Otnositelno-pravo-na-sobstvenost

(статията е публикувана в сп. Търговско право, 2006, № 4, с. 87-112 и е съобразена с действащото към този момент законодателство)

 

Общоприето и безспорно е твърдението, че правото на собственост е едно абсолютно1, противопоставимо на всички трети лица субективно право, чието реализиране зависи единствено от волята и действията на неговия титуляр. Правилатакогато дадено лице стане собственик на определена вещ, той става такъв спрямо всички лица” и „върху една и съща вещ не може да съществуват повече от едно право на собственост” са подложени на известно съмнение в две основни хипотези: при придобиване на право на собственост върху определена вещ въз основа на прехвърлителна сделка, обявена за относително недействителна по реда на чл.135 ЗЗД или на основание чл.346 и чл.347 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 и чл. 453 ГПК] (случаи на относителна недействителност2, отграничени от хипотезите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ), и при придобиване на правото на собствеността върху определена вещ от довереника в изпълнение на възложена му поръчка (чл.292, ал.2 и ал.3 ЗЗД, както и чл.349 ТЗ). Въпросът дали се придобива право на собственост, което има относителен характер, се поставя и във случаите на чл.78, ал.2 ЗС при установяване на възмездно добросъвестно владение върху крадени или изгубени движими вещи, както и при прехвърлянето на отделни наследствени вещи при условията на чл.76 ЗН.

 

1. Собственик, приобретател по относително недействителна сделка (чл.135 ЗЗД, чл.346 и чл.347 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 и чл. 453 ГПК], чл.647-649 ТЗ)

 

1.1. Съгласно разпоредбата на чл.135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията (включително действията по прехвърляне на собствеността върху определени вещи), с които длъжникът го уврежда, ако последният при извършването им е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането3. Макар и недействителността да не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността, въпросът относно характера на придобитото от лицето, с което длъжникът е договарял, право на собственост остава спорен.

При относителната недействителност, настъпваща в хипотезата на чл.135 ЗЗД с влизане в сила на съдебно решение, с което се уважава предявения от кредитора Павлов4 иск, сделката поражда своите правни последици, но те не могат да се противопоставят на определени трети лица, тъй като засягат по неблагоприятен начин техни имуществени интереси5. Приема се, че по отношение на кредитора с уважен Павлов иск прехвърленото право се смята за притежание на длъжника, а приобретателят не може да му противопостави своето придобивно основание6. Когато със сделката, предмет на Павловия иск, се прехвърля правото на собственост върху определена вещ, се поставя въпросът става ли приобретателят по тази сделка собственик на вещта и ако става, то какъв е характерът на притежаваното от него право на собственост7.

1.1.1. Ако се приеме, че придобитото от третото лице право на собственост е „относително недействително” спрямо кредитора на неговия прехвърлител8, то това би означавало, че ще се допусне съществуването на право на собственост, което няма абсолютен характер – тъй като то няма да бъде противопоставимо спрямо9 кредитора с уважен Павлов иск10. Това би означавало също така, че в един и същ момент ще съществуват двама изключителни собственици на една и съща вещ11: от една страна, приобретателят от длъжника (спрямо третите за сделката лица, спрямо самия длъжник и спрямо неговите кредитори, които не са се възползвали от възможността по чл.135 ЗЗД), и, от друга страна, самият длъжник-прехвърлител (спрямо неговия кредитор с уважен Павлов иск).

При възприемането на посочената теза възниква и въпросът дали кредиторът може да предявява по реда на чл.134 ЗЗД ревандикационен иск за връщане на вещта от всяко лице, във фактическата власт на която тя се намира без правно основание. Ако вещта се намира във фактическата власт на лице, което черпи правата си от тези на приобретателя по обявената за относително недействителна прехвърлителна сделка, това лице няма да може да направи успешно възражение за наличие на валидно правно основание за упражняване на фактическа власт върху вещта, произтичащо от предоставените му права (възражение срещу пасивната легитимация по предявения ревандикационен иск), именно поради наличието на влязло в сила съдебно решение по чл.135 ЗЗД. Ако обаче ответникът упражнява владение без правно основание и правата му не произтичат от правата на приобретателя по обявената за относително недействителна прехвърлителна сделка, то ще може ли той да направи възражение, че ищецът не е собственик на вещта, тъй като последната вече е прехвърлена на друго лице (възражение срещу активната легитимация по предявения ревандикационен иск). Недопускането на възможността за предявяването на подобно възражение би означавало, че спрямо третото лице, владеещо вещта без правно основание, като нейни изключителни собственици успешно биха се легитимирали две лица: приобретателят по обявената за относително недействителна сделка (тъй като правата на кредитора по чл.135 ЗЗД не могат да се упражнят от ответника чрез възражение, че сделката, с която се легитимира ищецът, е обявена за относително недействителна) и кредиторът на длъжника-прехвърлител по обявената за относително недействителна сделка (тъй като на кредитора е признато правото да взиска вещта и да се удовлетвори от сумата, получена от нейната публична продан).

1.1.2. Възможно е и друго решение: да се приеме, че с влизането в сила на съдебното решение, с което се уважава предявения иск по чл.135 ЗЗД, отпада12 вещно-прехвърлителното действие на относително недействителната сделка13, а в полза на приобретателят възниква възможността да прекрати и нейното облигационно действие, например чрез едностранното й разваляне или чрез упражняването на законово предвидените правила, свързани с евикцията при договора за покупко-продажба. В подкрепа на това разрешение може да се посочи използваният в теорията14 за иска по чл.135 ЗЗД термин „отменителен” иск15 т.е. иск, с който се отменят определени правни последици, в случая – вещнопрехвърлителният ефект на увреждащата кредитора сделка16.

Като допълнителен аргумент в полза на разглежданата теза може да бъде приведено и правилото на изр.ІІІ, ал.1, чл.135 ЗЗД, според което недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Подобно правило е предвидено при унищожаването на договор, сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия (чл.33, ал.3 ЗЗД), при развалянето на договори, които подлежат на вписване (чл.88, ал.2 ЗЗД), при упражняването на правото на отказ от договора за покупко-продажба на недвижим имот при грешка в неговата площ (чл.211, ал.2 ЗЗД) и при отмяната на договора за дарение (чл.227, ал.4 ЗЗД)17. Със цитираните разпоредби законодателят въвежда първични основания за придобиване на правото на собственост, като изключва приложението на правилото, според което „с отпадане правата на праводателя отпадат и правата на приобретателя”. Предвиждането на подобно правило при относителната недействителност по чл.135 ЗЗД би могло да се възприеме като признак за сходство на хипотезата с останалите, при които съществува такова правило. А това би могло да се интерпретира в смисъл, че според законодателя с влизането в сила на съдебното решение за обявяване на относителната недействителност, правото на собственост на праводателя (приобретателя от длъжника) отпада, поради което, за да се заздрави правото на собственост на приобретателя (третото добросъвестно лице по смисъла на чл.135, ал.1, изр.ІІІ ЗЗД) е необходимо въвеждането на изрично първично основание за придобиване на собствеността, а именно въпросната разпоредба на чл.135, ал.1, изр.ІІІ ЗЗД.

Възприемането на тезата, че приобретателят престава да бъде собственик на вещта с обявяването на прехвърлителната сделка, от която той черпи своите права, за относително недействителна, обаче, би довело да отхвърляне на правния институт на относителната недействителност, тъй като нейните правни последици ще бъдат идентични с тези на отмяната и развалянето на една правна сделка18. В такъв случай единствените различия между относителната недействителност и отмяната на правните последици на една правна сделка биха били, от една страна, основанието, даващо право да се иска тяхното настъпване (при чл.135 ЗЗД – увреждането на кредитор на едната страна по сделката) и, от друга страна, лицето, оправомощено да ги предизвика (при чл.135 ЗЗД – кредиторът на страна по сделката).

Спецификата на относителната недействителност се изразява именно в това, че тя би могла да се ползва само от определено лице (кредитора с уважен Павлов иск), докато всички останали (трети лица) са длъжни да зачитат правното действие сделката. Именно тази особеност следва да бъде съобразена с абсолютния характер на правото на собственост в случаите, когато то е предмет на прехвърлителната сделка.

1.1.3. Отговорът на вълнуващия ни въпрос следва да се търси в самото предназначение19 на Павловия иск и начинът, по който чрез него се осигурява защита на кредиторовия интерес20. Част от него се съдържа в четвъртата алинея на чл.135 ЗЗД, според която кредиторът, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворява от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.

Безспорно обявената за относително недействителна прехвърлителна сделка поражда изцяло своето облигационно правно действие21. Длъжникът-прехвърлител и третото лице-приобретател са валидно обвързани от клаузите на сключения между тях договор, като всеки един може да търси изпълнението на поетите от другия задължения22. Обявяването на относителната недействителност на договора обаче създава опасност за отстраняване на приобретателя от вещта в резултат от принудителното удовлетворяване на правата на кредитора с уважен Павлов иск. Това дава правото на приобретателя да иска разваляне на договора, връщане на престираното от него в изпълнение на сделката и получаване на съответно обезщетение23. Облигационното правоотношение може и да се запази в случаите, когато кредиторът бъде удовлетворен по друг начин (от друго имущество на длъжника или от имущество на третото лице) или ако той въобще не пристъпи към принудителното упражняване на своето вземане (например поради липса на интерес от страна на кредитора, изтичане на законово предвидения за вземането му давностен срок или поради извършено опрощаване на дълга на прехвърлителя)24. В тези случаи на десезиране на кредитора, макар и да е налице влязло в сила съдебно решение за прогласяване на относителната недействителност на прехвърлителната сделка, последната се санира и произвежда изцяло своето правно действие25.

Какво става с вещноправното действие на договора? До момента на влизане в сила на съдебното решение по Павловия (определян като конститутивен иск) е безспорно, че за изключителен собственик на вещта се счита приобретателят по прехвърлителната сделка, независимо от нейния увреждащ за интересите на кредитора характер. Това положение не следва да се промени и след влизането в сила на съдебното решение. Провъзгласяването на относителната недействителност на прехвърлителната сделка няма за своя правна последица ограничаването (както е при първата разгледана теза – виж т.1.1.1.) или отпадането (както е при второто предлагано решение – виж т.1.1.2.) на нейното вещноправно действие, а се отнася единствено до правото на кредитора да търси принудително удовлетворение на своето вземане от стойността на прехвърлената вещ. Уважаването на иска по чл.135 ЗЗД не връща собствеността в патримониума на длъжника, поради което, нито той, нито кредиторът не могат да предявяват самостоятелни ревандикационни искове срещу лицата, в чиято фактическа власт се намира въпросната вещ. Защитата, която относителната недействителност предоставя на кредитора и която е напълно достатъчна за удовлетворяване на специфичния правен интерес на последния, е свързана с възможността на кредитора да продаде вещта на публична продан и да се удовлетвори от получената продажна цена. Такава възможност може да съществува и без вещта да е собственост на длъжника, каквито са случаите на залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг (чл.151 ЗЗД).

Провъзгласяването на относителната недействителност от съда при условията на чл.135 ЗЗД признава единствено правото на кредитора на прехвърлителя да изнесе една вече чужда вещ26 на публична продан и да се удовлетвори от получената от нея продажна цена. С влизане в сила на съдебното решение в полза на ищеца възниква потестативно право27, при упражняването на което се прекратява правото на собственост на задълженото лице (третото лице-приобретател). Предназначението на чл.135 ЗЗД е именно да предвиди възможност (при определени условия, които следва да бъдат установени от съда28) за възникването на подобно потестативно право и да съставлява основанието за прекратяването на правото на собственост при публична продан на чужда недвижими вещ29. Ако при публична продан на движима вещ законът е постановил, че купувачът става собственик на първично правно основание (чл.372, ал.2 ГПК (отм.) [вж. чл. 482, ал. 2 ГПК]), то в общата хипотеза на публична продан на чужд недвижим имот неговият собственик ще може да иска връщането му от купувача по публичната продан чрез предявяване срещу последния на ревандикационен иск (чл.386, ал.2 ГПК (отм.) [вж. чл. 498, ал. 2 ГПК ]). Наличието на влязло в сила съдебно решение по чл.135 ЗЗД води до пораждането на потестативно право единствено в полза на кредитора-ищец30, но не в полза на всички кредитори на прехвърлителя, тъй като съдебното решение има действие само за страните по делото. Упражняването на това потестативно право се извършва чрез образуване на изпълнително производство, в което правилото на чл.372, ал.2 ГПК [вж. чл. 482, ал. 2 ГПК] се изключва от специалната разпоредба на чл.135 ЗЗД.

Правото на кредитора да иска вещта от третото лице, в която тя се намира, не представлява предявяване на ревандикационен иск, а част от съдържанието на притежаваното от него потестативно право31, тъй като изнасянето на вещта на публична продан предполага наличието й във владение на кредитора32. Неговата същност е най-близка до искът по чл.157, ал.3 ЗЗД, който заложният кредитор може да предяви срещу всяко лице, у което се намира заложната вещ, ако той бъде лишен от нейното държане. Както заложният кредитор предявява иска по чл.157, ал.3 ЗЗД за връщане в негово държане на една чужда вещ „на основание на своя залог”, така и кредиторът с уважен Павлов иск ще може да иска връщане на държането на прехвърлената в собственост на друго лице вещ на основание на относителната недействителност на прехвърлителната сделка, сключена от неговия длъжник.

 

1.2. По друг начин е уредено настъпването на относителната недействителност в разпоредбата на чл.346 ГПК (отм.) [вж чл. 452 ГПК]. Според нея извършените от длъжника по изпълнителното дело сделки за прехвърляне на вещни права върху запорирани движими вещи или възбранени недвижими имоти не могат да се противопоставят на взискателя и на присъединилите се кредитори. Посочено е, че извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ са недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице приобретател може да се позове на чл. 78 ЗС, а когато изпълнението е насочено върху недвижими имоти, недействителността важи само за извършените след вписване на възбраната разпореждания. Разпоредбата на чл.347 ГПК (отм.) [вж. чл. 453 ГПК] допълва, че на взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, и отчуждаването на движими вещи, владението на които не е било предадено на приобретателя преди налагане на запора, освен ако за отчуждаването има документ с достоверна дата.

1.2.1. За разлика от хипотезата на чл.135 ЗЗД при посочване на правните последици на относителната недействителност при разпорежданията със запорирани и възбранени вещи законът е предвидил засилена защита, като е обявил последните по силата на самата разпоредба на чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] за относително недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори33. Основанието за предоставянето на подобна засилена защита следва да се търси в наличието на валидно извършен запор (преди предаването на владението на приобретателя) респективно на вписана възбрана (преди вписването на прехвърлянето на недвижимия имот от длъжника), извършени от компетентни държавни органи в рамките на висящо изпълнително производство.

Макар и настъпили по силата на закона, правните последици на относителната недействителност следва да бъдат идентични с тези на влязлото в сила съдебно решение, с което се уважава иска по чл.135 ЗЗД, с тази разлика, че потестативното право на кредитора вече е упражнено в рамките на висящото изпълнително производство. Това всъщност е и едно от основанията да се допусне относителна недействителност по силата на самия закон. Ако в хипотезата на чл.135 ЗЗД кредиторът трябва първо да обяви увреждащата го сделка за относително недействителна спрямо него и едва след влизането в сила на съдебно решение в този смисъл ще може да образува изпълнително производство спрямо прехвърлената вещ независимо в чия собственост се намира тя, то при чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] прехвърлителната сделка се извършва при наличието на вече висящо изпълнително производство, а наличието на запор респективно възбрана върху имота прави поначало недобросъвестен всеки един приобретател. Ето защо последният ще придобие собствеността върху прехвърлената му от длъжника вещ, но обременена с тежест, с правото на взискане на взискателя и присъединилите се в изпълнителното производство кредитори. Кръгът на лицата, които ще се ползват от относителната недействителност ще се определя отново от това кои от кредиторите са страни по съответното производство: при чл.135 ЗЗД – кредиторът, който е бил ищец по Павловия иск и впоследствие взискател по изпълнителното производство, а при чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] – кредиторът-взискател и присъединилите се към изпълнителното производство кредитори.

Основната разлика между относителната недействителност при уважен Павлов иск (чл.135 ЗЗД) и относителната недействителност по силата на самия закона (чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК]), е свързана с момента на настъпването й от гледна точка на процеса по изпълнение на кредиторовото вземане. Павловият иск има известен предварителен характер, тъй като се упражнява извън висящо изпълнително производство, поради което за уважаването му се изискват определени условия, наличието на които се преценява от съда (основното от които е сделката да уврежда кредитора34). Относителната недействителност по чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] настъпва в един по-напреднал етап от реализирането на правото на кредитора – в рамките на вече висящо изпълнително производство, поради което не е необходимо извършването на предварителна проверка от страна на съда (недобросъвестността и увреждането се предполагат, тъй като разпореждането с вещта става след налагането на запора респективно възбраната).

1.2.2. Следователно приобретателят на запорирана респективно възбранена вещ става неин изключителен собственик, но в полза на взискателя и на присъединилите се в изпълнителното производство кредитори се запазва потестативното право да изнесат една вече чужда, непритежавана от техния длъжник, вещ на публична продан и да се удовлетворят от получената срещу нея продажна цена. Правилото на чл.372, ал.2 ГПК (отм.) [вж. чл. 482 ГПК] подобно на хипотезата по чл.135 ЗЗД се изключва, но този път от изричната разпоредба на чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК]. Останалата сума след разпределението на продажната цена между взискателя и присъединилите се кредитори следва да се предаде на приобретателя35, именно защото той е станал собственик на вещта по силата на относително недействителната прехвърлителна сделка. Последната произвежда изцяло своето облигационноправно и вещноправно действие, но в полза на взискателя и присъединилите се кредитори се запазва потестативното право на взискане, в което се изразява и същността на т.нар. относителна недействителност. Именно поради опасността от реализирането на това потестативно право в полза но приобретателя-собственик възниква правото да иска разваляне на договора, с упражняването на което се прекратява, както облигационноправния, така и вещноправния ефект на прехвърлителната сделка. Това обаче вече е последица не на относителната недействителност на сделката, а на упражненото впоследствие право на разваляне на договора.

 

1.3. Случаи на относителна недействителност по отношение кредиторите на несъстоятелността са предвидени в разпоредбата на чл.646 ТЗ. Според нея [в редакция към 2006 г.] нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността са следните направени след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред: изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността и извършването на сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. Нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността са и извършените от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, съответно на свръхзадължеността безвъзмездни сделки с имуществено право от масата на несъстоятелността; сделките по учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение върху имуществено право от масата на несъстоятелността, както и възмездните сделки с имуществено право от масата на несъстоятелността, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото36.

Отменителни искове, чиято правна последица е настъпването на относителна недействителност, са предвидени и в разпоредбата на чл. 647 ТЗ. Според нея [в редакция към 2006 г.] по отношение кредиторите на несъстоятелността могат да бъдат обявени за недействителни безвъзмездните сделки, с изключение на обикновено дарение, в полза на съпруг, роднини по права линия и роднини по съребрена линия до шеста степен, извършени в 3-годишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност; безвъзмездните сделки в полза на трето лице, извършени в 2-годишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност; възмездните сделки, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото, извършени в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност; сделки, с които се извършва погасяване на парично задължение чрез прехвърляне на собственост, извършени в 3-месечен срок преди началната дата на неплатежоспособността, ако връщането би довело до увеличаване на сумата, която кредиторите биха получили; сделките по учредяване на ипотека, залог или друго обезпечение, които са извършени в едногодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност в полза на необезпечено дотогава вземане; сделките по учредяване на ипотека, залог или друго обезпечение, които са извършени в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност в полза на необезпечено дотогава вземане на съдружник или акционер, както и сделките, които са извършени в двугодишен срок преди откриване на производството по несъстоятелност и уврежда кредиторите, по която страна е неограничено отговорен съдружник, съдружник или акционер, който притежава над 20 на сто от капитала на дружеството, член на управителен орган или друго лице, което контролира длъжника или неговата дейност.

1.3.1. Приема се37, че посочените случаи на недействителност и отменителни искове са специални по отношение на разпоредбите на чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] (относителна недействителност по силата на самия закон – чл.646 ТЗ) и чл.135 ЗЗД (относителна недействителност по силата на влязло в сила конститутивно съдебно решение – чл.647 ТЗ)38. Може да се твърди, че разпоредбите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ предвиждат възможност за обявяване или обявяват за относително недействителни точно определени по своя вид сделки (извършени в посочени от закона срокове39), като отменителните искове имплицитно разширяват и приложното поле на чл.135, ал.3 ЗЗД (относно обявяването за относително недействителни на сделки, извършени преди възникването на вземането). От това би следвало изводите относно вещнопрехвърлителния ефект на попадащите в приложното поле на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ сделки да бъдат същите, както тези при относителната недействителност по чл.135 ЗЗД и чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК]. Третото лице-приобретател следва да запази собствеността си, но при наличието на потестативно право за изнасяне на вещта на публична продан в полза на кредиторите по несъстоятелността.

1.3.2. Известно съмнение в правилността на този извод внася разпоредбата на чл.648 ТЗ, според която даденото от третото лице-приобретател по сделка, по отношение на която са приложени разпоредбите на чл.646 ТЗ (по силата на закона) или чл.647 ТЗ (въз основа на уважен отменителен иск), се връща, а ако даденото не се намира в масата на несъстоятелността или се дължат пари, третото лице става кредитор. Предвиждането на тази реституция от закона, наподобяваща на реституциите при нищожните и унищожени сделки (чл.34 ЗЗД), както и на кондикцията за връщане на дадено на отпаднало основание (чл.55, ал.1 ЗЗД), разкрива идеята на законодателя да отрече изцяло действието на обявената от закона или от съда за относително недействителна прехвърлителна сделка. Щом третото лице-приобретател получава обратно всичко, което е предоставило в изпълнение на задълженията си по относително недействителната сделка, то логично е то да има и задължението да върне обратно всичко, което е получил във връзка с изпълнението на тази сделка. А това означава, че при сключването на сделките по чл.646 ТЗ собствеността не се прехвърля респективно, че с уважаването на отменителните искове по чл.647 ТЗ собствеността върху прехвърлената вещ се възстановява в полза на длъжника-приобретател40. Хипотезите са идентични със случаите на начална нищожност респективно със случаите на прекратяване (разваляне) на действителни прехвърлителни сделки.

1.3.3. Ето защо разпоредбите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ не разкриват сходство с относителната недействителност по гражданското право (респективно по чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] и чл.135 ЗЗД) що се отнася до вещноправния ефект на прехвърлителната сделка, увреждаща интересите на кредиторите на праводателя. Това се потвърждава и от самата редакция на чл.646 ТЗ, който обявява не за „недействителни” (както е в чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК], а в чл.347 ГПК (отм.) [вж. чл. 453 ГПК] е използвана фразата „не могат да се противопоставят”), а за нищожни41 спрямо кредиторите на несъстоятелността изброените в него действия. Показателно в това отношение е и заглавието на чл.647 ТЗ „Отменителни искове”42 (искове, които водят до отмяна на правните последици на съответната сделка), което разграничава в известен смисъл последните от исковете за прогласяване на относителна недействителност (чл.135 ЗЗД).

По същество предвидените от закона последици в хипотезите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ се различават от правните последици на относителната недействителност. Приобретателят по тези сделки или въобще не придобива правото на собственост върху вещта (чл.646 ТЗ – нищожност по силата на закона), или губи придобитото от него право на собственост с уважаването на предявения срещу него отменителен иск (чл.647 ТЗ)43. Макар, че този извод се подлага на съмнение от неколкократно повтореното в законодателния текст положение, че правните последици на чл.646 ТЗ и уважаването на исковете по чл.647 ТЗ настъпват „по отношение кредиторите на несъстоятелността”, той е в основата на правилото за връщане на даденото по прехвърлителните сделки, постановено от разпоредбата на чл.648 ТЗ. Безспорно е едно: при настоящата редакция на закона съществува известна неяснота относно точния смисъл на недействителността спрямо кредиторите на несъстоятелността, която неяснота следва да бъде отстранена по законодателен ред. Евентуалното отказване на правно действие на сделките по чл.646 ТЗ и признаването на отменителния характер на „отменителните” искове по чл.647 ТЗ може да се обоснове с необходимостта от засилена защита на кредиторите на несъстоятелността и на самите вземания, възникващи в сферата на търговския оборот.

 

2. Собственик, приобретател в качеството си на довереник при косвено представителство (чл.292, ал.2 ЗЗД, чл.349 ТЗ).

 

2.1. Съгласно разпоредбата на чл.292, ал.2 ЗЗД, ако довереникът действа от свое име44 (при условията на косвено представителство), правата и задълженията по сделките, сключени с трети лица, възникват за него, но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Придобитите от довереника права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора.

2.1.1. Логично възниква въпросът: ако с изпълнителната сделка довереникът е придобил право на собственост върху определена вещ, то какъв е характера на това право: абсолютен или относителен. От буквалния прочит на правилото на чл.292, ал.2 ЗЗД собствеността върху вещта следва да се счита за придобита от доверителя в отношенията между довереника, доверителя, недобросъвестните трети лица (които знаят за това, че довереникът действа за чужда сметка), включително недобросъвестните кредитори на довереника (които няма да могат да се удовлетворят от така придобитата вещ), а при наличието на достоверна дата на договора за поръчка – и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника (които не знаят за съществуващия договор за поръчка, но поради публичността на достоверната дата са приравнени на недобросъвестни). Спрямо всички останали, добросъвестни лица за собственик на вещта се счита довереникът.

Оказва се, че в един и същ момент върху вещта съществуват две изключителни права на собственост45в полза на довереника (по отношение на всички добросъвестни лица с изключение на кредиторите на довереника, но само в случаите на наличие на достоверна дата на договора за поръчка) и в полза на доверителя (по отношение на всички недобросъвестни лица, а и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, в случаите когато договорът за поръчка е с достоверна дата). Следователно на въпроса кой притежава активна процесуална легитимация за предявяването на ревандикационен иск спрямо лице, което неоснователно владее придобитата по изпълнителната сделка вещ, следва да се отговори в зависимост от това дали ответникът знае или не (дали е добросъвестен или не по смисъла на чл.292, ал.2 ЗЗД) за съществуващия договор за поръчка. Ако ответникът не знае за този договор, той ще може да отхвърли ревандикационния иск на доверителя, като го оспори като преждевременно предявен (за уважаването му ще е необходимо да бъде извършена отчетната сделка). Ако пък ответника знае за договора за поръчка, той ще може ли да отхвърли ревандикационния иск на довереника като предявен при отсъствието на активна процесуална легитимация (искът трябва да бъде предявен от действителния собственик на вещта т.е. от доверителя46).

Възниква и въпросът към кой момент следва да се преценява добросъвестността на ответника – към момента на установяване на владението върху вещта, към момента на предявяването на иска или към момента на постановяването на съдебното решение, в който случай ще е достатъчно доверителят ищец да представи договора за поръчка в съдебно заседание, за да обоснове своята активна легитимация. Още повече знанието на определени обстоятелства е субективен юридически факт, доказването на който е свързано с известни трудности. Поради това подходът допустимостта на ревандикационния иск да се преценява в зависимост от добросъвестността на ответника следва да се отрече.

2.1.2. Друго възможно решение е да се приеме, че довереникът придобива правото на собственост върху вещта, предмет на изпълнителната сделка, но то има относителен характер и не може да се противопостави на определени лица: на доверителя и на недобросъвестните трети лица, съответно не може да се ползва от кредиторите на довереника за удовлетворяването на техните вземания (за недобросъвестните – във всички случаи, за добросъвестните – в случай, че договорът за поръчка притежава достоверна дата). Това обаче не следва да се възприема като „двойна” собственост, тъй като доверителят придобива абсолютното право на собственост едва с извършването на отчетната сделка.

При възприемането на това решение собственикът на вещта е един и съответно само той може да предявява ревандикационен иск за нейното връщане, но правото му на собственост е ограничено, непълно, тъй като е непротивопоставимо на доверителя и трети недобросъвестни лица. Допускането на такава концепция би разрушило тезата за абсолютния характер на правото на собственост и би подкопало основни принципи на вещноправното законодателство.

2.1.3. Разпоредбата на чл.292, ал.2 ЗЗД всъщност не засяга въобще вещноправното действие на изпълнителната сделка. При липсата на представителна власт и на споделено от двете страни по изпълнителната сделка желание тя да породи правните си последици в полза на доверителя47 правото на собственост върху прехвърляната вещ се придобива изцяло и в своята пълнота от довереника48, приобретател по изпълнителната сделка49. Той е единственото лице, което може да предявява ревандикационен иск за защита на своето право върху вещта, като вещнопрехвърлителния ефект на изпълнителната сделка настъпва и по отношение на доверителя. Именно защото този ефект настъпва и по отношение на доверителя, той впоследствие ща стане и собственик на вещта – по силата на частното правоприемство по отчетната сделка между него и довереника50. Ако довереника не е бил собственик на вещта няма как да стане собственик на вещта и неговия доверител, чиито права върху вещта ще следват от правата, придобити от довереника по изпълнителната сделка51.

Предназначението на чл.292, ал.2 ЗЗД не е да ограничи абсолютния характер на правото на собственост на довереника, а да осигури максимална защита в полза на доверителя в периода между изпълнителната и отчетната сделка52. Тази цел на закона се постига чрез предоставянето в полза на доверителя на възражение по чл.292, ал.2, изр. ІІ ЗЗД при евентуален ревандикационен иск от страна на довереника с предмет въпросната, подлежаща на прехвърляне, вещ. Искът на довереника ще бъде отхвърлен не защото той не е собственик или защото правото му на собственост има относително действие, а защото между страните по делото съществува облигационно правоотношение, по силата на което ищецът-довереник се е задължил да предаде владението и собствеността върху вещта в полза на ответника-доверител. Положението е аналогично на това при предявяването на ревандикационен иск от собственика на едно помещение срещу лицето, на което ищецът го е дало под наем. Такъв иск няма как да бъде уважен, тъй като упражняваната от ответника фактическа власт не е без правно основание. Друго проявление на разпоредбата на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД по отношение на доверителя е свързано със собствеността върху събраните от довереника от придобитата по изпълнителната сделка вещ плодове. Собствеността върху тях се придобива с отделянето им не от довереника, а от доверителя, тъй като приложението на принципа на чл.93 ЗС, според което собственикът на вещта е и собственик на отделените от нея плодове, се изключва от изричното правило на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД.

Специфичните облигационни отношения между довереника (като собственик) и доверителя (като кредитор) следва да се зачитат и в отношенията между довереника и третите недобросъвестни лица. Това обаче не следва да се възприема буквално, в смисъл, че спрямо тези недобросъвестни лица довереникът не е собственик на вещта, предмет на изпълнителната сделка, поради което те не му дължат нейното връщане в случай, че я владеят без основание. Смисълът на разпоредбата е свързан с възможността самият доверител да предостави правото на държане на вещта в полза на трето лице, което да знае за съществуващия договор за поръчка и предстоящата отчетна сделка. В този случай правата на третото недобросъвестно лице следват от правата на доверителя и като такива ще бъдат противопоставими на довереника, който няма да може да предяви успешно ревандикационен иск. Ако продължим аналогията с договора за наем, случаят наподобява на предявяването на ревандикационен иск от собственика на една вещ срещу лице, което я е пренаело частично от наемател с валидно сключен договор с собственика-ищец. Основното предназначение на разпоредбата на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД обаче е свързано с опасността трето недобросъвестно лице да придобие правото на собственост върху вещта от довереника. С оглед на нея законът (именно чрез разпоредбата на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД) отнема вещнопрехвърлителния ефект на разпоредителната сделка на довереника, като запазва собствеността на последния, за да може тя да се придобие от доверителя по силата на отчетната сделка.

Правилото на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД е насочено и към отношенията между довереника и неговите кредитори, били то добросъвестни или недобросъвестни. Стремежът на законодателят е отново свързан с осигуряване запазването на собствеността на довереника до момента на прехвърлянето й в полза на доверителя с извършването на окончателната сделка. С оглед защитата на гражданския оборот и добросъвестността обаче са предвидени различни правни последици в зависимост от това дали кредиторите на довереника знаят или не за съществуващия договор за поръчка. Ако към момента на възникване на тяхното вземане или към момента на придобиване на собствеността от довереника неговите кредитори са знаели, че той действа за чужда сметка, те не могат да насочат принудителното удовлетворяване на своите вземания срещу въпросната вещ. Тя не може да им бъде доброволно предоставена при условията на даване вместо изпълнение и от страна на самия довереник. Вещнопрехвърлителният ефект на подобни разпоредителни действия е отнет от разпоредбата на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД, без с това правото на собственост на довереника да е загубило своя абсолютен характер. По същия начин, макар и непълнолетните лица да не могат да извършват разпоредителните действия и сделки по чл.72, ал.3 ЗЛС, тяхното право на собственост не придобива относителен характер. Ако обаче към момента на възникване на тяхното вземане или към момента на придобиване на собствеността от довереника неговите кредитори не са знаели, че той действа за чужда сметка, макар и впоследствие да са разбрали за това, и договорът не е с достоверна дата, правото на собственост върху вещта ще може да бъде използвано от тях за удовлетворяване на вземанията им.

Ако желаем да запазим общоприетият абсолютен характер на правото на собственост следва да приемем, че довереникът, приобретател по изпълнителната сделка, придобива абсолютно право на собственост върху вещта, което самият той е ограничил в отношенията си със своя доверител, тъй като встъпва в изпълнителната сделка именно с оглед извършването на отчетната сделка и прехвърлянето на собствеността в полза на доверителя. В известен смисъл изпълнителната сделка има предварителен характер по отношение на отчетната и те, заедно с учредителната сделка, определят обхвата, съдържанието и същността на косвеното представителство при мандатните отношения. Следва да приемем, че в хипотезата на чл.292, ал.2, изр.ІІ ЗЗД сме изправени не пред относително право на собственост, непротивопоставимо на определени лица, а пред изрично уредени законови гаранции за запазване на собствеността за довереника през периода между изпълнителната и отчетната сделка, чрез които се отнема вещнопрехвърлителния ефект на редица разпоредителни сделки с въпросната вещ.

 

2.2. Аналогично на действието на чл.292, ал.2 ЗЗД е и това на комисионния договор по чл.349 ТЗ. Според посочената разпоредба правата и задълженията по сделката, сключена с трето лице в изпълнение на поръчката, възникват за комисионера, дори и когато той е съобщил на третото лице името на доверителя. Според третата и четвъртата алинея на посочения член комисионерът е длъжен да изпълни задълженията и да упражни правата, породени от изпълнителната сделка, а доверителят може да упражни правата и да бъде принуден да изпълни задълженията към трето лице само след прехвърлянето им от комисионера53. С посочените разпоредби ясно е изразена идеята на законодателя, според която правата, придобити по изпълнителната сделка, са притежание на комисионера (довереника) до момента на прехвърлянето им в полза на доверителя чрез извършването на отчетната сделка54. Следователно в случаите, при които изпълнителната сделка прехвърля собствеността върху определена вещ, последната се придобива от комисионера, независимо от поетото от него облигационно задължение да даде сметка на доверителя, като му прехвърли (включително в собственост) резултатите от изпълнителната сделка (чл.355 ТЗ).

2.2.1. Според чл.348, ал.2 ТЗ разпоредбите за договора за поръчка се прилагат съответно към отношенията между доверителя и комисионера, доколкото глава ХХІV на ТЗ, озаглавено „Комисионен договор” не е предвидено друго. Разпоредбата на чл.349, ал.2 ТЗ предвижда „друго”, като установява особено правило, според което правата, придобити от комисионера или предоставени му от доверителя, се смятат спрямо кредиторите на комисионера за права на доверителя и без да са му били още прехвърлени. Първата особеност на цитираното правило в сравнение с разпоредбата на чл.292, ал.2 ЗЗД е че законът не прави разлика между добросъвестните и недобросъвестните кредитори на довереника. Следователно чл.349, ал.2 ЗЗД отнема възможността на кредиторите да търсят удовлетворение на своите вземания от стойността на вещите, придобити от техния длъжник в качеството му на комисионер. Без значение остава обстоятелството, че към момента на възникването на неговото вземане респективно към момента на придобиването на собствеността върху вещта от комисионера неговият кредиторът не е знаел за съществуващия комисионен договор. Отнемането на правото на кредиторите да търсят удовлетворение от определена вещ на длъжника обаче не засяга неговото право на собственост, нито пък може да се тълкува в смисъл, че собствеността се притежава от доверителя (всъщност може да се приеме, че става въпрос за особен случай на несеквестируемост55).

2.2.2. По силата на съответното препращане на чл.348, ал.2 ТЗ при комисионния договор приложение следва да намери и правилото за отнемане на вещнопрехвърлителния ефект на разпоредителните действия, извършени от комисионера с вещта, предмет на придобиване по изпълнителната сделка. Както при договора за поръчка, така и при комисионния договор това правило не изключва абсолютния характер на правото на собственост на комисионера, а единствено ограничава възможностите му да се разпорежда с него с оглед интересите на доверителя и съществуващите мандатни отношения56.

 

3. Отграничения

 

3.1. Добросъвестен владелец по смисъла на чл. 78, ал. 2 ЗС

Известни основания за допускане съществуването на относително вещно право, което може да се противопостави на всички лица с изключение на предишния собственик на вещта57, могат да се открият и в правилото на чл. 78, ал. 2 ЗС. В първата алинея на посочената разпоредба е предвиден първичен способ за придобиване на право на собственост върху движима вещ или ценна книга на приносител, за прехвърлянето на собствеността върху които не се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите, чрез добросъвестното придобиване на владение по възмезден начин на правно основание, макар и от несобственик. Съгласно втората алинея на разпоредбата обаче, когато предмет на посочения придобивен способ е открадната или загубена вещ, нейният собственик може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването.

Предвиждането на възможността по чл.78, ал.2 ЗС поставя въпросът кой е собственикът на откраднатите и изгубени вещи в случаите, когато спрямо тях е приложима хипотезата на чл.78, ал.1 ЗС. Или по друг начин казано: дали чл.78, ал.2 ЗС изключва приложението на чл.78, ал.1 ЗС58 или само го допълва като предвижда особено потестативно право в полза на предишния собственик да възстанови вече изгубеното от него право на собственост59.

3.1.1. От буквалния прочит на разпоредбата на чл.78, ал.2 ЗС е възможно да се възприеме тезата, че първичният придобивен способ по чл.78, ал.1 ЗС не намира приложение при откраднатите и изгубените вещи. Въпреки, че едно лице е установило добросъвестно възмездно владение върху определена движима вещ, ако последната е крадена или изгубена, собствеността върху нея не се придобива от него, а остава в полза на нейния действителен собственик60. Това разрешение обаче поставя въпроса за начина на защита на добросъвестния владелец в периода от установяване на владението върху вещта до отправянето на искане от страна на собственика за нейното връщане.

3.1.2. Може да се възприеме разрешение, при което в полза на добросъвестния владелец да се признае право на собственост, което да не е противопоставимо на предишния собственик на вещта61. Това отново би довело до допускане на възможността за съществуване на относително право на собственост и възникване на въпросите: кой може да предявява ревандикационен иск за връщането на откраднатата или изгубена вещ (настоящия или предишния собственик) и не се ли признава по този начин възможността за съществуването на две изключителни права на собственост върху една и съща вещ (в полза на предишния собственик и в полза на добросъвестния владелец).

3.1.3. Възможно е да се приеме и трето решение, според което правото на собственост се придобива от добросъвестния владелец, но в полза на предишния собственик са запазва правото да иска възстановяване на собствеността върху откраднатата и изгубената вещ в посочения тригодишен срок (от вещноправна гледна точка е възможна е аналогия с договора за продажба с уговорка за изкупуване)62. В този случай, обаче, се поставя въпросът дали правото на предишния собственик е противопоставимо на всяко трето лице, във фактическата власт на което се намира откраднатата респективно изгубената вещ, или може да бъде упражнено единствено спрямо добросъвестния владелец, придобил собствеността въз основа на чл.78, ал.1 ЗС. Според редакцията на законовия текст вещта ще може да се иска63 обратно от всеки добросъвестен, а на още по-силно основание – и недобросъвестен владелец на вещта. Това би означавало, че потестативното право на предишния собственик на вещта може да бъде упражнявано по един абсолютен начин (спрямо всяко трето лице), което го доближава до същността на правото на собственост. Размива се и става умозрителна разликата между осъдителния ревандикационен иск за възстановяване на отнето владение (при признаване в полза на изгубилия вещта на право на собственост) и конститутивния иск за възстановяване на загубеното в резултат от прилагането на чл.78, ал.1 ЗС право на собственост (при възприемане на тезата, че чл.78, ал.2 ЗС признава в полза на предишния собственик абсолютно потестативно право), тъй като и двата иска могат да се предявят спрямо всяко едно лице, намиращо се във владение на вещта, а също така – и двата иска имат за своя последица възстановяване на владението върху откраднатата респективно загубената движима вещ.

3.1.4. Най-близка до редакцията на чл.78, ал.2 ЗС е първото от разгледаните възможни разрешения на поставения въпрос (виж т.3.1.1.). Самият законодател е предоставил иска за връщане на вещта на „собственика”, което следва да се приеме като доказателство за неговото намерение, чрез разпоредбата на чл.78, ал.2 ЗС да ограничи приложното поле на първичния придобивен способ по предходната алинея, а не да се създаде възможност за съществуването на две изключителни права на собственост върху една и съща вещ (виж т.3.1.2.) или на едно потестативно право за възстановяване на собствеността от предишния собственик, което може да се предявява спрямо всяко трето лице (виж т.3.1.3.).

 

3.2. Приобретател по чл. 76 ЗН

С разпоредбата на чл. 76 ЗН се установява правилото, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в негов дял при делбата. Наследникът-съсобственик може да извършва разпореждане с такова имущество при спазване на ограниченията на чл.33, ал. 2 ЗС (при прехвърлянето на идеална част от определена вещ, включена в наследствената маса) и чл. 76 ЗН (при прехвърляне на идеална64 част или на цялото право на собственост върху определена вещ, включена в наследствената маса). Ако предвидената от закона правна последица при неспазване на изискването на чл.33, ал.2 ЗС не се отразява нито върху облигационно правното, нито върху вещноправното действие на прехвърлителната сделка, а е свързана с възникването потестативно право на изкупуване в полза на останалите съсобственици, то при извършването на разпоредителна сделка по чл.76 ЗН санкцията засяга самото правно действие на извършеното разпореждане.

3.2.1. Тълкувателно решение № 72/1985 ОСГК на ВС приемаше, че разпоредбата на чл. 76 ЗН предвижда случай на висяща недействителност, тъй като макар и изначално нищожна сделката може да породи напълно своя правен ефект в случаите, когато прехвърлената с нея вещ се падне в дял на прехвърлителя при делбата на съсобствеността. Смяташе се, че сделката ще породи правните си последици при настъпването на един допълнителен факт (conditio iuris), който ще санира нейния правен ефект с обратна сила65.

При възприемането на това становище собствеността върху сънаследствената вещ остава в полза на сънаследниците, а за приобретателя по чл.76 ЗН възниква единствено правното очакване да стане неин собственик при настъпването на определено бъдещо несигурно събитие.

3.2.2. С Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004г. по гр. д. № 1/2004г. ОСГК на ВКС прие, че в чл.76 ЗН е описан особен вид недействителност, която предполага „ограничено във времето състояние на сделката в отношенията между сънаследниците”. Тъй като накърнява отношенията между определен кръг лица (сънаследниците и приобретателя по сделката), според ВКС тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички, като на нея могат да се позовават само лица, които са страни по сделката или сънаследници.

С посоченото тълкувателно решение ВКС приема, че сделката на разпореждане с конкретен предмет от наследственото имущество, притежавано при условията на съсобственост, само от един от съсобствениците в полза на трето за наследството лице66, е относително недействителна по право. Тя е „действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници67”. Същността на тази относителна недействителност се изразява във възможността в съдебния исков процес за ликвидиране съсобствеността, сделката да бъде обявена за недействителна по чл. 76 ЗН по искане на сънаследника, който не желае в делбата да участвува приобретателя по нея. Целта на последния е по отношение на него да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и същата да се върне в делбената маса.

Разпоредителната сделка по чл.76 ЗН произвежда своето облигационноправно действие между своите страни, но не прехвърля правото на собственост върху вещта, в случай че искът по чл. 76 ЗН бъде уважен. Това според ВКС означава, че последиците на сделката не се зачитат в отношенията между сънаследниците, поради което разпоредилият се с вещта сънаследник, а не приобретателят, е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и именно той трябва да участва в делбения процес68. Ако при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне в дял на прехвърлителя по сделката по чл.76 ЗС, то вещноправният ефект на иначе действителната облигационно правна връзка не може да настъпи, а прехвърлителят­сънаследник ще отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД. Недействителността по чл. 76 ЗН, заключва ВКС, е „признато право за защита срещу едно валидно разпореждане, дадено в полза на определен кръг правни субекти да поискат незачитане на последиците му при ликвидиране съсобствеността върху сънаследствени имущества”.

При възприемането на подобна теза отново възниква съмнение относно паралелното съществуване върху определена недвижима вещ на право на собственост в полза на приобретателя по сделката по чл.76 ЗС и на съсобственост в полза на сънаследниците, включително прехвърлителя по чл.76 ЗС. ВКС разграничава облигационното от вещноправното действие на прехвърлителната сделка, като признава за напълно действителна облигационната връзка, която възниква между страните по нея. Прехвърлянето на собствеността обаче, като че ли настъпва на два етапа: веднъж, при сключването на сделката по чл.76 ЗС (спрямо всички лица с изключение на сънаследниците) и, втори път, при разпределянето на вещта в дял на прехвърлителя по сделката по чл.76 ЗС (спрямо сънаследниците). До момента на разпределението във втората фаза на делбения процес се оказва, че съществува относително право на собственост, непротивопоставимо на сънаследниците, а ако вещта не се падне в дял на прехвърлителя по чл.76 ЗС приобретателят окончателно изгубва макар и относителното си право на собственост.

3.3.3. Може да се приеме и друга конструкция, според която собствеността се прехвърля в полза на приобретателя, но за сънаследниците възниква определено потестативно право да придобият собствеността върху вещта в случаите, при които тя се падне в техен дял. Това в най-голяма степен ще отговаря на разрешенията при разгледаните по-горе случаи на относителна недействителност и с възприемането му ще се избегне опасността от евентуалното допускане на съществуването на относително право на собственост респективно на възможността за едновременното съществуване на две изключителни права на собственост върху една и съща вещ.

 

4. Предвиждането от законодателя на специфични защитни средства с оглед осигуряването на определени правно значими интереси на правните субекти следва да се тълкува и прилага по начин, който не засяга абсолютния характер на правото на собственост и не позволява паралелното съществуване на няколко изключителни вещни права върху една и съща вещ.

Относителната недействителност не засяга нито облигационноправното, нито вещноправното действие на сделката, а единствено води до възникване в полза на определени лица на потестативни права (например право да се иска изнасянето на чужда вещ на публична продан и удовлетворяване от получената продажна цена – чл.135 ЗЗД, чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК]), упражняването на които води до настъпване на определени вещноправни последици, осигуряващи нужната на техните титуляри правна защита.

Към случаите на относителна недействителност не следва да бъдат причислявани хипотезите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ, тъй като при тях законът предвижда взаимна реституция и разкрива истинската им правна същност, изразяваща се в провъзгласена от самия закон начална нищожност (чл.646 ТЗ) респективно предоставена от закона възможност за съдебна отмяна (чл.647 ТЗ) на изчерпателно изброени правни сделки.

Не разкрива белезите на относителната недействителност и хипотезата на чл.78, ал.2 ЗС, а единствено ограничава приложното поле на възмездното установяване на владение върху движими вещ по чл.78, ал.1 ЗС като особено първично придобивно основание. Ако в случаите на чл.646 ТЗ и чл.78, ал.2 ЗС правото на собственост въобще не се прехвърля, то в хипотезата на чл.647 ТЗ прехвърлянето му се отменя с обратна сила с влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава предявения отменителен иск.

Възприемането на разпоредбата на чл.76 ЗТ като случай на относителна недействителност ще бъде съобразено с абсолютния характер на правото на собственост единствено, ако се приеме, че прехвърлителната сделка с сънаследствена вещ произвежда изцяло своето облигационно и вещно правно значение, но законът предвижда в полза на сънаследниците възможност да искат делбата на една чужда вещ.

 

Бележки под линия:

 

1 Виж Боянов, Г., „Вещните субективни права”, 1997, с.17.

2 За относителна недействителност се приема и случая на прехвърляне на поименни акции чрез джиро без вписване на прехвърлянето в книгата на акционерите. Виж Решение № 1860/19.11.2001 г. на ВКС по гр. д. № 478/2001 г., V г. о. За относително недействителна се приема и отказът от наследство по чл.56 ЗН. Виж Решение № 365/17.IХ.1960 г. по гр. д. № 4347/60 г., IV г. о., ВС.

3 Относно теориите за характера на Павловия иск – реален, смесен или личен, виж Тончев, Д., „Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том V”, 1930, с.89-90.

4 Наричан още ревокаторен иск, тъй като има за цел да възстанови в натура прехвърлената вещ за целите на кредиторовото удовлетворяване. Виж Планиол, М., „Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите”, 1919, с.72 и с.84.

5 Виж Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС: „Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица. Правото да се иска прогласяване на недействителността на конкретен акт на разпореждане е дадено именно на лицата, които са защитени от нормата на закона т.е. лицата с конкретен материален интерес. За тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях. Последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена.”. Виж също Решение № 169/30.XII.1985 г. по гр. д. № 130/85 г., ОСГК, ВС, както и Решение № 1224/25.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 550/99 г.

6 Виж Василев, Л., „Гражданско право обща част”, 2000, с.291, както и Таджер, В., „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, 2001, с.475. Виж също Павлова, М., „Гражданско право – обща част”, 2002, с.523: „Благоприятната последица за кредитора от относителната недействителност на сделката е, че спрямо него длъжникът му се смята за носител на прехвърленото право, вследствие на което той може да се удовлетвори от него. Приобретателят по сделката не се смята за притежател на субективното право спрямо кредитора, поради което може да развали сделката, за да се освободи от облигационната връзка с насрещната страна”. Относно действието на относителната недействителност виж също Рачев, Ф., „Гражданско право”, 2003, с.392.

7 Относно противоречието между абсолютния характер на правото на собственост и относителния характер на договора, чрез който то се придобива виж Кирчев, Т., „Правилото nemo plus iuris in alium transferre potest quam ipse habet и публичността при юридическите сделки”, сп. „Юридически архив”, год. ІІ, 1930, кн.2, с.142-143.

8 В този смисъл виж Калайджиев, А., „Облигационно право. Обща част”, 2002, с.522. Проф. Ангел Калайджиев приема, че обявяването на относителната недействителност има обратно действие.

9 Относно възможните разрешения относно кръга на лицата, които могат да се ползват от последиците на относителната недействителност виж Тончев, Д., цит. съч., с.170-175.

10 Виж в този смисъл и Решение № 10/3.I.1967 г. по гр. д. № 124/66 г., ОСГК, ВС.

11 Още повече, ако се приеме, че относителната недействителност е до размера на вземането на кредитора. Виж Кожухаров, А., „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга втора.”, 1996, с.127, както и Виж Планиол, М., цит. съч., с.85 и 86.

12 Павловият иск може да се квалифицира като „разновидност на in integrum restitution, т.е. един иск за унищожение, който има за предмет обезсилването на измамливия акт, и който в такъв случай представлява отличителния белег на иск in rem, нещо подобно на една ревандикация”. Виж Колен, А., Капитан, А.,„Елементарен курс по френско гражданско право. Том ІІ – книги І-а и ІІ-а. Задължения и договори”, 1929, с.67. В Решение № 332/7.II.1970г. по гр. д. № 2296/69 г., I г. о. ВС използва термините “отмени” и “развали” при описанието на действието на съдебното решение, с което се уважава Павловия иск. В същия смисъл виж Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС.

13 Такова е било действието на римския actio Pauliana. Искът е имал абсолютно действие, тъй като е могъл да се предяви спрямо всяко трето лице. Той се е предявявал от името на всички кредитори на длъжника от куратора (лице, натоварено с принудителното изпълнение на кредиторовите вземания). При уважаването му приобретателят е преставал да бъде собственик по отношение на всички, а имотът е служел за удовлетворение на всички кредитори. Виж по-подробно Апостолов, И., „Облигационно право. Част І. Общо учение за облигацията”, фототипно издание, 1990, с.484, както и Тончев, Д., цит. съч., с.166.

14 Виж например Колен, А., Капитан, А., цит. съч., с.66, Тончев, Д., цит. съч., с.87, както и Голева, П., „Облигационно право”, 2004, с.152.

15 Терминът е използван и от съдебната практика – виж например Постановление № 1/29.III.1965г. по гр. д. № 7/64 г., Пленум на ВС; Решение № 1562/20.V.1982 г. по гр. д. № 805/82 г., I г. о., ВС; Решение № 2771/26.X.1978 г. по гр. д. № 1769/78 г., I г. о., ВС. За отменителния характер на Павловия иск виж също Решение № 365/17.IХ.1960 г. по гр. д. № 4347/60 г., IV г. о., ВС.

16 Павловият иск обаче не винаги има такъв отменителен характер. Така например, ако прехвърлената вещ е придобита по реда на чл.78, ал.1 ЗС от друго лице, кредиторът няма да разполага с възможността да иска нейната публична продажба. Виж по този въпрос Колен, А., Капитан, А., цит. съч., с.78: „Така, понякога отчуждението се отменява, понякога искът се свежда към осъждане на вреди и загуби”.

17 За близостта между посочените хипотези виж Решение № 219/15.IV.1986г. по гр. д. № 102/86г., I г. о., ВС.

18 Според руското гражданско право при относителната недействителност особеността се изразява във възможността единствено точно определени лица да искат нейното обявяване. Ефектът, който винаги е за в бъдеще, й обаче не се ограничава само по отношение на тези лица, а се разпростира и спрямо всички останали. Виж Суханова, Е. А., „Гражданское право. Том І”, Москва, 2005, с.484. 

19 „Целта на Павловия иск е да се даде възможност на кредиторите да поправят щетата, която им е била причинена от извършената против тях измама от длъжника”. Виж Планиол, М., цит. съч., с.83. 

20 „Чрез искът по чл.135 ЗЗД кредиторът постига същия ефект, който би постигнал, ако би наложил своевременно обезпечителен запор или възбрана върху правото, преди то да бъде прехвърлено”. Виж Сталев, Ж., „Българско гражданско процесуално право”, 2000, с.721.

21 Увреждащата кредитора сделка следва да бъде действителна, тъй като защитата срещу недействителните правни действия се осигурява чрез други средства. Виж в този смисъл Апостолов, И., цит. съч., с.497, Калайджиев, А., цит. съч., с.518, както и Голева, П., цит. съч., с.154. 

22 В този смисъл виж също Кожухаров, А., цит. съч., с.128.

23 Относно възможните разрешения виж Тончев, Д., цит. съч., с.177-179.

24 Виж в този смисъл Апостолов, И., цит. съч., с.496, както и Калайджиев, А., цит. съч., с.521.

25 В този смисъл виж Колен, А., Капитан, А., цит. съч., с.79.

26 Заедно с нейните плодове, независимо че са били отделени и събрани от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка. Виж в този смисъл Тончев, Д., цит. съч., с.176.

27 В този смисъл виж Калайджиев, А., цит. съч., с.515. Проф. Ангел Калайджиев приема, че правото на кредитора по чл.135 ЗЗД разкрива белезите на материално преобразуващо право, което се упражнява чрез предявяването на конститутивен иск и има за своя основна функция да запази длъжниковото имущество и да се подготви то за евентуалното принудително изпълнение на вземането на кредитора.

28 Виж например Решение № 87/29.IX.1973г. по гр. д. № 68/73 г., ОСГК; Решение № 2771/26.X.1978 г. по гр. д. № 1769/78 г., I г. о., ВС; Решение № 422/20.03.2000г. на ВКС по гр. д. № 1469/99г., V г. о.; Решение № 776/25.09.2001 г. на ВКС по гр. д. № 195/2001 г., II г. о., както и Решение № 663/20.III.1969г. по гр. д. № 250/69 г., I г. о., ВС; Решение от 8.01.2004 г. на ВтАС по в. гр. д. № 317/2003г.

29 Виж също Тончев, Д., цит. съч., с.167: „Едничкият интерес на кредитора е да бъда наплатен; съдбата на акта не го интересува”. Авторът разглежда две основни системи с оглед действието на Павловия иск. Според първата, характерна за римското право, упражняването на Павловия иск води до пълната отмяна на действието на разпоредителната сделка. Според втората система, обаче, кредиторите „упражняват срещу третото лице едно право на следване на имота (un droit de suite), произходяще от техния залог; сиреч, те преследват, в ръцете на третото лице, принадлежащия на техния длъжник имот, за да бъдат наплатени от цената му, която ще се получи от публичната продан, но без, обаче, този имот да престане да принадлежи на третото лице”. При действието на чл.140 ЗЗД (отм.) авторът възприема първата система на действие на Павловия иск, докато функциониращия тогава ВКС (к.р. №56/1912г., І г.о.) приема втората система: „имотът, предмет на атакуемата сделка, не се връща в патримониума на продавача, за когото сделката е валидна, се връща в залог на кредиторите му, за да се удовлетворят от неговата цена”. Виж също Драганов, Д., „Закона за задълженията и договорите. Доктрина и юриспруденция”, 1926, с.362.

30 Виж Диков, Л., „Лекции по гражданско право. Том ІІІ. Облигационно право. Обща част.”, 1932, с.26.

31 „Кредиторът има право да секвестира отчуждения от длъжника имот в ръцете на третото лице също тъй, както ако имотът се намираше в ръцете на длъжника; излизането на имота из имуществото, което служеше за обезпечение на кредитора, престава да бъде за него някаква пречка. Прехвърляната вещ не влиза в патримониума на прехвърляча и не служи за общо обезпечение на всички негови кредитори.” Виж Планиол, М., цит. съч., с.85 и 86.

32 Според Решение № 761/21.X.1994г. по гр. д. № 616/94 г., I г. о., ВС, решението на съда, с което се уважава Павловия иск, не създава вещно право в полза на кредитора-ищец. Правната защита, предоставяна от разпоредбата на чл.135 ЗЗД цели охрана на интересите на кредитора чрез връщане на имота в патримониума на длъжника, за да може кредиторът да се удовлетвори чрез продажбата му.

33 Относно процесуално правното значение на относителната недействителност по чл.346 ГПК (отм.) [вж. чл. 452 ГПК] виж Сталев, Ж., цит. съч., с.726. Виж също Решение № 1146/8.06.1967г. по гр. д. № 640/1967 г., I г. о., ВС.

34 Подробно относно условията за упражняването на Павловия иск виж Тончев, Д., цит. съч., с.96 и сл. Относно субсидиарния характер на Павловия иск виж Кожухаров, А., цит. съч., с.123.

35 В този смисъл виж Тончев, Д., цит. съч., с.179-180.

36 По-подробно виж Попова, В., Ефремова, К., Лалева, П., Божиков, С., „Търговска несъстоятелност”, 2004, с104 и сл.

37 Виж Герджиков, О. и колектив, „Новите положения в търговското право”, 2000, с.234, Стефанов, Г., „Търговско право. Отделни видове търговци. Отделни видове търговски сделки. Търговска несъстоятелност”, 2005, с.403. Характерното за тези искове е, че при предявяването им не е необходимо да се доказва увреждане на кредитора. Виж също Решение № 1224/ 25.06.2001г. на ВКС по гр. д. № 2370/2000 г., V г. о., както и Решение от 16.01.2006 г. на ВКС по гр. д. № 171/2005 г., ТК, II о.

38 За съпоставката между двата иска виж също Попова, В., Ефремова, К., Лалева, П., Божиков, С., цит. съч., с.109-110.

39 През така наречения подозрителен период, през който „има опасност, че един длъжник, който се намира в затруднение, може да извърши всичко”. Виж Колен, А., Капитан, А., цит. съч., с.81.

40 С това хипотезите на чл.646 ТЗ и чл.647 ТЗ се доближават до римския actio Pauliciana. Подобно на него те се предявяват от едно лице – синдик (куратор) и имат за правна последица отпадането на правото на приобретателя. Виж Диков, Л., цит. съч., с.23. Виж също Колен, А., Капитан, А, цит. съч., с.67.

41 Виж също Решение № 1984/7.01.2003 г. на ВКС по гр. д. № 521/2001 г., V г. о.

42 Тези искове са се наричали още „унищожителни”. Виж Кацаров, К., „Систематичен курс по българско търговско право”, четвърто фототипно издание, 1990, с.847.

43 В този смисъл виж Колен, А., Капитан, А., цит. съч., с.81.

44 Виж Голева, П., цит. съч., с.238.

45 Дори и това да се обяснява с наличието на законова фикция. Виж Таков, К., „Доброволно представителство”, 2006, с.76.

46 В този случай за уважаването на ревандикационния иск доверителят ще трябва да докаже като част от активната си легитимация, че вещта е придобита чрез сделка от трето лице, извършена в изпълнение на действителен договор по поръчка, по кой то той е страна. Виж Василев, Б., „Облигационно право. Специална част. Отделните видове договори”, 1994, с.155.

47 В противен случай, при наличие на contemplation domini, ще е налице висяща недействителност с възможност за потвърждаване от страна на доверителя.

48 В този смисъл виж Таков, К., цит. съч., с.75.

49 В този смисъл виж също Пиляева, В. В., „Гражданское право. Части общая и особенная. Учебник”, Москва, 2006, с.100.

50 Действителното прехвърляне на собствеността например върху даден недвижим имот, придобит от доверителя в изпълнение на възложената му поръчка, става чрез изповядването на отчетната сделка. Именно тя легитимира доверителя като титуляр на правото на собственост. В противен смисъл виж Василев, Б., „Облигационно право. Специална част. Отделните видове договори”, 1994, с.143 и с.154. Според автора нотариалният акт, с който се прехвърля собствеността върху недвижимия имот при отчетната сделка, „не е акт за продажба, тъй като във вътрешните отношения между комисионер и комитент вещта се счита за собственост на последния и без още да му е прехвърлена”.

51 На прехвърляне в полза на доверителя при извършването на отчетните сделки и операции подлежат, както облигационните, така и вещните права, придобити от довереника по изпълнителната сделка.

52 В правната теория се прави разграничение между отчетна и прехвърлителна сделка. Виж Таков, К., цит. съч., с.75. В настоящата статия двата термина се разглеждат като синоними.

53 Правата и задълженията по изпълнителната сделка не трябва да останат в имуществото на комисионера, а да бъдат прехвърлени в имуществото на комитента. „Прехвърлянето на тези резултати е задължение, но и право на комисионера спрямо комитента”. Виж Василев, Б., цит. съч., с.130.

54 В това се изразява и така наречената индиректна представителна власт, при която правните последици трябва да преминат през имуществото на комисионера. Виж Герджиков, О., „Търговски сделки. Книга по част трета на Търговския закон”, 2000, с. 110.

55 Поради което и евентуални разпореждания от страна на довереника с придобитата по изпълнителната сделка вещ не могат да се атакуват от неговите кредитори по реда та чл.135 ЗЗД. Виж Решение № 1562/20.V.1982 г. по гр. д. № 805/82 г., I г. о., ВС.

56 Приема, се че доверителят може да предяви ревандикационен иск спрямо своя довереник. Виж например Герджиков, О., цит. съч., с. 115. Що за ревандикационен обаче е искът, който може да бъде предявен само във „вътрешните отношения” между две страни.

57 Разпоредбата не се прилага по отношение на ценните книги на приносител. Виж Василев, Л., „Българско вещно право”, 1995, с.283.

58 В този смисъл виж Боянов, Г., „Вещно право”, 2004, с.302, както и Стоянов, В., „Вещно право”, 2004, с.209.

59 Идеята е посочена в Марков, М., „Искът за собственост по чл.108 от Закона за собствеността”, 1994, с.102, но за възприемането й според автора е необходимо извършването на изрична законодателна промяна в посочения смисъл. „Интересите на бившия собственик могат да бъдат защитени и по друг начин, без да се изключва действието на ал.1 на чл.78 ЗС. Например може в ал.2 да се признае правото му да иска вещта от всяко лице, у което се намира тя в тригодишния срок”.

60 В този смисъл виж Венедиков, П., „Система на българското вещно право”, 1947, с.329. Проф. Петко Венедиков приема, че предвидения тогава от чл.324 ЗИСС (отм.) срок има характера на преклузивен по отношение на правото на собствеността на изгубилия вещта. Пак там с.330. Срокът се възприема за погасителен от акад. Любен Василев. Виж Василев, Л., „Българско вещно право”, 1995, с.282.

61 Така, според доцент Методи Марков с оглед особеностите на хипотезата се очертава „необходимостта лицето, придобило владението на движимата вещ при условията на чл.78, ал.1 ЗС, да разполага с петиторна защита и срещу трети лица – несобственици, които знаят за кражбата или изгубването”. Виж Марков, М., цит. съч., с.102.

62 За тази теза и т.нар. „особен иск за връщане на вещта” виж Венедиков, П., цит. съч., с.215. Виж също Марков, М., цит. съч., с.102. De lege ferenda би могло да се признае в полза на бившия собственик правото да иска връщане на вещта от всяко трето лице, у което тя се намира, което право ще има конститутивен характер и ще има за своя цел да „възстанови изгубеното право на собственост”. То следва да се признае единствено в полза на предишния собственик на вещта, поради което трети лица не биха могли да правят възражения по чл.78, ал.2 ЗС.

63 Според Венцислав Стоянов искът по чл.78, ал.2 ЗС е „специфичен иск за защита на правото на собственост в конкретен случай”, който следва да се отграничава от ревандикационния иск. Виж Стоянов, В., цит. съч., с.209.

64 Така, при прехвърлянето на идеална част от сънаследствена вещ прилагането на чл.33 ЗС не изключва възможността по чл.76 ЗН. Виж в този смисъл Тасев, С., „Делба на съсобственост”, 2006, с.194.

65 По-подробно виж Тасев, С., цит. съч., с.193, както и Георгиев, Ф., „Приложно поле на чл.76”, сп. „Социалистическа право”, 1977, кн.5, с. 40.

66 Ако разпореждането е направено в полза на друг сънаследник сделката е напълно действителна и чл.76 ЗН не намира приложение. Виж в този смисъл Решение № 773/13.X.1994г. по гр. д. № 491/1994 г., I г. о., ВС.

67 Виж Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004г. по гр. д. № 1/2004г. ОСГК на ВКС.

68 Според Кръстьо Цончев „при прехвърляне на идеална част от конкретен имот преди делбата прехвърлячът следва да участва в делбата, а купувачът има качеството на кредитор по чл.291 ЗН (отм. – б.м.)” или собственик под отлагателно условие. Виж Цончев, К., „Делба. Съдебна практика по Закона за гражданското производство”, 1946, с.44.

Стоян Ставру

2 Коментари

  1. Хайде, понеже съм много нетърпелив, да се поизложа набързо с баналната хипотеза на чл. 113 ЗС: А прехвърля собствеността на Б, който не вписва. След това А прехвърля собствеността на В, който вписва. Каква е съдбата на правото на собственост хронологично?

    С първата транслативна сделка Б става собственик, независимо от това, че не е вписал. Втората сделка от вещноправна гледна точка сама по себе си нищо не променя, нали така? А вече не е собственик и В не става по нея собственик, тъй като никой не може да прехвърля права, каквито няма. След това обаче В вписва акта!… Какво е действието на това вписване?

    Вписването, да речем, има отменителен ефект по отношение на първата сделка? Правните и последици отпадат с обратна сила. Което означава, че приемаме, че Б не е станал собственик, такъв си е А, който прехвърляйки собствеността на В, прави него собственик. В става собственик с вписването, но ретроактивно – от датата на прехвърлянето на собствеността?

    Че първата сделка до вписването й е “непротивопоставима” на последващия приобретател, вписал своята, означава,…че само на този, втория, приобретател (който и да е той) законът му признава възможност вписвайки придобивното си основание, макар и придобил от несобственик, да стане такъв по гореописания начин? Хм…Иде ми по-скоро да страня от термина “(не)противопоставимост” (или относителна (не)действителност) тук и да не размишлявам много над характера на правото на ссссобственост. To си е все абсолютно, до вписването на акта на втория приобретател, с което пък въобще отпада за първия и се придобива от втория.

    Или?

Leave a Reply to Денислав Данкин Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.