Теофана Евгениева

Ако в света на споделения смисъл съществува логическа последователност, сред (все)възможния безброй прочити на дела и думи идва надеждата да открием нейната същност. Дошла в ръцете ни с първия интуитивен порив да питаме. Там, където човек чете, за да пита, а като пита – научава истината. Защото „утре“ не е ограничено с една-единствена интерпретация; точно както „днес“ навярно не е една равновечна вечност. Но и защото още преди да бъде „прочетена“, тинтявата е сплетена в акта на четенето, който е способен да отприщи толкова много гласове от миналото, да ги запази за бъдещето, където могат да послужат по един достоен и (не)очакван начин. Тинтявата (Валери Петров) Бих го взел преди известно време тоя стар турист със голо теме, услужлив и мек съм общо взето, возил съм мнозина по шосето, пък сега надолу слизах празен и навярно по-разнообразен моят път би бил и бих узнал нещо извън своя си квартал – но спирачките натиснал вече порива ми изведнъж пресече лоша мисъл: от таблото вчера някой ми свали електромера, завчера един ме нагруби – откъде да зная, може би да е именно от тях и тоя?… И не спрях, и гледах до завоя стария човек да се смалява. А държеше китка от тинтява и навярно беше не от тия, дето ще ти сторят мръсотия. И си казах, леко огорчен: – Утре ще си спомни той за мен как съм го отминал и на други ще откаже своите услуги, и така нататък до безкрая… Дребен случай, но след него зная как и ние, меките, учтивите, ставаме от грубите и дивите, ставаме железни, нелюбезни със беззвездни във душите бездни. Хора на доброто, не умирайте! Първите си пориви не спирайте! Още сме едни във други сплетени, още е тинтявата в ръцете ни!