Екологични измерения на негаторния иск по чл. 109 ЗС

(публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2021, № 3, с. 5–22)

Предмет на настоящия анализ е въпросът доколко с иска по чл. 109 ЗС могат да бъдат защитавани определени екологични стандарти, включително такива, чието постигане се свързва със спазването на предвижданията на общите и подробните устройствени планове относно предназначението на недвижимите имоти, попадащи в техния обхват. По-конкретно въпросът може да бъде формулиран и по следния начин: „Дали влошаването на факторите на жизнената среда, причинено в резултат от използването на имота не по предназначението, предвидено за съответната устройствена зона, е действие, което само по себе си води до създаване на пречки за съседен имот и обуславя уважаване на предявен от собствениците на този имот иск по чл. 109 ЗС, без да е необходимо доказването на конкретно накърняване на правото на собственост върху този имот и на факта на създаване на пречки за неговото ползване, които се по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС)“. От отговора на този въпрос зависи дали искът по чл. 109 ЗС може да бъде използван като инструмент за постигането на екологични цели – цели, които по правило надхвърлят вещноправния контекст на негаторния иск и фаворизират ищеца по нека условно го наречем „еко-негаторния“ иск, като го освобождават от необходимостта да доказва по какъв начин действията на ответника му пречат да упражнява правото си на собственост. Изследването на възможните екологични измерения на негаторния иск предполага разглеждането на понятието за „пречене“ в практиката на ВКС и по-конкретно – в мотивите на Тълкувателно решение № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ВС, ОСГК, където са изброени няколко хипотези на действия, които „по естеството си“ пречат на ищеца и поради това го освобождават от задължението да доказва надхвърлянето на границите на чл. 50 ЗС, след като е доказал осъществяването на конкретното деяние от страна на ответника.

1. Неоснователност на действието и пречене по смисъла на чл. 109 ЗС

Следва да бъде посочено, че „преченето“ по смисъла на чл. 109 ЗС е самостоятелна предпоставка за уважаването на негаторния иск, която се различава от „неоснователността“ на пречещото действие. Ако неоснователността на действието е свързано с преценката за неговата незаконосъобразност – доколко действието съобразява конкретно приложими спрямо ответника правила, то преченето е ефект от това неоснователно действие – факт, който следва да бъде установен във всеки отделен случай, като се вземат предвид границите на обикновените пречки, които са неизбежни при едновременното ползване на съседните имоти.

В този смисъл действието, срещу което искът по чл. 109 ЗС осигурява защита, е по правило резултантно. То води до създаването или до поддържането на реална пречка за използването на процесния имот, която: а) затруднява и смущава упражняването на вещното право на ищеца, което се защитава с така предявения негаторен иск (чл. 109 ЗС), и б) надхвърля по своята интензивност и/или времетраене обикновените пречки, които възникват при паралелното ползване на съседните имоти от съответния вид (чл. 50 ЗС). Ако липсва резултатът „пречене“, единствено неоснователността на действието не е достатъчна за успешното провеждане на негаторния иск. Неоснователността на действието на ответника, само по себе си, се адресира от други санкционни правила, най-често свързани с налагането на различни форми на административно-наказателна отговорност или с прилагането на принудителни административни мерки.

Съдебната практика по прилагането на чл. 109 ЗС последователно и безпротиворечиво провежда тезата, че за уважаването на иска по чл. 109 ЗС е необходимо да е налице конкретно смущаване, накърняване или ограничаване на правото на собственост на ищеца върху притежавания от него недвижим имот, дори и в случаите, когато е налице нарушаване на административноправни по своята същност изисквания, касаещи ползването и застрояването на имота на ответника. За да бъде уважен негаторният иск, „не е достатъчно само да се установи, че постройката е незаконна, тъй като това е само първата от предпоставките, кумулативното наличие на които прави основателен един иск по чл. 109 ЗС. Ищецът носи доказателствената тежест да установи, че строежът му пречи да упражнява в пълен обем правото си на собственост, тъй като негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно действие неминуемо довежда до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното от него абсолютно вещно право“.¹ В същия смисъл са и много други решения на ВКС, включително:

– Решение № 416/16.11.2010 г. по гр.д. № 27/2010 г. на ВКС, II г.о., в което е посочено, че „ищецът носи доказателствената тежест да установи, че строежът му пречи да упражнява в пълен обем правото си на собственост, тъй като негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно действие неминуемо води до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното от него абсолютно вещно право“;

– Решение № 421/14.01.2011 г. по гр.д. № 928/2009 г. на ВКС, II г.о., в което се приема, че „ако въпреки извършването на определени действия/бездействия, правомощията на собственика не се ограничават, респективно – не се засягат по начин да препятстват възможността да се упражнява правото на собственост, то може да направи извод, че невинаги всяко негативно, според собственика въздействие на собствеността, води до уважаване на иска по чл. 109 ЗС“;

– Решение № 46/26.05.2011 г. по гр. д. № 438/2010 г. на ВКС, I г.о., според което „сам по себе си вещноправният и градоустройствен статут на намираща се в съседен имот или на границата на имота постройка не може да обуслови извод за основателност на иск по чл. 109 ЗС, тъй като не този статут на постройката пречи на собственика на съседен имот да упражнява в пълен обем правото си на собственост. Статутът на постройката има значение само в хипотезата, когато построеното пречи на упражняването на правото на собственост върху съседен имот.“

Действията, на които противостои негаторният иск, в най-голяма степен засягат правомощието „ползване“, съществуващо като част от съдържанието на едно пълно или едно ограничено вещно право, което се претендира от ищеца. В случаите, когато се нарушава единствено правомощието „владение“, съществува отделен „специализиран“ иск – ревандикационният иск, който осигурява възстановяването на фактическата власт върху вещта. Що се касае до правомощието „разпореждане“, доколкото е юридическо действие, то трудно може да бъде засегнато само по себе си от фактически действия на ответника. Фактическото разпореждане с вещта, от друга страна, е правомощие, което може да бъде защитено както с предявяването на ревандикационен иск – когато пречката за осъществяването му е загубата на владението върху вещта, така и с предявяването на негаторен иск – когато упражняването му се смущава от конкретни действия на ответника.

2. Някои предварителни класификации

При разглеждането на въпроса за доказването на неоснователните действия и на техния пречещ ефект при разглеждането на негаторния иск следва да се разграничат две групи от хипотези: а) хипотези, при които претендираните от ищеца и от ответника права касаят ползването на един-единствен имот: ответникът въздейства върху имот², без да притежава право върху този имот, което да му дава основание за извършването на въпросното въздействие и за създаването на свързаните с това въздействие пречки, и б) хипотези, при които претендираните от ищеца и от ответника права касаят ползването на два отделни съседни имота: ответникът въздейства върху чужд имот, при което ефектът от това въздействие надхвърля обикновените пречки, които се свързват с едновременното ползване на съседните имоти от съответния вид. Разликата между двете хипотези има важно значение при преценката доколко в конкретния случай е налице „пречене“ по смисъла на чл. 109 ЗС. Ако неоснователните действия спрямо един чужд имот по правило пречат за неговото ползване, тъй като нарушават конституционния принцип за неприкосновеност на частната собственост, то за неоснователните въздействия при ползването на съседни имоти законът е въвел минимален праг – т.нар. „обикновени пречки“ по чл. 50 ЗС, който праг трябва да бъде надхвърлен, за да се уважи негаторният иск. Именно във втората хипотеза – когато въздействието върху имота на ищеца е свързано с ползването на съседен имот, възниква най-голям брой въпроси относно необходимостта от доказване на пречене, чиито обем и интензивност надхвърлят границата на чл. 50 ЗС.

Подобни въпроси възникват и в случаите на предявяване на негаторен иск между съсобственици.³ Паралелното упражняване на правомощието „ползване“ от всеки един от съсобствениците по отношение на общата вещ води до възникването на конкуренция и конфликти, които могат да бъдат разрешени както чрез предявяването на специалните искове по чл. 31, ал. 1 ЗС и чл. 32, ал. 2 ЗС, така и с иска по чл. 109 ЗС.⁴ „Преченето“ е част от текста на чл. 31, ал. 1 ЗС, който посочва, че всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Преченето като резултат се съдържа и в изискването за вреда, което е включено в текста на чл. 32, ал. 2 ЗС сред предпоставките за сезиране на районния съд с въпроси, касаещи управлението на общата вещ – намеса на съда е допустима, когато решението на мнозинството е вредно за общата вещ.⁵ Така както ползването на два съседни имота винаги е ограничено от „обикновените“ пречки (чл. 50 ЗС), възникващи по силата на факта, че тези имоти граничат един със друг, така и ползването на един общ имот от неговите съсобственици по правило съобразява обстоятелството, че множествеността на субектите сама по себе си създава неизбежни ограничения при ползването. Аналогията е още по-осезаема в случаите, когато съсобствениците са постигнали споразумение за реално разпределение на ползването на общата вещ. Посоченото сходство позволява част от аргументацията, която се съдържа в съдебните решения, касаещи необходимостта от доказване на „пречене“ по смисъла на чл. 109 ЗС в хипотезите на въздействия при ползването на съседни имоти, да намира съответно приложение и в случаите, когато негаторният иск се противопоставя на „пречене“ между съсобственици, възникващо при ползването на общо притежаваната от тях вещ.

Негаторният иск е бил предмет на обсъждане в няколко тълкувателни решения. В Тълкувателно решение № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ВС, ОСГК, е прието, че искът по чл. 109 ЗС е допустим срещу собственик на съседен имот за прекратяване на неоснователно действие, извършено чрез строеж, изграден в отклонение на издаденото разрешение и на други строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби, което действие осуетява или ограничава възможността на ищеца той да упражнява и ползва своето право на собственост. В мотивите на решението е посочено, че искът по чл. 109 ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което може и да не накърнява владението, но ограничава, смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, отдадено от собственика й. Няма съмнение, че определящо за уважаването на иска по чл. 109 ЗС е съществуването на „вредно и смущаващо въздействие“, „неоснователни ограничаващи правото на собственост въздействия“.

Необходимостта от доказването на факта на „пречене“ по смисъла на чл. 109 ЗС е била поставяна под въпрос в съдебната практика най-вече в случаите на осъществяване на незаконно строителство. В цитираното Тълкувателно решение № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ВС, ОСГК, е прието, че в случаите на извършен строеж без разрешение или в отклонение на издаденото разрешение и/или на други строителни книжа заинтересованият собственик (съсобственик) не е длъжен да търпи и понася ограниченията, които произтичат за неговото право на собственост от създаденото състояние, когато е нетърпимо според закона. Следва да се отбележи, че ВС има предвид наличието на отклонение от разрешението или строителните книжа (а не от предвижданията на общия и подробния устройствен план за предназначението на имотите в рамките на съответната устройствена зона), като за да е налице съществено отклонение, следва да са нарушени конкретни технически, технологически, санитарно-хигиенни, противопожарни и архитектурно-градоустройствени изисквания за строежа, действащите застроителни планове и техническите нормативи, по които следва да се осъществи строежът. Собственикът на съседния имот не е длъжен да търпи само конкретни ограничения, които произтичат от съществуването на един незаконен строеж. Тези ограничения („пречене“) обаче трябва да се докажат от ищеца при условията на главно и пълно доказване във всеки конкретен случай, независимо от незаконността („неоснователността“) на строежа. Възприемането на противното би довело до един „кафкиански“ по своя характер процес, при който ответникът по всеки иск с основание чл. 109 ЗС ще трябва да доказва, че с действията и бездействията си по никакъв начин не ограничава правото на собственост върху имота на ищеца.

Необходимостта от доказване на конкретно накърняване на правото на собственост на ищеца произтича от обстоятелството, че преценката на административните органи при разрешаването на строителните действия не касае по никакъв начин въпроса дали със строителството се накърняват конкретни вещни права. Преценката е относно нарушаването на правила, но не относно накърняването на права. С иска по чл. 109 ЗС нито могат да се атакуват незаконосъобразни актове на административните органи, нито да се приема за даденост, че при липсата им е налице par excellence накърняване на правото на собственост на ищеца. В този смисъл в мотивите на Тълкувателно решение № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ВС, ОСГК, изрично е посочено, че „защитата срещу неправилните административни актове е уредена от закона по друг начин и с особени средства – конкретно и общо“. Това е така, тъй като посочените документи „установяват и определят само техническата възможност и/или благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище предимно на обществения интерес“, но не и дали извършването на строежа засяга чужди права. Самият факт, че строежът е незаконен или за него липсват строителни книжа, не означава сам по себе си, че въпросният строеж създава пречки на съседните имоти, които са основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС. За да се уважи такъв иск, независимо от предмета на административноправната по своя характер проверка относно спазването на благоустройствените и застроителни правила, е необходимо ищецът да докаже, че извършеният строеж действително и конкретно накърнява притежаваното от него право на собственост, като ограничава възможността му да ползва неговия имот. Никъде в тълкувателното решение от 1985 г. не е посочено, че ищецът е освободен от доказването на основанието на своя иск по чл. 109 ЗС, а именно от доказването на факта на конкретно пречене (накърняване, засягане, ограничаване) при ползването на притежавания от него имот.

3. Пречещи „по естеството си“ действия според практиката на ВКС

Направените през 1985 г. изводи на ВС са конкретизирани и доразвити в Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК. Третият въпрос, по който се произнася ВКС в това тълкувателно решение, касае именно необходимостта ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Отговорът на ВКС е повече от категоричен: „За уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право“. За категоричността на диспозитива свидетелства и обстоятелството, че по така дадения отговор няма особени мнения на нито един върховен съдия.

Именно цитираният диспозитив на тълкувателното решение на ВКС е задължителен за всички съдилища по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. В мотивите на ВКС също е посочено, че хипотезата на чл. 109 ЗС няма да е налице

– както в случаите, когато действията на ответника са основателни (т.е. действията са в рамките на допустимото от нормативните актове въздействие, включително с оглед спазването на определени максимални нива на шум, запрашеност и други форми на замърсяване),

– така и в случаите, когато действията на ответника са неоснователни, но не създават пречки на собственика (т.е. макар и да нарушават определени, най-често административноправни изисквания, действията нямат за свой ефект конкретното накърняване и ограничаване на ползването на имота на ищеца).

Ищецът трябва да докаже, че конкретно действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Все пак – като изключение и само като изключение, в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че съществуват и такива действия, за които поради естеството им е ясно, че с тях се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем.

В тази част от мотивите на тълкувателното решение не се установява някаква оборима презумпция за съществуването на пречене при определен тип действия на ответника по иска с правно основание чл. 109 ЗС. Единствено се посочва, че в някои случаи и само като изключение сезираният съд при преценката си в рамките на доказателствения материал по всяко конкретно дело може да приеме, че конкретно действие пречи на ползването на имота на ищеца само по себе си. И в този случай обаче следва да бъде установено – включително и чрез обсъждане на естеството на неоснователното действие на ответника, че съществува конкретно пречене за пълноценното ползване на имота на ищеца, надхвърлящо рамките на обикновените пречки по чл. 50 ЗС.

Нека разгледаме съвсем накратко случаите, в които ВКС приема, че естеството на действието на ответника, само по себе си, сочи за настъпващ по силата на самото действие пречещ ефект за упражняването на правото на ищеца. Именно в тези случаи доказването на твърдяното от ищеца действие на ответника е и доказване на причиненото от него „пречене“ за правото на ищеца, без обаче това да освобождава съда от мотивиране на решението си в частта, касаеща особеното естество на установеното действие на ответника. Само ако се аргументира защо от особеното естество на неоснователното действие на ответника е ясно, че то пречи на ищеца, съдът може да освободи последния от тежестта да докаже как това действие създава пречки за ищеца. Кои са случаите?

На първо място, „формално“ пречене е налице при всяко пряко въздействие върху имота на ищеца, без негово съгласие, от страна на ответника, който няма право да осъществява такова въздействие и не е собственик на съседен имот. Става въпрос за осъществяването на действия в собствения на ищеца имот или за поддържане създадени в резултат на такива действия състояния в имота на ищеца. Подобни действия без права могат да се осъществяват от ответника единствено като търпими от ищеца, но неприкосновеността на частната собственост изисква тяхното незабавно преустановяване при първото противопоставяне, извършено от страна на собственика на вещта. Всяко неоснователно преминаване през чужд имот, изграждане на съоръжения в него или осъществяването на други системни въздействия, което се осъществява без ответникът да има право на това, пречи на ползването на имота на ищеца и е основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС.

Тук бих искал да направя едно уточнение относно това кои действия имам предвид като търпими от ищеца без наличието на права за тяхното осъществяване. В Решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о., е посочено, че търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата „незначително безпокойство“ за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. В Решение № 122/03.12.2020 г. по гр.д. 3549/2019 г., ВКС, г.о., се допълва, че търпимите действия се основават на добрите междуличностни отношения: съседски, приятелски или роднински, поради което те могат да бъдат прекратени едностранно от собственика или от владелеца, без да е необходимо да се водят петиторни или попесорни искове. В случая под търпими действия имам предвид не само действията, които носят „незначително безпокойство“ – тези действия могат да бъдат прекратени едностранно от ищеца, без да се предявява негаторен иск, но и тези, които съществено ограничават ползването на имота, включително съставляват осъществяване на давностно владение на ограничено вещно право върху притежавания от него имот.⁶ Макар и да могат да бъдат едностранно прекратени от ищеца, търпимите действия, които носят „незначително безпокойство“, могат да бъдат и основание за воденето на негаторен иск – когато ищецът предпочете спорът относно преустановяването им да бъде решен със сила на присъдено нещо. Така търпимите от собственика на един имот действия, осъществявани без права за тях, могат да бъдат обособени в две групи според своята интензивност: а) такива, които създават незначително безпокойство и които могат да бъдат прекратени с едностранни действия на собственика, и б) такива, които създават по-голямо безпокойство и спорът за които следва да бъде решен от съда. В първата група търпими действия могат да бъдат разграничени различни основания за допускането им, като прагът на „обикновените пречки“ по чл. 50 ЗС при преценката на основателността на иска по чл. 109 ЗС ще се прилага само когато действията се търпят поради добри съседски отношения, но не и в случаите, когато търпимите действия се основават на добри приятелски или роднински отношения. В последните случаи всяко търпимо действие, независимо от неговата интензивност, е по естеството си нарушение, за което е ясно, че пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем.

На второ място, пречене е налице винаги когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Изискването е въпросните правила и норми да са установени единствено: а) за осигуряване на пълноценно ползване на съседните имоти – такива са например забраната за строителство на границата, както и правилата за спазването на законни отстояния⁷ при застрояването на имотите, но не и предвижданията на устройствените планове за предназначението на имота, или б) за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него – такива са например правилата за спазването на определени максимални нива на шум, но не и за постигането на благоустройствени цели, преследвани със зонирането на териториите, включително постигането на по-добър стандарт и качество на живот, измерими чрез факторите на жизнената среда.

Прави впечатление, че в тази втора хипотеза на пречещи по естеството си неоснователни действия ОСГК на ВКС използва думата „единствено“: правилата, които се нарушават от съответното неоснователно действие на ответника, са установени единствено за осигуряване на пълноценно ползване на съседните имоти или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Въпреки това обаче мотивите на тълкувателното решение не са достатъчно конкретни и ясни, което позволява тяхното превратно тълкуване, водещо до на практика неограничено разширяване на случаите, в които за уважаването на иска по чл. 109 ЗС не е необходимо ищецът да доказва, че действията на ответника му пречат при ползването на имота. Именно срещу подобно „изместване“ на защитния ефект на негаторния иск в области, които попадат извън неговия вещноправен генезис, бих искал да споделя някои свои възражения в последната част на настоящото изложение.

4. Преследване на благоустройствени и екологични цели с предявяването на иска по чл. 109 ЗС

Възприемането на тезата, според която всяко нарушение на благоустройствените и строителните правила, включително несъобразяване на предвижданията на общия и подробния устройствен план относно предназначението на имотите в определена устройствена зона, е по естеството си нарушение, за което е ясно, че пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, на практика обезсмисля въведеното от ВКС изключение, като го превръща в правило. Подобна теза съставлява злоупотреба с действително общо формулираните изводи в рамките на мотивите на цитираното Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК. Тя влиза в явно противоречие с диспозитива на същото това тълкувателно решение и превръща споменатото в мотивите изключение в правило. Достатъчно е да проследим дадените от ВКС примери, за да се убедим, че няма как всяко нарушение на предвижданията на общия и подробния устройствен план, включително неспазването на предвижданията относно предназначението на имота и относно интензивността при неговото застрояване, да е „по естеството си“ пречене, което обосновава във всички случаи уважаването на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС.

Тук следва да се има предвид и Решение № 8923/12.06.2019 г. по адм.д. № 14274/2007 г. на ВАС, което потвърждава, че конкретното предназначение на поземлените имоти се установява с подробен устройствен план. Това обаче не означава, че така определеното предназначение е фактически осъществено: „подробният устройствен план е предвиждане, а не нареждане за незабавно изпълнение на установеното в него предназначение на имота, т.е. планът е правна възможност, която се реализира тогава, когато собственикът реши.“ Действително спазването на посоченото предназначение постига не само чисто административни резултати, но има и определени екологични последици: съществуването единствено и само на жилищни постройки в една устройствена зона води до по-добри показатели на жизнената среда, тъй като изключва ползването на част от имотите в тази зона за осъществяването на стопански и промишлени дейности, които по правило водят до по-голямо замърсяване. Именно това поставя въпроса доколко негаторният иск е инструмент, който може да бъде противопоставен срещу ползването на имотите във въпросната устройствена зона от техните собственици по предназначение, което е различно от жилищното.

Има съществена разлика между: а) провеждането на общата политика по благоустрояване на територията чрез въвеждането на определени предвиждания относно начина на ползване и застрояване на имотите в определени устройствени зони, от една страна, и б) въвеждането на конкретни строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона „единствено за запазване на живота и здравето на живеещите“ в определено населено място или част от него, от друга страна.

В Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, се имат предвид единствено случаите, попадащи във втората хипотеза, които имат характер на изключение и обхващат малка част от всички приложими строителни или санитарно-хигиенни правила и норми. Неизпълнението на предвижданията на общия и подробния устройствен план за ползване на имотите като такива с жилищно предназначение не е действие на ответника, което по естеството си пречи на ползването на имота на ищеца, притежаващ жилищен имот в същата устройствена зона, и което освобождава последния от процесуалното му задължение да докаже твърдението си за наличие на неоснователно действие на ответника, което реално му пречи да упражнява правото си на собственост.

Нещо повече, струва ми се, че ако негаторният иск бъде предоставен като инструмент за реакция срещу нарушение на административни правила, въвеждащи определени оптимални или пределни норми на допустимо замърсяване на околната среда, това ще доведе до излизане извън обхвата на защита, която по правило се осигурява чрез този иск. Всяка човешка дейност създава определен ефект, който по един или друг начин замърсява околната среда, включително – въздейства върху показателите на жизнената среда на хората в определено населено място или част от него.⁸ Не всяко замърсяване обаче нарушава установените максимални нива, включително нива на шум и запрашаване, макар и по-ниските нива на фактическо замърсяване да са показател за по-добро качество на околната среда. Не всяко замърсяване създава пречки, по-големи от обикновените за ползването на съседните имоти по смисъла на чл. 50 ЗС. Напротив, самите отношения на съседство предполагат взаимното търпене на определени неблагоприятни въздействия при паралелното ползване на граничещите един с друг имоти, при което се осъществява взаимно замърсяване.

Самият закон разграничава понятията „замърсяване на околната среда“: промяна на качествата й вследствие на възникване и привнасяне на физически, химически или биологически фактори от естествен или антропогенен източник в страната или извън нея, независимо дали се превишават действащите в страната норми (§ 1, т. 5 от ДР на Закона за опазване на околната среда), и „увреждане на околната среда“: такова изменение на един или повече от съставящите я компоненти, което води до влошаване качеството на живот на хората, до обедняване на биологичното разнообразие или до затруднено възстановяване на природните екосистеми (§ 1, т. 6 от ДР на Закона за опазване на околната среда). Влошаване на качеството на живот, което да е релевантно за налагането на санкции по ЗООС, а в още по-голяма степен – което да е релевантно за уважаването на иск по чл. 109 ЗС, ще е налице само когато са надхвърлени определените от закона максимални нива на замърсяване с определен тип фактори.⁹ Всички колебания на параметрите в рамките на така установените максимално допустими нива са белег за качеството на околната среда в рамките на определена устройствена зона и урбанизирана територия, но не са основание нито за предприемане на определени санкционни действия, нито за търсенето на някакво обезщетение, а още по-малко за предявяването на иск по чл. 109 ЗС. Причината за това е, че липсва каквото и да е било конкретно пречене за съседен имот, което да надхвърля границите, очертани от чл. 50 ЗС.

Тезата за чисто вещноправната, а е екологична „природа“ на негаторния иск, може да бъде подкрепена и с Решение № 62/18.04.2013 г. по гр.д. № 712/2012 г. на ВКС, I г.о., в което изрично е посочено, че „негаторният иск е правен способ за защита срещу неправомерно или неоснователно препятстване възможността да се реализира правото на собственост в неговия пълен обем“. Под „пълен обем“ се има предвид „спокойното служене със собствената вещ“, което съобразява ограниченията, следващи по необходимост от обстоятелството, че имотът не съществува в някакво абстрактно изолирано състояние, а в определен пространствен контекст, в който се включват както съседните имоти, така и околната среда като цяло. Както ползването на съседните имоти от техните собственици, така и кумулативният ефект от ползването на всички имоти в едно населено място не са въздействия, които следва да бъдат управлявани чрез предявяването на иск по чл. 109 ЗС. Негаторният иск не е някаква „частна екологична жалба“, която всеки собственик може да предявява спрямо ответник, замърсяващ с поведението си, включително и в качеството си на собственик на друг имот, околната среда. Влошаването на качеството на околната среда не е пречене по смисъла на чл. 109 ЗС, освен ако не се изразява в конкретна форма на въздействие, насочена именно към имота на ищеца. Проектирането на населените места и определянето на предназначението на включените в тях поземлени имоти, само по себе си, не представлява действие, което установява правила, нарушаването на които във всички случаи води до конкретно пречене за ползването на конкретен имот. Наличието на такова „пречене“ по смисъла на чл. 109 ЗС следва да бъде доказано конкретно от всеки ищец във всеки отделен съдебен процес.

Разширяването на приложното поле на негаторния иск би могло да го превърне в универсална форма за защита не само срещу посегателства на правото на собственост, но и срещу всякакви други твърдени от ищеца екологични и благоустройствени нарушения, контролът върху които се осъществява от специализирани административни органи. Подобна употреба на иска по чл. 109 ЗС според мен би била форма на ексцес в предоставяната с него вещноправна защита и опит за своеобразна „кражба“ на един вещноправен институт за постигане на нехарактерна за него цел. Като имам предвид приложното поле и същността на негаторния иск като вещноправен инструмент за защита срещу конкретно неоснователно действие и причиненото от това действие пречене, смятам, че този иск не трябва да бъде натоварван с несвойствени за него административноконтролни функции както във връзка със спазването на предвижданията на устройствените план, приложими в рамките на определена територия, така и с цел осигуряване на определено качество на факторите на жизнената среда в определена устройствена зона. Както е посочено в Решение № 63/01.07.2013 г. по гр.д. № 388/2012 г. на ВКС, I г.о., искът по чл. 109 ЗС по своя характер е вещен иск, който е насочен към защита на правото на собственост от неоснователни действия, които пряко или косвено пречат, смущават или ограничават правото на собственика да ползва имота съобразно неговото предназначение. Този иск е недопустим като способ за защита срещу неоснователни действия, с които се засягат или застрашават други имуществени или неимуществени права. За да се предотврати възможността за превратно тълкуване на мотивите на Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, в практиката на ВКС следва ясно да бъдат очертани границите на изключенията, при които ищецът по негаторния иск е освободен от тежестта да доказва, че поведението на ответника му създава реални пречки пред ползването на имота, като тези граници следва да бъдат удържани и в случаите, когато зад негаторния иск се аргументира определен „екологичен интерес“.

Бележки под линия: