(статията е публикувана в Маринова, Е. (съст.) Екологическа етика, природа и устойчиво развитие на българия. Сборник статии. С., 2015, с. 248-263)
“Екология” е дума от гръцки произход. Тя включва два термина: “ο?κος” – в превод „къща“, “жилище”, “дом”, и “-λογ?α” – „изследване на“, “наука”.1 Екологията се дефинира като наука за изследване на взаимоотношенията между организмите и между организмите и средата. Това предопределя и важността на понятията “организъм” и “среда”. Понятието “организъм” е в най-голяма близост до понятието “тяло”. Именно противопоставянето на “тялото” и “средата”, както и опитите за превръщането на “тялото” в част от “средата”, са предмет на настоящото изложение. Основният акцент е върху метаморфозата на тялото от субект в екологическите отношения в компонент на регулираните екосистеми. Последователно са разгледани различните “роли” на тялото в контекста на екологичните регулации: взаимодействията му с околната среда и участието му в различни екосистеми, децентрализиране и дислокализиране на ресурсни елементи от тялото в околната среда, разглеждането на тялото като самостоятелна екосистема и превръщането му в “околна среда”.
1. Околната среда и тялото – дивергенции и колаборации
Отношенията между околната среда и тялото винаги са били динамични. Самото разграничение “среда-тяло” се отхвърля предвид особеностите при определянето на границите на тялото. Къде свършва тялото и къде започва средата? Каква е ролята на посредниците между тялото и средата, например – на дрехите, на очните лещи, на различните лекарствени продукти и медицински изделия за третиране на кожата? Те по-скоро част от тялото ли са (например протезата, която прави възможни движенията на таза) или са част от средата (например телефонът, в който съхраняваме информация за продуктите, които трябва да купим от магазина)?
В човешкият организъм живеят милиарди други биологични същества – достатъчно е да споменем бактериите, които са определящи за здравето на човека. Тялото на всеки един от нас съжителства с повече от 100 трилиона микроби (т. нар. човешки микробиом), като едни от тях са разположени по кожата, а други – във вътрешността на тялото (най-вече стомаха и червата). “Бактериалната карта” на човешкото тяло показва къде са разположени “природните” резервоари на бактерии в нашето тяло. Те са не само полезни, но и крайно необходими за храносмилането, за функционирането на имунната система, при защита срещу болестотворни агенти.2 “Осчетоводяването” на живеещите в човешкия организъм микроби показва съществуването на относително самостоятелни и по правило (при здрав организъм) балансирани екосистеми3 от бактерии и вируси, разположени в човешкото тяло. Оказва се, че екосистеми могат да съществуват не само извън, но и вътре в тялото на човека. Човешкият микробиом (разположените в човешкото тяло микроорганизми) свидетелства за условността на границите между тялото и средата, за непрекъснатия обмен на организми между екосистемите в и извън тялото. Биологичните граници на тялото са силно пропускливи, когато изследването им се осъществява на микро(скопично) ниво. Видимостта на границите е резултат от естеството и ограниченията на нашите сетива, които не забелязват непрекъснатото взаимодействие на тялото със средата – отдаването и приемането на хиляди микроорганизми “навън от” и “навътре в” човешкото тяло.
Взаимодействието на тялото със средата е част от еволюцията на човешкия организъм. Във всяка една от клетките на човешкия организъм продължава да живее възникналата преди милиони години симбиоза – митохондриите: клетъчни органели, които съдържат собствена генетична информация, различна от тази в ДНК, разположена в ядрото на клетката. Митохондриите са произлизат4 от свободноживеещи прокариоти – предядрени организми (аеробни бактерии), които нямат клетъчно ядро или какъвто и да е друг мембранно ограничен органел. Благодарение на “погълнатите” от човешките клетки аеробни бактерии, те са получили способността да произвеждат енергия – чрез т. нар. клетъчни дишане, осъществявано именно с помощта на митохондриите. Митохондриите превръщат органичния материал в енергия под формата на АТФ5, но освен това играят главна роля и в много метаболитни процеси. Осъществяваните в митохондриите процеси захранват разположените в клетката белтъци, явяващи се основен градивен елемент на човешкия организъм. Така, поглъщането на предядрени бактерии от еукариотните клетки, т. е. присвояване (овътрешностяване) на елементи от “околната среда” и превръщането им в част от клетката, се оказва пробив в еволюцията на живите организми. Във всяка човешка клетка съществува митохондрия (една или няколко милиона6), свидетелстваща за способността на тялото, дори на клетъчно ниво, да поглъща външни за нея елементи, превръщайки ги в част от себе си. Това биологично присвояване на околната среда е акт на пресичане и компрометиране на биологичните граници на тялото.
Акт на взаимодействие на тялото със средата, вече на ниво организъм, е банално звучащия акт на хранене: поглъщането на хранителни (а и лекарствени) продукти води до овътрешностяване на елементи от околната среда – погълнатите продукти се разтварят и усвояват от специално създадени за целта органи на човешкото тяло (стомах, чревна система). Хранителните вещества се разграждат до компоненти, захранващи клетките на човешкия организъм, а отпадъчните продукти са изхвърлят от тялото. Биологичното взаимодействие на тялото с околната среда е непрекъснато и е свързано с активна обмяна, при която “природата” (“околната среда”) влиза и излиза в тялото, което непрекъснато е потопено в нея. В някаква степен тялото непрекъснато преработва и “прокарва през себе си” околната среда. Не само средата обикаля около тялото, но и тялото чрез акта на хранене “заобикаля” средата, обгръща я в своите граници, превръща я в част от собствената си екосистема. Храненето се определя като изключително интимен акт именно поради извършваното с него допускане на (чужди) елементи от околността във вътрешността на (нашето) тяло.7 Устата се превръща във вход към тялото, където ръцете и езикът могат да осъществят контролни (митнически) функции. Разбира се, не само устата е вход към тялото, такива са всички телесни отверстия (по правило), както и всички рани по кожата (по изключение), през които “околната среда” – болестотворна или лечебна, може да премине, за да въздейства върху процесите в тялото. Това превръща отверстията и раните в охраняеми зони, в зони на конфликт между “тялото” и “средата”, където се прилагат рестриктивни режими (хигиена), за да се постигнат контролирани резултати: избягване на инфекция – когато навлизащите в тялото микроорганизми са болестотворни, или постигане на оптимален лечебен ефект – при втриване на лекарство, което има за цел да овладее нежелани процеси в тялото.
С развитието на науката и техниката тялото получи и своите технологични граници. Освен биологични, човешкото тяло започна да търси своите технологични граници. Биотехнологиите са все по-агресивни към пространствените пресубпозиции в термина “околно среда”8. “Околната среда” е нещо “около” някого и е “среда” за съществуването му. Тя е понятие на контрола, който човекът (като субект) иска да упражнява върху своето обкръжение (като обекти).9 Тя предполага ясно разграничение между обект (околна среда) и субект (заобиколено действащо лице). Именно тялото на човека е било заобиколеният “някой”, докато биомедицината и комерсиализацията на тялото не са го превърнали в заобиколеното “нещо”. Вместо субект на екологичните отношения, на човешкото тяло все по-често в биотехнологиите се гледа като на специфична екосистема, която ние – хората, субектите, можем да променяме и регулираме.10 Това противопоставяне на “ние” (хората, субектите) срещу “тях” (телата, обектите) е резултат от огромното познание, което последния век натрупа по отношение на човешкото тяло. Подробното изучаване на “вътрешното тяло” – невидимата вътрешност на човешкото тяло (с помощта на различни апарати и уреди – рентген, ядрено-магнитен резонанс, електроенцефалограма и др.), разкри скритите тайни на тялото, декомпозира неговата интенционалност, превръщайки феноменологичното тяло във функция на биологични и алгоритмични процеси. Именно тази нова концепция за човешкото тяло като биологичен конструкт, функциониращ по логични и разбираеми правила, дава смелост на съвременната наука да търси механизми и методи за контрол върху тялото, което вече е много повече обект, отколкото субект на въздействие. В тази парадигма на мислене за тялото се случва революцията в медицината, касаеща визуалната диагностика, трансплантациите, асистираната репродукция, биоимплантите.
Технологиите усилват динамичността на границите на тялото, като провокират конвенцията за телесни граници. Срещу социално-политическите усилия по медицинско картографиране на тялото чрез експертна делегация с претенция за неоспоримост (предоставяне на въпроса за биологичните граници на решението на анатоми и лекари) се противопоставя идеята на научно-технологичния прогрес, който може, отново експертно, да моделира границите на тялото (добавяйки или изваждайки от него различни компоненти, каквито са технологичните импланти, органите при ксенотрансплантация и др.). Едни експерти (учени-биолози) спорят с други експерти (учени-инженери) относно границите на човека като организъм. Ако обаче едните претендират за обективност при установяването на един действително съществуващ факт – границите на човешкото тяло, то другите насочват усилията си към променяемостта на тези граници чрез предоставяните от науката възможности за тяхното прекартографиране и проектиране. Тук се включват и опитите за извършване на генетични модификации, които в крайна сметка променят контурите на тялото – както различните форми на евгеника, така и генната терапия. Такива са и “козметичните” операции, както по отстраняване на телесни “нередовности” – например амбивалентен или нежелан пол, така и по добавяне на телесни “бонуси” – телесни модификации, насочени към “добавяне” на обеци, цветове, та дори и на рога и опашки към “стандартното” тяло.
С развитието на технологиите човешкото тяло беше включено в нови хибридни екосистеми, включващи не само биологични (химически), но и технологични (физически) компоненти. Така например в екосистеми, в които участва тялото, бяха интегрирани устройства, подсилващи функциите на човека (часовници, мобилни телефон и таблети, смарточила). Тези устройства или поеха изпълнението на функции, които са типични за биологичните части на тялото (например запаметяването, което от мозъка се дислоцира към външни хард дискове), или добавиха нови възможности към вече съществуващите в тялото (например възможността за точно измерване на времето, за достъп до информация, която не е уловима за тялото: инфрачервена или ултравиолетова светлина, звуци под определена сила и др.). От една страна, тялото се разтовари от някои свои функции, но от друга – се натовари с нови и нетипични впечатления и информационни потоци. Вече не е нужно да помним имената и рождените дни на всички наши познати, но стана наложително, за да бъдем адаптирани и адекватни към социалната действителност, в която живеем, да развиваме уменията си за ползване на компютърни и други изчислителни устройства.
Хибридни екосистеми с участието на човешкото тяло създава и едно ново направление в развитието на съвременните технологии: т. нар. интернет на нещата и местата (интернет на обектите), в който тялото е компонент за предизвикване на определени промени. Примери за тази технология са “смарт” (“умните”) автомобили; “смарт” (“умните”) къщи; “смарт” (“умната”) архитектура. Човек се заобикаля от “умни” вещи, които са “способни” да реагират на неговите нужди, т. е. да функционират съответно (симбиотично) с неговото тяло. Биотехнологичната симбиоза се изразява в това, че от една страна, човекът-тяло предизвиква промените в “умната” околна среда, а от друга страна, околната среда се поддържа като “околна” именно от човека-тяло. Човекът заменя “естествената” си околна среда с по-”умна”, заобгражда се с вещи, които са свързани с тялото му по един предварително зададен от него начин. Тялото се потапя, освен в естествените биологични екосистеми, които винаги са го заобграждали, и в нови хибридни и технологични екосистеми, които имат претенциите да заменят трудно контролируемата естествена околна среда. Вместо да се опитаме да спасим климата на цялата планета Земя, като се съобразяваме с изискванията на природата за баланс в начина на нейната употреба, като по-ефективно решение технологиите предлагат изграждането на защитени от природата зони, стабилни и контролируеми технологични екосистеми, в които човек определя какъв да бъде и как да се постигне балансът.11 Най-типичният и злободневен пример за подобен опит е климатикът, който се е превърнал в неизбежна част от обзавеждането на всяка къща в Западния свят. Климатикът има претенцията да създава локален климат, затворен и контролиран ареал, място за живот, което е независимо от случващата се извън него природа.
2. Размяната на роли и ахилесовата пета на хибридното тяло
Осъзнаването на микродинамиката на тялото като биологичен организъм (провокация към биологичните граници на човешкото тяло) и все по-успешните опити за модифициране на тялото (провокацията на технологичните граници на човешкото тяло) водят да процес на постепенно разпадане на кохерентността на тялото. Тялото се дисбалансира не само като елемент на по-голяма екосистема, в която участва, но и разглеждано като отделна и самостоятелна екосистема.
Тялото и околната среда започват за заменят своите стойности, наблюдава се дифузия на техните ролите. От една страна, околната среда се хуманизира – природа се анимира не само през поставянето на въпросите за правата на домашните любимци, но и чрез огромните инвестиции на индустрията в производството на хуманоидни и емоционални роботи, чрез ангажимента на науката и технологиите към развиването на “смарт” света и инфраструктурата на интернет на нещата и местата. Едновременно с това се наблюдава дехуманизиране на заобиколения център – редуциране на тялото до носител, предпоставка, продукт, стока, имущество, смесица от биологични и технологични елементи, които се поставят в един умен и откликващ свят. Демитологизирането и десакрализирането на тялото (а с него до известна степен и на човека) го превръщат от Божествен продукт в случайност на природата.12 Това дава основание на човека да се “захване” с овладяването, проектирането и подобряването на своето тяло и на самия себе си. Процесът на технологичното овладяване на тялото преминава през два условно обособени етапа: овладяването на тялото като екосистема и превръщането му в околна среда.
При първия етап на разглеждане на тялото като подлежаща на целенасочена регулация екосистема човекът все още е тази екосистема и участва в нея “отвътре”. Човекът, като неделимо биологично цяло, като субект на въздействие, е “заобиколен” от средата като тялото (с тялото си). Регулирайки тялото си, човек регулира себе си. Това е акт на грижа за себе си, на взаимодействие със себе си. Експлицирането на вътрешното тяло: тялото, което не виждаме, но е станало достъпно за погледа като “нова природа”, като подредени от науката системи от органи, води до себепознание, в което се промъкват първите сенки на отчуждението. Диагностичните методи – ехография, ренгеново снимане, ЯМР, електроенцефалограми и др., разкриват винаги едно малко или много чуждо тяло. На етапа “тялото като екосистема” човек се опитва да интегрира и това непознато и “чуждо” тяло в своята идентичност, включително и чрез естетизирането и банализирането му. Така например ренгеновите снимки се превръщат във форма на изкуство13, а измерване на екоститемността на тялото се практикува ежедневно като измерване на “себе си” – чрез т. нар. biofeedback14: използване на свързани с тялото устройства, които непрекъснато измерват кръвното налягате, пулса, разположението и скоростта на движение на тялото, изминатите от него хоризонтални (трекинг) и вертикални (денивелация) разстояния, продължителността и качеството на съня. Развива се една особена грижа за тялото като грижа за себе си, която бихме могли да обозначим като екосоматика – непрекъснато контролиране и възстановяване на тялото като екосистемата (поддържане на “себе си”). Здравето се превръща в екологичен продукт, в резултат от поддържането на равновесието на тялото като екосистема.
С мониторинга на тялото обаче все повече се засилва съмнението в неговите способности и желанието то да бъде подпомогнато “отвън” в непрекъснатата му борба за пълноценен и качествен живот. Така, в процеса на измерванията, правещи видимо дори едно здраво (и поради това по правило невидимо15) тяло, се появява проблемът “Тяло”, чието разрешаване и отчасти и начин за преодоляване на самия себе си. Сред средствата, насочени към подобно преодоляване, се посочват различните методи на антропотехника (модифициране на човешкото същество чрез намеса в тялото му, но не с медицинска цел16), както и една от най-новите технологични инициативи – biohacking. Биохакингът представлява майсторене на себе си чрез създаване на нови сетива и усещания, включително чрез имплантиране на магнити под кожата (т. нар. магнетични импланти). Сред използваните в биохакинга методи са физическия допинг, професионалната психостимулация, естетическата некоригираща хирургия, нетерапевтична модулация на настроението. Биохакингът се свързва с т. нар. “биология направи си сам” (DIY Biology), с демократизацията на биологията, с превръщането на биологията в хоби, с “аматьорска” биология, както и с идеологията на биопънка (свободен достъп до човешкия геном и до генетичната информация като цяло). Според идеологията на тялото с “отворен код”, всеки има право на достъп до своята биология, за да се “майстори” в къщи по начина, по който предпочете. Телесните модификации при биохакингът са въпрос на “справяне” и “надиграване” на тялото и преодоляване на неговите дадености. Чрез биохакингът ние “хакваме” тялото си с “подръчни средства”, доказвайки, че не сме (че сме повече от) тялото си. Променяме тялото си в свободното си време въз основа на биоинженерни техники с отворен достъп. Започваме активно да се намесваме в екосистемата на тялото си, отдръпвайки се от него, заставайки зад него (прикрити) и над него (манипулиращи го).
При втория етап на разглеждането на тялото като околна среда, човекът вече е напуснал тялото–екосистема и я поддържа “отвън”.17 Човекът, редуциран в най-добрия случай до мозък, е “заобиколен” от тялото си. Нещо повече, той е надвиснал над тялото си и усилено го ремонтира. Тялото се е превърнало във външна мембрана на субекта, който е развъплътен, превърнат в абстрактна воля и интелект. Извършено е “смаляване” на тялото. То вече не съм Аз, тялото е само околна среда на Аз-а. То, тялото, а не Аз, е организъм, орган, тъкан, клетка, в, за, над която се намира човекът, готов да интервенира всеки момент, когато тялото се превърне в неудобна за него среда. Затова лечението вече не е достатъчно, трябва да се “лекуват” (отстраняват) и неудобства, присъщи и на здравото тяло, като например неспособността му да се движи със скорост от 300 км в час, неспособността му да усеща магнитни полета, неспособността му да оцелее в среда без кислород и пр. Настъпва отчуждаване на човека от неговото тяло. Грижата към тялото не е грижа като за себе си, а грижа като за имуществото си. Не става въпрос за форма на себегрижа, а за грижа на добрия стопанин. Личността катапултира от тялото, намирайки своето последно убежище в невронната структура на мрежата. Аз съм моят мозък, заобиколен от тяло18. Различните колаборации и конвергенции на тялото и техниката (екзоскелет, очила за усилено виждане, управлявана чрез мисълта хирургическа ръка) се превръщат в техники за екологична намеса в тялото като среда за съществуването на личността. Именно превръщането на тялото в околна среда-имущество прави идеологически безпрепятствено “нахлуването” в него на множество доскоро “външни” елементи (екзоскелетите стават импланти), превземането на тялото (на абордаж) от биотехнологични протези, които се интегрират с тази нова сфера от нашето имущество, каквото е тялото-организъм (нанотехнологии, невроинженерство). Субектът се е превърнал в собственик. Тялото – в екологична даденост.
И именно при това радикално повдигане на границите на тялото следва да бъде поставен въпросът за имунитета.19 Тялото ни разполага с естествени механизми за защита при нарушаване на неговите биологични граници – именно тези механизми на реакция свидетелстват за съществуването на такива граници. Имунната система реагира срещу болестотворните микроорганизми, които въздействат неблагоприятно върху тялото на човека. Реакция на отхвърляне съществува и при трансплантациите на чужди органи и тъкани. Тялото има своите еволюционно изградени и развити реакции срещу вредоносно нахлуващата в него “природата” (“тялото срещу природата”). Тялото обаче е в невъзможност да реагира срещу евентуални опасности, съдържащи се в технологичните импланти (“тялото срещу техниката”). Тези импланти са от друг порядък, те не винаги могат да влязат в биологично взаимодействие с тялото като организъм, макар и да го подкрепят, да възстановяват негови функции или дори да добавят физически възможности. Липсата на подобна защитна реакция може да бъде сравнена с Петата на Ахил като зона, в която тялото остава уязвимо.20 Петата на Ахил: “му дава едно тяло, едновременно смъртно и безсмъртно, защото е потопено от Тетида в реката Стикс – едновременно уязвим и неуязвим, хибридът, който не успява да контролира дуализма на телесната си единица, представляваща смущаваща смесица”21. По същия начин технологично усиленото и дори изваяно тяло е едновременно смъртно и безсмъртно: част от него умира, друга – например един скъп технологичен имплант (протеза), остава и след смъртта с възможност да бъде използвана от друг човек. Съвременната инженерна науката е фокусирала своето внимание върху “безсмъртната” част, тъй като тя е рожба на технологиите, но философията, етиката и екологията следва да дадат необходимия баланс, непрекъснато съживявайки дебата за “смъртната” част от хибрида, в който се е превърнало човешкото тяло. Но именно тази част, която ще умре (поне за сега), е частта, която носи индвидиуалността и създава личността. Това е онази част, с която умира и човекът.
Техниката заварва неподготвено тялото, то не може да се съпротивлява на механиката, на електрониката, на информационните технологии, които обаче намират начин към дублиране, подобряване и дори преодоляване на неговата функционалност. Техниката не мирише. Тя, ако е достатъчно стерилна, дезинфектирана: ако е достатъчно”чиста” техника, остава невидима за тялото и поради това то може да стане нейна лесна жертва. Човек се пази много повече от биологични субстанции, докосващи се до тялото му, отколкото от технологични съоръжения, проникващи в него. Човешкото тяло и биотехнологиите никога не са били част от една единна, еволюираща екосистема, поради което трудно могат да се саморегулират в принудителното си взаимодействие, наложено през последните няколко десетилетия. Липсата на естествена (несъзнателна) имунна защита на тялото срещу биотехнологиите изисква разработването на една внимателна (съзнателна) екология на тялото, която да следи за потъването на техниката в тялото. Соматоекология, която да се развива паралелно с антропотехниката.
Тялото, което доскоро е било обитателят на “къщата”, днес се превръща само по себе си в “къща” за човека. Вместо да се нуждае от подслон, именно тялото днес осигурява подслон – подслон на един човек, който е отрекъл своята тъждественост с телесността (тленността). Промяната в начина, по който се гледа на тялото и телесността – като манипулируема и дори обратима форма на съществуване на човека, води до своеобразно разширяване на предмета на науката екология. Тялото се възприема като атрибут на личността, като собственост, притежание на човека, който се отдръпва от собственото си тяло, за да може да го притежава. Претенцията за собственост върху тялото надделява над усещането за телесна идентичност. Тялото-капан, тялото-тъмница, тялото-пречка е дезинтегрирано от понятието за личност. Тялото се отделя от личността, за да може да се притежава и съответно – да се консумира, от човека-потребител. От агент в средата то се превръща в среда на агента: човекът отрича своята идентичност с тялото и се позиционира зад и над него. Тялото се превръща в част от околната среда на един абстрактен Аз, който отказва да бъде “редуциран” до своето тяло (но по необходимост се редуцира до своя мозък). Така в регулираните екосистеми попада и човешкото тяло.
Започнали като екзоскелети – външни за тялото конструкти, които усилват определени негови способности (например извършването на определени движения, поемането на натоварвания и пр.), биотехнологиите навлизат в дълбочината на тялото, превръщат се в импланти (например изкуствени кости, стави и дори сърца).22 От една страна, човешкото тяло излиза навън – “вътрешното тяло” става видимо, от друга страна, технологиите проникват все по-навътре в тялото – екзоскелетите се превръщат в импланти. В тези метаморфози човекът все повече търси своята идентичност извън тялото, превръщайки го в среда на своето търсене. Това прави тялото от невидимо присъстващ субект в ценен обект на притежание в епоха на процъфтяващ биокапитализъм23. Това поставя и въпроса за регулирането на човешкото тяло като своеобразна среда за съществуването на човека, в която навлизат все повече небиологични компоненти. Експлоатирането на границите на тялото и превръщането му в технологичен и инженерен хибрид изискват непрекъснато напомняне на ахилесовата пета на тезата, според която човекът не е тялото си – напомняне на факта, че именно тялото и неговите събития (раждането, здравето, болестта, смъртта) ни правят личности и хора.24 Пък и дори ако това напомняне изисква обосноваването на понятие като “екология на тялото".
Бележки под линия:
1 Вж. Матеев, Г. Екологична етика. С., 2001, с. 23, където е посочено, че екологията изучава “организацията и функционирането на надорганизмените системи на различни равнищ”, като наука за “взаимодействията на организмите между себе си и околната среда”, като наука, която изучава “приблемите на взамиодействие на човека и биосферата”.
2 Вж. Мончева, В. Тялото – оазис на 205 вида бактерии. – достъпна в интернет на адрес: http://www.monitor.bg/article?id=229359. Според Джулия Шегре от Националния институт за изучаване на човешкия геном в Бетесда, чийто екип е автор на “бактериалната карта” най-много бактерии има от китката до лакътя на ръката – 44 разновидности, а най-малко вътре в ухото – едва 15 вида. Вж. също Wanjek, C. 10,000 Microbes Cornered in Map of Human Body (June 13, 2012), достъпна в интернет на адрес: http://www.livescience.com/20929-microbes-healthy-humans-microbiome.html.
3 Вж. Holden, А. Consortium of Scientists Map the Human Body's Bacterial Ecosystem (June 13, 2012), достъпна в интернет на адрес: http://www.ucsf.edu/news/2012/06/12149/consortium-scientists-map-human-bodys-bacterial-ecosystem.
4 Според ендосимбионтната теория някои клетъчни органели на еукариотните клетки (клетки, притежаващи ядро, където е събран генетичният материал), а именно митохондриите и хлоропластите, произлизат от прокариотни клетки (предядрени клетки, клетки без ядро), попаднали в цитоплазмата на примитивната еукариотна клетка и установили с нея симбиоза. Според тази теория примитивните еукариоти са били анаеробни, но преди около 1 милиард години еукариотна клетка е погълнала аеробни бактерии, от които са произлезли нейните митохондрии – органелите-"енергоцентрали", които осъществяват клетъчното дишане. По-късно предшествениците на фотосинтезиращите еукариоти са погълнали цианобактерии, от които са произлезли техните хлоропласти. Като доказателство за истинността на ендосимбионтната теория се посочва обстоятелството, че митохондриите и хлоропластите имат собствен геном и рибозоми от прокариотен тип.
5 Аденозинтрифосфат – химично макроергично съединение, което съдържа богати на енергия връзки.
6 Вж. Voet, D., Voet, J. and C. Pratt Fundamentals of Biochemistry. NJ, 2006, p. 547.
7 Вж. Пожарлиев, Р. Философия на храненето (културно-исторически аспекти). С., 2013, с. 16, където се посочва възгледите на Фойербах за храненето като присвояване – обектът (храната) се включва реално в субекта и “става условие за неговото реално съществуване”, както и тезата на Харалд Лемке за т. нар. “порест Аз” – “Азът, който присвоявайки света в храненето, го всумква в себе си като условие за собственото съществуване”.
8 В понятието “околна среда” европейското екологично право включва не само “природните елементи”, но и “сътвореното от човека”. Вж. Кремер, Л. Европейско право на околната среда. С., 2008, с. 60. В същия смисъл е и легалната дефиниция на понятието “околно среда”: “комплекс от естествени и антропогенни фактори и компоненти, които се намират в състояние на взаимна зависимост и влияят върху екологичното равновесие и качеството на живота, здравето на хората, културното и историческото наследство” (параграф 1, т. 1 ДР на Закона за опазване на околната среда). Вж. Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. С., 2011, с. 20.
9 За определянето на концепцията за устойчиво развитие и проекцията й върху околната среда като “ориентирана към човека стратегия”, вж. Наумова, Ст. Основни въпроси на екологичното право. С., 2007, с. 16.
10 В този смисъл се посочва ефекта “повече субект, повече обект” при феминизма: колкото повече “субективност” (пари, независимост, равнопоставеност) печелят жените, толкова по-голяма част от нея (тях) влагат в превръщането си в съвършен (красив, привлекателен) “обект”. Вж. Хюстън, Н. Отражения в мъжки поглед. С., 2014, с. 109. За настъпващите промени в отношението към тялото при бурно развиващата се днес козметична индустрия авторката посочва, че “тялото замества дома” (115) – то поглъща грижите на субекта, обективирал своята телесност.
11 За това, че човекът е несъвършен и винаги се е опитвал да променя средата, за да я нагоди към себе си, вж. Слотердайк, П. Правила за човешкия парк. Отговор на писмото на Хайдегер „За хуманизма“. – Социологически проблеми, 2006, № 1-2, с. 38-41: “Хората са самоохраняващи, самозакрилящи се същества, които – където и да живеят – създават около себе си парково пространство. В паркове-градове, национални паркове, кантонални паркове, екопаркове – навсякъде човеците трябва да си изграждат мнение как да се регулира тяхното самозадържане“. Вж. също Зимел, Г. Фрагментарният характер на живота. С., 2014, с. 90: “[ч]овекът е роден да прекрачва граници”. Вж. Ортега-и-Гасет, Х. Фантазиращото животно. С., 2014, с. 12, където техниката е определена като “дейност по анулиране на природното в човека, тъй като адаптира природата към субекта, прави човека способен въз основа на своята фантазия да не се съобразява с природата”. Част от природата, която се адаптира, е и самото тяло на човека. Вж. също Лисман, К. Вселената на предметите. За естетиката на всекидневието. С., 2014, с. 156, където се посочва, че “човешкото тяло никога не е било оставяно в естественото му състояние”, то винаги е било репрезентирано като “репертоар от знаци”.
12 Вж. Глой, К. Разбирането на природата. I. История на научното мислене. С., 2004, с. 35.
13 Вж. Стойчев, В. Съвременният Body art и изобразяването на вътрешното тяло. – В: Философия и евроинтеграция. Общество на знанието. Сборник на Института за философски изследвания – БАН, Секция Философски науки. С., 2008, с. 126. Неразпознаваемостта на вътрешното тяло е опит да се покаже „чуждостта на себесността отсам нарцистичния образ“. (с. 127) „Колонизацията“ на вътрешното тяло, обаче, макар и в някаква степен да неотрализира, не може да отнеме чуждостта на тялото в неговите „вътрешности“.
14 Вж. например Frank, D. Khorshid, L. and M. McKee Biofeedback in medicine: who, when, why and how? – Mental Health in Family Medicine, 2010, № 7(2), p. 85–91. Вж. също Critchley, H., Melmed, R., Featherstone, E., Mathias, C. anf R. Dolan Brain activity during biofeedback relaxation. A functional neuroimaging investigation. – Brain, 2001, № 124 (5), p. 1003-1012.
15 Вж. Кангилем, Ж. Нормално и патологично. С., 1995, с. 68, където е посочва, че здравето е “девствеността на органите”, “живот в безмълвието на органите”.
16 Вж. Гофет, Ж. От поправения човек към усиления човек: зараждане на антропотехниката. – В: Усиленият човек, съст. Едуар Клайнпетер. С., 2014, с. 66
17 Вж. Ортега-и-Гасет, Х. Фантазиращото животно. С., 2014, с. 42: “Този свят и обстоятелствата, в които съм въвлечен, не е само обкръжението, което ме заобикаля, а също така тялото и душата ми. Аз не съм моето тяло; намирам се в него … Тялото и душата са неща, но аз не съм нещо, а драма, борба да се превърна в съществото, което трябва да бъда”. Именно този драматичен характер на човешкото съществуване, част от което е “въвлечено в природата, но всички други са извън нея”, превръщат човека в “онтологически кентавър” (с. 40, 11). Недостатъчността на човека, неговата негодност да живее сред природата го превръщат в “природна аномалия” (с. 9), лишават го от природа: “човекът няма природа” (с. 138). То е едно фантазиращо животно, което успява да постигне фантазиите си, казвайки “не” на природата и нейните изисквания, включително на природните изисквания на собственото си тяло (каквата е например практиката на аскезата).
18 Подробно за т. нар. “вмозъчаване” на личността („embrained“ mind) вж. Damasio, A. Descartes' Error: Emotion, Reason, and the Human Brain. New York, 1994, р. 118. Именно обсебеният от мозъка и кибернетиката „модерен човек“ е обозначен като „церебрален хипохондрик, обладан от абсолютната циркулация на посланията“. Вж. също Бодрияр, Ж. Системата на предметите. С., 2003, с. 34. Сред българските автори, критикуващи свеждането на тялото (неговата сетивна сложност като агент на познанието) до мозък като неврологичен централизъм и елиминация на чувстващото (материалното, усещащото) тяло, вж. Стойчев, В. Съвременната философия на тялото: между когнитивните науки (анихилиране на телесното) и невронауките (реифициране на менталното). – В: Епистемични стандарти в науката. Сборник на Институт за философски изследвания – БАН, Секция „Философия на науката“. С., 2007, с. 69.
19 Вж. Esposito, R. Immunitas: The Protection and Negation of Life. Cambridge, 2011, p. 80.
20 Вж. също Карагаева, Р. Случайният човек. Антиномично за човека или утаеното в метафора човешко. С., 2001, с. 40, където се посочва, че при увеличаването на средствата за управление на природата (включително и на природата в човешкото тяло) “става въпрос не за нарастваща независимост, а за нарастване на опосредстваността (и съответно сложността) на зависимостта”.
21 Вж. Андрийо, Б. Хибридният човек: телесни смесици и разстройства на идентичността. – В: Усиленият човек, съст. Едуар Клайнпетер. С., 2014, с. 89.
22 Вж. Бение, Ж-М. Трасхуманизъм: една религиозност за разгромената човечност. – В: Усиленият човек, съст. Едуар Клайнпетер. С., 2014, с. 132: технологията днес цели трансформиране “не само на околната среда, но също самото човешко същество”.
23 Вж. Манчев, Б. Тялото-метаморфоза. С., 2007, с. 55, където биокапитализмът се определя като “търговия с (форми на) живот, или по-точно производство и продажба на неорганични неща, чиято не само добавена, но и потребителска стойност, е форма на живот”.
24 В този смисъл трябва да се разбира казаното от Ортега-и-Гасет, че тялото е “жандар и педагог на духа”. Вж. Ортега-и-Гасет, Х. Фантазиращото животно. С., 2014, с. 78. Вж. също Горанов, П. Нищо особено. Етически предели и микроидеологии (съзерцателни есета). С., 2012, с. 142: “човекът е роден, за да умре, носъществува, защото не желае да се съгласи с този сигурен факт”. Той не може да постигне пълно бягство от тялото си – “тялото без тяло” или “безтелесното тяло” са утопия: “Моето тяло е място без изход, на което съм осъден”. Вж. Foucault, M. Le corps utopique. Les heterotopies. P. 2009, p. 10 (превод Антоанета Колева – вж. Колева, А. Дежурен по настояще. – Култура, № 25, 4 юли 2014 г.).
