържат от нарушаване на онези права, които по своя характер са всеобщи и присъщи на всички граждани в това им качество (Определение № 2/12.04.2016 г. по к. д. № 12/2015 г.).

За всички останали случаи на възможна противоконституционност на закон или друг акт на Народното събрание, както и за необходимост от тълкуване на Конституцията или произнасяне за съответствие на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, или за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, омбудсманът съгласно чл. 91а, ал. 1 от Основния закон, като застъпник на правата и свободите на гражданите, разполага с възможност да уведомява органите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които извършват преценка за наличие на основанията по чл. 149, ал. 1 от основния закон и вземат решение за сезиране на Конституционния съд – аргумент и от чл. 19, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 2 ЗО.

С оглед на гореизложеното, Конституционният съд може да приеме, че оспореният законов режим не засяга пряко конституционно закрепените права на гражданите, а се отнася до интересите на лицата, осъществяващи икономически дейности. Изнесените в искането данни не променят извода на съда, че не се касае до нарушаване или ограничаване на правата и свободите на гражданите в Република България. За да бъде установена противоконституционност на закон по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е необходимо твърдяното противоречие да е пряко и непосредствено (Решение № 4/15.03.2007 г. на КС по к. д. № 10/2006 г.). На омбудсмана не е предоставено правомощие да оспорва закони по съображения, че те засягат стопанската дейност на определени търговски дружества, каквото засягане директно се поддържа в настоящото искане. Според разбирането на Конституционния съд, изразено в Определение № 2/12.04.2016 г. по к. д. № 12/2015 г., „… когато гражданинът участва като правен субект в друго качество в стопанско-производствена, финансова или икономическа дейност и в резултат на противоконституционност на закон или отделна негова разпоредба последва нарушаване на негови права и свободи, омбудсманът в тези случаи следва да използва другите средства за защита, предвидени в ЗО, включително и сезиране на субектите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията“. Следва да се посочи, че принципът за свободната стопанска инициатива по чл. 19, ал. 1 от Конституцията, на който се основава икономиката в Република България, не следва да се разбира буквално като абсолютна, несъгласувана и безконтролна свобода на икономическо поведение на всички стопански субекти. Подобно разбиране би довело до хаос, доколкото липсата на държавно регулиране на стопанските дейности по законодателен ред представлява обективна предпоставка за това (Решение № 7/20.05.2003 г. на КС по к. д. № 4/2003 г.). Ако съдът допусне едно разширително тълкуване на правомощието на омбудсмана, това ще доведе до включването му в категорията на субектите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, а това е недопустимо предвид разпоредбата на чл. 150, ал. 3, която изрично въвежда ограничения по отношение на възможностите му да инициира пряко производство пред Конституционния съд (така Определение № 1/21.02.2019 г. на КС по к. д. № 1/2019 г.). Когато с последващ закон се изменя, допълва или отменя действащ закон, изменението или допълнението имат двоен ефект. Те отменят предходната уредба и създават нова. Ако изменението или допълнението бъдат обявени за противоконституционни, неприлагането им по чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията ще се изрази, от една страна, в отмяна на новосъздадената противоконституционна уредба, от друга страна – във възстановяване на предходната (становище на съдията Тодор Тодоров, особено мнение по к. д. № 12/94 г. (вж. РОКС, 1994, с. 162).

 

VI. Особено мнение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС

Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейсия парламент и Съвета от 25 октомври 2012 г. защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета не биха могли да обосноват правомощие за колегиите на ВКС за постановяване на тълкувателно решение. Дори българската държава да не е предприела мерки по транспониране на директивите, установените в тях правила ще намерят приложение само при позоваване на директния им ефект във всеки конкретен случай, ако иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на едно лице бъде предявен от лица, извън посочените в Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленува на ВС. При липса на изрична разпоредба в българското право, която да определя кръга на материално легитимираните лица да получават обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък, този кръг се определя от практика на съдилищата при спазване на установения в чл. 52 ЗЗД принцип. И ако тази практика непротиворечиво възприеме дадено становище, включено чрез включване в кръга на материално легитимираните лица и посочените в чл. 2, параграф 1, буква „а“ на Директива 2012/29/ЕС (роднините по права линия, братята и сестрите, както и на издържаните от жертвата лица), тълкуване на това понятие от колегиите на ВКС не би било и необходимо.

В допълнение на абзац 2, т. 1 на ТР № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, „обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди“ и във връзка със създаващата се съдебна практика следва да се добави по отношение „особено близка връзка“ е освен трайна и дълбока емоционална връзка и житейска.

 

VII. Отмяна на спорните текстове

Съгласно чл. 11, ал. 3 ЗНА (обн, ДВ, бр. 27 от 3 април 1973 г.) нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващия акт.

 

VIII. Преюдициално запитване

Искане по реда на чл. 628 и сл. от ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз дали чл. 9 от Директива 2009/103/ЕО допуска въвеждането в националното законодателство на държавите членки  на фиксирани максимални лимити, подобни на предвидените в § 96, ал. 1 от ПЗР ЗИДКЗ, водещи до подлимитиране на минималната застрахователна сума при задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за вреди, причинени от ПТП.

И на последно място. При смърт в случаи на ПТП може ли цената на живота да струва 5 000, а при лекарска грешка да се присъжда от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. И изобщо колко струва един човешки живот?

 

IX. Заключение

Правовата държава (арг. от чл. 4, ал. 1 КРБ) не е състояние, тя е идеал, който трябва да се преследва, и мястото на юристите е да реагират тогава, когато са изправени пред лицето на законодателна неудача – те не трябва да мълчат. Законодателните неуспехи не могат да бъде изкоренени, но могат да бъдaт ограничавани.

 

Бележки под линия:

Действие на решението по преюдициалното запитване

Чл. 633. (В сила от 24.07.2007 г.) Решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България.