(доклад, изнесен на Научна конференция „Актуални проблеми на правното регулиране на бизнеса“, организирана от ЮФ при УНСС и Алумни клуба на завършилите ЮФ при УНСС, проведена на 30.11.2017 г. в гр. София)

1. Въведение

Обект на анализ в настоящия доклад е договорът в полза на трето лице (ДПТЛ), уреден в чл. 22 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Причината, поради която трябва да се отдели внимание на тази тема, се корени в това, че характерът на споменатия договор не е напълно изяснен[1].

В теорията[2] и съдебната практика[3] противоречието по същността на разглежданата правна фигура се простира в две основни линии. Първата е по отношение действието, което поражда договорът, втората касае възможността за прехвърляне вещни права върху недвижим имот в полза на третото по договора лице.

Неизяснените обстоятелства около действието на този договор и предмета на разпореждане чрез него са свързани. Това е така, защото характерът на действието, което поражда една сделка, детерминира и възможния предмет на разпореждане чрез нея[4]. Ето защо в това изследване първо ще се изясни действието, което поражда ДПТЛ, а след това ще се разгледа механизмът на разпореждане с вещни права върху недвижими имоти чрез него.

Анализът на тези въпроси ще се предшества от кратък анонс върху понятието и историческото развитие на ДПТЛ, тъй като не може да се изследва конкретно явление, без да се изясни общото, в рамките на което то съществува. Докладът ще завърши с предложения de lege ferenda в заключителната му част.

2. Поява и развитие на ДПТЛ

Известно е, че римското право се характеризира с конкретика. Юристите от тази епоха са избягвали създаването на абстрактни правни категории. Те установили отделни видове облигационни отношения като източници на задължения, но до едно абстрактно понятие за правна сделка, каквото познаваме днес, те така и не достигнали[5]. Във връзка с това също така конкретно уредено било и действието на облигационното отношение. Юристите лимитирали действието на облигацията между договарящите страни, а споразумения и уговорки за придобиване на права от трети лица били нищожни[6]. Релативността на облигацията била изразена чрез формулата alteri stipulari nemo potest[7]. Тази традиция се прилагала стриктно до 17-и век, когато за първи път е преодоляна от юриспруденцията в Холандия[8]. Това става под влияние на акцента, който Хуго Гроций поставил върху волята и съгласието на страните като съществени елементи на договора, а същевременно отговарял и на нуждите на бързоразвиващата се холандска икономика[9].

2.1. Уредба в българското законодателство

В България ДПТЛ е уреден още в отменения ЗЗД от 1892 г. в чл. 33, ал. 2 ЗЗД (отм.). Самата норма е реципирана косвено от Наполеоновия кодекс[10] през Гражданския кодекс на Италия от 1865 г. В правната литература от тази епоха договорът нерядко е назоваван и като „стипулация“[11]. В действащия Закон за задълженията и договорите посветен на този институт е текстът на чл. 22 ЗЗД. Необходимо е да се посочи връзката му с чл. 21 ЗЗД, който гласи, че договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица само в предвидените в закона случаи. От своя страна, чл. 22 ЗЗД посочва, че може да се договаря и в полза на трето лице. Следователно първият текст от посочените (чл. 21) урежда общото правило и общото изключение от него, a вторият (чл. 22) урежда конкретно такова. Конкретно, понеже ДПТЛ не е единственото изключение от правилото за релативност на облигацията. Освен него има и други, които, взети заедно, се групират под общото понятие „правни сделки с действие върху чужд правен кръг“[12].

3. Понятие

В теорията[13] се приема, че с ДПТЛ едната страна (обещател, промитент) се задължава към другата (уговарящ, стипулант) да изпълни поетото към нея задължение, но не на уговарящия, а на едно трето лице (ТЛ), което не е страна по договора. Страни, следователно, са само стипулантът и промитентът, а по тяхно съгласие точно определено[14] или определяемо ТЛ (бенефициер), което не участва в договора нито пряко, нито чрез представител, ще има правото да иска изпълнението на поетото от промитента задължение. В това се изразява и отклонението от правилото за релативността на облигационното отношение (чл. 21, ал. 1 ЗЗД).

При тази конструкция на договора се наблюдават следните правоотношения.

А) Отношение между страните по договора – стипулант и промитент (отношение на покритие). Като страни по договора, за тях важи и правото да унищожат, развалят или прекратят самия договор.

Б) Отношение между стипуланта и ТЛ (т.нар. „валутно отношение“). При него са възможни различни хипотези (гестия, дарение и т.н.).

В) Отношение между промитента и ТЛ (външно отношение). Съдържанието на това правоотношение се изразява в това, че поражда правото на лични искове срещу промитента за изпълнение на престацията, за която той се е задължил по договора.

Г) Отношения между третото лице и кредиторите на стипуланта (чл. 22, ал. 3 ЗЗД).

4. Противоречията в теорията и съдебната практика

Видно от чл. 22, ал. 1 ЗЗД, законодателят се е задоволил с това да посочи, че договарянето в полза на трето лице е допустимо. Лаконичната законова уредба на договора, както се изтъкна в началото, е породила два съществени дискусионни моменти, които се заключват около:

– характера на действие на ДПТЛ;

– възможността за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот в полза на третото по договора лице.

Отговорите на тези въпроси ще се потърсят, като се започне с първия поставен.

4.1. Схващания в теорията по отношение действието на ДПТЛ

Действието, което поражда ДПТЛ, се детерминира от специфичния характер, който разкрива тази правна фигура. При изследване на темата следва да се разграничи безспорното от спорното. Безспорното в случая е, че действието на договора се разпростира върху правната сфера на ТЛ, а спорът се поражда около момента на пораждането на това действие и в какво се изразява то. По отношение на тези противоречия по-широко приета в литературата е теорията за прякото и непосредствено придобиване на стипулираното право в полза на бенефициера[15]. Същата се споделя и в по-новата съдебна практика[16]. Съгласно тази теория, когато Х и У договарят в полза на ТЛ, последното придобива отстъпеното право преди да е заявило, че иска да се ползва от уговорката. Тоест от момента на постигането на съгласието между уговарящия и обещателя правото се транслира в патримониума на третото лице. Участието и волеизявлението му по самия договор са ирелевантни. Съгласно тази теория[17] това правило се извежда от употребената терминология в чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според който уговорката в полза на ТЛ не може да бъде отменена, след като то е заявило, че иска да се ползва от нея. Това е било така, понеже според терминологията на ЗЗД отменяват се съглашения и уговорки, които вече са породили действие. На следващо място, чл. 22, ал. 1 ЗЗД се тълкува през призмата на чл. 24, ал. 1 ЗЗД, съгласно който при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самото съгласие. По този начин се обосновава становището за автоматичното придобиване на права от ТЛ, пряко и непосредствено.

5. Какво е действието, което се поражда в действителност, и какво е значението на волеизявлението от бенефициера?

В настоящото изложение ще бъде направен опит да се обоснове разбирането, че волеизявлението на бенефициера има каузално значение за придобиване на правата по договора в негова полза. Тази теза има исторически контекст[18] и не е непозната в българската частноправна литература[19].

По-горе беше споменато, че съгласно терминологията на ЗЗД могат да се отменят съглашения и уговорки, които вече са породили действие. Това безспорно е така. ДПТЛ поражда действие със самото съглашение между страните, а неговата differentia specifica се изразява в това, че действието му се разпростира върху правната сфера на трето лице. Но това действие не проявява автоматично транслативен ефект. За да се изясни това, трябва да се преосмисли съдържанието и смисълът на нормативния текст в чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

Текстът в посочената разпоредба съдържа два основни елемента. Те са уговорката в полза на ТЛ и изявлението от това лице. Освен че законът включва изявлението на ТЛ като факт от значение за сделката, той определя и неговото съдържание. Третото лице трябва да заяви на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от уговорката в негова полза. Преди да е направено такова изявление, тя може да бъде отменена. Въпросът е придобива ли бенефициерът стипулираното по договора право преди да е заявил съгласието си за това? Нека посочим няколко хипотези, които са възможни в практиката. Възможно е уговарящият, целейки да изпълни свое задължение спрямо бенефициера, да сключи договор в негова полза, чрез който му прехвърля собствеността на определена вещ. От момента на съгласието между него и обещателя би следвало бенефициерът да стане собственик и върху него да се пренесе рискът от случайното погиване на вещта (res perit domino). По този начин, в случай че вещта действително погине, ТЛ би понесло вредата от това, тъй като задължението на обещателя спрямо него ще бъде формално изпълнено, но фактически притезанието остава неудовлетворено. Т.е. едно облигационно задължение се погасява по неблагоприятен за кредитора способ, въпреки знанието и волята му за това.

Може да се приведе и друг пример. Имайки предвид, че до изявлението на ТЛ уговорката може да бъде отменена, то същата по аргумент на по-силното основание (per argumentum a fortiori) може да бъде изменена. Следвайки застъпената теория (за автоматично придобиване на права от ТЛ), поддръжниците й трябва да се съгласят, че с договора може да се засегне отрицателно патримониума на бенефициера. Така например, ако е сключен договор в полза на Y, като уговорката хипотетично е на стойност 1000 лв., активът в патримониума му би се увеличил с посочената сума автоматично след сключването на договора. В един бъдещ момент (но преди Y да е заявил съгласие по договора) уговорката може да бъде изменена от страните А и В. Това изменение по своята правна същност е нов ДПТЛ. В разглеждания пример първоначално уговореното право, оценено на 1000 лв., е заменено с друго, но стойността на което е 200 лв. По този начин би се оказало, че след новото съглашение активът в патримониума на лицето от примера би трябвало да се редуцира с 800 лв. Става така, че новият договор всъщност не го ползва, а напротив би трябвало да засегне отрицателно правната му сфера. Разбира се, този извод не може да бъде подкрепен. Причината за това не е друга, а именно защото до изявлението, с което бенефициерът се съгласява да се ползва от уговорката, той няма претенция спрямо промитента. Дотогава страните могат да изменят съдържанието на престацията в негова полза както пожелаят. Това е възможно не защото законът позволява прякото намесване в правната сфера на ТЛ, а защото последното придобива правото в обема и съдържанието, за които даде съгласие.

Тази теоретична постановка обяснява въпросите, възникващи при възможните фактически усложнения при договора, за разлика от широко застъпената теза за автоматичното и непосредствено придобиване на права от бенефициера. Последната се крепи единствено на семантичното тълкуване на чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД във връзка с чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Ето защо смятам, че критиката на тази теория е основателна[20], а отхвърлянето й за обосновано. Необходимо е да се изследва механизмът на действие на договора в полза на трето лице, а това ще стане, като се анализира анатомията на самия договор.

Видно от чл. 22 ал. 1 ЗЗД, законът признава волеизявлението на ТЛ като юридически факт, с осъществяването на който се прекратява възможността страните по сключения договор да отменят едностранно направената уговорка. Съгласно разпоредбата уговорката в полза на ТЛ не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея. Да изрази бенефициерът съгласие по договора, означава по някакъв начин да доведе до знанието на уговарящия или обещателя, че иска да се ползва от него. Това може да стане и чрез конклудентни действия, например като потърси изпълнение от обещателя. Да се изрази съгласие, означава още да се даде отговор. Съгласието е ответна одобрителна, потвърдителна реакция, чрез която се съгласува определено поведение[21]. Затова простото мълчание или бездействие от страна на бенефицера не може да се приравни на съгласие. Респективно смисълът, който се крие в цитирания нормативен текст, е, че ТЛ може да се съгласи да се ползва от уговорката, докато последната не е отменена от уговарящия и обещателя. От тази гледна точка съгласието на ТЛ да се ползва от сключения договор е условие, с настъпването на което законът предвижда осъществяването на правните последици на сделката. Като такова, то не е модалитет по смисъла на чл. 25 ЗЗД, а е условие на правото (conditio juris), защото е предвидено в закона – не от страните. Следователно ДПТЛ, уговорка в полза на ТЛ и съгласието на това лице са различни неща. Договорът е съглашението, в което се включва уговорката в полза на третото лице. Последната е част от съдържанието на договора. Съгласието не е част от това съдържание. То е юридически факт, който макар да лежи извън съдържанието на сделката, черпи основание именно от нея, защото е предвидено в закона условие, което обуславя правните последици на договора.

Съгласието на бенефициера е релевантно единствено за уговорката в негова полза, а не за сключването на договора. Това е така, защото той не е страна по него и волята за сключването му е ирелевантна. Ето защо съгласието е юридически факт, който обуславя не действителността на договора, а неговите правни последици. Договорът не е незавършен, ако ТЛ откаже да се ползва от уговорката. В такъв случай страните могат да посочат друго лице или да прекратят договора. Това е така, тъй като действието на conditio juris е занапред (ex nunc). А след като ТЛ е дало съгласие, отмяната на уговорката е възможна само в два случая. При първия уговарящият трябва да си е запазил правото да я отмени съгласно чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД [вж. 6.2.]. При втория случай отмяна е допустима само ако ТЛ даде последващо съгласие за това. При тази хипотеза е налице отказ от възникнало право, който е напълно допустим[22].

5.1. Конститутивно и транслативно действие на ДПТЛ

С казаното дотук се маркираха двата стадия, през които минава действието на договора в полза на трето лице. Първият от тях се поражда със самото сключване на договора между стипуланта и промитента. Този етап се характеризира с това, че по съгласието на страните възниква правна връзка (vinculum iuris) между обещателя и третото лице[23]. В това се изразява разпростирането на действието в патримониума на лице, което не е страна по съглашението. При това знанието, участието или волеизявлението на това лице не е необходимо. То не е страна по договора. По силата на този договор в негова полза се поражда потестативното право, което му дава възможността да приеме (или откаже) престацията, за която се е задължил промитентът спрямо стипуланта. Следователно първият етап от действието на договора е конститутивен. Правото на бенефициера да приеме или да не приеме уговореното може да бъде упражнено както спрямо стипулатна, така и спрямо промитента[24]. Бенефициерът придобива стипулираното право след като даде съгласие за това. То, от своя страна, е притезателно, понеже има за съдържание правото на бенефициера да иска изпълнението на уговорената престация и задължението на промитента да изпълни. С изявлението на третото лице се заключва вторият етап от действието на договора, който е транслативен. Точно и затова уговорката не може да се отменя след изявеното съгласие от бенефициера (чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), понеже правото се транслира в неговия патримониум от този момент[25]. В подкрепа на това становище, освен разгледаните по-горе, са и виждането в теорията[26] и практиката[27], че страните по договора в полза на трето лице не могат да прекратяват по взаимно съгласие договора, щом като третото лице вече е изявило волята си да се ползва от уговорката.

Нуждата от волеизявление на ТЛ е безусловна, тъй като транслирането на права в неговия патримониум без съгласието му не е предвидено[28]. По този въпрос в литературата[29] се изказва становището, че нормата на чл. 24, ал.1 ЗЗД е специална по отношение на тази на чл. 22 ЗЗД и не допуска прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти в полза на лица, които не са страни по договора. Това становище следва да се подкрепи, но с допълнението, че е валидно не само при прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти, но и при сделките с движими вещи. Така разгледани нещата обясняват механизма на придобиване на правата от третото лице по договора, а от друга страна, съответстват на буквата и духа на закона, който, видно от разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗЗД, включва в себе си както уговорката между страните (първия етап), така и изявлението на третото лице по отношение на уговорката (втория етап).

5.2. От кой момент бенефициерът може да прави валидно волеизявление по сделката?

Още нещо съществено, което трябва да се отбележи, е моментът, от който ТЛ може валидно да упражни изявление за съгласие да се ползва от уговорката в негова полза. Отговорът е в чл. 22, ал. 1 изр. 2 ЗЗД, който бе разгледан. Тази разпоредба указва, че уговорката в полза на ТЛ не може да бъде отменена, след като то е заявило, че иска да се ползва от нея. Нещата са свързани логически. За да може ТЛ да изяви съгласие да се ползва или не от даден договор, същият трябва да съществува в правния мир. Следователно бенефициерът не може да упражнява правото да заяви съгласие или несъгласие както преди сключването на договора, така и паралелно със сключването му, защото все още не е конституирана в негова полза тази възможност. В този смисъл дадено такова съгласие е sine causa.

6. Правото на собственост като предмет на ДПТЛ

Юристите, творили в епохата преди 1945 г. и занимавали се с ДПТЛ, не са се спирали задълбочено върху въпроса, какви права могат да бъдат предмет на този договор[30]. Вероятно затова темата до днес е останала дискусионна. Въпросът относно възможността да се прехвърлят вещни права чрез ДПТЛ е комплексен и е свързан както с естеството му, така и с обекта на разпореждане чрез него. За да се установи евентуалността на тази възможност, трябва да се съобразим със следните фактори:

волеизявлението на бенефициера по договора;

вещния ефект на облигацията по българското право;

режима на прехвърляне на недвижими имоти.

По първата от изведените точки бе разгледано, че със съгласието на ТЛ настъпва транслативната сукцесия. По отношение на втората точка – трябва да се отбележи, че по силата на чл. 24 ЗЗД българското право е възприело т.нар. вещен ефект на облигацията. По третата точка трябва да се отчете правилото на чл. 18 ЗЗД, съгласно което прехвърлянето на собственост или учредяването на вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт[31].

След направените бележки дотук остава да се анализира как вещнотранслативният режим на недвижимите имоти се синхронизира с режима на действие, който разкрива ДПТЛ.

6.1. Транслиране на вещни права върху недвижим имот чрез ДПТЛ

В настоящото изложение ще бъдат разгледани две хипотези, дискутирани в доктрината, при които в полза на бенефициера по договора в негова полза се прехвърля право на собственост върху недвижим имот.

1) Транслиране на вещни права върху недвижим имот в полза на третото лице без участието му в нотариалното производство;

2) Транслиране на вещни права върху недвижим имот в полза на третото лице с участието му в нотариалното производство;

Накрая ще се разгледа общ и за двете хипотези проблем, който произтича от чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД.

6.1.1. Транслиране на вещни права върху недвижим имот в полза на третото лице без участието му в нотариалното производство

Споделя се в литературата[32] и в по-новата практика на ВКС[33], че ТЛ придобива правото на собственост или друго вещно право от момента на постигане на съгласието между уговарящия и обещателя. Той придобива правата по договора преди да е заявил, че иска да се ползва от уговорката в негова полза. Съгласно същото становище самото приемане от третото лице на уговореното в негова полза е едностранен неформален акт. Поддържа се, че не е необходим изричен акт за приемане от третото лице, който да бъде вписан. Ако бенефициерът не приеме уговорената в негова полза облага, отказът следвало да бъде формален, подлежащ на вписване.

Посочената теза не отчита спецификата на действието, което поражда разглежданият договор. А тя се изразява в това, че когато страните (стипулант и промитент) изповядат сделката пред нотариуса, съставеният нотариален акт учредява, на първо място, правото на ТЛ да се съгласи да се ползва от нея (конститутивен етап на ДПТЛ). Съгласието на третото лице е conditio iuris за тази сделка. Следователно транслативното действие на договора е в зависимост от осъществяването на това условие[34]. Остава да се разгледат възможните хипотези при тези отношения.

Първата от тях касае възможността бенефициерът да откаже да се ползва от уговорката. В този случай той упражнява потестативнто право, конституирано от сделката, с което парира възможността да придобие правото, уговорено в негова полза. В този случай не настъпва разместване на блага и първоначалният титуляр на вещното право запазва собствеността си, стига страните да не решат друго. Това е така, защото сделката остава валидна, понеже conditio iuris няма обратно действие. Страните могат да решат промитентът да прехвърли имота на стипуланта, да заменят ТЛ или да прекратят договора. Важен въпрос, който възниква тук, е дали отказът на бенефициера да се впише в имотния регистър? В разгледаното становище по-горе се дава положителен отговор, но в действителност трябва да се отговори отрицателно. Бенефициерът не се отказва от правото си на собственост, а отказва да придобие собствеността. Ето защо чл. 100 ЗС не касае обсъжданата хипотеза. На следващо място, спор може да възникне и относно периода за изявлението на бенефициера. Ако такъв срок не е уговорен, то приложими са правилата на чл. 69 ЗЗД[35].

Втората хипотеза касае случая, в който бенефициерът изразява съгласие да се ползва от уговорката. Въпросът е в каква форма следва да се изрази това волеизявление? Не може да се сподели по-горното виждане, че това е неформален акт. Изявлението за съгласие трябва да бъде извършено в писмена форма с нотариално заверен подпис и да се впише в имотния регистър. Изявлението е акт, с който настъпва транслативният ефект по договора, т.е. акт на прехвърляне на вещното право в патримониума на ТЛ. Следователно съгласно чл. 112 буква „а“ ЗС изявлението за съгласие подлежи на вписване.

6.1.2. Транслиране на вещни права върху недвижим имот в полза на третото лице с участието му в нотариалното производство

Втората възможност за прехвърляне на право на собственост в полза на ТЛ касае случая, в който то участва при изповядването на сделката пред нотариуса. В литературата[36] се посочва, че третото лице трябва да бъде индивидуализирано в нотариалният акт, както и да се удостовери изявлението му, че иска да се ползва от сделката. Изрично да се отбележи още, че стипулантът се отказва от правото си да отменя уговорката или да сменя третото лице впоследствие. Видно, чрез посочената конструкция авторите се стремят да приспособят действията на страните и бенефициера по договора към спецификите на чл. 22 ЗЗД.

Чрез осъществяването на този фактически състав правото на собственост върху недвижим имот се транслира в патримониума на лицето, посочено от страните в договора. Специфичното тук, е че последното се явява лично или чрез представител при сключването на договора и участва в това.

В разгледания случай не е лишено от основание съждението дали така сключената сделка разкрива характера на ДПТЛ. Възражения могат да се почерпят от следните му специфики. На първо място, при ДПТЛ третото лице няма как да изрази воля по договора едновременно със сключването му между стипуланта и промитента. Това е така, понеже сключеният договор между страните поражда правото на бенефициера да приеме да се ползва от него. Следователно, ако той все още не е сключен или в момента се сключва, за ТЛ не е конституирано правото по договора да приеме или не отстъпеното в негова полза [виж 5.2.]. На второ място, може да се дискутира дали участието на това лице в сключването на договора между стипуланта и промитента не го прави страна. Това е така, защото то участва както в преддоговорните отношения, така и в сключването на самия договор. Получава се така, че от страна на купувача по договора за продажба на недвижим имот субектите са двама, но със спецификата, че единият престира продажбената цена, а другият придобива собствеността върху имота (съсобственост не възниква). Причината за тези техни действия се крие във вътрешните им отношения.

Следователно такова съглашение е напълно валидно, но може да се дискутира дали продажбата се извършва по силата на ДПТЛ или посредством класически договор за продажба. В посочената по-горе хипотеза смятам, че третото лице не е бенефициер по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗЗД (трето неучастващо лице), а страна по договора. Противното разрешение необосновано привилегирова лицето, което придобива уговореното, тъй като него не би могло да се насочи към него иск за евентуална преддоговорна отговорност (culpa in contrahendo), въпреки участието му в преддоговорните отношения и в самото сключване на договора.

Може да се посочи, че често пъти границата между отделни видове сделки е тънка. Прекрачването й от страните може да промени характера на самия договор. Освен това страните могат да назоват съглашението помежду си както поискат, но не как те ще го наименуват, а това, какво е неговото съдържание и действие, определя характера на сключената сделка между тях.

6.2. Практически проблеми, които поражда чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД

В настоящия параграф остава да се разгледат още два въпроса. Първият е свързан с възможността уговарящият да си запази правото да отмени уговорката. Тази възможност произтича от чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Включването на такава клауза в договора представлява прекратително потестативно[37] условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД, затова този въпрос се пренася в полето на дискусията относно допустимостта на прекратителни условия при прехвърлителните сделки. В доктрината е изразено становище за тяхната недопустимост, като то се извежда analogia legis[38]. Срещу това виждане се дават и контрааргументи[39]. При липса на изрична законова забрана в тази насока смятам, че de lege lata няма основание нотариусът да откаже удостоверяването на такава клауза. Съгласието за отмяна на уговореното в полза на третото лице вещно право по своята правна същност е нов договор, с който се прекратява едно възникнало правоотношение. Поради това то трябва да се извърши чрез нов нотариален акт, а не чрез поправка на съществуващия[40].

Вторият въпрос касае възможността уговарящият да си запази правото да замени третото лице (чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД). Запазването на такава възможност от стипуланта представлява потестативно условие, чието действие също е правопрекратяващо. Това е така, тъй като се сключва нов договор, с който се погасява едно възникнало вече правоотношение. Досегашното лице се лишава от правата, които е придобило по сделката, а на негово място стипулантът посочва друго. Ето защо упражняването на това право също трябва да се извърши чрез съставянето на нов нотариален акт. И в двата случая, ако няма уговорен срок за упражняването на това право, бенефициерът може да поиска такъв да бъде определен съгласно правилата на чл. 69 ЗЗД. След изтичането на срока, в който стипулантът е могъл да упражни това право, правното положение на договора окончателно се стабилизира и отпада възможността настоящият бенефициер да бъде заменян.

7. Заключение и предложения de lege ferenda

Целта на настоящия доклад бе да анализира два полемични въпроса, които и до днес се дискутират в правната доктрина, свързани с договора в полза на трето лице. Това са въпросите за действието на този договор и възможността да се прехвърлят вещни права върху недвижим имот чрез него.

В изследването се достигна до извода, че съглашението между стипуланта и промитента по ДПТЛ поначало има конститутивно действие, тъй като учредява право в полза на бенефициера да приеме уговореното в негова полза. Съгласието на бенефициера е conditio iuris, с настъпването на който се прехвърля уговореното право в неговия патримониум. Това правило се изведе от самата уредба на договора в закона и е в противоречие с широко застъпеното гледище в теорията за автоматично придобиване на права по договора в полза на трето лице. С цел да бъдат премахнати полемиките по този въпрос, смятам, че съдържанието на нормата в чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД de lege ferenda може да се измени в следния смисъл: третото лице може да заяви на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от уговорката в негова полза, докато тя не е отменена, а след като заяви това, уговорката не може да бъде отменяна.

Въпросът за транслативното действие на договора пряко е свързан с вещния ефект на последния. Затова след изясняването му се стигна до решение на въпроса, свързан с вещнопрехвърлителния ефект. Установи се, че прехвърлянето на вещни права е напълно възможно, при няколко специфики. Те се свързват с възможностите, които дава чл. 22, ал. 1, изр. 3 ЗЗД на стипуланта. Те по своя характер са прекратителни условия по смисъла на чл. 25 ЗЗД. При това въпросът за вещноправния режим на изследвания договор неизбежно води до дискусията за допустимостта на прекратителните условия и срокове при транслативните сделки. De lege lata допустимостта им е безусловна, но с оглед принципа за сигурност на гражданския оборот, de lege ferenda може да се добави ал. 3 към чл. 25 ЗЗД с текст в следния смисъл:

Когато страните по едно съглашение са уговорили прекратително условие, обратното му действие при неговото осъществяване не засяга правата, придобити от трети лица преди това.

Ще завърша изложението с убеждението си, че дискусиите по отношение на изследваната тема трябва да продължат. Договорът в полза на трето лице продължава да буди интерес и всеки нов анализ по темата поражда допълнителни въпроси. Отговорите на тях тепърва ще се търсят в теорията.

Бележки под линия:

[1] Най-обширното изследване на договора в полза на трето лице в българската юридическа книжнина досега е направено от проф. И. Апостолов в неговия дисертационен труд „Правни сделки с действие върху чужд правен кръг“. Вж. Апостолов, И. Правни сделки с действие върху чужд правен кръг. С.: Печатница С. М. Стайков, 1937. Осен него, договорът в полза на трето лице е бил обект на изследване от редица други автори, чиито анализи също ще бъдат отбелязани в изложението.

[2] Становищата, застъпвани от различните автори, ще бъдат разгледани в съответното изложение.

[3] Така например в Решение № 268 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 965/2010 г., IV г. о., ГК се споменава, че с договор в полза на трето лице не могат да се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти. На другия полюс е Решение № 573 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 169/2009 г., IV г. о., ГК, в което се поддържа, че прехвърлянето на правото на собственост става със самия договор в полза на трето лице.

[4] Така например при договора за наем след ползване вещта следва да се върне. Ето защо предмет на договора за наем не може да бъде потребима вещ. При заема за потребление се дължат вещи от същия род, количество и качество. Тоест предмет на този договор са само родово определени заместими вещи; даването в заем на индивидуално определени вещи променя характера на договора (понеже се превръща в заем за послужване).

[5] Повече информация относно общото учение за договора в римското право виж Андреев, М. Римско частно право. С.: Тракия-М, 1999, 260–275.

[6] Zimmermann, R. The Law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Cape Town, Wetton, Johannesburg: Juta & Co, Ltd., 1992, p. 34.

[7] Вж. Berger, A. Encyclopedic dictionary of Roman law. The American Philosophical Society. Indipendence Square Philadelphia 6. September 1953, p. 595.

[8] Zimmermann,R. Op. cit., p. 42.

[9] Ibidem.

[10] Във Френския Code Civil договорът в полза на трето лице е уреден в чл. 1121, а в немското право уредбата му се съдържа в § 328 – Burgerliches Gesetzbuch (BGB).

[11] Така Меворах, Н, Лиджи, Д., Фархи, Л. Коментар на Закона за задълженията и договорите – чл.чл. 1–333. С., 1920, с. 90.

[12] Проф. Таджер (Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял 2. С., 1973, с. 173) разглежда договора в полза на трето лице като пример за рефлексно действие на договора. Разликата обаче между рефлексно действие на договора и действие на договор върху чужд правен кръг е изяснена в теорията (виж Калайджев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто прер. и доп. издание. С.: Сиби, 2013, с. 161, бел. под линия № 338) и тя е съществена. Изразява се в това, че при първия случай рефлексното действие настъпва по силата на закона (ex lege), докато при втория случай (действие на договор върху чужд правен кръг) това става по волята на страните.

[13] Така Калайджев, А. Цит. съч., 158–161; Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.: ЮрисПрес, 2002, с. 103; Голева, П. Облигационно право. С.: Фенея, 2013, с. 89.

[14] Вж. Решение № 3274 от 7.01.1971 г. на ВС по гр. д. № 1020/71 г., I г. о., където се застъпва, че бенефициерът следва да бъде точно определено лице. Това разбиране понастоящем не се поддържа. Няма пречки третото лице по договора да бъде поне определяемо.

[15]Така Голева, П. Цит. съч., с. 89; Кожухаров, А. Цит. съч., с. 105; Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Част III. Облигационно право. С.: Цикло-Печат „Шипка“, 1947, с. 178. Калайджев, А. Цит. съч., с. 165.

[16] Вж. например Решение № 573 от 25.10. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 169/2009 г., ГК, ІV г. о.

[17] Така Калайджиев, А. Договорът в полза на трето лице. – Пазар и право, 2003, № 9, 30–38.

[18] Още през 17 век, когато в Холандия за първи път започват да се сключват договори в полза на трети лица, юристите поставили изискване облагодетелстваното лице да декларира съгласието си за това. Вж. Zimmermann, R. Op. cit., p. 34.

[19] Вж. Русчев, И. Договорът в полза на трето лице. Обща постановка и очертаване на проблемите. Незадоволителността на различните обяснения на договора. – Собственост и право, 2010, № 2, приложение. Също и Велинов, Л. Юридически речник. С.: Отечество, 1994 (в съавторство с Георгиев, Г.). На стр. 155-156 Любен Велинов отбелязва, че „от момента, в който бенефициерът заяви, че приема уговорката, правата преминават върху него“.

[20] Вж. Русчев, И. Цит. съч. От същия автор вж. и Положението на бенефициера при договора в полза на трето лице. Развитие на доктрината и практиката. – Съвременно право, 2017, № 3, 7–26. Вж. и Топуров, П. Правно положение на бенефициера при договора в полза на трето лице – критични бележки върху теорията за прякото възникване на права. – В: Сборник с доклади от VII национална конференция на докторантите в областта на правните науки. С.: БАН, 2017, 190–197.

[21] Съвременен тълковен речник на българския език с приложения. В. Търново: Елпис, 1995, с. 1168.

[22] Вж. Торманов, З. Прекратяване на договора. С.: Сиби, 2013, с. 32.

[23] Вж. Zimmermann, R. Op. cit., p. 42.

[24] Тази възможност произтича от чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

[25] В Решение № 385 от 29.02.2012 на Районен съд – Русе по гр. д. № 5680/2011 г. също е застъпено становището, че ТЛ придобива уговореното право в негова полза чак след като е дало съгласие за това.

[26] Торманов, З. Цит. съч., с. 31.

[27] Вж. Решение № 277 от 9.02.1962 г. на ВС по гр. д. № 9982/61 г., IV г. о., както и Решение № 3274 от 7.01.1971 г. на ВС по гр. д. № 1020/71 г., I г. о.

[28] Освен че това не е предвидено в самата норма на чл. 22 ЗЗД, никъде в облигационния закон няма подобен текст, който да се прилага по аналогия. Освен това, когато валутното отношение по ДПТЛ е с дарствено намерение, ако се приеме, че волята на бенефициера е ирелевантна, ще се стигне до заобикаляне на договорния режим на дарението по чл. 225 ЗЗД. Виж още Цончев, К. Договор за дарение. С.: Наука и изкуство, 1988, с. 92.

[29] Бехар, Ж. Вещноправен ефект на договора в полза на трето лице. Нотариален бюлетин, 2003, № 2.

[30] Апостолов, И. Цит. съч., с. 179.

[31] Решение № 111/85 г., ОСГК на ВС – „нищожни са договорите, сключени при неспазване на предписаната по време на сключването им форма, освен ако не се признае тяхната действителност с последващ закон, който с изрична разпоредба придава обратна сила на новопредписаната форма“.

[32] Лазаров, Цв. Придобиване право на собственост върху недвижим имот чрез договор в полза на трето лице. – Собственост и право, 2004, № 7.

[33] Виж Решение № 573 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 169/2009 г., ГК, ІV г. о.; Решение № 268 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 965/2010 г., IV г. о., ГК.

[34] Не става въпрос за отлагане на действието на самия договор по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Сключването на договор под отлагателно условие е различна правна фигура от разглеждания тук. Виж Ставру, Ст. Нотариален акт под условие? – Професионален сайт „Предизвикай правото!“ (ISSN 1314-7854) http://challengingthelaw.com/veshtno-pravo/notarialen-akt-pod-uslovie/ (22.01.2012 г.; посетен за последно на 27.07.2017 г.).

[35] В този смисъл виж Решение № 37 от 16.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6418/2014 г., II г. o.

[36] Вж. Бъзински, М. Покупка на имот в полза на трето лице с банков кредит. – Собственост и право, 2003, № 2; Бехар, Ж. Цит. съч.

[37] Условието като модалитет на сделката, чието настъпване зависи от някоя от страните по съглашението, се означава като потестативно. Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ…, с. 440.

[38] Вж, Таков, К. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, 110–111.

[39] Вж. Торманов, З. Цит. съч., с. 122–124.

[40] Това е така, защото поправката на нотариалния акт е допустима по отношение на грешки при изписването на букви, цифри и др. под., но не и по отношение на формираната и изразена от страните по договора воля. В този смисъл вж. Решение № 158 от 19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6479/2014 г., IV г. о., ГК.

4 Коментари

  1. Здравейте, г-н Башов. Поздравления за статията! Забелязах една дребна неточност и искам да Ви информирам за нея. В бележка под линия № 10 сте посочили, че в Code Civil договорът в полза на трето лице е уреден в чл. 1121. От самото приемане на Code civil през 1804 г. до промените от 10 февруари 2016 г. относно договорите, общия режим на задълженията и тяхното доказване действително основният текст, посветен на договора в полза на трето лице, беше в разпоредбата на чл. 1121. След промените от 10 февруари 2016 г. обаче уредбата на договора в полза на трето лице е ситуирана в Глава IV: Действие на договорите (Chapitre IV : Les effets du contrat), Раздел 2: Действие на договора по отношение на трети лицa (Section 2 : Les effets du contrat ? l’?gard des tiers), Подраздел 2: Обещаване действието на трето лице и договор в полза на трето лице (Sous-section 2 : Le porte-fort et la stipulation pour autrui), и по-точно от чл. 1205 до чл. 1209. Съгласно действащата уредба разпоредбата на чл. 1121 е следната: “Договорът се счита за сключен в момента, в който приемането достигне до предложителя. Счита се сключен на мястото, където приемането е пристигнало” (Le contrat est conclu d?s que l’acceptation parvient ? l’offrant. Il est r?put? l’?tre au lieu o? l’acceptation est parvenue).

  2. Договорът в полза на трето лице винаги е бил интересна тема за мен. От чисто любопитство поставям няколко въпроса за дискусия, по които ще се радвам да споделите Вашето лично мнение. Някои от тях са пряко във връзка със статията, а други са малко по-далечни. Те са:
    1. Какви ще бъдат правните последици ако бенефициерът е определен твърде общо или изобщо не е определен?
    2. Може ли трето лице да бъде и едно неродено лице (напр. бъдещо дете) или невъзникнало лице (напр. все още неучредено дружество)?
    3. Към кой момент следва да лицето да е определяемо (ако изобщо възприемем, че трябва) – 1) към момента на съгласието на съвпадането на съгласието на уговарящия и обещателя, 2) към момента на изпълнението на договора или пък 3) (?) договорът е подставен под някакво условие ако възприемем, че трето лице може да бъде неродено/невъзникнало, действието ще се породи от момента на възникването му?
    4. De lege lata могат ли наследниците на уговарящия след неговата смърт да отменят уговорката в полза на трето лице и какъв е ефектът й? A трябва ли de lege ferenda да има някаква уредба в тази насока?
    5. Може ли отмяната да бъде направена със завещание, и ако да, от кой момент поражда действие?
    6. Може ли наследниците на бенефициера да приемат уговорката в негова полза след смъртта му (да/не или пък зависи от договора, напр. защото може да е с оглед личността на бенефициера)? A трябва ли de lege ferenda да има някаква уредба в тази насока?
    7. Как бихте коментирали тезата, че без съгласието на бенефициера договорът е с незаършен фактически състав (и какво всъщност различава от гледище на практиката тезата за условието, която подкрепяте, от тази)? А че при същата хипотеза може ли договорът да се квалифицира като нищожен поради липса на съгласие?
    8. Възмезден или безвъзмезден е договорът в полза на трето лице?
    Няколко дребни коментара:
    В първата хипотеза, която разглеждате в т. 5 от изложението, ако задължението е изпълняемо и не е с оглед на личността, отказът на бенефициера да приеме уговорката в негова полза би следвало да се счита като забава на кредитора, тъй като за него е безразлично кой ще изпълни задължението – дали неговият длъжник или едно трето лице. И обратно – ако се дава нещо различно от дължимото или пък задължението все още не е изпълняемо, дори и бенефириерът да откаже, последният няма да изпадне в забава, задължението няма да бъде погасено и не може по никакъв начин той да бъде задължен да приеме. Абсурдно е според мен в тази хипотеза да говорим за непосрествено действие, защото то е в колизия принципни положения относно изпълнението. Може би в тази хипотеза по-скоро е налице поемане на изпълнението, а не договор в полза на трето лице.
    Споделям предложението, което давате de lege ferenda за неотменимост на уговорката в полза на трето лице след като е приета. То има опора в Code civil – съгласно разпоредбата на чл. 1206, ал. 3 уговорката в полза на трето лице става неотменима от момента, в който приемането достигне до обещателя (La stipulation devient irr?vocable au moment o? l’acceptation parvient au stipulant ou au promettant).

    • На първо място благодаря за задълбочения прочит на статията, а след това и за интересните въпроси по нея. Смятам, че поставените въпроси дори заслужават самостоятелно разглеждане в отделни статии, тъй като наистина провокират по-задълбочен и аргументиран анализ. Тук в общи линии ще маркирам моите отговори, без претенция за изчерпателност, като си запазвам правото да ги допълня ?
      По отношение на първия въпрос, трябва да бъдат отделно разгледани хипотезите, в които бенифициерът е определен твърде общо, и случаите в които изобщо не е определен. Например възможно при една по-конкретна хипотеза направеното, макар и твърде общо определяне да прави третото лице поне определяемо, както е възможно да се окаже, че“твърде общото определяне“ всъщност не посочва изобщо третото лице. В първия случай, идентично на хипотезата, в която третото лице е определяемо, договорът ще е напълно действителен и годен да породи своите последици, за които обещателят се е съгласил спрямо уговарящия. Това е така, тъй като макар определянето на ТЛ да е твърде общо, но е определяемо. Респ. обещателят макар и да не знае към момента на съгласието конкретното лице, на което ще трябва да изпълни, има яснота по отношение възможният кръг от субекти, спрямо които в един последващ момент ще трябва да престира (например в момента на изпълнението). По друго е положението, когато третото лице, въобще не е определено / определяемо. Предвид характера на ДПТЛ, една от предпоставките за неговата валидност е изразеното съгласие на страните да облагодетелстват лице, което не е страна по договора и не участва в сключването му. При това положение когато такова лице въобще не е посочено, няма как да възникне задължение за промитента да изпълни договора. В теорията се срещат становища, че когато третото лице не е определено, договорът оставал да действа между страните, но тъй като съм размишлявал и над други хипотеза в хода на работата ми върху доклада, изкушавам се да вмъкна следните мои чудения. От една страна съм размишлявал, че в случая сключеният договор може да се определи като предварителен договор за сключване на бъдещ договор в полза на трето лице. От друга страна съм мислил и в насоката, че в такава хипотеза ще сме изправени пред незавършена сделка, тъй като от самата уредба в ЗЗД, която казва, че „може да се договоря в полза на трето лице“, следва да се заключи, че когато законът допуска сключването на подобно съглашение, елемент от последното е и посочването на трето лице. респ.при липсата на такова, сделката би била с незавършен фактически състав. Разбира се и двете становища се нуждаят от задълбочено разглеждане и аргументиране.
      Във връзка с втория въпрос. На общо основание е напълно допустимо третото лице да бъде както все още неродено дете, така и неучредено все още ЮЛ. Характерното тук е, че действието на договора е в зависимост на сбъдването на това отлагателно условие.
      По третия въпрос, смятам че третото лице трябва да бъде определяемо поне към момента на изпълнението на договора. Ако към този момент ТЛ не е определено, изпадаме в горната хипотеза, където бе разгледан случая в който бенифициерът въобще не е определен.
      4. De lege lata могат ли наследниците на уговарящия след неговата смърт да отменят уговорката в полза на трето лице и какъв е ефектът й? A трябва ли de lege ferenda да има някаква уредба в тази насока?

      В случая, смятам че от значение е каузалитета на вътрешното отношение между стипуланта и бенифициера. Когато договорът е бил сключен с дарствено намерение и в резултат на това разпореждане се е стигнало до засягане на запазената част на наследници не мисля, че има пречки последните да предявят иск за запазената част, НО това е нещо различно от правото да отменят уговорката. Смятам, че de lege lata такава възможност няма, не мисля и че е необходима, тъй като до колкото (и ако) определено разпореждане от наследодателя в полза на трето лице, засяга запазената част от наследството на наследниците, същите могат да се възползват от иска по ЗН.
      5. Може ли отмяната да бъде направена със завещание, и ако да, от кой момент поражда действие?
      Интересно хрумване, действително не се бях замислял. В тази хипотеза стига стипулантът да си е запазил правото по чл. 22 ал. 1, изр. трето ЗЗД (т.е. да си е запазил правото да отмени уговорката или да замени третото лице), това му право се включва в неговата правна сфера, а съгл. чл. 14 ЗН, завещателят може да се разпорежда чрез завещанието с цялото си имущество. Респ. в завещанието си, стипулантът може да реши да замени бенифициера, съответно да отмени уговорката, с което ще увеличи наследствената маса. Важно тук да се допълни е, че когато стипулантът си е запазил правото по чл. 22, ал. 1 изр. 3 от ЗЗД, бенифициерът би трябвало да има правото да поиска срок, в който уговарящия да може да упражни това си право, респ. ако такъв срок е имало и е изтекъл, не би могъл чрез завещание да го упражни, тъй като е погасено.
      6. Може ли наследниците на бенефициера да приемат уговорката в негова полза след смъртта му (да/не или пък зависи от договора, напр. защото може да е с оглед личността на бенефициера)? A трябва ли de lege ferenda да има някаква уредба в тази насока? –
      Действително, когато договорът не е бил intuito personae, наследниците могат да приемат уговорката, тъй като правото да се приеме е имуществено, респ. наследимо. По въпроса дали има нужда в закона уредба в тази насока, ще отговора отрицателно, тъй като са приложими общите правила и не би следвало законът да изпада в казуистика.

      7. Как бихте коментирали тезата, че без съгласието на бенефициера договорът е с незаършен фактически състав (и какво всъщност различава от гледище на практиката тезата за условието, която подкрепяте, от тази)? А че при същата хипотеза може ли договорът да се квалифицира като нищожен поради липса на съгласие?
      Тезата, че без съгласието на бенифициера, ДПТЛ е с незавършен ФС, беше застъпена от мен, в статията „Договор в полза на трето лице. Понятие и действие“ – бр. 10/2016 г. на Соб. и право. В настоящият доклад, който е доразвитие и изчистване на някои положения и становища, изразени в цитираната статия обаче смятам че застъпената тогава теза е погрешна. Това е така, защото същата няма легална опора. Когато чл. 22 ЗЗД казва, че може да се договаря в полза на трето лице, текстът има предвид лице, което не е страна по договора и не участва в сключването на последния. Следователно съгласието на третото лице не е елемент от фактическия състав на тази сделка, но е условие за действието на уговорката. Като такова, то е предвидено в самата законова уредба, за това е и условие на закона, а не отлагателно условие по смисъла на чл. 25. По същата причина не може да се квалифицира сключеният договор като нищожен, поради липса на съгласие, тъй като съгласието изхожда от страните – уговарящия и обещателя (а бенифициерът не е страна). Иначе в практиката не се подкрепя изложеното становище от моя страна, както сте посочили, тъкмо обратното, в най-новата практика на ВКС, се споделя че ДПТЛ поражда пряк и автоматичен ефект в патримониума на бенифициера, респ. неговото съгласие не било условие за настъпването на тези последици.

      8. Възмезден или безвъзмезден е договорът в полза на трето лице?
      Тук трябва да се разграничи каузата на договора, и каузата на уговорката. Уговорката, чиято кауза се крие във валутното отношение между стипуланта и бенифициера може да бъде както възмездна, така и безвъзмездна, например по-горе бе разгледан случай на разпореждането от стипуланта с дарствено намерение. Самият договор може да бъде сключен както възмезден, така и безвъзмезден.

  3. Здравейте,
    Благодаря за отзива и уточнението! Всъщност срещнах в статията и че на две места буквата “й” е излязла като “?”. Вярвам, че може да се оправи бързо неточността! 🙂

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук