Придобивни основания

(статията е публикувана в преработен вид

в сп. Собственост и право, 2012, № 3)

 

1. Уводни бележки

 

В доктрината и съдебната практика разделянето на способите на придобиване на право на собственост на първични (оригинерни) и производни (деривативни), неизменно се прави често пъти по инерцията, набрана през годините [1]. Посочва се, че даден юридически факт представлява оригинерно основание, а друг – деривативно.

Целта на настоящото изложение е да постави въпроса: има ли практическо значение това разделение в съвременното право?

Това, че едно право е придобито на оригинерно основание, трябва да води до такъв извод по отношение на това право, който не би могъл задължително да следва от обратния случай – при придобиването му на деривативно основание. В противен случай разделението няма практическо измерение.

Основното при деривативните основания е, че те са нестабилни. От една страна, защото зависят от съществуването на право на собственост у определено лице, а от друга – защото при голяма част от тях: сделките, съществува опасност от развалянето, унищожаването и изобщо от отмяната им. Тази нестабилност е толкова съществена, че се изтъква невъзможността чрез деривативно основание да се докаже въобще правото на собственост – Probatio diabolica, както казват старите юристи [2]. Това е последицата от „извличането” при деривативните способи на правото на приобретателя от правото на праводателя и от старата максима nemo dat quod non habet (никой не може да прехвърли права, които не притежава).

Именно по отношение на тази нестабилност следва да се търси практическото приложение на разграничението на двете понятия. Ако първичността на придобиването води eo ipso до стабилност (разбирана като необусловеност от наличието на прехвърлителна сделка или от наличието на права у друго лице), това разграничение ще намери своето практическо значение. Но това не е така. Отделните придобивни основания, класифицирани като първични, водят до различни правни последици. Правата, придобити чрез повечето от тях, често се оказват зависими от наличието или на прехвърлителна сделка, или от правата на предишния собственик.

 

2. Отпадане с обратна сила на права, придобити по първичен начин

 

2.1. Възможните хипотези

 

Придобитите по първичен начин права могат да отпаднат с обратна сила, и то поради отмяната на прехвърлителна сделка. Така е, когато във фактическиясъстав се изисква от закона наличието на основание, разбирано като акт, годен да прехвърли права. Такива са:

– придобиването на плодовете от добросъвестния владелец (чл. 72 от Закона за собствеността (ЗС [3]);

– кратката придобивна давност (чл. 79, ал. 2 ЗС);

– възмездното придобиване на движими вещи от владелеца (чл. 78, ал. 1 ЗС);

– придобиването от симулативен приобретател (чл. 17, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД [4]);

– възмездното придобиване от добросъвестно лице от наследниците на този, чиято смърт е обявена, но той се е оказал жив (чл. 18 б. „б” Закона за лицата и семейството (ЗЛС [5]).

Основание може да бъде всяка прехвърлителна сделка [6]. Навсякъде законът изисква лицето да е било добросъвестно, да не е знаело тези обстоятелства, които могат да се отразят неблагоприятно на придобиването на право на собственост (или друго вещно право) в желания от него обем. В някои случаи законът предвижда допълнителни изисквания – например възмездност (чл. 78, ал. 1 ЗС, чл. 18, ал. 1, б. „б” ЗЛС). В едни случаи придобиването на владение е необходим елемент от фактическия състав (чл.72, чл. 78, ал.1 79, ал.2 ЗС), в други – не (чл. 17, ал. 2 ЗЗД).

Когато основанието, т.е. сделката, отпадне с обратна сила – било защото е страдала от пороците по чл. 27 – чл. 31 ЗЗД, било защото е развалена поради неизпълнение или най – после защото е отменена на някое специално основание, предвидено в закона (например чл. 227 ЗЗД при дарението [7]), ще отпадат с обратна сила и придобитите права.

 

2.2. Придобиването на плодовете от добросъвестния владелец и кратката придобивна давност

 

Двата института са уредени в действащия Закон за собствеността (ЗС). Добросъвестният владелец получава плодовете до завеждане на иска (чл. 72 ЗС), и придобива недвижимия имот по кратката петгодишна давност (чл. 79, ал. 2 ЗС). Няма съмнение в литературата, че и двата посочени способа са оригинерни [8]. Когато основанието отпадне с обратна сила, плодовете се дължат на истинския собственик и лицето не може да се ползва от кратката давност [9].

Отменимият акт е валидно правно основание [10]. До отмяната му лицето, което добросъвестно е придобило от несобственик и е влязло във владение, се ползва от правата по чл. 72 и чл. 79, ал. 2 ЗС.

Преди да се изследва как отпадането на основанието се отразява на придобитите права, следва да се изясни въпросът възможно ли е кратката давност да изтече преди отмяната на акта. Въпросът е логично да бъде поставен, с оглед конкуренцията между сроковете за отмяна и самия давностен срок [11].

 

2.2.1. Възможно ли е на практика да се случи изтичане на кратката давност преди отмяната на акта?

 

Правото да се развали един договор се погасява с петгодишна давност, правото да се унищожи един договор – (в общия случай) с тригодишна, отмяната на дарението се извършва в едногодишен срок. Срокът на кратката придобивна давност е петгодишен. С други думи, в повечето случаи отмяната на сделката, ако не е извършена в този срок, няма да може да се случи изобщо. Но не винаги.

На първо място, идва добре познатият аргумент, че погасителната давност не се прилага служебно. Правоимащият може да се откаже от изтекла давност или изобщо да не се позове на нея. После, сроковете, свързани с отмяната, текат от различни моменти, понякога настъпващи доста по-късно от сключването на сделката. Кратката давност тече от установяване на добросъвестното владение. Следователно е съвсем реална хипотезата, когато правото на отмяна ще се погаси (прекрати) по–късно от изтичането на срока на придобивната давност. Например, когато владението е предадено веднага след сключване на сделката, а неизпълнението, обусловило развалянето на договора, е настъпило няколко месеца по-късно.

Следователно хипотезата, при която първо изтича срокът на кратката придобивна давност, а после сделката бива отменена, е възможна.

 

2.2.2. Защо правата следва да отпаднат с отмяната на акта?

 

Като първи аргумент се явява принципът, че отпадането с обратна сила на един правен акт означава, че този акт никога не се е случвал. Това има предвид проф. Венедиков, когато посочва, че лицето „няма да се смята за добросъвестен владелец до деня на унищожението” [12]. Владението е фактическо състояние и то не може да бъде заличено. Обаче за добросъвестното владение необходимо условие се явява наличието на основание. С отпадането му добросъвестността не може да бъде обоснована и остава логичният извод, че владелецът е недобросъвестен.

На второ място, отпадането на придобитите по първичен начин права следва и от съпоставянето на раглеждания фактически състав със сходния нему случай на придобиване от собственик на отменимо основание. В литературата [13] и съдебната практика (Постановление № 6 от 1974 г., т. 4 на Пленума на ВС) [14] няма спор, че с отпадането на основанието бившият вече собственик се счита недобросъвестен владелец. Той дължи плодовете и не се ползва от кратката давност. Разбира се, аргументите в подкрепа на тези изводи са различни.

Лицето, което е било собственик, е придобило плодовете на вещта не на първично, а на производно основание. Такова е, защото плодовете от вещта се придобиват доколкото е налице право на собственост върху вещта – майка [15]. Отпадне ли с обратна сила основанието, отпада и то. И понеже бившият вече собственик не може да претендира, че е бил добросъвестен владелец, защото няма основание по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗС, той няма да се счита и собственик на плодовете на първичното основание по чл. 72 ЗС. Кратката давност не може да се ползва, защото до отмяната на акта това лице е било собственик – право на собственост не може да се придобие на две различни основания. А след отмяната той се явява недобросъвестен владелец, което отново не може да обоснове придобиване по кратката давност.

Съпоставени, двата фактически състава се различават само по едно нещо – в единия случай прехвърлителят е собственик и е направил приобретателя собственик, а в другия – не. Не може да бъде поставено в по-лошо положение лице, което все пак е било собственик, от това, което никога не е станало. Или: липсата на права у праводателя не може да обоснове по-изгодно положение [16]. Обратното би било не просто несправедливо, а житейски и правен абсурд.

Лицето, придобило имот от несобственик на правно основание, което след това е отпаднало, дори и да е придобило права по чл. 71 ЗС и чл. 79, ал. 2 ЗС, те ще отпаднат с обратна сила. Отпадането е обусловено именно от отпадането на прехвърлителната сделка.

 

2.3. Останалите основания, посочени по – горе

 

При възмездното придобиване на движими вещи от добросъвестния владелец (чл. 78, ал. 1 ЗС) с отпадането на основанието отпадат и придобитите права [17]. Не би могло да бъде иначе – аргументите, посочени по – горе относно придобивната давност, с пълна сила важат и тук.

Така е най-после и досежно придобиването от симулативен приобретател (чл. 17, ал. 2 ЗЗД) и от договарялия с наследниците на оказалия се жив (чл. 18, б. „б” ЗЛС). С отпадането на основанието ще отпаднат и придобитите по оригинерния способ права.

Този принцип следователно ще важи винаги, когато законът предпоставя някакво основание (разбирано като правен акт, който по принцип е годен да прехвърли права), като част от фактическия състав на оригинерен придобивен способ.

 

3. Зависимост от правата на предходния собственик

 

Както по-горе беше посочено, принципът, че едно лице не може да прехвърли повече права, отколкото само притежава, е основен по отношение на производните придобивания. Нерядко обаче и придобитите чрез оригинерен способ права са зависими от правата, които предходният собственик е имал.

 

3.1. Придобивната давност

 

Ако лицето, което е било собственик, е учредило вещни права върху имота, който се придобива чрез придобивна давност (без значение кратка или дълга), те няма да се погасят [18]. Това е също следствие от принципа за сигурност в гражданския оборот. Лицето, в полза на което е учредено ипотека [19], невинаги може да следи кой, на какво основание и с какъв animus владее имота, за да е гарантирано вземането му. Същото важи и за суперфициара, ползвателя, титуляра на сервитут. Изследвайки тази особеност на действието на изтеклата давност, академик Василев [20] посочва, че: „оригинерният характер на придобиването ……. не е пречка да се възприеме очертаното по-горе разрешение (а именно – запазването на правата – б.м., Д.Н.)”. Това, според автора, означавало само, че досегашният владелец е станал собственик, без да е извлякъл правото си от предходния собственик. В подкрепа се посочва, че „и в редица други случаи, когато се извършва оригинерно придобиване на собственост, учредените преди това ограничени вещни права в една или друга форма се запазват”.

От казаното следва, че по давност се придобива право на собственост, без да се извлича от предходния собственик; обаче обемът на това право зависи от обема на досегашното право; това е нещо като принципът „никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам има”, но обърнат обратно: „никой не може да придобие повече права, отколкото предходният собственик е имал”. И наистина – придобитото по давност право не зависи от правато на прехвърлителя, защото той просто го няма. Обаче все някой друг притежава това право и давността не може да пребори липсата на права у този друг.

 

3.2. Други придобивни основания

 

Освен при давността, горното правило важи и за придобиването по чл. 17, ал. 2 ЗЗД, и по чл. 18, б. „б” ЗЛС. Когато са налице учредени от мнимия прехвърлител (преди извършването на симулативната сделка) или от обявения за умрял (преди отсъствието му) права на трети лица, те ще се запазят. Обратното би означавало – в първия случай – че с една проста симулация биха могли да се лесно да се парират правата, учредени на трети лица. А относно втория, този извод е повече от очевиден. Наследниците встъпват в личността на наследодателя – т.е., ако те валидно бяха прехвърлили (защото наследодателят е починал), въпросът за учредените от наследодателя права изобщо нямаше да стои. Абсурдно е да се мисли, че след като отсъстващият се е оказал жив, получилият правата от „наследниците” му ще бъде в по-благоприятна ситуация. Както по – горе (2.2.) беше посочено, липсата на права у праводателя не може само по себе си да обоснове по-изгодно положение.

Следователно, когато добросъвестното лице придобива от мним приобретател, или от наследниците на оказал се жив, обемът на правото на това лице ще зависи от обема на правото на мнимия прехвърлител, съответно – на обявения за умрял, т.е. на истинския собственик [21].

 

4. Зависимост от правото на собственост на придобиващия

 

Когато придобиването на едно вещно право е поставено в зависимост от наличието на друго вещно право у придобиващия, мъчно можем да наречем това придобиване оригинерно. Въпреки това, придобивни способи като приращението и присъединяването[22] традиционно се раглеждат в литературата като такива [23].

Застъпвам становището (2.2), че придобиването на плодовете от собственика е производно основание. Бяха посочени и аргументите в подкрепа на тази позиция, включително съпоставянето с придобиването на плодовете от добросъвестния владелец, за което няма съмнение, че е първично основание.

Логично е този въпрос да бъде поставен и по отношение на приращението по чл. 92 ЗС, и на присъединяването (чл. 97 ЗС).

Разликата между тях и останалите способи е, че тук всъщност не се придобива ново право на собственост, а се изменя обекта на досегашното. И наистина, докато плодът, отделен от вещта – майка, става отделна вещ, същото не може да се каже за постройката в собствен имот. Тя е част от земята, т.е., не е нова вещ [24]. В чисто облигационнен смисъл тя е подобрение. Това важи и за насажденията, и за другите мислими случаи на приращение по чл. 92 ЗС.

При присъединяването нещата не стоят много по-различно. Собственикът на главната вещ остава неин собственик; просто тази вещ е модифицирана с прикрепването на второстепенната към нея. Обаче с отделянето си второстепенната вещ отново става собственост на този, който я е притежавал преди присъединяването [25].

При приращението по чл. 92 ЗС няма друга вещ, а при присъединяването другата, второстепенната вещ, престава да бъде такава. Оттук се вижда, че всъщност в посочените случаи нов обект на вещни права няма, но въпреки това се говори за придобиване на право на собственост.

Логично следва да бъде поставен въпросът за правната същност на приращението по чл. 92 ЗС и присъединяването – дали те са способи за придобиване на право на собствeност изобщо. Настоящото изложение има за цел обаче да изследва смисъла от разделянето на придобивните способи на първо място. В този смисъл този проблем остава извън обхвата му и може да бъде предмет на самостоятелно изследване.

 

Доколкото, както беше посочено по-горе, приращението (чл. 92 ЗС) и присъединяването са традиционно разглеждани като оригинерни способи за придобиване, за тях е необходимо да се посочи :

те зависят от собствеността върху вещта, която се модицифира. Както се посочва в литературата [26] „Никой не може да придобие собствеността върху трайно прикрепеното към имот, който не притежава”;

– отпадането с обратна сила на правото на собственост върху модифицираната вещ води до необходимост до отпадането и на ефекта на приращението (присъединяването) по отношение на лицето, чиято собственост е отпаднала;

– при присъединяването е валидно и правилото, че с отделянето на вещта правото на собственост се „връща” при предходния собственик.

 

5. Изводи

 

Накратко, ето особеностите, които бяха изтъкнати:

 

1. Придобитите чрез оригинерен способ права, когато за това законът изисква основание, разбирано като правен акт, годен да прехвърли права, могат да отпаднат с обратна сила. Това ще се яви следствие именно от отпадането на съответния акт.

2. Приобретателят в голяма част от случаите няма да може да придобие повече права, отколкото е имал предишният собственик. Това важи при повечето случаи, когато законът изисква наличие на основание, и в някои, при които не предпоставя такова (напр. дългата давност).

3. Когато законът предпоставя право на собственост у придобиващия, с отпадането му с обратна сила отпада и новопридобитото вещно право.

 

С други думи, от това, че едно придобиване е оригинерно, не следва, че

придобитите права задължително не са зависими от:

 

a. от наличието на прехвърлителна сделка, или

b. от наличието на права у предходния собственик, или

c. от наличието на права у придобиващия.

 

Това идва да покаже, че стабилността на оригинерните придобивания, която е практическият смисъл от разделянето на двата придобивни способа, всъщност не може да се обоснове.

Разлика между способите безспорно съществува – при първичните новият собственик не извлича притежанието на своето право от предишния собственик. Но доколкото от това не следва някаква обща за всички оригинерни способи правна последица, разграничението може да се прави по-скоро с дидактична, отколкото с практическа цел. Трябва да се отчита обстоятелството, че всяко отделно оригинерно придобиване води до свои собствени правни последици, и наличието на първичност в придобивния способ не е гаранция за стабилност на придобитите права. В противен случай юристът рискува да се „подхлъзне” по „изглажданото” с хилядолетия понятие, и да попадне в капана на неговите противоречия и условности.

 

Бележки:

[1] То намира своето историческото си основание в древен Рим. Вж. Андреев, М. Римско частно право, С, 1971, с. 212 и следващите.

[2] Вж. Венедиков, П. Ново вещно право, С, 1995, с. 221, откъдето е ползван и изразът.

[3] Обн. ДВ, бр.92/1951г., в сила от 17 декември 1951, многократно изменян.

[4] Обн. ДВ. бр.275/1950г, в сила от 1 януари 1951 г., многократно изменян.

[5] Обн. ДВ бл. 182/1949г., в сила от 10 септември 1949 г., многократно изменян. В доктрината не е безспорно, че придобиването по чл. 18, б. „б” ЗЛС е първично. Например Ставру, Ст. Временно владение по чл. 10 от Закона за лицата и семейството, сп Собственост и право, 2011, кн 4. посочва, че с влизане в сила на съдебното решение и приемане на наследството наследниците стават собственици, независимо, че наследодателят им е жив. Искът за връщане на имотите по чл.18, ал. 1 , б.”а” и „б” ЗЛС  е посочен като конститутивен. Проф. Таджер  обаче („Гражданско право на НРБ, Обща част, дял  втори”, С, 1973, с. 33) счита, че тези имоти се ревандикират от оказалия се жив  Въпросът се усложнява още повече от хипотезата на чл. 19 ЗЛС – когато наследниците към установената по-късно реална дата на смъртта предявяват тези  права, и съответно се постави въпросът за качеството, в което го правят. Проблемът излиза извън рамките на настоящото изложение.

[6] Под прехвърлителна сделка разбирам правен акт, годен да прехвърли права. Т.е., дори и прехвърлителят да не е собственик, сделката е прехвърлителна. Обратното би отворило път към извода, че прехвърлянето на чужда вещ е сделка без основание, нещо, което отдавна е преодоляно в доктрината и практиката.

[7] В съдебната практика и доктрината съществува разногласие по въпроса дали дарението на чужда вещ е нищожна сделка, особено в последните години. Вж. Русчев, Ив. Договорът за дарение на бъдещо имущество и на чужда вещ, сп. Собственост и право, С, 2010, кн. 4, и посочената там литература и практика.

[8] Така Венедиков, П., цит. съч, с. 185, 215, Василев, Л. Българско вещно право, С, 1995, с. 335, с. 65.

[9] Както подчертава проф. Венедиков, цит. съч., с. 57, след отмяната „заличава се с обратно действие и юридическото основание”, също така приобретателят „няма да се смята за добросъвестен владелец до деня на унищожението”.

[10] Така Венедиков, П., цит. съч., с. 56. Нищожният не е такъв. Вж. Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право, С., 2008 с. 708, който изказва интересната теза, че едно лице, бидейки недобросъвестен владелец на недвижим имот поради това, че е сключило нищожен договор, може да владее добросъвестно приращението (постройката върху недвижимия имот), защото у него съществува убеждението, че я придобива на основание чл. 92 ЗС.

[11] По отношение на спора дали правото на собственост се придобива с изтичането на срока или е обусловено от изявление на владелеца, вж. Венедиков, П. цит съч, с 196.   Ако се приеме второто становище, това не се отразява на разглеждания проблем –  тогава просто следва съответното изявление на владелеца да бъде предпоставено.

[12] Вж. заб. 7.

[13] Венедиков, П., цит съч. с. 60.

[14] Съдебната практика е полвана от ПИС АПИС 7.

[15] Така Венедиков, П., цит. съч, с. 214. Обратно: Боянов, Г. Вещно право, С, 2001, с. 282, който обаче говори общо за приращенията. Василев, Л. цит съч, с. 515, посочва, че плодовете, придобити от ползвателя, се придобиват на първично основание. Обаче Таджер, В, Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял втори, С, 1973, с. 154, посочва, че „придобиването на плодовете е част от правото на собственост”. По отношение на зависимостта на придобиваното право от вече съществуващо право на придобиващия вж. по-долу, т. 4.

[16] Това е възглед на автора на настоящата статия.  От внимателният прочит на разглежданото постановление обаче може да се заключи, че ВС застъпва точно обратното становище – лицето, което е било собственик,  е поставено в по-лошо положение от добросъвестния владелец. Последният придобива плодовете и безусловно има правата по чл. 72 ЗС. На тази несправедливост ми обърна внимание Стоян Ставру, за което му благодаря. По всяка вероятност идеята на ВС е да признае някои „допълнителни” права на „отменения” собственик. Но по този начин  съдът прегражда пътя за тълкуване на приложимите разпоредби, които да разрешат проблема по по-справедлив начин. Например, като бъде „избърсан прахът” от разпоредбата на чл. 57, ал.1 ЗЗД.  От изложената позиция на ВС обаче не трябва да се правят генерални изводи, а напротив – тя следва да се счита изолирана и нейният ефект да се ограничи само до конкретния проблем, разгледан от съда. Именно за това си позволявам да стъпя на горния принцип, обсъждайки другата дистинкция – придобилият от несобственик спрямо придобилият от собственик.

[17]  Вж. Венедиков, П., цит. съч., с. 207.

[18] Пак там, с. 197, както и Василев, Л., цит. съч., с. 336.

[19] По отношение на спора дали ипотеката е вещно право вж. Марков, М. Ипотеката. С, 2008, и цитираната там литература. Дори и да се приеме, че ипотеката не е вещно право, казаното е в сила за останалите ограничени вещни права.

[20] Вж. Василев, Л., цит. съч., с. 336.

[21] Винаги, когато се придобива право на собственост върху недвижим имот. При движимите вещи в повечето от случаите добросъвестното лице ще може да се позове на чл. 78, ал. 1 ЗС. Обстоятелството, че липсата на право на собственост у неговия праводател е обусловена от нищожност поради симулация или поради това, че отстъстващият се е оказал жив, а не от друго обстоятество, не следва да го поставя в по-неизгодно положение. То ще може да избира едно от двете основания – чл. 17, ал. 2 ЗЗД, съответно чл. 18, б. „б” ЗЛС, или чл. 78, ал. 1 ЗС. Правото на избор на основанията не противоречи с казаното по-горе – че право на собственост не може да се придобие на две основания. Лицето може да се позове на едно от двете основания. Отделен е въпросът, че изтъкнатите по-горе аргументи не могат с лека ръка да бъдат отхвърлени и по отношение на придобиването по чл. 78, ал. 1 ЗС. Все пак в литературата сякаш преобладава мнението, че при него посочената обусловеност липсва (напр. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2002, с. 562, посочва, че заложеното право се прекратява в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ЗС). Въпросът за ефекта на придобиването по чл. 78, ал. 1 ЗС по отношение на вещните права върху вещта, придобити по-рано от трети лица, не зная да е разглеждан подробно в доктрината, може би поради неголямото си практическо значение.

[22] Преработването също, но при него този въпрос не стои, доколкото се създава нова вещ.

[23] Вж. Боянов, Г., цит съч, с. 282 и сл. Такъв е бил възгледът и у римляните. Вж. Андреев, М, цит. съч. Както по-горе беше посочено обаче, проф. Венедиков посочва придобиването на плодовете от собственика като производно основание. Вж. също Ставру, Ст., цит съч, с. 707 и сл., който разглежда този въпрос по отношение на приращението по чл. 92 ЗС.

[24] Така Венедиков, П., цит. съч., с. 211.

[25] Пак там, с. 212.

[26] Вж. Ставру, Ст., цит съч, с. 708.

 

————

Ако статията Ви е харесала и сте открили нещо, което би било интересно и ценно за Вашите приятели и колеги, подкрепете нейното популяризиране като използвате предпочитаните от Вас бутони за споделяне. 

Благодаря Ви!

3 Коментари

  1. Здравейте! Чувствам се длъжен да споделя някои неща, които премислих след публикуването на статията:

    1. Попадна ми Решение No 386 от 10.02.1965 г. на ВС, I ГО, по гр. дело 2683/1964 г. В него ВС не приема становището, изказано по-горе, че след отделянето си прикрепената вещ се “връща” при предишния собственик.
    Предмет на делото е установяването на собствеността върху движими вещти, прикрепени към недвижим имот (апартамент), и после отделени, а именно: части от ел, водопроводна и канализационна инсталация. ВС приема, че след отделянето им те продължават да са собственост на собственика главната вещ (апартамента), който дължи обезщетение за подобренията на предишния собстветник. Нещо повече, в мотивите на решението е посочено, че чл. 97 ЗС е неприложим към конкретния случай. За какво става въпрос: ищецът е изтъкнал, че отделянето на движимите вещи може да стане без съществено повреждане на главната вещ, и следователно не е налице изобщо придобиване по приращение (чл. 97 ЗС предполага невъзможност на отделянето без съществено повреждане, за да настъпи придобиването). ВС обаче приема, че с прикрепянето на движимите вещи към недвижимия имот те стават “недвижими по предназначение”, и след отделянето им “не стават отново движими вещи”, следователно чл. 97 ЗС изобщо не можело да се приложи.
    Горното решение има пряко отношение към разглеждания проблем, затова е редно да бъде коментирано. Според мен, позицията на съда не може да бъде споделена. Когато една движима вещ се прикрепи към недвижим имот, тя не става недвижима, а просто престава да бъде вещ. Считам този въпрос за отдавна изяснен в доктрината (следва обаче да се отбележи, че датата на решението е 1965 г.). На следващо място, ВС тълкува стеснително чл. 97 ЗС, като на практика свежда приложението му до съединяването на две движими вещи. Не намирам основание за подобно тълкуване. Напротив – точно случаят с недвижим имот е практически по-важната хипотеза. Нека да си представим: аз и съседа си купуваме врати. Аз си взимам блиндирана, той- MDF. “Майсторите” (защото аз и съседа сме твърде заети да полеем покупката и не си слагаме вратите сами) обаче се объркват и разменят вратите. Вратите са трайно прикрепени към апартамента от действията на майсторите (чл 110, ал. 1 ЗС). Дори, както е твърде възможно да се случи, лично се уверявам в това, ритайки бесен вратата, която не прави друго, освен да ми контузи крака. В смисъл – не пада и си стои там, сякаш смята да го прави през следващите стотина години. От становището на съда излиза, че аз не мога, като изтрезнея, да поискам от съседа да си ми даде блиндираната врата, защото тя вече е недвижима и толкова по въпроса, нищо, че може да се отдели без особени затруднения и съществени повреди. Мога само да искам от него обезщетение за подобрението. А истината е много по-проста – съседът на сутринта просто ще откачи вратата и ще си ми я даде, защото никога не я е придобивал (чл. 97 ЗС) и тя си е моята блиндирана врата.
    Така, забравяйки, че решава житейски ситуации, а не разплита теоретични конструкции, съдът често постановява несправедливи, а понякога направо абсурдни решения.
    2. Когато в статията коментирам задължението за връщане на плодовете от “отменения” собственик и “напомням” за чл. 57 ЗЗД, (заб. 16), не споменавам, че доц. Конов има изказано задълбочено становище по този въпрос, както и изобщо за отношенията владелец- собственик- (мним) прехвърлител – във “Възражение за неизпълнен договор и правото на задържане” ( С, 1996; в Подбрани съчинения, С, 2010, страниците са 299 – 305). Колкото повече мисля за отношението между чл. 57 ЗЗД и чл. 71 – 74 ЗС, толкова повече се убеждавам, че в чл. 57 следва да се търси изходът от онази на пръв поглед несправедлива ситуация. Нещо повече: дали чл. 57 ЗЗД на свой ред не предполага оригинерно придобиване? Как всъщност могат да „живеят” заедно тези разпоредби?Kакви “права” има всяка от тях в общата им „квартира” – неоснователното обогатяване? Това са въпроси, които могат да бъдат предмет на самостоятелно изследване; от една страна, липсата на подробното им разглеждане не засяга главната идея и заключенията на тази статия; от друга обаче, проблемът следва да бъде посочен.
    3. Разсъждавайки върху прехвърлителните сделки, извършени от наследниците на обявения за умрял, за който после се оказало, че бил жив, започнах да подкрепям по- различно от изказаното в статията становище. Има голям смисъл в твърдението, че наследниците са именно наследници и в това качество се легитимират като собственици и прехвърлители. Така че наистина е спорно дали придобиването по чл. 18, б. “б” ЗЛС от трето добросъвестно лице е първично или производно. Докато не изясня този въпрос първо на себе си, най-добре ще е да си затварям устата 🙂
    Горните забележки ще бъдат взети предвид, ако статията бъде публикувана някъде другаде.

    • Имахме един казус, че братът изчезнал, сестрата продала имота, а после той изведнъж се прибрал след 3 години и си поискал имота, на което законът е отклрикнал положително. (Казус от домашно № 6 за Албена и Кирил).
      Според мен законът не защитава справелдливо и двете страни, а фаворизира само едната – тази на собственикът-съсобственик. Не е справедливо – нали основният принцип на правото, според проф. Цеко Торбов и философите от късното средновековие – е принципът на справедливостта. Не може някой да изчезне и след връщането му да си иска имота да е такъв по вид и състояние, и по ситуация – от преди 3 – 5 или 20 години, когато е изчезнал. В “Безвестното отсъствие” на Йордан Балабанов е казано и написано много, но не всичко. Визирам казуса за Албена и Кирил. Намирам, че продажбата на имота не е за да навреди на частта на Кирил, а за да бъде съхранен имота. Според мен Кирил се е държал безотгговорно към своите задължения, което поведение би трябвало да унищожи неговите права.
      Навярно разсъждавам лаически, и това си е така. Опитвам се да следвам логиката, защото не познавам в подробности закона – ЗАСЕГА. Но би трябвало да се помисли законотворчески върху безотговорното поведение на собственици и съсобственици.
      За пример ще дам случая, когато един от съпрузите изчезне. Когато е обявена неговата смърт, а той се появи, бракът се счита за разтрогнат, а той си иска имотите. А и придобивките от тях. А инвестициите по тяхното поддържане – как ще се уредят? Съдът трябва първо да потърси от изчезналият безследно и появил се неочаквано, първо обезщетение за неизпълнението на неговите права по стопансването на имотите, а после да защитава неговите права върху имота.
      Навсякъде в разпоредбите на правните норми се изисква субектите да бъдат добосъвестни. Питам се – добосъвестен ли е бил Кирил в случая. И ако – не, как трябва да отсъди съда?.
      Но… много съм незначителен и безпомощен да се занимавам в дълбочина с този проблем. Но никой не може да ме разубеди в несправедливостта на ситуацията в казуса, макар да има законно основание – засега. Всеки закон трябва да търпи вмешателство в посока усъвършенстване. Стига да има някой, който да се постарае да направи това.
      А по отношение на вратите, според мен трябва дасе потърси отговорност и обезщетение от майсторите, а не от съседите.

Leave a Reply to Delyan Nedev Cancel reply

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.