(статията е публикувана за пръв път в конферентник „Предизвикай: Вписванията!“ (съст. Ставру, Ст., рецензенти Димитров, М., Н. Колев, Ст. Ставру). С.: Сиела, 2021, с. 91–105)

 

§ 1. Уводни бележки

Сред разнообразните правни сделки завещанието изпъква с редица особености. Въпреки че е с оглед смъртта, законът допуска в определени случаи то да действа и преди настъпването (обявяването й) – чл. 10 и чл. 12 ЗЛС. Завещанието е изключение от формата по чл. 18 ЗЗД, когато се отнася до недвижими имоти, но едновременно с това въпросът за формата му (как точно да бъде съставено) продължава да смущава както практиците, така и теоретиците. То може да бъде извършено навсякъде по света, при спазване на чуждото право, но същевременно да действа тук, включително по отношение на недвижими имоти. То е акт, подлежащ на вписване (поне що се отнася до преписите от обявени саморъчни завещания).

Част от проблемите, свързани с процедурата по вписване, бяха разрешени с Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК. Те няма да бъдат самостоятелно разглеждани. Поставям си за цел да обсъдя следните други проблеми:

  1. Кои завещания подлежат на вписване?

  2. Антиципирано действие на завещанието (чл. 10 и чл. 12 ЗЛС)

  3. Действие на вписването:

    1. Има ли ефект на противопоставимост;

    2. Има ли ефект на приемане на наследството/завета; означава ли упражняване на правата по завещанието;

  4. Вписване на завещание, съставено по чуждо право.

 

§ 2. Кои завещания подлежат на вписване?

Съгласно действащата правна уредба подлежат на вписване преписите от обявените завещания, които имат за предмет права върху недвижими имоти. Този извод може да бъде направен от систематическото тълкуване на чл. 112, б. „и“ от Закона за собствеността (ЗС)1, чл. 4, б. „к“ вр. чл. 5, б „в“ от Правилника за вписванията (ПВ)2 и чл. 27, ал.1, т. 7 от Наредба No 2 от 21 април 2005 г. на МП за воденето и съхраняването на имотния регистър (Наредба No 2/2005 г.)3.

Общоприетото мнение е, че на базата на посочената правна уредба нотариалните завещания не подлежат на вписване4 – те не се обявяват. По отношение на тях се извършват единствено действията по регистрация, предвидени в Наредба 32 от 29.01.1997 г. на МП за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори (Наредба 32/1997)5. Това създава правна несигурност: нотариалното завещание например няма да бъде посочено в едно удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания (чл. 45-48 ПВ).

Нещата ще се усложнят още повече, ако се възприеме възгледът (който не споделям, но съм длъжен да обсъдя), че вписването на преписите от саморъчни завещания има оповестително-защитно действие. Това ще означава разлика между правните последици на двата вида завещание, по същество правеща нотариалното завещание по-стабилен акт6, което едва ли е било цел на законодателя.

При всички положения вписването само на единия вид завещание означава различен правен режим. Това законодателно разрешение трудно може да намери правнологическото си оправдание.

Интересен е въпросът дали може de lega lata да се аргументира тезата, че нотариалното завещание подлежи на вписване. Ясно е, че нотариалните завещания не се обявяват (чл. 27 ЗН визира саморъчните завещания) и в този смисъл изричното посочване в закона на преписи от обявените завещания е изчерпателно. Но възможно ли е да се обоснове вписванието на нотариално завещание с общото правило на чл. 112 ,б. „а“ ЗС (вписват се всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права)?

Срещу подобна теза на първо място идва аргументът, че вписването следва изрично да е предвидено в закон. Ако за определен акт не е предвидено вписването му, то той не може да бъде вписан. Посоченото правило е заложено в чл. 2 и чл. 4, б. „л“ ПВ и чл. 30 от Наредба 2/2005. Чл. 3, ал. 2 ЗКИР обаче звучи по-различно: той предвижда, че в имотния регистър (който едва ли скоро ще бъде създаден) се вписват актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, както и други действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване. Следователно изричното предвиждане в закона не е по отношение на актовете, а на другите „действия, обстоятелства и юридически факти“. В чл. 61, ал. 1, т. 11 ЗКИР само се препраща към чл. 112 ЗС. А чл. 112 б. „а“ ЗС, говорейки за всички актове, всъщност няма претенцията за изчерпателно изброяване.

Тезата за задължителното посочване в закон, че даденият акт се вписва, се споделя и в доктрината, и в практиката. Самият законодател на много места изрично посочва, че даденият акт се вписва: например договорите за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост (чл. 18 ЗС), договора и заповедта за учредяване на сервитут (чл. 192, ал. 7 ЗУТ), решението на ОСГ за оземляване чл. 23, ал. 1 ЗСПЗЗ и други. Както се вижда обаче, тази теза намира нормативната си опора в подзаконови нормативни актове, а не в Закона за собствеността. Същевременно съдебната практика е приемала и обратното7.

Но може да се добави и друго: във всички случаи всъщност се говори за изрично предвиждане на вписването на актове, които не са нотариални. Ясно е, че след като чл. 9 ЗЗД дава възможност за сключване на всякакви прехвърлителни договори, никой не очаква всички те да бъдат изрично посочени. Доколкото те ще са извършени във формата на нотариален акт, това е достатъчно за вписването им. Дори и да го има, изискването за изрично изброяване е изпълнено, щом се касае за нотариален акт. Затова и ПВ, който цели да е конкретен, в чл. 4, б. „а“ изброява основните транслативни актове (продажба, дарение, замяна, даване вместо изпълнение, ДИГ), които се извършват в нотариална форма, накрая посочва: и други. Нотариалният акт е абстрактната форма, която облича съдържанието на конкретен договор. Разбира се, завещанието е едностранна сделка и за нея важи не свободата по чл. 9 ЗЗД, а ограничението на чл. 44 ЗЗД (следва да е предвидена в закон). Чл. 112, б. „а“ ЗС и чл. 4, б. „а“ ПВ говорят обаче общо за актове и както видяхме, изброяването е непълно и е невъзможно да бъде пълно. Завещанието е акт, с който се прехвърлят права върху недвижими имоти: въпросът е как ще се квалифицира неговата форма.

У нас е утвърден възгледът, че нотариалното завещание не е нотариален акт. Все пак мисля, че този въпрос de lege lata е спорен. Основните разлики между нотариалното завещание и „класическия“ нотариален акт са свързани с утежняване на изискванията при изготвянето му (чл. 24 ЗН), но при облекчаване на изискванията за местна компетентност (чл. 570 ГПК). Всъщност разпоредбите, от които може да се заключи дали нотариалното завещание принадлежи към семейството на нотариалните актове или представлява отделна, самостоятелна форма, водят до противоречиви изводи. Изброяването на нотариалните производства в чл. 569 ГПК започва с нотариалните актове за правни сделки; завещанията не са споменати отделно. В чл. 570 ГПК обаче те са отделени от нотариалните актове (ал. 1, съответно ал. 2). Целта на законодателя обаче е единствено да уреди местната компетентност по отношение на актовете за недвижимите имоти. Например пак нотариален акт, но за МПС, ще попадне в чл. 570, ал. 2 ГПК, като друго нотариално действие. После, при уреждане на компетентността на помощник-нотариуса в чл. 40 ЗННД, актовете за завещания са отделени в друга точка от актовете за разпореждане с вещни права върху недвижими имоти. Същото обаче е направено и с актовете, с които се учредяват ипотеки. Договорната ипотека се учредява именно с нотариален акт (и подлежи на вписване). Следователно и тук не се касае за изрично обособяване на всички нотариални актове. Нещо повече: може би най-силният аргумент, че законодателят се отнася към нотариалното завещание като към вид нотариален акт, е, че той предвижда нотариален акт за отмяна на завещание (чл. 38 ЗН). Ако този акт е нотариален, няма логика актът за нотариално завещание да не е. И ако се приеме, че нотариалното завещание е вид нотариален акт, то тогава то ще подлежи на вписване на основание чл. 112, б. „а“ ЗС.

Наистина, специалната разпоредба на чл. 112, б. „и“ ЗС дава основание за прилагане по аргумента от противното основание. Още повече че ПВ изрично посочва, че други завещания не се вписват. Но ако се приеме, че нотариалното завещание попада в общата норма на чл. 112, б. „а“ ЗС, може да се поддържа, че чл. 5, б. „в“ ПВ визира други случаи (например необявени саморъчни завещания или завещания, чийто автор още е жив). На следващо място, ПВ е подзаконов нормативен акт и не може да противоречи на ЗС.

Разбира се, изказаните тези са повече от дискусионни и, както вече посочих, на този етап в доктрината и практиката е безспорно, че нотариалните актове не се вписват. Считайки, че това създава недопустима разлика в правния режим на двата вида завещание, се присъединявам се авторите8, които настояват de lege ferenda изрично да се предвиди вписване на нотариалното завещание.

 

§ 3. Антиципирано действие на завещанието

Въпреки че е класически пример за акт, който поражда действие след смъртта на завещателя, българският закон все пак допуска обратното. Касае се за случаите на обявено отсъствие. Наследниците (включително по универсално завещание) могат да бъдат въведени във временно владение на имотите на отсъстващия (чл. 10 ЗЛС)9. А заветниците могат да бъдат допуснати да се ползват от правата си (чл. 12 ЗЛС). Това означава, че завещанието поражда действие в момент, когато смъртта поне формално не е обявена, като, разбира се, възможно е датата на смъртта да е друга или дори отсъстващият да е жив. Разпоредбите на ЗЛС по отношение на отсъствието и обявяването на смърт са пренесени и в Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа.

В посочените случаи завещанието не поражда прехвърлително действие. То обаче очевидно поражда правни последици, още повече че в определени случаи наследниците могат да се разпореждат с имотите, във владение на които са въведени (чл. 11, ал. 2 ЗЛС).

Може да се постави въпросът: обявява ли се такова (саморъчно) завещание? И съответно – вписва ли се, още повече ако се касае до разпореждане с недвижим имот?

De lege lata трудно може да се твърди, че подобно завещание се обявява, още по-малко, че се вписва. Процедурата по обявяване изисква доказване на смъртта (наследството следва да е открито, за да се пристъпи към обявяване)10. Но от друга страна, очевидно ЗН е имал предвид нормалната хипотеза. Работа на правоприложителя е да намери разрешението в нетипичните случаи.

Ако все пак подобно завещание бъде обявено, вписването на препис от него би следвало да се допусне. Първо, налице е изрично законово основание и второ, това е в интерес на оборота – когато наследниците по завещание се разпореждат с недвижим имот (заветниците могат само да се ползват от правата си, обаче наследниците могат да бъдат въведени във владение и след като това се случи, да се разпореждат с имотите с разрешение на съда – чл. 11 ЗЛС). По общо правило актът на праводателя следва да бъде вписан (чл. 586, ал. 4 ГПК). Наистина, праводател не е въведеният наследник; той е нещо като материален субституент на наследодателя. Обаче ако наследодателят наистина е починал, то прехвърлянето всъщност е от патримомиума на наследника. Още повече че именно това завещание е породило правата в патримониума му.

 

§ 4. Действие на вписването на завещание

4.1. Оповестително или оповестително-защитно действие?

Може би най-важният практически въпрос е дали вписването на завещанието има оповестително-защитно действие. Ако да, то това би означавало, че ако наследник по закон прехвърли на трето лице имот, който всъщност е завещан другиму преди вписването на завещанието, третото лице ще запази правата си (ще ги противопостави на ползващия се от завещанието). Обратно, ако вписването има само оповестително действие, разпореждане от законните наследници никога няма да бъде противопоставимо на придобилия права от завещанието.

Х е оставил законен наследник У и е назначил заветник Z, комуто завещава недвижим имот (НИ). У прехвърля НИ на лицето А, което вписва акта си веднага. Z вписва завещанието си след това.

Кой ще запази правата си върху НИ?

В литературата по този въпрос няма единодушие. Например проф. Ек. Матеева (но без да коментира изрично посочената по-горе хипотеза) общо посочва като най-важна последица от вписването на завещанията това, че „до вписването им тези актове, респ. правата, придобити въз основа на тях, не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и са вписали вещни права върху недвижимия имот (арг. от чл. 113 ЗС във връзка с чл. 81 ЗКИР)“11. Но още тук следва да се отбележи, че тъкмо при завещането правилото за противопоставимост на първия вписан акт при придобиване от един и същи собственик е невъзможна. Третото лице придобива от наследниците, а заветникът – от наследодателя – праводателят не е един и същ. Същинско придобиване от един праводател ще се касае само при две завещания с един и същи предмет. Но тъкмо в този случай чл. 113 ЗС няма как да бъде приложен поради специалната норма на чл. 39 ЗН: второто завещание ще отмени първото (така изрично Решение от 23.03.2015 г. на СГС, III Б с-в, по в.гр.д. 15590 от 2014 г., влязло в сила).

Обратно, според автори като Елена Кръшкова и д-р Ивайло Василев вписването има само оповестителен характер12. Практиката е ориентирана към този възглед. Така, по отношение на общото завещателно разпореждане, в Решение № 698 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2009 г., I г. о., ГК се приема следното:

Правилото на чл. 113 ЗС, според което актовете по чл. 112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, е неприложимо както в отношенията между наследник по закон и наследник по завещание, така и в отношенията между наследник по завещание и трето лице, придобило права с транслативен акт, сключен с наследника по закон. В тези случаи вписването на обявеното завещание е без значение. В първия случай няма конкуренция между актове, подлежащи на вписване, тъй като придобиванията на недвижими имоти по наследство не подлежат на вписване съгласно изричната разпоредба на чл. 5, б. „в“ от Правилника за вписванията, а във втория случай праводателят не е един и същ“.

Същото се приема в Решение 206 от 25.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 238/2012 г., II. г.о. и в Определение № 769 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 474/2012 г., I г. о., ГК. По отношение на частното завещателно разпореждане следва да се приеме същото – така Решение от 23.03.2015 г. на СГС, III Б с-в, по в.гр.д. 15590 от 2014 г., влязло в сила.

Присъединявам се към виждането, че вписването на препис от саморъчно завещание има единствено оповестително действие. Освен че не е налице хипотезата на чл. 113 ЗС (придобиване от един и същи праводател), следва още да се напомни, че евентуалният ефект на противопоставимост би довел до още по-сериозна разлика в правния режим на нотариалното и саморъчното завещание. Както и по-горе посочих, доколкото първото не се вписва, то ще дава „по-силни“ права от саморъчното – защото до вписването на последното бенефициерът всъщност няма да бъде защитен.

 

4.2. Означава ли вписването приемане на наследството/завета или упражняване на правата по завещанието?

Моментът, в който наследството, съответно заветът, биват приети, е важен – след този момент отказ е недействителен. Моментът на упражняване на правата по завещанието е важен с оглед началото на срока на давността за упражняване на право на възстановяване на запазената част – (Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, т. 3, б. „г“). Двата момента могат да съвпаднат, т.е. едно и също действие може да означава и приемане по смисъла на чл. 48 ЗН, и упражняване на правата като начало на погасителната давност. Могат обаче и да са последователни във времето: при приемането е важно намерението на наследника/заветника да се ползва от завещанието, докато при определянето на началото на погасителната давност (упражняването на правата по завещанието) следва да се държи сметка и за възможността на наследниците по закон да узнаят за самото завещание.

Приемането на наследството може да стане и с конклудентни действия (чл. 49, ал. 2 ЗН). Възможно ли е такива да бъдат и действията по вписването?

Ясно е, че въпросът не стои по отношение на самото вписване. Последното представлява подреждане в книгите по вписвания и се извършва по разпореждане на съдията по вписванията. Действието на държавния орган не може да означава приемане на наследство, което в крайна сметка е частноправна сделка13. Въпросът стои до действията, предхождащи вписването: молбата, с която то се иска, и декларацията, с която се посочват известните недвижими имоти при универсално завещание.

Молбата за вписване може да бъде подадена от нотариуса, от лицето, което се ползва от завещанието, както и от всеки, който има интерес от вписването. Отделно, когато обявяването на завещанието е извършено от съдията по вписванията, преписът се вписва служебно (чл. 4 ПВ).

Когато молбата не изхожда от наследника по завещание/заветника, вписването не може да се схваща като действие, което несъмнено предполага приемане на наследството. Същото важи и когато молбата е подадена от един от наследниците/заветниците – по отношение на останалите, които не са поискали вписване, липсва яснота за такова намерение. Но по отношение на този, който е подал молбата, би могло да се счита, че е налице намерение за приемане. Мисля, че такова намерение може да се изведе и от попълването на декларация по чл. 4, б. „к“ ПВ. С нея ползващият се от универсално завещание посочва известните му недвижими имоти в съответния район, в който е поискано вписването.

Тук следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че в един по-ранен момент – при самото обявяване на завещанието – е възможно да е налице конклудентно приемане. Често обявяването се приема като действие на упражняване на правата по завещанието, което безспорно ще означава и приемане. По този въпрос в Решение № 208 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 820/2011 г., I г. о., ГК четем:

В редица съдебни решения се приема, че обявяването на едно саморъчно завещание от заветника може да се приеме като действие по упражняване на правата по него – Решение № 580/10.08.92 г. по гр. д. № 384/92 г. на ВС, I ГО, Решение № 868/20.07.11 г. по гр. д. № 1685/09 г. на ВКС, I ГО, Решение № 860/23.11.09 г. по гр. д. № 2161/08 г. на ВКС, IV ГО, и др. Същевременно действието по обявяване на завещанието не бива да се абсолютизира, тъй като е напълно възможно един наследник да обяви завещание, без да знае неговото съдържание и следователно – без обявяването да означава непременно, че той упражнява правата по него. От друга страна наследниците, на които се противопоставя това завещание, могат изобщо да не знаят за неговото съществуване и при това положение за тях не би следвало да започне да тече погасителната давност за упражняване на правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН. Затова съдът следва да държи сметка и за двата факта – налице ли са действия по упражняване на правата по завещанието и дали тези действия са могли да бъдат узнати от наследниците, на които се противопоставя това завещание.

Според мен обявяването на завещанието само по изключение може да означава конклундентно приемане на наследството/завета, както и упражняване на правата по завещанието. Силен е аргументът, че молителят при обявяването може да не знае съдържанието на завещанието. Нужно е още да се добави, че съгласно чл. 27, ал. 1 ЗН обявяването е вменено в задължение на всеки, който държи завещанието (отделно скриването на завещанието е основание за недостойнство – чл. 3, б. „в“ ЗН). Обявяването може да стане и по искане на всеки заинтересован.

В цитираното Решение № 208 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 820/2011 г., I г. о., ГК се обръща внимание и на следващия въпрос: представлява ли вписването упражняване на правата по завещанието. Съдът приема, че вписването създава по-голяма гаранция за узнаването на завещанието от наследниците по закон, защото те могат да извършат проверка в съответната служба по вписванията, докато действията по обявяването могат и да останат скрити за тях. Заключението на съда е следното:

Както обявяването (навсякъде удебеляването мое, Д.Н.) на саморъчното завещание, така и вписването му представляват действия по упражняване на правата по него по смисъла на т. 3, б. „г“ на ППВС № 7/1973 г. Във всеки конкретен спор, който се съсредоточава върху това от кой момент тече погасителната давност за упражняване на правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН – от обявяването на завещанието или от вписването му, съдът следва да държи сметка за това кога наследниците, на които се противопоставя това завещание, са могли да узнаят за него. Когато няма данни обявяването на завещанието да е узнато от тези лица, следва да се приеме, че давностният срок тече от по-късния момент на вписването.

В обобщение вписването би могло да означава както приемане на наследството, така и упражняване на правата по завещанието, ако приемането е извършено по-рано (с оглед началото на погасителната давност за упражняване на правото на възстановяване на запазената част). Това е възможно, когато вписването е по молба от ползващия се от завещанието. Но всеки път трябва да се изследват конкретните факти: нито едното, нито другото са задължителна, а единствено възможна правна последица от вписването.

 

§ 5. Вписване на завещание, съставено по чуждо право

Важни практически проблеми възникват по отношение на вписване на завещание, съставено при спазване на разпоредбите на чуждо право. От една страна, по общо правило, придобиването и прекратяването на вещни права се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта (чл. 65, ал. 1 КМЧП). За самото вписване у нас, което се извършва по отношение на актове за недвижими имоти (т.е. за изискуемите документи, органите и проверката, която те извършват, както и за правния ефект на вписването) също се прилага lex rei sitae, т.е. българското право (съобр. 18 и 19 от Регламент (ЕС) № 650/2012 на ЕП и на Съвета от 4 юли 2012 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство14 (Регламент (ЕС) № 650/2012). От друга страна, за валидността на самото завещание може да се прилага чуждо право (чл. 24, чл. 27 от Регламент (ЕС) № 650/2012). Така завещанието се оказва една от малкото сделки (наред например с брачния договор), която може да се подчинява на чуждо право, но с която валидно може да бъде прехвърлен недвижим имот в България и съответно би могла да подлежи на вписване.

Квалификацията на сделката като завещание следва да се извърши съобразно българското право, при отчитане особеностите на международния елемент и МЧП (чл.ж39 КМЧП). Това е така, доколкото няма дефиниция на завещание в Регламент (ЕС) № 650/2012. Но съвместното завещание и договорът за наследство имат нормативни определения – чл. 3, т. 1, б. „б“ и „в“.

Доколкото по българското право се вписват преписи от обявени завещания, достатъчно е да е налице документ, който може да бъде квалифициран като завещание по реда на чл. 39 КПЧП и да е имало процедура по неговото обявяване15. В този смисъл не е задължително това да е било извършено в точно определена форма (например да е саморъчно). По българското право единствено саморъчното завещание се обявява; но ако чуждото право допуска обявяване например на нотариално завещание, то препис от обявено такова следва да се допусне. Такъв е случаят, разгледан в Определение № 53 от 17.01.2012 г. на ОС – Ямбол по в. ч. гр. д. № 18/2012 г., 4-ти гр. с-в (тогава е бил приложим КМЧП, но изводите на съда са валидни и при действието на Регламент (ЕС) № 650/2012). Поискано е вписване на нотариално завещание, съставено и обявено в Израел. Съдът приема, че са налице всички предпоставки за вписването му и отменя обжалвания отказ на съдията по вписванията.

Следва да се допусне и вписването на съвместни завещания (такива например са популярни в Германия16), доколкото те са определени като завещателни разпореждания по силата на самия Регламент (ЕС) № 650/2012. В Решение № 150 от 14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6280/2015 г., I г. о., ГК, в хода на делбено производство са изследвани въпросът за валидността на универсално съвместно завещание, извършено в Германия, и възможността за намаляване на извършените с него завещателни разпореждания по отношение на недвижими имоти в България. И трите инстанции приемат съвместното завещание за валидно, като от изложените данни е ясно, че то е било вписано в СВ при РС – гр. Варна (Решение № 1291 от 16.03.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 5302/2014 г., Решение № 1531 от 7.08.2015 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 1800/2015 г., Решение № 150 от 14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6280/2015 г., I г. о., ГК).

Възможността предмет на едно завещание да бъдат недвижими имоти в различни страни предполага възможността то да бъде вписано в регистрите на няколко държави. Но нито поредността, нито наличието или липсата на такова друго вписване няма отношение към действието на завещанието (поне що се отнася до българското право), както впрочем няма отношение и поредността на вписването на завещанието в различни съдебни райони в България (когато са завещани имоти в различни населени места).

В заключение следва да се посочи, че при вписване на завещанията, съставени по чуждото право, следва да се прилагат общите правила съгласно Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, т. 6 и 7. Недопускането на вписване на такива завещания с мотив, че не отговарят на българското право, ще бъде незаконосъобразно17. Нещо повече, би могло да се стигне до недопустимо ограничаване на конституционното право на собственост. Реши ли да се разпореди със завещания му имот, ползващият се от невписаното завещание ще се окаже възпрян от изискването на чл. 586, ал. 4 ГПК актът му да е вписан, преди да бъде издаден последващият го нотариален акт.

 

Бележки под линия:

1 Обн., ДВ, бр.92 от 16 ноември 1951 г., многократно изменян и допълван.

2 Одобрен с ПМС № 1486 от 13.12.1951 г., обн., ДВ, бр. 101 от 18 декември 1951 г., многократно изменян и допълван.

3 Обн., ДВ, бр. 39 от 10 май 2005 г.

4 Вж. например Матеева, Ек. Централен регистър на завещанията в Република България. – В: Развитие на правото в глобализиращия се свят. Юбилеен сборник. С., Фенея, 2013, с. 63, Василев, Ив. Действие на вписването по българското вещно право. С., Нова звезда, 2018, с. 148.

5 Обн., ДВ, бр.12 от 7 февруари 1997 г., многократно изменяна и допълвана.

6 Защото, ако вписването на саморъчното завещание има оповестително-защитно действие, това ще означава, че до вписването придобилият имота, предмет на завещанието, от законните наследници ще противопостави правата си на заветника/наследника по завещание. А получилият имота по нотариалното завещание изобщо няма да се конкурира с приобретателя от законните наследници. За него ще важи единствено общото правило, че правата по завещанието се придобиват от момента на откриване на наследството.

7 В Определение от 16.02.2009 г. по гр.д. № 127/2009 г. на ОС – Добрич се приема, че изброяването в Правилника за вписванията е неизчерпатално и актът, представлявящ разпореждане с вещно право, следва да бъде вписан, дори и да не е посочен изрично (по делото се касае за декларация по чл. 27, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ).

8 Матеева, Ек. Германското наследствено право като приложимо право към наследяването на вещни права върху недвижими имоти в Република България. С., Фенея, 2012, с. 717.

9 Вж още у Баланов, Й. Безвестното отсъствие. Велико Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2016, с. 172 и следващите.

10 Ставру, Ст. Временно владение по чл. 10 ЗЛС. Във: Владението. Юридически фрагменти. С., Сиела, 2015, с. 147, посочва, че обявяването на отсъствието на едно лице не води до задължение за обявяване на оставените от него завещания.

11 Матеева, Ек. Централен регистър на завещанията в Република България. – В: Развитие на правото в глобализиращия се свят. Юбилеен сборник. С., Фенея, 2013, с. 63. Тезата за противопоставимост се застъпва сякаш и от Димитър Танев в Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. С., ИК „Труд и право“, 2016, с. 498, въпреки че е цитирана практика в обратния смисъл.

12 Кръшкова, Ел. Вписване на завещания, изготвени и обявени в чужбина. // Собственост и право, 2016, 4, с. 56, Василев, Ив. Действие на вписването по българското вещно право. С., Нова звезда, 2018, с. 148.

13 Подробно вж. Петров, Вес. Приемане на наследство, също Ставру, Ст. Правен статус на заветника като особен кредитор на наследството. – В: Ставру, Ст., Петров, В. Дискусии в българското наследствено право. С., Фенея, 2013, с. 118.

14 ОВ, L 201, 27.07.2012 г., стр. 107.

15 За международната компетентност във връзка с обявяване на завещанието вж. Йордански, Ст. Наследяване по завещание в международното частно право. С., Сиела, 2012, с. 85.

16 За този вид завещания и разликата между тях и договорите за наследсто вж. Матеева, Ек. Германското наследствено право като приложимо право към наследяването на вещни права върху недвижими имоти в Република България. С., Фенея, 2012, с. 531 и сл.

17 По темата вж още Кръшкова, Ел. Вписване на завещания, изготвени и обявени в чужбина. // Собственост и право, 2016, 4, с. 56.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.