I. Залогът и ипотеката вещни права ли са?

 

1. В класическото римско право по своята същина залогът и ипотеката представляват две специални форми на договора за залог – с предаване на владението върху заложената вещ на кредитора и без такова предаване, т.е. в зависимост от това дали договорът е сключен като реален или като консенсуален. Тези две форми са се определяли от класическите юристи като pignus datum (в превод от лат. „предаден залог“) и pignus sonverntum или pignus obligatum (в превод от лат. „уговорен залог“). По-късно се появява терминът hypoteca, който е синоним на консенсуалния залог, и с него се цели да се разграничи окончателно залогът от ипотеката въпреки еднаквите им корени. В Юстиниановото право се е използвал главно реалният залог, който в същността си съдържал правото заложният кредитор да владее заложената вещ. При ипотеката, ако длъжникът не изпълни след падежа, ипотекарният кредитор е имал право да отнеме владението на вещта1, защото при ипотеката длъжникът е запазвал владението върху имота. Още при зараждането на българското законодателство след Освобождението и създаването на ЗПИ (Закон за привилегиите и ипотеките) през 1908 г. в чл. 23 изрично се е казвало, че: „Ипотеката е вещно право, което е установено върху недвижими имущества на длъжника или трето лице, в полза на кредитора, за да се обезпечи с тези имущества изпълнението на едно задължение". От това правно регулиране авторите започват да възприемат залога върху вещи и ипотеката като ограничени вещни права2. Законът за привилегиите и ипотеките е отменен отдавна (1951 г.) и вече никъде в законодателството залогът или ипотеката не са категоризирани като вещни права, дори обратно, законодателят нарича ипотеката вещна тежест. Така в разпоредбата на чл. 66, ал. 3 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР) се посочва, че: „Вещните права, ипотеките и другите вещни тежести върху разделения имот се вписват в новообразуваните партиди". Подобен извод следва и от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЗД: „Ако задължението се раздели между наследниците на длъжника, залогът и ипотеката продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всичките вещи дори когато те са поделени между наследниците“. Чисто лексикално, законодателят неслучайно е използвал думата „тежат“, който отразява спецификата на залога и ипотеката и е неправилно да се използва при вещните права с оглед на техния характер.

 

2. За да се определи дали ипотеката и залогът са вещни права, е нужно да се разгледат характерните белези на вещните субективни права и да се сравни по какво си приличат и по какво се различават. Вещните права притежават следните особености3:

 

2.1. На първо място, вещните права винаги имат за обект вещи. В разпоредбата на чл. 110 ЗС вещите посочени като движими и недвижими. По тази предпоставка вещните права и залогът върху вещи, съответно ипотеката, си приличат, защото техен предмет са движими, респ. недвижими вещи.

 

2.2. Второ, вещните права са сложни права, те съдържат в себе си правомощия. Класическата римска триада, изведена от правото на собственост, което е първообраз на всички други вещни права, съчетава в себе си правомощията владение, ползване и разпореждане.

 

А. Правомощието владение се определя като възможността на собственика да упражнява непосредствената власт върху вещта като владелец. Всички вещни права съдържат правомощието владение. При ипотеката владението не се предава нито за един момент – собственикът го запазва в пълен обем. То се прехвърля като част от правото на собственост в полза на евентуалните приобретатели, но не и на ипотекарния кредитор. Залогът е уреден като реален договор и на това основание вещта се предава на кредитора или посочено от него лице. Залогоприемателят е държател на вещта, но не и владелец. Той няма право да си служи с вещта, освен ако не е с изричното съгласие на залогодателя, и при изпълнение по обезпеченото вземане е длъжен да върне вещта. Залогоприемателят може да се защитава с иска по чл. 76 ЗС. Тази защита обаче той упражнява като държател на вещта, а не като неин владелец. Тя може да се осъществи от всеки един държател (напр. наемател, влогоприемател), независимо на какво основание държи вещта, а не само от залогоприемателя4. Затова упражняването на този иск в никакъв случай не може да се приеме като аргумент в полза на становището, че заложното право е вещно право.

 

Б. Правомощието ползване се изразява във възможността на собственика да извлича полезните свойства на вещта. При ипотеката това правомощие отново липсва, то остава за собственика на ипотекираната вещ. При залога върху вещи може да се уговори заложният кредитор да си служи с вещта, но по принцип няма такова правомощие (чл. 157, ал. 2 ЗЗД). Предназначението на заложното право не е предоставянето на възможност за извличане на полезните свойства от чуждата движима вещ, а използването на нейната имуществена стойност с оглед принудителното изпълнение на обезпеченото вземане5. Може да се задържат и плодовете от вещта, но и те не трябва да се ползват, освен с изричното съгласие на собственика, и при изпълнение по обезпеченото задължение се дължи връщането им на собственика.

 

В. Правомощието разпореждане се изразява във възможността носителят на правото да извърши действия, свързани с изгубването на правото или обременяването му с вещни тежести (в широк смисъл). Съществува мнение, че залогът и ипотеката включват в себе си правомощието разпореждане, защото заложният или ипотекарният кредитор може да продаде вещта и да се удовлетвори от получената цена.6 Това мнение следва да бъде отречено. Законът е постановил изричен ред, по който ипотечното или заложното право може да се упражнява – като се предизвика публична продан на вещта. В разпоредбата на чл. 152 Законът за задълженията и договорите забранява да се уговарят способи за удовлетворение, различни от определените в закона, както и предварително уговаряне, че при неизпълнение кредиторът ще стане собственик на вещта. Способът за упражняване на това право е само един – чрез извършването на явен търг с устно наддаване или публична продан (чл. 474 и чл. 487 ГПК). Дори и да се уговорят други способи, те са недействителни. Това право е ограничено само до една единствена възможност, до която дори не е сигурно, че ще се стигне, може ли то да се нарече разпореждане ? Явен е интересът на кредитора при изнасяне на вещта на публична продан поради възможността за предпочтително удовлетворение, но той своя вещ ли продава, или чужда ? Не са така уредени вещните права. Титулярят на правомощието разпореждане определя по какъв начин той да го упражни, не е ограничен само до едно единствено действие, още повече – действие, възможността за чието извършване е поставено под условие. Всъщност продаването на вещта не е акт на разпореждане, а по-скоро действие, с което кредиторът упражнява от свое име правото на собственост на длъжника, което действие е основно в интерес на кредитора, но е и в относителен интерес на длъжника, защото по този начин се погасява реално възникнало и непогасено задължение на последния. Ако погледнем правото да се изнесе вещта на публична продан през тази призма, то се доближава повече до субституцията7, отколкото до правомощието разпореждане на собственика на една вещ. Субституцията (независимо материална или процесуална) и упражняването на правото да се предизвика публична продан на вещта се пораждат от бездействие – в първия случай длъжникът не проявява никакъв интерес да реализира или запази правата си, бездейства в общия смисъл на думата, а при втория бездействието на длъжника се изразява в неизпълнението. Например при упражняване на Actio obliqua (чл. 134 ЗЗД) предпоставките са бездействие на длъжника и интерес на кредитора, а тези предпоставки непременно трябва да са налице, когато заложният и ипотекарният кредитор упражняват правото да се предизвика публична продан на вещта. Различни са обаче тези два правни института. Сравнението им се прави не с цел да се постави знак за еквивалентност между правата на субституента и правата на заложния и ипотекарния кредитор, а окончателно да се разграничат последните от правомощието разпореждане, с което те имат по-малка близост в сравнение с субституцията.

 

2.3. Трето, вещните права имат абсолютен характер, те са притезателни права. Титулярят им може да иска от всеки да не пречи на упражняването на правото, всички да бездействат по отношение на неговото право, да иска връщането на вещта от всеки неправомерно владеещ и има право на обезщетение при увреждането на вещта. Вещните права следват вещта – противопоставими са на всяко трето лице. Авторите, възприемащи ипотеката и залога като вещни права, посочват този аргумент като главен за техния извод.

 

А. Относно абсолютния характер на заложното право се аргументира теза, че както вещните права са абсолютни, така и заложното право е абсолютно, защото заложният кредитор може да защитава вещта от посегателствата на всички лица, включително и от залогодателя и тези лица са длъжни да бездействат, да не пречат на упражняването на правата му8. Също така се изразява мнение, че заложното право осигурява на заложния кредитор възможността да държи вещта, което има вещен характер. Тази възможност била абсолютна и вещна и може да се защити с петиторен иск – чл. 157, ал. 3 ЗЗД.9 Друго мнение посочва, че при залог на движима вещ с предаване на последната, заложният кредитор има специфично господство върху вещта, което макар и да не представлява самостоятелно вещно право, има абсолютен характер и е противопоставимо на всички трети лица10. Тези мнения не могат да бъдат споделени. След като се приема, че заложното право като вещно право може да бъде защитавано срещу всички лица като се иска те да бездействат, не могат ли и облигационните права да се защитават срещу посегателства от трети лица? Не следва ли всички трети лица да не вредят на нормалното развитие на облигационното отношение? Отговорът на този въпрос следва да бъде положителен11. Разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗЗД посочва, че трети лица, които недобросъвестно попречат на изпълнението на договора, дължат обезщетение. Ако третите лица не трябва да възпрепястват на изпълнението на договора, a fortiori не трябва да попречват и на неговите обезпечения, учредените залог или ипотека. Колкото облигационните права имат абсолютен характер, толкова е „абсолютен“ характерът на заложното и ипотечното право, защото както може да се брани вземането, така следва да се брани и обезпечението, което следва от самата функция на акцесорните права. Тези отбранителни функции заложният или ипотекарният кредитор черпят от облигационно отношение, така че те не следва да надвишават правата за защита, дадени от чл. 21, ал. 2 ЗЗД, и да искат по-голяма защита на акцесорните права, отколкото на самото вземане. Необходимо е да се прави разлика между противопоставимост на правата и абсолютността им – абсолютните права са противопоставими на всички, т.е. включват в себе си противопоставимостта на трети лица. Заложното право е противопоставимо на трети лица, без да е абсолютно и вещно право. Противопоставимостта е насочена срещу определен кръг лица – така например вписването на договора за наем, което създава противопоставимост на правата на наемателя спрямо всеки следващ приобретател на имота, като правото в същото време запазва относителния си характер. Обратно, абсолютните права обвързват всички трети лица, т.е. на правото съответстват множество задължения за бездействие на всички останали субекти12. Залогът и ипотеката неоспоримо следват вещта, подобно на вещните права, без това да ги прави такива. Нещо повече, правото да се продаде вещта е в едно латентно състояние, зависещо от неизпълнението, което се явява от своя страна едно бъдещо несигурно събитие. Правото на държателя на защита е уредено в чл. 76 ЗС, но това в никакъв случай не следва да бъде аргумент в полза на становището, че заложното право е вещно право. Заложният кредитор черпи правото си да държи вещта от облигационно отношение, също както и наемателят и влогоприемателят, но това не ги прави носители на вещни права. При залога върху вещи правото да се държи вещта произтича от начина на сключване на залога, като реален договор (чл. 156, ал. 1 ЗЗД), залогоприемателят държи вещта поради наличието на вземане по облигационното отношение, няма вплетено никакво вещно право в това държане и защитата му. Той държи вещта, за да може да я продаде по предвидения в закона ред и да използва полученото за да се удовлетвори. От друга страна, неправилно е искът по чл. 157, ал. 3 ЗЗД да се нарича петиторен или квазипетиторен. Факт е, че петиторните искове могат да ползват само собствениците и че тяхната уредба е в ЗС. Уредбата на този иск е в ЗЗД, ако наистина искът беше петиторен, законодателят би уредил правните отношения чрез препращане, а нямаше изрично да ги дублира петиторните искове в ЗС чрез нормата на чл. 157, ал. 3 ЗЗД. Посоченият иск има чисто облигационен характер, за което свидетелства нормативната му уредба и няма вещен характер, тъй като защитава осъществяваното от носителя на правото държане върху вещта, а не самостоятелно вещно право.

 

Б. Относно абсолютния характер на ипотечното право авторите се аргументират, че ипотеката се вписва, също както и вещните права, и по този начин се установяват отношения между кредитора и всяко трето лице, защото „кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той“ (чл. 173, ал. 1 ЗЗД). Това показвало, че ипотеката следва имота, независимо в чии ръце попада той. Абсолютно всеки бил длъжен да се въздържа от действия, които биха попречили или затруднили възможността на кредитора да удовлетвори вземането си от цената на ипотекирания имот.13 Това мнение не следва да бъде споделено. Всичко, казано за заложното право като абсолютно право, важи и за ипотечното право, без спецификите на първото. Вписването на ипотеката е свързано със специален предмет – недвижим имот. Последният е важен, защото той в повечето случаи е по-ценен от движимите вещи и е невъзможно да бъде предаден14. Точно затова договорът за ипотека е уреден като консенсуален. Вписването на ипотеката има конститутивно действие и осигурява противопоставимостта на правото с оглед на трети лица, а не го прави абсолютно. Вярно е, че ипотеката следва вещта, но това съвсем не предпоставя нейния вещен характер, защото не само вещните права се вписват (чл. 112 ЗС) и не само те са противопоставими. Това е налице и при наемен договор, вписана възбрана и др. Последните също следват вещта, както е и при вещните права, но това не прави възбраната или наема такива15. В разпоредбата на чл. 167 ЗЗД изрично е уредено, че договорът за ипотека се сключва под формата на нотариален акт. Известно е, че формата за учредяване на вещни субективни права е нотариален акт. Но това е общият ред, а както виждаме, законодателят е уредил специална разпоредба за ипотеката. Ако се е имало предвид ипотеката да се урежда като вещно право и с това формата ? за учредяване да бъде нотариален акт, нотариалната форма би следвало да се урежда по общия ред на чл. 18 ЗЗД, а не да има специална уредба, както е при ипотеката в чл. 167 ЗЗД. Всъщност законодателят е уредил договора за ипотека като формален с оглед на специалния предмет, който се дава като обезпечение – недвижим имот, а не защото ипотеката е вещно право. Възможността за удовлетворение е в едно латентно състояние, защото ипотеката е едно обезпечение, а длъжникът е по-вероятно да изпълни, така се развиват обичайно, нормално облигационните отношения. Относно ипотеката е уместен въпросът, как трети лица могат да навредят на ипотекарния кредитор ? Начинът е само един – чрез унищожаване или повреждане на ипотекирания недвижим имот, защото дори и длъжникът да го прехвърли на друго лице, това по никакъв начин не засяга правата на ипотекарния кредитор (чл. 173, ал. 1 ЗЗД). Не може да се отчете като абсолютно право едно единствено право във висящо състояние, зависещо от бъдещо несигурно събитие (изпълнението), което е дори върху чужда вещ, и което е акцесорно. Нещо повече, унищожаването и повреждането имат отражение и в наказателното право, било то и на обезпечена вещ16, така че има и допълнителни контрамотиви за неизвършването на подобни деяния. Ипотеката следва имота, тя е противопоставима на трети лица, но това не я прави абсолютно право. Отричам становището17, че т.нар. девастационен иск (чл. 177, ал. 2 ЗЗД) има вещен характер и е от категорията на петиторните искове. Първо, защото последните се упражняват само от собственици и са уредени в ЗС, и второ, девастационният иск няма абсолютен характер, защото според буквата на закона може да бъде предявен само срещу на собственика на имота към момента на увреждането, и то само ако формата на вината му е умисъл или груба небрежност. Per argumentum a fortiori задължението да не се унищожава или поврежда вещта има сила не само за длъжника, но и за всяко трето лице, дори и за собственика на заложената или ипотекираната вещ18. Следването на вещта и противопоставимостта на правото на трети лица са характеристики, които могат да съществуват и самостоятелно, без да са част от абсолютно право. Девастационният иск, дори и да приемем, че защитава ипотекарния кредитор спрямо всички лица, има само помощен, секундарен характер, защото с него се цели да се запази обезпечението, следователно това правомощие не бива да рефлектира върху облика на цялото право19. Като допълнителен аргумент против разбирането за вещноправния характер на ипотечното право може да се изтъкне възможността купувачът на ипотекиран имот да се третира като ипотекарен кредитор, ако плати на последния размера на цената, която дължи, върху свой собствен имот в хипотезата на чл. 178 ЗЗД20. Посоченото право съществува единствено по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са учредени преди закупуването на имота, а спрямо кредиторите, чиито ипотеки са учредени от самия купувач след придобиването на собствеността, разпоредбата на чл. 178 ЗЗД не намира приложение21. За ограничените вещни права е характерно, че се учредяват винаги върху чужд имот, при тях подобна хипотеза е невъзможна.

2.4. Четвърто, вещните права са numerus clausus, т.е. те са ограничен брой и са установени в закона (чл. 77 ЗС във вр. с чл. 85 ЗС). Ограничен брой са и способите за придобиване и изгубване на вещни права. Залогът и ипотеката, както и вещните права, възникват най-често чрез правна сделка. Залогът и ипотеката обаче не са уредени в Закона за собствеността като вещни права, тяхната уредба е в ЗЗД, затова те не притежават и това качество на вещните права, не са такива според действащото законодателство22.

 

2.5. Пето, вещните права не се погасяват по давност23. Примерно правото на собственост се погасява само ако друг го придобие или собственикът се откаже от него. Не е сходна правната уредба на заложното и ипотечното право. Те се погасяват по давност, защото са акцесорни права, зависещи от главното вземане, което се погасява по давност, както всички облигационни права.

Заложното и ипотечното право други нямат прилики със вещните права освен техния предмет – движима или недвижима вещ. Горното изложение налага извода, че заложното и ипотечното право не са вещни права.

 

3. Възможно ли е придобиването на заложно право по чл. 78 ЗС ? Поддържайки тезата, че заложното право е вещно, в доктрината съществува мение, което приема и че то може да се придобива на оригинерно правно основание когато се залагат несобствени вещи (чл. 78 ЗС). Придобиването на правото на залог не погасявало собствеността, а то е ограничено вещно право и съществува паралелно с нея. Заложното право не може да се придобие, ако вещта е открадната или изгубена. Правилото на чл. 78 ЗС било дублирано от разпоредбата на чл. 202, ал. 2 ЗЗД, която се отнасяла до специална хипотеза24. Това виждане не може да бъде споделено25. Една от предпоставките на чл. 78 ЗС е възмездност на придобивното основание, а за залогът поначало тя липсва26. По правило залогодателят не получава насрещна престация на плоскостта на обезпечителния договор. Няма пречка обаче кредиторът да поеме задължение да възнагради длъжника за учреденото обезпечение, но тази престация не би стояла на плоскостта на договора за залог, а играе роля на мотивация за длъжника да даде обезпечение по облигационното отношение, която няма значение за приложението на правилата на ЗЗД, уредени за залога.

Също така, ако приемем, че разпоредбата на чл. 78 ЗС намира приложение и по отношение на залога и залогоприемателят придобива правата си върху чужда вещ на оригинерно правно основание, се получава колизия между правата на залогоприемателя и кредиторите на лицето, чиято собственост е вещта, а според разпоредбата на чл. 133 ЗЗД длъжникът отговаря с цялото си имущество пред кредиторите27. Така се получава социално неприемлив резултат, защото кредиторите на длъжника не могат да се удовлетворят от вещ, която реално е на длъжника, обаче е отдадена в залог на заложния кредитор, а последният може да я продаде и да се удовлетвори преди тях. Налице е явна несправедливост.

Разпоредбата на чл. 202, ал. 2 ЗЗД институционализира отношенията не между собственика на продадената движима вещ и заложния кредитор, а между лишилия се от собствеността продавач и трети лица, които са придобили заложни права по договор със собственика на вещта. За разлика от чл. 78, ал. 1 ЗС, тук тази колизия се разрешава не чрез средствата на оригинерното придобиване на вещни права, а въпросът касае по-скоро противопоставимостта. Разпоредбата на чл. 202 ЗЗД е едно специално възражение за неизпълнен договор, когато предмет на договора са движими вещи, изискващо специални предпоставки, а не специална форма на разваляне на договора28, когато негов предмет са отново движими вещи или особен способ за възстановяване правото на задържане на продавача, което да обезпечи привилегията му по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД29. Правото на задържане и възражението за неизпъленен договор, и в частност неговите специални хипотези, не са разновидности на единен институт. Те имат различни функции – правото на задъжране е обезпечение, а възражението за неизпъленен договор е средство за осигуряване на насрещно изпълнение, исторически са възникнали отделно и са различни последиците при упражняването им30. Само правото на задържане дава привилегия, не и възражението за неизпълнен договор. Облекченото разваляне на договорите е предвидено в чл. 201, а чл. 202 институционализира една по-различна хипотеза. Неговата ал. 2 е продължение на общата идея за незасягане интересите на третите добросъвестни лица.

 

II. Залогът и ипотеката потестативни (преобразуващи) права ли са?

 

1. Аргументи „ЗА“31. Авторите, поддържащи това становище, посочват, че съществената част от съдържанието на ипотечното или заложното право е възможността за предпочтително удовлетворение на кредитора. Титулярят на обезпечителните права няма господство върху самата вещ. Последният чрез упражняването на правото на публична продан създава ново правно положение – досегашният собственик изгубва собствеността, купувачът на проданта я придобива, а ипотекарният или заложният кредитор получава от цената сумата, за която има право на предпочтително удовлетворение. Мотивират се, че това ново правно положение настъпва изрично по волята на кредитора, едностранно, и чрез нея се създава ново правно положение, затова правото да се продаде ипотекирания имот или заложената вещ е преобразуващо право32. Застъпва се, че същественото на заложното и ипотечното право е възможността да се предизвика публична продан на вещта, но въпреки това в нея има вплетен и вещен елемент, защото може да се иска от всички да се въздържат от въздействие върху вещта, което би влошило състоянието ?.

 

2. Аргументи „ПРОТИВ“. Правото на предпочтително удовлетворение на ипотекарния или заложния кредитор действително е важно, но то няма материален и преобразуващ характер, то е една особена привилегия с процесуален характер33. Всеки един кредитор, дори и хирографарен, може да насочи изпълнение върху цялото имущество на длъжника, включително и върху ипотекираната или заложената вещ, а не само този, притежаващ заложно или ипотечно право (чл. 133, ал. 1 ЗЗД). Как тогава това право може да се нарече потестативно когато и други кредитори чрез волеизявленията си могат да предизвикат тази правна промяна? При недостатъчно имущество на длъжника, дори и някой от заложните или ипотекарните кредитори чрез своето право на предпочтително удовлетворение в изпълнителния процес да има предимство пред хирографарните кредитори, неговото удовлетворение от цената на получената сума от публичната продан не е сигурно, защото според ЗЗД преди привилегиите на вземанията, обезпечени със залог или ипотека, съществуват и други, по-привилегировани вземания (чл. 136, ал. 1 ЗЗД). Правото да се изнесе имотът на публична продан е обусловено от факта на неизпълнение от страна на длъжника и има вторичен характер. Освен това правото на предпочитание може да се окаже безпредметно, ако ипотеката не е първа по ред, в случай че събраната сума при публичната продан на имота не е достатъчна да удовлетвори всички кредитори. Правото на принудително изпълнение е процесуално, а не материално, единственият начин то да се реализира е посредством изпълнителен процес34. Ипотекарният или заложният кредитор може да предизвика публична продан на вещта, независимо чия собственост е, независимо от несеквестируемостта й, стига длъжникът да не е изпълнил задължението си.

Съдебният изпълнител с действията си замества доброволното изпълнение от длъжника и целта му е да се удовлетворят кредиторите. Правото на принудително изпълнение не е право на кредитора срещу длъжника, а процесуално правомощие, по което задълженото лице е съдия-изпълнителят. Правото е противопоставимо на всеки следващ собственик, а преобразуващите права винаги са относителни. Съдебното упражняване на потестативни права се извършва чрез конститутивни искове35, а правата по ипотеката и залогът се упражняват по пътя на осъдителните искове, което изключва техния потестативен характер.

 

III. Залогът и ипотеката облигационни права ли са?

 

Съществува мнение, че заложното и ипотечното право са особени облигационни права със специфично обезпечително действие36. Авторите твърдят, че имуществото на длъжника се използва от кредитора за удовлетворение на вземането му, а длъжниковата имуществена отговорност се включва в сложно съдържание на облигационно отношение и свързаните с тази отговорност права на кредитора би трябвало да носят облигационен характер. Искът, с който се упражнява правото да се предизвика публична продан на вещта, бил облигационен. Обосновава се, че ипотеката и залогът са уредени в ЗЗД като вид облигационни обезпечения, които са акцесорни по своя характер. Това разбиране отразява едностранно същността на заложното и ипотечното право. Те са част от облигационното отношение, но от това не следва да се заключи, че и те самите са облигационни права. Правото на ипотекарния или заложния кредитор не включва вземане, то е обусловено от вземане, и е една допълнителна възможност, която може да бъде реализирана само в случай на неизпълнение, липсва главният елемент на облигационното отношение – престацията. Не може да се приеме, че залогът или ипотеката са престации – законът прогласява всички уговорки, с които кредиторът се удовлетворява с ипотекираната или заложената вещ по начин, различен от предвидения в закона, за недействителни37 (чл. 152, ал. 1 ЗЗД). Също така заложното и ипотечното право не се погасяват по давност самостоятелно – тяхното погасяване се дължи от погасяването на облигационното отношение, от акцесорността им.

 

IV. Залогът и ипотеката процесуални права ли са?

 

В теорията е изтъкнато мнение, че ипотеката е средство за произвеждане на процесуалноправни последици в областта на изпълнителния процес38. То се обяснява с наличието на едно правомощие с процесуален характер – правото на предпочтително удовлетворение на кредитора. Това мнение не следва да бъде споделено. Повечето права се защитават по съдебен ред, нима и те са процесуални? Правото на предпочтително удовлетворение е само един от елементите на ипотечното право, който е част от една съвкупност, и не може на основание само на един от елементите да се изразява становище за цялостния облик на правото. Това право е само една възможност в латентно състояние, чиято предпоставка е неизпълнението и започването на изпълнително дело от кредитора. Не е правилно начинът, по който се реализират правата, да се смесва със самите права. Въпреки че становището е изразено относно ипотечното право, всичко казано дотук важи и за заложното право.

 

V. Залогът и ипотеката право на предимство ли са?

 

По повод на ипотеката в теорията се аргументира мнение, че същността ? се свързва с възможността на кредитора да се удовлетвори след продажбата преди останалите кредитори, следователно той разполага с едно право на предимство. То се изразява във възможността един кредитор да бъде предпочетен пред останалите кредитори при разпределение на паричната маса, образувана след осребряването на имота. Правото на предимство било добре познато в гражданското право и възниквало например за съсобственик при изкупуване на дял по чл. 33 ЗС, за акционер в случай на увеличаване на капитала на акционерно дружество чрез издаване на нови акции и т.н.39Подобно мнение съдържа редица недостатъци и не следва да бъде споделено. Първият от тях е езиков – според Български тълковен речник40 привилегията е правото на предимство, приемущество, което поставя някого в по-неблагоприятно положение в сравнение с друг. Според същия речник думата предимство е качество, състояние или заслуга, които нареджат някого или нещо пред други. Не е уместно да се дава дефиниция за определени понятния чрез техни синоними, така думата се обяснява чрез самата себе си. Едностранно се отразява същината на ипотеката като се посочва само една неина особеност – правото на предпочтелно удовлетворение, до което въобще може да не се стигне, а се неглижират другите неини специфики. На практика това виждане стига до извода, че заложното и ипотечното право са привилегии. Неоспоримо е, че ипотекарният или заложният кредитор имат предимство пред хирографарните кредитори, но ипотеката и залогът в полза на кредитора не са сами по себе си привилегии, те са права, които дават право на привилегия. Последните са строго определени в закона чрез импративни норми. Не на последно място трябва да се отбележи, че законодателят на познава правото на предимство, то не е легален термин и не го използва никъде. Посочените „типични“ хипотези на предимство са просто уважаване на едни права пред други въз основа на правна норма и не свидетелстват по никакъв начин за съществуването на право на предимство в нашето законодателство.

 

VI. Залогът и ипотеката вещни тежести ли са?

 

1. Отговорът на този въпрос е свързан с друг въпрос – какво е вещна тежест41 ? Понятието за вещна тежест не е легално дефинирано, а доктрината често влага в него различен смисъл. Законодателят разглежда вещните тежести в широк и тесен смисъл42. В широк смисъл под вещна тежест следва да се разбира всяко едно ограничаване на правото на собственост, т.е. понятието обединява заложното и ипотечното право с ограничените вещни права. На практика това разбиране по-скоро обединява, а не разграничава заложното и ипотечното право от вещните права, a както беше аргументирано (вж. I), залогът и ипотеката не са такива. Именно затова разбирането за вещните тежести в широк смисъл не следва да бъде споделено. Тясното понятие за вещни тежести включва тесен кръг обезпечения – ипотека, залог, запор и възбрана, без ограничените вещни права. Именно чрез възприемането на по-тясното разбиране за вещните тежести се формира група сходни права, които категорично се разделят от ограничените вещни права. Те имат еднакви родови белези и са близки по своята природа. Докато вещните права са противопоставими по своето естество, за вещните тежести е нужна изрична уредба, с която да се гарантира противопоставимостта им. При вещните права противопоставимостта произтича като от качеството им абсолютност, докато при вещните тежести противопоставимостта произтича от закона.

 

2. Горното изложение налага няколко съществени извода относно вещните тежести:

    • Те са права върху чужда вещ, които ограничават собствеността. Поначало само застрашават правата на собственост върху вещта, върху която тежат, а реализацията на правото е предпоставена от неизпълнение на имуществено задължение. Тези права върху чужда вещ могат да се реализират само по изрично предвидения в закона ред43. В този смисъл упражняването на вещните права започва от момента на учредяването им в обичайните случаи и не са обвързани с изпълнението или неизпълнението на задължение от страна на длъжника.

    • Те са противопоставими на трети лица, но не са абсолютни. Без да са вещни права, те следват вещта. По принцип за тях е предвидено вписване в имотния регистър, в противен случай няма да могат да бъдат противопоставими. По изключение това правило не важи за залога върху вещи от гледище на факта, че той е уреден като реален договор, и заложният кредитор става държател на заложената вещ. Излишно е вписването след като вещта е под фактическата власт на кредитора, няма нужда от заплащането на разноски, свързани с вписването, а и е нужно да се отбележи, че по принцип движимите вещи са със значително по-малка стойност от недвижимите, поради което натоварващо и ненужно се явява вписването им, ако то беше предвидено за залога върху вещи.

     

    3. Заложното и ипотечното право напълно отговарят на понятието за вещна тежест в тесен смисъл. На централно място при тях е не правото на предпочтително удовлетворение, а въздействието им върху предмета, върху който тежат, конкретна движима или недвижима вещ. Чрез това въздействие кредиторът гарантира изпълнението на задължението на длъжника си и съответно – удовлетворението на вземането си. Именно затова с право залогът и ипотеката се наричат вещни тежести. Независимо от досегашната традиция в определянето на залога и ипотеката като вещни права, това противоречи на самото естество на правата, нужно е подобно мнение да бъде отречено44. Заложното и ипотечното право са обезпечителни права, представляващи вещна тежест.

     

    Бележки под линия

    1 По-подробно за класическото разбиране за залога и ипотеката вж. Андреев, М. Римско частно право, Тракия-М, 1999 г. и Танев, К. Залозите и ипотеките – пример за приемствеността в правното мислене. – Соб. пр., 2011 г., бр. 10.

    2 Това мнение поддържат Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., Апостолов, А. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Стопанско развитие, 1947 г., Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г. и други.

    3 По-подборно за съдържанието на вещните субективни права Боянов, Г. Вещно право. ИК Авалон, 2009 г., с. 10-15.

    4 Обратно Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 630.

    5 Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право, Фенея, 2010 г., с. 243.

    6 Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 630.

    7 Подробно за този правен иннститут Вж. Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., с. 770.

    8 Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 630.

    9 Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 655.

    10 Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право, Фенея, 2010 г., с. 254.

    11 Приемайки този извод се дистанцирам от определянето на облигационното отношение като абсолютно гражданско право, считам, че то е относително.

    12 Марков, М. Ипотеката, С., 2008 г., с. 55.

    13 Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 661.

    14 Може да се предаде само владението при недвижимите имоти, но не и да се предаде буквално предметът, както при залога на вещи.

    15 Иванов, Д. Критичен анализ на теорията за вещноправния характер на ипотеката – Соб. пр., 2011 г., бр. 5.

    16 Чл. 216, ал. 1 НК криминализира унищожаването и повреждането на чужда движима или недвижима вещ, а чл. 216, ал. 2 НК унищожаването и повреждането на свое собствено ипотекирано или заложено имущество.

    17 Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 763.

    18 Обратно Марков, М. Цит. съч., С., 2008 г., с. 55-56.

    19 Марков, М. Цит. съч., С., 2008 г., с. 70.

    20 Спорен е въпросът дали подобно право може да се придобие в буквалния смисъл на думата. Разпоредбата на чл. 124, ал. 3 ЗЗД установява общия принцип, макар и уреден в раздела относно солидарността, че едно лице не може да бъде едновременно кредитор и длъжник по отношение на едно задължение. Като изключение от общото правило чл. 178 ЗЗД създава една фикция, при която купувачът реално не придобива ипотечното право върху имота, а се суброгира в правата на ипотекарния кредитор. Идеята на разпоредбата е купувачът да се защитава спрямо останалите кредитори. Той не става реално кредитор с ипотека върху собствения си имот.

    21 Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право, Фенея, 2010 г., с. 233.

    22 Стоянов, В. Някои аспекти на ипотеката. – Собственост и право, 2001 г., бр. 7.

    23 Този въпрос е до голяма степен дискусионен за правото на ползване (чл .56 ЗС) и правото на строеж (чл. 63 ЗС), за които някои автори приемат, че се погасяват по давност, а други обратно, че упражняването им е обвързано с преклузивни срокове. Поради противоречията в теорията и практиката е прието ТР № 1/2011 г. от 4.05.2012 г. ВКС, ОСГК (относно правото на строеж), където се посочва, че срокът е давностен. Tъй като последният е сходен със срокa за упражняване на правото на ползване, същият извод може да се направи и за него. По-подробно относно този въпрос Вж. Ставру, Ст. „Естествено“ право на строеж ?, Предизвикай правото!, 2012 г., https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/estestveno-pravo-na-stroej/.

    24 Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 645. В същия смисъл и Венедиков, П, Ипотеки, залог, привилегии. ИК Петко Венедиков, 2000 г., с. 218, но без да възприема, че залогът е вещно право, казва, че заложното право може да възникне на основание чл. 323 ЗИСС (понастоящем чл. 78 ЗС).

    25 Подробно за виждането, че чл. 78 ЗС е неприложим за залога върху вещи вж. Стефанов, С. Възможно ли е придобиване на вещно право върху движима вещ по силата на чл. 78 ЗС ? – ТП, 2003 г., бр. 3,4.

    26 Господстващото мнение в теорията е че договорът за залог е безвъзмезден. Ангел Калайджиев в учебника си Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 118-120 приема, че възмездността или безвъзмездността на договорът за залог зависи от главния договор, защото залогът е акцесорно право, какъвто е главният договор, такъв е и залогът. Това виждане не може да бъде споделено. Заложното право се учредява поначало при възмездните двустранни договори, учредяването на залог при безвъзмездните договори е почти без практическо значение. Ако трябва да определяме дали залогът е безвъзмезден или възмезден спрямо този критерий, се получава така, че почти винаги залогът е възмезден договор, което противоречи на функцията на заложното право и критериите за разделянето на договорите на възмездни и безвъзмездни. Константната съдебна практика подкрепя това становище, в обратния смисъл Решение №97/30.05.2013 г./ВКС IV ГО.

    27 От този принцип има и редица изключения.

    28 Голева, П. Облигационно право. Учебник за студенти по специалността „Право“. Четвърто издание. Фенея, 2008 г., с. 199 – 200.

    29 Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С., 2002 г., с. 118.

    30 Марков, М. Облигационно право. Сиби. Осмо издание. Сиби, 2013 г., с. 120.

    31 Това становище е въведено у нас от Петко Венедиков, който е първият автор, критикуващ определянето на заложното и ипотечното право като вещни права, въпреки че последното се е приемало не само в практиката, а дори е следвало от нормативните актове. Подробно вж. Венедиков, П, Ипотеки, залог, привилегии. ИК Петко Венедиков, 2000 г., с. 3-7 (за ипотеката), с. 200 (за залога).

    32 Подробно за потестативните права вж. Павлова, М., Гражданско право – обща част., Софи-Р, 2002 г., с. 195 и сл.

    33 Така Калайджиев, Ан. Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 773.

    34 Калайджиев, Ан. Цит. съч., с. 773.

    35 Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял 1. С. 1972 г., с. 179.

    36 Драгиев, Д., Железчев, Т. За правната същност и формата на ипотеката. – Съвременно право, 1999 г., бр. 1, с. 65-76. Така и Попов, П. – вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Кратък курс. Нова редакция и допълнение. С., 2000 г., с. 155.

    37 Например недействителна е уговорката, че след падежа, ако е налице неизпълнение, заложният кредитор автоматично ще стане собственик на заложената вещ.

    38 Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., с. 770.

    39 Голева, П. Облигационно право. Учебник за студенти по специалността „Право“. Четвърто издание. Фенея, 2008 г., с. 184 – 186.

    40 http://talkoven.onlinerechnik.com/

    41 В българската доктрина за пръв път това становище е застъпено от Методи Марков, а в последствие към него се присъедниняват и други автори. Вещните тежести са добре познати в немското законодателство.

    42 Подробно за дефинирането на вещните тежести, техният тесен и широк смисъл и отделните разпоредби, в които се използва това понятие Марков, М. Ипотеката, С., 2008 г., с. 72-83.

    43 Например ипотечното или заложното право се упражняват по реда на изпълнителното производство чрез извършването на явен търг с устно наддаване или публична продан – чл. 474 и чл. 487 ГПК.

    44 Против определянето на ипотеката като вещна тежест се изказва Ангел Калайджиев в учебника си Облигационно право. Обща част. Шесто издание. Сиби, 2013 г., с. 773. Авторът посочва, че определянето на ипотеката като вещна тежест не помага при анализа на ипотечното право и че вещните тежести са разнородна категория права, между които общите характеристики са малко. Подобно мнение е крайно необосновано, не се посочва с какво точно определянето на ипотеката като вещна тежест пречи на анализа й. Също така не се посочва какви са приликите и разликите между ипотеката и вещните тежести, само се казва, „че са малко“, което само по себе си е една абстракция, теза без аргумент. 

    СПОДЕЛЕТЕ:
    Предишна статияГрижата и нейните юридически пространства
    Следваща статияАлгоритми и технологии – бъдещето на неравенството при достъпа до медицински услуги
    Едва ли същестува теза, която добрият юрист не може да защити. В стремежа си към съвършенство обаче понякога забравяме, че освен добри юристи, трябва да бъдем и добри хора. След обучението си повечето юристи забравят крилата фраза на Целз - ius est ars boni et aequi, а не просто някакъв занаят, чрез който си изкарват прехраната. Истинският юрист е този, които обича правото и се бори за правото. Обичта може да се измери в отдадеността на човек към правото, а борбата за правото е ежедневна, повсеместна и с всички възможни средства. Интересите ми са насочени към гражданското право, но считам за важно изучаването и на другите правни клонове, защото в живота правото е единно, разделно е само изучаването му. В днешно време може да се обобщи, обратно на римските философи и Йеринг, че който е само цивилист, едва ли е качествен юрист.

    8 Коментари

    1. Привет,

      поздравления за хубавата статия.
      Вземайки повод на позоваването (в обратен смисъл) на сентенцията на Йеринг, мисля, че никой не може да мине за добър юрист, ако не се интересува поне малко от процесуалното право. В този ред на мисли:
      1. Какво е значението на теоретичните спорове с оглед ГПК и възможността да се предявят искове за съществуване/несъществуване на ипотечно и заложно право?
      2. Пред кой родово и местнокомпетен съд бихте предявили такъв иск? Примерно, ако твърдите, че заложното право върху вещта е погасено или прекратено, а ответникът – заложен кредитор оспорва това.

      Поздрави,
      Васил Петров

      • Теориите за същността на заложното и ипотечното право са от значение главно за да се определи какъв ще бъде правният режим на правото на залог и ипотека.
        Долколкото разбирам въпросът Ви се отнася до това допустим ли е установителен иск (чл. 124, ал.1 ГПК) относно съществуване/несъществуване на заложното и ипотечното право.
        Изключително интересен е въпросът дали във връзка с действителността на реалните обезпечения може да се предяви положителен или отрицателен установителен иск. Ако трябва установителният иск да се дефинира, за него може да се каже, че неговият петитум се ограничава до искането да се разреши граждански спор със силата на пресъдено нещо. Той се изчерпва само до това да се потвърди или отрече конкретното право или факт със силата на сила на пресъдено нещо и страните са длъжни да се съобразяват занапред с постановения от съда акт. Също така характерно е за установителния иск е че той е една превенция преди да бъдат нарушени определени субективни права, и в този смисъл се поглъща от осъдителния иск, а и е нецелесъобразно да се упражнява установителен иск при наличие на осъдителен. Затова и не може да се предявява установителен иск, когато може да се предяви осъдителен. Предмет на установителния иск могат да бъдат всякакви права и факти (но само по изключение, ако са предвидени в закона). Поради изложените специфики на установителните искове и реализацията на заложното и ипотечното право считам, че ако се предяви установителен иск относно съществуването или несъществуването на заложното или ипотечното право, той би бил недопустим. На първо място трябва да се изтъкне аргументът, посочен в разпоредбата на чл. 152 ЗЗД: „Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително“. От рази разпоредба следва извода, че реда за упражняване на заложното и ипотечното право е императивно определен и е само един – извършването на явен търг с устно наддаване или публична продан (чл. 474 и чл. 487 ГПК). Не могат да се нито да се уговарят, нито да се използват други способи. За да се упражни заложното или ипотечното право кредиторът трябва да осъди длъжника е и да има срещу него има изпълнителен лист, който има сила и за третите лица, дали обезпечението или кредиторът се е снабдил със заповед за издаване на изпънение при предвидените в закона условия (чл. 160 ЗЗД). Следователно, щом длъжникът се осъжда, искът, с който се упражнява заложното и ипотечното право, е осъдителен. Пряко касещо теориите за същността на на заложното и ипотечното право, е че последните не са „права“ в смисъла, който се влага, когато се бранят други права с установителен иск, а вещни тежести (поне според мен). В широк смисъл ипотечното и заложното право могат да се нарекат и факти, но пък за тях последните трябва изрично е предвидена тази възможност в закона – за заложното и ипотечното право тя липсва. Дори и да забравим законовите разпоредби, има редица други аргументи, с които може да се подкрепи тезата, че заложното и ипотечното право се упражняват само с осъдителни искове. Те са акцесорни права, които винаги обезпечават притезания, и щом се е достигнало до реализиране на заложното или ипотечното право, правото е било накърнено – късно е за установителен иск, последният бива погълнат от осъдителния иск.
        Възприемането на една или друга теория за същността на заложното или ипотечното право има и друго отражение, свързано с гражданския процес. Ако се възприеме, че заложното и ипотечното право са процесуални права, излгежда, че единсвеният начин за реализацията им е в гражданския процес. По принцип е така, но от този принцип има и изкючения. Пример за такова изключение при търговския залог кредиторът може да удовлетвори без съдебна намеса при условията на чл. 311, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 310 ТЗ. Ако се поддържа, че заложното и ипотечното право са потестативни права, как ще се обясни фактът, че Съдебното упражняване на потестативни права се извършва чрез конститутивни искове, а правата по ипотеката и залогът се упражняват по пътя на осъдителните искове.

        На втория Ви въпрос няма как да отговоря, защото е предпоставен от положителен отговор на въпроса допустими ли са установителните искове относно заложното и ипотечното право.

        • Според мен отрицателните уст. искове за несъществуване на заложно или на ипотечно право са допустими. Примерно, ипотечният длъжник твърди, че договорът за учредяване на ипотека е нищожен или че ипотечното право е погасено на някакво основание впоследствие. Не е трудно да се измисли хипотеза.
          Въпросът е: цената на иска как ще се определи – по данъчната/пазарната оценка на имота или според цената на обезпеченото вземане, или по друг начин.

          • Ако приемем, че може да бъде предявен, най-логично е родовата подсъдност на установителния иск относно съществавуването на ипотечното право да зависи от данъчната оценка на имота. В разпоредбата на чл. 104, ал. 1, т. 3 е посочено, че на окръжен съд са подсъдни искове за собственост или други вещни права върху имот с цена на над 50 хиляди лева. Тук трябва разпоредбата да да се тълкува разширително, под “други вещни права” трябва да се разбира всяко ограничение на собствеността, включително и вещни тежести. От данъчната оценка на конкретния ипотекиран имот зависи родовата подсъдност, съответно районен или окръжен съд.
            Относно местната подсъдност мисля, че е приложим общият принцип (чл. 105 ГПК) – искът се предявява пред съда, в района на който е последният адрес на ответника. Не е налице изключението в чл. 109 ГПК – спори се за съществуването на ипотечното право, което не е вещно право върху недвижим имот, и затова искът няма да е подсъден на съда по местонахождението на имота.

            • Искът е облигационен – прагът е 25000 лв., а не 50000 лв. Цената на иска, според съдебната практика, се определя по чл. 69, ал. 1, т. 4 in fine ГПК – данъчната оценка.
              Колкото до самия ипотечен иск, спорно е дали е установителен иск, осъдителен или конститутивен. Вж. Венедиков, Ипотеки, залог, привилегии. С., 2000, с. 96-97.

    2. Привет! Имахме време с автора да обсъдим сериозно този му труд.Днес обаче възникнаха някой въпроси на които не намирам отговор тук.Затова и ги споделям публично.Те са следните.
      В раздел 2.4. се казва, че вещните права са numerus clausus, т.е. те са ограничен брой и са установени в закона.Правите и препратка към ЗС. Не осопорвам по никакъв начин това твърдение но питането ми в тази връзка е друго.Само ЗС ли урежда кои са вещните права? Има ли други закон(и) които ги уреждат. Виждам едно много интересно тълкуване на 150, ал. 2 ЗЗД а именно чисто граматическо. С оглед обективно изследване обаче не следва ли подобен метод да бъде използван за тълкуване и на чл.176 ЗЗД където няма как да не се обърне внимание на мълчаливата насока от законодателя лъхаща ни от връзката между думите “, вещните права, които то е имало върху имота” и с “изключение на ипотеките”. Макар и един единствен аргумент в тази насока(поне за сега този ми изникна) би ми било интересно да чуя коментар по него.Благодаря за отделеното време 🙂

      • Не само Законът за собствеността урежда въпросите, свързани с вещните права, но ЗС е на централно място за тях, защото определя кои права са вещни. Има редица други нормативни актове, които уреждат вещните права, но те стъпват на основните принципи и идеи, заложени в ЗС, а не създават нови такива. Използваното от мен тълкуване на чл. 150, ал. 2 ЗЗД е граматическо, но то кореспондира с действителния смисъл и съдържание на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЗД (с езиковото тълкуване) и с формалната логика (с логическото тълуване). Залогът и ипотеката продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всичките вещи дори когато те са поделени между наследниците, т.е. урежда се въпроса за противопоставимостта на вещните тежести. Наистина, ако тълкуваме разпоредбата на чл. 176 ЗЗД буквално и граматическо, ще достинем до извода, че законодателят разглежда ипотеката като вещно право. Този извод обаче е подвеждащ, разпоредбите в ЗЗД, а и в цялото гражданско право, не трябва да се тълкуват само граматически и булвално. Законодателят посочва изрично, че подлага ипотеките и вещните права под различен правен режим, като изключва приложението на разпоредбата на чл. 176 ЗЗД относно ипотеките. Следователно, ипотеките са нещо по-различно от вещните права според законодателя, и затова тази разпоредба е неприложима за тях. Текстът на разпоредбата на чл. 176 ЗЗД според мен не е достатъчно прецизен. В предходната разпоредба на ЗЗД (чл. 175) се посочва, че “С извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват”. От текста на разпоредбата ясно проличава изричното отграничаване на ипотеката от вещните права. Ако законодателят считаше ипотеката за вещно право той изобщо нямаше да я посочва отделно, а щеше да се подразбира, че тя е в групата на вещните права. Текстът на разпоредбата ако законодателят разглежда ипотеката като вещно право би трябвало да бъде “С извършването на публичната на имота всички вещни права върху него, включително и ипотеките, учредени след първата ипотека, се погасяват” или “С извършването на публичната на имота всички вещни права върху него, учредени след първата ипотека, се погасяват”, но не, законодателят е свързал ипотеките и вещните права със съюза “и”, от което проличава ясно диференцирането на ипотеката от другите вещни права.
        Така мисля, Марто, надявам се да съм отговорил 🙂

    Leave a Reply to Martin Penchev Cancel reply

    Моля напишете Вашия коментар!
    Моля напишете Вашето име тук

    This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.