Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?

(Теофана Евгениева, Румен Неков)

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. № 1/2018 г.)

 

Във връзка със сигнал за противоречива съдебна практика и становище на заместниците на председателя на ВКС и ръководители на Гражданска и Търговска колегии[1]^,[2], с Разпореждане на председателя на ВКС от 01.06.2017 г. е образувано тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС по въпроса „Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?“.

Въпросът е получил три отговора в юриспруденцията, както следва:

А) Не намира[3];

В) Намира[4];

Б) Намира, след като поръчителят е придобил качество на длъжник вследствие снабдяване на кредитора със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него[5].

Макар противоречието в интересите на тримата главни действащи актьори[6] – кредиторът (1), поръчителят (2) и лицето, с което последният е договарял (3) – да се обединява схематично в две изначално противоположни посоки ((1) <-> В); (2) и (3) <-> А)), неслучайно трите предложени тълкувателни резултата намират пирамидално символно изражение. Неслучайно, тъй като подобна форма не се нуждае от таван (включително на мисълта), а светлината, отразена от огледалния свят на аргументите, би могла да се превърне в ярка звезда само ако е засилена с достатъчно справедливост. В условията на дискусията огледалният свят би могъл да изглежда така:

 

1. Съображения по противоречиво разрешавания въпрос

— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!

— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.

— Тъкмо се питах — каза учтиво Алиса — кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?

Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.

Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:

— Номер първи!

— Не! — кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.

— Номер втори! — каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи[7].

При няколко преки пътища изборът е предпоставен от задаването на допълнителни въпроси. Опит за това е направен по-долу.

А. Заключението, че защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД не намира приложение по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия, изведено на основата на две предпоставки:

1. недопустимо е да се обезпечава обезпечение;

2. поръчителството и Павловият иск по чл. 135 ЗЗД имат еднаква правна същност и предназначение – те са способи за гарантиране изпълнението на главното задължение,

би могло да посрещне допълнителните въпроси „Съществува ли легален принцип в българското обективно облигационно право, съгласно който е недопустимо да се обезпечава обезпечение?“ (1.1.) и „Напълно идентична ли е правната същност и предназначението на поръчителството и Павловия иск по чл. 135 ЗЗД?“ (1.2.).

1.1. При липса на изрично законово правило, закрепващо забрана за „обезпечителен анатоцизъм“, и същевременно при евентуален всеобхватно положителен отговор на поставеното питане, следните юридически действия не биха могли изобщо да породят правни последици:

– сключване на ненаименован договор, по силата на който трето лице се задължава пред кредитора, че ако поръчителят не изпълни, ще изпълни третото лице (поръчителство на поръчителя);

Фигурата на поръчителя на поръчителя е била позната на отменения Закон за задълженията и договорите – чл. 642, чл. 650, чл. 660[8]. Въпреки че правният институт няма аналог в действащото законодателство, учредяването на подобно лично обезпечение следва да се счита за допустимо, доколкото не противоречи на императивна правна норма и на добрите нрави (чл. 9 ЗЗД)[9].

– даването на обезпечения от поръчителя – чл. 282, ал. 2, т. 1, чл. 398, ал. 2, изр. 1 и чл. 420, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 180 и 181 ЗЗД;

Безспорно е, че поръчителевата отговорност попада в приложното поле на трите способа за защита-санкция на граждански права (исков, обезпечителен и изпълнителен процес). Аксиоматично е и разбирането, че последният (независимо индивидуален – чл. 426 и следв. ГПК, или универсален – чл. 607 и следв. ТЗ) брани неудовлетворени притезания[10]. Поначало предметът на престацията на поръчителя е идентичен с този по главното правоотношение и се приема, че поръчителят плаща свой, а не чужд дълг[11]. В този контекст, макар и особено по своя характер, субективното гражданско право, чийто титуляр е кредиторът по сключения договор за поръчителство, се окачествява като вземане[12].

Ако се възприеме принципът „недопустимо е да се обезпечава обезпечението“, би следвало да е недопустима и правната възможност за даване на обезпечение пред съд в хипотезите на чл. 282, ал. 2, т. 1, чл. 398, ал. 2, изр. 1 и чл. 420, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 180 и 181 ЗЗД.

Като страна със самостоятелно материалноправно положение (солидарен длъжник, обикновен другар), от която кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си[13], поръчителят има несъмнен правен интерес и процесуално право да иска замяна на допуснатото от съда обезпечение по бъдещ или вече предявен иск със залог в пари или в ценни книжа, респективно да поиска спиране на принудителното изпълнение в случаите на невлязло в сила осъдително въззивно решение или на издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД[14]. При успешно провеждане на обезпечения осъдителен иск, респективно на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК или при отхвърляне на касационната жалба срещу въззивното решение, едностранно учредените залог и ипотека не биха се прекратили. Напротив, както би възкликнал Туидълди, те биха дали особена привилегия на своя притежател в рамките на индивидуалното и универсалното принудително изпълнение срещу поръчителя при разпределение на сумата от осребряването на обекта на обезпечението (чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ). Следователно, въпреки преследваната при учредяването им специфична правна цел, обезпечителните права, част от съдържанието на които е въпросното процесуално правомощие на предпочтително удовлетворение, ще се свържат с изпълняемото право на кредитора, породено от обезпечителна сделка – поръчителството. Видно е, че „обезпечителен анатоцизъм“ не е невъзможен.

1.2. Независимо кое от двете разбирания за действието на влязлото в сила съдебно решение, с което се уважава отменителният иск по чл. 135 ЗЗД, бъде възприето, а именно, че:

– отчужденото имущество се връща в патримониума на длъжника[15]; или че

– искът няма вещнопрехвърлително действие и приобретателят по атакуваната сделка продължава да е собственик на прехвърленото имуществено право, като настъпилата правна промяна не го легитимира материалноправно и като длъжник[16],

и при двете правни конструкции няма спор, че кредиторът по парично вземане, който успешно е провел иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, може да насочи принудителното изпълнение за събиране на своето вземане върху имуществото, обект на увреждащата го сделка, която е обявена за недействителна спрямо него[17].

Правото на принудително изпълнение не може да бъде упражнено законосъобразно (материално и процесуално) срещу имуществото на третото лице – приобретател (арг. от чл. 442 ГПК във вр. с чл. 133 ЗЗД)[18], освен ако взискателят не е провел съответната процесуална защита – 1) налагане на обезпечителна/изпълнителна възбрана или запор (преди прехвърлянето на имуществото); 2) уважаване на предявен иск по чл. 135 ЗЗД (след прехвърляне на имуществото) – или не е получил впоследствие обезпечение от третото лице. В този контекст разполагането само с изпълнителен титул и изпълнителен лист срещу разпоредилия се с имуществото може да се окаже недостатъчно за успешното провеждане на изпълнителното производство[19].

Ето защо материалноправната основателност на принудителното изпълнение, почиваща върху сключения договор за поръчителство, не дава всякога достатъчно обезпечение по смисъла на чл. 133 ЗЗД за снабдилия се с „резервен“, „допълнителен“ солидарен длъжник кредитор, доколкото:

– наличното имущество на поръчителя би могло да не подлежи на взискане поради забрана за принудително изпълнение (чл. 444, чл. 446 ГПК); или

– да е недостатъчно за погасяването на паричното вземане.

Проблемът се поставя отчетливо именно в случаите, в които кредиторът не е провел алтернативните способи за защита на застрашеното си притезателно право[20], и нито главният длъжник, нито поръчителят разполагат със секвестируемо имущество. Тогава Павловият иск по чл. 135 ЗЗД остава единственото обезпечително средство за противопоставянето на изпълнителната сила на вземането (правото на принудително изпълнение) срещу третото лице и подчиняването на чуждото имущество за изпълнение на чужд дълг[21]. Справедливият occasio legis за тази подчиненост:

– увреждането на кредитора[22] и знанието за това увреждане; съответно

– предпочитането на интереса на този, който иска да избегне загуба, пред интереса на този, който желае да реализира печалба,

е отчетен предварително от законодателя при регламентацията на института на отменителния иск.

Ако това процесуално средство не може да бъде проведено успешно по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия, изпълнителният процес би могъл да се окаже безсилен или дори изначално процесуално недопустим – чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Така в жертва ще падне изпълняемото право (главният дълг, поръчителевата отговорност), което ще остане неудовлетворено. Следователно общата черта между двата института – този на поръчителството и на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, а именно гарантиране изпълнението на главното задължение, не би следвало да е препятствие, а спасителна лодка за приложимостта на защитата.

Въпреки разликите в елементите на фактическите състави, правният ефект на наложената в обезпечителния или изпълнителния процес мярка е идентичен с този, постигнат чрез иск по чл. 135 ЗЗД – да се осигури противопоставимост при конкуренция на права. Едва ли е случайно обстоятелството, че Павловият иск е недопустим поради липса на правен интерес в хипотезите, в които ефектът на непротивопоставимостта (относителната недействителност) е постигнат по силата на други факти[23]. Щом кредиторът може да постига този юридически ефект в рамките на обезпечителния и на изпълнителния процес, би следвало да може да го постига и в рамките на исковия по предявен конститутивен иск по чл. 135 ЗЗД, когато целената с иска правна промяна не е настъпила по-рано. Въпросът е за темпоралната рамка на подлежащите на атакуване действия (вж. по-долу).

 

2. Ако се възприеме тезата, че по отношение на поръчителя не намира приложение искът по чл. 135 ЗЗД, независимо от неговото поведение в правната и икономическа реалност, кредиторът няма да може да противодейства срещу намаляване на неговото имущество, служещо за общо обезпечение на кредиторите. Това ще е така до момента, в който не се окаже налице състояние на неплатежоспособност, респективно свръхзадълженост и за поръчителя не бъде открито производство по несъстоятелност.

В правната уредба към настоящия момент не съществува пречка вземането на кредитора по договор за поръчителство да бъде предявено в производството по несъстоятелност, независимо от положението на главния длъжник и дори и изискуемостта на главното задължение все още да не е настъпила. Старият Търговски закон от 1897 г., отменен с ДВ, бр. 78 от 28.11.1951 г., е съдържал изрична регламентация на последиците на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на поръчител или солидарен длъжник, като е уреждал участието на кредитора при разпределението на масата и реда за удовлетворяване на вземането при получаване на плащане извън производството по несъстоятелност. Тази уредба, макар и да не е изрично възприета в сега действащия закон, се съдържа имплицитно в неговите разпоредби и може да се изведе по тълкувателен път. За да може да реализира правата си по отношение на поръчителя, кредиторът е задължен да съблюдава предвидените в чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ срокове, като предяви вземането си срещу неплатежоспособния/свръхзадължения търговец пред съда по несъстоятелността[24].

Възможността за реализиране на вземане срещу поръчител в производство по несъстоятелност се потвърждава и от обстоятелството, че когато договорът за поръчителство е сключен като обезпечение за изпълнението на една търговска сделка, вземането на кредитора по него е вземане, отнасящо се до търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1 ТЗ, поради което то създава активна процесуална легитимация за подаване на молба по чл. 625 ТЗ и е допустимо въз основа на задължение като поръчител по търговски договор да бъде открито производство по несъстоятелност на търговец[25].

Уредбата на универсалното принудително изпълнение, подчертано насочена към защита интересите на всички кредитори, подробно регламентира възможността за предявяване на специалните отменителни искове по чл. 645, чл. 646, чл. 647 ТЗ, а така също и Павлов иск по чл. 135 ЗЗД. Легитимиран да предяви такъв иск е синдикът, а при негово бездействие – всеки кредитор на несъстоятелността. Съгласно чл. 649, ал. 5, изр. второ ТЗ влязлото в сила решение има действие за длъжника, синдика и всички кредитори. При условие, че вземане срещу поръчител в несъстоятелност може да послужи за откриване на самото производство и може да бъде предявено и удовлетворено в него, няма никаква правна или житейска логика кредиторът по това вземане да не се ползва от последиците на успешно проведен отменителен иск. Текстът на ал. 5 също не създава предпоставки за стеснително тълкуване или основание да се смята, че определени кредитори (и в частност кредитор по договор за поръчителство) се изключват от обвързващата сила на постановено решение. Ако в някои разпоредби законодателят диференцира кредиторите[26], то в текста на чл. 649 ТЗ няма подобно разграничение. Когато Търговският закон използва термина „кредитор на несъстоятелността“, акцент се поставя не само върху материалноправното съдържание, но и върху процесуалното. Ето защо се приема, че последното включва само кредиторите, чиито вземания подлежат на удовлетворяване в производството по несъстоятелност[27]. Единственото разграничение, което може да произтича от правопораждащия отношението юридически факт, касае поредността на удовлетворяване на вземанията по чл. 722 ТЗ, но отново не изключва кредитор по договор за поръчителство.

Излиза на практика, че този кредитор, нямайки възможността да предяви иск по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на поръчителя, ще бъде принуден безучастно да наблюдава влошаване финансовото състояние на длъжника си до изпадането му в неплатежоспособност или свръхзадълженост, защото не може да обезпечи обезпечението си. Междувременно, с оглед разпоредбата на чл. 133 ЗЗД, други кредитори на поръчителя могат да проведат успешно срещу него отменителни искове и да постигнат удовлетворяване на вземанията си чрез способите на индивидуалното принудително изпълнение и кредиторът по договор за поръчителство не може да вземе участие за защита на своето притезание. Едва когато са налице предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност, по силата на чл. 649 ТЗ той не само се ползва от последиците на конститутивното решение, но и е легитимиран сам да инициира производството по отменителен иск, като е улеснен и от разширената презумпция за недобросъвестност на всички свързани лица по ал. 4. С тази подробност обаче, че в такъв етап при удовлетворяване от имуществото, което е „върнато“ в масата на несъстоятелността, кредиторът по договор за поръчителство се конкурира с всички кредитори по несъстоятелността съобразно разпоредбата на чл. 722 ТЗ.

 

3. Константната съдебна практика понастоящем последователно застъпва разбирането, че отменителен иск е допустим по отношение действията на авалиста[28]. Основните аргументи на Върховния касационен съд се свеждат до самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, произтичащо от:

– самостоятелния правопораждащ юридически факт – едностранна абстрактна сделка;

– невъзможността на авалиста да противопоставя възражения, които има хоноратът;

– разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на менителничния поръчител е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействителното по каквато и да било причина, освен недостатък във формата.

Поставя се въпросът, дали разликите между поръчителството по ЗЗД и менителничното поръчителство са толкова фундаментални, че да обуславят различното третиране на кредиторите по двете правоотношения с оглед възможността за предявяване на отменителен иск.

В своята практика Върховният касацонен съд многократно е имал поводи да обсъди и посочи основните разграничителни критерии между поръчителството по ЗЗД и менителничното поръчителство, като именно на тези обстоятелства основава възможността за провеждане на отменителен иск по отношение действията на авалиста. Отликите обаче на менителничното поръчителство не произтичат от самоцелен стремеж задължението по авала да бъде самостоятелно, а от същността и предназначението на менителничните ефекти. Без да се навлиза в детайли, за целите на настоящото изложение следва да се отбележи, че менителничните ефекти са ценни книги, използвани като платежно средство или като средство за кредитиране. Съществено значение има тяхната гаранционна функция, произтичаща от особения начин на прехвърляне (чрез джиро), който предоставя на кредитора допълнителен солидарен длъжник (джиранта), както и от снабдяване с допълнителна претенция за същото вземане (това по каузалното правоотношение). Наред с това менителничните ефекти позволяват снабдяване с изпълнителен титул по облекчен ред (арг. от чл. 417, т. 9 ГПК).

Всичко това идва да покаже, че съществуването и уредбата на менителничните ефекти цели гарантиране удовлетворяването на кредитора във висока степен с оглед нуждите на търговския оборот. Именно от тази концепция произтичат и отклоненията в регламентацията на менителничното поръчителство в сравнение с общия гражданскоправен институт. Самостоятелният характер на задължението на авалиста обаче не се отразява на неговата основна определяща характеристика – авалът е лично обезпечение.

Съгласно чл. 485, ал. 1 ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което поръчителства, т.e. неговата отговорност се определя от пределите на отговорността по главното задължение. Авалистът дължи същата по вид престация, както и хоноратът, а съгласно чл. 483 ТЗ задължението може да е дадено и за част от главния дълг (т.е. възможно е отговорността на авалиста да е ограничена в сравнение с тази на лицето, за което поръчителства). Задължението на авалиста е функция на главния дълг, тъй като без съществуване на менителницата въобще е невъзможно да се поеме и задължение като поръчител по нея. Авалистът не разполага с exceptio ordinis и е солидарно задължен с лицето, за което поръчителства, и с тези, които следват по веригата. Той разполага с регресни права срещу лицето, в полза на което е платил, и срещу всички преди него по веригата. Ако по отношение на авалиста не бъдат направени необходимите действия за ангажиране на отговорността му, които трябва да бъдат направени по отношение лицето, в полза на което е поръчителствано, като предявяване, предизвестие, протест, авалът не поражда действие. Просрочването на менителницата освобождава от отговорност авалиста[29].

Очевидно е, че макар акцесорният характер да не е така силно изразен при авала са налице редици общи черти за двата института и сходствата не са само терминологични[30]. Независимо от еднаквата цел, която преследват – да бъде обезпечено главното вземане, практиката признава единствено на кредитора по менителнично поръчителство правото да проведе срещу поръчителя отменителен иск по отношение на действията, които го увреждат. По този начин, противно на основния аргумент за недопустимост на отменителен иск срещу поръчител по ЗЗД, все пак се допуска „обезпечаване на обезпечението“. Независимо че всъщност кредиторът по менителничен ефект, поради особеностите на тази сделка, посочени по-горе, разполага с много повече гаранции за удовлетворяване на вземането си, на него се предоставя и възможността да води Павлов иск срещу разпоредителните действия на поръчителя си, защото задължението на последния е самостоятелно.

В тази връзка впечатление прави, че становището, отричащо пасивната легитимация по отменителен иск на поръчител по ЗЗД, не почива на акцесорния характер на неговото задължение. Аргументациите на двете тези разглеждат институтите през различна призма – от една страна се извежда като основно съображение самостоятелният характер на задължението на авалиста, а от друга – еднаквата правна природа на поръчителството и иска по чл. 135 ЗЗД като форми на обезпечение.

 

4. Най-сетне, на фона на постигнатото в правно-исторически план тълкувателно развитие на чл. 135 ЗЗД, характеризиращо се със стремежа да се разшири обсегът на правата, които този иск брани, се поставя въпросът „Крайно либерално (В), умерено (Б) или рестриктивно (А) следва да се постъпи при постановяването на диспозитива на т. 1 по тълк. д. № 2/2017 г.?“.

Виждането, че всеки кредитор, включително и този, който е носител на непарично вземане, може да си служи с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, е застъпено от Върховния съд още през 1965 г.[31]. Видно от мотивите на Постановление № 1 от 29.03.1965 г. на ВС по гр. д. № 7/1964 г., обстоятелството, че чл. 135 ЗЗД се намира в глава седма на ЗЗД, регламентираща средствата за обезпечения на вземанията, не дава основание да се счита, че употребеното в този законен текст понятие „кредитор“ има по-тесен от обикновения смисъл.

Б. Изводът, че защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД намира приложение по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия, след като последният е придобил качество на длъжник вследствие снабдяване на кредитора със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него, може да посрещне допълнителния въпрос:

„Има ли за целите на иска по чл. 135 ЗЗД качеството на длъжник поръчителят преди да бъде заведено заповедно и/или изпълнително производство срещу него?“.

При евентуален отрицателен отговор на поставеното питане се озъбва логическата опасност като „маскирана“ предпоставка за материалноправната легитимация на кредитора по Павловия иск да бъде въведена изискуемостта на вземането, доколкото снабдяването със съдебно изпълнително основание и изпълнителен лист и започването на принудително изпълнение предпоставя изискуемост на претенцията.

Това (макар и маскирано) изискване пред кредитора на поръчителя ще внесе смущения в максимата, че не е необходимо вземането да е изискуемо[32].

От друга страна, към датата на депозиране:

– на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; или

– на осъдителния иск; съответно

– на молбата за започване на изпълнението

може да е изтекла общата петгодишна погасителна давност за упражняване на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД, която тече от момента на извършване на увреждащото действие[33].

Прочее, от изложението се вижда, че всичкият въпрос се свежда към въпроса, кой да бъде пренесен в жертва – кредиторите ли, или приобретателят?

В. Крайно либералното гледище предизвиква въпросите „Следва ли все пак да бъде отчетен акцесорният характер на задължението на поръчителя?“ и „Към кой момент се преценява състоянието на имуществото на поръчителя?“.

Евентуалният отрицателен отговор на първото и отговорът „към момента на придобиване на вземането“ на второто питане, гарнирани с максимата „не е необходимо вземането да е изискуемо“, биха предпоставили възможността на кредитора основателно да атакува всички увреждащи действия на поръчителя, извършени след възникване на вземането срещу последния[34].

Наистина „доброто“ общо обезпечение по смисъла на чл. 133 ЗЗД (платежоспособността на поръчителя) може да съставлява мотив за сключване на поръчителството, а оттам – и за кредитиране с повече охота, но това, само по себе си, не следва да е основание за приложимостта на защитата по чл. 135 ЗЗД, считано от момента на сключване на договора за поръчителство. Особено като се има предвид, че поръчителството може да бъде сключено преди главния дълг[35].

Преди падежа на главното задължение обаче кредиторът не може да иска плащане (нито извънсъдебно, нито съдебно) от поръчителя. Този момент е и вододелът за възможността кредиторът да разчита на второто имущество (това на поръчителя) за удовлетворяване на дълга[36]. С други думи, акцесорността следва да туря справедлива темпорална примка на подлежащите на атакуване действия: не всички, следващи датата на сключването на поръчителството, а тези, следващи датата на изискуемостта.

Дори съобразявайки, че

– изискуемостта и неизпълнението са две различни правни явления; и

– че неизпълнението на главния дълг не съставлява предпоставка за изискуемостта на задължението на поръчителя[37],

не може да не се отчете, че резервният длъжник обикновено влиза в играта, когато облигационният резултат претърпи контузията на неизпълнението[38].

 

5. Вместо финал

— Кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?

— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!

— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.

 

Бележки под линия:

[38] Наистина кредиторът се насочва към поръчителя при неизпълнение на длъжника, но задължението на поръчителя поначало не е за обезщетение за вреди – Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 647.