Становище по Законопроект за изменение и допълнение на Закона за наследството от м.08.2026 г., номер на консултация 12641-К, вносител Министерство на правосъдието (само в частта за предлаганите изменения в Закона за наследството)

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

В мотивите на законопроекта, по част от който изразявам становище, се посочва, че през последните години значително са зачестили случаите на имотни измами, включително чрез използване на неистински или подправени документи, в т.ч. неистински завещания, злоупотреба с пълномощни, както и чрез използване незнанието и доверчивостта на възрастни и самотни хора, които действия водят до сериозни последици както за засегнатите граждани, така и за правната сигурност и доверието в системата на гражданския оборот. В тази връзка се предлагат изменения и допълнения в областта на наследственото право, нотариалното право, гражданския процес, личното право и в материята на вписванията.

Тези цели на законопроекта са напълно оправдани, като значителна част от предлаганите промени по принцип са полезни и навременни, но друга част не могат да се оценят безрезервно положително и се нуждаят от редакция, а някои дори са и вредни.

С настоящото изразявам становище само по предлаганите промени в областта на наследственото право.

– С § 1 от законопроекта се въвежда задължение за нотариуса да отбелязва нарочно в протокола, с който приема за пазене саморъчно завещание в затворен плик, изричното изявление на предаващия го, че то е негово завещание – за в случая, когато самият завещател предава за пазене завещанието.

Това задължение се предвижда във връзка с идеята на законопроекта, за която ще стане дума по-късно, когато саморъчното завещание не е предадено за пазене лично от завещателя, след откриване на наследството и след изпълнението на действията по обявяване на завещанието по чл. 27, ал. 1 – 4 да се изпълни една особена извиквателна или провокационна процедура, при която всяко лице с правен интерес да има възможност да узнае за завещанието и да направи пред нотариуса възражение за неговата истинност, което след това може да доведе и до съдебно производство по установяване истинността на завещанието и пр.

В мотивите авторите на законопроекта обосновават правилото на чл. 25, ал. 3, което искат да създадат с § 1 от законопроекта, с това, че когато едно лице само (лично) предаде в затворен плик документ завещание, като твърди, че той лично е съставил документа завещание, това означава, че истинността му е сигурна и затова обявяването следва да е по досегашния ред.

Последното съждение не е непременно вярно. Трябва да се има предвид, че истинността на саморъчния документ при спор винаги се проверява с експертиза на почерка и на подписа – и по граждански дела, и по наказателни производства. Изявлението на лицето, което предава частния документ за пазене, че той е негов автор, не изключва възможността документът да се докаже неистински, нито би попречило назначаването на експертиза и воденето на съдебен процес – просто съдът (или органите на наказателното производство в двете му фази) не може да откаже назначаването на такава експертиза. Тя на практика е „задължителна“.

Във всеки случай самият § 1 от законопроекта сам по себе си не е вреден, излишен или нецелесъобразен, а може да има и полезен ефект, поради което изразявам становище, че може да остане така, както е формулиран.

– С § 2 от законопроекта се създават две нови алинеи на чл. 25 ЗН, с които се предвижда, че данни за обявеното завещание се въвеждат в информационната система на Нотариалната камара по чл. 28б ЗННД и че по искане на лице с правен интерес нотариусът издава заверен препис от завещанието и от протокола за обявяването му.

Първото правило – въвеждането на данни в информационна система на НК по чл. 28б ЗННД – следва да се подкрепи. Но вместо новата ал. 4 на чл. 27 ЗН и новата ал. 3 на новосъздадените чл. 27а и на чл. 27б със следващия § 3 от законопроекта, за който ще стане дума, да наричат цялата тази процедура с тромавото и описателно понятие „въвеждане на данни в информационната система на НК“, добре е законодателят чисто и просто да възприеме използвания в Италия термин за този институт – регистриране на завещание.

Именно Италия, доколкото както нашият стар Закон за наследството от 1890 г. е почти дословен превод на съответните разпоредби на стария италиански Граждански кодекс от 1865 г., така и сега действащият Закон за наследството от 1949 г. в основни линии следва уредбата на сега действащия в Италия Граждански кодекс от 1942 г. За това има съвсем конкретни доказателства в съвпадението на редица приети от италианския законодател за първи път правила в 1942 г. в италианския кодекс, които впоследствие са възприети в нашия последвал закон¹. Възприемането на законодателни идеи именно от Италия е особено полезно и с факта, че тази страна и по своето гражданско законодателство, и по нравите на населението си, е сравнително близо до нас.

Та, в Италия, по силата на специален закон завещанията се регистрират в нарочен регистър, воден от Министерството на правосъдието – Генерален регистър на завещанията (Il Registro generale dei testamenti)². У нас този регистър ще се води от НК, но идеята е същата. Въпрос на законодателна целесъобразност е дали в този регистър да се вписват само данните по § 3 от законопроекта – име и ЕГН на завещателя, или да се вписват и други данни, или да се вписва съдържанието на цялото завещание, респ. да се пази електронно копие от самото завещание. При всички случаи е добре да се уреди в закон изрично обхватът на регистърните данни за саморъчните завещания.

В самото правило на § 2 от законопроекта, вкл. в правото на всяко лице с правен интерес да иска от нотариуса издаване на заверен препис от завещанието и от протокола за обявяването му, не може да се съзре нищо нецелесъобразно. Просто следва да се назове институтът – регистрация на завещания и да се уреди по-смело и по-подробно съдържанието на регистрираните данни. След като, както ще видим след малко, се иска нотариусът, обявяващ завещанията, да уведомява лица с правен интерес от изпълнението или оспорването им, няма защо регистрацията на обявени завещания да включва само име и ЕГН на завещателя, но може да включва и данни, ако в завещанието са налице такива, за име, ЕГН и адрес на всички бенефициери по завещанието – наследници по завещания и заветници, а така също данни за изпълнителите на завещанието.

– § 3 от законопроекта

Съществената новост, предлагана от законопроекта, е уредената извиквателна или провокационна процедура, която е приложима в случаите, в които: 1. на нотариус се представя за първи път саморъчно завещание за обявяване или 2. съхранявано при нотариус за пазене саморъчно завещание, което не му е предадено лично от завещателя, трябва да се обяви след откриване на наследството. Според тази процедура нотариусът публикува на интернет страницата на НК съобщение за обявяване на завещанието. В 1-месечен срок сред това всеки с правен интерес може да се запознае със завещанието и в същия срок пред нотариуса да направи възражение, че завещанието е неистински документ. При такова възражение нотариусът прилага съответно чл. 536, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК и дава срок на бенефициера по завещанието да докаже истинността му по съдебен ред. Ако не постъпят възражения или с влязло в сила съдебно решение бъде потвърдена истинността на завещанието, нотариусът извършва действията по новите ал. 5 и ал. 6 на чл. 27 ЗН – регистриране на завещанието и издаване на заверен препис от него.

Тези две допълнения на старата уредба на обявяване на завещанието сочат, че при проекторазпоредбата обявяването вече има по-широко значение и елементи; то не се завършва с действията по ал. 1 – 4 на чл. 27 ЗН. Обявяването на саморъчно завещание, ако проекторазпоредбата бъде приета, вече ще се счита довършено само ако е налице и регистрация.

В посочената провокационна процедура няма нищо модерно – извиквателни или провокационни производства има от 17 век насам³. При тях всъщност целта е в крайна сметка да се постигне яснота и преклузия на незаявените възражения/права. В случая „преклузията“ е, че ако в посочения в проекторазпоредбата срок не постъпят възражения, нотариусът обявява завещанието. Ако обаче постъпят възражения, завещанието не се обявява, докато не се представи влязло в сила съдебно решение, с което бъде потвърдена истинността на завещанието. Така – уж – се постига и правна сигурност.

След ДВ, бр. 34 от 2000 г., вписват се в Службата по вписвания преписи от обявените завещания с предмет недвижими имоти и други вещни права върху недвижими имоти. А това означава, че докато едно такова завещание – с предмет недвижими имоти и други вещни права върху недвижими имоти – не бъде обявено по реда на чл. 27 ЗН, то не може да бъде извършена разпоредителна сделка с недвижимия имот на осн. чл. 586, ал. 4 ГПК, според която разпоредба когато документът за собственост на праводателя не е вписан, нотариалният акт не се издава, докато този документ не бъде вписан.

Така на практика се блокира за неопределен срок възможността наследникът или заветникът по „възразено“ саморъчно завещание да извършва разпоредителни сделки с недвижим имот, предмет на завещанието. Това е и обявената цел на авторите на законопроекта.

А. Проектираната разпоредба е, на първо място, противоконституционна.

Според чл. 17, ал. 1 КРБ правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона.

Още веднага след откриване на наследството наследникът по саморъчно завещание или заветникът по такова завещание може да приеме наследството по завещание или завета изрично по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН пред районния съд. Тогава той ще стане собственик на наследствените активи или на имота – обект на завета на индивидуално определена вещ, и то с обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН. Без никакво значение е дали завещанието е регистрирано или обявено, или дали ще бъде „възразено“ против него според предлаганата проекторазпоредба. Именно защото е собственик, бенефициерът по завещанието може например да предяви направо ревандикационен или владелчески иск, за да получи владението върху имота, и без завещанието да е обявено.

Собственикът на завещаната вещ има конституционно гарантираното право да очаква правото му на собственост да бъде защитено от закона, вкл. и съдържащото се в това право правомощие за разпореждане. При проектираната разпоредба собственикът в неопределен период от време – докато не приключи един триинстанционен и потенциално шиканиран съдебен процес – е в невъзможност да прехвърля имота си. Още по-зле, той е този, комуто законът възлага да поеме разходите по установяване на годността на титула му.

Нормата, предвиждана от § 3 от законопроекта, обаче нарушава и правото на наследяване по чл. 17, ал. 1 КРБ. За разлика от наследственото право, при което правото на наследяване принадлежи на наследника и се състои в правото му да приеме, или да се откаже от едно наследство (арг. чл. 51, ал. 1 ЗН), то в конституционното право правото на наследяване принадлежи на наследодателя и се състои преди всичко в правото на всяко дееспособно лице да се разпореди с имуществото си чрез завещание (Решение № 4 от 27.02.1996 г. на КС на РБ по конст.д. № 32/1995 г.). Наистина, проекторазпоредбата не забранява направо на физическите лица да правят саморъчни завещания, но обезсмисля правото на наследяване на наследодателя чрез такива завещания, защото волята на наследодателя за получаване на наследството или завета на даден имот от определено лице се блокира по голословното възражение на трето лице. Не е верен аргументът, че ограничаването на един вид завещания – саморъчните – не е непременно противоконституционно, доколкото не се ограничава другия вид завещания – нотариалните. Законодателят е властен да урежда форма на завещанията, както впрочем и форма на другите сделки. Но веднъж предвидил даден вид завещание като формален акт, той е длъжен да гарантира ползването на конституционното право на наследяване чрез този вид завещание.

Б. Проектираната разпоредба е, на второ място, нецелесъобразна, доколкото ще натовари правните субекти с разходи и ще причини трудно възстановими вреди.

Както се посочи, ако в срока по § 3 от законопроекта постъпи възражение, нотариусът дава срок от един месец на бенефициера по завещанието да докаже истинността му. Бенефициерът ще бъде принуден да предяви установителен иск по чл. 124, ал. 4, пр. 1 ГПК против възразилия за установяване истинността на документа. Искът е неоценяем, подсъден на районния съд. Спорът е триинстанционен и може да продължи с години. Ако спечели делото против направилото немотивирано възражение лице, бенефициерът по завещанието ще сполучи осъждане за разноските в процеса (за адвокат, за вещо лице и за свидетели) и ще се надява да ги събере принудително от неоснователно възразилия ответник. Бенефициерът обаче може да е претърпял освен това значителни по размер вреди от факта, че години наред не е можел да продаде имота си – напр. поради колебания в цените на недвижимите имоти или поради пропускане на изгодна оферта. Тези вреди той може да претендира от неоснователно възразилия само ако докаже недобросъвестност, т.е. злоумисъл – арг. чл. 3 ГПК, а това ще бъде възможно само в редки случаи.

В. Проектираната разпоредба е, на трето място, нецелесъобразна, доколкото не е съобразена с реалностите в живота в страната.

В България, както е известно, съставянето на завещания не е обичай за мнозинството от хората. Огромният брой физически лица умират интестатни. Когато обаче става дума за лица, оставили завещания, от опита си като съдия повече от 15 години мога да посоча, без да претендирам, че това съставлява статистически достоверна информация, че почти във всички случаи, в които страна по гражданско дело представя саморъчно завещание в своя полза, то бива веднага оспорено като неистинско, но в редки случаи (да кажем по-малко от 10 %) завещанието се оказва фалшив (неавтентичен) документ.

Причината страните по делата да не смеят сами да съставят фалшиви саморъчни завещания, нито да представят такива, ако знаят, че те са неистински, е както страхът от наказателна отговорност, така и фактът, че при оспорвания на саморъчни завещания се назначава експертиза на подписа и почерка и вещите лица в големия брой случаи бързо и лесно установяват истинността (или неистинността) на документа.

Ако бъде приета, проекторазпоредбата ще доведе до това, че за да предотврати разпоредителни сделки с недвижими имоти въз основа на неистински саморъчни завещания – хипотеза, която сигурно се явява по-малко от 10% от случаите, законодателят ще блокира ползването от правата на 90% от правоимащите бенефициери.

Освен горното следва да се имат предвид и реалностите при съставяне на саморъчни завещания. Завещанието по замисъл е акт, с който човек решава въпроса за притежаването на имуществото си за след смъртта си по начин, различен от този при наследяването по закон. Ето примери.

Баща има две дъщери. Ако не състави завещание, всяка ще получи след смъртта му по 1/2. Той обаче може да състави завещание, с което да остави всичко на едната дъщеря. При сегашната уредба пренебрегната дъщеря може да предяви иск за възстановяване на запазената си част, която е 1/3. При проектираната разпоредба пренебрегната дъщеря – макар и да познава почерка, подписа и волята на бащата си – може да възрази против завещанието и да блокира възможността другата дъщеря да се ползва от имуществото за неопределен срок.

Наследодателят е неженен, бездетен, няма и възходящи и съребрени от 3-и ред. Има само две първи братовчедки от 4-и наследствен ред. Едната живее в чужбина и никога не поддържа връзки с него, а другата живее в съседния блок, почти през ден му гостува и се е грижела за него, когато е бил болен. Естествено, че наследодателят ще състави завещание на последната за всичко. Другата братовчедка няма право на запазена част, но при проекторазпоредбата ще може да подаде голословно възражение и облагодетелстваната от завещанието братовчедка ще трябва да води процес. На практика тези дела може да се използват за изнудване към сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба – „Вместо да чакаш години наред да приключи делото, за да можеш да продадеш имота, дай ми пари сега на мен, възразилия против завещанието, за да приключим спора и да продадеш имота по-скоро“, или дори изнудване към простото заплащане на сума пари: „Знам за завещанието, което си предал за обявяване на нотариуса, ако не ми платиш пари, ще възразя, че е неистинско и ще се влачиш по съдилищата“.

Г. Проектираната разпоредба е, на четвърто място, непропорционална дори ако приемем, че нейните цели са оправдани.

Ако приемем, че целите на проектираната разпоредба са да бъде уведомен наследникът по закон за съставено саморъчно завещание, за да може последният да го оспори, това може да се постигне и чрез предвиждане на задължение за нотариуса да извърши това уведомяване – но без нуждата от блокиране на обявяването на завещанието.

Така са постъпили в Италия с правилото на art. 623 Cod. civ. 1942, според което: „Нотариусът, който е съставил нотариално завещание, веднага щом научи за смъртта на завещателя, а в случай на саморъчно или тайно завещание – след обявяването му, съобщава за съществуването на завещанието на наследниците и заветниците, чиито адреси или места на пребиваване са му известни.“

Доктрината в Италия приема, че неизпълнението на задължението за нотариуса да уведоми наследниците и заветниците за обявеното завещание влече отговорност за вреди⁴.

Една наша разпоредба може да бъде формулирана по следния начин:

„Нотариусът, който е съставил нотариално завещание, в 1-месечен срок след като научи за смъртта на завещателя, а в случай на саморъчно завещание – в 1-месечен срок след обявяването му, съобщава за съществуването на завещанието на наследниците по закон и по това завещание и на заветниците по завещанието, чиито адреси или места на пребиваване са му известни, както и на техния постоянен и настоящ адрес. При неизпълнение на това задължение нотариусът носи дисциплинарна отговорност и отговорност за причинените вреди.“

Д. Може да се възрази, че има редица случаи на самотни възрастни лица без наследници по закон, но с имоти, за които се съставят фалшиви завещания. Това е възможно, но проекторазпоредбата не решава този проблем, защото при нея възражение може да подаде „всяко лице с правен интерес“, но в случая, когато липсват наследници по закон, това може да е само държавата и общината по чл. 11 ЗН, а те надали ще се интересуват във всеки случай от завещанията на физическите лица.

Прочее, ако искаме да направим нещо за случаите на саморъчни завещания на самотни лица без наследници по закон, можем да възприемем правилото на § 20, ал. 2 от Правилника за нотариалната работа, ДВ, бр. 98 от 1952 г.: „Когато научи за смъртта на завещателя, нотариусът поканва наследниците му да поискат да се отвори завещанието. Ако няма наследници или ако наследниците не се явят за отваряне на завещанието, нотариусът съобщава това на прокурора, който може да поиска да се отвори завещанието.“

Е. Проекторазпоредбата фаворизира лобистки нотариусите.

Като обезсмисля института на саморъчното завещание, проекторазпоредбата насочва завещателите към нотариалното завещание, за съставянето на което се събират такси в полза на частните нотариуси.

Ж. Предлаганите чл. 27а и 27б ЗН съдържат технически и логически недостатъци.

В чл. 27а би следвало да се използва терминологията на ГПК – да се публикува обявление, а да се изпраща съобщение. В противен случай в хипотезите на чл. 47 ГПК нотариусът ще трябва да залепва уведомление за изпратеното уведомление.

В хипотеза на множество възражения прякото прилагане на срока по чл. 536, ал. 1, т. 2 ГПК е неподходящо. Теоретично облагодетелстваният може да бъде информиран за възражение в първите дни след публикацията и да подаде иск в кратък срок; след това може да бъде подадено възражение от по-късно уведомил се наследник по закон. Ако възразилите живеят в различни съдебни райони, делата няма да могат да бъдат съединени, а противоречивото им разрешаване ще блокира вписването в информационната система.

До блокировка може да се стигне и когато бенефициерите по завещанието са много, но част от тях се дезинтересират и не предявят иск. Може да се помисли дали, ако проекторазпоредбата остане, да не се предвиди, че уважаването на иск на един от тях ползва останалите.

Що се отнася до нотариалните завещания, съгласно чл. 27б, ал. 1 нотариусът уведомява съдията по вписванията. Какво прави последният с тези уведомления, проекторазпоредсбата не урежда.

– С § 4 от законопроекта се въвежда неспособност за съставяне на завещание (по-надолу в законопроекта и за дарение), когато е направено от лице, което се намира в лечебно заведение или в заведение, предоставящо здравно-социална услуга за резидентна грижа за възрастни хора, на съответния ръководител или служители, или на свързано с тях лице, освен когато облагодетелстваното лице е съпруг, роднина по права линия или по съребрена линия до четвърта степен на завещателя.

А. В мотивите на законопроекта няма посочване от кое законодателство авторите на законопроекта са почерпили идея за проектираната разпоредба, но такава уредба има във Франция.

Според art. 909 Code civil fr.

„Членовете на медицинските и фармацевтичните професии, както и медицинските асистенти, които са полагали грижи за човек по време на болестта, от която той умира, не могат да се възползват от дарения или завещания, направени в тяхна полза по време на тази болест.

Също така, назначените от съд настойници за защита на пълнолетните и юридическите лица, от името на които упражняват функциите си, не могат да се възползват от дарения или завещания, които лицата, на които те осигуряват защита, са направили в тяхна полза, независимо от датата на безвъзмездния акт.

От горното правило са изключват:

1° Безвъзмездните разпоредителни актове с възнаградителен характер, направени по специален повод, съобразно с възможностите на разпоредилия се и предоставените услуги;

2° Универсалните завети [=назначавания на наследник], в случай на родство до четвърта степен включително, при условие обаче, че починалият няма наследници по права линия; освен ако лицето, в полза на което е направено разпореждането, не е самото то един от тези наследници.

Същите правила ще се прилагат и към духовници (ministre du culte).“⁵

Проекторазпоредбата на § 4 от законопроекта като идея може да бъде подкрепена, но с доста корекции и с някои бележки.

Б. Първо, мястото на уреждане на неспособностите за завещание изобщо не е в чл. 42 ЗН. Чл. 42 и следващият го чл. 43 ЗН са обособени от законодателя, съставил ЗН през 1949 г., в самостоятелен раздел 6-и „недействителност на завещанието“, но не за да уредят основания за недействителност на завещателни разпореждания, а за да разграничат в кои случаи недействителните разпореждания са нищожни, а в кои други случаи – само унищожаеми. В отменения ЗН 1890 г. такъв нарочен раздел не е имало, поради което теорията и съдебната практика за всеки отделен случай, в който едно завещание по силата на изрична норма в ЗН 1890 г. е обявено за „недействително“, са преценявали дали става дума за нищожност, или за унищожаемост. Отделните неспособности за завещаване или за получаване по завещание по ЗН 1890 са били регламентирани в отдел I „За лицата, които могат да завещават“ на глава втора „За наследството по завещание“.

Така, според мен текстът на § 4 от законопроекта следва систематически да бъде вмъкнат в раздел 1-ви на глава трета „Наследство по завещание“ от действащия ЗН – напр. като един нов чл. 14а или чл. 15а. Тази новоуредена неспособност да се получава по завещание ще води до нищожност на завещателното разпореждане на основание вече съществуващия чл. 42, б. „а“ ЗН, според който завещателното разпореждане е нищожно, когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание.

В. Мнозинството от браковете днес у нас са „фактически бракове“ – съжителства без граждански брак. Наред със съпруга, роднини по права линия или по съребрена линия до четвърта степен на завещателя, следва да се добави и фактическият съжител на завещателя сред лицата, които не са засегнати от новата неспособност за получаване по завещание. Дали е било налице фактическо съжителство в минал момент – към датата на завещанието – би породило доказателствени трудности, но това не трябва да попречи на законодателя да съобрази фактическата реалност в страната.

Г. Декларираната в мотивите на законопроекта цел на проекторазпоредбата е да се попречи на ръководния, лекарския и обслужващия персонал в посочените заведения да „измами“ настанените там болни или възрастни хора да съставят завещания в полза на посочените лица. На практика законодателят иска да предотврати изнудвания и злоупотреба с болни и възрастни хора в отношения на фактическа зависимост. Целта е да се предотврати това, което французите наричат каптация (captation)⁶.

Тази цел обаче оправдава неспособност за завещание само докато завещателят е в съответното заведение и ако умре там, но не и ако е напуснал това заведение и е изтекъл един достатъчно дълъг период от време, в който той е могъл да отмени разпореждането си. Фактът, че той не е отменил завещанието в този срок, е сериозна индиция, че не се е чувствал изнудван или притеснен.

Давам примери (макар и не непременно напълно сходни) от ЗН-1890, при които валидността на едно завещание зависи от изтичането на определен в закона срок след съставянето му при извънредни обстоятелства.

„Чл. 77. Завещанието, направено по формата, по-горе определена [на военни лица, по време на военен поход, в плен на неприятелска армия и др.], се брои недействително след шест месеца от завръщането на завещателя в място, гдето той има възможността да направи завещание по обикновените форми.

Чл. 80. Завещанията, споменати в предидущите два члена [по време на чума, заразителна болест или в места, обхванати от такива болести], считат се за недействителни шест месеца след възстановяването на съобщенията в мястото, гдето се намира завещателят, или шест месеца след неговото отиване в мястото, гдето те не са никак прекъснати.

Чл. 87. Завещанието, направено на море, във формата, предписана от чл. 81, е действително само когато завещателят умре на море, или в течение на три месеци след стъпването си на сухо и в място, гдето би могъл да го преработи и направи по обикновените форми.“

Прочее, към § 4 от законопроекта следва да се добави ново изречение: „Описаната неспособност за получаване по завещание отпада една година след като завещателят напусне заведението, в което е съставил завещанието, ако той е жив в този срок.“

Срокът от една година е примерен, въпрос на законодателна преценка е дали да се скъси или увеличи.

Д. Що се отнася до пасивната завещателна неспособност на свързано с ръководителя за заведението или който и да е служител лице, тя очевидно цели да препятства полупринудителни завещания в полза на подставени лица. Липсата на дефиниция за „свързано лице“ ще създаде противоречива съдебна практика. Следва да се има предвид и че нито ЗН-1949 г. в сегашната му редакция, нито коментираният законопроект не съдържат – и това е техен недостатък – правило като това на чл. 58 ЗН-1890, според което „посочените в чл. чл. 52 до 57 завещателни разпореждания са недействителни, макар те да са съставени прикрито във вид на възмезден договор или на името на поставено лице. За поставени лица се считат: бащата, майката, низходящите роднини и съпруга на неспособния да наследва.“

– С § 5 и § 6 от законопроекта се предвижда писмена форма с нот. заверка на подписа на молбата за приемане на наследство и задължение за районния съдия, водещ книгата по чл. 49 ЗН, да уведомява за отказа и приемането на наследствата общината по постоянния адрес на наследодателя. Информацията за вписания отказ или приемане се отразява в електронния личен регистрационен картон на починало лице по ЗГР.

Тези допълнения на съществуващата уредба следва да бъдат приветствани. Все пак е целесъобразно законът да предвиди алтернатива на разноската за нотариална такса за заверката – наследникът или заветникът да има правото лично да се яви в съда и след проверка на самоличността му от съдебен служител да депозира волеизявлението си в обикновена писмена форма.

Чрез отразяване на волеизявлението в общината и ГРАО се гарантира по-широк достъп до информацията за вписания отказ или приемане.

Бележки под линия: