(в отговор на проф. Владимир Петров)

 

Още веднъж за завета на владение

 

В началото на 21-ви век, когато космическата ера вече е период в историята на човечеството, когато компютърните и биотехнологиите са част от ежедневието на хората, когато комуникациите са по-бързи от всякога, а нововъведенията заливат всички области на обществото ни, задачата на законодателя да дава адекватна и своевременна правна уредба се превръща в истинско предизвикателство. Практиката често изпреварва развитието на правото, което разполага с все по-кратко време за реакция. Развитието на социалните отношения е по-динамично от всякога и това налага известно преосмисляне на характерния за някои области на правото консерватизъм[1]. Струва ми се, че възприемането в тази ситуация на позицията „нищо ново под слънцето“ не отчита спецификата и множеството особености на времето, в което живеем, и в определена степен възпрепятства адекватното правно регулиране. Разбира се, огромният опит на човечеството е безценен съветник при справянето с новите предизвикателства.

Проф. д.ю.н. Владимир Петров безспорно е дългогодишен преподавател по гражданско и семейно право и автор на съчинения в тази област на правното знание. Той е преподавател, когото уважавам и на когото съм разчитал като човек и като автор. Въпреки доста категоричния тон, разглеждам статията му „Възможен и допустим ли е от Закона за наследството заветът на владение“[2] като покана за дискусия, а не като окончателна присъда по зададения в заглавието въпрос. Днес има една нова ценност, която макар донякъде да затруднява практиката, предлага богатство, което допринася за развитието на правото и правната наука: освободената включително от „научна“ цензура дискусия. Наличието на множество независими медии позволи замяната на стремежа за установяването на монопол върху знанието с прилагането на плуралистичните правила на дискусията, в която се споделят и аргументират различни мнения. Дискусия – толкова необходима с оглед на краткото време, с което правото и законодателят разполагат, за да реагират на въпросите, поставяни им във връзка с динамиката на социалните отношения.

И тъй като ми се струва, че твърдения като „неудържимо“ (с. 38, 43, 48), „абсурдно“ (с. 41, 43, 44, 44, 48, 49), „произволно“ (с. 42), „безсмислено“ (с. 42), „лишено от смисъл“ (с. 42), „без никакъв смисъл“ (с. 42), „самоцелно“ (с. 42), „неотносимо“ (с. 42), „невъзможно“ (с. 41), „несъстоятелно“ (с. 43), „дълбоко погрешно“ (с. 41, 45, 49), „откровено юридическо невежество“ (с. 31), „самозаблуждение“ (с. 45), „измислица“ (с. 49) и ред други подобни, дадени за характеризирането на изразено становище, не допринасят за провеждането на една полезна за читателя дискусия, ще се опитам с да се придържам към аргументацията по същество[3]. Именно поради това ще бъда и значително по-кратък.

 

Избор на темата

 

Позволих си да разгледам въпроса доколко е възможно извършването на завет на владение (в статия, публикувана в сп. „Собственост и право“, кн. 6, 2010, стр. 37-46), воден от няколко съображения:

– въпросът има практическо значение. Безспорно е нарастващото значение на фактическите отношения като елемент от гражданския и търговски оборот. Отношенията с клиента, фактическата връзка между партньорите и служителите, човешкият фактор и експертните знания са предимства, които все повече се ценят от инвеститорите, търсещи юридически средства за тяхната защита. Сред фактическите отношения с важно правно значение винаги е било и владението. Възможността за превръщане на факта „владение“ в право на собственост е посочвана като един от най-типичните примери за т. нар. нормативна сила на фактическото. Допустимостта на завета на наследство и на завета на търговско предприятие (завет на съвкупности, които могат да включват в себе си и осъществяването на владение като факт) предизвикаха у мен въпросът: а възможно ли е извършването на завет на осъществявано от завещателя владение?

– въпросът е неизследван в нашата правна доктрина. Възможността за извършване на завет на владение е посочена от проф. д-р Методи Марков[4], утвърден съвременен автор по проблематиката на вещното и наследственото право, който е оставил възможност за дискусия относно правното значение и правните последици от извършването на подобно завещателно разпореждане[5]. Воден от желанието си да участвам в една интересна и практически насочена дискусия, реших да споделя своето мнение и аргументация относно така поставения въпрос.

 

Насрещната аргументация

 

Въпреки отправената от проф. Петров критика (с. 36) смятам, че изразената от мен теза относно допустимостта на завета на владение е достатъчно ясно формулирана и има своята аргументация. Нещо повече, смятам, че именно защото е изразена по един недвусмислен начин, тя е предизвикала неговата реакция. Държа да отбележа, че не става въпрос за направена от мен „научна констатация“ (с. 36), тъй като никога не съм имал подобни претенции. Какво всъщност представлява „научната констатация“, когато липсва правна норма и ясно законодателно разрешение? Кой би могъл да констатира действителната воля на законодателя, след като тя не е изрично формулирана? Кой би могъл определи тази констатация като „научна“, а всичко останало като неудържима теоретична измислица?

Това, което бих могъл да направя като юрист, е да изразя своето мнение и да го подкрепя с определена аргументация, т. е. да започна дискусия. Радвам се и съм благодарен, че имам тази възможност и че съществуват хора, които предоставят необходимата за провеждането на такава дискусия среда. Именно те направиха възможно статията да привлече вниманието на такъв уважаван юрист като проф. Петров. Вярвам, че с действията си те позволиха започването на една ползотворна дискусия, която да предизвика законодателя да уреди еднозначно разглеждания въпрос.

 

Не бих могъл да се съглася с налаганото от проф. Петров ограничение на възможната аргументация. Неприемливо за мен е допускането, че „По тълкувателен път и с аргументи от по-силното основание (a fortiori) и за противното (a contrario) или чрез аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото (analogia iuris) не може да се допълват нормативните правила на Закона за наследството“ (с. 36). Та нали именно, когато нормативният акт е непълен, чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове посочва, че за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, продължава второто изречение на алинеята, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. С какво е по-различен Законът за наследството? Защо при обосноваването на една или друга позиция да не са допустими аргументи от по-силно основание и аргументи за противното?

Смятам, че тези аргументи са приложими и относими към споделената от мен теза. След като се допуска възможността за извършване на частно завещателно разпореждане с придобито от завещателя наследство или с притежавано от него търговско предприятие, които включват в своето съдържание освен права, съответно – задължения, и фактически отношения, то на по-силно основание като възможен предмет на завещателно разпореждане следва да се признае и осъществяваното от завещателя владение. Това, което важи и се допуска за цялото, би следвало да намери приложение и по отношение на неговите части. Като съвкупност търговското предприятие може да включва както правни, така и фактически отношения. Сред фактите в търговското предприятие може да бъде и осъществявано от търговеца владение. И тъй като разпореждането с търговско предприятие е разпореждане с всеки един отделен елемент от него, това разпореждане ще включва и разпореждане с владението. В този смисъл, когато формата на разпореждане е завет, заветът на търговско предприятие ще включва и завет на владение. Още повече – ако разглеждаме търговското предприятие като начин за индивидуализиране[6] на предмета на прехвърляне.

Ограничаването на приложимостта на различните способи за аргументациясамо при наличие на конкретен правен спор, който стои за решаване пред съдилищата“, би направило невъзможно воденето на доктринални и извънсъдебни теоретични спорове. Ако това наистина е така, юристите, които не сме съдии, ще бъдем лишени от право на собствено мнение, а единственото, което ще можем да правим, е да цитираме „нормативните правила“ на закона. Животът е доста по-богат и доста по-пъстър, за да се побере в изрично формулираните правила. Той непрекъснато поставя на проверка съдържащите се в закона норми и изисква тяхното тълкуване, а понякога – и допълване. Струва ми се, че именно тук е ролята на юристите, които да изследват, да представят и да защитават различни гледни точки, подпомагайки изясняването и усъвършенстването на действащото законодателство.

Едно от основните възражение на проф. Петров срещу допустимостта на завета на владение е липсата на изрична законова уредба, която да го допуска. От това, че „Законът за наследството не урежда завета на владение“ (с. 36), лично аз не бих направил извода, че последният е недопустим. Още много други правни фигури и възможности не са изрично уредени в закона, но те съществуват и хората, които прилагат правото, се съобразяват с това, като свързват с тях настъпването на определени правни последици. Така например не са уредени нито завета на наследство, нито завета на търговско предприятие. Това обаче не е основание да се отхвърли възможността за тяхното извършване. Какво е моето мнение? Когато гражданският оборот разпознава определени икономически блага като ценни за участващите в него лица, в полза на последните би следвало да се допускат  адекватни правни средства за тяхното придобиване. Още повече – при липса на законова забрана за това. Тази позиция е изрично изразена от мен в обсъжданата от проф. Петров статия, но не е намерила своето място в неговата контрааргументация.

Вярвам в това, че една от задачите на правната доктрина е да изследва и да проверява адекватността на действащите законодателни разрешения, като по този начин способства за тяхното актуализиране и развитие. Без значение е дали законодателят впоследствие е възприел предложената от автора теза или е уредил напълно противоположно на нея разрешение. Това често е въпрос на политическа преценка за целесъобразност и зависи от редица фактори, малка част от които имат юридически характер. Ценното на една статия е въпросът, върху който тя се съсредоточава, да бъде поставен за обсъждане, да бъдат взети в предвид различните гледни точки и да се изяснят възможните начини за регулиране на съответните обществени отношения. Статията не е съдебно решение. Практиката и обществото като цяло е последният съдник относно приложимостта и адекватността на предлаганите правни разрешения. Преценката се извършва с оглед постигането на оптимален баланс между интересите на участващите в съответните обществени отношения правни субекти.

Макар че това едва ли е най-сериозният аргумент за „абсурдността“ на тезата за допустимостта на завета на владение, бих искал да възразя и срещу направеното от проф. Петров (на с. 37) отъждествяване на термините „нещо“ и “вещ“ с оглед тълкуването на разпоредбата на чл. 120, ал. 1 ЗН (отм.). Очевидно е, че „нещо“ е термин с доста по-широко съдържание в сравнение с термина „вещ“. „Нещо“ би могло да бъде и фактическото състояние „владение“ като обект на материален интерес.

Убеден съм, че категоричната теза за недопустимостта на завета на владение („законодателят не допуска отделянето на правото, което се придобива по отношение на вещта, от фактическата власт „владение“ или правомощието „владение“, които се упражняват върху тази вещ“ – с. 37) не би следвало да е изходна точка за едно безапелационно твърдение (аксиома), а резултат от провеждането на определена аргументация.

 

Убеден съм също така, че една теза не може да бъде защитена единствено чрез провеждане на аргументацията срещу противоположната на нея теза. Ако изхождаме от предположението, че „ако в тезата на Ставру имаше някакво рационално зърно, законодателят би могъл да превърне „идеята“ за завета на владение в нормативно правило“ (с. 37), то това би означавало да възприемем пасивната позиция на обикновени читатели на закона. Законодателят не е в състояние да изрази всяка практически приложима идея и поради това не го прави. Задача на прилагащите закона лица е да достигнат до съдържащата се в правната норма идея, която би им помогнала при разрешаването на неуредения случай. А това по необходимост предполага свобода за представянето на различни мнения и аргументация. Именно в спора се ражда истината. Квалифицирането на различното мнение като „абсурдно“ едва ли способства за качеството на юридическата дискусия, а от там и за изпълнението на отговорностите на правната доктрина.

 

Относно твърдението на проф. Петров, че съзнателно избягвам „връзката между владението, което се осъществява върху завещаната вещ, и самата вещ“, бих искал да споделя следното. Тази връзка е отчетена и няма как да не бъде отчетена при правното действие на завета на владение. Никъде в статията си „Завет на владение“ не съм твърдял, че заветникът автоматично и независимо от лицата, които управляват наследството продължава владението на завещателя. По правило осъществяваното от наследодателя владение се продължава от универсалните правоприемници на завещателя. Наличието на завет на владение създава възможност за изключване на това правило, разбира се, единствено при наличието на съгласие за приемане на завета от страна на заветника – акт, необходим за настъпването на правното действие на всеки завет като едностранна правна сделка. Въпросът е доколко осъществяваната от лицата, управляващи откритото наследство, фактическа власт следва да бъде съобразена със съществуването на завета на владение. От чие име тези лица осъществяват държането на вещта, владението върху която е завещано?

Отговорът безспорно може да бъде различен. Направеният от наследодателя завет следва да обвързва неговите универсални правоприемници, както и лицата, които управляват откритото наследство до момента на неговото приемане. С оглед на осъществяваната от тях фактическа власт те следва да бъдат поставени в положението, в което наследодателят е искал те да бъдат поставени. Изхождайки от това, смятам, че установеното от тези лица държане следва да съобразява изразената в завета на владение воля на наследодателя. Разбира се, ако владението след откриването на наследството е нарушено от трети лица, то ще може да бъде защитавано с предвидените от закона владелчески искове.

Наследниците на завещателя са длъжни да предадат владението на заветника, но не защото е завещана вещта, а защото предмет на завета е осъществяваната от наследодателя им фактическа власт върху последната. Това предаване може да бъде извършено без реална промяна във фактическата власт върху вещта. След приемането на завета на владение вместо от свое име наследниците на завещателя държат вещта за другиго – за заветника. Действително тук липсва изрична законодателна презумпция, която да посочва, че държането се осъществява за заветника. Дискусията е именно за това: доколко е налице законова празнина и дали е възможно попълването й чрез аналогия на правото[7]? Изразил съм своето мнение.

С проф. Петров поддържаме общото правило, че владението може бъде продължено само ако са налице и двата признака на владението. Това е напълно възможно и при завета на владение, като се приеме, че наследниците на завещателя държат вещта за заветника. Теза, която видимо проф. Петров не споделя.

Каква е моята аргументация за възприемането на подобно решение? Като универсални правоприемници на завещателя, неговите наследници следва да бъдат обвързани от изразената приживе завещателна воля, включително от направения от наследодателя завет на владение. При приемане на завета те следва да държат вещта от името на заветника. В този смисъл за продължаване на владението не е необходимо започването на пряко осъществяване на фактическа власт от самия заветник. Достатъчно е фактическата власт (corpus-а) да се осъществява чрез наследниците на завещателя.

Субективният елемент на владението (animus-а) възниква за заветника не по силата на презумпцията по чл. 69 ЗС, а с оглед на изразената от него воля за приемане на завета. Субективният признак представлява намерение за своене, психическо отношение, което може да съществува и по отношение на лице, което не осъществява фактическа власт върху вещта.

Връзката между владението като фактическа власт и вещта като обект на въздействие е съобразена и при разглеждането на случаите, в който заветът на владение не поражда правното си действие: изгубване на владението от завещателя и невъзстановяването му до момента на откриване на наследството; предаване на владението в полза на друго лице; позоваване на придобивна давност от страна на наследодателя; унищожаване и преработване на вещта. Посочените случаи са разгледани в т. 3.1. от статията „Завет на владение”.

 

Следващият въпрос, върху който се съсредоточава проф. Петров, са благоприятните правни последици, свързани от закона с осъществяването на владение, от които може да се ползва заветникът. Доколкото разбирам позицията му, такива при завета на владение не съществуват. Благоприятните последици от осъществяването на владение са уредени в разпоредбите на чл. 73-чл. 76 ЗС, както и чл. 79 ЗС. Това са: възможността за претендиране на необходими и полезни разноски за вещта; възможността за защита чрез предявяване на владелчески искове и възможността за придобиване на собствеността въз основа на давност. Именно тези последици преминават в полза на заветника. Той ще може:

– да претендира за направени от завещателя разноски;

– да защитава владението си, като предпоставката по чл. 75, изр. 1 ЗС, свързана с неговата продължителност, ще се преценява като се отчита и осъществяваното от завещателя владение;

– да се позове на придобивна давност като събере продължителността на владението на завещателя с продължителността на осъществяваното от него владение.

Тези правни последици настъпват за заветника с приемането на завещанието. У него възниква намерението за своене, а фактическата власт върху вещта (corpus-а на завещаното му владение) се осъществява чрез лицата, които управляват откритото наследство. Именно свързаните с владението от закона благоприятни правни последици определят имуществената стойност на завещаното владение, включително с оглед евентуалното приложение на разпоредбите относно намаляването на завещателните разпореждания.

 

Последно бих искал да се спра на коментара на проф. Петров относно  момента на установяване на владението. Представеното от мен мнение е, че той следва да бъде доказан по отношение на завещателя. Този момент е важен с оглед индивидуализацията на владението. И тъй като става въпрос за продължаване на вече установено от завещателя владение, доказването се извършва именно по отношение на последния. Не виждам пречка по отношение на него да бъде приложена презумпцията на чл. 69 ЗС. В този смисъл просторната аргументация на проф. Петров на с. 42 до 44 ме учудва и ми изглежда малко пресилена.

 

Проф. Петров се е спрял подробно на редица други сравнително по-маловажни и второстепенни твърдения, направени в статията във връзка с правните последици на завета на владение. Повечето от тях разбирам и съм коментирал в първоначалната статия. Има и една странична спрямо темата, но напълно основателна забележка относно размера на обезщетението за направените от добросъвестния владелец полезни разноски. Не бих искал да отговарям на всеки един от коментарите на проф. Петров, тъй като смятам, че тяхната основателност може да бъде преценена от читателя.

 

Не казвам, че предложеното от мен разрешение е най-доброто или че е неоспоримо. Като всеки човек съм допускал и ще допускам неточности и грешки. Всяка теза има своите силни и слаби места. Откриването и обсъждането им е част от удоволствието да се води една дискусия. Разумната граница на това удоволствие обаче бива прекрачвана в момента, в който спорът по същество се превърне в категорична квалификация.

 

И тъй като не става въпрос за изпит, а за дискусия по един специфичен и неуреден в закона въпрос, участващите в подобна форма на общуване лица не би следвало да се „изпитват” и да си поставят оценки. Има въпроси, задаването на които крие неизбежен риск. Има мнения, които се защитават по-трудно и изискват смелост, за да застанеш зад тях. Има мнения, които изискват да преминеш установената граница, за да експериментираш с  различен поглед и с ново възможно решение.

Именно тези мнения превръщат рутината в предизвикателство, а монолога – в дискусия.

 

За мен е удоволствие, че участвам в подобни дискусии.

Надявам се, че те са полезни за читателя.

 

Sapere aude!

 

[1] Високата скорост на промяна в съвременния живот води до появата на съвсем нови социални явления, сред които: масовото използване на до скоро непознати телекомуникационни и инфраструктурни съоръжения (ветрогенератори, електронно-съобщителни мрежи и съоръжения); възникването на нови форми на съвместно съжителстване (жилищни комплекси от затворен тип, плаващи „градове“, ледени хотели, подводни търговски центрове); появата на възможност за клониране на хора и за проектиране на биологично „живи“ сгради; напредването на синтетичната биология и създаването на живи клетки с изкуствено генерирана ДНК; инвестициите в т. нар. ДНК-компютри и интегрирането на човешкото тяло с изкуствения интелект (интелигентните агенти) и пр. и пр.

[2] Публикувана в сп. „Съвременно право“, бр. 1, 2011 г., с. с. 29-50. По-долу в скоби ще посочвам само страницата от статията, към която препращам.

[3] Може и да се лъжа, но аргумент по същество открих едва на осмата страница от статията (с. 36), където първият абзац започва: „Тук трябва да отбележа първият неизяснен момент в становището …“. Въпреки че това обстоятелство и цялостният стил на статията оставят у мен известни съмнения относно мотивацията на проф. Петров, бих искал да отговоря добронамерено. По-долу в скоби ще посочвам само страницата от статията, към която препращам.

[4] Вж. Марков, М. Семейно и наследствено право – помагало. С., 2009, с. 208.

[5] Проф. Методи Марков посочва и възможността за извършване на „продажба“ на владение като вид неименуван договор. Вж. Марков, М. Облигационно право – помагало. С., 2008, с. 248

[6] За тезата вж. по-подробно Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С., 2010, с. 751.

[7] Пример за подобна аналогия е установената от съдебната практика презумпция, че до доказване на противното съсобственикът, който осъществява фактическа власт върху цялата вещ, владее само своята идеална част и само държи идеалните части на останалите съсобственици. То по същността си е изключение от изричния текст на чл. 69 ЗС, което не фигурира изрично в закона. Правилото обаче е изведено от съдебната практика, за да отговори на изискванията за справедливост и съобразяване на това, който най-често става на практика. За правилото вж. например решение № 140 от 17.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 797/2005 г., I г. о.; решение № 221 от 1997 г. на ВКС, I г. о.; решение № 239 от 29.V.1996 г. по гр. д. № 91/96 г., I г. о., докладчик съдията Тодор Стоилов, решение № 304 от 4.V.1995 г. по гр. д. № 75/95 г., I г. о., докладчик съдията Тодор Стоилов (всички – цитирани по ПИС Апис).

4 Коментари

  1. Здравей, Стояне,

    Радвам се, че си успял да публикуваш отговора си тук, за да може повече хора да се запознаят с него. Аз съм чела както твоята статия (която коментирах и се надявах повече колеги да се включат в дискусията, но не се получи..надявам се следващия път да има повече коментари), така и коментарът на проф. Петров.

    Преди всичко бих искала да те поздравя, че си успял да запазиш добрия тон (нещо, което за мен би било невъзможно поради категоричния оценъчен характер на коментарите му). Безспорно е, че тезата ти е „революционна“, но пък тя предлага решение на въпрос, който не е изрично уреден в действащото законодателство. Смятам, че си успял да я защитиш по доста категоричен начин и е подкрепена с много силни аргументи. Аз лично уважавам хората с различно мнение, когато успеят да го защитят достатъчно убедително. Има много начини това да бъде направено и да се запази добрия тон.

    Съжалявам, че коментарът ми този път набляга на човешкия аспект на въпроса и ако прецениш, че не му е тук мястото, може да го изтриеш.

  2. Здравейте,
    През празниците попаднах на книгата “Физика на невъзможното” с автор Мичио Каку. Книгата е отличена от Асоциацията на американските учени с наградата “Квант” – за най-интересно научнопопулярно литературно произведение.
    В нея прочетох следните две изречения (с. 25 от книгата, издателство Бард), които ми направиха силно впечатление:
    “Когато един изтъкнат, но възрастен учен твърди, че нещо е възможно, той почти със сигурност е прав. Когато твърди, че нещо е невъзможно, твърде вероятно е той да греши”.
    Бих искал да цитирам и още един кратък откъс от книгата (с. 13-14):
    “Пренебрегваме невъзможното на наш риск. През 20-те и 30-те години на ХХ в. Робърт Годард – бащата на модерната ракетна техника, бил подложен на силна критика от тази, които смятали, че ракетите никога не биха могли да се придвижват в открития космос. те нарекли саркастично неговото занимание “Глупостта на Годард”. През 1921 г. издателите на “Ню Йорк Таймс” се надсмели над труда на д-р Годард: “Професор Годард не е чувал за връзката между стимула и реакцията и за необходимостта от съществуването на нещо по-добро от вакуума, с което да се влезе в реакция. На него, изглежда, му липсват основните познания, получавани ежедневно в гимназиите”. Издателите му заявили подигравателно, че ракетите са невъзможни, защото в открития космос няма въздух, с който те да влизат в съприкосновение”.
    Разбира се, заветът на владение е далеч от модерната ракетна техника :), а аз не бих могъл да се сравнявам със световен учен като Робърт Годард (повече за него може да бъде прочетено тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_H._Goddard).
    Въпреки това разказаната от Мичио Каку история показва колко относителна е квалификацията на едно нещо като „абсурдно“ и „невъзможно“…

    • Чета в момента същото в книгата “Профили на бъдещето: Изследване границите на възможното” на сър Артър Кларк (много любопитно), та се сетих първо за Вашата статия. Въпросната сентенция е известна като “(първи) закон на Кларк”.

Leave a Reply to Stoyan Stavru Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.