Памет и време
(31.07.2018)
Кино Кабана, НДК, 1463, София
Представяне на събитието
“Искам само да знаеш, че това не е лов на вещици”
В свят, преливащ от информация, капацитетът на човешката памет е все по-дразнещо ограничение. И не само капацитетът. Биологичната памет се оказа нещо доста несигурно. Развитието на невроправото постави под сериозно изпитание едно от най-древните предположения в правото: предположението, че свидетелските показания на очевидец са най-сигурното доказателство в съда. С края на вярата в свидетелските показания идва и началото на упованието в повсеместното видеонаблюдение.
Все по-често човек започва да помни дигитално, разчитайки на различни запаметяващи устройства, пуснати в обрита около собственото му тяло. Удобството да имаш миналото си на един клик разстояние – с възможност за дистанционно управление и с резолюция по-добра от тази, с която си преживял същото това минало, за много хора е повече от изкушаващо. В края на всеки ден, вместо да прелистваш чужди постове, би могъл да прегледаш видеообобщение или да преслушаш аудиорезюме от собствения си ден, изготвено в зададеното от теб настроение от специално обучен за целта изкуствен интелект.
Подобно минало, успяло да избяга от забравата и от мутациите на биологичната памет, е минало, което и изцяло ликвидно. Достъпът до него е възможен във всеки момент, като това наше минало претендира да остава все същото. Макар и да позволява различни интерпретации, миналото се свежда до информация. То може да бъде извадено от архива и пуснато в реално време. Така фактите от живота ни стават безспорни – стига записът на миналото ни да е автентичен.
Какъв би бил светът, в който паметта се е превърнала в персонален асистент, адвокати работят като хронодетективи, бивши съпрузи предявяват в бракоразводното си дело претенции за анонимизиране или за общи авторски права върху чужда лична памет, търговци продават, а наследниците наследяват миналото на своие предци, съхранено на флашки…
Този път въпросите, по които ще поставим, са следните:
– Как помним и защо забравяме?
– Какво ще спечелим и какво ще изгубим от прехвърлянето на нашите спомени от царството на биологията (човешкия мозък) в света на електрониката (дигиталната памет)?
– Лишени ли са от своето минало хората, които не притежават видеозапис на своето раждане?
– Възможна ли е кражба на лична памет и какви са рисковете при съхраняването на чужда памет?
– Ще има ли в бъдещето резервати за хора, които искат да забравят?
На сцената мнения ще сблъскат Стоян Ставру, основател на Предизвикай правото!, Любомир Бабуров, основател на Ratio, Дарин Тенев, доцент по теория на литературата и директор на Института за критически социални изследвания – както традицията повелява, модерирани от Петко Желязов.
“The entire history of you”
(резюме – spoiler)
Съпрузи живеят “на пръв поглед” (!) добре организиран и спокоен семеен живот. Благодарение на технологиите обаче този поглед може да бъде повтарян до безкрай. Особено когато той е задвижван от съмнение за неуспех или за изневяра. Ревността намира своя “вечен огън” във възможноста да преглеждаш миналото си под формата на видеозапис, създаден благодарение на специално записващо устройство (чип), вградено в очите ти от момента на твоето раждане. Както приятните, така и неприятните ситуации не се забравят, а се споделят, преглеждат и коментират, превръщайки настоящето в своеобразна “ехо стая” на всичко случило се в миналото. Когато всички записват поведението ти през погледите си, животът ти по-малко или повече се превръща в представление, излъчвано “в реално време”.
В един свят, загърбил всички GDPR-притеснения, свързани със защитата на личните данни, истината се оказва въпрос на видеопроверка. Истината за всеки се държи от неговото записващо устройство – устройство, чрез което той едновременно споделя своя живот с близките си и получава разрешение за преминаване през публичните детектори за благоприличие и безопасност. Истината не може да бъде забравена, а само скрита. Въпрос на време, упорство и умения е тя да бъде изкарана и излъчена отново. Краката на лъжата са до такава степен скъсени от технологиите, че тя на практика е обездвижено до поредица от видеокадри. Всяко изтриване на лично минало не просто поставя под въпрос искреността на човека, но и го прави в определена степен асоциален. Истината на миналото става по-силна дори и от любовта в настоящето.
Филмът представя свят, доминиран от наблюдение, в което всеки има своя личен паноптикум, който използва като ресурс за истина. Въпросите, които поставя такъв свят не са никак малко. Има ли неща, които трябва да останат недостъпни в миналото ни? Искаме ли да забравяме? Защо забравяме и какво е значението на икономиката на забравянето за личните ни отношения? Може ли да станат непоносими видеопризраците на нашето минало? Разполагаме ли с настояще, когато се държим като отдадени зрители на своето минало? Колко струва нашето видеоминало и готови ли сме да го заменим с “по-добро”? Вярваме ли на технологиите дотолкова, че да им поверим истината за нашето (лично) минало? Готови ли сме за т.нар. ретроспективни дела, при които носим отговорност за истината на нашето минало? Как тече времето, когато нашата памет за него се оказва “външна”? До къде би могъл да стигне потенциалът на “видеоминалото” при обработването му с различни алгоритми за производство на истина? Какво е бъдещето на нашето минало?
Избрани цитати от филма
“- Г-н Фоксуел. Бихте ли превъртели последните 24 часа, ако обичате? Добре. Сега искам 64 копие за седмицата. Чудесно. Приятен полет, г-н Фоксуел”
“- Това е апартамент в петзвезден хотел. Плащам много пари и искам всичко да е идеално. Сега ще имам на запис този килим до края на живота си.
– Само ако продължаваш да го гледаш, приятел.”
“Накрая вече пращах жена си да си ляга, докато уж гледам новините. А аз преглеждах спомените от горещите моменти на предишните си връзки! Горе в спалнята ми има жена, която ме чака да правим секс… а аз седя долу, преглеждам горещите моменти със секси момичета, които съм забърсвал отнякъде и се самозадоволявам. Нормално ли е? … Хайде, момчета. Всички превъртаме записите си, преглеждаме най-хубавите си моменти, за да намерим някоя мръсотийка.”
“- Сега модерно ли е да си без чип?
– Най-вероятно сред проститутките.”
“- Знаети ли, че половината от спомените ви не струват? Колийн разработва чипове.
– На половината население внушаваме фалшиви спомени чрез насочващи въпроси на терапия. Можеш да накараш хората да помнят, че са се губили в молове, в които изобщо не са били, и да се притесняват от педофилски детегледачки, каквито не са имали.
– Сега съм по-щастлива.”
“- Срещала си се с него месец?
– Нали това казах.
– Когато ми каза за г-н Маракеш, каза, че било седмица.
– Не е вярно.
(превърта видеозаписа от последния им разговор)
– Не искам да гледам първия ни път.
– Сега ще го кажеш.
“– Известно време бях доста хлътнала по един луд, който срещнах в Маракеш.
– Г-н Маракеш? Представям си го грозен и с голяма уста.
– Не, беше като съсел.
– Разби ли ти сърцето?
– Не, беше само седмица. Една шантава седмица“
– Значи седмицата прерастна в месец?”
“- Понякога си такава кучка.
…
Не исках да кажа това.
(пуска видеозапис от разговора преди секунди:)
“Ти си кучка“
– Искам да го изтриеш!
(отново пуска същия видеозапис:)
“Ти си кучка“
– Освен това казах “понякога”. Не можеш да премахваш думата “понякога”!”
“- Беше… Боже, знаеш как е, когато се събереш с някого и се споменат стари гаджета.
– Не каза, че ти е бил гадже, а нещо мимолетно.
– Омаловажих го. Скалъпих го. Беше…
– Излъга.
– Не всичко, което не е истина, е лъжа.
– Да, бе”
“- Беше преди години!
– Не и за него.
“А аз преглеждах спомените от горещите моменти на предишните си връзки!“
…”
“- Тук ли маструбираш, докато гледаш жена ми? Или ето там?
– Добре, Лиъм, искам да си тръгваш.
– Или започваш тук и свършваш там? Това е твоят затворен свят.”
“- Ще маркираш всички клипове с Фи и ще ги изтриеш!”
(- Ало, полиция. Искам да съобщя за нападение на пет…)
– Изтрий ги!
– Майната ти!
(- … нямам чип, за да ви покажа.)
– Или ще ги изтриеш, или собственоръчно ще те разпоря!
– Добре.
…
– Стой далече от дома ми!”
“Когато подозираш нещо, винаги е по-добре, когато се окаже, че е истина! Сякаш с години съм страдал от развален зъб и най-накрая езикът ми достига до мястото и изкарва всичко гнило.”
“- Съжалявам. Толкова много съжалявам. Не мога да кажа нищо друго. Обичам те!
– Използвахте ли презерватив?
…
– И ти видя, че си го слага?
– Да.
– Покажи ми.”