Връщане годежните подаръци при несъстоял се брак
проф. Йосиф Фаденхехт,
сп. „Правна мисъл“, г. I (1935), № 1
(редакция: д-р Васил Петров)
Годежът (sponsalia, немски Verlobnis или Verlobung, френски fiancailles, итал. fidanzamento, sponsali, promessa di matrimonio) като правна сделка и днес трябва да се определи с думите на римския правник Florentinus: Sponsalia sunt mentio et repromissio nuptiarum futurarum (преведени в Кормчая книга, Градскiй закон, грань I, гл. I: Обрученiе есть память и возв?щенiе хотящаго быти брака). При годежа годениците взаимно си обещават да встъпят в брак. В Италианския граждански законник (чл. 53) терминът годеж е предаден с думите: „взаимно обещание за бъдещ брак“ (la promessa scambievole di futuro matrimonio). В Швейцарския граждански закон, чл. 90, е казано, че „годежът става с обещание за брак“. Общоприето е днес в почти всички съвременни законодателства, че от извършването на годежа не се поражда съдебно защитимо право да се иска изпълнение, сиреч сключване на брака, а така също се считат недействителни и уговорените за обезпечение на годежното обещание наказателни условия, както е и лишено от правно значение даването или получаването на задатък (arrha sponsalicia) при годежа. Изрични положения в този смисъл напр. в § 1297 от Германския граждански закон, чл. 91 от Швейцарския граждански закон, Code civ. чл. 53, Австрийския граждански закон (сега и чехословашки) § 45 и т.н.
Пораждат ли се правни последици от виновно неизпълнение на годежното обещание, щом като, за запазване пълната свобода за сключване на обещания брак, се признават за недействителни наказателни клаузи, които биха се уговорили при годежа и щом като иск за пряко изпълнение на обещанието законите днес не дават? Нашият ВКС няколко пъти вече в своите решения е подчертал, че от годежа се поражда само нравствено[1] задължение за сключване на брак (решение ВКС II ГО № 550/1907 у Бояджиев-Минчев, Сборник от решения на ВКС по ЗЗД, с. 73). При все това, нашата съдебна практика, придържайки се в това отношение към практиката на Франция (започната с решението на френския Касационен съд от 30 март 1838 – вж. Henri Capitant, Les grands arr?ts de la jurisprudence civile, Supplement au Cours element. du Droit civ. francais, Paris 1934, p. 13), в редица решения на ВКС допуска иск за вреди и загуби, както имотни, така и морални, като основава този иск върху чл. 56 ЗЗД, в случаите, когато годежът е бил развален виновно от едната страна или, поради нейното виновно поведение спрямо другата страна, от последната. (Решение на ВКС, II ГО № 417/1897, 156/1899, 103/1900, 524/1907, 531/1907, 550/1907, 774/1908, 85/1920, (в решение 97/1923 вредите материални и морални се основават на плътско сношение и последвало забременяване на изоставената годеница), 232/1926, 561/1930 г. – у сб. Гендо Цукев, т. III, № 2381).
Каква е правната участ на даренията, направени между годениците при годежа и през времето на годежния „статус“, когато годежът се развали, сиреч когато обещаният брак не последва, било по причина, лежаща във волята на едната или и на двете страни, било по причина, лежаща вън от тяхната воля? Не влиза в темата на тая статия разглеждането на основанието и размера на гражданската отговорност за вреди и загуби, която се поражда от виновно разваляне на годеж, респ. от виновно (без оправдана причина) „неизпълнение“ на даденото при годежа обещание за женитба.
Преди всичко, за да се даде правилен отговор на това питане въз основа на нашето положително право, необходимо е да се уясни дали се касае за материя, уредена в писаното положително гражданско право, или ще трябва да се прибегне към неписаното, обичайно право.
Интересно е, че в решенията на ВКС, които разрешават въпроса за връщането на направените при годеж подаръци в смисъл, че само невиновната за разваляне на годежа страна има право да иска да ? се върнат дадените от нея на другата страна подаръци с право да задържи получените от виновната страна, едновременно се сочат няколко източника, които не могат съвместно да важат: и разпоредбите на чл. 317, ал. 3 ЗН и чл. 56 ЗЗД и, наред с тях, съдържащи се в Кормчията наредби, а така също и обичайноправни норми. Така в решение № 156/1899 г. е казано: „Ищецът има право да дири от ответницата подаръците, които ? е направил като на негова годеница и другите разходи, на основание на Кормчаята, която постановява, че другата страна има право да дири от виновната за развалянето на годежа разноските, които е направила по годежа“. Има се предвид очевидно Градскiй Закон[2] в Кормчаята. Същевременно в това решение се посочва като основание за връщането на подаръците и наредбата на чл. 56 ЗЗД: връщането на подаръците се смята като поправка на причинената с разваляне на годежа вреда; трябва да се смята задържането на годежните подаръци от виновния за развалянето на годежа годеник като едно неправомерно увреждане на невинния годеник дарител. Оставам засега настрана доколко такова построение може да се поддържа. По-обстойно се мотивира Касационният съд в решение № 832 от 22 декември 1927 г. (вж. Българска юриспруденция, г. II, кн. VII, с. 193). Второстепенният съд е уважил иска за връщане на дадените от ищцовата страна (която е била виновна за разваляне годежа) подаръци, като се е основал на чл. 317, ал. 3 ЗН, според която дарението, направено предвид на определено бъдеще съпружество е недействително, ако не е станал бракът. ВКС е отменил решението на окръжния съд, намирайки, че с него е дадено неправилно тълкуване на чл. 317, ал. 3 ЗН:
„В този член, съобразява ВКС, не се съдържа разпореждане за случая, в който бракът е бил осуетен по вина на една от страните или, с други думи, когато едната страна, която е направила дарението, сама е поискала да създаде права със своите действия, като умишлено е отказала да встъпи в брак, без уважителни причини, и с това е направила да настъпи условието, под което дарението се счита от закона за недействително. В подготвителните работи по Закона за наследството, в една „бележка“ (?) се е поискало да се даде подобно право на недобросъвестната страна да си създаде сама права за връщане на дадени подаръци чрез своите действия, като се откаже без причина от брака, но това пожелание (?) не е намерило израз в текста на закона, дето е узаконено само положението, че ако не се състои бракът, даренията са недействителни, без обаче там да се предвиди, че същото правило важи и когато, при вина или недобросъвестност на една от страните, бракът не е можал да се сключи. Подобно разширително (!) тълкуване на закона не би могло да се допусне, защото не само би противоречило на принципите, възприети в нашето законодателство, след обнародването на Закона за наследството (чл. 56 и 74 ЗЗД) но още и за това, че материята за правоотношенията на лицата, които встъпват в брак, дори от момента на годежа, са регламентирани и обособени в отделен Закон за допълнение на част шеста „За браковете“ към Екзархийския устав от 21 март 1897 г., дето дори е създадена отделна подсъдност пред духовните съдилища. Така например, в този закон (чл. 189) се дерогира на постановленията на Закона за наследството относно отменянето на даренията, като се постановява, че при развод виновната страна губи правото да рекламира дадените от нея подаръци, а получените от нея е длъжна да върне на невиновната страна, а по отношение на годежа – непълнотата на закона в чл. 317, ал. 3 ЗН и чл. 189 Закона за прибавяне част шеста към Екзархийския устав, от материално и процесуално естество, е запълнена чрез практиката на духовните съдилища, въз основа на началата на каноническото и обичайно право, като за това свидетелства протоколното постановление на Св. Синод, № 25 § 3 от 21.I.1895 г. Същото това начало за връщането на предбрачните подаръци от виновната страна към невиновната е било възприето и при „годежа“, както това е възприел и ВКС в решението си № 232 от 22 април 1926 г.“
Приведеното в това решение на ВКС протоколно постановление на Св. Синод от 21.I.1895 г. гласи така (според Хр. Танчев, Екзархийски Устав, II-о издание, т. II, част VI, Бракове, № 1337): „Епархийският съвет на законно основание е унищожил годежът, обаче трябваше да осъди С. П. Д., като виновна страна в тоя спор, да върне на Н. Т. всички подаръци, дадени ней при и после годежа, без право да получава своите, както и да отговаря тя пред гражданските съдилища на претенциите на казания Н. за веществени загуби и разноски по това дело.“ Трябва да се забележи, че в протоколното постановление Св. Синод (и заедно с него и ВКС) неправилно смята духовния съд компетентен да разглежда спор за връщане годежни подаръци между годеници, когато годежът е бил извършен със спазване формата, предвидена в чл. 185 от Екзархийския устав – в присъствието на достопочтени свидетели при участието на енорийския свещеник, защото това противоречи както на чл. 199 ЕУ, така и на наредбата на чл. 1, ал. 2 ЗГС (стария чл. 1219: „препирни за имуществени правоотношения… между обручени“). Впрочем сам Св. Синод в други свои решения (№ 64 от 11 юни 1905 г. и № 12 от 1 май 1890 г., цит. у Хр. Танчев, цит. съч., № 1338 и 1336) е правилно отрекъл компетентността на духовния съд за разглеждане на спор между бивши годеници за връщане на подаръци. Така че споменатата в приведеното по-горе изцяло решение на ВКС отделна подсъдност пред духовните съдилища може да се разбира в смисъл, че тя се отнася само до разрешаване (при годеж) въпроса по чия вина е бил развален годежът, а не и до въпроса дали виновната страна има право или няма право да дири обратно дадените от нея на другата – невиновна страна – годежни подаръци. Тоя частноправен въпрос от имуществен характер е изключително от компетентността на общите граждански съдилища. При все това трябва да се признае, че е вярна констатацията на ВКС, че Св. Синод схваща, че само невиновната за разваляне на годежа страна може да дири по съдебен ред дадените от нея на другата страна при или след годежа подаръци, имайки право да задържи получените от нея. Това разбиране е прокарано и в приетия от последния Народен църковен събор и от събранието на Архиереите проект за нов Екзархийски устав, дето в чл. 208 е постановено: „Страната, призната от църковния съд за невинна при унищожение или разваляне годежа, има право да задържи и по гражданско-съдебен ред да дири от виновната страна всички годежни подаръци и щети“.
Към цитираното решение на ВКС № 832 от 22 декември 1927 г. трябва да се прибавят още следните решения на същото II г.о.: № 983 от 13 октомври 1932 г. (Българска юриспруденция г. VII, с. 115), № 70 от 11 февруари 1933 г. (Българска юриспруденция с. г. с. 227) и на III г.о. решение № 68 от 7 март 1935 г. (Адвокатски преглед, г. XV, бр. 13, с. 127). Интересно е, че във всички тия решения ВКС е бил сезиран, за да се произнесе за неправилно приложение на чл. 317, ал. 3 ЗН, върху която се основали, във всички тия случаи, окръжните съдилища (като втора инстанция), за да признаят безусловното право на дарителя (годеник или годеница) да иска връщане на направените „с оглед на бъдещето съпружество“ дарения (подаръци), без оглед към това че ищцовата страна е била виновна за несключване на брака. В последното (най-ново) решение ВКС се казва: „Върховният касационен съд, тълкувайки чл. 317, ал. 3 ЗН, нееднократно се е произнесъл вече (и се посочват гореспоменатите решения), че дарителят няма право да иска връщането или заплащането на равностойността на подарените (при годежа) вещи, ако бракът не се е състоял по негова вина. В решение от 1933 г. се сочат като основания за възприетата от ВКС теза както подготвителните работи по гласуване на Закона за наследството, така и обичайното право (като се позовава ВКС на решението № 832/1927).
От изложеното до тук, особено от решение на ВКС № 832/1927 г., се вижда, че ВКС, като приема поначало, че и годежните подаръци могат да се подведат под наредбата на чл. 317, ал. 3 ЗН, като дарения направени „предвид на определено бъдеще съпружество“, смята, че в закона има празнота по въпроса, за случая, в който бракът е бил осуетен по вина на една от страните, когато, както казва ВКС, едната страна, която е направила дарението, сама е поискала да създаде права със своите действия, като умишлено е отказала да встъпи в брак, без уважителни причини, и с това е направила да настъпи условието, под което дарението се счита от закона за недействително“. Според схващането на ВКС, прокарано в това решение, за да се приложи правилото на чл. 317 ал. 3 и към този случай, трябвало да има изричен за това текст. Иначе, би било едно недопустимо разширително тълкуване на чл. 317, ал. 3 ЗН. И това тълкуване би противоречило на принципа, прокаран в чл. 74 ЗЗД (закон, идващ, за да дерогира в това отношение ЗН!), според който „условието се счита за изпълнено, когато сам длъжникът, който се е задължил под това условие, е попречил на неговото осъществяване“. Смята се очевидно, че при дарение, направено при годеж, мълчаливо се поставя действието на дарението като че ли под отлагателно условие (ако се сключи бракът) и следователно ако сам годеникът дарител осуети умишлено (недобросъвестно) сбъдването на това условие, то трябва да се счита, че условието е изпълнено и следователно дарението си остава действително, макар и брак да не е последвал. Щом така се разсъждава, трябва да се приеме, че въпросът е уреден от закона в смисъл, че дарението остава действително, когато бракът не се е сключил по вина на годеника дарител и като е така, не може да се прибягва, съгласно чл. 9 ЗГС, до обичайното право. Защото до обичайното право може съдът да прибягва, само когато спорът не може да се разреши въз основа на писаното право (нито въз основа на пряко отнасяща се до спора наредба на закона, нито въз основа на „общия смисъл на законите“, сиреч нито по аналогия на закона, нито по аналогия на правото). А в случая ВКС приема, че годежният дар, като дарение, направено предвид на определено бъдеще съпружество, поначало попада под правилото на чл. 317, ал. 3 ЗН. Само че ВКС смята, че последната алинея не може пряко да се приложи в случая, когато за несключването на брака е виновен годеникът дарител, към когото намира приложение чл. 74 ЗЗД във връзка с чл. 317 ЗН.
Понеже във Франция и Италия важат законни текстове, напълно тъждествени със съществуващите у нас, под които може да се подведе въпросът за връщането на годежните дарения при развален годеж, а именно чл. 1088 ФГК и чл. 1068, ал. 1 ИГЗ, които съответстват на чл. 317 ал. 3 ЗН (а и у тях важи правилото на чл. 74 ЗЗД (чл. 1178 ФГК и чл. 1169 ИГЗ), то трябва да се види как е разрешен въпросът по тия законодателства според френската и италианската доктрина и съдебна практика.
1. Във Франция обикновено подвеждат годежните дарения под правилата за дарения, направени предвид (или в полза) на определено бъдещо съпружество. Така в съчинението на Planiol-Ripert, Traite de droit francais, t. II, La Famille от Andre Rouast, 87, p. 74 „Подаръците, направени на бъдещия съпруг, било от годеника, било от трети лица, роднини и приятели, трябва ли да се върнат в случай на разваляне на проекта за брака? Член 1088 обявява за недействително (caduque) всяко дарение, направено в полза на съпружеството, ако бракът не последва. Безспорно е, че подаръците са били направени по повод на брака, но от това не трябва да се заключава, че те винаги трябва да се връщат (вж. за връщането във всички случаи: Париж, 26 юни 1895, Dalloz, 95.2.26). На противно мнение, Касационният съд в Неапол, 13 август 1881 г.; Брюксел, 16 януари 1889 г. (Dalloz 95.2.86, бележки а и b). Работата е в действителност да се определи причината на дарението. Ще паднат само ония актове на щедрост, които в намерението на дарителя са били подчинени на сключването на брака. Що се отнася до подаръците, направени от единия годеник на другия, трябва да се постанови връщането, когато годежът е бил развален поради взаимно несъгласие (mesentente). В случай на разваляне поради смъртта на едного от сгодените, подаръците напротив могат да бъдат запазени за спомен, като се запазва на наследниците по-сетне иск за връщане, ако се установи, че споменът не е зачетен, напр. в случай на последващо оженване (Сенски окръжен съд, 18 юли 1923 г., Dalloz 1923 г., 2.206 – връщане на годежния пръстен). Ще може така също да се задържи дарението, което, направено по повод на бъдещия брак, има друга причина, като напр. поправяне на една причинена вреда“.
В том V от същото съчинение (от Andre Trasbot, за даренията и завещанията, № 740, с. 794) се подържа същото и за даренията, направени с брачен договор. Прилага се пак чл. 1088, ако бракът не последва, без да се прави разлика дали причината за несключването на брака е смъртта на едного от годените или развалянето на годежа и то без оглед към вината. Авторът предпочита да обясни основанието на art. 1088 Code civ. не със съображението, че се смята, че дарението в полза на бъдеще съпружество е направено под условието ако бракът последва (si nuptiae sequantur), но като приложение на теорията за причината, разбрана в субективния смисъл, в който причината се схваща във френската юриспруденция като решаващ за сключването на сделката мотив, известен на другата страна: „подбудителната причина, що е накарала дарителя да направи дарението, не е била повече или по-малко неопределената евентуалност на един брак, но действителното осъществяване на тоя брак: ако тоя брак не стане, дарението е лишено от причина“. При това допуска се да се доказва противното, че не такова е било намерението на страните. Същото схващане и обяснение у Planiol-Ripert-Marcel Nast, т. 8, № 84, р. 104: „В действителност не се касае тук за едно условие в правния смисъл на думата, което, като се изпълни, има обратно действие: касае се за условие за действителност (condition d’efficacit?)“. Това схващане се прилага не само към брачния договор (contrat de mariage), но и към даренията, направени с брачния договор, както и към същинските годежни дарове между годениците.
Мен ми се струва, че правилно предава разрешението на въпроса за връщането на даренията, направени при годеж между годениците, по френското право Кроме (Захарие-Кроме, Ръководство по френското гражданско право, т. III, § 427 (с. 29 в немския оригинал): „При дарения, които сгодените са си направили, трябва да се различава дали са направени единствено с оглед към брака, който ще се сключи с надарения, или не. Само в първия случай те могат да се изискват назад, ако бракът не се състои“. Искът за връщането според Кроме не е кондикция, но се основава на обезсилване (кадуциране) на дарението, поради това, че не е осъществена в случая предпоставката (Voraussetzung), в смисъл на мотив на дарението, на който законът дава изрично правно значение. (вж. Захарие-Кроме, цит. съч., II, § 324, с. 18-19, български превод: „Напротив простият мотив, по който някой се задължава, е без всяко правно значение при договорите; не всички възможни мотиви могат да добият значение в смисъл на отдалечена цел чрез това, като бъдат въздигнати мълчаливо в така наречените „предпоставки (в смисъл на учението на Виндщайд, бел. моя, Й. Ф.). Под линия в бел. 3 (с. 19) се сочат решенията на Германския имперски съд от 10 юни 1885 г. и 11 ноември 1887 г., с които е отхвърлена Виндщайдовата теория за „предпоставката“ за областите (в Германия) на френското право. По по-нататък Кроме изтъква, че „това важи само за предпоставките, зависещи само от волята на страните; някои са признати изрично от закона, който урежда самостоятелно тяхното действие“. И се сочат като такива art. 960 С. civ. (= чл. 333 ЗН) и art. 1088 С. civ. (= чл. 317, ал. 3 ЗН). Явно е от изложеното, че по френското гражданско право се допуска връщането на годежните дарения, когато те попадат под чл. 1088 (като направени с оглед на бъдещето съпружество между дарителя и надарения), без да се гледа по чия вина е бил развален годежът.
2. Това още по-ясно се подчертава в Италия, макар и в ИГЗ да има изрична наредба, според която (при годеж извършен с писмен акт) – art. 54 Codice civile – годеникът, който без основателна причина отказва да изпълни годежното обещание, е длъжен да обезщети другата страна за разноските, направени по причина на обещания брак, а именно, преобладаващото в италианската доктрина схващане за годежните дарове, при несъстоял се брак, е, че подлежат на връщане, без оглед към това дали страната, която иска връщането, е била виновна, или не за развалянето на годежа. Така Giulio Venzi, Manuale di diritto civile italiano p. 450, казва: „Даровете, които обикновено се разменят между сгодените по повод на годежа и през време на годежното състояние, трябва да се върнат във всеки случай, дори ако годежът е бил развален по оправдана причина, тъй като, когато бракът не последва, даровете остават без причина (вж. чл. 1068).“ Същият автор в издадените от него Институции на италианското гражданско право от Пачифичи-Мацони, т. VII, 1, с. 70/71 (1924 г.) бележи: „Спорно е дали трябва да се връщат ръчните дарове, които обикновено си разменят годените по повод на годежа и през време на годеничеството. Макар и някои съдебни решения да са в отрицателен смисъл (Апелативен съд – Генуа, 22 април 1868, Апелативен съд – Бреша от 14 август 1901 г.), нам се чини, че въпросът е разрешен в положителен смисъл от чл. 1068 ГЗ, който нарежда, че всяко дарение, направено с оглед към бъдеще съпружество, е недействително, ако бракът не се сключи. Прочее, когато не се касае за малки подаръци от незначителна стойност или такива, които с употребата се унищожават, но за предмети от оценяема (apprezzabile) стойност, очевидно е приложима споменатата наредба и към двамата годеници, на която и страна да бъде вината за несключването на брака, защото чл. 1068 не различава. В поддържания от нас смисъл сравни: Coppola, Promessa di matrimonio ed i sponsali (Обещание па брак и годеж) в Digesto italiano, том 19, част II, Турин 1908-1913 г., № 59, с. 609. Приетото решение почива така също върху съображения на справедливост: нека се има предвид, че някога даренията между годениците имат много голяма стойност, така че, ако бъдат задържани, след като се развали годежът, би съставлявало една неоправдана печалба“.
В същия смисъл разрешава въпросът и именитият цивилист, автор на един от най-разпространените учебници по гражданско право в Италия Roberto de Ruggiero, професор по гражданско право в Римския правен факултет, в неговите Институции по италианско гражданско право (том II, 4-о изд., с. 523). Заслужава да се приведе буквално целият отнасящ се до нашия въпрос пасаж: „Най-сетне, макар и кодексът да не говори нищо, трябва да се приеме, че е допустимо връщането на подаръците, които един годеник е направил на другия; обаче тук задължението, което е насочено към възвръщането, има съвсем друго (в сравнение със задължението за обезщетение за направените разходи за предстоящия брак – бел. моя, Й. Ф.) основание: то почива върху понятието за липса на причина и се основава върху разпореждането на чл. 1068, който обявява без действие всяко дарение, направено за бъдещия брак, когато тоя брак не се състои. От което следва, че това задължение е взаимно и е освен това независимо от вменяемостта или неоправдаемостта на отказа да се извърши бракът. При все това не трябва да се смята, че подлежат на това правило и малките обичайни подаръци, разменяни между годениците или между едного от тях и най-близките роднини на другия, защото те се предизвикват от отношения на приятелство и не се поставят в зависимост от осъществяването на брака“. Това е и мнението на автора на съчинението „Trattato delle donazioni“, проф. Alfredo Ascoli (1898 г.), в статията му върху годежните дарения, поместена в „Rivista di diritto civile“ 1919 p. 672 (спомената от Ruggiero – самата статия ми е недостъпна). В едно решение на Апелативния съд в Неапол от 15 юни 1910, цитирано у Baldi, Manuale prat. di dir. civ., v-o Donazione § 12, 4, се прави същото различие между дребни обичайни годежни подаръци, от непосредствено употребление, или които с употребата се унищожават, които при разваляне на годежа изобщо не подлежат на връщане, и ръчните дарове (doni manuali) от стойност или направени предвид на бъдеще съпружество, които единствено подлежат на връщане, когато бракът, по каквато и да е причина, не се състои. Без да прави това различие, проф. Никола Столфи (Diritto civile, t. V, р. 66, год. 1921) приема, че изобщо ръчните дарове, които взаимно се разменят между годените при годежа (по повод на годежа), не трябва да се връщат, защото, според него, те не са направени под мълчаливото условие, че ще се сключи бракът и заради това към тях е неприложим чл. 1068, като сочи в този смисъл приведените по горе по-стари решения: на Неаполския Касационен съд от 13 август 1881 г., на Апелативния съд в Трани 15 март 1893 г. и на Апелативния съд в Бреша от 14 август 1901 г. Това мнение е одобрил (против своето по-предишно схващане) и Ричи в статията, цитирана у Столфи, I doni manuali tra fidanzati (Ръчните дарове между годеници) в Giurisprudenza italiana, 1882.
От изложеното трябва да се заключи че в Италия при текстове напълно тъждествени с нашите (чл. 317, ал. 3 ЗН, чл. 74 и 56 ЗЗД), се приема, че доколкото направените по повод на годеж дарения между годениците подадат под даренията, направени предвид на определено съпружество, те стават недействителни, когато бракът между дарителя и надарения (годеници) не се състои и трябва да се върнат, без да се поставя питане по чия вина е бил развален годежът. Изключват се от правилото за взаимно връщане само дребните незначителни по стойност обичайни подаръци, които веднага се консумират или унищожават чрез употреба. За даренията от първата категория се приема, че те са дарения не условни (под отлагателно условие, ако бракът се състои), а дарения, направени „предвид на определено бъдеще съпружество, сиреч дарения, мотивите на които е осъществяването на брака, който е обещан с годежния „договор“, като в този изключителен случай законът изрично е дал правно значение на мотива, в смисъл, че ако бракът не се състои, годежният дар е по волята на страните (изтълкувана от закона с правилото на чл. 1068, ал. 1 от Италианския граждански закон) една сделка, основана на неосъществена „причина“. Искът за връщането на годежните дарове би могъл да се окачестви като подобен на иск за връщане на даденото при един двустранен договор, когато той се развали поради неизпълнение (иск – несъщинска кондикция – ех causa finita). Подчертава се при това от италианските автори, че няма значение за пораждане задължението за връщане на годежните подаръци, дали ищецът дарител е сам недобросъвестно, без уважителна причина, осуетил нормалния завършек на годежното състояние – чрез сключване на проектирания брак: и да е у него вината за разваляне на годежа, това не дава основание на другата страна да задържи получения дар.
Мен ми се струва, че и у нас при текста на чл. 317, ал. 3 ЗН трябва да се дойде до същото решение. Неприемливо е съображението в споменатото решение на ВКС № 832/1927 г., почерпено от обстоятелството, че „в подготвителните работи за ЗН в една „бележка“ към чл. 317 се е поискало да се даде изрично право на недобросъвестната страна да си създаде сама права за връщане на дадени подаръци чрез своите действия, като се откаже без причина от брака, но това „пожелание не намерило израз в окончателния текст на закона“, та от това да се вади заключение, че би било едно недопустимо „разширително“ тълкуване на тая наредба (чл. 317, ал. 3 ЗН), ако се приложи и в полза на дарител годеник, който сам е виновно развалил или е дал основателна причина на другата страна да развали годежа[3]. Напротив, ще трябва да се приеме, че щом като в текста на чл. 317, ал. 3 ЗН не се прави никакво различие между случая, когато дарителят е виновен, и случая, когато той не е виновен за разваляне годежа, недопустимо е да се внася такова различие в закона. Ubi lex non distinguit, non nostrum est distinguere. И наистина: ако годежният дар е направен „предвид на бъдещето съпружество“, ако сиреч това бъдеще съпружество е било решаващият мотив, за да се направи дарът, то защо да се откаже на дарителя годеник, който без уважителна причина се отказва да влезе в брачни връзки с надарената годеница, да иска връщането на тоя дар? Върховният касационен съд счита, че в случая може да се приложи наредбата на чл. 74 ЗЗД. Очевидно, тук би могло да става дума само за аналогично приложение на това правило, тъй като дарението, направено „предвид на определено бъдеще съпружество“, не може да се смята за дарение, при което задължението на дарителя се намира под отлагателно условие. Дарението е безусловно, само че законът дава правно значение (по изключение) на подбудата (мотива) за извършването на дарението в указания по-горе смисъл. Това не значи, че сключването на брака се явява като мълчаливо условие (соndicio tacita) в смисъл на „законно условие“, та към това „законно условие“ (condicio iuris, Rechtsbedingung) да се приложи по аналогия[4] правилото на чл. 74 ЗЗД, предписано за поставените от страните същински условия. Защото годежният дар, и да се приеме като дарение направено „предвид на определено бъдеше съпружество“, не представлява една недовършена правна сделка, за „довършването“ на която да е необходимо да се сключи бракът.
Съображението на ВКС, основано върху правилото на чл. 74 ЗЗД, което той прилага към годежните дарения, защото ги смета като дарения, направени под условие, че ще се сключи проектираният брак, не може прочее да се приеме като правилно. И следователно не може да се говори, че първоначалният смисъл на чл. 317, ал. 3 ЗН се е изменил с последващото влизане в сила на ЗЗД, който е въвел правилото на чл. 74. (Да се забележи, че нито във Франция, нито в Италия никому не е дошло на ум да прилага това правило към даренията, направени предвид на определено бъдеще съпружество, нито дори на ония правници, които смятат, че такива дарения са сделки, сключени под „условие“). Несключването на проектирания брак се явява не като несбъдване на едно (същинско или законно) условие, а като неосъществяване на един в случая добил правно значение за действителността на дарението мотив, а това е свързано не с ретроактивно разваляне на дарението, а с неговото обезсилване (кадуциране) или другояче казано, дарението, което е направено предвид на определено бъдеще съпружество „пада“, (но не с обратно действие, като да не е било извършвано), губи своето действие, вследствие на което се пораждат взаимни задължения между сгодените за възвръщане (с изключение на даренията, които не могат да се смятат, че са направени по мотив за бъдеще съпружество.)
Изводът, до който достига ВКС, не може да се поддържа и на деликтно основание (чл. 56 ЗЗД). Защото ще бъде съвършено пресилено да се смятат годежните дарения като разноски, причинени от годежа. В широк смисъл на думата наистина би могло да се твърди, че това, що е похарчил годеникът, за да си достави предмета на годежното дарение е един разход, предизвикан от обещанието за бъдещ брак. Но самото дарение запазва своя характер на едно спонтанно безвъзвратно дарствено отчуждение (Zuwendung), по силата на което от имуществото на годеника дарител преминава в имуществото на годеника надарен едно имотно благо. За правната съдба на това „имотно отстъпване“ (имотна престация) става въпрос, когато годежът се развали, като бракът не се състои. Преди да влезе в действие правилото на чл. 56 ЗЗД, проявява своето правно действие релевантният в случая, неосъществен мотив (сключването на брака) и поражда кадуцирането на дарението. Така щото не остава място за приложение на чл. 56 ЗЗД.
Ясно е от изложеното дотук, че въпросът за участта на разменените между годеници дарения намира своето разрешение в правилото на чл. 317, ал. 3 ЗН. Следователно няма място за прилагане нито на обичайното народно право, нито за прилагане на православното църковно право (по отношение на лица от православното вероизповедание). Касае се за материално (имуществено) правно последствие от годежа или от неговото разваляне, а такъв въпрос нито може да бъде подсъден на духовните съдилища, съгласно правилото на чл. 1 ЗГС във връзка (за православните подведомствени на Българската православна църква) с чл. 199 Екзарх. устав, нито се урежда от нормите на каноническото право. Не може да се говори за празнота в писаното ни гражданско право, та да трябва и да може да се прибегне до обичайното право. Напразно се сочи в подкрепа на противната теза чл. 189 Екзарх. устав. Той съдържа едно изключителна наредба (важаща при това само за православните християни и неприложимо към съпрузи, развеждани от други вероизповедания), според което за наказание на виновната за развода съпруга, тя се лишава от „правото да дири от мъжа си зестрата, която му е донесла, а така също и предбрачните и следбрачни подаръци и каквото и да било друго материално обезщетение“. Тая наредба е един с нищо днес неоправдан анахронизъм и се дължи на едно неуместно и при това непълно (и заради това още по-несправедливо) заимстване от византийското (предиюстинияново) право на имотни наказания при развода. Виновната за развода (който е бил допустим и като едностранно отказване, repudium било на мъжа или на жената) страна е претърпявала известни имотни лишения като наказание. А именно, виновната съпруга е губила правото да получи обратно учредената от нея или заради нея на мъжа зестра (dos), а ако не е имало зестра, изгубвала е в полза мъжа една четвърт от имота си, а пък виновният за развода мъж е губил правото да получи обратно брачното дарение, което е представлявало контрапрестация срещу получената от жената зестра (donatio propter nuptias, antiferna, antidos). Това е било постановено (и после допълнено с други още наказания) от император Теодосий и Валентиниан в един закон от 449 г. сл. Хр. (I. 8. Cod. De repudiis etc. V, 17). Тези имотни наказания отчасти се обясняват с възможността да стане скъсване на брак чрез едностранно „напъждане“ (отказ от брака, repudium, институт, характерен вече за по-старото римско право). Когато „изпъждането“ не се е основавало на уважителна причина (repudium sine causa), то е едно непозволено деяние, обаче разводът е бил валиден.
У нас това правило е минало в ЕУ осакатено. Защото се предвижда имотно наказание само за виновната за развода съпруга, която губи зестрата и всички направени й предбрачни (donatio ante nuptias) и следбрачни (donatio propter nuptias) подаръци. В римското право послебрачни дарения между съпрузи не са били позволени. Обаче послебрачният или предбрачният дар в смисъл на юстиниановото или изобщо на византийското право[5] е както се каза по-горе, „срещу зестрата“, или „мъжката зестра“, сиреч онова дадено или обещано от мъжа на жената, преди или след сключването на брака, имущество, което в юстиниановото право е трябвало да бъде на равна стойност със стойността на зестрата и което се дава или обещава на жената, като гаранция за нейното издържане подир смъртта на мъжа или при развод, причинен виновно от него, институт, развил се въз основа на семейноправни обичаи на Изток (среща се например и в законника на Хамураби, срв. Р. Bonfante, Istituzioni di diritto romano, 9-о изд., с. 206) Този институт е у нас съвършено неизвестен. (вж. Кормчая – Градски закон, гр. 3, гл. 1, се говори за „вено“, дадено от жената на мъжа (зестра) и обратно. вж. по-горе, с. 5, бел. 1). И само на едно недоразумение се дължи това, че в чл. 189 ЕУ се говори за „предбрачни“ или „последбрачни“ подаръци, които жената губи в полза на мъжа при развод, причинен виновно от жената[6]. Докато във византийското право (и според Кормчаята) има поне една двустранност – взаимност в налагането на имотни наказания за причиняването на развод, защото не само за виновната съпруга се предвижда наказание (губене правото върху зестрата и върху „антидос“), но и за виновния съпруг, който губи при причинен виновно от него развод правото да получи обратно дадената от него на жената „контразестра“ (donatio propter nuptias), или е длъжен да я даде, ако е била обещана[7], у нас той само подлежи на осъждане да издържа и подир развода бившата си жена (едно задължение, което и без това трябва да тежи върху него и от което той се освобождава, когато разводът е причинен виновно от жена му), той нищо друго не губи: защото задължението му да върне зестрата следва от прекратяването на брака. Ясно е прочее, че от тая наредба, която се явява у нас не само като наредба с изключителен характер, но като една правна аномалия, не може по никой начин да се вадят заключения за тезата, че годежните подаръци не трябва да се връщат, когато дарителят годеник е бил виновен за развалянето на годежа. Във всеки случай, ако годеникът е виновен за развалянето на годежа и ако би трябвало да се приложи „принципът“ на чл. 189 ЕУ, той не би трябвало да връща получените от годеницата дарове, защото ако беше съпруг и станеше развод по негова вина, той не би бил длъжен да й връща никакви (нито „предбрачни“, нито „послебрачни“) подаръци.
Без всяко значение е най-сетне доводът за противната теза, основан на схващането, намерило израз в протоколното постановление на Св. Синод (което впрочем би имало значение само ако можеше да се прибегне до обичайното право и то само по отношение на годениците от православно вероизповедание), което се привежда в решение на ВКС № 832/1927, № 25, § 3 от 25 януари 1895 г. Защото съгласно правилото на чл. 199 ЕУ граждански искове по годежни спорове се разглеждат от общите съдилища, а съгласно чл. 1, ал 2 ЗГС (стария член 1219 и 1220) духовните съдилища не могат да разрешават спорове от частноправно естество, освен ония за разторгване и унищожение на бракове и свързаните с това въпроси за издръжката на съпругата и децата, размерът на която обаче се определя от общите съдилища. Наистина в чл. 119 ЕУ, т. 5 е предвидено, че епархийските съвети са компетентни да разглеждат дела за разгодяване и бракоразводи, обаче като оставим на страна, че само когато годежът е извършен при условията на чл. 185 ЕУ (годеж, извършен в присъствието на достопочтени свидетели при участието на енорийския свещеник), тогава епархийският духовен съд може да се сезира законно с дело за разгодяване. Безспорно е, че духовният съд, макар и да се произнесе, по чия вина се разваля годежът, не е властен да се произнесе нито поначало по въпроса кой от годениците има право да иска обратно или е длъжен да върне годежни подаръци, както може да се произнася (и то само при бракоразводни спорове и при помирителни като част от бракоразводен спор), дали мъжът е длъжен да доставя на жена си средства за издръжка, размерът на която да се определя от общите съдилища. Заради това съвсем неуместно ВКС се позовава на изказаното от Св. Синод мнение в споменатото постановление от 25 януари 1895 г. по въпроса кога и кой трябва да връща годежни подаръци при развален годеж.
Когато годежът се развали поради смъртта на едного от годениците или поради смъртта на двамата, по правилото на чл. 317, ал. 3 ЗН стават недействителни извършените между тях при годежа и подир него дарения, доколкото не се касае за незначителни по стойност ръчни дарове, които веднага подлежат на потребление[8]. Поддържаното във Франция от Руаст (Планиол-Рипер, цит. съч. II, с. 74) мнение за задържане в случай на смърт ония годежни подаръци, които имат значение за спомен от умрелия годеник (напр. годежен пръстен), със запазване обаче правото на наследниците на последния да искат връщането им, ако споменът не бъде зачетен (решение на Сенския окр. съд от 18 юли 1923 г.) едва ли би могло да се поддържа при наличността на чл. 1088 от френския С. Civil (= чл. 317, ал. 3 ЗН), освен ако се касае за подаръци, които са израз на годежническа любов и не могат да се сметнат като направени „предвид на определено бъдеще съпружество“ (вж. по-горе с. 14).
Накрая няколко бележки за обичайното право (в българското християнско население) и за сравнително право:
а) Ако се приеме за правилен възгледът на ВКС, прокаран в цитираните негови решения, особено в решение № 832/1927 г., то въпросът за връщането на годежните дарове, за лицата, принадлежащи към иноверните и инославни малцинства у нас, би трябвало да се разрешава според техните (религиозноправни) обичаи. Доколкото може да се извадят заключения от обичаите, отбелязани в Сборника на г-н С. С. Бобчев (Сборник на българските юридически обичаи Ч. I, отд. I, Пловдив, 1896 г, с. 143-149), изглежда, че преобладава схващането, че годежните подаръци се връщат само от виновния за развалянето на годежа годеник, като невинната страна има право да задържи получените подаръци (Отговори от Еленско, Казанлъшко, Копривщица, Македония, Старозагорско, Татар-Пазарджишко). В някои от тия места отговорите като че ли са под влиянието на църковното право, което пък от своя страна е под влиянието на римовизантийското право
б) В римовизантийското право, което познава и така наречените годежни задатъци (arrhae sponsaliciae), според един рескрипт на имп. Константин от 319 г. сл. Хр., като се отхвърля мнението на предишните правници (cum veterum sententia displiceat), според което даренията, направени на годеника, остават в сила макар и бракът да не последва, се постановява, че страната, която е виновна за да не стане бракът, е длъжна да върне получените подаръци, без да има право да иска от другата страна дадените ней. А според рескрипта на същия имп. Константин, отправен до Тиберианус, викарий на Испания (от 336 г. сл. Хр.), ако годежът се развали поради смъртта на едного от годениците, то от даровете, които са направени от годеника на годеницата, последната или нейните наследници връщат само половината, ако при годежа годеникът е целунал годеницата (interveniente osculo), а другата половина задържа годеницата, респ. нейните наследници. Ако обаче годеницата не е била при годежа целуната, цялото дарение става недействително при смъртта на едного от годениците. Дарението, обаче, което годеницата е направила на годеника (нещо, което, както се отбелязва в рескрипта, рядко се случва), то без оглед към това дали годежът е бил „скрепен“ с целувка, подлежи всецяло на връщане, когато годежът се развали поради смъртта на едного от годениците (L. 16 Cod. de donationibus etc. V, 3).
в) По Германския граждански законник (§ 1301) годежните дарения и даденото като знак за годежа подлежат на връщане, когато бракът не се състои, съобразно с правилата за връщане на незаконното обогатяване във вреда на другиго. При разваляне на годежа поради смъртта на едного от годениците, презумира се, че обратното искане е изключено. (Искът за връщане се просрочва в две години от развалянето на годежа). Ако се съпостави това правило с правилата за безпричинното обогатяване във вреда на другиго (§ 812-822), се достига до извода, приет от преобладаващото в Германия схващане (вж. Enneccerus, Lehrbuch des b?rgerl. Rechts Bd. II, Abt. 2 от Martin Wolff § 6, S. 27 Planck, Kommentar. към § 1301 (т. IV, 1, бел. 3, с. 23 (изд. 4-о), че се касае за един особен случай на кондикция, който се подвежда по аналогия под правилата на § 812, ал. 1 in fine и на § 815, визиращи случая на „искане за връщане поради ненастъпване на целения с престацията резултат“ (превод на Германския гражд. законник от Ал. Кожухаров, София 1935 г., с. 151).
Макар и да се признава, че годежните дарения, както и даденото като знак за годежа (например годежният пръстен) да не може да се считат за престации, с които се цели да настъпи бракът (като целен съобразно със съдържанието на правната сделка резултат) и се признава (вж. С. Сrome, System des deutsch. burgerl. Rechts, T. IV, § 550, № 5), че всъщност сключването на бракът между годениците не е резултатът, който се има предвид (се е целил) с извършването на годежното дарение или с даването на годежния знак, а е по-скоро един познаваем мотив („предпоставка“, Voraussetzung), който тук по изключение добива от закона правно значение, понеже законът препраща към наредбите за незаконното обогатяване, то се налага да се приеме, по силата на правилотоq дадено в § 815, че искането за връщане на годежните подаръци или знакове се изключва, когато годеникът дарител е знаел, че сключването на брака е било още от начало невъзможно или когато той недобросъвестно е възпрепятствал „резултата“, сиреч е недобросъвестно осуетил сключването на брака. Чрез това подвеждане на искането за връщане на годежните подаръци, при несъстоял се брак, под наредбите за кондикциите при неоснователно обогатяване, германското гражданско право идва (кой знае дали това се е ясно съзнавало от авторите на закона?) до разрешение на въпроса, подобно на основния принцип, възприет в римското (византийското) право, да се обуславя правото на искане обратно годежните подаръци с липсата на вина или недобросъвестност у искащия годеник относно развалянето на годежа.
г) По австрийското гражданско право трябва да се различават Brautgeschenke, същински годежни подаръци, които един годеник (или трето лице) дава или обещава на другия годеник „с оглед към бъдещия брак“, „mit Rucksicht auf die kunftige Ehe“, както е казано в § 1247 от Общия австрийски граждански закон, и дарове, които годените си правят като израз на настоящата обич между тях, а не с оглед към бъдещия брак. Последните не подлежат на връщане, когато годежът се развали. Обаче първите трябва да се върнат при разваляне на годежа, ала виновният за това разваляне на годежа годеник дарител е лишен от правото да иска връщането, като е длъжен той да върне получените от другия годеник подаръци. (§ 1247 ОАГЗ). Вж. Ehrenzweig, System d. osterr. allg. Privatrechts, § 424 (Bd. II, 2, S. 16). Австрийският ГЗ няма правило за случая на разваляне на годежа поради смъртта на едного от годениците. Еренцвайг не одобрява мнението, възприето в едно решение на ВС и от някои автори, наследниците на умрелия годеник да са длъжни да върнат подаръците, които техният наследодател е получил, без да имат право да получат от преживелия годеник тия, що той е получил (цит. съч., с. 17). Също и по сръбското гр. право (§ 778 ГЗ, който отговаря на § 1247 ОАГЗ). Доктор Лазар Маркович, Породично право, 1920, с. 24.
д) Съвсем друго (и смятам по-разумно и по-справедливо) разрешение е дал на същия въпрос Швейцарският граждански законник. Според чл. 94 от тоя законник годениците имат право да си искат обратно подаръците, които са си взаимно направили, щом като се развали годежът.
Не се връщат тия подаръци, когато годежът се развали поради смъртта на едного от годениците. Ако подаръците не са вече налице в натура, уреждат се отношенията между годениците според правилата за незаконното обогатяване (чл. 54, ал 2). По швейцарското гражданско право виновността на годеника, който дири връщането на дадените от него годежни подаръци, няма никакво значение. Вж. D-r М. Gmur, Kommentar zum schweizer. Zivilgesetzbuch, Familienrecht, Bern, 1914, S. 28 ad Art. 94. „R?ckforderungsberechtigt ist jeder Verlobte, auch derjenige, der selbst an der Aufhebung des Verl?bnisses die Schuld tr?gt“. Само ако годежът е станал с измама от страна на годеника дарител, той губи правото да иска връщането, като се разваля поради тая измама годежът, въз основа на чл. (66) 75 Закон за задълженията. (Гмюр, същото място). Искът се просрочва в една година от развалянето на годежа[9].
Бележки под линия:
[1] Във Франция напоследък J. Bonnecase се връща към схващането на Merlin и Touliier за годежа като договор с определено правно значение, нарушението на който поражда договорна отговорност за обезщетение. Вж. Bonnecase, J. Suppl?ment IV към Trait? de droit civil от G. Baudry-Lacantinerie и др., 736-772. Paris. 1928.
[2] В Градскiй Закон обаче не се говори за разменени между годеници подаръци: в гран II, глава 1 става дума за „залози обручения (arrtiae sponsaliciae), които съгласно конституцията на император Лъв Мъдри се връщат в двоен размер от виновната за разваляне годежа страна и се задържат от невиновната страна, а в случай на разваляне годежа поради смърт се връщат в прост размер, освен ако преди смъртта има виновно отричане от брака. В гран III, гл. 1 пък става дума за вено (зестра), макар че заглавието е: о дар?х обрученiя. Под вено се разбира както dos, така и anti dоs (вено, дадено на мъжа от обрученицата и вено, дадено на нея от мъжа).
[3] Трябва да се забележи, че в решение на ВКС № 832/1927 г. неправилно се предава съдържанието на някаква проектирана според подготвителните работи към ЗН „бележка“, неузаконяването на която дава основание на ВКС да приеме, че чл. 317, ал. 3 трябвало да се разбира, че не се отнася до случая, когато дарителят годеник е умишлено, без важна причина, развалил годежа и е осуетил сключването на обещания брак. Както се предава тая „забележка“ в Коментара на Д. Тончев, (II изд.), т. VI, с. 235, касае се за едно пояснение на смисъла на чл. 317, ал. 3, дадено от Комисията, която е изработила приетия от Народното събрание текст на тая алинея, която отговаря на първата алинея на чл. 1068 от итал. Cod. Civile. Значи не се касае за някаква „бележка“, която е трябвало да влезе в текста на закона, а за едно дадено от Комисията тълкуване и заради това тя иде да потвърди схващането на долните инстанции, решенията на които ВКС е касирал в споменатите решения, като неотговарящи на истинския смисъл на чл. 317, ал. 3. Д. Тончев казва, за да подкрепи разбирането си, което аз намирам напълно правилно, че чл. 317, ал. 3 се отнася както до дарения, направени на едного от годениците от трето лице, а така също и до взаимните дарения, направени между тях, без да се прави разлика между дарения на недвижими и движими имоти, извършени с нотариални актове и такива на движими вещи, направени с непосредствено предаване на вещите, така нар. ръчни дарения: „Освен тези съображения (изложени от него по-горе), в подготвителните работи по Закона за наследството намираме следната забележка: „Не ще никакво съмнение, че, ако годежът се развали, сгодените имат право да искат да им се върнат взаимно направените ръчни дарове, каквато и да е тяхната стойност (отхвърля се значи различието, което се прави в Италия между дарения с нотариален акт и дарения без такъв, наречени doni manuali, за които, както видяхме по-горе в някои решения на италианските съдилища, одобрени първоначално от Ричи, сега от Столфи, се приема, че не попадат под чл. 1068, ал. 1 и следователно не подлежат изобщо на връщане, когато бракът не се състои (бел. моя, Й. Ф.), защото тези дарове се дават предвид на това, че бракът непременно ще стане. Щом той не стане, мотивът на дарението изчезва и получилия дара изгубва основанието да го държи. При това даровете трябва да се върнат, безразлично по чия вина не е станал бракът.“ (курсивът мой, Й. Ф.). Това пояснение напълно се покрива с текста на закона и, що се отнася до безразличието на вината за разваляне на годежа, е в пълно съгласие с общоприетото разбиране на чл. 1068, ал. 1 в Италия. Как може тогава да се поддържа, че даденото в тая „забележка“ пояснение не било намерило израз в текста на закона и че ще бъде недопустимо „разширително“ тълкуване, ако се даде този смисъл на чл. 317, ал. 3, който са му давали окръжните съдилища (очевидно основани върху Коментара на г-н Тончев, па може би и върху моите лекции, където поддържам същото схващане). Може да става само въпрос дали всички дарове между годеници попадат под тая наредба, сиреч дали за всички трябва да се смята, че са направени предвид на определено бъдеще съпружество. Аз мисля, че и у нас би трябвало да се прави изключение за дребни ръчни дарове, които се състоят от вещи, подлежащи на потребление, които са израз на интимните връзки, създадени с годежа и при които не би могло да се твърди, че годеникът, когато ги прави има предвид бъдещето съпружество, та ненастъпването му да може да повлече обезсилване (кадуциране) на подаръка. Що се отнася специално до годежните пръстени, аз мисля, че те, макар и да имат значение на признак за сключване на годежа (както се това приема и в Германия), се разменят именно „предвид на определено бъдеще съпружество“ между годениците и подлежат безусловно на връщане, ако бракът (по чиято и да е вина) не се състои. Вж. по-горе друго схващане във Франция според Planiol-Ripert, II, № 87.
[4] Както приема BGB например P. Oertmann, Die Rechtsbedingung (condicio iuris), 1924, S. 155.
[5] Вж. Girard, Manuel de droit romain (изд. 7), с. 1019.
[6] Вж. интересно положение на това правило (виновната съпруга трябва да върне на мъжа получените от него подаръци) в решение ВКС, II г.о., 330/1921 г. (Решение на ВКС гр. о. за 1921 г., приложение на „Юридическа мисъл“).
[7] Ако не е имало „contrados“, виновният мъж е трябвало да отстъпи на жената 1/4 от имота си, най-много до 100 фунта злато. 1.II. C. de repudiis, 5, 17
[8] В лекциите си по семейно право аз поддържах, че годежните подаръци не могат да се искат обратно, когато годежът се развали поради смъртта на един от годениците, със забележка, че по това може да се спори.
[9] По въпроса за годежните дарове и „вено“ в старото българско право вж. сега Вл. Алексиев, Към въпроса за правната природа на брака по старото ни право в Годишник на Софийския университет, кн. XXX, 3, с. 23 от отделния отпечатък и от същия автор в Юридическа мисъл, 1929 г.