(доклад, изнесен на Докторантска научна конференция „Актуални правни и икономически проблеми в съвременната бизнес среда”, организирана от УНСС,  проведена на 23.10.2015 г.  в гр.София)

Чл. 70, ал.1 ЗС предвижда, че владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик (първа хипотеза), или че предписаната от закона форма е била опорочена (втора хипотеза).

В законовия текст изпъкват две противоречия.

Първото е свързано с годността на основанието да направи приобретателя собственик. То очевидно е негодно да стори това: приобретателят не е станал собственик. Затова – за преодоляване на това противоречие – се приема, че годността е абстрактна: основанието следва да принадлежи към актове, които по принцип водят до придобиване на права (а не например управление на права). В конкретния случай обаче основанието всъщност се е оказало негодно да достави тези права. Така, съставът по чл. 70, ал.1 ЗС изисква основанието да е абстрактно годно, но едновременно с това да е негодно в конкретния случай.

Спред мен, терминът „годност” може да бъде използван и за да обозначи още едно понятие. Правното основание по чл. 70, ал.1 ЗС е функция, която може да бъде изпълнявана от различни актове1. Следователно, ако конкретният акт е абстрактно годен да прехвърли права, защото принадлежи към някои от горните видове актове, той ще бъде конкретно годен да изпълнява тази фукция, т.е., да бъде правно основание в конкретния случай. Иначе казано, законът свърва конкретната негодност на акта да прехвърли правото с конкретната му годност да бъде правно основание. Той не би бил годен да изпълнява и двете функции едновременно: фукцията му да трансферира права е заместена от фукцията да бъде правно основание по чл. 70, ал.1 ЗС.

Второто противоречие се наблюдава във втората хипотеза на разглежданата разпоредба. Годността на основанието по правило се предпоставя от неговата валидност. Нищожното основание не е основание. Въпросът за годността му изобщо не следва да бъде поставян2. Владелецът ще бъде недобросъвестен въпреки евентуалната си субективна добросъвестност, защото няма да владее на правно основание. Този принцип обаче се разколебава от самия текст на чл. 70, ал.1 ЗС. Порокът във формата на основанието е препятствал прехвърлянето на правото. Това навежда на нищожност. Основанието обаче остава годно.

Едно възможно преодоляване на второто противоречие може да бъде постигнато, когато проблемът за валидността на основанието се отнесе към посоченото второ значение на термина годност: годността на един акт да бъде правно основание в конкретния случай.

Разсъжденията ми ще се фокусират върху най-често срещаното и най-обсъжданото правно основание – правната сделка, като накрая ще бъде предложено заключение и по отношение на останалите актове. Ще започна с преглед на същестуващите виждания по отношение на втората хипотеза на чл. 70, ал.1 ЗС.

 

§1. Виждания по отношение на изследваната разпоредба

 

1.1. Посочване на вижданията

Според първото мнение, втората хипотеза на чл. 70, ал.1 ЗС урежда възможността правното основание да бъде нищожно поради порок във формата (а не липса на форма) и все пак да бъде годно3. В Постановление No 6 от 27.12. 1974 г. по гр. дело No 9/1974 г. на Пленума на ВС изрично се посочва, че владението, основано на нищожно придобивно основание е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. В мотивите това е обяснено по следния начин: „в този случай сделката все пак е с предписана от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя при извършването на акта”4.

Повечето автори обаче наблягат на необходимостта основанието винаги да е валидно. Това обаче сочи на вътрешно противоречие в чл. 70 ЗС, защото поначало порокът във формата влече нищожност (чл. 26, ал.2 ЗЗД).

Затова тук мненията се разделят.

Авторите, които едновременно приемат, че основанието трябва да бъде задължително валидно, и считат, че втората хипотеза на чл. 70 ЗС е възможна въпреки това, сочат, че има разлика между липса на форма въобще и порок във формата. Във втория случай актът е възможно основание5. Налага се второто виждане, което обяснява тази особеност с разликата между нищожност от материална и процесуална гледна точка6. Липсата на форма води до материална нищожност, докато порокът в процедурата, с която тази форма е свързана, не значи пълна липса на форма (и съответно нищожност на сделката) и именно това е хипотезата, предвидена в чл. 70, ал.1 ЗС. Като примери се дават непрочитане на нотариалния акт, неподписването му от страните или тяхното неявяване лично пред нотариуса7.

Накрая идва третото виждане. То изключва втората хипотеза на чл. 70 ЗС. Сочи се, че „това второ основание фактически не може да намери приложение”8, и че („[н]а практика правилото на второто предложение на чл. 70, ал. 1 ЗС не оправдава съществуването си, тъй като изобщо не може да се срещне”9).

 

1.2. Аргументи защо посочените виждания не могат да бъдат възприети

Виждането, че втората хипотеза на чл. 70, ал.1 ЗС е изобщо неприложима, следва да се изключи. Първо, тя е изрично уредена в закона. Второ, прегледът на съдебната практика доказва нейната жизнеспособност.

Хипотезата е посочена изрично в Постановление No 6 от 27.12. 1974 г. по гр. дело No 9/1974 г. на Пленума на ВС. Могат да бъдат представени примери и от най-новата съдебна практика.

В Решение No 68 от 07.05.2009 г. на ОС-гр.Бургас, по гр. дело No 24/2009 г. (влязло в сила), се обсъжда договор за издръжка и гледане във формата на нотариален акт. Актът е издаден в три екземпляра, два от тях са подписани, но третият, който е останал при нотариуса за вписване, е без подписи. Съдът счита това за достатъчно основание за нищожност на нотариалното действие по 471 ГПК (отм.), което „води до нищожност на цялата сделка на основание чл.26, ал.2, пр.3 вр. чл. 18 от ЗЗД”. По-нататък, обсъждайки ролята на този договор в правоотношенията между страните по делото, съдът посочва:

„[п]оначало нищожният акт, включително поради липса на форма, не е годен да прехвърли правото на собственост и да бъде юридическо основание за добросъвестно владение. От това правило чл. 80 от ЗС (очевидно се касае за чл. 70 ЗС – б.м. – Д.Н.) допуска само едно изключение относно опорочения по формата си акт. Когато сключеният акт е облечен в предписаната от закона форма, но тази форма е била опорочена, той макар и да не поражда транслативно действие, е годно основание за добросъвестно владение. Предвид страдането на договора за издръжка и гледане от порок във формата, който не прави акта нищожен от материално-правна гледна точка, а само от процесуално-правна, същият е годно основание по смисъла на закона”.

Съответно, въззивницата е призната за собственик по кратката давност (чл.79, ал.2 ЗС). Следва да се отбележи, че постановеното решение е по дело, висящо за втори път пред Бургаския съд. Преди това то е върнато е за ново разглеждане от ВКС с указания за подробно разглеждание именно на възражението за придобната давност на въззивницата (Решение № 1265 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2007 г., I г. о., ГК).

Посоченото решение не е изолирано. Напротив, ВКС е имал възможност в решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК да потвърди „жизнеспособността” на втората хипотеза на чл. 70, ал.1 ЗС – Решение № 306 от 26.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 87/2011 г., I I г. о., ГК. В отговора на поставения правен въпрос дали владението, основано на прехвърлителна сделка, е добросъвестно, съдът посочва:

„[в]ладението е добросъвестно и при хипотеза, когато е основано на прехвърлителна сделка, при която е опорочена предвидената в закона форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока”.

А в Определение № 117 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 602/2012 г., I г. о., ГК, четем:

„[к]огато правното основание е с опорочена форма за валидност – сделката е съобразена с предписаната от закона форма, но е с недостатък, който не е бил известен на приобретателя при сключване на договора, владението е добросъвестно. Това изрично е посочено в т. III от ППВС № 6/74 г. Опорочаването на предписаната от закона форма не равнозначно на липса на форма”.

По отношение на завет, страдащ от порок във формата, също е налична съдебна практика. В Решение 3767 от 21.12. 2012 г. на РС-гр.Сандански, по гр. дело 285/2011 г. се обсъжда завещание, прието за нищожно поради по-късното му датиране (чл. 25, ал.1 ЗН). Със завещанието е направен завет на недвижим имот. Заветниците са признати за добросъвестни владелци, защото „не са знаели, че предписаната от закона форма на завещанието е била опорочена”. С Решение № 2920 от 18.07.2013 г. по в. гр. д. № 184/2013 г. Окръжният съд в гр.Благоевград потвърждава това решение, като напълно споделя изводите на районния съд10.

Остават първите две тези.

Първото виждане пропуска обяснението защо нищожната сделка е все пак годна. На следващо място, тя не може да обясни защо (когато е възмездна) тя не конвертира в предварителен договор11, от което ще последват различни правни последици. (Когато предварителният договор е сключен със собственика и владението е предадено, приобретателят е приравнен на добросъвестния владелец по отношение на придобиването на плодовете, обезщетението за подобренията и правото на задържане. Той обаче не е добросъвестен владелец и не придобива имота по кратката давност).

Второто виждане третира сделката, образно казано, като „полунищожна”: материалната й част е валидна, но процесуалната – не. Възможно ли е това?

Тезата, която разделя процесуална от материална валидност е позната и възприемана и в други случаи. Пример е съдебната делба. Според едно от основните мнения в доктрината и практиката, недействителността по чл. 75, ал.2 ЗН не означава нищожност на решението12. Но дори и то (като съдебен акт, постановен в съответствие с определени процесуални правила, за чиято нищожност има специални норми) да не е нищожно, извършената с него делба е. Следователно ще бъде налице материалноправна нищожност при процесуална валидност.

Възможна ли е тогава, в хипотезата на чл. 70, ал.1 ЗС, материалноправна валидност при процесуална нищожност?

Аналогията със съдебната делба в нарушение на чл. 75, ал.2 ЗС е подвеждаща. Валидността на съдебното решение няма ефекта да валидира делбата. Истинските съсобственици не са обвързани от силата на пресъдено нещо и имотът повторно може да се подели между тях (Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., на Пленума на ВС). Обратно, порокът във формата на правното основание има ефекта да препятства прехвърлянето на правото, следователно го е инвалидирал. Така, разграничението между материална и процесуална валидност при сделката е само привидно. След като материалноправните последици на сделката не настъпват поради наличието на процесуален порок, значи връзката не следва да бъде пренебрегвана.

Концепцията за материалната валидност при процесуална нищожност има преимуществото да даде едно разбираемо и нагледно обяснение. Но това обяснение не е задоволително. То не може да обясни защо от една страна, поради порока във формата, сделката не прехвърля права, а от друга все пак е годно правно основание. Нищожността не може да се степенува и сделката не може да се разкъсва; тя не е нито само материална, нито само процесуална, а е едно цяло.

Следователно нито една от изложените тези не предоставя задоволително обяснение на изследваната норма.

 

§2. Чл. 70, ал.1, пр.2 ЗС – особена конверсионна норма

 

Чл. 26, ал. 2 пр. 3 ЗЗД обявява за нищожни договорите, при които липсва форма. Чл. 70, ал.1 ЗС предвижда възможност правното основание да бъде годно, въпреки наличието на порок във формата. Налице е фактически състав, който може да се подведе под действието на двата закона. Следователно, тези закони конкурират помежду си: те или трябва да се изключат един друг, или да се прилагат кумулативно, алтернативно или евентуално (субсидиарно)13. При евентуалното втората норма се прилага, ако на базата на първата не се постигне целеният резултат. Алтернативното предполага волята на страните или трето лице (по класификацията на проф. В Таджер14). Вижда се, че евентуалното приложение, както и алтернативното, са немислими.

Остават двата напълно противоположни варианта: изключването на единия закон от другия или или кумулативното им приложение.

Чл. 70, ал.1 ЗС е в сила от 17 декември 1951 г., а чл.26, ал.2 ЗЗД – от 01 януари същата година. Следователно нормата на ЗС, спрямо тази на ЗЗД, се явява по-нов закон. На следващо място, ЗС урежда специална хипотеза, докато разпоредбата на ЗЗД се дефинира като обща. Тогава, може ли да се твърди, че ЗС, като по-нов закон, дерогира ЗЗД по отношение формата на сделките, или постига същия ефект като специален спрямо общия?

Правилото, че по-новият закон изключва (или мълчаливо отменя) по – стария, тук е неприложимо. Принципът за дерогиране на общия от специалния закон също е неприложим. Това е така, защото ЗС не урежда по различен начин същия фактически състав, нормиран вече от ЗЗД. Напротив, след като е ясно, че сделката не е прехвърлила права поради порока във формата, значи ЗС стъпва върху уредената от ЗЗД нищожност.

Остава възможността за кумулативно приложение. Следва да се проследи до какво води тя.

Чл.70, ал.1, пр.2 ЗС описва уникален баланс. Сделката е „точно толкова” валидна, колкото да бъде годна, но все пак „точно толкова” нищожна, за да не прехвърли права. Ако беше например нищожна поради пълна липса на форма (частен писмен договор вместо нотариален акт), тя нямаше да бъде годно основание. И обратно – ако порокът във формата беше по-незначителен и не водеше до процесуална нищожност – например самоличността на непознатите на нотариуса лица не е установена с надлежен документ – сделката щеше нормално да прехвърли права. Този крехък баланс не може да бъде обяснен нито с виждането, че основанието е нищожно, но по изключение годно, нито с тезата, че то е годно, защото е материално валидно, макар и процесуално нищожно. Ако се приеме, че двете норми – чл. 26, ал.2 ЗЗД и чл. 70, ал.1 ЗС не са в непримиримо противоречие, а могат и следва да се прилагат едновременно, идва единственият логичен извод. Нищожната поради порок във формата сделка конвертира в юридически акт, способен да бъде правно основание. Чл. 70, ал.1 ЗС урежда случай на законна конверсия.

В литературата се дават и други примери за законна конверсия – чл. 17, ал.2 ЗН, според който общото завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет на плодоползване15.

Касае се обаче за случай, различен от класическата конверсия на правни сделки. В доктрината последната се описва като случай, при който „една недействителна сделка отговаря на изискванията, установени за една действителна сделка, и поражда действията на последната”16. По подобен начин конверсията се възприема и от Тълкувателно решение No 94 от 07.09.1970 г. по гр.д. No 82/70 г. на ВС на НРБ, ОСГК: страните по нищожното съглашение са постигнали и друго съгласие, съдържащо всички съществени елементи на друг уреден от закона или ненаименуван договор, който създава права и задължения и съответно отношенията между страните се урежда въз основа на тях.

Правното основание обаче не е различен вид сделка (договор), чийто фактически състав нищожната сделка да е изпълнила. Между страните липсва друго съгласие и не се поражда нито договорна връзка, нито правоприемство. Затова конверсията по чл. 70, ал.1 ЗС е по-различна. Тя се изразява в съхраняване на годността на основанието. Условията за това са следните: да бъде налице прехвърлителна сделка (1), извършена в изискуемата форма (2), в която обаче има порок (3), владението е предадено (4) и е налице субективна добросъвестност на владелеца (5).

Годността на основанието обаче не означава годност за прехвърляне на права. В началото на текста предложих терминът „годност” да бъде използван не само по отношение на абстрактната годност за прехвърляне на права, но и по отношение на годност на акта да бъде правно основание в конкретния случай. Именно тази годност се съхранява от законната конверсия, съдържаща се в чл. 70, ал1, пр.2 ЗС.

Считам, че въпреки разликите с класическата конверсия, употребата на този термин тук е подходящ. Самият законодател го използва за различни случаи. Чл. 188 ГПК говори за конверсия на официален документ; чл. 112, ал.4, чл. 112б, ал.11 и др ЗППЦК – за конвертируеми облигации. Следователно може да се твърди, че понятието за правна конверсия е по-широко от понятието за конверсия на правни сделки, и че първото включва превръщане и на други юридически факти и то при различни условия. Затова може да се каже, че нормата на чл. 70, ал.1 ЗС урежда случай на законна конверсия и може да се причисли към. т.н. конверсионни норми17.

Понеже нищожната сделка не е конвертирала в друга сделка, между владелеца и прехвърлителя липсва договорна връзка. Но благодарение наличието на годното правно основание, владелецът е добросъвестен. Това обяснява и защо той може, вместо да се позове на конверсия на окончателния договор в предварителен – и съответно да бъде третиран като недобросъвестен владелец, да се позове на специалната законна конверсия и съответно владението му да бъде добросъвестно.

Описаната правна конверсия е възможна при правните сделки. По отношение на останалите видове актове, които могат да бъдат правно основание по чл. 70, ал.1 ЗС (например конститутивните съдебни решения, административните актове с вещноправно действие), подобен ефект изглежда по-трудно да се случи: по принцип, порокът във формата или изобщно няма да се отрази на валидността на акта, или ще обуслови изцяло неговата нищожност.

 

§3. Заключение

 

Годността предпоставя валидност, защото нищожните сделки не могат да прехвърлят права. Но вече се видя, че нищожният поради липса на форма акт би могъл да бъде годно правно основание. Законът едновременно признава неговата неспособност да прехвърли права и способността му да служи като правно основание. Така, обичайните правни последици са заменени с други и актът, вместо да доведе до правоприемство, участва в състав на оригинерно придобиване. С други думи, изискването за абстрактната годност, но конкретна негодност на акта да прехвърли права е предпоставка, а конкретната годност на акта да изпълнява фукцията на правно основание е правна последица на изследваната конверсионна норма – защото принципната годност на основанието се съхранява при посочените пороци във формата.

 

Бележки под линия:

1 Примерно изброяване се съдържа в т. III от Постановление No 6 от 27.12. 1974 г. по гр. дело No 9/1974 г. на Пленума на ВС: прехвърлителните правни сделки, административните актове с вещноправни последици, конститутивните съдебни решения.

2 Академик Василев посочва, че валидността е едно от двете изисквания за годност (другото е принадлежността на акта към определена категория актове) – Василев, Л., Българско вещно право, С., УИ „Св, Климент Охридски”, 1994, с. 626. Това се поддържа и у Русчев, Ив., „Понятието годност на юридическото основание по смисъла на чл. 70 от ЗС в светлината на новата съдебна практика”, в: Theo Noster, Сборник в памет на гл. ас. Т.Пиперков, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2014, с.230. Всъщност валидността е изискване за всичко останало: въпросът какви са правните последици на акта винаги се предпоставя от въпроса дали този акт изобщо ще породи правни последици.

3 Цанкова, Ц., „Правното основание на добросъвестното владение и обезщетението за извършване в чуждия недвижим имот подобрения”, сп. „Социалистическо право”, 1976, № 5 – 6, с.109, Василев, Л., Българско вещно право, С., УИ „Св, Климент Охридски”, 1994, с.626. В съдебната практика е била застъпена и тезата, че и путативният титул е достатъчен – Решение Nо 669 от 20.04.1955 г., по гр.д. No 3466/55, IV г.о., цитирано по Цончев, Кр., Подобренията, второ издание, С., Софи-Р, 2001, с.86.

4 Цитирано по Тасев, С., Вл, Тодоровски (съст.), Сборник съдебна практика по граждански дела на Върховния съд и Върховния касационен съд на Република България 1953-2008, 2008-2014, С., Нова звезда, 2015 г.

5 Марковски, Д., Н. Думанов, „Добросъвестно владение – правна същност”, сп. „Социалистическо право”, 1956, № 3, с. 21.

6 Таджер, В., Вещно право на Република България, Част четвърта „Владение”, трето издание, С., Софи-Р, 2001, с. 140, Венедиков, П., „Ново вещно право”, С, ИК „Петко Венедиков”, 2008, с.41, Боянов, Г., Вещно право. Кратък учебен курс, пето преработено и допълнено издание, С., Авалон, 2001, с. 59, Стоянов, В., Придобиване по давност ,С., БАН – ИДП, 2014 , с. 51, Ставру, Ст., Владението. Юридически фрагменти, С., Сиела, 2015, с. 85.

7 Таджер, В., Вещно право на Република България, Част четвърта „Владение”, трето издание, С., Софи-Р, 2001, с. 140. Д-р Ставру изброява редица пороци, които могат да доведат до нищожност на нотариалния акт: Ставру, Ст., Владението. Юридически фрагменти, С., Сиела, 2015, с. 86-88.

8 Рачев, Ал., Правен режим на личната собственост в Народна Република България, С., Наука и изкуство, 1972, с.116, 117.

9 Дачев, Иво, Правен режим на подобренията в недвижими имоти, С., Сиела, 2013, с. 156.

10 Тезата, че е възможно формата на основанието да е опорочена, и все пак годна, се е приемала и при старото законодателство. Проф. Фр. Ричи например пише: „Ако юридическото основание, което произтича a non domino, има недостатък относно формата, което го прави нищожно, пита се, тази нищожност пречи ли на владелеца да се счита добросъвестен владелец”. Авторът дава (известния) пример с акт, който е нищожен „защото не са били спазени всички формалности”. И отговаря: „Не може да се каже, че в случая ….. липса основанието, защото не трябва да се смесва акта, който няма юридическо съществувание с този, който поради някой недостатък може да бъде унищожен” Макар в края Фр.Ричи да говори за унищожаване, видна е близостта на хипотезата. Владелецът обаче трябва да бъде добросъвестен както по отношение на липсата на правото у прехвърлителя, така и по отношение на порока на акта – Ричи, Фр., Владението (от теоретико-практическото му ръководство по гражданско право), Ст. Загора, печатница „Светлина”, 1925, с. 58, No33. Въпреки, хипотезата на порок във формата на основанието като самостоятелна възможност не е била уредена тогава (нито в стария Codice Civile, нито в ЗИСС (отм.), на авторите от това време не им е убягвала възможността за неспазване на формалностите при изготвяне на акта и проблемите, които се пораждат. Вижда се, че Ричи обсъжда порока във формата при придобиване a non domino, т.е. когато праводателят не е собственик. От сегашна гледна точка това представлява кумулативно наличие на двете хипотези на чл. 70, ал.1 ЗС.

11 Възможността за конверсия на нищожния поради липса на форма окончателен договор за прехвърляне на имот в предварителен е общоприета в литературата. Тя е изрично посочена и в мотивите на Тълкувателно решение No 94 от 07.09.1970 г. по гр.д. No 82/70 г. на ВС на НРБ, ОСГК: когато са налице всички съществени елементи на предварителния договор, за страните се създават права и задължения от предварителния договор.

12 Попова, В. в: Сталев, Ж.,А. Мингова, О. Стамболиев, Попова, В., Иванова, Р., Българско гражданско процесуално право, девето издание, С., Сиела, 2012, с. 729; Решение № 241 от 19.05.2012 г. на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 383/2012 (влязло в сила). Също Розанис, С,. Наследяване, завещание, делба, второ преработено и допълнено издание, С., Фенея, 1993, с.88 Обратно Тасев, С., Делба на съсобственост, второ преработено и допълнено издание, С., Сиела, 2009, с. 205.

13 По дефиницията, която дава проф. Таджер – Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Обща част, дял първи, второ издание, С, 2001, с. 298-300. Според проф. Павлова при изключването на един закон от друг не е налице конкуренция – Павлова, М., Гражданско право – обща част, второ преработено и допълнено издание, С, 2002, с. 141.

14 Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Обща част, дял първи, второ издание, С, 2001, с. 298-300.

15 Тасев, М., М.Марков, Гражданско право – обща част. Помагало. Поредица Modus studendi, шесто преработено и допълнено издание, С., Сиби, 2010, с. 238 ; Димитров, М., Основанията за нищожност по чл. 26, ал.1 ЗЗД, С, Сиби, 2013, с. 267.

16 Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Обща част, дял втори, второ издание, С, 2001, с.586. Вж. също Кънев, Ив., „За конверсията на нищожните сделки”, https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/za-konversiyata-na-nishtojnite-sdelki/#_ftnref11.

17 Асен Запрянов си служи с термините „правна конверсия” и „конверсионни норми” – Запрянов, Ас., „Въпроси на правната конверсия” В: Режим и ограничения на вещни права по ЗТСУ, с. 125 – 135. Избрани студии по вещно право, С., Сиби, 2000. В изложението, при тази терминология, са разглежани и случаи, различни от конверсията на правни сделки – конверсия при давностно владение (чл. 181 ЗТСУ) – с. 126, както и на административни актове – с. 134.

2 Коментари

  1. Здравейте, интересно сте публикували доклада и затова давате повод за коментар колега.
    Според мен трябва де се схване целия заложен смисъл на разпоредбата при нейното тълкуване ,а не само отделни части изолирано годността на правното основание по чл.70 ЗС включва един обективен компонент правното основание да не е нищожно по смисъла на чл.26 ,ал.1 и 2 от ЗЗД, и за да е изпълнен фактическият състав следва един субективен елемент грешка във факта например ,че праводателят му не е собственик или ,че предписаната от закона форма е опорочена грешка в правото например липсва подпис на някоя от страните по сделката или на нотариуса. Минималният фактически състав е изпълнен ,когато е налице кумулативно обективния компонент плюс един от субективния , но може да са налице освен обективния и двата субективни компонента ,за да се счита владелеца добросъвестен.

    • Здравейте! Ако имате предвид спора дали при наличието на двата порока (липса на право и порок във формата) едновременно владелецът ще бъде добросъвестен, съгласен съм с Вас. Ще бъде, стига да не знае и за двата. Но тези пороци са обективни, а не субективни. Те съществуват обективно, разбира се, липсата на знание за тях е субективна. Що се отнася до концепцията за грешка, считам, че следва да се подходи много внимателно: законът говори за незнание. Незнанието не е тъждествено с грешката. Например, изобщо не може да се говори за грешка, ако моят пълномощник е извършил акта, обаче нотариусът не го е прочел и аз не знам за това. Налице е само незнание.

Leave a Reply to Р.Г. Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.