(публикувана за пръв път в Цанкова, Ц., Е. Матеева, А. Станева. Актуални въпроси на семейното и наследственото право. Сборник в памет на проф. Лиляна Ненова. С., 2017, с. 267-282)
Предмет на настоящото изследване е въпросът доколко брачният договор може да бъде основание за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.
Въпросът дали брачният договор е правно основание, годно да направи някой от сключилите го лица собственик, може да бъде поставен в няколко аспекта:
– с оглед на съдържащите се в брачния договор престационни клаузи – клаузи, с които съпрузите прехвърлят помежду си различни вещни права, и организационни клаузи – клаузи, с които съпрузите определят режима на имуществените си отношения през време на брака1;
– с оглед установяване на добросъвестно владение спрямо трети за съпрузите лица – когато единият или двамата съпрузи придобиват вещни права от несобственик или при опорочена законова форма, или в отношенията между самите съпрузи – когато някой от съпрузите не е собственик на прехвърлените от него с престационните клаузи вещни права и когато включените в брачния договор организационни клаузи са нищожни и в отношенията между съпрузите се прилага имуществено-брачен режим, който е различен от вписания в Регистъра на имуществените отношения на съпрузите, воден от Агенцията по вписванията.
Следва да бъде отбелязано предварително, че във всеки един от посочените случаи брачният договор би могъл да бъде основание за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС само ако е действително сключен (не е нищожен) и е произвел своето правно действие (страните по него са сключили брак помежду си).
1. Престационни клаузи на брачния договор
Престационни са тези клаузи на брачния договор, с които всеки един от съпрузите прехвърля в полза на другия определени вещни права (чл. 38, ал. 1, т. 2 СК).2 Такива клаузи са напълно допустими от закона, с изключение на забраната на чл. 38, ал. 2, изр. 2 СК, който не допуска уговорка предбрачно имущество на една от страните да стане съпружеска имуществена общност. Престационните уговорки по чл. 38, ал. 1, т. 2 СК биха могли да имат характера на продажба, замяна, прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, даване вместо изпълнение, заем за потребление. При всички тях единият съпруг се разпорежда с вещно право в полза на другия. Тези разпореждания са действителни и когато се отнасят до недвижими имоти, без да е необходимо брачният договор да бъде сключен във формата на нотариален акт, тъй като законодателят е предвидил специална облекчена форма за тяхното извършване като част от брачния договор – писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите (чл. 39, ал. 1 СК). Именно тази хипотеза уреждат втората и третата алинея на чл. 39 СК. Брачният договор, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, се заверява от нотариус, в чийто район се намира имотът. Когато имотите, предмет на договора, се намират в районите на действие на различни нотариуси, нотариалното удостоверяване се извършва от нотариус в един от тези райони по избор на страните. Договорът, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, има прехвърлително действие и се вписва в имотния регистър в деня на нотариалното удостоверяване, когато е сключен по време на брака. Когато договорът е сключен преди встъпването в брак, той се представя за вписване от нотариуса в деня на получаване от него на удостоверението за сключване на граждански брак. Ако договорът подлежи на вписване в друг съдебен район, той се изпраща в службите по вписванията служебно по разпореждане на съдията по вписванията. Разходите по изпращането им са за сметка на страните.
Предвидената в чл. 39, ал. 1 СК облекчена форма не следва да намира приложение по отношение на клаузите, с които съпрузите извършват разпореждания с недвижими имоти в полза на трети лица (по смисъла на чл. 22 ЗЗД). Съображенията ми за това са свързани с обстоятелството, че брачният договор има за цел да уреди имуществените отношения между съпрузите, а не между тях и трети лица, поради което предвидената облекчена форма за действителност по чл. 39, ал. 1 СК следва да обслужва именно тази цел. Евентуални разпореждания, направени от съпрузите в полза на трети лица, следва да отговарят на изискванията на чл. 18 ЗЗД, според който договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Няма пречка в този случай – ако страните желаят тези клаузи да останат част от брачния договор, последният да бъде сключен във формата на нотариален акт. Нотариалната форма съдържа всички елементи на предвидената в чл. 39, ал. 1 СК писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите, поради което осигурява действителността на брачния договор3.
Въпросът, доколко съдържащите се в брачния договор престационни клаузи между съпрузите могат да бъдат основание за установяване на добросъвестно владение, се поставя в случаите, когато извършващият разпореждането съпруг не притежава правото, с което се разпорежда, и другият съпруг не знае това, или когато предписаната от закона форма за действителност на брачния договор е била опорочена (чл. 70, ал. 1 СК).
Първата хипотеза – разпореждащият се съпруг не е собственик и другият не знае това, е напълно възможна и приложима в разглеждания случай. Престационните клаузи, с които единият съпруг се разпорежда в полза на другия с определено вещно право, не се различават по своето вещнопрехвърлително действие от договорите за продажба, замяна, даване вместо изпълнение, заем за потребление и пр. Единствената разлика е в предвидената от закона форма за действителност и в зависимостта на тяхното правно действие от сключването или от съществуването на брачно правоотношение между страните. Тези две разлики обаче не променят естеството им на вещнопрехвърлителни действия – те са правно основание, годно да направи собственик съпруга, в чиято полза са извършени.
Втората хипотеза – предписаната от закона форма за действителност на брачния договор е опорочена, също следва да намира приложение. Тук, както и в общата хипотеза на чл. 70, ал. 1 СК, следва да се посочи, че не става въпрос за липсата на предписаната от закона форма по чл. 39, ал. 1 СК (например не е направена заверка на съдържанието, а само на подписите на страните), в които случаи ще е налице нищожност на брачния договор и той въобще няма да бъде годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 СК. Има се предвид нарушение в процедурата по нотариалното производство, което има процесуалноправен характер.
Във всички случаи на владение, установено въз основа на престационни клаузи по брачен договор, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, според която между съпрузи давност не тече.
2. Организационни клаузи на брачния договор
Организационни са тези клаузи на брачния договор, с които съпрузите уреждат приложимия през време на брака имуществено-брачен режим (чл. 38, ал. 1, т. 1 СК). Организационни са и клаузите, с които страните уреждат начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със семейното жилище (чл. 38, ал. 1, т. 3 СК), както и тези, уреждащи начините на участието на съпрузите в разходите и задълженията (чл. 38, ал. 1, т. 4 СК), но предвид поставения в настоящото изложение въпрос, по-долу ще се съсредоточа върху организационните клаузи, които определят приложимия режим на имуществените отношения на съпрузите.
Интерес представлява въпросът дали следва да бъдат разглеждани като престационни клаузите, с които страните, при избран режим на общност, уговарят различно (а не равно) съотношение на своите дялове (идеални части) в притежанието на определено имущество след прекратяването на брака между тях. Такава клауза се включва в изричното посочване на чл. 38, ал. 1, т. 5 СК („имуществените последици при развода“) и представлява отклонение от принципното правило при режим на общност, според което при прекратяване на брака върху съвместно притежаваните вещи възниква съсобственост при равенство на дяловете на съпрузите (чл. 28 СК)4,5. Тя представлява алтернатива на предвидената възможност за съдебно определяне на по-голям дял по чл. 29, ал. 3 СК, съгласно който при прекратяване на общността поради развод или по време на брака, ако важни причини налагат това, съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг. Страните по брачния договор могат предварително да определят по-голям дял на един от съпрузите в притежаването на определено имущество след прекратяването на брака въз основа на предполагаемия му принос при придобиването на това имущество. Само подобна уговорка – основаваща се на приноса при придобиване, би представлявала клауза относно „имуществените последици при развода“ (чл. 38, ал. 1, т. 5 СК) и би попадала в съдържанието на брачния договор, за което е предвидена формата за действителност по чл. 39, ал. 1 СК. Подобна уговорка ще има организационен характер, като ще се отнася за имуществените отношения между бившите съпрузи след прекратяването на брака. В случаите, когато установяването на различно съотношение е резултат от желанието на единия съпруг да прехвърли притежавани от него идеални части (възникващи след прекратяването на брака) от една обща вещ в полза на другия, без това прехвърляне да се аргументира със съобразяването (отчитането) на приноса на последния, ще сме изправени пред престационна клауза. Подобна клауза обаче ще бъде нищожна поради противоречието й с чл. 24, ал. 1, изр. 2 СК, тъй като би представлявала действие на разпореждане с дела, който съпругът би получил при прекратяване на имуществената общност, извършено докато трае бракът.
Могат да бъдат обособени четири различни договорно определени имуществени режима между съпрузите:
– договорен режим на бездялова общност, който може да модифицира или да разширява предметния обхват на законовия режим на общност.6 Пример за модифициране на законовия режим на общност е вече разгледаната уговорка за получаване от единия съпруг на по-голям дял при прекратяването на общността в отклонение от уредения в чл. 29, ал. 3 СК съдебен ред за това. Пример за разширяване на предметния обхват на законовия режим на общност е уговорката, според която общността ще се прилага и по отношение на движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за упражняване на професия или на занаят и са над определена от съпрузите стойност (подобна уговорка ще е в отклонение от законовото правило на чл. 22, ал. 2 СК)7. Страните обаче няма да могат да разширят режима на общност по отношение на вещните права, придобити от единия съпруг през време на брака по наследство или по дарение (в отклонение от чл. 22, ал. 1 СК)8, тъй като в този случай липсва съвместен принос, а именно последният е в основата на режима на общността.9 Брачният договор не следва да комерсиализира10 брака, като го превръща в самостоятелно основание за придобиване на вещни права от единия съпруг, макар и те да са били безвъзмездно прехвърлени в полза на другия съпруг. Това не би отговаряло и на дарственото/завещателното намерение на извършилото безвъзмездното разпореждане трето лице. Струва ми се, че няма да може да произведе действие спрямо трети лица – кредиторите на съпруга – едноличен търговец, и уговорката в брачния договор, съгласно която режимът на общност се прилага и по отношение на вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие (в отклонение от чл. 22, ал. 3 СК). Съображенията ми за това са свързани с обстоятелството, че в правилото на чл 22, ал. 3 СК може да бъде открита закрила не само на съпруга-титуляр (изразяваща се в запазването на посочените вещни права като част от неговото търговско предприятие с оглед осъществяването на неговата търговска дейност, независимо от съдбата на брака), но и на неговите кредитори – чрез осигуряване на възможността те да търсят удовлетворение на своите вземания от цялата стойност на посочените вещни права, а не само от притежавания от техния длъжник дял в тях;
– режим на обикновена съсобственост, при който страните могат да предвидят отклонение от общото правило на чл. 30, ал. 2 ЗС и да предвидят различно съотношение между своите дялове. При уговарянето на такъв режим придобиването на вещно право от единия съпруг ще води до възникване на съсобственост между тях при уговорените в брачния договор дялове (идеални части). Управлението на съсобствените вещи ще се осъществява по общите правила на ЗС или в съответствие със специалните уговорки в брачния договор. Тук също следва да се посочи, че брачният договор не трябва да комерсиализира брака, поради което и недействителни ще бъдат уговорки, съгласно които получените от единия съпруг по дарение или завещание вещни права ставата съсобственост и на двамата съпрузи;
– договорен режим на разделност, който може да модифицира или допълва законовия режим на разделност. Такава възможност изрично е предвидена в чл. 35 СК, според който, когато единият съпруг е предоставил на другия своя вещ за ползване, при липса на противна уговорка ползващият дължи само плодовете, които са налице към датата на писменото им поискване. Наличието на противна уговорка води до изключване на правилото на чл. 35 СК, като, разбира се, свободата на договаряне на страните по брачния договор е ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави. Интерес представлява въпросът дали страните биха могли да изключат приложението на правилото на чл. 33, ал. 2 СК, според което при прекратяване на брака по исков ред всеки съпруг има право да получи част от стойността на придобитото от другия по време на брака, доколкото е допринесъл с труд, със средствата си, с грижа за децата, с работа в домакинството или по друг начин. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 СК е предвидена с оглед предотвратяването (заличаването) на евентуално неоснователно обогатяване, настъпило между съпрузите. Дори да се приеме, че брачният договор може не само да модифицира, но и да въвежда напълно нов и различен от законово уредените режим на имуществени отношения между съпрузите, остава въпросът доколко е възможен предварителен отказ от претенции за неоснователно обогатяване, предвид принципното правило на чл. 59 ЗЗД. Към законовите правила, които не могат да бъдат дерогирани при възприемане на договорен режим на разделност, би следвало да се причисляват правилата за ползване на семейното жилище (чл. 26 СК във връзка с чл. 34 СК) в случаите, когато има дете от брака – в тези случаи детето се явява трето лице спрямо брачния договор и неговите интереси следва да бъдат защитени чрез прилагането на чл. 26 СК. Този извод обаче е опроверган (в полза на свободата на договаряне) от разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 СК, която дава възможност11 на страните по брачния договор да уговорят начините на управление и разпореждане със семейното жилище12;
– комбиниран (смесен) режим, при който за част от придобиваното през време на брака имущество (например за недвижимите имоти) ще се прилага режим на общност, а за друга (например движимите вещи) – режим на разделност. Струва ми се, че няма пречка да бъдат комбиниран и договорен режим на общност с режим на обикновена съсобственост с посочване на конкретните случаи, в които ще намира приложение всеки един от тях.
Във всички случаи уговореното в брачния договор не следва да нарушава принципа за равенство между съпрузите (не може да се уговаря например, че придобитите от единия съпруг вещни права ще стават общи, а придобитите от другия – индивидуално притежание на последния13), нито да разкъсва връзката между ползите и тежестите, което би увредило кредиторите на съпрузите (не може да се уговаря например, че придобиваните вещни права ще стават общо притежание на съпрузите, но те ще отговарят разделно за задълженията, поети за задоволяване на нуждите на семейството14).
По отношение на въпроса, който интересува настоящото изложение, съм склонен да приема, че организационните клаузи не могат да бъдат основание за установяване на добросъвестно владение от някой от съпрузите.
Първо ще разгледам случаите на владение на съпрузите по отношение на вещ, собственост на трето лице. Преди да представя съображенията си, нека определим конкретната хипотеза, в която възниква въпросът. Става въпрос за случая, при който съпрузите са определили имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост, при прилагането на който единият съпруг самостоятелно, без участието на другия в сделката, закупува вещно право от трето лице. Оказва се обаче, че третото лице-прехвърлител не е собственик на продаваното от него вещно право. Въпросът е дали така сключената правна сделка прави добросъвестен владелец и неучаствалия при сключването й съпруг?
Този въпрос не би могъл да възникне при уговорен договорен режим на общност, тъй като за последния е характерна неделимост на възникващата съсобственост. Може да се твърди, че при договорен режим на общност неделимост възниква единствено по отношение на придобитите през време на брака вещни права, но не и по отношение на установеното от съпрузите съвместно владение: ако бяха придобили собствеността от третото лице, съпрузите щяха да я притежават неделимо, без идеални части; това обаче не трябва да ограничава възможността им да владеят идеални части от същата вещ в случаите, когато не са придобили собствеността върху нея, тъй като праводателят им не е неин собственик. Правата и фактите следва да запазят своя самостоятелен режим. Тези разсъждения, обаче, не отчитат обстоятелството, че в разглеждания случай съпрузите установяват владение, съответстващо на приложимия брачен режим – всеки един от тях владее вещта като цяло и в този смисъл „неделимо“, без да съзнава конкретно притежавана от него идеална част. Такава не може да съществува, тъй като режимът на общност я изключва. Това се отразява върху анимуса на съпрузите, като възпрепятства установяването на давностно владение върху идеална част на вещта. Разбира се, съпрузите биха могли да установят давностно владение, при което всеки един от тях владее само идеална част от една вещ на основание, различно от посоченото в чл. 70, ал. 1 ЗС, в който случай владението на всеки един от тях би било недобросъвестно. Ако преди изтичането на дългата 10-годишна придобивна давност бракът между съвладелците е бил прекратен, те ще придобият така владяната то тях вещ при условията на обикновена съсобственост и при отчитане на съотношението на съвладените от тях идеални части. Ако обаче ефектът на придобивната давност настъпи през време на брака, всяка една от съвладените от съпрузите идеални части от вещта ще стане съпружеска общност, което означава, че и цялата вещ ще се притежава от тях при условията на неделима и бездялова съсобственост. Следва да се отчита и това, че между съпрузите не тече давност (чл. 115, б. „в“ ЗЗД), поради което осъществяваното от единия съпруг владение на притежавано от другия съпруг вещно право няма да има давностен характер. Ако тезата за невъзможността за осъществяване на самостоятелно владение на идеални части от всеки един от съпрузите при договорен режим на общност не бъде възприета, направените по-долу разсъждения ще бъдат валидни и в случаите на имуществено-брачен режим на общност (законов и договорен).
Когато договорът за покупко-продажба на вещта, в определената по-горе конкретна хипотеза, е сключен само от единия съпруг, но в отношенията им се прилага режим на обикновена съсобственост, съпругът-контрахент установява владение само за своята идеална част и държане – за идеалната част на другия съпруг. Съществуващата в брачния договор уговорка за съотношението между дяловете (идеалните части) на брачните партньори ще се прилага и при определянето на обема на установеното от всеки един от тях владение. Установеното от неучаствалия в договора съпруг владение върху вещта има за свое основание сключения договор за покупко-продажба, който ще проявява рефлексно действие въз основа на съдържащата се в брачния договор организационна клауза за избор на имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост. Рефлексното действие на сключения договор за покупко-продажба включва както придобиването на собствеността върху съответната идеална част от вещта (когато третото лице-продавач е собственик и предписаната от закона форма за сключването на договора не е опорочена), така и зачитането на този договор като основание за установяване на добросъвестно владение за неучаствалия в сключването му съпруг (когато третото лице-продавач не е собственик или предписаната от закона форма за сключването на договора е опорочена). Размерът на конкретно придобитите или владени от съпрузите идеални части от вещта, обаче, ще се определя не от рефлексното действие на договора за покупко-продажба, а от диспозитивната разпоредба на чл. 30, ал. 2 ЗС или от постигнатата между съпрузите изрична организационна клауза, ако такава се съдържа в брачния договор. Във втория случай рефлексното действие на договора за покупко-продажба не само че ще възниква единствено при наличието на брачен договор, в който купувачът е уговорил имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост, но и част от това рефлексно действие ще се определя от организационна клауза, съдържаща се в самия брачен договор.
Дали неучаствалият в договора съпруг ще установи добросъвестно владение върху съответната идеална част от вещта ще зависи от годността на този договор като правно основание по чл. 70, ал. 1 ЗС. Правното основание по чл. 70, ал. 1 ЗС ще бъде именно сключеният договор за покупко-продажба, чийто вещноправен ефект има рефлексно действие и за неучаствалия съпруг при приложим имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост. Нищожността на договора за покупко-продажба ще води до липса на годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, поради което нито един от двамата съпрузи няма да бъде добросъвестен владелец на идеални части от вещта. Нищожността на брачния договор обаче ще възпрепятства рефлексното действие на договора за покупко-продажба да се прояви и по отношение на неучаствалия при сключването му съпруг. Последният няма да може да се позове на договора покупко-продажба като основание за осъществяване на добросъвестно владение. Поради това неговото владение на съответната идеална част от вещта ще е недобросъвестно, макар и владението на съпруга-контрахент да е добросъвестно – в случаите, когато договорът за покупко-продажба е действителен и представлява годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. В последния случай върху вещта ще съществуват две паралелни владения, едното от които (това на съпруга-контрахент) е добросъвестно, а другото (това на съпруга, неучаствал при сключването на договора) е недобросъвестно.
В първата хипотеза на чл. 70, ал. 1 ЗС – когато владението на вещта се осъществява на правно основание, годно да го направи собственик, без владелецът да знае, че праводателят му не е собственик, незнанието на обстоятелството, че праводателят (трето лице, договаряло с единия съпруг) не е собственик, следва да се преценява за всеки един от съпрузите към момента на сключване на договора. Това, че сключилият договора съпруг не знае, че праводателят му не е собственик, и в този смисъл е добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, не води автоматично и безусловно до същия извод за неучаствалия в сделката съпруг (при действителен брачен договор). Рефлексното действие на договора за покупко-продажба не изключва необходимостта от преценка за наличието на предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС за всеки един от съвладелците, в това число – и за неучаствалия в сделката съпруг. Ако последният към момента на сключване на договора за покупко-продажба знае, че третото лице, с което договаря съпругът му, не е собственик на прехвърляната вещ, установеното от него владение върху вещта ще е недобросъвестно владение. Когато обаче съпругът-контрахент знае, че третото лице не е собственик и това прави владението му недобросъвестно, това ще се отразява и върху владението, установено по силата на рефлексното действие от неучаствалия в договора съпруг. Владението на неучаствалия в договора съпруг също ще бъде недобросъвестно, въпреки че към момента на сключването на договора той не е знаел, че третото лице-продавач не е собственик на продаваната вещ. Причината за това е, че установеното от този съпруг владение е част от рефлексното действие на договора за покупко-продажба (породено от съдържащата се в брачния договор организационна клауза за избор на имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост), което настъпва единно по отношение на двамата съпрузи и не може да се различава за неучаствалия в договора съпруг. Последният „търпи“ правното действие на договора такова, каквото е настъпило, включително и с оглед неговата обусловеност от субективното отношение на съпруга-контрахент, което в случаите на чл. 70, ал. 1 ЗС има правно значение.
Във втората хипотеза на чл. 70, ал. 1 ЗС – когато владението на вещта се осъществява на правно основание, годно да го направи собственик, но предписаната от закона форма е опорочена, преценката следва да се извършва единствено за формата на договора за покупко-продажба, но не и на брачния договор. Както вече беше посочено, правното основание, на което неучаствалият в договора съпруг установява владение върху продадената вещ, е договорът за покупко-продажба – именно той би прехвърлил собствеността, ако третото лице беше собственик, в който случай щеше да възникне правоприемство от третото лице към неучаствалия в сделката съпруг: съответната идеална част на неучаствалия в договора съпруг не преминава през патримониума на съпруга-контрахент, а се придобива от неучаствалия съпруг въз основа на директно правоприемство от третото лице. Брачният договор не е правно основание за настъпването на посоченото правоприемство, а единствено създава и отчасти урежда (в случаите, когато предвижда различно съотношение между идеалните части в съсобствеността в отклонение на чл. 30, ал. 2 ЗС) рефлексно действие на сключения договор за покупко-продажба, по който настъпва това правоприемство. За да се демонстрира това, е достатъчно да се посочи, че брачният договор не индивидуализира вещното право, което се прехвърля или по отношение на което се осъществява владение. Това е предмет на договора за покупко-продажба. Ето защо евентуалният порок в предписаната от закона форма на брачния договор, без тя да води до нищожност на брачния договор, няма да се отразява върху добросъвестния характер на владението, установено от неучаствалия в договора съпруг, ако са налице всички останали предпоставки за това по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Достатъчно е брачният договор да е действителен, за да предизвика рефлексното действие на договора за покупко-продажба, включително и с оглед значението му на годно правно основание по чл. 70, ал. 1 ЗС. Ако обаче брачният договор е нищожен, той няма да може да предизвика рефлексното действие на договора за покупко-продажба, поради което последният няма да може да бъде използван от неучаствалия в сделката съпруг като основание за установяването на добросъвестно владение. Ако владение върху вещта все пак бъде установено от неучаствалия в договора съпруг, това владение ще бъде недобросъвестно.
Дотук разгледахме случаите на установяване на владение на съпруг въз основа на организационни клаузи спрямо трети за брачното правоотношение лица. Възможно е обаче организационни клаузи да бъдат причина за установяване на владение на единия съпруг спрямо вещ, собственост на другия съпруг. Съществуват случаи, при които нищожността на организационни клаузи на брачния договор може да доведе до установяване на владение от единия съпруг върху имущество, притежавано от другия съпруг. Като такъв пример може да бъде посочен случаят на нищожен брачен договор, страните по който избират имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост, но в действителност отношенията им трябва да се уреждат съгласно режима на разделност. Така съпругът-контрахент смята, че придобива закупувания от него имот като съсобственост (съгласно имуществено-брачния режим по нищожния брачен договор), а всъщност го придобива в индивидуална собственост (съгласно действително приложимия имуществено-брачен режим на разделност). До такава ситуация може да се стигне: i) когато преди сключването на нищожния брачен договор съпрузите са избрали режим на разделност – сключването на нищожния брачен договор за режим на обикновена съсобственост не води до промяна или отмяна на приложимия преди това режим на разделност, или ii) когато със сключения нищожен брачен договор страните са предвидили възникване на съсобственост в по-широк кръг от случаи в сравнение с тези при законовия режим на общност – така те ще смятат, че притежават в съсобственост (по силата на брачния договор) вещи, които всъщност се придобиват като лична собственост (по силата на законовия режим на общност) от съпруга-контрахент.
В тези случаи може да се постави въпросът дали съпругът, който не участва в договора за покупко-продажба и за който не настъпва рефлексно действие на този договор, може да осъществява владение на идеалната част, която той би придобил съгласно нищожния брачен договор, но която съгласно действително приложимия имуществено-брачен режим е собственост на съпруга-контрахент? Третото лице-продавач е собственик на вещта и предписаната от закона форма за договора за покупко-продажба не е опорочена. Практическото значение на така поставения въпрос е в значителна степен намалено с оглед на обстоятелството, че между съпрузи давност не тече (чл. 115, б. „в“ ЗЗД), поради което дори и да се признае подобно владение на неучаствалия в договора съпруг, то няма да има давностен характер. Струва ми се, че на така поставения въпрос принципно следва да се отговори положително – неучаствалият в договора съпруг може да установи владение върху съответната идеална част от придобитата от съпруга-контрахент вещ, като това владение ще има давностен характер едва след прекратяването на брака. Няма причина, поради която да се откаже на единия съпруг да владее идеална част от вещ, притежавана от другия съпруг, след като и двамата съобразяват това в своето фактическо и психическо отношение към вещта. Нищожността на организационната клауза може да бъде релевирана чрез установителен иск, който не се просрочва по давност, а разпоредбата на чл. 115, б. „в“ ЗЗД предпазва съпрузите от давностния характер на едно подобно владение.15 Във всички случаи така установеното от неучаствалия в договора съпруг владение ще е недобросъвестно16, тъй като се установява с оглед на неосъществено рефлексно действие на договора за покупко-продажба, сключен с лице (съпруга-контрахент), различно от владелеца (неучаствалия в договора съпруг). Поради посочените по-горе съображения организационна клауза на брачния договор не може да бъде правно основание за установяване на добросъвестно давностно владение от неучаствалия в договора съпруг, а още по-малко такова основание може да бъде нищожният брачен договор.
Бележки под линия:
1 За разграничението на клаузите на престационни и организационни вж. Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция по СК от 2009 г. проф. д-р Методи Марков. Книга първа. С., 2010, с. 393, Матеева, Е. Семейно право на Република България. Разширен лекционен курс по новия семеен кодекс (2009). С., 2010, с. 175, както и Станева, А. Брачният договор. С., 2011, с. 20-21.
2 Вж. също Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 58, където клаузите на брачния договор, имащи за предмет разпореждане с конкретно предбрачно имущество, са определени като „обикновени прехвърлителни сделки, които, макар и направени с брачния договор, … не се числят към типичното му съдържание“. Като типични за брачния договор са посочени уговорките, „които не биха могли да бъдат предмет на друг вид договор“, каквито са организационните клаузи, които установяват режим на имуществени отношения между съпрузите. Едновременно с това обаче авторът приема, че „[м]акар и клаузите относно режима на имуществените отношения да не могат да бъдат предмет на друг договор освен брачния, последният може да съществува и без тяхното наличие“ (с. 143). В обратен смисъл вж. Димитров, Кр. Съдържание на брачния договор. – В: Научни трудове на Русенския университет, 2013, том 52, серия 7, с. 122. По въпроса вж. също Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция по СК от 2009 г. проф. д-р Методи Марков. Книга първа. С., 2010, с. 392, където се посочва, че съществен елемент на брачния договор е „клауза относно избор на режим или поне едно имуществено задължение между съпрузите“.
3 Така и Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 157.
4 За допустимостта и валидността на подобна клауза вж. Марков, М. Брачният договор – една модерна необходимост. // Общество и право, 2007, № 3, с. 19, Станева, А. – В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова Коментар на новия семеен кодекс. С., 2009, с. 125, Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция по СК от 2009 г. проф. д-р Методи Марков. Книга първа. С., 2010, с. 408, Станева, А. Брачният договор. С., 2011, с. 83, Петкова, Ц. Право на по-голям дял от съпружеската имуществена общност поради принос. С., 2013, с. 150, както и Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 41, който изрично посочва, че в този случай „дяловете следва да съответстват на реалния принос на всеки от съпрузите“ – той приема и възможността за прекратяване на брачния договор по реда на чл. 42, ал. 1, т. 2 СК, ако предварителната преценка на страните относно съотношението на техния принос се разминава с действителния им принос (с. 68). За нищожността на подобна клауза, когато тя е уговорена в случай на прекратяване на брака поради смърт на един от съпрузите, вж. Розов, Ф., Ст. Нацев. Брачните договори по новия семеен кодекс – екстравагантен и неясен експеримент. // Правен свят, 2009, № 10, с. 131, както и Петров, В. Съвместни завещателни разпореждания на съпрузи. – В: Семейните отношения в променящия се свят. Правни, социологически и икономически измерения. С., 2014, с. 263, където се приема, че подобна клауза представлява случай на съвместно завещание (изключение от забраната по чл. 38, ал. 3, изр. 1 СК), който de lege ferenda трябва да отпадне.
5 Подобна клауза може да намира приложение само при прекратяване на общността на точно посочени в брачния договор основания: освен тези по чл. 28 СК, също и при прекратяване на общността поради насочване на принудително изпълнение на единия съпруг върху общата вещ. За тази хипотеза вж. Петкова, Ц. Право на по-голям дял от съпружеската имуществена общност поради принос. С., 2013, с. 152. Така постигнатата в брачния договор уговорка следва да бъде съобразена от съдебния изпълнител. Страните обаче не могат да противопоставят на кредиторите си извънсъдебно споразумение, с което определят по-голям дял в полза на съпруга-недлъжник (с. 155).
6 За тази възможност вж. Димитрова, А., С. Тасев Имуществените отношения между съпрузите по проекта за нов Семеен кодекс. // Съвременно право, 2007, № 6, с. 37, Станева, А. Брачният договор. С., 2011, с. 83, както и Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 26, включително бел. под линия № 54.
7 Срещу действителността на подобна уговорка се възразява, че е налице нищожност поради противоречие със закона и по-конкретно с характерния за семейното право принцип за независимост на съпрузите при упражняването на тяхната професия (чл. 16 СК). Уговореният разширен режим на съпружеска общност би могъл да затрудни упражняването на професията на съответния съпруг, с което и да засегне правото му самостоятелно и независимо да упражнява своята професия. Упражняването на професията обаче е свързано с управлението на вещта, а режимът на съпружеска общност дава възможност на всеки от съсобствениците да управлява вещта (чл. 24, ал. 2 СК), без да се формират и отчитат мнозинства (тъй като съпружеската имуществена общност е бездялова съсобственост). В този смисъл е възможно режимът на СИО да бъде по-благоприятен в сравнение с този на обикновената съсобственост.
8 Вж. също Ставру, Ст. Вещноправно действие на брачния договор. // Общество и право, 2011, № 2, с. 101-119.
9 Вж. Станева, А. – В: Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова Коментар на новия семеен кодекс. С., 2009, с. 71. В обратен смисъл, а именно, че страните по брачния договор могат да уговорят общност на придобитите през време на брака имущества, въпреки липсата на съвместен принос, вж. Марков, М. – В: Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция по СК от 2009 г. проф. д-р Методи Марков. Книга първа. С., 2010, с. 407, както и Димитрова, Г. Съдържание на брачния договор според проекта за нов Семеен кодекс. // Собственост и право, 2008, № 6, ЕПИ On-line.
10 Вж. също Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 72, 106, където се посочва за нравствено недопустимо „икономически силният съпруг [да] се поставя в положението на финансово експлоатиран“.
11 Тази възможност е приета и от Марков, М. Разпореждане със семейното жилище – собственост на единия от съпрузите. // Собственост и право, 2010, № 2, с. 46.
12 За критика на това разрешение, която споделям, вж. Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 81-82.
13 Възприемам изцяло аргументацията на Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 52: „Режимът на имуществените отношения следва да е единен, иначе би бил основа за неравенство“. В противен смисъл – за допускане на валидността на подобна уговорка, вж. Матеева, Е. Семейно право на Република България. Разширен лекционен курс по новия семеен кодекс (2009). С., 2010, с. 172. Възможността за прилагане на различни имущественобрачни режими за всеки един от съпрузите вж. Димитрова, Г. Съдържание на брачния договор според проекта за нов Семеен кодекс. // Собственост и право, 2008, кн. 6, 41-42.
14 Подробно вж. Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (непубл.). Пловдив, 2015, с. 30-34. Вж. и цитирания там Попов, Л. Имуществена общност на съпрузите. С., 1969, с. 94, където солидарната отговорност на съпрузите за задълженията, поети за нуждите на семейството, е „пасивната страна на общността“. Същата връзка се потвърждава и от Ненова, Л. Семейно право – тълкувателен справочник. С., 1990, с. 91.
15 За необходимостта от евентуално преосмисляне на общата забрана на чл. 115, б. „в“ ЗЗД вж. Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (Непубл.). Пловдив, 2015, с. 225.
16 В обратен смисъл вж. Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. Дисертационен труд за образователна и научна степен „доктор“ (Непубл.). Пловдив, 2015, с. 230, където се приема, че: „[щ]ом в тези случаи въз основа на имуществено-брачния режим могат да бъдат съхранени в партримониума на съпруга-приобретател вещни права, съответно такива могат да бъдат придобити от другия съпруг, не виждам пречка брачният договор, който го установява, да бъде признат за годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС“.
Никак нелоша статия, впечатляваща със своята от една страна вариативна обхватност, а от друга стегнатост и яснота на езика, четима на един дъх и без особени затруднения и от юристи нетесни професионалисти в областта на семейното и вещното право, филигранната интеграция на които отрасли в настоящия труд го издига на качествено ново равнище сам по себе си, съчетавайки нужното количество теоретична подложка с абсолютно каузално реализируеми житейски, чисто практически, моменти, всичко това заслужаващо поздравления.
Извън горното обаче на някои места, може би заради ограниченията в обема на произведението, съжденията сякаш са недостатъчно, отчитайки спецификата на рефлексното действие на сделките и в широк план юридическите факти, вкл. събития, погледнато от ракурса на комплементарната такава, спрямо която принципно съзнателното изявление, целящо настъпването на конкретни последици, се явява субективно неутрална спрямо нея консеквентна случка с ефект, настъпващ автоматично по силата на атрибутивното (не акцесорно) съглашение, директно в патримониума на трето лице, т.е. визираната казуистика касае добавъчно, не подчинено, съглашение и в този смисъл кондиционализирането на в есенцията си “рамковия” [щеше да е добре да се доразвие този паралел или по-точно близостта с общите условия, абстрахирайки от потенциалните обвинения в цинизъм, защото уреждането на обсъжданите отношения е имуществено] брачен, като контрапункт на индивидуалния ad hoc облигационен, договор с предмет вещна транслация, е под въпрос, още повече, че в ситуацията на недействителност, субсидиарно се прилага законовата регулация с всичките позитиви и негативи за отделния съпруг от това.
В светлината на изложеното, някои от изводите трябва да бъдат прецизирани:
1) “Нищожността на брачния договор обаче ще възпрепятства рефлексното действие на договора за покупко-продажба да се прояви и по отношение на неучаствалия при сключването му съпруг. Последният няма да може да се позове на договора покупко-продажба като основание за осъществяване на добросъвестно владение. ”
Тук се получава така, че наистина при нищожност на брачното споразумение, липсват нужните контрактни предпоставки за “отразяване” на вещния ефект, но едновременно с това се анулира целият режим между съпрузите и би трябвало да имплементира този по подразбиране, закрепен в кодекса, при който обаче анимусът на добросъвестното владение е досежно половината от съсобствеността и с изтичането на давностния срок се придобива в условията на СИО, а другата е недобросъвестно държана като своя от другия съпруг поради отсъствието на валидна привръзка.
2) “Рефлексното действие на договора за покупко-продажба не изключва необходимостта от преценка за наличието на предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС за всеки един от съвладелците, в това число – и за неучаствалия в сделката съпруг.
…
Владението на неучаствалия в договора съпруг също ще бъде недобросъвестно, въпреки че към момента на сключването на договора той не е знаел, че третото лице-продавач не е собственик на продаваната вещ.
…
Причината за това е, че установеното от този съпруг владение е част от рефлексното действие на договора за покупко-продажба (породено от съдържащата се в брачния договор организационна клауза за избор на имуществено-брачен режим на обикновена съсобственост), което настъпва единно по отношение на двамата съпрузи и не може да се различава за неучаствалия в договора съпруг. Последният „търпи“ правното действие на договора такова, каквото е настъпило, включително и с оглед неговата обусловеност от субективното отношение на съпруга-контрахент, което в случаите на чл. 70, ал. 1 ЗС има правно значение.”
От горното няма как да не се обърне внимание на контрадиктиращите си тези смесващи категорично диференцираните в закона изискуеми хипотезисни факти – правно основание (договорът за покупко-продажба) и знание съобразно принципа nemo dat quod non habet, което в интелектуален аспект обаче освен, че е строго персонално, е предикатно и в най-лошия случай съвпада темпорално със сключването на сделката, а не успоредно на нея, фундаментално откъсващо битието му от това на формалното постигане на съгласие в обективирано в необходимия квалифициран писмен вид, така че елементарната “трансмисия” на личните намерения, мотивирано с без значение дали те, като партикуларни сурогати, заедно с физическата власт върху имота, на пълноценната собственост, попадат в пределите на избрания имуществен режим или не, така че владението на невключения в действителния договор съпруг, намиращ се в това положение трябва да се кредитира като добросъвестно за съответната идеална част, преобразувано в притежание на СИО с изминаването на съответния период от време, елемент от субцесивния, оригинерен, посесорно-петиторен състав.
В общи линии, приятна за четене стимулираща ума публикация, която заслужава да бъде цитирана и анализирана по-детайлно, заради интересната проблематика, засегната в нея. Поздрави.