Българският „социалистически“ Закон за наследството от 1949 г. като рожба на италианския „фашистки“ Граждански кодекс от 1942 г. – какви идеи за промени в българското наследствено право може да се почерпят от развитието на италианското наследствено право?

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

(Текстът представлява доклад, който е изнесен на английски език през м.09.2025 г. в Малката базилика в Пловдив на международен дискусионен форум „Промените и законът“, организиран от Юридическия факултет на Пловдивския университет съвместно с Балканската асоциация по римско право и римскоправна традиция „Societas pro iure romano“, Българската група на Асоциацията на приятелите на френската правна култура „Анри Капитан“ и Европейската асоциация на студентите юристи – Пловдив. Предстои публикуването му.)

1. Исторически увод

След Освобождението на България от 500-годишна османска власт през 1879 г. страната тръгва по пътя на европейска модернизация, включително чрез възприемане на западноевропейското законодателство като действащо право¹.

Първият български Закон за наследството от 1890 г. е почти дословен превод на съответните разпоредби от италианския Граждански кодекс от 1865 г., отнасящи се до наследяването, завещанията и даренията. Понеже министърът на правосъдието, който е внесъл законопроекта, не е владеел италиански език, той е ползвал текста на италианския кодекс през руския превод на професор Зарудний, който е бил неособено добър². Но при все това, налице е 99% съвпадение между първоначалния текст на българския Закон за наследството от 1890 г. и разпоредбите на италианския Кодекс от 1865 г. Там, където има разлики, те са съзнателни. Така например в България законът обособява майката и бащата като самостоятелна класа наследници – втори наследствен ред – при наследяването по закон, която изключва всички други възходящи наследници, братята и сестрите и всички съребрени роднини³. Също така в България преживелият съпруг получава дял в наследството, а не плодоползване (узуфрукт) върху дял⁴. При това с последващо изменение на българския закон делът на преживелия съпруг се увеличава и стана още по-голям, ако бракът е продължил над 10 години⁵.

Да забързаме историческия преглед. Годината е 1944 г., с преврата на 9 септември 1944 г. на власт идва правителство, доминирано от комунисти. Пред 1947 г. е приета нова конституция – социалистическа, като през същата година окончателно са сломени остатъците от „буржоазна“ опозиция. През 1948 г. обаче се случва нещо и досега необяснимо. Изработва се законопроект за нов Закон за наследството. Спуснатата директива е: реформа на законодателството под влияние и с рецепция на съветско социалистическо право. Законопроектът е приет в последните дни на 1948 г. и окончателно на 3 януари 1949 г. Учудващото е, че този Закон за наследството от 1949 г., който действа и до ден-днешен, също е частична рецепция на италианския Граждански кодекс, ала този от 1942 г. Последният, както е известно, е приет по време на управлението на Бенито Мусолини. Тази втора по време рецепция от Италия към България е по-малка по обем, не без изменения под социалистическо влияние, и освен това не е призната по време на извършването й. И нищо чудно – няма как социалисти (или комунисти), и то в период на начало на управление в сталински стил, да признаят, че приемат да действат законови норми, създадени от юристите на един „фашистки“ режим. Обяснението за тази неочаквана рецепция е участието на двама изтъкнати български „буржоазни“ професори цивилисти Иван Апостолов и Петко Венедиков в работната група по съставянето на законопроекта за наследството от 1948 г. Нещо повече, след като в първоначалния законопроект от октомври 1948 г. редица институти от отменения Закон за наследството – все с италиански произход, са пропуснати, тези институти са „вкарани отново“ в окончателния текст в законодателната комисия на Народното събрание, благодарение на участието в комисията като експерт на неуморния професор Венедиков⁶.

И до ден-днешен липсва пълно публикуване на подготвителните работи по законопроекта и задълбочен исторически анализ на процеса по приемането на законопроекта⁷.

Първата част от доклада е посветена на установяване на реципирани текстове в българския ЗН 1949 от италианския CC 1942.

Втората част от доклада разглежда идеи за промени в българското наследствено право, които може да се почерпят от развитието на италианското наследствено право след 1942 г.

2. Рецепцията на новото

Досега съм установил няколко разпоредби на такава нова рецепция.

Говоря за възприемане на правила, които не са съществували нито в ЗН 1890, нито в неговите първообрази – Наполеоновия кодекс от 1804 г. и италианския Граждански кодекс от 1865 г., а са дошли от нови разпоредби, съдържащи се в сега действащ италиански Граждански кодекс от 1942 г.

Нека ги посоча една по една:

2.1. Правилото за конклудентно (имплицитно) опрощаване на недостойнството за наследяване

Според чл. 4, ал. 2 ЗН 1949, заета от art. 466, c. 2 C. civ. 1942, недостойният, в полза на когото наследодателят е направил завещание, като е знаел причината за недостойнството, без изрично да го е признал за достоен, наследява само в границите на завещанието. Подобно правило не е имало нито в отменения български ЗН 1890, нито в Codice civile 1865⁸.

2.2. Формата на нотариалното завещание

В България уредбата на нотариалното завещание е в чл. 24 ЗН 1949. В Италия уредбата на testamento publico е в art. 603 C. civ. 1942. Няма да привеждам текстовете, те са почти идентични. В италианския текст има едно изречение в повече, което се отнася за глухите/глухонемите, но иначе текстовете са почти дословни. Новото в Италия и България, в сравнение със старите им закони, е, че броят на свидетелите е намален от 4 на 2, като е предвидено и изрично посочване в нотариалното завещание на мястото – locus loci – на завещанието, като изискване за форма⁹.

2.3. Искът на наследника със запазена част против третото лице, на което заветникът или дареният на недвижим имот е прехвърлило имота

В Италия уредбата е в art. 563 C. civ. и 2652, § 8 C. civ. 1942, в България в чл. 37 ЗН 1949. Новото в Италия и България, в сравнение със старите им закони, е, че е предвидено вписване на исковите молби по искове на наследника със запазена част, което се отразява на противопоставимостта на съдебните решения против третите лица.

2.4. Системата на придобиване на наследството

Съгласно art. 459 C. civ. 1942 и чл. 48 ЗН 1949: Наследството се придобива с приемането. Ефектът от приемането започва от момента, в който е открито наследството. По старото право подобно правило няма¹⁰.

2.5. Владелчески иск на призования, но неприел наследник

Art. 460, ал. 1 C. civ. 1942 и чл. 58 ЗН 1949 предвиждат, че призованият, но неприел наследството може да води владелчески искове, дори и да не е установил фактическа власт над вещта. По старото право, при отсъствието на такава норма, съществува възможност упражняването на владелческия иск да се разглежда като действие на конклудентно (имплицитно) приемане на наследството.

2.6. Правилото за независимостта на наследственоправната опция при няколко наследници:

Съгласно правилото на art. 510 C. civ. 1942 и чл. 62 ЗН 1949 приемането по опис, направено от един от призованите, ползва всички останали дори ако описът е извършен от призован, различен от този, който е направил декларацията.

В старото право на България и Италия е било различно:

Така, според чл. 213 ЗН 1890 и art. 958 C. civ. 1865: Ако някои от наследниците пожелаят да приемат наследството направо, а други – по опис, то наследството се приема по опис. За това стига заявлението на едного от наследниците.

Всички посочени по-горе корекции (leges correctivae) на предходната уредба могат да се обобщят с установени от правната доктрина и съдебната практика несъвършенства на отделни правила или на тъмни места, в които предходната уредба е пораждала теоретични или съдебни спорове. Подобно калибриране, прецизиране на уредбата може да се очаква, доколкото за периода 1865-1942 е натрупан достатъчно практически опит и богата правна научна литература, изследвала и най-малките кьошета в къщата на наследственото право.

3. Идеи за промени на ЗН 1949, почерпени от промените на италианския граждански кодекс след 1942 г.

Промените в италианското наследствено право след 1942 г. не са многобройни, нито променят генералната структура на наследственото право.

3.1. Може да се отбележи например реформата от 1975 г. относно наследяването от преживелия съпруг. Преди реформата преживелият съпруг, когато сънаследява с деца от брака или техни низходящи, получава само узуфрукт върху дял от наследството, зависещ от броя на децата. След реформата преживелият съпруг вече получава винаги дял от наследството¹¹. В България положението на преживелия съпруг в това отношение е друго още от 1890 г. – той получава дял от наследството. По ЗН 1949 г. делът е равен на дела на всяко дете, когато сънаследява с низходящи; съпругът получава и дял, когато сънаследява с наследниците от втори и трети ред и изключва изцяло наследниците от четвърти ред. В Италия обаче преживелият съпруг има и едно допълнително право – правото да живее до края на живота си в семейното жилище и да използва покъщнината му, ако то е принадлежало на наследодателя или е било общо между наследодателя и съпруга. Тук може да се помисли за възприемане на това италианско правило в България.

3.2. При уредбата на иска по чл. 563 C. civ. 1942 на наследника със запазена част против третото лице, на което заветникът или дареният на недвижим имот е прехвърлило имота. През 2005 г. е уредено правило, че този иск не може да се предяви по отношение на дарения, когато са изминали повече от 20 години от вписване на дарението. Така, на практика, институтът на запазената част от наследството оставя незасегнати една категория стари дарения – тези, които наследодателят е извършил 20 или повече години преди смъртта си¹². Подобно правило е нужно и в България.

4. В италианския кодекс от 1942 г. има и други правила, които могат успешно да се възприемат в България, макар и да са пропуснати при приемането на Закона за наследството от 1949 г.

4.1. Така например в Codice civile 1942 има правило, което не е съществувало нито в Наполеоновия кодекс от 1804 г., нито в Codice civile 1865. Според чл. 605 C. civ. 1942 не всеки недостатък на формата на едно завещание води до неговата абсолютна нищожност, а само тези, описани в първия параграф на този член¹³. Напротив, във втория параграф на този член са описани недостатъци на формата на завещанието, които водят до възможност за анулирането му по съдебен ред по иск на заинтересованите в определен срок. Такова правило е нужно и в България. Всъщност точно такова правило е било предвидено в един ранен проект за българския закон за наследството от месец юни 1948 г., но е отпаднало при внасянето на законопроекта в Народното събрание през месец октомври 1948 г.¹⁴

4.2. В Codice civile 1942 – art. 467, c. 1 – има правило, според което представителството поставя наследниците на мястото и в степента на техния предшественик във всички случаи, когато той не може или не иска да приеме наследството или завещанието. В ЗН 1949 обаче представителството, наречено заместване, е допустимо само при смърт или недостойнство на междинния наследодател преди или спрямо първоначалния. Затова например, ако в България синът е починал преди баща си, синът на сина – внукът – може да наследи дядо си. Но ако синът е жив при смъртта на баща си и се откаже от наследството му, то внукът не може да наследи дядото. Важи правилото „отказалият се убива коляното си“. Затова делът на отказалия се син би отишъл за уголемяване на дела на друг низходящ на бащата (дядото). Когато обаче се откажат всички синове на бащата, наследството се предлага на наследниците от следващия ред, не на внуците. В Италия, при правилото на art. 467, c. 1, при отказ на сина от наследството на бащата делът на сина се предлага по правилата на представителството на внука. Италианското правило е по-близо до осъществяване на идеята на наследяването по закон – да реализира предполагаемата воля и разбирания на наследодателя. А наследодателят – дядото в нашия пример – поначало е в по-близки отношения с внуците си, а не с наследници от следващи наследствени редове, и би искал наследството да бъде получено от внуците¹⁵.

Форматът на настоящата конференция и времевите ограничения не ми позволяват да се впускам в повече подробности. Целта на доклада ми е да покажа дълбоките връзки на българското и италианското наследствено право.

Бележки под линия: