Въпроси, свързани с възнаграждението на синдика

(публикувана за пръв път в Предизвикай: Несъстоятелността!, сб., съст. Ставру, Ст., Т. Евгениева, Н. Павлевчев. С.: Сиела, 2018, с. 118–146)

 

Производството по несъстоятелност представлява един от най-сложните процеси в правната система въобще, не само заради широкия кръг интереси, които се засягат с него, но и заради системата от „минипроцеси“, която се развива при универсалното принудително изпълнение, необходими за успешното му приключване. Централно място в това производство заема фигурата на синдика, който, съчетавайки различни функции и разполагайки с палитра от правомощия, е натоварен с тежката задача да гарантира правата и интересите на всички участници в производството, независимо колко противоречиви могат да бъдат те, както и да постигне оптимални резултати с оглед състоянието на конкретното търговско предприятие. Правната природа на синдика е сложна и всеобхватна и е била предмет на задълбочени изследвания в теорията. Синдикът действа, от една страна, като орган на несъстоятелността, който се конституира въз основа на сложен фактически състав и чиито правомощия произтичат от закона. Подпомагайки съда по несъстоятелността, синдикът способства за администрирането и развитието на самия процес. Наред с това, той има редици правомощия като представител на предприятието на длъжника, като в този случай синдикът съществено се доближава до управител на дружество, без обаче двете фигури да могат категорично да се отъждествят[1].

За целите на настоящото изложение акцентът ще бъде поставен не върху изследване института на синдика в производството по несъстоятелност, а върху функциите, които той изпълнява. С оглед първостепенното значение на тази фигура, внимание трябва да се обърне на уредбата на възнаграждението на синдика, доколкото гарантирането му се явява не само основен финансов мотиватор за съблюдаване изпълнение на задълженията с дължимата грижа, но и предпоставка за протичане и срочното и успешно приключване на самото производство (арг. от чл. 632, ал. 1 във вр. с чл. 629б вр. с чл. 723, т. 2 ТЗ).

 

1. Някои общи положения

С оглед законодателната уредба на производството по несъстоятелност по ТЗ и достиженията на правната наука, към настоящия момент се разграничават четири вида синдик:

– временен синдик, назначен като предварителна обезпечителна мярка;

– временен синдик, назначен с решението за откриване на производството по несъстоятелност;

– постоянен синдик;

– служебен синдик.

Разликите се свеждат основно до обстоятелствата, при които всяка от четирите фигури се конституира (най-вече с оглед етапа на развитие на производството), както и до правомощията, с които разполага.

Възнаграждението на синдика е уредено в нормата на чл. 661 ТЗ, заемаща систематично място в глава XLII „Органи на управление на масата на несъстоятелността“, раздел I „Синдик“, където се намира подробна регламентация на статуса и правомощията на този орган. В същата глава са уредени правомощията на временния синдик, назначен с решението за откриване на производството по несъстоятелност, и на постоянния синдик, а уредбата на временния синдик по чл. 629а ТЗ се намира в глава XXXIX „Откриване на производството по несъстоятелност“ и препраща към разпоредби от глава XL „Действие на решението за откриване на производството по несъстоятелност“. Независимо от това, четирите разновидности синдик представляват проявни форми на един и същ институт, поради което разпоредбата на чл. 661 ТЗ следва да намира съответно приложение за всеки вид синдик при отчитане, разбира се, на конкретните специфики.

Видно от текста на чл. 661, ал. 1 ТЗ, законодателят е разграничил два вида възнаграждение – текущо и окончателно, като определянето на неговия размер е предоставено в компетентност на събранието на кредиторите. Съдът определя размера на възнаграждението в случаите на назначаване на временен синдик при откриване на производството по несъстоятелност или на служебен синдик до провеждане на събрание на кредиторите, което да избере постоянен, както и когато събранието на кредиторите не може да формира воля по този въпрос.

Текущото възнаграждение на синдика се изплаща ежемесечно, което кореспондира със задължението му всеки месец да представя на съда и комитета на кредиторите отчет за своята дейност (чл. 659, ал. 1 ТЗ). По този начин той не само своевременно осигурява информация относно състоянието на масата на несъстоятелността и предприятието на длъжника, но и обосновава сторените през отчетния период допълнителни разходи. За определяне размера на текущото възнаграждение не са поставени критерии в закона, не са изведени такива и в съдебната практика. За да бъде размерът адекватен с оглед сложността на конкретното производство, обикновено се вземат предвид данните относно елементите от масата на несъстоятелността, състоянието на предприятието на длъжника, броят известни кредитори и други обстоятелства от значение за дейността на синдика. В хода на производството обаче е възможно да възникнат редица затруднения, които не могат да бъдат предвидени, например липса на съдействие от страна на длъжника, което води да ангажиране на значителни материални и човешки ресурси, необходимост от обработване на голям обем от документация в кратки срокове, необходимост от съдействие и комуникация с редица институции. Всяко конкретно производство поставя органите на несъстоятелността пред различни предизвикателства. Липсата на обективни критерии за определяне на размера на възнаграждението води до парадокси като непренебрежими разлики по отношение на аналогични производства по несъстоятелност или пък до определяне на размер, по-нисък от минималната работна заплата за страната. Действително синдикът има възможност да се отведе от производството във всеки момент, без да е необходимо да обосновава молбата си, но не считам, че това следва да е подходът по този въпрос.

Възможност за компенсиране на този недостатък се открива чрез изплащане на окончателно възнаграждение на синдика. Чл. 661, ал. 4 ТЗ съдържа неизчерпателен списък критерии за определяне на неговия размер, съобразяването на които цели стимулиране дейността на синдика към успешно и срочно приключване на производството. Решение за размера на окончателното възнаграждение също се взема от събранието на кредиторите, като той може да бъде фиксиран, да бъде процент от имуществото, с което е попълнена масата на несъстоятелността, и/или процент от стойността на осребрените активи. Решението може да бъде взето към момента на приключване на дейността на синдика – от заключителното събрание на кредиторите преди прекратяване на производството по несъстоятелност, при приключване на производството с приемане на план за оздравяване, при постигане на извънсъдебно споразумение с кредиторите, което позволява отчитане на конкретните особености и възмездяване усилията на синдика по справедлив начин. Същевременно законът позволява решението да бъде взето и в по-ранен момент (чл. 661, ал. 1, изр. 2 ТЗ), предварителното знание за което би дало допълнителен стимул на синдика за постигането на определени резултати.

 

2. Някои предизвикателства от практиката

2.1. Възнаграждението на временния синдик, назначен като обезпечителна мярка

Временният синдик по чл. 629а ТЗ се назначава като предварителна обезпечителна мярка към момент, в който е депозирана молба по чл. 625 ТЗ, но производството по несъстоятелност все още не е открито. Тоест към момент, в който все още на изследване подлежи въпросът налице ли е неплатежоспособен, респективно свръхзадължен търговец. Защитата интересите на широк кръг лица, които ще бъдат засегнати, обосновава възможността мярката да бъде допусната както по повод изрична молба на кредитор, който в повечето случаи предлага конкретно лице за синдик и размер на неговото възнаграждение, така и служебно по преценка на съда, като в този случай последният определя и възнаграждението. Към този етап от развитието на производството синдикът разполага единствено с правомощията по чл. 635, ал. 1 ТЗ, но не и с тези по чл. 658 ТЗ, все още няма кредитори на несъстоятелността, а маса на несъстоятелността по смисъла на чл. 614, ал. 1 ТЗ не е формирана. В тази хипотеза възнаграждението на синдика ще следва да е в тежест на лицето, подало молбата за откриване на производство по несъстоятелност, и евентуално на присъединилите се в срока по чл. 625, ал. 4 ТЗ лица[2]. Това са лицата, които твърдят, че по отношение на търговеца са налице предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност, и които след предявяване и приемане на вземанията ще се конституират като кредитори на несъстоятелността. С определението за назначаване съдът следва да задължи молителя/молителите да внесе/ат средства, необходими за осигуряване възнаграждението на синдика, което ще стане по сметка на съда.

Възниква въпросът какво се случва, ако определената сума не бъде предплатена. От една страна, след като мярката е допусната, това означава, че обезпечителна нужда е налице, длъжниковото имущество реално е застрашено от разпиляване, увреждане или укриване. Естеството на производството, защитаващо интересите на широк кръг лица, не позволява при неизпълнение указанията на съда мярката да бъде служебно отменена. От друга страна, наличието на неяснота дали и кога синдикът ще получи възнаграждение създава несигурност в неговото положение и компрометира пълноценната защита интересите на всички заинтересовани лица.

Съгласно разпоредбата на чл. 629б, ал. 1 ТЗ, когато наличното имущество на длъжника не е достатъчно за покриване на началните разноски, съдът определя сумата, която трябва да бъде предплатена в даден от него срок от лицата по чл. 625 ТЗ или от друг кредитор, за да бъде открито производството по несъстоятелност. Определението на съда не подлежи на обжалване и на принудително изпълнение, но в него се указват последиците по чл. 632, ал. 1 ТЗ, в случай че сумата не бъде предплатена. В последния случай на практика сме в хипотеза, в която съдът няма да изследва налице ли е състояние на неплатежоспособност (респ. свръхзадълженост), а директно ще постанови решение за откриване на производството по несъстоятелност и ще го спре. Любопитна е възможността молбата за назначаване на предварителен временен синдик да е депозирана от недобросъвестен молител, като впоследствие се окаже, че предпоставките за допускане на мярката не са били налице или пък че не са налице предпоставки за откриване на производството по несъстоятелност. В този случай, при вече допусната обезпечителната мярка по чл. 629а, ал. 1, т. 1 ТЗ, налагаща наличие на средства за възнаграждение, най-голям интерес от изпълнение указанията на съда възниква за самия ответник, който ще цели продължаване на производството, избягване постановяването на решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ и отхвърляне на молбата. Аналогична би била и ситуацията, в която обезпечителната мярка е допусната по служебна преценка на съда. На практика търговецът ще поддържа висящността на производство, в което е назначено лице, ограничаващо самостоятелното и независимо продължаване на търговската му дейност за немалък период от време до постановяване на акт, с който допускането на мярката да бъде отменено от горестоящия съд, или акт, който да реши спора със сила на пресъдено нещо.

При всички случаи за временния синдик, назначен по чл. 629а, ал. 1, т. 1 ТЗ, е налице несигурност относно момента на получаване на възнаграждението, доколкото процесуалните действия на страните биха могли да доведат до съществено забавяне при осигуряване на необходимите средства, а към момента на конституирането му като участник в производството дори не е налице сигурност, че неплатежоспособност/свръхзадълженост ще бъде установена и ще се формира маса на несъстоятелността. Дори и това да се случи, временният синдик, макар и при добросъвестно изпълняване на задълженията си, ще следва да предприеме допълнителни процесуални действия, защото изплащането на възнаграждението не става автоматично при наличие на средства. Ако пък молбата по чл. 625, ал. 1 ТЗ бъде отхвърлена като неоснователна, възнаграждението на временния синдик, разглеждано като разноски по несъстоятелността, остава в тежест на лицето, което е инициирало производството (или по чието искане е допусната мярката), а синдикът отново ще трябва да предприеме съдебни действия за събиране на вземането си.

2.2. Граници при определяне размера на възнаграждението

Както бе отбелязано и по-горе, синдикът се избира от събранието на кредиторите и се назначава от съда по несъстоятелността. В случаите, когато са налице предпоставки съдът служебно да назначи синдик, лицето изпълнява функциите до провеждане на събрание на кредиторите, което трябва да определи постоянния синдик. Когато се касае за назначаването на временен синдик с решението за откриване на производството по несъстоятелност, обикновено в молбата се съдържа и посочване на конкретно лице за заемане на длъжността, както и размер на неговото възнаграждение. В повечето случаи съдът съобразява тези обстоятелства, доколкото уредбата на производството по несъстоятелност предполага доверие на кредиторите в професионализма на лицето, което изпълнява функциите на синдик, а и именно те са тези, които обезпечават наличието на средства за издръжка на несъстоятелността, когато е необходимо привнасяне на разноски.

Интересен е въпросът задължен ли е съдът да се съобрази с предложения размер на възнаграждението и може ли по собствена преценка да го намалява или увеличава. Въпреки че има изолирана практика, според която освен при избор на постоянен синдик от събрание на кредиторите, съдът по несъстоятелността не е задължен да се съобрази с предложението на кредитор[3], преобладаващото мнение е, че той е обвързан при посочване на конкретно лице за назначаване на синдик[4]. Изводът се потвърждава и при съпоставка между старата и новата редакция на чл. 656 ТЗ. До промените в ТЗ, направени с ДВ, бр. 84/13.10.2000 г., текстът е гласял, че „съдът по несъстоятелността назначава синдика по предложение на първото събрание на кредиторите“. Понастоящем ал. 1 на чл. 656 ТЗ посочва, че „съдът по несъстоятелността назначава синдика, избран от първото събрание на кредиторите“, с което считам, че правомощията на съда са ограничени единствено до контрол за наличие на условията по чл. 655 ТЗ и за съгласие в предвидената форма. Определението на съда за назначаването на синдик не подлежи на обжалване. Аналогично би следвало да стои и въпросът за посоченото възнаграждение на синдика. След промените от ДВ, бр. 84/2000 г. в разпоредбата на чл. 677, ал. 1, т. 5 ТЗ събранието на кредиторите вече не „предлага на съда“ размер на възнаграждение, а го „определя“.

При липса на критерии и конкретни граници на размера се отваря поле за манипулации на производството по несъстоятелност. Какво например би се случило, ако предложеното възнаграждение е нереално високо? Недобросъвестен мажоритарен кредитор би могъл да определи прекалено голям размер на възнаграждение на синдика, за което да привнася разноски, целейки да увреди други кредитори чрез възстановяване на сумите по реда на чл. 632а ТЗ всеки път, когато в масата на несъстоятелността се натрупат средства. По този начин, дори и да е осребрено имущество, до сметка за разпределение няма да се стигне, защото най-напред трябва да бъдат възстановени внесените суми за издръжка на несъстоятелността, след което е възможно да няма какво да се разпределя. По този начин масата на несъстоятелността може да бъде изчерпана, като разпределение да бъде направено единствено в полза на обезпечен кредитор, а по отношение на хирографарните кредитори да не бъде постигнато дори минимално удовлетворяване, защото издръжката на производството, и по-конкретно възнаграждението на синдика като разноски по несъстоятелността, е „изяла“ наличните активи. Подобни действия от страна на синдика ще са предприети въз основа на закона и без да бъде налице формално нарушение или неизпълнение на задълженията от негова страна. До този резултат може да се стигне и в случаите, когато макар и възнаграждението да не е прекомерно, осребряването на имуществото се забавя от обстоятелства, независещи от волята на синдика – провеждане на процедура за кадастрално заснемане на имот, приемане на устройствен план, промяна предназначението на земя, затруднено имуществено проучване, провеждане на производства по вещни спорове и др. Колкото повече време се отлага осребряването, толкова повече вземания за възнаграждения кумулира синдикът, респективно натрупва се значителен размер на средства, които следва да бъдат възстановени по реда на чл. 632а ТЗ. Действително синдикът следва да упражнява правомощията си с грижата на добър търговец и в съответствие с постановеното от съда (чл. 660 ТЗ), при съблюдаване интересите на всички участници в производството (чл. 607, ал. 2 ТЗ). Подобен тип общи принципи обаче не гарантират в необходимата степен интересите на необезпечените и миноритарните кредитори, не създават сигурност за синдика да получи своевременно дължимото му се възнаграждение, нито пресичат възможностите за шиканиране на процеса. Поставянето на ясни и конкретни критерии относно размера на текущото възнаграждение на синдика, които да стоят вън от волята на кредиторите, но все пак да отчитат особеностите на конкретното производство, се явяват необходима мярка, която би способствала за успешно приключване на производството и постигане на поставените пред него цели.

2.3. Кредитор ли е синдикът в производството по несъстоятелност за вземането си за възнаграждение?

Въз основа разпоредбата на чл. 658, ал. 1 , т. 9 ТЗ съдът по несъстоятелността разрешава изплащането на възнаграждението с нарочно определение, което не подлежи на обжалване и въз основа на което синдикът може да се разпореди с налични средства от особената банкова сметка на длъжника. Често пъти обаче синдикът не получава ежемесечно своето възнаграждение – било поради липса на средства и ненавременно спиране на производството, било поради забавяне в произнасянето на съдилищата, дължащо се на тяхната натовареност, било поради преценката, че предплащане не е необходимо с оглед предстоящо осребряване. Действително при изчерпване на наличните парични средства за покриване на разноските по несъстоятелността пряко заинтересован да уведоми съда е именно синдикът, доколкото той разполага с най-пълноценна информация и действията по попълване, управление, опазване и разпределение на масата на несъстоятелността са в негова тежест. Забавянето обаче води до ситуация, в която синдикът извършва редица действия в изпълнение на правомощията си, ангажира различни ресурси, а в рамките на два, три или повече отчетни периода няма възстановяване на направените разходи, нито се изплаща дължимото текущо възнаграждение. Подобна е и ситуацията, в която има вече освободен синдик (било временен, служебен или постоянен), на когото се дължи изплащане на текущо възнаграждение за минал период. Фактически синдикът натрупва вземания към масата на несъстоятелността.

Поставят се няколко въпроса – кредитор ли е синдикът; следва ли такова вземане да бъде предявено като нововъзникнало по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ; следва ли то да бъде включено в списъци на приети вземания?

В теорията и съдебната практика е налице становище, с което изрично се приема, че за регламентираното от закона право на възнаграждение синдикът се явява кредитор на несъстоятелността[5]. Неговото вземане трябва да бъде включено в сметка за разпределение, без да се предявява, а ако при одобряването й от съда бъде засегната поредността на удовлетворяване на това вземане, синдикът, като кредитор, е легитимиран да подаде жалба срещу определението на съда по реда на чл. 729, ал. 3 ТЗ. В противен случай той би бил лишен от път за съдебна защита на признато материално право.

В някои съдебни актове се приема, че неизплатените възнаграждения на синдика следва директно да бъдат включени в сметка за разпределение, която подлежи на оспорване по съответния ред, но не може синдикът да придобива качеството кредитор в производството по несъстоятелност, тъй като възниква пречка за заемане на длъжността синдик по смисъла на чл. 655, ал. 2, т. 3 ТЗ (така Определение № 338/20.05.2016 г. на ВнАС по в. ч. т. д. № 223/2016 г., Определение № 719/10.11.2016 г. на ВнАС по в. ч. т. д. № 626/2016 г., Решение № 199/16.07.2014 г. на ВтАС по т. д. № 147/2014 г.). В Решение № 201/30.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 95/2016 г., ТК, I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, без изрично да се обсъжда дали синдикът е кредитор или не, се посочва, че той не е легитимиран да направи искане или да подаде молба по чл. 632, ал. 2 ТЗ за възобновяване на спряното на основание ал. 1 от същия член производство по несъстоятелност, тъй като такава възможност ал. 2 предоставя единствено на кредитор или на длъжника.

С оглед изложеното, може да се направи извод, че разпоредбата на чл. 688, ал. 3 ТЗ визира вземанията, възникнали в резултат от продължаващата търговска дейност на длъжника, а вземането на синдика за възнаграждение не е от такъв характер. То представлява разноски по несъстоятелността по смисъла на чл. 723, т. 2 ТЗ, които наред с разходите за попълване, управление, оценяване и разпределение на масата на несъстоятелността представляват вземания, които не произтичат от правоотношение с длъжника, датиращо от преди и след откриването на производството по несъстоятелност. Отричането на качеството „кредитор“ изхожда от колизията, която би възникнала, ако на синдика се предоставят правата в пълен обем като на кредиторите на несъстоятелността. Така, ако за вземането си синдикът трябва да депозира молба за предявяване на вземане пред съда по несъстоятелността (който е възможно вече да е одобрил това вземане с нарочно определение), след което да се произнесе, съставяйки списък по собственото си вземане, който очаквано няма да бъде на неприети вземания, то той ще действа веднъж като кредитор на несъстоятелността и втори път – като орган по несъстоятелността, което е недопустимо с оглед противоречивите интереси на тези участници в производството. Обявяването на списък в търговския регистър пък отваря път на процедурата по оспорване на вземането чрез възражения, а впоследствие и предявяване на положителен установителен иск по чл. 694 ТЗ от синдика за вземането си, което би съставлявало правен абсурд. Ето защо в този случай следва да се приеме, че вземането за възнаграждение не попада в хипотезата на чл. 688, ал. 3 ТЗ, а като разноски по несъстоятелността може да се включи директно в сметка за разпределение, като синдикът се явява кредитор в производството дотолкова, доколкото е налице необходимост от гарантиране неговите интереси чрез предоставяне на определен обем от права за защитата им (арг. от чл. 722, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 723, т. 2 ТЗ).

В практиката тези противоречия често пъти се избягват, като при поява на налично имущество (най-често постъпване на суми по особената сметка) синдикът изтегля натрупани дължими възнаграждения за минал период въз основа на получените разрешения. По подобен начин се подхожда и когато са налице неизплатени възнаграждения на освободен синдик, за което той депозира изрична молба до съда по несъстоятелността. Впоследствие новоназначеният синдик, вместо да състави сметка за разпределение, директно изплаща дължимите суми на освободения вече синдик. Така обаче е възможно да се наруши поредността на удовлетворяване, защото съобразно чл. 722, ал. 2 във вр. с ал. 1 вр. с чл. 723 ТЗ при наличие на повече от един кредитор с привилегия по т. 3 вземанията трябва да бъдат удовлетворени по съразмерност и възнаграждението на освободения синдик се конкурира с вземане за държавна такса за откриване на производството по несъстоятелност, за възнаграждение за охрана или изготвяне на оценка на имущество или дори с възнаграждение за минал период на постоянния синдик, който изготвя сметката. Интересът на синдика за финансово обезпечаване на неговата професионална дейност се явява в колизия с интересите на други кредитори да получат удовлетворяване. Независимо кой от двата подхода ще се приложи за изплащане на възнаграждението (изготвяне на частична сметка или директно изтегляне от особената банкова сметка), противопоставянето му срещу разпределение в полза на кредиторите поставя синдика в несигурно положение и компрометира цялото производство по несъстоятелност.

Възможност за избягване на кумулиране на вземания за възнаграждения на синдика може да се открие, ако се възприеме тезата, че разпореждането със суми за възнаграждение от особената банкова сметка не трябва да бъде опосредено от разрешение на съда по несъстоятелността. Разпоредбата на чл. 658, ал. 1, т. 9 ТЗ предполага наличието на предварително произнасяне от страна на администриращия орган. По отношение на текущото възнаграждение такова винаги е налице, доколкото размерът му се определя предварително от компетентен орган – събранието на кредиторите, а в отделни случаи – от съда, а за изменението му се следва специална процедура (арг. от чл. 677, ал. 1, т. 5, предл. 2 ТЗ). Вземането за възнаграждение е резултат от възникналото възмездно правоотношение с оглед конституирането на синдика като участник в производството[6]. Това вземане е нововъзникнало по смисъла на чл. 639, ал. 1 ТЗ, то се плаща винаги на падежа, а компетентността на съда по несъстоятелността се разпростира единствено до проверка за целесъобразност на сторените от синдика разходи за опазване, управление и попълване масата на несъстоятелността, но не и по отношение на вече определеното възнаграждение. Въз основа на представения месечен отчет съдът по несъстоятелността следва да постанови определение, с което да одобри извършените действия и да разреши възстановяване на допълнително сторените разходи от синдика, а разпореждането със суми за изплащане на нововъзникнали вземания, включително текущо възнаграждение, следва да става въз основа преценката на синдика при съблюдаване на дължимата грижа и под страх от отговорност по чл. 663 ТЗ[7].

В тази връзка неправилна е практиката, обективирана в Определение № 2361/27.04.2016 г. на ОС – Благоевград по т. д. № 62/2015 г. и Определение № 2383/28.04.2016 г. на ОС – Благоевград по т. д. № 62/2015 г., с които съдът, целейки да дисциплинира синдика, отказва да разреши получаването на пълния размер на текущото възнаграждение поради твърдяно неизпълнение на задълженията. Поначало определението по чл. 658, ал. 1, т. 9 ТЗ не подлежи на обжалване, доколкото не попада в актовете, изброени в чл. 613а, ал. 1 ТЗ, и не се явява преграждащо за развитието на производството. Разпоредбата на чл. 663, ал. 1 ТЗ урежда ангажиране на отговорността на синдика и последното следва да се случва с изричен акт на съда, а не чрез ревизиране размера на текущото възнаграждение. Предвижда се възможност за налагане на глоба при неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията, а чл. 657, ал. 2 ТЗ позволява синдикът да бъде освободен с произтичащите от това последици. Доколкото няма подробна регламентация относно налагането на глоба, на основание чл. 621 ТЗ следва да бъдат приложени общите правила на ГПК и определението, с което съдът я налага, да подлежи на инстанционен контрол (чл. 92 ГПК). В рамките на това обжалване предмет на изследване ще бъде именно наличието на основание за ангажиране на отговорността на синдика, а до произнасянето с влязъл в сила акт редуцирането на текущото възнаграждение чрез изричен диспозитив представлява предварително изпълнение.

2.4. Могат ли получените суми от продажбата на имущество, върху което е учредена ипотека или залог, да служат за покриване на предплатените от кредиторите разноски по чл. 629б ТЗ или на разноските по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ (и в частност възнаграждения на синдика), когато получената сума от продажбата на имуществото не е достатъчна за пълното удовлетворяване на обезпечения кредитор с привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ?

Въпросът е поставен от Висшия адвокатски съвет във връзка с образуваното тълкувателно дело № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС по въпроси на несъстоятелността и с Разпореждане № 2 от 17.05.2017 г. на председателя е включен в предмета на делото[8]. Същият е провокиран именно от противоречиви разрешения в практиката и е пряко свързан с изплащане възнаграждението на синдика, поради което намира място и в настоящата статия.

Практическите хипотези са много:

– осребрено имущество, върху което тежи обезпечение, и разноските са привнесени именно от обезпечения кредитор;

– осребрено е имущество, върху което тежи обезпечение, но разноските са привнесени от кредитор, който не се ползва със специална привилегия върху това имущество;

– налични са средства от осребряване както на ипотекиран имот, така и на имот, върху който не тежи обезпечение, а разноски са привнасяни от различни кредитори, в различен момент и в различен размер;

– върху всички активи от масата на несъстоятелността има учредени обезпечения;

– осребрено е имущество, върху което тежи обезпечение в полза на кредитор на несъстоятелността, а разноските са привнасяни от лице, в полза на което има учредено от несъстоятелния търговец обезпечение за чужд дълг върху друг актив (чл. 717н ТЗ)[9].

Въпросите, които възникват, са още повече, а разрешението не следва да бъде еднозначно[10].

Текстът на чл. 632а ТЗ гласи, че предплатените разноски се възстановяват, когато масата на несъстоятелността се увеличи достатъчно. Подобна е и формулировката на чл. 720 ТЗ, според която разпределение се извършва, когато в масата на несъстоятелността се наберат достатъчно парични средства[11]. Употребата на този израз идва да покаже, че преценката, която трябва да направи синдикът, е по целесъобразност. Тоест, вземайки предвид размера на сумата, получена от осребряването на имуществото, броя кредитори, размера на приетите вземания и степента на удовлетвореност, която ще бъде постигната, действията, които предстои да бъдат извършени, състоянието, в което се намира масата на несъстоятелността, както и при спазване на задължението да действа в интерес на всички участници в производството, той трябва да направи обоснован извод относно това дали да възстанови авансово внесени суми или не, дали да извърши разпределение или не. Следвайки тази логика, е възможна ситуация, в която наличната сума да се явява достатъчна за извършване на разпределение, но да не е достатъчна по смисъла на чл. 632а ТЗ, и обратното[12]. Компетентният орган да извърши тази преценка е синдикът и тя не подлежи на съдебен контрол. Тъй като синдикът разполага с най-пълноценна представа относно всички релевантни обстоятелства, той може и да задели сума, която да не разпределя, а да използва за бъдещи разходи за опазване, управление или осребряване на масата на несъстоятелността[13]. Тези действия на синдика не подлежат на обжалване. Съдебният контрол на сметката за разпределение е винаги и само за законосъобразност (чл. 729, ал. 1 in fine ТЗ), а контрол за целесъобразността на действията на синдика може да бъде упражнен единствено посредством ангажиране на неговата отговорност по предвидения ред, но не и чрез указания дали, кога и какъв размер суми да разпределя или възстановява[14].

С оглед изложеното, следва да се приеме, че при настоящата законодателна уредба синдикът може да използва получени суми от продажбата на имущество, независимо дали върху него тежи обезпечение, както за възстановяване на предплатени разноски, така и за изплащане на възнаграждение, но не е длъжен да го направи. Източникът на постъпилите суми (осребряване на имущество, върху което е учредена ипотека или залог, или имущество без тежести), размерът на вземанията на кредиторите, както и степента на удовлетвореност, която би получил всеки от тях, и в по-общ план – интересите на всички участници в производството – са критерии, които синдикът трябва да вземе предвид при извършване на преценката натрупани ли са достатъчно средства.

Отделен е въпросът, че сблъсъкът между интереса на синдика да получи своевременно възнаграждението си и интереса на всеки кредитор да получи удовлетворение, респективно възстановяване на средства, отново поставя на изпитание постигането на справедливи резултати в универсалното принудително изпълнение. От една страна, като „кредитор в производството по несъстоятелност“, синдикът би трябвало да включи вземането си в сметка за разпределение съобразно реда, предвиден в чл. 722, ал. 1 ТЗ, и да отчете вземанията със специални привилегии. При недостатъчност на сумата, която се разпределя, частично удовлетворение ще получи единствено ипотекарният или заложният кредитор, а за своето възнаграждение синдикът ще следва да изчака ново натрупване на достатъчно средства. Липсата на последните пък предполага необходимост от авансиране на разноски за издръжка на несъстоятелността, което в повечето случаи се прави именно от ипотекарен/заложен кредитор, защото именно той е с най-голям размер вземане и най-голям интерес производството да не бъде спряно. Получава се омагьосан кръг, в който на кредитора първо се изплаща сума по разпределението, а след това той внася отново по особената банкова сметка средства за продължаване на производството.

От друга страна, ако синдикът е длъжен винаги при постъпване на суми от осребряване на имущества, служещи за обезпечение, да получава възнаграждението си съобразно реда и привилегиите на чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ, той ще следва да осъществява функциите си чрез предприемане на редица действия в рамките на предварително неопределен период от време, без да получава възнаграждение за своя труд и без да има възможност да му се възстановят направените разходи. А в случай че върху всички активи тежат обезпечения, до удовлетворяване на вземането за възнаграждение няма да се стигне. Стриктното прилагане на тази конструкция категорично изключва мотивацията за встъпване в длъжност като синдик и същевременно обяснява отлагане във времето на изпълнение върху имуществото, служещо като обезпечение, и „осребряване по предпочитание“.

Считам, че правилното понастоящем разрешение на възникващите въпроси във връзка с конкуренцията между прилагане разпоредбата на чл. 632а ТЗ, изготвяне на сметка за разпределение и изплащане възнаграждението на синдика се корени именно в разбирането, че като нововъзникнало вземане, текущото възнаграждение на синдика следва винаги да се изплаща на падежа (тоест ежемесечно) съгласно чл. 639, ал. 1 във вр. с. чл. 661, ал. 3 ТЗ, както и във възможността синдикът да заделя суми, които да не разпределя, основаваща се на преценката за целесъобразност при съобразяване на всички релевантни факти и обстоятелства по конкретното производство. В крайна сметка не всяко производство може да постигне пълно удовлетворяване дори на някои кредитори и нито едно производство не може да протече без участието на синдик.

2.5. Възнаграждение на синдика в случаите, когато решението за откриване на производството по несъстоятелност бъде отменено по реда на инстанционния контрол

Съгласно разпоредбата на чл. 633, ал. 1 във вр. с чл. 613а, ал. 1 ТЗ решението, с което се открива производството по несъстоятелност, подлежи на обжалване по общия ред на ГПК в едноседмичен срок от вписването в търговския регистър. Независимо от това, по силата на закона решението за откриване на производството по несъстоятелност има действие по отношение на всички (чл. 630, ал. 3 ТЗ) и подлежи на незабавно изпълнение (чл. 634 ТЗ). С оглед последното, от момента на встъпване в длъжност на синдика за него възникват всички права и задължения съобразно част IV на Търговския закон, респективно всички заинтересовани лица трябва да проявяват активно процесуално поведение за защита на интересите си, независимо от обжалването на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Възможно е, след като синдикът е встъпил в длъжност, започнал е да изпълнява задълженията, извършвайки редица действия, в хода на производството решението за откриването му да бъде отменено от горестоящия съд и молбата по чл. 625 ТЗ да бъде отхвърлена като неоснователна. Отново се поставя въпросът каква ще бъде съдбата на дължимите суми за възнаграждения и разходи на синдика.

Производството по несъстоятелност е колективна процедура, която във фазата по разглеждане на молбата по чл. 625 ТЗ стои най-близо до общия исков процес. Възнаграждението на синдика е легално дефинирано в чл. 723, т. 2 ТЗ като разноски по несъстоятелността и същото е в тежест на длъжниковото имущество. При липса на специална уредба в ТЗ и въз основа на препращащата норма на чл. 621 ТЗ, приложение следва да намерят общите правила за разноските и те, включително възнаграждението на синдика, да останат в тежест на лицето, инициирало производството, а също и на присъединилите се в срока по чл. 625, ал. 4 ТЗ лица, които неоснователно са твърдяли наличието на неплатежоспособност или свръхзадълженост[15]. Проблемът не стои в случаите, когато са били предплатени суми от кредитор и синдикът е получавал възнаграждението си ежемесечно. Дори и това да се е случило чрез осребряване на бързоликвидни активи на длъжника или за сметка на налични парични средства, изплащането на възнаграждението не е недължимо платено, нито е резултат от виновно поведение на синдика, поради което от него не може да се иска връщането му. Възникналите облигационни отношения ще следва да бъдат уредени между лицето, подало неоснователната молба по чл. 625 ТЗ, и търговеца по реда на чл. 631а ТЗ.

Практически въпроси възникват, ако влизането в сила на акта за отмяна на решението за откриване на производството по несъстоятелност завари синдика в момент, в който са натрупани вземания за възнаграждения (аналогична е и хипотезата, в която въззивната инстанция е отменила определение, с което е допусната предварителна обезпечителна мярка – назначаване на временен синдик). Производството по обжалване на решенията по чл. 630 и чл. 632 ТЗ, също както и производството по разглеждане на молбата за откриване, има за предмет установяване налице ли са предпоставките по чл. 607а – дали търговецът е неплатежоспособен, съответно свръхзадължен. Страни по него са лицето, подало молбата по чл. 625 ТЗ (евентуално и присъединилите се до първото заседание в първа инстанция кредитори), и длъжникът. Съгласно текста на чл. 635, ал. 3 ТЗ, който намира съответно приложение, последният ще участва лично, респективно ще се представлява от органите, когато става дума за юридическо лице. Когато бъде постановена отмяна на решението за откриване на производството по несъстоятелност и отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ, въззивният съд ще се произнесе по въпроса за разноските, но това ще бъдат тези, направени от търговеца (длъжника), и в тях не се включва възнаграждението на синдика. Страните по делото не са легитимирани да поискат от въззивния съд присъждане на дължимо и неизплатено на синдика възнаграждение, а самият синдик не е участник в производството. Съдебната практика е предложила разрешение в Определение № 5/09.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 376/2012 г., ТК, II т. о., видно от което, след като е било отменено решението за откриване на производството, синдикът е депозирал молба пред съда по несъстоятелността, по повод която последният с разпореждане е задължил молителя в едноседмичен срок да внесе по сметка на съда сума за покриване дължимите възнаграждения. По същество това е акт на съда, основан на разпоредбата на чл. 629б ТЗ, който не подлежи на принудително изпълнение. В описаната хипотеза не са ясни последиците, ако молителят не изпълни указанията на съда. Синдикът е поставен в ситуация да разчита на добрата воля на молителя, за да получи дължимото му се възнаграждение, доколкото законът не предвижда механизми за събиране на това вземане. Единственият сигурен път винаги остава общият исков процес, чрез който да се постигне решаване на спора със сила на пресъдено нещо и откриване на възможност за принудително изпълнение, но това, разбира се, отнема време и е свързано с извършване на допълнителни разходи. Само за пълнота следва да се отбележи, че частните съдебни изпълнители (които, подобно на синдика, са частни лица, изпълняващи публични функции), наред с други законоустановени гаранции, по силата на чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ могат по облекчен ред да се снабдят с изпълнително основание за неплатени такси и разноски. Подобна възможност е предоставена и на нотариусите – чл. 89, ал. 3 ЗННД.

2.6. Окончателното възнаграждение на синдика

Освен текущо възнаграждение, синдикът може да получи и окончателно възнаграждение за своята работа. Предвиждане на последното от законодателя е израз на стремежа да бъде създадена адекватна мотивация за органа по несъстоятелността да съблюдава дължимата грижа не само чрез въвеждане на правила за ангажиране на отговорността му. Определянето размера на окончателното възнаграждение е от компетентността на събранието на кредиторите (чл. 677, ал. 1, т. 5 in fine ТЗ). Разпоредбата на чл. 661, ал. 1, изр. последно ТЗ позволява решение относно определяне на окончателното възнаграждение да бъде взето и преди приключване дейността на синдика, а ал. 4 на същата разпоредба задава неизчерпателно изброени критерии, които се вземат предвид при определяне на размера му. Т. 6 очертава като общ критерий срока, в който производството е приключило. В този смисъл уредбата на окончателното възнаграждение е насочена към постигане на бързина чрез спазване на целите, прогласени в чл. 607 ТЗ, както и към компенсиране недостатъците на законодателната уредба при определяне размера на текущото възнаграждение.

Съществените практически проблеми, които възникват, се концентрират около момента, към който се определя размерът на окончателното възнаграждение, както и момента, в който то следва да бъде изплатено на синдика.

Заключително събрание на кредиторите се провежда след депозиране на отчет за дейността от синдика при изчерпване масата на несъстоятелността. Процедурата за свикването му и редът за вземане на решения не се различават от тази на обикновено събрание на кредиторите, а в неговата компетентност е включено решаване съдбата на непродаваемите вещи и предоставяне на длъжника на вещи с незначителна стойност или вземания, чието събиране би било значително затруднено. Определяне размера на окончателното възнаграждение към този момент се ръководи от съображението, че в края на производството по несъстоятелност могат да се вземат предвид всички факти и обстоятелства, които са от значение, за да бъдат приложени правилно критериите по чл. 661, ал. 4 ТЗ. По този начин размерът ще съответства в по-голяма степен на положените от синдика усилия и реално постигнатите от него резултати. При наличие на регламентация, обаче, указваща, че възнаграждението е в тежест на масата на несъстоятелността, а последната е изчерпана към момента на провеждане на заключително събрание, отново се пораждат неясноти във връзка с изплащането му. В правомощията на съда е да задължи кредиторите да предплатят необходимата сума. При вече приключило производство по несъстоятелност не са налице неблагоприятни за тях последици, които да мотивират активното им поведение за изплащането на това възнаграждение. Същевременно не е налице регламентация при наличието на повече от един кредитор как следва да се разпредели тежестта за изплащането на окончателното възнаграждение, а и съдът по несъстоятелността не разполага с правомощие да задължава конкретен кредитор да заплати конкретен размер. Няма например правило, съгласно което гласуваното възнаграждение да се разпредели по съразмерност с размера на удовлетворените вземания. В хода на производството интересът на кредиторите за предплащане на разноски произтича от желанието да бъдат избегнати последиците на чл. 632, ал. 1 ТЗ, както и от гарантираното им право на възстановяване на тези суми. Именно по тези причини е възможно и често се случва един или двама кредитори да подсигуряват разноските за издръжка на несъстоятелността в полза на всички. Не така стои въпросът при приключване на производството, защото решение относно окончателно възнаграждение би било взето именно от кредитори, получили пълно или частично удовлетворяване, но ще обвързва дори и неприсъстващите. В този смисъл не е справедливо изплащането му да бъде направено само от един или някои от кредиторите. При липса на ясна регламентация рискът е за синдика, който трябва да разчита на добросъвестността на кредиторите или да води исков процес за гласувано, но неизплатено възнаграждение. Не без значение е и обстоятелството, че след разпределение на осребрено имущество много от кредиторите се дезинтересират от хода на производството и преустановяват участието си в него, в това число и в заключително събрание.

Друг подход се възприема при прилагането на чл. 661, ал. 1, изр. 2 ТЗ, според който решение относно окончателното възнаграждение може да бъде взето и преди прекратяване дейността на синдика, тоест от обикновено събрание на кредиторите. Предимствата на тази възможност се изразяват в допълнителна стимулация за синдика към постигане на конкретни резултати (включително в определен срок), когато той има предварителна конкретна представа относно размера на възнаграждението, което ще му бъде изплатено. В този случай при изчерпване на масата на несъстоятелността и изготвяне на окончателна сметка за разпределение синдикът може да защити интереса си да получи окончателно възнаграждение, като включи определената сума в сметката съгласно чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ[16] или като я задели[17]. Естествено, преценката ще се ръководи и от източника на наличните средства по съображенията, посочени в т. 2.4. от настоящото изложение. Разбира се, тази възможност има и своите недостатъци. Обвързването на размера на възнаграждението със срок за осребряване например може да доведе до самоцелен стремеж към изпълнение върху активите и пренебрегване на други правомощия. Възможно е също така синдикът да срещне трудности и да положи усилия, които не могат да се предвидят и следователно да се овъзмездят. При възприемане на тезата, че окончателно възнаграждение се изплаща чрез окончателната сметка за разпределение, отново се дискредитират интересите на необезпечените кредитори, тъй като вземането на синдика е с първа по ред обща привилегия. По тази причина често пъти предварителното решение относно размера на окончателното възнаграждение, взето от обикновено събрание на кредиторите, се атакува като съществено ощетяващо част от кредиторите в производството. Това основание винаги се мотивира с размера на удовлетворяване, което различните класове кредитори биха получили, ако окончателно възнаграждение не е гласувано въобще или ако е в по-малък размер (напр. Решение № 90/01.11.2013 г. на ОС – Враца по ч. т. д. № 621/2013 г.). Към този момент от производството обаче не може да се прогнозира конкретно как то ще се развие, колко време ще продължи, какъв би бил размерът на текущите разходи, които са в тежест на масата на несъстоятелността, респективно справедливо или не ще бъде удовлетворяването на кредиторите. Освен това се посочва, че определянето на размера на възнаграждението е по целесъобразност и именно поради тази причина решението е предоставено в компетентност на събранието на кредиторите. Приема се изрично, че възможността на съда по несъстоятелността да се намесва е ограничена до случаите, в които събранието на кредиторите не е определило размер на възнаграждение (чл. 661, ал. 6 ТЗ). Очевидно и в тази хипотеза интересът на синдика да удовлетвори вземането си се противопоставя на интересите на кредиторите да получат разпределение на суми по сметката, а единствен коректив остава ангажирането на отговорност за вреди.

На следващо място, за разлика от текущото възнаграждение, което се дължи на синдика като орган по несъстоятелността, независимо от кое лице се заема длъжността, окончателното възнаграждение цели постигането на справедливи резултати с оглед положените усилия от конкретно лице. Текстът на чл. 661, ал. 1, изр. 2 ТЗ може да бъде тълкуван в смисъл, че решение относно окончателното възнаграждение на синдика може да бъде взето и преди прекратяването на дейността му, но изплащането му не може да се случи до този момент[18]. Това обаче невинаги съвпада с приключване на производството по несъстоятелност въобще. Възможно е например за синдика да възникне пречка за заемане на длъжността поради успешно класиране в конкурс за назначаване като съдия. Възможно е също така синдикът да бъде сменен въз основа на молба от мажоритарен кредитор, която обвързва съда и която не е необходимо да бъде мотивирана. Възможно е дори и синдикът да бъде освободен с определение по чл. 657, ал. 2 ТЗ, което подлежи на незабавно изпълнение, но впоследствие същото да бъде отменено от горестоящия съд. Същевременно към момента на освобождаване този синдик е съставил списъци, участвал е в производствата по чл. 694 ТЗ, провел е успешно искови производства за попълване масата на несъстоятелност и е осребрил по-голяма част от активите. Пълният размер на гласуваното окончателно възнаграждение не може да бъде изплатен на новоназначения синдик, независимо от усилията му за успешното провеждане на производството до край, а ако размерът му е фиксиран, няма механизъм за определяне на кого каква сума трябва да се изплати. В този случай дължимото на освободения синдик окончателно възнаграждение трябва да бъде изплатено със следващата сметка за разпределение, а не с окончателната. Тоест изплащането на окончателно възнаграждение не следва да е обвързвано с прекратяване правомощията на синдика като орган по несъстоятелността при приключване на производството, а с преустановяване дейността на конкретното лице[19].

 

3. Някои предизвикателства към законодателя

Синдикът е централна фигура в производството по несъстоятелност, без която последното е невъзможно да се осъществи. Той изпълнява редица функции и действа в защита интересите на всички участници в производството, като в случаите, когато те са противоположни, на него е предоставена преценката за намиране на справедлив баланс. Широките правомощия, с които разполага, и възложените му отговорности предопределят хода на развитие на целия процес. Същевременно синдикът се намира в положение на зависимост от волята на кредиторите. Разгледаните по-горе казуси илюстрират процесуалната еквилибристика, към която синдиците прибягват, за да получат възнаграждението си, без гаранция за успех с оглед разнообразния подход в съдебната практика. Липсата на изрична, ясна и детайлна уредба относно възнаграждението, което синдикът ще получи за своята дейност, дискредитира цялото производство по несъстоятелност, възпрепятства пълноценния стремеж към постигането на неговите цели и създава възможности за манипулацията му чрез превратно упражняване на права от участниците. Ето защо считам, че е наложителна задълбочена законодателна намеса, която да създаде повече гаранции за финансова обезпеченост за синдика, и в тази връзка могат да бъдат обмислени следните предложения de lege ferenda:

– да се създадат обективни критерии за определяне текущото възнаграждение на синдика, включително чрез определяне на минимален и максимален праг или чрез приемане на подзаконов нормативен акт за определяне на авансово дължими фиксирани размери за някои действия;

– изрично да се предвиди размерът на окончателното възнаграждение да бъде определен като процентно съотношение от стойността на всеки осребрен актив и изплащането му да става в момента на разпределението на съответната сума, независимо от източника на постъплението;

– да се пресече възможността за неопределен период от време синдикът да работи на свой риск, като ясно се регламентират последиците от неизплащане на възнаграждението му и се създаде облекчен ред за принудителното му събиране;

– създаването на гаранции за получаването на възнаграждение от синдика да бъде съпроводено с изрична детайлна регламентация на имуществена и дисциплинарна отговорност и диференциация на възможните дисциплинарни наказания;

– цялостната уредба на статуса на синдика (и на въведената с промените от ДВ, бр. 105/3012.2016 г. фигура на помощник-синдика) да бъде обособена в отделен устройствен закон.

 

Бележки под линия:

[19] Така Определение № 742/16.03.2015 г. на САС по т. д. № 4911/2014 г., постановено в производство по оспорване на сметка за разпределение. Маданска, Н. Цит. съч., 197-198.