Статията може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

 

1. Хипотезите, които разглеждам

Практическите хипотези, които обсъждам в статията, са тези, породили висящото към момента тълкувателно дело № 2/2024 г., ОСГК, образувано на 14 май 2024 г. с разпореждане на председателя на ВКС по следния въпрос: „Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодателя му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца?“, а именно:

– след като едно лице (прескрибент) е владяло с намерение за своене една вещ за срок по-дълъг от давностния, то загубва владението за срок по-дълъг от 6 месеца и владението се придобива от другиго – било досегашния собственик, било трето лице. Подир това прескрибентът предявява иск за собственост с твърдяно придобивно основание – изтеклата в негова полза давност;

– същата хипотеза, но искът за собственост се предявява от наследник на прескрибента, т.е. твърдяното придобивно основание е изтекла давност и наследяване.

Ще бъде ли основателен искът за собственост?

Една част от съдебната практика, цитирана в разпореждането от 14 май 2024 г., приема, че според разпоредбата на чл. 81 ЗС с изгубването на владението за повече от шест месеца давността се прекъсва. От прекъсването на давността започва да тече нова давност – чл. 117 ЗЗД, което означава, че последиците от изтеклата преди прекъсването давност не се зачитат, т.е. изгубването на владението за повече от шест месеца заличава с обратна сила изтеклия до този момент период на давностния срок. Съгласно разрешението в т. 2 на Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а е процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Следователно, приема тази част от съдебната практика, до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление – позоваване (чрез предявяване на иск или възражение при спор за собственост, чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, чрез изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и др.) не може да се придобие правото на собственост; съответно при наличие на позоваване правните последици (придобиването на собствеността) се зачитат от момента на изтичане на определения в закона срок по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 ЗС.

Напротив, друга част от съдебната практика, цитирана в същото разпореждане, приема, че с разпоредбата на чл. 81 ЗС е предвидена възможност да се прекъсне давността, ако се прекъсне владението за период повече от 6 месеца. Под прекъсване се разбира заличаване действието на изтеклата придобивна давност до настъпването на факти, установени в нормативните актове. Но Законът за собствеността има предвид прекъсване на владението по време на течащ давностен срок, през който владелецът би могъл да придобие недвижимия имот по давност. След изтичането на тези срокове добросъвестният или недобросъвестният владелец вече може да си служи не само с владелчески, но и с петиторни искове, тъй като след като се е променил статусът на владелеца, то са се променили и средствата за защита. Позоваването на изтеклата давност, според касационните съдии от втората група, няма материалноправно значение и няма пречка да се направи и след изгубване на владението.

 

2. Тълкувателно решение № 4/2012 г. – спорно, но какво всъщност му е спорното?

Сегашното тълкувателно дело е своеобразно продължение на предходното тълк.д. № 4/2012 г., ОСГК, завършило с Тълкувателно решение от 17.12.2012 г.

Както е известно, с диспозитива си по Тълкувателното решение ОСГК прие три положения:

1. При приложението на чл. 120 ЗЗД позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност.

2. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

3. Възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

В мотивите си ОСГК приема, че фактическият състав на придобивната давност е двуелементен – включва владение и изтичане на срок, но приема, че тя не настъпва автоматично, тъй като от процесуална гледна точка е нужно позоваване. Това процесуално право на позоваване според ОСГК се упражнява било в граждански процес пред съд, било пред нотариуса, пред който прескрибентът или наследниците му биха се явили, за да се сдобият с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка.

Мотивите на тълкувателното решение са обстойно критикувани1, вкл. като защитаващи своеобразно „полуавтоматично действие“2 на завършената давност. Аз обаче се боя, че критиките на становището на ОСГК стъпват на същата основа, на която стъпва и ОСГК – ползват същите тълкувателни методи. Господстващото мнозинство в съвременната правна доктрина у нас игнорира ползването на т.нар. екзегетически3 тълкувателен метод. Отричащите този метод юристи не приемат за легитимно при търсенето на смисъла на законовия текст просто да се потърси какво е имал предвид законодателят – в съвсем буквален, археологическо-исторически смисъл – като се изровят от архивите мотивите и текста на законодателното обсъждане, като се изследва контекстът и обстановката по времето на създаване на разпоредбата – тогавашната съдебна практика и доктрина и призивите за промяната им и пр. – и така установеният смисъл да се приеме за валиден, без разсъждения дали е и справедлив и целесъобразен.

У нас, напротив, маскиран уж зад езиков анализ на текстовете, се прави един телеологическо-логически анализ, при който всъщност не се търси действителният смисъл на разпоредбата, а се конструира най-логичният, най-справедливият и най-практичният смисъл. Този така „създаден“ смисъл след това се постулира за валиден. По същество този тълкувателен метод е метод на „надцакването“ – за да докаже, че неговото тълкуване е правилно, а тълкуването, застъпващо различна теза, е неправилно, съдията или авторът в доктрината трябва да „надцака“ противниците си – т.е. да „извади“ по-добри, по-логични, по-справедливи, по-целесъобразни аргументи. Проблемите на този тълкувателен метод, както съм посочил другаде4, са многобройни. Същественото е, че той е със съмнителна легитимност с оглед действащото право – чл. 5, изр. 1 ГПК изисква установяването на действителния смисъл на разпоредбата, на точния смисъл именно в екзегетическия вариант на понятието. Чл. 5, изр. 1 ГПК ни е завещан с това значение от руското дореволюционно право и като тълкувателно правило се прилага у нас още от 1891 г. – с приемането на първия ЗГС (чл. 10 ЗГС 1891). В последна сметка алтернативният тълкувателен метод, който търси да установи най-доброто, най-логичното, най-справедливото, най-целесъобразното тълкуване, по същество търси да установи най-доброто правило de lege ferenda. Нас обаче ни интересува значението на разпоредбата de lege lata.

В съответствие с горното в статията читателят няма да прочете аргументи от моя страна за това коя теза – в полза на двуелементния5, триелементния6 или „двеииполовинаелементния“7 фактически състав8 на придобивната давност – намирам за най-добрата или за най-убедителната – за мен това е без особено значение. Няма и да прочете дори критика на аргументите на ОКГК и на доктрината по въпроса – от гледна точка на екзегетическия метод това е поначало безполезно. По-скоро ще опитам, доколкото законовите текстове и достъпните материали позволяват това, да установя какво е искал да постанови законодателят. Защото именно волята на законодателя дава смисъла на разпоредбата.

 

3. Грешният аргумент „да се позове чрез констативен нотариален акт“

За да дам увертюра към собствения ми анализ, ще посоча веднага една грешка, допусната и от ОСГК, изразител на тезата за „полуавтоматичното“ („двеиполовинното“) действие на придобивната давност, и от „триелементаристите“, все поради игнориране на факта, че разпоредбите на действащите норми в закона имат конкретен исторически произход и граденето на законов смисъл по линията на логиката и умозрението, а не по линията на историческия анализ, често води до извращаване на значението на разпоредбата. И ОСГК, и привържениците на тезата за позоваването като елемент на придобиването на собствеността по давност („триелементаристите“), посочват, че прескрибентът, за да придобие ефективно правото си на собственост, трябва да се позове на изтеклата давност, като това позоваване според ОСГК и триелементаристите може да стане освен пред съд и пред нотариус – чрез издаване на констативен нотариален акт за собственост по давност чрез обстоятелствена проверка.

И защо не? Защо не приемем, че позоваването може да стане и пред нотариус чрез издействане на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка?

Проблемът на този аргумент е, че той е локалистки и съответно нелегитимен. Приложението му в случая е все едно ВКС да се опита да изтълкува значението на една процесуална норма от напр. нашия ГПК, като се позовава на практиката или на правилата, които адвокатите и съдиите напр. от съдебния район на Районен съд-Провадия са установили за свое удобство9. И наистина, ако едни законови правила у нас са реципирани от правото на Франция, Италия или Германия напр., често просто чрез дословен превод, то тълкуването на тези наши правила у нас трябва да съвпада с тълкуването и приложението на правилата в държавата, от която сме реципирали правилата, респ. да стъпва на тълкуването, което съдебната практика и правната доктрина в държавата, от която сме реципирали уредбата, им дава.

Конкретно по въпроса за констативния нотариален акт за собственост по давност чрез обстоятелствена проверка, както е известно10, той е въведен едва през 1872 г. от съдебната практика на Руския касационен департамент по делото Молошников, с която е прието, че давностните владелци могат да се обърнат към окръжния съд, за да искат издаването на свидетелство за владяното имущество, въз основа на което и след събиране на доказателства младшият нотариус издава нотариален акт за собственост по давност, а след утвърждаването на този нотариален акт от старшия нотариус се издава крепостен акт, с който имотът вече се сдобива с титул за собственост и може да бъде продаван, даряван и пр. Институтът на констативните нотариални актове за собственост по давност след това е пренесен у нас с чл. 528 от Временните правила за устройство на съдебната част в България от 24.08.1878 г. и след тази дата и до ден днешен под една или друга форма е част от нашето право. Но само тук, на наша (и руска) почва. Не и във Франция или в Италия. След като, както ще видим след малко, уредбата на придобивната давност по Закона за давността (ЗД) от 1898 г. у нас е пряка рецепция на уредбата в Code civil fr. 1804, Codice civile it. 1865 и Codigo civil esp. 1889, то за да дирим значението на тези наши разпоредби, можем да си служим само с универсалистки аргументи, които биха имали относимост и в държавите, от които сме реципирали уредбата, не и с локални, български аргументи, черпени от други разпоредби. Да правим противното, наистина би било точно толкова нелепо, колкото примера с локалната практика на адвокатите и съдиите от съдебния район на Районен съд-Провадия и тълкуването на процесуална норма от ГПК, действаща на територията на цялата наша държава. България е част от европейската правова цивилизация и аргументите при тълкуването на реципирани норми следва да са универсалистки.

Колкото и да е очевидно, толкова и често се забравя, положението, че значението на една законова разпоредба е „закодирано“ в самата нея, то не се мени според това какви други, странични разпоредби се приемат в същата държава. Страничните разпоредби могат да доведат до дерогиране или отмяна на действието на тълкуваната разпоредба, но не и да изменят значението й. Така например, ако има една обща и една специална норма, специалната ще дерогира действието на общата, но няма да измени смисъла й. Ако впоследствие специалната бъде отменена от законодателя, общата ще започне да се прилага със същото значение, което винаги е имала. Същото е и при рецепцията на норма от чуждото право. У нас тази норма може да действа по различен начин от действието й в държавата, от която е реципирана (нормата може да е например обща, у нас да има специална дерогираща норма, каквато няма в държавата, от която е рецепцията, и пр. други хипотези), но значението й не се мени.

Следователно, за да установим кой е прав – „двуелементаристите“, „триелементаристите“ или „двеиполовинаелементаристите“, трябва да анализираме само текстовете на относимите разпоредби за придобивната давност, не и странични разпоредби, каквито има у нас, но няма в държавите, от които сме реципирали уредбата на придобивната давност.

 

4. Уредбата на придобивната давност по старото ни право

Относимите разпоредби по въпросите за действието – автоматично, неавтоматично или полуавтоматично – на завършената придобивна давност по старото право са следните разпоредби от Закона за давността от 1898 г.:

Чл. 2. За придобиване чрез давност необходимо е законно владение.

Владението е законно, когато то е постоянно непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена.

Чл. 3. Отказване от давност не може да става, освен когато тя е вече придобита.

Чл. 4. Който не може да отчуждава, не може да се отказва от давността.

Чл. 5. Съдията не може по длъжност да прилага давността, ако страната не иска да се ползува от нея.

Чл. 6. Давността може да се предявява даже и в въззивната инстанция, ако този, който е имал право да я предяви, не се е отказал от нея.

Чл. 7. Отказването от давността може да бъде изрично или мълчаливо; мълчаливото отказване произтича от всяко действие, което е несъвместимо с желанието за ползуване от давността.

Чл. 8. Кредиторите или всяко друго лице, което има интерес да се признае давността, могат да я предявят, макар длъжникът или собственикът да се отказва от нея.

Тези разпоредби са рецепция – чрез почти дословен превод – от съответните разпоредби на Code civil fr. 1804, Codice civile it. 1865 и Codigo civil esp. 1889. Знаем това не само защото имаме удобно направена и ползвана от българските юристи тогава съпоставителна таблица11 на нашите норми и на нормите първоизточници, но и защото текстовете на сочените кодификации вече са достъпни (както много неща) онлайн12, а и защото мотивите и законодателното обсъждане на ЗД от 1898 г., в които се посочва изрично рецепцията също, са удобно достъпни13.

Няма съмнение например, че чл. 7 ЗД 1898 е пряка рецепция на art. 2221 C. civ. fr. 1804, на art. 2111 C. civ. it. 1865 и на art. 1935 C. civ. esp. 1889.

Чисто логически, от посочените разпоредби по умозрителен път лесно се обосновава тезата за двуелементния състав на придобивната давност. Така прави проф. Венедиков, като аргументите му са:

нелогичността да приемем, че прескрибентът никога няма да стане собственик на вещта, ако никога досегашният собственик не предяви против него ревандикация и така лиши прескрибента от възможността да се позове на изтеклата давност14;

– нелогичността да приемем, че собствеността се придобива от прескрибента чрез възражение против ревандикационния иск на досегашния собственик, във воденото между двамата дело, но някак си – последицата на придобитата собственост – действа по отношение на всички, не само против ищеца по това дело15;

– изричното изискване за дееспособност за отказа от изтекла давност предполага неявно, че изтеклата давност е довела автоматично до придобиване на правото, тъй като и за отказ от придобито право поначало е нужна пълна дееспособност16;

– допустимостта на Павловия иск против отказ от изтекла придобивна давност предполага, че в очите на закона отказалият се прескрибент прави отказ от придобито право, тъй като Павловият иск е даден за атакуване на разпоредителни сделки с (вече придобити) активи от имуществото на длъжника17.

Парадоксално, но всички тези аргументи на проф. Венедиков нямат решаващо значение за нашето право. Защо? Както посочих, при екзегетическия тълкувателен метод правилното тълкуване, търсещо пътя към истинското значение на разпоредбата, не се дава от логиката, справедливостта и целесъобразността, а от „произволния“ акт на влагане на конкретен смисъл в разпоредбите от авторите им. В случая: както проф. Венедиков признава, далеч преобладаващият брой автори и съдебна практика във Франция и Италия приемат, че придобиването по давност предполага позоваване от прескрибента. От мотивите и законодателното обсъждане при приемането на ЗД 1898, пък и на ЗИСС 1904, е несъмнено ясно, че нашият законодател е искал да възприеме действащите френски и италиански разпоредби, без данни да е имал каквато и да било воля да се отклони от значението, което тогавашната господстваща теория и съдебна практика във Франция и Италия им е давала. Целта на законодателя ни тогава е била да приобщи страната ни към западната правна цивилизация във вида, утвърден към онзи момент. И при това не просто като преведе чуждите разпоредби, а като реципира цялостно чуждото право. А „живото“ чуждо право се намира в съдебната практика и в доктрината на чуждата държава18. Неслучайно решенията на ВКС на Царство България са изпъстрени с цитати от френски, италиански или руски касационни решения или доктринални трудове.

И така, при действието на старото ни право и двете теории – и тази за двуелементния, и тази за триелементния фактически състав на придобивната давност – са могли да бъдат поддържани като съвместими с буквата на законовите разпоредби, но господстващото становище в държавите, от които сме реципирали уредбата, е приемало нуждата от позоваване за проявяване на последиците на давността – триелементната теория. С оглед на доста подробната уредба на ЗД 1898 г. обаче поначало практически между последиците от възприемането на едната или другата теза не е имало разлика. Единствената разлика, и то съществена, е била относно нуждата от вписване на отказа от изтекла придобивна давност по отношение на недвижими имоти. Както е известно, нашият Закон за привилегиите и ипотеките от 1910 г. е възприел уредбата на белгийския Ипотечен закон от 1855 г., а последният е предвиждал вписване и на отказа от права върху недвижими имоти. Следователно, ако приемем тезата на двуелементаристите, че собствеността върху недвижимия имот се придобива ipso iure с изтичане на давностния срок, то отказът от изтекла придобивна давност не би бил нищо по-различно от отказ от придобито право – отказ от право на собственост – и следва да се впише – поне в случая на изричен отказ. Така приема – в израз на последователност – и проф. Венедиков19. Във Франция и Италия обаче голямото болшинство от доктрината и съдебната практика отричат нуждата от вписване на такъв акт – и това е несъмнен израз на схващането, че отказът от изтекла давност по отношение на недвижим имот не е отказ от придобито20 вещно право на собственост, поради което не се вписва21.

Дали горното е теоретически издържано, е без значение; същественото е, че към 1897 г., годината на приемане на Закона за давността, господстващото в Италия и Франция становище е било на страната на триелементаристите. И именно това е било живото италианско и френско право, което нашият законодател е реципирал.

Следователно за действалото до 1950 г. у нас право можем да обобщим, че отказът от изтекла придобивна давност не съставлява отказ от право на собственост и по-общо – че за придобиване на правото на собственост от прескрибента е било нужно било предявяването на петиторен иск от прескрибента, било заявяването на възражение от последния против насочен против него иск.

 

5. Придобивната давност след приемането на ЗЗД от 1950 г. и ЗС от 1951 г.

Уредбата на придобивната давност сега се съдържа в ЗС, в сила от 1951 г., както и в съответно приложими разпоредби от ЗЗД, в сила от 1950 г.

Уредбата е оскъдна:

Чл. 79. Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

Чл. 80. Движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността и по давност.

Чл. 81. С изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва.

Чл. 82. Владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си.

Чл. 83. Който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното.

Чл. 84. Относно придобивната давност, освен горните правила, се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 от Закона за задълженията и договорите.

Чл. 85. Разпоредбите за придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност важат за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот.

Чл. 86. Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост.

Изпуснати са, както е видно, правилата от ЗД 1898, уреждащи възможността за изричен и мълчалив отказ от изтекла давност; за атакуване на отказа от изтекла придобивна давност с Павлов иск, за нуждата от пълна дееспособност за отказа от изтекла давност и др. Как да тълкуваме това „опущение“?

В доктрината след 1950 г. има два отговора (нарочно посочвам само авторите, които са били активни по времето на приемането на ЗС 1951 и в непосредствените години след това22).

Според становището на акад. Любен Василев23 фактът, че всички посочени правила на ЗД 1898 са изпуснати, е един от аргументите – и то съществен, за тезата, че при действието на ЗС 1951 г. фактическият състав на придобиването по давност е двуелементен. С изтичането на давностния срок правото на собственост на досегашния собственик се прекратява и се придобива оригинерно от прескрибента. Подир този момент не е възможен отказ от давност, а само отказ от правото на собственост; при това само във формата на чл. 100 ЗС. Подир един такъв отказ от правото на собственост, придобито по давност, по чл. 100 ЗС вещта става ничия и на осн. чл. 6 ЗС в редакцията до 1991 г.24 – държавна.

Напротив, според проф. Витали Таджер25 препратката на чл. 84 ЗС към чл. 113 ЗЗД и споменаването в последната разпоредба, че е недействителен отказът от давност, преди тя да е изтекла, е достатъчно, за да се приеме, че е допустим отказ от погасителна давност, която вече е изтекла и съответно – и от изтекла придобивна давност. Според този автор отказът от изтекла давност не е отказ от придобито право на собственост. По тази причина няма нужда този отказ да бъде извършен във формата по чл. 100 ЗС, тай е неформален акт. Примери за мълчалив или изричен отказ от изтекла давност проф. Таджер не дава, но тезата му е достатъчно ясно изразена.

И кое от двете становища е правилното? Уви, засега е невъзможно да узнаем точния смисъл на разпоредбата, вложен от законодателя през 1951 г., тъй като в мотивите и законодателното обсъждане при приемането на ЗС26 никакви сведения не са ни оставени. Можем да спекулираме, че проф. Таджер, студент по право в края на 40-те години на 20 век27, не е имал нито участие в изработването на ЗС 1951 г., нито преки сведения за намеренията и разбиранията на законодателя, а такива е имал акад. Василев, по онова време утвърден университетски преподавател и специалист, консултиран в законодателния процес28. Становището на последния освен това се съгласува със засиления етатизъм, господстващ по време на приемането на ЗС 1951, израз на който е правилото на чл. 6 ЗС.

И все пак, това са само спекулации29. Нека се опитаме да разрешим проблемните хипотези без тези спекулации.

 

6. Пропускането да се предяви владелчески иск нито прекъсва давността, нито е отказ от изтекла давност

Основна грешка на тезата, застъпена в част от съдебната практика, посочена по-горе, е, че приема, че изтекла придобивна давност може да се прекъсва, та от това прекъсване на осн. чл. 117 ЗЗД вр. чл. 84 ЗС да започва да тече нова давност. Нито един известен ми автор в доктрината до 1950 г. и след това, вкл. автори от Франция и Италия, от които държави сме реципирали уредбата на давността, не разглежда хипотеза на прекъсване на давността след като тя вече е изтекла. Напротив, институтите на спирането и прекъсването на давността уреждат основания (факти), при които давностният срок не тече или е започнал да тече, но бива заличен изцяло, така щото да не може да бъде завършен30. Дори авторите, които поддържат тезата за позоваването като необходим елемент от придобиването на собствеността върху вещ по давност, не поддържат, че загубването на владението след изтичане на давностния срок води до прекъсване на давността. Това загубване на владението се обсъжда в контекста на въпроса става ли дума за отказ – изричен или мълчалив – от вече изтекла давност, но двата института – на прекъсването на давността и на отказа от вече изтекла давност – не се смесват.

Доколкото двата института – на прекъсването на давността и на отказа от вече изтекла давност – са били ясно разграничавани към датата на приемане на ЗС 1951 г. и при липсата на данни за противното, следва да приемем, че и при действието на ЗС 1951 г. прекъсването на придобивната давност има отношение към хипотезите, при които владението е загубено преди изтичане на давностния срок. Остава да изследваме въпроса дали ако прескрибентът, чието владение бъде отнето след изтекла придобивна давност, пропусне да предяви владелчески иск в законовия срок, извършва мълчалив отказ от изтекла давност.

Вече цитираният чл. 7 ЗД 1898 г. предвижда, че отказването от давността може да бъде изрично или мълчаливо; мълчаливото отказване произтича от всяко действие, което е несъвместимо с желанието за ползуване от давността. Думата „действие“ не е случайна. Присъства и в първоизточниците – „un fatto (art. 2111 C. civ. it. 1865), „un fait“ (art. 2221 C. civ. fr. 1804), „actos“ (art. 1935, al. 2 C. civ. esp. 1889) – в първите две със значение на „постъпка, действие“, в последния – най-категорично като „актове, действия“. Става дума за активно поведение, не за бездействие31. Пропускайки чрез бездействието си да предяви владелческия иск за възстановяване на отнетото владение, прескрибентът губи само този иск, но не губи последиците на изтеклата до този момент придобивна давност, вкл. правото да предяви ревандикационен иск против отнелия владението или всяко трето лице, у което се намира вещта. Предявяването на петиторен иск ще бъде и форма на позоваване на изтеклата придобивна давност. При действието на ЗЗД 1950 и на ЗС 1951 нямаме уредба на мълчаливия отказ от давност, но и няма причина да смятаме, че в нашето право сега е установен институт с различно съдържание от този по чл. 7 ЗД 1898 – мълчалив отказ от давност чрез бездействие.

Срещу довода, че не съществува мълчалив отказ от изтекла давност под формата на бездействие, може да се направи възражението, че именно такава е хипотезата, когато прескрибентът в дело, в което е ответник против петиторен иск на досегашния собственик, не се позове на придобивната давност – мълчаливо се отказва от нея. Това е не само неточно теоретически, но и невярно с оглед действащото право. Вярно е, че за да обсъжда съдът последиците на изтекла давност, прескрибентът трябва да се позове на нея (чл. 120 ЗЗД) и ако не го стори в процесуално-преклузивните срокове по ГПК32, преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо ще „заличи“ последиците на изтеклата давност. Теоретично обаче това е вярно за всяко съдебно решение, в което съдът е пропускал да обсъди или страната е бездействала да се позове на факт или право, които са в нейна полза – последиците са сякаш същите, както ако страната беше предприела действие, с което изрично или конклудентно – с активни действия – се е отказала от правото или е заявила, че няма да доказва изгодния за нея факт. Нищо специфично за давността.

Чисто юридически, невярно е, че бездействието на прескрибента ответник по петиторен иск да се позове на давността е мълчалив отказ от давност – ако беше вярно, щеше да бъде приложимо изискването за пълна дееспособност и нямаше да бъде възможно уважаването на петиторен иск против ненавършило пълнолетие дете или запретено лице, тъй като те не могат да се отказват от права – арг. чл. 130, ал. 4 СК, чл. 5, ал. 3 ЗЛС. Простото бездействие обаче не съставлява мълчалив отказ от придобивна давност – в нашето право няма и никога не е имало разпоредба, уреждаща такива последици на бездействието.

И така, прескрибентът, който е изгубил владението на вещта и е пропуснал да предяви владелчески иск в 6-месечния срок, може да предяви петиторен иск и така да се позове на изтеклата в негова полза до отнемането на владението придобивна давност. Това позоваване има и може да има само едно действие – ретроактивно. Самата същност на ревандикационния иск предполага, че в момента на предявяването му собственикът не владее.

 

7. Наследяване на правото на позоваване

С т. 3 от Тълкувателно решение от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г., ОСГК, се прие, че правото на позоваване на изтекла придобивна давност е наследимо. Наследимостта му според ОСГК следва от факта, че то не е с оглед на личността, тъй като може да бъде упражнено и от кредиторите на прескрибента, както и защото принципно владението се наследява, т.е. влиза в състава на наследствената маса наред с правата и задълженията.

Първото правно твърдение е имало изрична опора в чл. 8 ЗД 1898 г., а сега подобна изрична норма няма. По отношение наследяването на владението в отменения ЗН 1890 г. са се съдържали норми отн. т. нар. законно владение на наследниците:

Чл. 184 ЗН 1890: Владението имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и за това не се изисква въвеждане във владение.

Чл. 185 ЗН 1890 Ако едно чуждо лице, което претендира да има право върху наследственото имущество, го завладее, то владението на наследниците се счита за нарушено и те могат да повдигнат тъжба в качеството си на законни владетели.

С фикцията на чл. 184 ЗН 1890 г. (и на почти дословно същата разпоредба на чл. 309 ЗИСС 1904) законодателят е целял да уреди две ползи за наследника (по закон или по завещание): да даде възможност на наследника да предяви владелчески искове за вещи, които са били владени от наследодателя, но сега се намират у трети лица, както и да даде възможност на наследника да завърши давността, ако вещта е била владяна от наследодателя, без да се смята за прекъсване на придобивната давност обстоятелството, че между откриването на наследството и деня, в който наследникът е влязъл във владение, са минали повече от 6 месеца – времето, което според закона прекъсва придобивната давност33.

В днешния ЗН първата последица е уредена в разпоредбата на чл. 58 ЗН, според която до приемането на наследството лицето, което има право да наследява, може да управлява наследствените имущества и да упражнява владелчески искове за запазването им. Втората последица би могла да бъде изведена от разпоредбата на чл. 82 ЗС, според който владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си, и от предвиденото в чл. 48 ЗН обратно действие на приемането на наследството. Че владението като фактическо състояние влиза в наследството, е нещо, по което авторите нямат колебания34.

Какво обаче е положението с въпроса за позоваването на изтекла приживе на наследодателя придобивна давност? Наследимостта на т. нар. право на позоваване на изтекла придобивна давност не е изрично уредена, но е изводима от редица норми. Да вземем напр. вече цитирания чл. 58 ЗН. Нормата предвижда, че наследникът, дори да не е приел наследството, може да води владелчески искове против трети лица. С това разпоредбата на чл. 58 ЗН съществено се различава от правилото на чл. 192 ЗН 1890, според което „чисто охранителни, нагледнически и временноуправителни действия не означават приемане на наследството, ако те са извършени не в качеството на наследник“. При действието на чл. 192 ЗН 1890 предявяването на владелчески иск против трето лице от призования наследник може да се счита за конклудентно приемане на наследството, тъй като „е съпроводено с изрично поемане качеството на наследник“35. По чл. 58 ЗН положението е различно – наследникът – било призован, било непризован36 – може да предяви владелчески иск за запазване или връщане владението на наследствена вещ, без да има опасност това са се счете за конклудентно приемане на наследството по см. на чл. 49, ал. 2, изр. 1 ЗН.

Въпреки че в мотивите и законодателното обсъждане на ЗН 194937 нямаме преки следи за замисъла на законодателя по отн. на чл. 58, от текста на разпоредбата е изводима следната спекулация: употребеният израз „до приемане на наследството…“ в разпоредба, овластяваща и неприелия, та дори и непризования, наследник да управлява и защитава наследствената маса по отношение на владението – и само на владението, сочи на представата на законодателя, че, обратно, след приемане на наследството наследникът действително „влиза в кожата“, „стъпва в обувките“, „обува гащите“ или „продължава личността“ на наследодателя, т.е. вече може да предявява не само владелчески, но и всякакви други, вкл. петиторни искове. А който може да предяви петиторен иск, той може и да се позове на изтекла придобивна давност. А позоваването ретроагира.

 

8. Вместо обобщение

Както е видно от обсъждането досега, основните проблеми в правоприлагането и в доктрината у нас по отношение на придобивната давност са въпросите за нуждата и реда за позоваване на изтеклата давност, както и за наследимостта и обратното действие на позоваването38.

И във Франция, и в Италия проблемите днес са други. Там днес се приема, че изтичането на давността води до придобиване на вещта от прескрибента, но това действие поначало е в отношенията между досегашния собственик и прескрибента. За да има действие прескрипцията по отношение на трети лица, трябва да бъде извършено вписване в Имотния регистър/Регистъра за публичност на недвижимата собственост39. Във Франция прескрибентът може да си извади т.нар. acte de notoriete, но този акт е „по-слаб“ от нашия констативен нотариален акт за собственост по давност по обстоятелствена проверка, тъй като не може да служи за титул на собственост, позволяващ разпоредителни сделки с имота. Нужно е да подаде искане до председателя на Tribunal de grande instance – окр. съд, който прави проверка с участието на адвокат на владелеца и ако намери, че са изпълнени условията за придобивната давност, признава прескрибента за собственик и разпорежда вписване в Регистъра за публичност на недвижимата собственост40.

В Италия също прескрибентът по право (без нужда от нищо друго, освен изтичане на срока на давностното владение) става собственик на имота, но само в отношенията с бившия собственик. За да противопостави собствеността си на трети лица, нужно е вписване в Имотния регистър, а за това е нужно да иска признаване на собствеността по съдебен ред41.

На наша почва положението сега е почти сходно: констативните нотариални актове за собственост по обстоятелствена проверка подлежат на вписване след 01.01.2001 г. – чл. 112, б. „а“ in fine ЗС, чл. 4, б. „а“ ПВ. На вписване, след 01.01.2001 г., подлежат и исковите молби по ревандикационните искове – с които прескрибентът би се позовал на изтеклата придобивна давност. Остава да бъде предвидено и вписване на отговора на исковата молба, в който ответникът би се позовал ope exceptionis на изтеклата придобивна давност.

 

Послепис:

След предаването на настоящата статия за публикация излезе студията на Владимир Стоянов и Велимир Димитров „Относно изгубване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС след изтичане на придобивната давност“ в бр. 3/2024 г. на сп. „Адвокатски преглед“, която разглежда въпросите, засегнати в настоящата статия. Становищата на двамата автори не съм отразил в работата си, но те в редица отношения дават подробни и аргументирани отговори, които съвпадат с моите.

 

Втори послепис:

След предаването на статията за публикация излезе и статията на Атанас Додов „Позоваване на изтекла придобивна давност при изгубено владение за повече от шест месеца след изтичането. Становище по тълкувателно дело № 2 от 2024 г. на ОСГК на ВКС“ в бр. 9/2024 г. на сп. „Собственост и право“. Становищата на автора не съм отразявал в статията си, но аргументите му са споделими.

 

Бележки под линия:

1 Орсов, Зл. За фактическия състав на придобивната давност. [По повод ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС]. – В: Liber Amicorum. Сб. в чест на проф. д-р Огнян Герджиков и проф. д-р Огнян Стамболиев по случай 65 години от рождението им. Състав.: Ек. Матеева, И. Русчев. С., Фенея, 2013, с. 328-345.

2 Ставру, Ст.Полуавтоматично“ давностно владение. Някои бележки към Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС“, приложение към Собственост и право, 2013, № 7, с. 1-20, осъвременена и актуализирана в Ставру, Ст. Владението. Юридически фрагменти. С., Сиела, 2015.

3 Вж. за него Карбоние, Ж. Въведение в гражданското право. Прев. Весела Генова. Науч. ред. доц. д-р Р. Ташев. С., ЛиК, 1999, с. 302-303. За ползването на подготвителните работи по законопроекта в процеса на тълкуването вж. Ташев, Р. Теория на тълкуването. С., Сиби, 2001, с. 244-249.

4 Петров, В. За вулгаризирано-българизираното право и за тълкувателните методи в практиката на ВКС. – DeFakto, електронна публикация от 09.01.2023 г., достъпна на адрес: https://defakto.bg/2023/01/09/за-вулгаризирано-българизираното-пр/, както и у Петров, В. Приемане на наследството по опис. С., Сиби, 2023, с. 101-105.

5 Владение+намерение за своене=собственост.

6 Владение+намерение за своене+волеизявление на позоваване=собственост.

7 Владение+намерение за своене=собственост от гледна точка на материалното право, но от гледна точка на процеса – и след позоваване.

8 Разбор на становищата у Ставру, Ст. Относно някои особености във фактическия състав на придобивната давност. – В: Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, с. 712-727.

9 Конкретен анекдот в илюстрация на горната теза. Ненчев, Ц. Един магистрат разказва. С., изд. Български писател, 1999, разказва спомени от времето (края на 40-те години на 20 в.), когато е бил околийски съдия в гр. Бяла Слатина: „Колегата… сподели с мен, че по почти всички направени нотариални завещания от бившия околийски съдия в с. Габаре, сега включено в района на нашия съд, са допуснати съществени нарушения на Закона за наследството. Адвокатите солидарно се съгласили да не правят в това отношение възражения, защото щели да бъдат засегнати правата на много добросъвестни хора, без за това те да имат някаква вина…“. Нима фактът, че в дадения съдебен район адвокатите не повдигат възражения за нищожност на тези завещания, а съдията си „затваря очите“ за тяхната нищожност или дори изрично ги обявява за действителни в съдебното решение, има някакво значение за тълкуването на разпоредбите на ЗН относно формата на нотариалните завещания?

10 Сталев, Ж. Нотариалният акт. – ГСУЮФ, Т. XXXVIII, 8, 1942/1943. С., Университетска печатница, 1043, с. 32.

11 Конкретно таблицата у Бояджиев, П. П. (съст.). Сборник от решенията на Върховния касационен съд по Закона за давността. С., печ. на АД „Радикал“, 1919, с. 7-8.

12 Code civil fr. 1804: https://fr.wikisource.org/wiki/Code_civil_des_Fran%C3%A7ais_1804/Texte_entier;

Codice civile it. 1865: https://www.notaio-busani.it/it-IT/codice-civile-1865.aspx;

Codigo civil esp. 1889: https://boe.es/buscar/act.php?id=BOE-A-1889-4763&p=20151006&tn=2.

13 Вж. Стенографските дневници от заседанията на IX ОНС от 17 ноември 1897 г. и от 9 декември 1897 г., достъпни в сканиран вид на сайта на Народното събрание, секция „Стенограми от пленарни заседания“.

14 Венедиков, П. Система на българското вещно право. 3 прераб. изд., съобразено с промените в законодателството. С., Университетска печатница, 1947 [фототипно издание С., 7М График АД, 1991], с. 313, бел. № 4 под линия.

15 Венедиков, П. Ново вещно право. С., ИК „Петко Венедиков“, 1999, с. 205.

16 Венедиков, П. Система…, с. 317, бел. № 1 под линия.

17 Венедиков, П. Система…, с. 316, бел. № 2 под линия.

18 Неслучайно чл. 44, ал. 1 КМЧП предвижда, че чуждото право се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага в създалата го държава.

19 Венедиков, П. Система…, с. 393.

20 Интересното е, че art. 2221 C. civ. Fr. 1804 говори за отказ от придобито право, но господстващото становище на триелементаристите, приема, че придобитото право, за което става дума и от което се прави отказ, е правото да се противопостави давността – да се позове на давността. Така Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Имущества, владение, собственост, сервитути. Прев. Т. Наследников. С предговор от Й. Фаденхехт. С., Народна печатница „Витоша“, 1920, с. 283. Френският Касационен съд в решение от 25 януари 1858 г., S. 58.1.351, цитирано по Planiol, M., G. Ripert. Traite pratique de droit civil fran?ais. Tome III. Les biens. Avec le concours de Maurice Picard. Paris, 1926, р. 709, приема – преводът мой, че „Давността не може да се разглежда като придобито право, освен ако бъде употребена (consommee).

21 Вж. и Колен, Амбр, А. Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Т. I. Кн. II. Вещно право. Превел от четвъртото изд. Г. Гълъбов. Под ред. д-р Д. Минков. С., Държавна печатница, 1926, с. 307. Planiol, M., G. Ripert. Op. cit., р. 709.

22 Вече цитирания по-горе труд на проф. Венедиков „Ново вещно право“ е преработка на „Системата на българското вещно право“ от 1947 г., която преработка е направена през 1991 г.

23 Василев, Л. Българско вещно право. Съст., науч. ред. и реценз. Ч. Големинов. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 1995, с. 329-333. Трудът е писан пред 60-те години на 20 век по сведения на съставителя Ч. Големинов в предговора.

24 Чл. 6 ЗС, ред., Изв., бр. 92 от 1951 г.: Държавните стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик.

25 Таджер, В. Вещно право на Република България. Част четвърта. Владение. 3 изд. С., Софи-Р, 2001, с. 232-236.

26 Вж. Стенографския дневник на 2 заседание на първо НС (XXVII), 4 редовна сесия, от 2 ноември 1951 г., достъпен на сайта на Народното събрание.

27 Венедиков, П. Спомени. 2 доп. изд. С., ИК „Петко Венедиков“, 2018, с. 509: „Имаше една групичка от един студент и три студентки, всичките комунисти, които проявяваха симпатии към мене; разхождал съм се с тях и даже сме влизали в някои заведения. Студентът беше Витали Таджер, сега професор…“

28 Вж. биографичните бележки за Л. Василев на Ж. Сталев и К. Лютов в сп. Правна мисъл, 1981, № 2, както и на Ч. Големинов в сп. Правна мисъл, 1981, № 4, 1991, № 4, 1997, № 1, 2007, № 3, както и на Кр. Стойчев в сп. Юридически свят, 2011, № 2.

29 В практиката на ВКС се срещат решения, признаващи възможността за отказ от придобивна давност, различен от отказа от придобито право на собственост. Вж. критичния преглед на Ставру, Ст. Отказ от изтекла придобивна давност. // Собственост и право, 2022, № 8, с. 5-18.

30 Общо мнение.

31 Ето пълните текстове на разпоредбите в мой превод:

Art. 2111 C. civ. it. 1865: „Отказът от давността е изричен или мълчалив: мълчаливият отказ е резултат от действие, което е несъвместимо с воля за ползване от давността“.

Art. 2221 C. civ. fr. 1804: „Отказът от давност е изричен или мълчалив: мълчаливият отказ е резултат от действие, което предполага изоставяне на придобитото право.“

Art. 1935, al. 2 C. civ. esp. 1889: „Смята се за мълчалив отказ от давност, когато отказът е резултат от действия, които предполагат изоставяне на придобитото право.“

32 Смята се, че възражението за давност трябва да се направи в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК – т. 4 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК.

33 Венедиков, П. Система на българското наследствено право. Трето допълнено издание. С бележки на автора върху второто издание, редакторски бележки към третото издание и препращане към актуалния закон. Ред. Св. Иванов. С., ИК „Петко Венедиков“, 2019, с. 243.

34 Таджер, В. Владение, цит. съч., с. 214-215; Ставру, Ст. Завет на владение. – В: Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. С., Фенея, 2013, с. 218; Венедиков, П. Ново вещно право, с. 46, Петров, Веселин. Приемане на наследство. С., Сиела, 2014, с. 250, Станева, А. Наследствено право. С., Сиела, 2022, с. 54-55.

35 Венедиков, П. Система на българското наследствено право. Цит. съч., с. 252.

36 По въпроса дали изразът „лице, което има право да наследява“ в ЗН реферира към призован наследник или и към непризован вж. статията ми Петров, В. Правото на наследяване – няколко дискусионни въпроса. // Съвременно право, 2014, № 3, с. 41-47, също и у Петров, В. Проблеми на българското наследствено право. С., Нова звезда, 2021, с. 65-68.

37 Достъпни на сайта на Народното събрание, а също и като публикация: Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. // Електронно издание „Предизвикай правото!“, https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/motivi-obsazhdane-zn-1949/, ISSN 1314-7854, 07.07.2022 г.

38 Проблемни в теорията и съдебната практика у нас са и въпросите за действието на завършената придобивна давност по отношение на облигационни и ограничени вещни права на трети лица върху вещта. Вж. Недев, Д. „Чисто“ право ли се придобива по давност? – доклад, изнесен на Втората национална съвместна конференция на Професионален сайт „Предизвикай правото!“, ISSN: 1314-7854 (ChallengingTheLaw.com) и Съюза на съдиите в България – „Предизвикай: Давността!“, проведена на 28 октомври 2016 г. в гр. София.

39 Вж. напр. art. 2651 C. civ. it. 1942: „Вписват се решенията, от които следва погасяване по давност или придобиване чрез придобивна давност по какъвто и да било друг начин, различен от вписването на някое от правата, предвидени точки 1, 2 и 4 на чл. 2643.“ Новата т. 12 bis на art. 2643 предвижда вписване и на съглашенията (спогодби) между прескрибента и досегашния собственик, с които се признава настъпването на придобивната давност, стига да са в автентична форма – т.е. писмени с нотариална заверка на подписите.

40 Сведенията от https://www.lba-avocat.com/articles/226-l-usucapion-ou-comment-acquerir-un-bien-immobilier-par-l-ecoulement-du-temps.

41 Trabucchi, Alb. Istituzioni di diritto civile. 49 ed. Milano, Kluwer, 2019, p. 773.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.