Вещното право и стоящата на корен дървесина: еко-ресусцитация на „Един институт от областта на вещното право (право на посаждения върху чужда земя)“ на Никола Христов Попов, студент през 1901 г.

Публикуваната през 1901 г. статия със заглавие „Един институт от областта на вещното право (право на посаждения върху чужда земя)“[1] на (тогава) студента Никола Христо Попов още при излизането си е имала за цел да обърне (последно) внимание на един отиващ си анахронизъм. Днес, 120 години по-късно, тя представлява (може би) любопитен текст в отдавна забравените периферии на (историята на) вещното право, който – ако не друго, то поне е екзотичен. Разбира се, това може да се окаже и сериозна причина текстът, макар и осъвременен и анотиран, изобщо да не бъде прочетен. И най-вероятно точно така и ще стане: статията рискува да бъде обект на сериозно и системно НЕ-четене от една голяма част от практикуващите днес цивилисти.

И все пак в следващите няколко страници ще се опитам да потърся потомството на този институт – възможността за притежаването на дърво в чужд имот – в съвременното българско законодателство. Едно от нещата, които първо правят впечатление и едновременно с това създават първо впечатление при провеждането на настоящия опит за анахронично четене на съвременното българско вещно право, е, че днес дърветата са „заменени“ от съоръженията като обект на интерес при конструирането на вещноправните инструменти, а когато не са заменени, на практика са превърнати в съоръжения. Изкуствено засадените декоративни дръвчета, а в някои случаи и изцяло синтетичните технологически чудеса-дървета, трудно могат да бъдат вкарани в нормативните рамки, от които е изхождал описаният от Никола Попов правен институт. Разположените в чужд имот съоръжения днес могат да бъдат притежавани по силата на сервитутни права (най-често различни проводи[2]) или като принадлежности (например отпадни ями, железопътни съоръжения, кранове и др.) към сграда или самостоятелен обект в нея, и дори – във „формата“ на общи части (например пречиствателни станции[3]) на няколко сгради в режим на етажна собственост. Притежаването на несамостоятелни съоръжения в близост до сградата, която обслужват, би могло да се обоснове и с постановеното „друго“ по смисъла на чл. 64 ЗС при учредяването на правото на строеж или при прехвърлянето на правото на собственост върху една постройка. Всички тези „решения“ обаче подозрително наподобяват на механизми, които разиграват своеобразен вещноправен театър, организиран около един-единствен главен актьор – земята като монолитна и монотонна вещ. Индустриализацията в земеделието и урбанизацията в начина на живеене механизират инструментариума на вещното право, превръщайки поземления имот в безалтернативен протагонист, а вещното право – в негов моноспектакъл. И все пак къде можем да търсим пробойните?

Своеобразна съвременна „реминисценция“ на възможността за притежаването на отделно дърво днес може да бъде открита във възможността за добив на дървесина от поземлените имоти в горските територии. Тази дървесина, съгласно Закона за горите (ЗГ), е собственост на собственика на имота (чл. 80, ал. 1 ЗГ), но също и на лицето, в чиято полза е учредено право на строеж върху този имот (чл. 60, ал. 1 ЗГ), както и на титуляря на правото на ползване върху този имот (чл. 72, ал. 1 ЗГ). Най-близко до положението на дърво, притежавано отделно от собствеността върху земята, е т.нар. „стояща дървесина на корен“. Нейната продажба е част от понятието за ползване на дървесината (чл. 112, ал. 1 ЗГ), като купувачът по подобна продажба може да осъществява добив и впоследствие препродажба на вече добитата дървесина. Така дървесината е абстрактната бъдеща икономическа полезност на дърветата, която може да се притежава „предварително“. Дървото в насипно икономическо състояние е дървесината, която правото привижда „на корен“. Правото на собственост върху конкретно дърво е отстъпило пред достъпа под формата на добив от дърветата като съвкупност, обединена от границите на горския имот. За разлика от собствеността върху конкретно дърво, добивът на дървесина от гората преминава през унищожаването и последващото рекултивиране на дърветата, пораснали върху земята. Съюзът между геометрия и правото игнорира динамиката на природата в границите на имота, като допуска единствено извличането на „чистата“ полезност – дървесината като гориво.

Възможността за продажба на насаждения, които по силата на приращението би трябвало да бъдат част от земята, е предвидена и в някои случаи на принудително изпълнение. Съгласно чл. 466 ог Гражданския процесуален кодекс (ГПК) принудително изпълнение може да се насочи и върху необрани насаждения и плодове, които се описват не по-рано от два месеца преди обичайното време за събирането им. Хипотезата касае именно насаждения, в това число – и дървета, трайно прикрепени към чужд имот, но разкрива две важни разлики с притежаването на дърво в чужд имот:

– разлика в естеството на правото: касае се не за право на собственост върху необраните насаждения и плодове, а за право да бъдат продадени („осребрени“) по принудителен ред, като получената сума да бъде използвана за погасяване на вземанията на взискателя;

– разлика в предмета на правото: касае се не за отделно дърво, което се разглежда като самостоятелна вещ, изключена от действието на приращението, а за специфична част от поземления имот, която разкрива особена (настояща и бъдеща) полезност, която може да бъде осребрена за целите на принудителното изпълнение.

Предвидената в чл. 466 ГПК възможност има специално предназначение – удовлетворяването на кредиторите на собственика на земята, поради което и нейната приложимост извън производството по принудително изпълнение остава под въпрос. Необраните насаждения и плодове в един имот могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, но доколкото придобиването на собствеността не е под отлагателното условие въпросните насаждения и плодове да достигнат съответната за тях зрялост и да бъдат отделени, което ги превръща в самостоятелни вещи със свое собствено предназначение и съществуване. Основание за съществуването на подобно имплицитно условие дава и разпоредбата на чл. 476 ГПК, която изисква публичната продан на необраните насаждения и плодове да се завърши не по-рано от една седмица преди обичайното време за събирането им. В този смисъл продажбата се извършва предварително, „на зелено“ – с оглед на очакването, че до най-малко седмица необраните насаждения и плодове ще са готови, т.е. достатъчно развити/узрели, за да бъдат събрани като отделни вещи, съществуващи независимо от поземления имот и извън действието на приращението.

Заличаването на правната релевантност на растенията като естествено обособени, макар и трайно прикрепени, в рамките на земната повърхност живи организми е насочено към консолидирането на собствеността чрез премахването на разнородните обекти, които биха могли да пречат на собственика да осъществява пълна и дори „абсолютна“ власт върху вещта. Земята трябва да бъде „укротена“ до „поземлен имот“ чрез редукция на нейната природна „пренаселеност“ и деградация на съдържащото се в нея разнообразие от живи организми. Модерната собственост обединява всички възможни човешки употреби на земята в рамките на определено юридически очертано пространство, като предоставя този сноп от „предназначения“ в полза на едно лице – собственика. Земята се притежава като „парцели“, на части, на парчета, които стават непрозрачни и се притежават неделимо. Част от този процес на „култивиране“ и урбанизиране на земята чрез превръщането й в хомогенен поземлен имот са и изискванията за минимални размери на урегулираните поземлени имоти (УПИ). Забраната за придобиване чрез правни сделки или по давност на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, чиято площ е под изискванията за минималните размери (чл. 200 ЗУТ), всъщност е забрана правните субекти да „издребняват“, като влизат в отношения помежду си по повод на предмети, които падат под критичната точка на урегулирания поземлен имот, възприет императивно от законодателя като оптимално пакетирана и подходяща за размяна земя-вещ.

Вместо чрез признаването на „директно“ право на собственост върху подобни инфра-вещи, достъпът до тях е възможен посредством учредяването на ограничени вещни права върху минималната критична маса-вещ, от която те се явяват част – поземления имот. В един по-широк екологически контекст премахването на вещноправната значимост на хетерогенността на различните компоненти, от които е съставена земната повърхност, е акт на „изключване“ на природното и признаването му само дотолкова, доколкото това може да бъде усвоено от пазара при допускането на възможно най-малко ентропия под формата на правни усложнения. Земята е обезличена до една или до няколко от функциите си: производство (земеделска земя, горска територия и др.), застрояване (например УПИ) и пр., като тези функции са затворени и блокирани в „партийните“ граници на парцеларното преброяване на вещите. Ако казуистичното предмодерно вещно право е разполагало с една сравнително приятелски настроена към екологията разделителна способност да разпознава разнородни обекти на притежание в рамките на едно и също природно пространство, то модерната концепция за право на собственост произвежда своите вещи по един индустриален образец. В кадастралните си граници недвижимият имот се държи като фризиран проприетарен атом, който човек или притежава, или не. Това е и причината модерното вещно право да не проявява особена екологическа чувствителност към протичащите в поземлените имоти природни процеси, разбира се: освен ако те имат определена икономическа значимост – какъвто е примерът с необраните насаждения и плодове.

Необходимостта от постигането на определени екологически цели все пак кара правото да признае и съществуването на обекти в рамките на недвижимия имот („вещи във вещта“), които са „забележими“ сами по себе си. Така в чл. 109, ал. 1 от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) е посочено, че отделни вековни или забележителни дървета в или извън населените места се обявяват за защитени, съгласувано с физическото или юридическото лице, което е собственик на имота, в който се намира дървото. Това става, като директорът на съответната регионална инспекция по околната среда и водите и собственикът на имота подпишат протокол, в който се посочват: местонахождението и характеристиките на дървото: вид, възраст, височина и други особености, неговото състояние и необходимите поддържащи мерки, както и задълженията на собственика за опазване на обекта. Протоколът, заедно със скица за местонахождението на дървото, се изпращат в Министерството на околната среда и водите. Министърът на околната среда и водите издава заповед за обявяване на дървото за защитено, която се обнародва в „Държавен вестник“. Посочената процедура въвежда един нов тип разпознаваемост („забележимост“) на значещи от вещноправна гледна точка квазиобекти, която не е икономически генерирана и пазарно ориентирана. Забележителността, която има предвид чл. 109 ЗБР, е свързана с възрастта и с природната красота на конкретно дърво, както и с включеността на това дърво в човешката история, а не с икономическата му стойност като дървесина, стояща „на корен“.[4]

Ако в дървесината всички дървета са обезличени до тяхната функция на гориво или в по-широкия случай – на суровина, то защитените дървета се държат като уникални „индивиди“, които „стърчат“ над наложената от правото хомогенност на поземления имот. Прави впечатление, че това „стърчене“ е възможно единствено със съгласието на собственика на земята (чл. 109, ал. 1 ЗБР), но това съгласие не води до възникването на някакво право в полза на друго лице – било то право на собственост, право на строеж, сервитутно право или право на ползване, а единствено до налагането на определени мерки (ограничения), за спазването на които следи държавата. Окрупняването на производството в индустриалната епоха е довело до заличаването на икономическата индивидуалност на отделните дървета и до обобществяването им в значително по-пригодното за създаването на типични юридически отношения понятие „дърва“ (дървесина). Нарастването на загрижеността на човечеството за опазването на околната среда обаче води до експериментирането с нови филтри при вещноправното класифициране на природните реалности и може доведе до възкресяването на практики и институти, които отдавна се считат за остарели и екзотични. Възможността да извадим от „килера“ на вещното право вече работили инструменти, с които да посрещнем част от проблемите на бъдещето, е доказателство, че богатствата на правото следва да бъдат пазени и защитавани, дори и когато това предизвиква насмешката на някой от сериозните стражи, разположили канторите си пред портите на модерното право.

Бележки под линия: