Прекъсва ли отрицателният установителен иск придобивната давност?

В статията си „Отрицателният установителен иск за защита на правото на собственост”, публикувана в сп. „Съвременно право”, кн. 2, 2008, стр. 26-39, съм представил мнение си, че предявяването на отрицателен установителен иск не води до спиране, съответно уважаването му – до прекъсване на упражняваното от ответника давностното владение. От тогава участвах в множество дискусии по темата и се убедих, че въпросът е спорен и интересен, поради което реших да го споделя и в ChallengingTheLaw.com.

Основанията за прекъсване на придобивната давност

Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск, с противопоставянето на възражение или с отправянето на искане за почване на помирително производство. Ако обаче искът, възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. По силата на чл. 84 ЗС правилото на чл. 116, б. „б” ЗЗД намира съответно приложение и по отношение на придобивната давност.

Владението като специфичен юридически факт включва в себе си два компонента – обективен: упражняването на фактическа власт върху вещта, и субективен: формирането и изразяването на намерение за своене, за третиране на вещта като своя. Изтичането на определен от закона период от време, през който се осъществява владение, включващо посочените два елемента, може да доведе до придобиването на собствеността върху вещта. Владението, упражняването на което в продължение на определен срок може да доведе до придобиване на собствеността върху вещта, се нарича давностно владение.

Владението се прекъсва в случаите, когато някой от двата компонента отпадне. Не всяко прекъсване на владението обаче прекъсва давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ЗС единствено изгубването на владението, т. е. отпадането на който и да е от неговите два елементи, в продължение на повече от шест месеца, независимо от причината за това, води до прекъсване на давността. Хипотезата на чл. 81 ЗС е известна като прекъсване на давността по „естествена” причина. Терминът се "противопоставя" на останалите случаи на прекъсване на придобивната давност, по чл. 116 ЗЗД, които от своя страна се наричат прекъсване на давността по „гражданска” причина.

Смятам, че общото между посочените в чл. 116 ЗЗД основания за прекъсване на давността е, че те се отразяват върху намерението за своене като субективен елемент на владението. Именно поради това те водят до прекъсване на давността. Намерението за своене – намерението да третираш една вещ като своя, е несъвместимо с:

– извършването от владелеца на признание, че друг е собственик на вещта (чл. 116, б. “а” ЗЗД);

– наличието на съдебното решение, с което със сила на присъденото нещо по отношение на владелеца е признато, че друго лице е собственик на вещта (съответно приложение на чл. 116, б. “б” ЗЗД), както и с

– на наличието на акта, който притежава изпълнителна сила и въз основа на който срещу владелеца са предприети действия по принудително изпълнение за отнемането на фактическата власт върху вещта (чл. 116, б. “в” ЗЗД).

Посочените в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД основания за прекъсване на погасителната давност следва да намират съответно приложение при придобивната давност в случаите, когато наличието им пречи за валидното формиране на намерение за своене като субективен елемент на давностното владение. Именно защото се възпрепятства формирането на субективния елемент, придобивната давност се прекъсва. Нека разгледаме всяко едно от трите основания поотделно.

Несъвместимост на основанието за прекъсване на придобивната давност с намерението за своене

Признанието, че друго лице е собственик на вещта, е несъвместимо с намерението за своене на вещта и води до заличаване на ефекта на упражняваното до този момент владение с оглед възможността на владелеца да се позовава на изтеклата в негова полза давност. Не може едно лице, което е признало, че собственик на вещта е друг правен субект, едновременно с това да свои вещта. Това противоречие се „разрешава” в полза на собственика и води до прекъсване на придобивната давност (чл. 116, б. „а” ЗЗД).

До подобна несъвместимост се стига и при уважаването на иск, с който по отношение на владелеца се установява, че друго лице е собственик на вещта (чл. 116, б. „б” ЗЗД). Такъв иск може да бъде ревандикационният иск по чл. 108 ЗС, както и положителният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. При уважаването на посочените искове съдът признава и установява със сила на пресъдено (или присъдено – няма да влизам в този спор ;)) нещо по отношение на владеещия вещта ответник, че друго лице е собственик на вещта. По този начин със самото съдебно решение се отнема правното действие на субективния елемент на владението, упражнявано от ответника, което води до прекъсване и на придобивната давност. След влизане в сила на съдебното решение владелецът може да запази своето намерение да свои вещта, но за да започне ново давностно владение, ще е необходимо това негово отношение да бъде изрично обективирано.

Упражняваното давностно владение се прекъсва и при започване спрямо владелеца на действия по принудително изпълнение въз основа на акт, който по силата на закона притежава изпълнителна сила. По силата на този акт като собственик на вещта е посочено (признато) друго лице, като е предвидена (от закона) и възможност за принудителното осъществяване на правата на това лице чрез съответните съдебноизпълнителни органи. Съществуващото установяване на правото на собственост на лицето, в чиято полза е актът, и придадената на последния от закона изпълнителна сила са несъвместими със съществуването на намерение за своене от лицето, спрямо което е насочено принудителното изпълнение. Според мен точно това прекъсва и течащата в негова полза придобивна давност.

Правният ефект на отрицателния установителен иск с оглед обезсилването на субективния елемент на давностното владение

Дали се стига до подобна несъвместимост между основанието за прекъсване на давността и намерението за своене при предявяването на отрицателен установителен иск от собственика срещу владелеца?

Тук следва да се има предвид съществуващата в съдебната практика позиция на недопустимост на отрицателния установителен иск в случаите, когато ответника владее вещта. А случаят е точно такъв, когато говорим за прекъсване на придобивната давност. Основанието за тази практика е обстоятелството, че в посочената хипотеза отрицателният установителен иск не може да защити ищеца, който следва да предяви ревандикационен иск, за да си възстанови владението върху вещта. Субсидиарността е характерна изобщо за установителните искове. Когато защитата на интересите на ищеца е възможна чрез предявяването на осъдителен или конститутивен иск, съдебната практика (виж например решение 11/1997 г., III г. о., ВС) приема, че е недопустимо предявяването на установителен иск. В този смисъл е и становището, изпазено от съдия Светла Димитрова в нейната статия "Кога е налице интерес от предявяването на установителен иск?" (сп. "Собственост и право", 2011, № 5, с. 34), в която се обобщава съдебната практика по въпроса: "Когато спорът може да бъде разрешен в едно производство, е неоправдано създаването на "каскадни" процесуални правоотношения". Възприемането на посочената теза "разрешава" въпроса за правния ефект на отрицателния установителен иск с оглед съответното приложение на чл. 116, б. "б" ЗЗД към придобивната давност, като отхвърля като недопустими случаите, в които той може да бъде поставен. Въпросът за "силата" на отрицателния установителен иск по отношение на осъществяваната от ответника придобивна давност обаче остава и ме провокира да го разгледам независимо от съдебната практика, която подкрепям.

Мислима е следната ситуация: наемателят на една вещ, който не я владее, иска да прекъсне придобивната давност, изтичаща в полза на владеещия я несобственик. Тъй като не получава съдействие от страна на наемодателя (който е и собственик на вещта) и самият той няма вещни права върху вещта, той не може да предяви нито ревандикационен, нито положителен установителен иск. Той не може да предяви положителен установителен иск и от името на своя наемодателя, тъй като не е негов процесуален субституент, а е възможно и хипотеза, ри която и самият наемодател не е собственик на вещта. Това, с което той разполага е евентуалното предявяване на отрицателен установителен иск, с който да се установи, че владелецът не е собственик. Може да се приеме, че облигационното право на наемателя да ползва вещта в определена степен обосновава правен интерес от предявяването на подобен иск. Какъв обаче би бил правният ефект на подобен иск по отношение на осъществяваната от ответника придобивна давност?

Специфичното при отрицателния установителен иск е, че с уважаването му не се установява чия е собствеността върху спорната вещ – което именно установяване при ревандикационния и положителния установителен иск се явява несъвместимо с намерението за своене на ответника и води до прекъсване на придобивната давност.

Аргумент в полза на твърдението, че отрицателният установителен иск не води до спиране, респективно – до прекъсване, на придобивната давност, може да се открие и в решение № 715/24.III.1975г., I г.о., ВС.  В него ВС приема, че не всяко възражение на ответника срещу предявен иск прекъсва давността за неговите вземания срещу ищеца, а само това, чрез което може да се осъществи едно субективно гражданско право. Тъй като възражението се разглежда като основание за прекъсване на давността заедно с иска в чл. 116, б. „б” ЗЗД, посоченото изискване спрямо възраженията, които прекъсват давността, следва да се приложи и по отношение на исковете. Предявяването само на тези искове, чрез които може да се осъществи (установи) претендирано от ищеца право (ревандикационен или положителен установителен иск), следва да води до прекъсване на придобивната давност, течаща в полза на ответника.

Уважаването на предявения отрицателен установителен иск ще установи със сила на присъдено нещо единствено обстоятелството, че той все още не е станал собственик на процесната вещ. Тъй като подобно съдебно решение не посочва друго лице (ищеца) за собственик на вещта, то не може да служи като основание за несъвместимост на субективния елемент на владението – намерението за своене. Последното продължава и след приключването на делото, въпреки уважаването на предявения отрицателен установителен иск, който установява единствено, че ответникът не е собственик на вещта, но не и че не е неин владелец.

Съответното” приложение на чл. 116 ЗЗД

Основанията за прекъсване на погасителната давност, посочени в чл. 116 ЗЗД следва да намерят съответно приложение по отношение на придобивната давност (чл. 84 ЗС). Съответният характер на това приложение според мен се изразява в необходимостта при възникването на посочените основания да е налице действителна несъвместимост между прекъсващия давността факт и упражняването на владението (и по.специално – намерението за своене на вещта). Установяването спрямо владелеца, че той не е собственик на вещта, без да се установява кой е собственикът, само по себе си не е несъвместимо с намерението му да третира вещта като собствена. В крайна сметка владелецът осъществява владение върху вещта именно защото не е собственик, а очаква да стане такъв в резултат от изтичането на срока на придобивната давност…

26 Коментари

  1. Страхотна статия и обосновани изводи, които със сигурност имат място в учебниците по вещно право. Лично на мен статията ми беше полезна и за да си изясня общия знаменател между погасителната и придобивната давност, който естествено всеки би определил като характера на срока. И това е така, но (може би поради моята недалновидност :)) не знам защо това не е изяснено, примерно, в ГП – обща част или ОТП. Давността е едно много специфично за частното право явление, на което не е обърнато достатъчно внимание.

    💡 Резултатът е законови норми, които будят недоумение. Пример: т.нар. “погасителна давност” по чл. 176а от КТ, която според мен и колегите, с които съм я обсъждал е по съществото си преклузивен срок и няма никакви по-различни последици от преклузията. Инерцията да се възприемат разрешения от увехнали закони (примери стария КТ, ЗГС) и т.н. при наличието на много по-добри съответни европейски образци е меко казано странна.

    * * *

    С тезата, която е защитена в статията съм съгласен на 100%. Последиците от ужаването на горепосочения ОУИ, както е аргументирано в статията, установяват липсата на едно право към момента на постановяване на решението, като същевременно липсва официалното признаване на дадено лице за собственик в диспозитива на решението. Уваженият ОУИ се ползва само със СПН, която сама по себе си не е в състояние да смути владението, като същевременно. Е… май се повторих със статията 🙂

  2. Специфични са и сроковете за “погасяване” на ограничените вещни права: правото на ползване (чл. 59, ал. 3 ЗС) и правото на строеж (чл. 67 ЗС). При тях се приема, че имат ефектът на преклузията, но се подчиняват на правилата на погасителната давност…

    Като цяло погасителната и придобивната давност са доста различни явления, което е било и причината за оспорване на използването на общ термин “давност”. Може би това, което е общо, всъщност са единствено правилата, по които се изчисляват, спират и прекъсват… Но и тук приложението на тези правила следва да бъде “съответно” 😉

    Ако сроковете по двете алинеи на чл. 176а КТ наистина са давностни, то какво става с правото на отпуск – превръща се в “естествено”? Т. е. ако работодателят не възрази, отпускът се ползва и заплаща?

  3. Здравейте, г-н Ставру! С интерес прочетох статията Ви относно прекъсването на придобивната давност. Прегледах и решението на ВС от 1975 г. Мнението ми е, че при предявен от владелец положителен установителен иск че е собственик срещу действителния собственик възражението на ответника, че владелецът не е собственик не прекъсва течението на придобивната давност, респективно не спира течението й по време на процеса. Подкрепа на това мнение намирам в решението на ВС, според което “Това възражение, ако е основателно, довежда до отхвърляне на иска, но с него не се прекъсва давността за вземанията, които изправната страна има срещу неизправната. Щом тези вземания не могат да се осъществят по реда на възражението, неговото предявяване не прекъсва давностния срок. Това може да стане само с предявяване на иск.” Щом действителният собственик не владее имота то следва да предяви иск по чл. 108 ЗС, за да прекъсне течението на придобивната давност, а не чрез възражение.

  4. Здравейте, г-жо Кръстева,

    Макар и текстът на чл. 116, б. “б” ЗЗД: “с предявяване на иск или възражение”, да не прави разлика между последиците от предявяването на иск и противопоставянето на възражение, подкрепям изразеното от вас становище – в случаите на предявяване на възражение от страна на ответника за това, че ищецът (владелецът) не е собственик.

    Логиката е същата, както изразената в статията: владелецът наистина не е собственик, той разчита на придобивната давност, за да стане такъв 🙂 Установяването със сила на присъдено нещо, че (все още) не е собственик не следва да се отразява върху придобивната давност 😯 .

    Ако обаче спрямо владелеца бъде предявен и уважен иск, при което със сила на присъдено нещо се установи, че ищецът е собственик, това вече според мен ще прекъсне придобивната давност. Друг е въпросът дали подобен положителен установителен иск е допустим, след като ответникът владее вещта 🙂 ?

    Интересен е случаят, когато ответникът (невладеещият собственик в представената от Вас хипотеза) заяви, че той е собственик 💡 Това според мен би следвало да бъде направено с предявяването на насрещен (интересно е дали тук ще е допустим положителен установителен ❓ ) иск, а не чрез възражение. Струва ми се, че в този случай придобивната давност ще се прекъсва (при допустимост на иска 🙂 ) …

    ❓ 🙄 ❓

  5. Съгласна съм с казаното от Вас. Смятам, че установителен иск от невладеещият собственик е недопустим, поради това, че ищецът разполага с право на защита с осъдителен иск, т.е липсва правен интерес.

  6. Да. Обратната теза 😈 се аргументира с възможността за избор на обема на защитата от страна на ищеца ➡ :
    – ревандикационен иск: пълна защита, включваща прекъсване на придобивната давност и възстановяване на владението върху вещта;
    – установителен иск: частична защита, включваща само прекъсване на придобивната давност, но не и възстановяване на владението върху вещта.

    Именно прекъсването на давността като последица от предявяването на (положителен) установителен иск се използва като основание за допускането на подобна “частична” защита 😕

  7. Здравейте!
    Поздравявам Ви за прекрасния блог!
    Искам да се включа в дискусията, но като начало ще ми бъде интересно Вашето мнение по следните въпроси, които по-скоро са свързани с практиката:
    – За процесуално правната легитимация на ищеца по отрицателния иск за собственост на недвижима вещ?
    – Допустимо ли е предявяване на насрещни отрицателни установителни искове между страните по отношение на един и същ имот?
    – Допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск, от ищец, срещу когото е влязло в законна сила решение по отрицателен установителен иск за същия имот?
    Благодаря!

  8. Здравейте, Г.В. 🙂 ,

    Радвам се, че блогът Ви е харесал и се надявам да бъдете част от общността, която обединява 💡

    Отрицателният установителен иск е “странно създание” в гражданския процес 🙄 Поради това около него възниква сериозна “популация” от въпроси 😉 …

    Поставените от Вас въпроси са не само практически важни, но и теоретично дискусионни. Радвам се, че ги зададохте 🙂 .

    В ChallengingTheLaw.com всеки въпрос идва с предложение за отговор 😉 , така че ще очаквам Вашите предложения, за да се включа след това активно в обсъждането 🙂

    • Здравейте,
      приятно съм изненадан от бързия отговор.
      Задавайки, въпросите си, може да се каже, че имах някакви кратки отговори. Опитвайки се да им отговоря, се оказа, че въпросите стават все повече и повече, така че ще се опитам да се огранича само за случаите само за ОУИ за вещи.
      1. Приема се, че легитимиран да предяви ОУИ е владеещият веща. От друга страна, има предявени /и уважени/ хиляди искове на реституирани по ЗСПЗЗ срещу ползватели по §4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ. Тези искове са предявени от невладеещи лица, чиято “собственост” е доказана единствено с еднин административен акт, който владеещият ползувател не е легитимиран да оспори. В много от случаите съдилищата не допускат събирането на реституционната преписка. Не са редки случаите, когато реституцията е извършена въз основа на показанията на 2-3 свидетели, давани пред ПК, когато реституираните не са разполагали с документи за собственост.
      Възможно е ЗСПЗЗ да представлява някакъв “особен случай” на предявяване на ОУИ, но ми се струва, че разколебава обикновенното схващане, че ОУИ може да се предявява само от владеещия имота.
      2. Следвайки посочената по-горе хипотеза, ми се струва напълно допустимо предявяването на ОУИ като насрещен. Според мен няма никаква пречка, съдът да уважи и двата иска.
      3. Щом ОУИ може да се предяви като насрещен, няма никаква пречка той да бъде предявен в по-късен момент, но с уточнението, че такъв иск може да предяви единствено владеещият имота. Считам, че не е налице законна пречка владеещият имота да предяви ОУИ и след като срущу него има уважен такъв иск и то срещу лицето, което предварително го е било поставило в положението на ответник. Предметите на делата не са идентичини. По посоченият начин, съдът може да осигури равенство на страните в процеса, защото в случая на примера, кото дадох по-горе – реституираните, на практика се оказват освободени от тежестта да докажат в едно спорно производство, действителната принадлежност на правото на собственост върху реституираните имоти отпреди колективизацията им.

  9. Привет отново 🙂

    Така е всеки въпрос поражда поне още три 😉 ,
    всеки от които поражда по още три и т. н., и т. н. …
    Геометричната прогресия на въпросите 🙄

    1. Предпоставка ли е владението на вещта от ищеца за наличието на процесуална легитимация за предявяване на отрицателен установителен иск?

    Поради разместената доказателствена тежест отрицателният установителен иск е един от най-леките за водене. Ето защо той се предпочита пред положителния установителен иск и ако се допусне възможност за избор, тя в повечето случаи ще бъде упражнена е в полза на отрицателния установителен иск 🙂

    Случаят със ЗСПЗЗ: много по-лесно е да се “принуди” ползвателя по параграф 4а ПЗР ЗСПЗЗ да доказва правата си по предявен срещу него отрицателен установителен иск, отколкото реституираният собственик да докаже своите права (доказани чрез доста по-либерални “доказателствени средства” в административни проезводства). И тъй като при предявяването на иска решава ищецът, той избира “по-лесното” 😉

    Според мен отрицателният установителен иск следва да се допуска, когато:
    – ищецът не владее имота, но друго лице твърди, че то е собственик (спор за собственост, иницииран от лице, което не владее имота);
    – ищецът владее имота, но законът изрично е предвидил възможността в този случай защитата на невладеещия собственик да се осъществява чрез предявяването на отрицателен установителен иск (при наличието на изрична законодателна преценка за приложимостта на отрицателния установителен иск).
    Това се потвърждава от обстоятелството, че петиторният отрацитален установителен иск не прекъсва придобивната давност, поради което невладеещият вещта ищец няма интерес от предявяването му. А всеки иск е допустим само ако е налице правен интерес от уважаването му.

    И тъй като в ЗСПЗЗ липсва подобна изрична клауза, отрицателният установителен иск ще е допустим само ако се приеме, че реституариното лице владее земята въз основа на действието на реституцията.

    (стана доста голям текст и ще продължа в следващ коментар 😉 )

  10. 2. Допустимо ли е предявяване на насрещни отрицателни установителни искове между страните по отношение на един и същ имот?

    Тук трябва да изходим от същността на насрещния иск. ето какво казва проф. Сталев за случаите, когато се предявява насрещен иск:
    “Предмет на НИ (насрещния иск – бел. СС) трябва да бъде такова спорно право, което: аа) или се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск; или бб) може да се компенсира с него” (осмо издание на Българско гражданско процесуално право. 2004, с. 438)”

    При петиторни отрицателни установителни искове веднага отпада втората хипотеза. Ето какво казва проф. Сталев за необходимата връзка между предметите на първоначално предявения и насрещния иск:
    “Налице е връзка между двете спорни права не само когато те произтичат от същия факт (насрещни права по един и същ договор), но и когато се отнасят до същия обект (например срещу иска за собственост на ищеца ответникът предяви иск, че той е собственик на вещта). Достатъчна е житейска връзка”.

    До тук проблеми с два “изправени” един срещу друг отрицателни установителни иска няма.

    Но ако приемем, че процесуалната легитимация по отрицателния установителен иск зависи от осъществяването на владението върху вещта, то само владелецът ще може да предявява подобен иск – било то като първоначален ищец, или като ответник във вече образувано срещу него дело.

  11. 3. Допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск, от ищец, срещу когото е влязло в законна сила решение по отрицателен установителен иск за същия имот?

    Тук въпросът е относно силата на присъдено нещо на отрицателния установителен иск.

    Ако решението по първия отрицателен установителен иск е било осъдително и с него е признато, че невладеещият вещта ответник не е собственик, но впоследствие той е придобил владението върху имота, струва ми се, че той ще може да предявява отрицателен установителен иск както спрямо ищеца, така и спрямо всяко трето лице. Наистина предметите на делата не са еднакви (макар че тук следва да се има предвид мнението на проф. Сталев относно идентичността на предметите по положителния и отрицателния установителен иск 🙂 ) – става въпрос за установяване непритежаването на правото на собственост за две различни лица…

    Ако решението по първия отрицателен установителен иск не е било осъдително, това би било равнозначно на съдебно решение, с което ответникът е признат за собственик на вещта – в отношенията с ищеца, разбира се (в рамките на субективните предели на силата на присъдено нещо). Поради това ответникът по първоначалния иск не би имал нужда от предявяването на нов отрицателен установителен иск спрямо първоначалния ищец (резълтатът вече и постигнат). Освен ако няма промяна в правнорелевантните обстоятелства. Спрямо трети лица той би могъл да предявява отрицателен установителен иск при предпоставките за това 😉

    Мисля, че това се сещам по въпросите 🙄
    🙂

  12. Здравейте г-н Ставру,
    С риск да отклоня дискусията в малко по – различна посока ще поставя следния въпрос:
    1. Противоречи ли придобиването на недвижим имот от частноправен субект чрез недобросъвестно владение по чл. 79 ал. 1 ЗС на чл. 1 ал. 1 изр. 2 от Първия протокол към ЕКПЧ във вр. с чл. 5 ал. 4 КРБ ? Посочената разпоредба гласи:
    „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползува от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право”. – установена е забрана за придобиване на собственост в частен интерес против волята на настоящия собственик на вещта. Струва ми се, че точно това се случва при издаване на констативен нотариален акт за собственост в полза на владеещия (дотогава) несобственик. Не споделям изразеното в някои учебници по ВП теза (вероятно съм я срещнал в учебника на проф. Г. Боянов, но в момента не разполагам с него), че придобивната давност по чл. 79 ал. 1 ЗС стимулирала действителния собственик на имота да защитава правото си. Ако използваме терминологията на чл. 1 ал. 2 от Първия протокол към ЕКПЧ придобиването на собственост чрез недобросъвестно давностно владение не представлява „закон, 1) необходим за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес или 2) необходим за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби (публични вземания) ”. Не виждам как правилото на чл. 79 ал. 1 ЗС осигурява държавния контрол върху ползването на имотите в съответствие с обществения интерес. Още по несъстоятелно е да се трърди, че посочената норма защитава интересите на фиска, доколкото плащането на данък върху имота има значение на заявяване на собственост върху него. За фиска ирелевантно кой е собственик на вещта, промяната на собствеността не води до промяна на данъчната оценка, т.е до промяна в размера на дължимия данък.
    Стана доста дълъг текст, затова продължава в следващия пост 🙂

  13. Аз съм на мнение, че чл. 79 ал. 1 ЗС е противоконституционен – противоречи на чл. 17 ал. 3 във вр. с ал. 5 КРБ. Тълкувам неприкосновеността именно като забрана за придобиване на собственост в частен интерес против волята на настоящия собственик. Освен това ЗС е приет през 1951 г. при доста по различни от настоящите принципи на държавно устройство. Т.е. 79 ал. 1 ЗС е отмене по силата на § 3 ал. 1 от ПЗР на КРБ във вр. с чл. 5 ал. 2 КРБ – конституцията има и непосредствено отменително действие.
    На практика възниква още 1 проблем – мислимо е първоинстанционният съдебен състав да споделя само аргументите за противоконституционността на чл. 79 ал. 1 ЗС.
    2. Може ли в този случай съдът да откаже да приложи противоконституционната норма като се позове на § 3 ал. 1 от ПЗР на КРБ във вр. с чл. 5 ал. 2 КРБ ? По арг. от 150 ал. 2 КРБ ще застана зад отрицателния отговор. Съдилищата няма правомощие да обявят дадена норма за противоконституционнао, макар и „инцидентно”. У нас е възприет европейският модел за контрол за конституционосъобразност на законите и само КС има такова правомощие. Казано по друг начин – ръцете на първата и въззивната инстанция за вързани от самата Конституция. За ищеца остава да защитава правата си по пътя на касационната жалба. В такъв случай къде отива справедливия съдебен процес ? Подобно дело би се проточило твърде дълго.

  14. Здравейте, г-н Чакалов,

    Изтъквате интересен довод срещу дългата придобивна давност (при недобросъвестно владение): чл. 1 ал. 1 изр. 2 от Първия протокол към ЕКПЧ във вр. с чл. 5 ал. 4 КРБ 💡

    Струва ми се, че същата аргументация може да бъде представена и по отношение на късата придобивна давност: добросъвестният характер на владението не променя нещата.

    Придобивната давност е доста стар и утвърдил се институт във вещното право – използван от край време (не само от римляните, но и преди това) за “рестартиране” на вещноправната “автобиография” на вещта 🙄 .

    С течение на времето около една вещ в гражданския оборот възникват множество и различни правоотношения, които нерядко влизат в колизия помежду си. Наред с останалите методи за разрешаване на подобни колизии (например правилата за правоприемството) правото предвижда и първични способи за придобиване на собствеността, които не се интересуват от “вещноправното минало” на вещта… ➡

    В този смисъл смятам, че придобивната давност има своето място и важна функция, но не толкова да “стимулира” действителния собственик да упражнява правата си (това все пак зависи само от него 🙂 ), колкото да разчиства вещноправните “напластявания” в гражданския оборот…

    Струва ми се, че няма и противоречие с цитираната разпоредба на Първия протокол към ЕКПЧ: тексътт “съгласно условията, предвидени в закона” според мен включва и първичните способи за придобиване на вещни права (numerus clausus – изчерпателно уредени от закона), а когато едно право придобие собствеността върху вещта, това води до прекратяване на правото на предходния собственик. Става въпрос за резултат, а не за санкция, за прекратяване, а не за лишаване…

    • Здравейте г-н Ставру,
      Извинявайте за закъснелия отговор, бях на почивка.

      Изложената от мен теза е приложима в хипотеза на кратката придобивна давност, но само ако е осъществен фактическият състав на 70 ал. 1 предл. 2 ЗС. Именно добросъвестния характер на владението променя нещата – продавачът собственик е изявил воля да се разпореди с вещта и е последвало предаване на владението на основание продажбата, но купувачът не е знаел, че е опорочена законоустановената форма на сделката. Припомням, че тезата ми е, че в чл. 1 ал. 2 от Първия протокол към ЕКПЧ е установена забрана за способи за придобиване на вещни права от частноправни субекти, които не включват във фактическия си състав волята на титуляра на правото да се разпореди с него. Точно това представлява неприкосновеността на частната собственост по см. на чл. 17 ал. 3 КРБ. Допустимите изключения са уредени в чл. 1 § 2 от Първия протокол към ЕКПЧ.

      Безспорно придобивната давност е твърде стар институт. Но възникването на ново право на собственост по реда на чл. 79 ал. 1 ЗС неминуемо води до прекратяване на правото на предишния собственик. Не виждам разлика между термините „прекратяване/погасяване” на вещно право по давност по см. на нашия ЗС и „лишаване” от вещно право по см. на чл. 1 от Първия протокол към ЕКПЧ. Правните последици са същите – предишния собственик губи правото си въпреки волята му за противното. Надявам се съдът в Страсбург да мисли по същия начин. С малко късмет някой ден ще го сезирам с такъв казус : :wink

  15. Привет, Любомир 🙂

    Ще бъде интересен казус 😉

    Като “защитник” на придобивната давност 🙄 бих казал, че тя осигурява стабилност и яснота, като “въвежда” в правото принципът “времето лекува” 😉 (условно казано, разбира се)…

    Постигането на стабилност и яснота в гражданския (вещноправния) оборот представлява публичен интерес, който както се знае е с по-голям приоритет пред личния, включително пред правото на собственост (същият принцип е възприет и при вписванията на актовете за придобиване на вещни права в публични регистри, при които първият вписал има по-силни права, независимо, че е придобил по-късно вещта).

    Иначе дотолкова, доколкото давността е предвидена в закона (чл. 79 ЗС), ще са налице и предпоставките на изключението по чл. 1 ал. 1 изр. 2 от Първия протокол към ЕКПЧ: “Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и СЪГЛАСНО УСЛОВИЯТА, ПРЕДВИДЕНИ В ЗАКОНА и в общите принципи на международното право”. ➡

    Правото на собственост всъщност съвсем не е онова абсолютно право, какъвто е имиджът му 💡 Всъщност множеството съжителстващи собствености се ограничават в такава степен и по толкова много начини, че ограниченията на собствеността са половината от вещното право 😉
    И с право 😉

    🙂

  16. Здр Стоян 🙂
    Извинявам се за закъснелия отговор.

    Ще нахвърлям фактите по казуса: Х заминава за САЩ. В имота, където е регистриран постоянният му адрес остава да живее брат му. Х е собственик и на вила в n-ското село. Братът получава съобщенията за дължимите за имотите данъци. Х своевременно плаща данъците по банков път /изразявава воля да свои вещта/. Същевременно комшията Y разбира, че Х е в САЩ и установява владение в/у селската вила. Y обработва двора, извършва дребни ремонти по къщата, въобще манифестира владението си. След 11 г. X се завръща. Разбира, че Y се е снабдил с констативен НА за собственост в/у селската къща.
    Влизам ролята на адвоката на Х. Предявявам ОУИ, че Y не е собственик (да не изневерявам на темата ?). Развивам тезата за противоречие на 79 ЗС и предявявам възражение по чл. 81 ЗС. В първото о.с.з. от разпита на свидетелите по обстоятелствената проверка се установява, че владението не е прекъсвано. ОС отхвърля иска, АС потвърждава решението. ВКС допуска касационната жалба на основание 280 ал. 1 т. 3 ГПК, но потвърждава решението на АС. Имам 6 месеца да сезирам ЕСПЧ, макар че е мн вероятно да ми допуснат жалбата и на етап постановено решение на АС.

    Сякаш пропускаш, че изключенията от чл. 1 § 1 изр. 1 от Първия протокол към ЕКПЧ са уредени в чл. 1 § 2 от Първия протокол, който гласи: „Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.” За да съответства на 1 § 1 изр. 1 от Първия протокол един придобивен способ освен да е уреден в закона трябва да: 1) е необходим за осъществяване на контрол върху ползуването на притежанията и то в съответствие с общия интерес или 2) да плащането на данъци или други постъпления или глоби. В предходен пост вече изложих аргументи защо 79 ал. 1 ЗС не отговаря на тези изисквания.

    Не виждам колизия м/у чл. 1 § 1 изр. 1 от Първия протокол и принципа за стабилност и яснота в гражданския оборот. Вписването на вещните актове като условие за противопоставимост на вписаните права на трети лица цели защита срещу разни тарикати, на които може да им хрумне да продадат един и същ имот няколко пъти и на различни лица в рамките на един ден; необходими са само няколко неподозиращи нотариуси. Продавачът изявява воля да се разпореди със собствеността си и по тази причина не виждам противоречие с чл. 1 § 1 изр. 1 от Първия протокол.

    Не знам дали има практика на ЕСПЧ по същия или сходен въпрос, логично е институтът на дългата придобивната давност да съществува в повечето (ако не и във всички) европейски законодателства. П. ван Дайк и Х. ван Хууф са издали много добър анализ на практиката на ЕСПЧ – ” Европейската конвенция за правата на човека – теория и практика”. Моят том обаче не е в Сф 🙁 . Остава да задам въпроса на колегите от фондация „Български адвокати за правата на човека” . 💡

  17. 🙂 🙂 🙂

    Останах с впечатление, че фигурите на дъската вече са разположени …

    Казусът е чест на практика, така че няма да чакаме дълго 😉

    • Не знам дали аз няма да почакам, както съм безработен и малко преди изпита за правоспособност… 🙄

      Btw след влизането в сила на Лисабонския договор не е целесъобразно защитата да се осъществява по реда на ЕКПЧ. Съгласно чл. 6 §1 ДЕС Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС) става част от първичното право. Защитата на правото на собственост е уредена в чл. 17 ХОПЕС. Уредбата е аналогична на тази в ЕКПЧ – „Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба” (чл. 17 §.1 изр. 2 ХОПЕС), като ХОПЕС гарантира защитата единствено на „законно” (не чрез престъпна дейност) придобитото имущество (чл. 17 §.1 изр. 1).
      Допустимо е ограничаване на установените с Хартата права при кумулативно наличие на следните предпоставки (чл. 52 § 1 ХОПЕС):
      1) ако е въведено със закон от вътрешното право;
      2) ограничението да зачита основното съдържание на правото – държавата да признава правото във вътрешния правов ред със същото основно съдържание;
      3) ограничението се установява при спазване на принципа на пропорционалност, което ще рече, че с него не могат да се засягат правата и законните интереси на лицата в по-голяма степен от необходимото за постигане на целта, която го налага, а също така и ако целта може да се постигне чрез по-благоприятна мярка за лицата – да се приложи тази по – благоприятна мярка;
      4) ограничението да е обективно необходимо за постигане на поставените цели и
      5) действителните цели на ограничението да съответстват на признати от Съюза цели от общ интерес (например защита на националната сигурност, обществен ред или обществено здраве) или ограничението да е продиктувано от необходимостта да се защитят правата на други хора.

      Нормата на 79 ал. 1 ЗС определено не отговаря на горните изисквания.
      „Съотношението” на аналогичните права по ЕКПЧ и ХОПЕС е уредено в чл. 52 § 3 ХОПЕС – „Доколкото хартата съдържа права, съответстващи на правата, гарантирани от ЕКПЧ, то техния смисъл и обхват са същите като дадените им в Конвенцията. Тази разпоредба не пречи на правото на Съюза да предоставя по -широка защита”.

      По изложените съображения едно преюдициално запитване до СЕС е много по – удачен вариант. Остава делото да се падне на либерален съдебен състав 🙂 .

  18. Чудесна статия, намирам аргументите и обосновката за правилни, но мисля, че следва да се актуализира и да се добави и позицията, която ВКС взе към този въпрос с ТР 8 от 2012 г. Мисля, че дори една отделна статия разглежда основателността и обосноваката на това решения би била много полезна.

    • По аналогия:

      Дежурният ОУИ “Не дължа сумата от Х лв. по фактура №” прекъсва ли погасителната давност?

      Говоря за ОУИ, основан на ЮФ, различни от давността. Примерно нищожен договор.

      Според мен отговорът е “НЕ”, защото 116 б. “Б” ЗЗД визира само иск на кредитора, такъв, който /ако бъде уважен/ ще бъде основание за издаване на ИЛ.

Leave a Reply to Atanas Atanasov Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.