Актуални въпроси на договорите за потребителски кредит в контекста на годишния процент на разходите

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

 

1. Увод

В условията на динамично развитие на пазара на кредитиране и постоянно нарастващата необходимост от защита на икономически по-слабата страна в правоотношението – потребителя, въпросът за прозрачността и коректното представяне на информация придобива ключово значение. Един от основните инструменти, чрез които се постига това на равнище Европейски съюз, е годишният процент на разходите (ГПР) – показател, който изразява всички разходи по кредита и позволява на потребителя да направи информиран избор между различни кредитни предложения.

Настоящата статия има за цел да разгледа правната уредба на ГПР в българското и правото на Европейския съюз, като проследи нейното развитие, съдържание и цели, както и да анализира проблемите, възникващи в практиката по прилагането ?. Особено внимание се отделя на задълженията на търговците да посочат компонентите на ГПР и правилния му размер, както и на последиците от неизпълнението на тези задължения.

Статията разглежда ГПР като централен елемент, но неизбежно засяга и свързани въпроси на потребителската защита – последици от недействителността на договора, процесуални особености и др., тъй като те са неразривно свързани с прилагането на санкциите при нарушаване на правилата за ГПР.

Анализът се стреми да изведе основните принципи, които следва да ръководят както законодателя, така и правоприлагащите органи, с оглед гарантиране на ефективна защита на потребителите. Предлагат се и някои предложения de lege ferenda за усъвършенстване на действащата правна рамка.

 

2. Правна уредба на годишния процент на разходите

 

2.1. Европейски директиви и транспонирането им в българското законодателство

Понятието годишен процент на разходите се появява в нашето законодателство под влияние на правото на Европейския съюз. За пръв път е уредено в отменения Закон за потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), с който в българското законодателство са въведени изискванията на Директива на Съвета 87/102/ЕИО от 22 декември 1986 година относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, отнасящи се до потребителския кредит („по-долу „Директива 87/102/ЕИО“). През 2010 г. е приет сегашният Закон за потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), въвеждащ в българското законодателство изискванията на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива на Съвета 87/102/ЕИО (по-долу „Директива 2008/48/ЕО“). Приета е нова Директива (ЕС) 2023/2225 на Европейския парламент и на Съвета от 18 октомври 2023 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 2008/48/ЕО (по-долу „Директива (ЕС) 2023/2225“), която българската държава още не е транспонирала, но уредбата на годишния процент на разходите в двете директиви не се различава съществено.

През 2014 г. е приет и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители, въвеждащ в българското законодателство изискванията на Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 (по-долу „Директива 2014/17/ЕС“). Законът се прилага за кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и за кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. В него също се уреждат и правила, свързани с ГПР.

От действащата правна уредба могат да се изведат някои основни положения:

 

2.2. Дефиниция за ГПР

ГПР представя общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК, чл. 29, ал. 1 ЗКНИП). Общите разходи по кредита са всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. Предвидено е, че разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в ГПР, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК, § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП). Общият размер на кредита е горната граница на кредита или общата сума, предоставена по договора за кредит (§ 1, т. 3 от ДР на ЗПК, § 1, т. 16 от ДР на ЗКНИП).

Според чл. 29, ал. 3 ЗКНИП разходите за откриване и поддържане на конкретна сметка, разходите за използване на платежни средства за плащанията, свързани както с погасяването, така и с усвояването на кредита по тази сметка, и други разходи, свързани с платежни операции, се включват в общите разходи по кредита за потребителя винаги когато откриването или поддържането на сметка е задължително, за да бъде получен кредитът или за да бъде получен при предлаганите условия.

В ЗПК законодателят изрично изключва някои разходи от обхвата на ГПР: разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходи, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходи за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит; разходи за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя (чл. 19, ал. 3 ЗПК).

 

2.3. Формула за изчисляване на ГПР

ГПР се изчислява по математическа формула, при която е нужно да се вземат предвид определени „допускания“ – например, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит (чл. 19, ал. 2 ЗПК, чл. 29, ал. 2 и 4 ЗКНИП).

 

2.4. Цели на ГПР

ГПР се въвежда с две цели. Първата е потребителят да получи информация за размера на разходи, които ще трябва да направи по кредита (съображение 37 от Директива (ЕС) 2023/2225, съображение 19 от Директива 2008/48/ЕО)¹. Втората е потребителят да може да сравнява различни оферти за сключване на договори за кредит, включително в други държави членки на Европейския съюз, по годишния процент на разходите (съображения 38 и 72 от Директива (ЕС) 2023/2225, съображения 19 и 43 от Директива 2008/48/ЕО)². За да се постигнат тези цели, европейският законодател изисква от всички търговци, предоставящи договори за потребителски кредит, предварително да предоставят информация на потребителите за размера на ГПР, включително в рекламите на кредитите³. Освен това ГПР е задължителен реквизит и на самите договори за потребителски кредит⁴.

 

2.5. Недействителност на договора за потребителски кредит

В ЗПК се предвижда, че договорът за потребителски кредит е „недействителен“, ако в него не е посочен ГПР (чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Според ЗКНИП в същата хипотеза кредитът е „нищожен“ (чл. 38, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП). И според двата закона търговците имат право да получат само чистата главница на кредита, без лихви, такси и други разходи (чл. 23 ЗПК, чл. 39 ЗКНИП).

 

2.6. Максимален размер на ГПР

През 2014 г. българският законодател въведе максимална граница за размера на ГПР (чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 29, ал. 9 ЗКНИП). Целта е да се ограничи възможността търговците да сключват с крайно затруднени потребители договори при неизгодни условия (с много високи разходи на годишна база)⁵. Според чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 29, ал. 10 ЗКНИП клаузи в договор, надвишаващи определената по чл. 19, ал. 4 ЗПК граница, се считат за нищожни. Според чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 29, ал. 11 ЗКНИП при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по чл. 19, ал. 5 ЗПК, надвзетите средства над прага по чл. 19, ал. 4 ЗПК се удържат при последващи плащания по кредита. Подобни правила има и в други държави членки на Европейския съюз, като европейският законодател е решил да не хармонизира уредбата по отношение на максималния размер на ГПР (съображение 73 от Директива (ЕС) 2023/2225).

 

3. Задължение на търговеца да посочи компонентите на ГПР в договора за кредит

 

3.1. Откъде произтича задължението?

В ЗПК и директивите на Европейския съюз липсва изрично задължение търговецът да изброи компонентите на ГПР. В чл. 7, т. 10 ЗПК (отм.) е имало изискване да се посочват компонентите, които не са взети предвид при изчисляване на ГПР⁶. Въпреки това днес по тълкувателен път се извежда, че е нужно да бъдат ясно изброени всички компоненти на ГПР. Целта е да се даде възможност на потребителя да провери дали ГПР е правилно изчислен. В този смисъл е например и изискването в договора за кредит да бъдат посочени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР (11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 29, ал. 2 ЗКНИП).

Изискването за посочване на компонентите на ГПР се извежда и от практиката на СЕС. Така в Решение от 20.09.2018 г. по дело C?448/17 („EOS KSI Slovensk“) на СЕС се приема, че в договора за кредит следва не само да е посочен размерът на ГПР, но и нужните „изчислителни данни“⁷. Съдът е дал указания на националната юрисдикция да провери дали клаузата в договора относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език (§ 68 от решението). Очевидно според СЕС липсата на ясно посочени компоненти на договора за кредит може да направи клаузата относно разходите по кредита неравноправна.

В Решение от 23.01.2025 г. по дело C?677/23 („Slovensk? sporite??a“) на СЕС във връзка с изискването в договора за потребителски кредит изрично да се посочат допусканията, използвани за изчисляването на ГПР, съдът приема, че те могат да имат комплексен характер, поради което е необходимо да бъдат посочени ясно, кратко и изрично в договора за кредит, като сама по себе си възможността потребителят да ги определи чрез прочит на различните клаузи от договора не е достатъчна (§ 63 от цитираното решение). Според СЕС това посочване трябва да позволи на потребителя да провери дали ГПР е изчислен от търговеца правилно (§ 59 от цитираното решение). Смятам, че аналогично следва да е тълкуването и досежно компонентите на ГПР. Не следва да се очаква от потребителя да ги определи чрез прочит на различните клаузи от договора.

Не би могла да се сподели тезата на някои търговци, че средният потребител, дори и да знае какви са компонентите на ГПР, е неспособен да изчисли ГПР по формулата в Приложение № 1 към ЗПК. Дори малък процент от потребителите да може да направи проверка, самото наличие на тази възможност дисциплинира търговеца. Освен това в съвременния свят потребителят може да си прибегне до различни технологии (включително онлайн калкулатори за ГПР) или да се допита до експерт. Всъщност логиката е обратната: точно защото формулата е сложна е нужно да се спазват завишени изисквания за прозрачност.

 

3.2. Какво е нужно да се посочи?

Достатъчно е да се изброят словесно компонентите на ГПР, не и цифрово, стига да става ясно кои суми по договора се имат предвид (например: „ГПР включва възнаградителната лихва и застрахователната премия“)⁸.

 

3.3. Къде трябва да се посочи?

Компонентите на ГПР следва да бъдат посочени в договора или общите условия към него, но не и например в Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, който се предоставя преди сключване на договора за кредит⁹.

 

3.4. Българската съдебна практика

В българската съдебна практика се сочи, че при липса на посочване на компонентите на ГПР не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК¹⁰. Това тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съмнително, доколкото там се изисква да бъде посочен само годишният процент на разходите, както и допусканията, използвани при изчисляването му. По-логично ми изглежда да се приеме, че договорът не е написан по достатъчно ясен и разбираем начин – в нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, което също е основание за недействителност по чл. 22 ЗПК, водещо до връщане на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК¹¹.

 

3.5. Съотношение между недействителност на договора и недействителност на неравноправни клаузи от него

Наличието на предвидено основание за недействителност на договора за кредит прави безпредметно изследването на въпроса дали отделна клауза от него е неравноправна. В този смисъл е Определение от 26.11.2020 г. по дело C-807/19 („Банка ДСК“) на СЕС, според което чл. 3 и чл. 8 във връзка с чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че в рамките на служебната проверка за евентуална неравноправност на клаузите в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, която националният съд извършва, за да установи дали е налице значителна неравнопоставеност между задълженията на страните съгласно договора, този съд може да взема предвид и националните разпоредби, гарантиращи по-висока защита на потребителите спрямо предвидената в тази директива.

В някои съдилища има практика да се дават указания на кредитодателя да посочи компонентите на ГПР дори когато липсват в договора¹². Това е неправилно, тъй като неизпълнението на указанията не може да доведе до прекратяване на делото – при всички положения следва да се приложи чл. 23 ЗПК.

 

3.6. Предложение за законодателни промени

De lege ferenda би било удачно законодателят изрично да предвиди в закона, че в договорите за потребителски кредит следва да бъдат изброени компонентите на ГПР, както и че непосочването им е основание за частична недействителност на договора за кредит.

 

4. Задължение на търговеца да посочи правилния размер на ГПР в договора за кредит

 

4.1. Откъде произтича задължението?

Значението на ГПР би могло да подтикне търговците да посочват неверен размер в договорите, надявайки се да получат предимство пред останалите търговци на пазара или да създадат привидност, че са спазили нормативните изисквания. В европейското и българското законодателство липсва изрична разпоредба, която да урежда какви са последиците от погрешното посочване на размера на ГПР. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се урежда само, че в договора следва да бъдат посочени ГПР и допусканията, използвани при изчисляването му. В практиката на българските съдилища обаче се утвърди разбирането, че невярното посочване на ГПР се приравнява на непосочване на ГПР, с последиците по чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 23 ЗПК¹³. Основен аргумент се черпи от Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) на СЕС, в което съдът е достигнал до извод, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Освен това СЕС приема, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски¹⁴ при посочване на ГПР, който не включва всички разходи по договора за кредит, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер (§ 55 от цитираното решение).

 

4.2. От значение ли е колко голямо е отклонението от действителния размер на ГПР и дали е посочен по-нисък или по-висок размер?

Смятам, че за приложението на Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) на СЕС е без значение конкретният размер на отклонение от действителния размер на ГПР, защото дори и минимална разлика би могла да има значение за потребителя при определяне на обхвата на задължението му и най-вече при сравняване на кредитни предложения¹⁵. В този смисъл е тълкуването, дадено с Решение от 13.02.2025 г. по дело C-472/23 на СЕС („Lexitor”), че чл. 23 от Директива 2008/48/ЕИО във връзка със съображение 47 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която в случай на неизпълнение на задължението за информиране, наложено на кредитора съгласно чл. 10, § 2 от тази директива, предвижда еднообразна санкция, състояща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски, независимо от конкретната степен на тежест на нарушението, ако това нарушение може да постави под въпрос възможността на потребителя да прецени обхвата на поетото от него задължение. В мотивите обаче се сочи, че освен ако националният съд не установи друго, принципът на пропорционалност допуска¹⁶ държава членка да реши да предвиди единна санкция, състояща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски за неизпълнението на различните задължения за информиране, предвидени в чл. 10, § 2 от Директива 2008/48, макар че индивидуалната тежест на неизпълнението на тези задължения, както и произтичащите от него последици за потребителя могат да варират в зависимост от случая (§ 57 от цитираното решение). В решението се разяснява, че нарушение има и когато е посочен по-висок ГПР от действителния: „Всъщност, ако се приеме, че в договор за кредит може да се посочи завишен ГПР, съществува риск това посочване да бъде лишено от практическа полза за потребителя и следователно да се застраши постигането на целта, преследвана със задължението, предвидено в чл. 10, § 2, б. ж) от Директива 2008/48, както тази цел следва от съдебната практика, цитирана в точки 28 и 29 от настоящото решение. От това решение може да се изведе и че в този случай има нарушение на Директивата“ (§ 31-32)¹⁷. Това показва, че е важен точният размер на ГПР и че всяко отклонение, дори това, което не е в полза на търговеца, засяга функцията на ГПР.

По аналогичен начин трябва да се подходи при отговора на въпроса, поставян в практиката: дали е невярно посочен ГПР, ако дължимата възнаградителна лихва е изчислена, като е прието, че годината има 360 дни, вместо 365 или 366 дни¹⁸. Изчисляването на база 360 дни води до по-висок размер на лихвата¹⁹. Съгласно раздел I, б. „в“ от Приложение № 1 към 2008/48/ЕО (транспонирано в т. 2, б. „в“ от Приложение № 1 към ЗПК): „Интервалите между датите, използвани в изчисленията, се изразяват в години или в части от година. Приема се, че годината има 365 дни (или 366 дни през високосни години), 52 седмици или дванадесет еднакви месеца. Приема се, че еднаквият месец има 30,41666 дни (т.е. 365/12), независимо от това дали годината е високосна или не“²⁰. Ето защо правилният начин за изчисляване на разходите за възнаградителна лихва по договор за кредит е на база 365/366 дни. Изчисляването на база 360 дни води до невярно посочване на ГПР, съответно до прилагането на чл. 22 и чл. 23 ЗПК.

Следва да се отбележи, че ГПР трябва да е правилно изчислен до знака след десетичната запетая. Ако числото, следващо числото след десетичната запетая, е по-голямо или равно на 5, предходното след десетичната запетая се закръгля с една единица нагоре²¹.

 

4.3. Включват ли се в размера на ГПР разходи, уговорени в нищожни клаузи

Според някои автори и съдилища при наличие на нищожни клаузи, уреждащи заплащане на разходи, които по принцип подлежат на включване в ГПР, действието на договора би могло да се запази, като се приеме, че той е частично недействителен на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД²². Тази теза не може да бъде споделена. В Решение от 13.02.2025 г. по дело C?472/23 („Lexitor“) запитващият съд е поискал да разбере дали може да изключи от обхвата на ГПР разходите, уговорени в неравноправна клауза от договора. СЕС е приел (§ 34-35 от решението), че в изчисляването на ГПР се включват и разходите, които потребителят следва да плати въз основа на клаузите на договора за кредит, включително тези, които впоследствие се оказват неравноправни и не обвързват потребителя. Съдът се е позовал на чл. 19, § 3 от Директива 2008/48, според който изчисляването на ГПР се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще „остане в сила“ за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и в сроковете, предвидени в договора за кредит. Тоест според СЕС недействителността на отделни клаузи от договора не означава, че предвидените в тях разходи са изключени от обхвата на ГПР.

Макар и да не е заявено изрично, тълкуването в Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) на СЕС касае всяко невярно посочване на ГПР, независимо дали при формирането на последния е взета предвид недействителна клауза. Това е така, доколкото средният потребител не би могъл да направи сам преценката относно действителността на клаузата. В тази връзка СЕС е имал повод да се произнесе, че при изключване само на конкретни недействителни клаузи би могло да се стигне до премахване на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на тези клаузи спрямо потребителя, доколкото търговците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за недействителни, интересите им ще са защитени²³. За да аргументира тази теза, съдът се е позовал на чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка със съображение 24 от нея, според които Директивата има за цел и да разубеди продавачите или доставчиците да използват неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл са Решение от 15.06.2023 г. по дело C-520/21 („Bank M.“), § 66, Решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10 („Banco Espa?ol de Cr?dito“), § 69 и др., постановени от СЕС.

Следва да се коментира и Решение от 15.03.2012 г. по дело C-453/10 („Pereni?ov?“) на СЕС, в което се приема, че търговска практика като разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на действителността на сключения договор за кредит. СЕС е констатирал, че в Директива 93/13/ЕИО не са предвидени основания за недействителност на договора за кредит. Изрично е пояснено, че Директива 93/13/ЕИО не е пречка за държава членка да предвиди, при спазване на правото на Съюза, национална правна уредба, която допуска сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за недействителен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (§ 35 от Решение от 15.03.2012 г. по дело C-453/10 („Pereni?ov?“) на СЕС). Именно такава възможност е предвидена в правото на съда, отправил преюдициалното запитване.

Поради изложеното следва да се приеме, че недействителността на клауза, с които се уговарят конкретни разходи по кредита, не означава, че тези разходи не следва да са взети предвид при изчисляване на ГПР. В този смисъл е и българската съдебна практика²⁴, а и теорията²⁵.

 

5. Последиците по чл. 23 ЗПК и чл. 39 ЗКНИП

Според чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО и чл. 38 от Директива 2014/17/ЕС държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на Директивата и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, но е указано, че те следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.

 

5.1. Вид на недействителността

а) Езиково тълкуване

Такива санкции в българското законодателство са въведени с разпоредбите на чл. 22 ЗПК и чл. 38 ЗКНИП, според които нарушаването на конкретни правила, свързани със защитата на потребителите, води до недействителност²⁶ на договора за кредит. В чл. 38 ЗКНИП се пояснява, че се касае за нищожност. Следва да се извърши обаче систематично тълкуване на посочените разпоредби с чл. 23 ЗПК и чл. 39 ЗКНИП, според които при недействителност на договора за кредит търговецът има право само на чистата стойност на кредита, но не и лихвите, таксите и др., предвидени в договора разходи. Ако се касаеше за изначална нищожност, щеше да се прилага правилото на чл. 34 ЗЗД и всяка от страните да дължи връщане на това, което е получила по договора. В случая обаче са уредени различни последици: кредитодателят може да задържи получените вноски до размера на чистата стойност на кредита. Освен това текстовете на чл. 23 ЗПК и чл. 39 ЗКНИП допускат и тълкуване, че кредитодателят няма право незабавно да получи цялата чиста стойност на кредита. Възможно е да се приеме, че кредитодателят има право на чистата стойност на кредита при първоначалните условия, т.е. на падежа на всяка вноска по погасителния план. Така може да се окаже, че законодателят не е имал предвид абсолютна, а частична нищожност на договора за кредит. В този случай нищожни ще са само клаузите, уреждащи разходите по кредита – лихви, такси, застраховки и др.

б) Телеологично тълкуване

От мотивите към законопроекта и обсъжданията в Народното събрание не може да се направи категоричен извод дали волята на законодателя е била договорът да е изцяло или частично нищожен.

в) Сравнителноправно тълкуване

В сравнителноправен план има държави, в които е уредена изначална нищожност на договора за кредит и чистата стойност подлежи на връщане по правилата на неоснователното обогатяване. В други държави се урежда, че договорът за кредит запазва действието си, с изключение на клаузите, предвиждащи заплащане на лихви, такси и др. разходи.²⁷ Тъй като не знаем откъде е заимствана нашата правна уредба, не бихме могли да твърдим, че е предпочетен единият или другият модел.

г) Практика на Съда на Европейския съюз

Когато се анализира въпросът какъв е видът на недействителността, следва да се има предвид, че в практиката на СЕС във връзка с неравноправните клаузи се застъпва, че потребителят може да „приеме“ неравноправността. Съображенията са, че защитата е установена в полза на потребителя и той би следвало да може да се откаже от нея, ако е запознат с последиците от това свое решение. Освен това се навеждат доводи, че в някои държави неравноправната клауза може да повлече нищожност на целия договор, поставяйки потребителя в по-тежкото положение да трябва да заплати главницата наведнъж и незабавно. Приема се, че по този начин потребителят бива наказан, а търговецът не бива възпиран да включва неравноправни клаузи в договорите си. Така в Решение от 30.04.2014 г. по дело C-26/13 („K?sler“) на СЕС, § 84 се казва: „(…) последицата от такава недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по заема в размери, които вероятно биха превишили финансовите възможности на потребителя и по този начин биха поставили в неблагоприятно положение по-скоро потребителя, отколкото кредитодателя, който като логична последица не би бил възпрян да включва подобни клаузи в предлаганите от него договори“ Вж. и Решение от 21.02.2013 г. по дело C-472/11 („Banif Plus Bank“) на СЕС, Решение от 03.10.2019 г. по дело C?260/18 („Dziubak“) на СЕС, Решение от 29.04.2021 г. по дело C-19/20 („Bank BPH“) на СЕС и др. В същото време се приема, че за настъпването на недействителността на неравноправни клаузи не е нужно формално изявление на потребителя, че иска да се ползва от защитата. Това, че съдът трябва да го информира за последиците от недействителността и да му даде възможност да се откаже от защитата, означава, че той поначало се ползва от тази защита. Ако той не отговаря, съдът пак дължи прилагане на законовите последици (Решение от 07.12.2023 г. по дело C-140/22 на СЕС („mBank”), § 57 и 60.

Същата логика би следвало да е приложима и при директивите за потребителските кредити, защото и там защитата е установена в полза на потребителя, а санкциите трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.

д) Българската съдебна практика

В българската съдебна практика масово се приема, че в чл. 22 ЗПК е уредена изначална нищожност, а в чл. 23 ЗПК – частна хипотеза на неоснователно обогатяване²⁸. Поради това се прави извод, че съдът може да отхвърли иск за заплащане на вноски по договора за кредит, ако е предявен на договорно основание и се констатира недействителност по чл. 22 ЗПК²⁹. Друга част от съдебните състави, виждайки несправедливостта на това разрешение, приемат, че искът не може да се отхвърли, тъй като „би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност“³⁰.

В практиката на ВКС се среща и разбиране, че в ЗПК и ЗКНИП е уредена относителна недействителност на договора за кредит, с аргумент, че само потребителят, не и трети лица, могат да се позовават на нарушението и че съдът не е длъжен да следи служебно за недействителността, когато потребителят не участва като страна по делото³¹.

е) Правната литература

В правната литература, предимно с аргументи, черпени от систематическото тълкуване на разпоредбите на ЗПК и ЗКНИП, се застъпва разбирането, че в чл. 23 ЗПК е уреден особен случай на частична недействителност на договора за кредит, поради което главницата се дължи на договорно основание, а не като дадено при изначална липса на основание по смисъла чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД³². Среща се обаче и тезата за абсолютна нищожност.³³

ж) Особен вид недействителност

Според мен следва да бъде подкрепено виждането, според което договорът за кредит запазва действието си, с изключение на клаузите, уреждащи разходи по кредита. Смятам, че в чл. 22 ЗПК и чл. 38 ЗКНИП е уредена недействителност, която не съвпада с характеристиките на нито една от утвърдените в българската правна теория видове³⁴. Тя прилича на частичната нищожност по това, че съдът следи служебно³⁵ за нея, и по това, че настъпва, без да е нужно позоваване от страната³⁶. Различава се по това, че може да бъде санирана с волеизявление на страната, която има интерес от недействителността. Прилича на висяща недействителност по това, че може да бъде санирана с волеизявление на конкретно лице³⁷, но се различава по това, че съдът следи служебно за недействителността, а не чака проявление на допълнителен факт (изявление на конкретно лице). Не става дума за относителна недействителност, защото тя се прилага само спрямо лица, които не са страна по сделката³⁸, и е нужно да бъде обявена изрично от съда след позоваване от заинтересованото лице³⁹. В случая единствено условно би могло да се говори за „относителност“, доколкото недействителността може да се зачете служебно единствено когато страна по делото е потребител. Не би могло да се прави паралел с унищожаемостта, тъй като последиците не отпадат с обратна сила при обявяването на недействителността, а и за нея съдът следи служебно, без да е нужно волеизявление на лице с опорочена воля⁴⁰.

Впрочем в най-новата практика на ВКС като че ли се върви точно към такова комплексно разбиране за недействителността. В Решение № 47 от 10.02.2026 г. по т. д. № 963/2025 г. на ВКС, I т. о.: „При обявяването на недействителността положението на потребителя е сходно с това по валиден договор, по който на кредитора е дължима единствено главницата (…) Недействителността на потребителския договор, съгласно вътрешното право, има прилики с договорната нищожност – относно нейното основание, което е противоречие на договора с императивни изисквания на закона. Наподобява обаче и висящата недействителност с оглед възможността за отказ от потребителска защита, при което договорът може да породи правните си последици. Същевременно самата претенция за връщане на даденото по чл. 14, ал. 2 от ЗПК-2006 г. (отм.), както се посочи по-горе, поставя потребителя в положение, сходно с това на ответника по иск за реално изпълнение на договора (относно главницата)“.

з) Предложение за законодателни промени

De lege ferenda въпросът следва да бъде уреден изрично, като се предвиди, че в случаите по чл. 22 ЗПК и чл. 38 ЗКНИП договорът за потребителски кредит запазва действието си, с изключение на клаузите, от които произтичат разходите по кредита. Съдът следва да приложи тези последици служебно по спор, по който страна е потребител, като преди това му даде възможност да се откаже от защитата. Ако се възприеме тезата за абсолютната нищожност, съдът би следвало да разясни на страната какви ще са последиците от недействителността – че незабавно ще се дължи връщане на цялата главница. При нищожност само на клаузите, от които произтичат разходи по кредита, този проблем не стои, защото вноските продължават да се дължат на падежа по погасителния план.

 

5.2. Действителност на договора за цесия по договор, който е недействителен

В тази връзка се поставя въпросът действителен ли е договорът за цесия по договор, който е недействителен по чл. 22 ЗПК и чл. 38 ЗКНИП, следва ли съдът да присъди чистата главница на цесионера. Ако приемем, че се касае за частична нищожност, проблем няма – цесията ще произведе действие само до размера на чистата стойност на кредита. Ако се касае за изначална нищожност, то цесията не би произвела прехвърлително действие⁴¹. В практиката на ВКС обаче се споделя вече изложеното по-горе виждане, че основанието на вземането е без значение за приложението на чл. 23 ЗПК⁴².

 

5.3. Действителност на обезпеченията по договор за кредит, който е недействителен

Важен от практическа гледна точка е и въпросът дали ипотеката и поръчителството по договор, който е недействителен, ще останат действителни за размера на чистата стойност на кредита, или ще са нищожни поради акцесорността им. При частична нищожност считам, че обезпеченията следва да запазят действието си до размера на чистата стойност на кредита⁴³. Сред поддръжниците на тезата за абсолютна нищожност, включително в практиката на ВКС, обаче се застъпва, че обезпечението е нищожно, тъй като липсва главен дълг⁴⁴.

De lege ferenda би било добре да се уреди, че при прилагането на чл. 23 ЗПК обезпеченията запазват своето действие до размера на чистата стойност на кредита.

 

6. Хипотези на невярно посочване на ГПР

Ще бъдат разгледани някои от по-популярните практики в последните години. Следва пак да се изтъкне, че се касае за случаи, в които в договора ясно са изброени компонентите на ГПР, в противен случай директно ще може да се приложат аргументите по т. 3 от настоящата статия.

 

6.1. Допълнителни услуги

а) Кои разходи за допълнителни услуги се включват в ГПР

В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е предвидено, че разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в общите разходи по кредита, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия⁴⁵. Въз основа на това правило търговците често уговарят допълнителни услуги в договорите за кредит, като твърдят, че не са задължителни.

б) Свързаност на услугата с договора за кредит

Съдът първо следва да установи, че услугата е свързана с договора за кредит. Услуги, които не са свързани с договора за кредит, не представляват общи разходи по него и съответно не се включват в ГПР.

в) Задължителност на услугата

На следващо място, съдът следва да провери дали услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. За да се „застраховат“, търговците обикновено включват в договорите и клаузи, че допълнителната услуга не е задължително условие за сключване на договора, или пък изискват декларация от потребителя, че му е предоставена възможност да сключи договор и без допълнителната услуга. В Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) на СЕС обаче се разяснява, че националната юрисдикция не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителни услуги са били поискани свободно при сключването на договора за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Смятам, че преценката дали една услуга е задължителна следва да се основава на всички обстоятелства по делото, като се държи сметка, че търговецът е по-силната страна в правоотношението. Важно е да се отчита, че сочените от търговците доказателства за свободен избор често са подвеждащи – например твърди се, че при онлайн заявка за потребителски кредит потребителят е избрал да получи допълнителна услуга чрез поставяне на отметка в нарочно поле, а всъщност полето е отметнато по подразбиране или текстът е неясен.

г) Договорна конструкция за прикриване на действителни разходи по кредита

При отрицателен отговор на някой от двата въпроса (дали услугата е свързана с договора за кредит и дали услугата е задължително условие за сключване на договора) съдът следва да провери дали е налице конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Такива указания са дадени в Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) на СЕС, където се изтъква, че чл. 22, § 3 от Директива 2008/48/ЕО задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (§ 41 от цитираното решение). Под „конструкции“ съдът има предвид допълнително възнаграждение на кредитора, което при нормални обстоятелства би подлежало на включване в ГПР.

Според мен за наличието на конструкция следва да се основава на цялостна преценка на обстоятелствата по делото. Индиция може да е размерът на възнаграждението за услугата, уговорено в полза на кредитора – често 50 % и дори 100 % от отпуснатия кредит. Характерът на самите услуги също може да насочва към извод, че не се касае за реални услуги.

В Решение от 21.03.2024 г. по дело C?714/22 („Профи Кредит България“) СЕС е указал на българския съд да провери и дали целта на кредитора не е да заобиколи правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който урежда максималния размер на ГПР. Причината е, че това е конкретната фактическа обстановка, с която го е сезирал българският съд. Очевидно обаче според СЕС проблем има не само когато се цели да се заобиколи правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК (да не се стигне до надхвърляне на максимално допустимия му размер), но и изобщо когато ГПР се представя за по-нисък, отколкото всъщност е. Често договорите са така написани, че размерът на ГПР без прикритите разходи да е максимално близък до границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нарушение обаче, съответно основание за недействителност на договора, би имало и когато с прибавянето на прикритите разходи ГПР не надхвърля границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Идеята е ГПР да служи като ориентир за потребителите, поради което е важно в договора за кредит да е посочен действителният му размер.

д) Прибавяне на възнаграждението по допълнителните услуги към главницата

Понякога търговците твърдят, че възнаграждението за допълнителните услуги се отпуска като главница и поради това не представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК. Тази теза е несъстоятелна. В Решение от 21.04.2016 г. по дело С-377/14 („Radlinger“) на СЕС, § 91, се приема, че чл. 3, б. „л“ и чл. 10, § 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които кредитодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. За отговора на въпроса СЕС е съобразил, че след като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в чл. 3, б. „з“ от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, спадащи към общите разходи по кредита за потребителя (§ 85 от цитираното решение). Поради това СЕС приема, че в общия размер на кредита се включват само реално предоставени на разположение на потребителя суми, но не и такива, които не са му били изплатени от кредитора, а последният ги е ползвал (удържал/приспаднал) за плащане на разходи, свързани с кредита. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита (§ 87 от цитираното решение).

6.1.1. Услуги по приоритетно разглеждане и отлагане и намаляване на месечни вноски

а) Примери

В голяма част от договорите за кредит се включват клаузи за една или две допълнителни услуги. Първата услуга дава на клиента приоритет при разглеждането на искането му за отпускане на кредит и при предоставянето на разположение на средствата, което трябва да се извърши до 24 часа, след като кредитодателят е получил подписания договор за кредит. Втората услуга позволява да се отложи плащането или да се намалят месечни вноски в случай на неработоспособност, прекратен трудов договор, неплатен отпуск, загуба или повреда на имущество в резултат на бедствие или смърт на лицето, участващо с доходите си в домакинството. Обикновено се уговаря разсрочено плащане на двете допълнителни услуги заедно с месечните вноски по кредита. В защитните си тези търговците се позовават на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като твърдят, че допълнителните услуги не са задължителни за сключване на договора.

б) Разрешения в съдебната практика

Според трайната съдебна практика разглежданите услуги не са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК⁴⁶. Сочи се, че такива допълнителни услуги са тези, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – например издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и други подобни. Изтъква се, че разглежданите услуги имат характер на действия, свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси. Приема се, че клаузите заобикалят изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. В същото време обаче разходите по тези клаузи подлежат на включване в ГПР, тъй като представляват общи разходи по кредита. По същество по този начин се обосновава наличие на договорна конструкция за прикриване на разходи по кредита⁴⁷.

Дори да се приеме, че се касае за допълнителни услуги, същите обикновено са свързани с договора за кредит и на практика са задължителни за получаването му, тъй като са включени в погасителния план още преди да са настъпили условията за начисляването им.

6.1.2. Застраховки

а) Примери

Масова практика напоследък е с договорите за потребителски кредит да се сключват допълнително и договори за застраховка, като застрахователната премия се прибавя към главницата. Особеното е, че кредитодателят заплаща премията и после я събира от кредитополучателя разсрочено заедно с месечните вноски по кредита. Обикновено в договора по неясен начин се сочи, че част от застрахователната премия представлява възнаграждение на кредитодателя за застрахователно посредничество. Търговците твърдят, че застраховката не следва да се включва в ГПР, защото представлява главница. Освен това настояват, че сключването на договора за застраховка не е задължително условие за усвояване на кредита, което се аргументира с клаузи от договора в такъв смисъл.

б) Разрешения в съдебната практика

Най-често застраховките са свързани с договора, защото обезпечават плащанията по него. Практиката обикновено приема, че застраховките са задължително условие за сключване на договора, дори и при изрични декларации в обратен смисъл⁴⁸.

Ако все пак се приеме, че застраховките не са свързани с договора за кредит или не са задължителни, тогава съдът трябва да изследва дали е налице конструкция, прикриваща разходи по кредита⁴⁹. Индиции могат да са необосновано високият размер на премията и възнаграждението на посредника, начисляването на възнаградителна лихва върху тези суми като част от главницата, задължителността на застраховката (в случай че не е свързана с договора за кредит) и др.

По отношение на т. нар. включване на застраховката към главницата важи изложеното по-горе в 5.1.д.

6.1.3. Поръчителство

а) Примери

Все по-често в договора за кредит се предвижда задължение на длъжника да предостави банкова гаранция, да осигури поръчителство от две физически лица или да сключи договор с юридическо лице поръчител, одобрен от кредитора (или наричан „гарант“). Понякога в самия договор за кредит се уговаря възнаграждение на юридическо лице за поръчителството, което се разсрочва с месечните вноски в погасителния план, като плащанията се извършват директно към кредитодателя и с приоритет пред плащанията по кредита. Възможно е възнаграждението да се включи и към главницата в договора за кредит, подобно на схемата със застраховките. Има случаи, в които се сключва и отделен договор за поръчителство, където се уговаря възнаграждението. Ако потребителят не заплаща вноските по кредита, дружеството поръчител заявява, че е погасило всички дължими от него суми и че е встъпило в правата на кредитора, като отправя претенция за сумите по кредита, а често и за възнаграждението си като поръчител.

б) Разрешения в съдебната практика

В разгледаните случаи поръчителството представлява допълнителна услуга, която е свързана с договора за кредит, тъй като го обезпечава. Според Решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 („АПС Бета България“) на СЕС, постановено по българско преюдициално запитване със сходна фактическа обстановка, сключването на договора за поръчителство е задължително за получаване на кредита. Според клаузите на договора поръчителят подлежи на одобрение от кредитодателя, тоест на практика право на избор липсва. Отделно е налице и конструкция за прикриване на разходи, доколкото двете дружества обикновено са свързани (кредитодателят е собственик на капитала на дружеството поръчител), възнаграждението на поръчителя е разсрочено с месечните вноски по кредита и е платимо директно на кредитодателя с приоритет. В съдебната практика се сочи, че двата договора са до такава степен взаимосвързани, че следва да се разглеждат като едно цяло⁵⁰. Застъпва се, че поръчителството представлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, която е задължително условие за отпускане на кредита⁵¹.

 

6.2. Неустойки

а) Примери

Много често в договорите за потребителски кредити се предвижда, че в определен срок (тридневен) от сключване на договора потребителят следва да осигури обезпечение на кредитодателя (обикновено поръчител или банкова гаранция)⁵². За неизпълнението на това задължение се уговаря неустойка във фиксиран размер, която се заплаща разсрочено заедно с месечните погасителни вноски. Търговците се позовават на правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според което при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Тъй като неустойката се уговаря в случай на неизпълнение, според кредитодателите тя не следва да се включва в ГПР.

б) Разрешения в съдебната практика

Тезата на търговците по принцип е правилна, но не и в случаите, когато неустойката представлява конструкция за прикриване на допълнително възнаграждение в полза на кредитора⁵³. В Решение от 17.10.2024 г. по дело C?409/23 („Riverty“) на СЕС, изрично се сочи, че в обхвата на ГПР не попадат случаите, в които още от сключването на договора за кредит кредиторът предвижда неизпълнението от потребителя на задължението за плащане, за да търси икономическа облага⁵⁴.

За да се направи такъв извод, следва да се съобразят всички обстоятелства, свързани с договора. Индиция е необосновано високият размер на неустойката – в практиката често в размер 50 % и дори 100 % от предоставения кредит; включването на неустойката в погасителния план още преди да са настъпили условията за претендирането; фактът, че обезпечението не се иска предварително, каквато би била нормалната икономическа логика и др. Съдилищата обикновено приемат, че подобни неустойки са нищожни поради накърняване на добрите нрави (излизане извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция), но също така, че чрез тях се прикрива възнаграждение на кредитора, поради което подлежат на включване в ГПР⁵⁵.

в) Скрити неустойки

Следва да се има предвид, че в някои случаи неустойки се явяват и суми, които се твърди, че представляват такси, разходи и др. подобни. Те се начисляват при неизпълнение на задължението на потребителя да заплати месечните вноски по кредита на падежа, поради което по своята правна същност представляват неустойки за забава⁵⁶. Такива клаузи нарушават чл. 33, ал. 2 ЗПК, според който: „Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва“⁵⁷. Сумите подлежат на включване в ГПР, тъй като с тях очевидно се цели прикриване на допълнително възнаграждение в полза на кредитора⁵⁸. Обикновено обезщетенията са във фиксиран размер, който не зависи от никакви обективни фактори или е налице възможност за генериране на произволни по размер суми, например чрез клауза, според която сумата се начислява при всяко изпращане на покана за доброволно изпълнение.

 

7. Процесуални въпроси

 

7.1. Задължение на съда да следи служебно за нарушения на потребителските права

Съдът следва да прояви активност при изясняване на въпросите, свързани с прилагане на правилата за ГПР. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С?743/00 („Cofidis“) на СЕС, § 33, Решение от 04.10.2007 г. по дело С?429/05 („Rampion“) на СЕС, § 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Ето защо съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Следователно задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора (в този смисъл е Решение от 21.04.2016 г. по дело C?377/14 („Radlinger“) на СЕС, § 67; Решение от 04.10.2007 г. по дело C-429/05 („Rampion“) на СЕС, § 61 и 65).

Като коментира особеностите на заповедното производство в други държави, СЕС приема, че специфичните характеристики на това производство не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят (Решение от 04.06.2009 от C-243/08 („Pannon GSM“) на СЕС, § 55).

Поради изложеното, съдът може да изисква уточнения от страна на заявителя в заповедното производство или от ищеца в исковото производство, имащи значение за осигуряването на потребителската закрила. Например могат да се дадат указания да се посочи дали с потребителя е бил сключен договор за поръчителство, съответно да се представи този договор.

 

7.2. Задължение на съда да приспадне служебно от присъдената сума недължимо извършените плащания от потребителя

Винаги когато съдът смята да приложи чл. 23 ЗПК, следва да изиска⁵⁹ информация от заявителя или ищеца дали потребителят е извършил плащания по договора, за да ги приспадне от чистата стойност на кредита⁶⁰. Целта е да не се стигне до неоснователно обогатяване и потребителят да трябва да води отделен процес да си върне дължимото, което иначе може и да не стори поради това, че се намира в по-слаба (включително финансово) позиция. В този смисъл е и Решение от 19.06.2025 г. по дело C-396/24 на СЕС („Lubreczlik“), § 44, според който чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, съгласно която, когато договор за кредит е обявен за нищожен, тъй като съдържа клауза, квалифицирана като неравноправна, търговецът има право да иска от потребителя връщане на цялата номинална сума по отпуснатия кредит, независимо от размера на погасителните вноски, изплатени от потребителя в изпълнение на този договор, и независимо от остатъка от дължимата сума.

Не съм съгласен с тезата, че съдът няма право служебно да изисква от заявителя или ищеца информация за плащанията⁶¹. Наистина в Решение от 30.06.2022 г. по дело C?170/21 на СЕС („Профи Кредит България“ ЕООД“) е прието, че чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО не предвижда задължение за служебно приспадане на суми, платени по неравноправна клауза. На отправилия преюдициалното запитване съд обаче са дадени указания да прецени дали в такива случаи не се накърняват принципите на равностойност и ефективност. Съгласно постоянната съдебна практика правилата, които държавите членки установяват по силата на принципа на процесуалната автономия, за защита на произтичащите от законодателството на Съюза права, трябва да отговарят на двойното условие да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност)⁶².

В случая с приспадането, както изтъква самият СЕС в мотивите към Решение от 30.06.2022 г. по дело C?170/21 на СЕС („Профи Кредит България“ ЕООД“), прилагането по аналогия на чл. 19, ал. 6 ЗПК, разглеждан във връзка с чл. 76 от ЗЗД⁶³, би позволило в рамките на производство за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, основано отчасти на неравноправна клауза, да се извърши и служебно прихващане по-специално на плащанията, извършени въз основа на тази клауза, така че да не е необходимо засегнатият потребител да започва отделно производство, за да си възстанови неправомерно платените суми. Това на практика означава, че според СЕС принципът на равностойност изисква българският съд служебно да приспада платени суми и в случаите на неравноправна клауза.

В Решение от 30.06.2022 г. по дело C?170/21 на СЕС („Профи Кредит България“ ЕООД“) се сочи, че принципът на ефективност не е нарушен само поради това, че потребителят трябва да води отделен процес, за да събере вземането си. Не бих могъл да се съглася с този извод. Явно на същото мнение е бил и съставът, постановил посоченото вече Решение от 19.06.2025 г. по дело C-396/24 на СЕС („Lubreczlik“), което се основава именно на разбирането, че принципът на ефективността изисква да се извършва приспадане (§ 42 от решението).

Смятам, че същото тълкуване, макар и извършено от СЕС по повод неравноправни клаузи, следва да се приеме за приложимо и при недействителност на целия договор. Няма причина двете хипотези да се третират различно.

 

7.3. Задължение на съда да уведоми страните, че ще се произнесе служебно по недействителността на договора за кредит

Ако се касае за исков процес, в който въпросът за недействителността на договора за кредит не е бил повдигнат от страните, съдът следва да ги уведоми, че ще се произнесе служебно по него. Това се налага поради принципа на състезателност в гражданския процес. Нужно е съдът да уведоми страните както за това, че ще се произнесе служебно по недействителността на договора за кредит, така и за основанието, на което се съмнява, че договорът е недействителен. В този смисъл е Решение от 21.02.2013 г. по дело C-472/11 („Banif Plus Bank“), § 30. Така например съдът може да обяви на страните, че има съмнения, че договорът е недействителен поради невярно посочване на компонентите на ГПР.

Съдът не следва да уведомява длъжника в заповедното производство, защото то е едностранно и е уредена възможност потребителят да възрази срещу заповедта, в който случай ще се развие състезателно производство. В този смисъл изрично се е произнесъл СЕС в Решение от 27.11.2025. по дело C-509/24 („Investcapital“) на СЕС⁶⁴.

Както вече бе изложено в т. 4 от настоящото съчинение, в исковото производство съдът следва да уведоми потребителя както, че ще се произнесе служебно по недействителността, така и че потребителят би могъл да се откаже от защитата, на която евентуално би имал право, с разяснение на последиците от едно такова решение. Не е нужно потребителят да заяви, че иска да се ползва от защитата – ако мълчи, тогава съдът действа служебно.

 

7.4. Преодоляване на сила на пресъдено нещо

В практиката на СЕС е установено, че силата на пресъдено не се зачита, когато съдът не е извършил контрол за неравноправност на клаузи в договор за потребителски кредит (Решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 („Finanmadrid EFC“), Решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 („Ibercaja Banco“), Решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 („Getin Noble Bank”) и др.). Приема се, че такъв контрол е осъществен, ако съдът е упоменал в акта си клаузите, предмет на проверка; изложил е, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи (Решение от 27.11.2025. по дело C-509/24 („Investcapital“) на СЕС). В практиката на СЕС се набляга на необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите⁶⁵.

В българската съдебна практика се приема, че при преодоляване на силата на пресъдено нещо поради липса на извършена проверка за неравноправност на договорни клаузи може да се предяви не само иск за прогласяване на нищожност на клаузите⁶⁶, но и на целия договор, включително на основание чл. 22 ЗПК⁶⁷.

Според мен разгледаната практика на СЕС следва да се приложи по аналогия дори и в случаите, когато съдът е извършил проверка за неравноправни клаузи, но не и за недействителност на договора за кредит на други основания, уредени в потребителското право. Така е, тъй като и директивите за договорите за потребителски кредит изискват да се гарантира ефективността на потребителската закрила.

Следва да се отбележи, че в някои случаи съдилищата не определят правилно обективните предели на силата на пресъдено нещо и поради това стигат до извод, че е налице пречка за произнасяне по действителността на договора за кредит. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат юридическите факти, от които произтича спорното право, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно естество (правна квалификация)⁶⁸. Поради това не може да бъде споделен изводът, направен в Определение № 296 от 30.01.2026 г. по т. д. № 1699/2025 г. на ВКС, II т. о., че при предявен иск с правна квалификация чл. 79 ЗЗД е недопустимо да се преразглежда въпросът за действителността на договора за кредит, когато същият въпрос вече е разгледан по иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД за нищожност на договорни клаузи и иск за връщане на даденото по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Тези искове очевидно имат различен предмет⁶⁹.

 

7.5. Установяване на действителния размер и/или компонентите на ГПР

В повечето случаи съдът няма да има нужда да установи действителния размер на ГПР и/ли компонентите му. Както вече стана ясно, ако компонентите не са посочени, размерът на ГПР е без значение. Ако компонентите са посочени, но не е включен компонент, който трябва да е включен (и обратното – включен е, а не трябва), съдът може да направи извод, че размерът на ГПР е невярно посочен и без да назначава експертиза. Това важи с още по-голяма сила и когато страните не спорят, че в ГПР е включен (респективно не е включен) даден компонент. Според практиката⁷⁰, съдът може да си послужи и с онлайн калкулатори за ГПР, за да изчисли действителния размер на ГПР или да провери дали даден компонент е включен в него, или не е. Ако се касае за състезателен процес, съдът е длъжен да уведоми страните, че ще използва някакъв онлайн инструмент за изчисление. Само при противопоставяне на някоя от страните следва да се назначи съдебно-икономическа експертиза. Ако съдът използва онлайн инструмент в заповедното производство, интересите на страните не са накърнени, тъй като заявителят може да предяви осъдителен иск за вземането си, а длъжникът – да възрази срещу заповедта. В тези случаи ще се развие състезателен процес, в рамките на който ще бъде назначена експертиза.

 

7.6. Присъждане на законна лихва за забава върху главницата по чл. 23 ЗПК от исковата молба/заявлението до окончателното изплащане

а) Присъждане на законна лихва за забава от деня на подаване на исковата молба

Поначало текстът на чл. 23 ЗПК изключва възможността кредиторът да търси уговорените в договора за кредит лихви, такси и др. Приема се обаче, че е допустимо да се претендира законна лихва за забава от деня на подаване на исковата молба, с която кредитодателят търси връщане на предоставените средства по договора за кредит⁷¹.

б) Може ли да се присъди законна лихва от деня на издаването на заповед за изпълнение?

В съдебната практика преобладаващо се застъпва, че при присъждане на парична сума заявителят в заповедното производство има право да поиска присъждане и на законната лихва за забава върху тази сума от датата на заявлението до окончателното изплащане⁷². Идеята е пренесена механично от исковото производство. Там логиката обаче е, че исковата молба играе ролята на покана за доброволно изпълнение. Не е така в заповедното производство, което е едностранно – развиващо се без участието на длъжника. Поради тази причина смятам, че в заповедното производство не може да се присъди законна лихва за забава върху главницата по чл. 23 ЗПК, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Така се ограничават и злоупотреби от страна на заявителите в производство по издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, които при неблагоприятен изход за тях – прилагане на чл. 23 ЗПК, могат да решат да изчакат, за да се натрупа законна лихва, която да неутрализира тази санкция, и дори да ги постави в по-добро положение от това, в което биха били, ако не бе приложен чл. 23 ЗПК.

в) Обезсмисляне на санкцията за кредита при присъждане на законна лихва за забава

Подобен на описания по-горе проблем е обсъден в Решение № 129 от 30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, I т. о., в което е разгледан иск по чл. 422 ГПК. Прието е, че при приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, съдът следва да извърши сравнение между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие че беше спазил изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл. 23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл. 23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, законна лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане не се дължи. ВКС е отказал да присъди законна лихва за забава от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като се е позовал на Решение от 15.06.2023 г. по дело С-520/21 („Bank M. SA“) на СЕС. В последното се приема, че не се допуска съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на договор за ипотечен кредит, обявен за изцяло недействителен поради наличие на неравноправна клауза, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане. Въпросите касаят недействителност на договора за кредит при неравноправна клауза, но мотивите са свързани с възпиращия ефект на Директива 93/13/ ЕИО, а както вече бе отбелязано, чл. 44, § 1 от Директива (ЕС) 2023/2225 също изисква санкциите да са пропорционални, ефективни и възпиращи.

Останалата част от изводите на ВКС са основани на Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 („LCL Le Cr?dit Lyonnais“) на СЕС. В него се коментира дали има възпиращ ефект съгласно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО санкция за кредитора при неизпълнение на негово преддоговорно задължения (в случая да оцени кредитоспособността на потребителя), предвиждаща пълното изгубване на правото на лихви, при условие че кредиторът се ползва по силата на закона от лихвите в размер на законоустановения лихвен процент. СЕС приема, че трябва да се сравнят сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по кредита в хипотезата, в която изпълни преддоговорното задължение, със сумите, които би получил, като се приложи санкцията за нарушение на това преддоговорно задължение. Изяснено е, че ако в края на сравнението се констатира, че прилагането на санкцията за изгубване на договорната лихва може да е в полза на кредитора, това явно би означавало, че санкцията няма реално възпиращ ефект⁷³. Въз основа на това тълкуване ВКС е счел, че и в исково производство по чл. 422 ГПК следва да се прецени дали прилагането на чл. 23 ЗПК няма да доведе до поставянето на кредитора в по-изгодно положение, отколкото ако беше спазил изискването за посочване в договора на компонентите на ГПР. Ако отговорът е положителен, тогава на кредитора не се дължи законна лихва от датата на исковата молба.

В подкрепа на част от изводите на ВКС е по-новото тълкуване, дадено с Решение от 12.12.2024 г. по делo C-300/23 („Kutxabank SA“) на СЕС. В него се приема, че чл. 6, §1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че ако договорът за ипотечен кредит не би могъл да се изпълнява без дадена клауза, която е обявена за неравноправна, тези членове не допускат да се приложи разпоредба от националното право, съгласно която доставчикът би имал правото да изиска връщане на цялата сума на кредита заедно с лихви по законния лихвен процент, считано от датата, на която сумата е била предоставена на разположение на потребителя. Аргументите са свързани с възпиращия ефект на директивата и принципа, че никой не може да се ползва от противоправното си поведение (§ 164 от решението).

В разрез с част от приетото от ВКС е Решение от 22.01.2026 г. по С-902/24 („Herchoski“) на СЕС. В него се застъпва, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, както и принципът на ефективност, разглеждани в светлината на принципите на правна сигурност и на пропорционалност, а също и на правото на ефективна съдебна защита, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, съгласно която в рамките на производство, заведено от потребител, за да бъде обявен за недействителен сключеният от него с доставчика договор за ипотечен кредит и да бъдат върнати месечните вноски, платени в изпълнение на този договор, доставчикът, макар да поддържа главно, че посоченият договор е действителен, може да повдигне при условията на евентуалност възражение за прихващане, основано на вземане, съответстващо на размера на ипотечния кредит, стига последното вземане да не се счита за изискуемо, преди компетентният съд да обяви за недействителен същия договор, а от друга страна, фактът, че такова възражение е уважено, да не води до решение относно разноските по делото, което може да възпре потребителя да упражни правата, предоставени му от тази директива. В § 73 от същото решение се цитира Решение от 15.06.2023 г. по дело С-520/21 („Bank M. SA“) на СЕС, но в § 74 се прави разграничение, че в контекста на възражение за прихващане, повдигнато при условията на евентуалност, докато доставчикът твърди, че сключеният с потребителя договор е действителен, никоя покана за изпълнение, която той връчва на потребителя с цел връщане на заетата главница, не може да породи действие, по-специално за целите на плащането на лихви за забава, до окончателното обявяване на този договор за недействителен. По този начин СЕС изключва тълкуването, че в такива случаи търговецът би имал право на законната лихва за забава от датата, предшестваща съдебното решение⁷⁴. Явно същата е логиката и на състава, постановил Решение № 47 от 10.02.2026 г. по т. д. № 963/2025 г. на ВКС, I т. о., в което се приема, че с обявяване на недействителността на договора чистата стойност на кредита би била дължима от датата на влизане в сила на съдебното решение, със законната лихва за забава от тази дата.

г) Висящо преюдициално запитване

Част от съдебната практика вече се ориентира към извода, че в заповедното производство не бива да се присъжда законна лихва за забава от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед⁷⁵. По отношение на исковото производство явно ще продължат колебанията, предвид недотам ясните указания, дадени от СЕС. Към настоящия момент е висящо преюдициално запитване по дело C-641/25 („??ko“), по което предстои СЕС да даде отговор на въпросите: „1. В контекста на обявяването на договор за кредит между потребител и търговец за изцяло недействителен поради това, че съдържа неравноправни клаузи, без които не може да се изпълнява, трябва ли чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, както и принципите на ефективност, равностойност и пропорционалност да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която търговецът има право да иска от потребителя не само връщане на равностойността на паричните средства, предоставени в изпълнение на договора за кредит, но и законната лихва за забава? 2. При отрицателен отговор на предходния въпрос: трябва ли да се приеме, че посочените в първия въпрос разпоредби и принципи от правото на Съюза не допускат национална правна уредба, съгласно която търговецът има право да иска от потребителя лихви за забава включително за периода преди деня на влизането в сила на съдебното решение, с което договорът за кредит се обявява за недействителен?“. Предполагам, че с това практиката⁷⁶ ще се ориентира в посока, че в исковия процес законна лихва за забава се дължи от датата на влизане в сила на решението, с което договорът се признава за недействителен⁷⁷.

 

7.7. Присъждане на деловодни разноски

а) Принципна допустимост на присъждането на разноски в тежест на потребителя

СЕС е посочил, че принципът на ефективност като цяло допуска потребителят да понесе определени съдебни такси и разноски, когато предявява иск за установяване на неравноправния характер на договорна клауза (Решение от 07.04.2022 г. по дело C?385/20 („Caixabank“) на СЕС, § 51). В същото време начинът на разпределяне на съдебните разноски не трябва да възпира потребителя да упражни право да иска от съда да установи неравноправност на договорни клаузи (Решение от 22.09.2022 г. по дело C?215/21 („Servicios Prescriptor y medios de pagos EFC“), § 37).

б) Практика на Съда на Европейския съюз във връзка със случаите, при които потребителят не следва да бъде осъждан да заплати разноски

В Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 („Caixabank“) на СЕС се приема, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ? характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13/ЕИО право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Явно объркан от безусловността на този извод⁷⁸, българският съд е отправил преюдициално запитване, по което е постановено Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС („Профи Кредит България“). В мотивите се разяснява, че потребителят може да понесе част от разноските, ако е упражнил правото на връщане на недължими суми недобросъвестно. След това е направен и следният извод: „Ако обаче, след като искът за обявяване на нищожност е бил уважен, искането за връщане е уважено само частично, поради това че за посочения потребител е практически невъзможно или прекомерно трудно да определи обхвата на правото си на връщане на тези суми, процесуалната правна уредба, по силата на която същият потребител трябва да понесе част от съдебните разноски във връзка с такова производство, може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права“.

СЕС поддържа и в Решение от 27.11.2025 г. по дело C?746/24 („Gryczara“), че е нужна конкретна преценка дали разноските биха могли да повлияят на потребителя да упражни правата си. Коментирана е правната уредба в Полша, където потребителят и търговецът дължат различни държавни такси в зависимост от това кой е инициирал спора. Когато потребителят е ответник по спора, той може да се наложи да понесе по-висока такса. Разяснява се, че практиката на СЕС по спорове, инициирани от потребителя, следва да се приложи по аналогия и към хипотеза, при която потребителят е ответник и упражнява своето потребителско право чрез възражение по предявената срещу него претенция⁷⁹.

От цялата цитирана практика на СЕС следва, че изразът „като се има предвид“, употребен в Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 („Caixabank“) на СЕС, по-скоро означава „в случай че“: „…в случай че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13/ЕИО право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи“.

Разбира се, практиката на СЕС, макар и във връзка с неравноправните клаузи, е приложима по аналогия и към директивите за потребителските кредити, тъй като и за тях се прилага принципът на ефективност на защитата⁸⁰.

в) Практика на Върховния касационен съд във връзка със случаите, при които потребителят не следва да бъде осъждан да заплати разноски

У нас се срещат както решения, в които безусловно се приема, че в тежест на потребителя не следва да се възлагат разноски, когато искът му за връщане на недължимо платени суми е уважен частично (например Решение № 129 от 30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, I т. о.)⁸¹, така и такива, в които се изследва дали за потребителя е практически невъзможно или прекомерно трудно да определи размера на сумите, които трябва да върне. В Определение № 771 от 16.03.2026 г. по ч. т. д. 2371/2025 г., ВКС, I т. о., се прави опит за разясняване на практиката на СЕС по следния начин: „Тоест според цитираните решения на СЕС несъответно на целите на Директивата е не всяко осъждане на потребителя за разноски, а такова приложение на националното право в областта на разноските, което би поставило потребителя в положение да се откаже от потребителската защита или би намалило нейната ефективност. Преценката за това е конкретна и зависи от вида и размера на разноските и най-вече – от това дали същите биха се дължали в този размер и без да бъде упражнена потребителската защита (в който случай дължимостта им не може да се окачестви като възпираща) и дали размерът им не компенсира кредитора за частичното отхвърляне на иска“. По същество ВКС сочи, че разноските за държавна такса, съответна на признатата за дължима главница, така и разноските за експертизи и юрисконсултско възнаграждение са от категорията разходи, които не се различават по размера си според това чия е инициативата за водене на делото, нито биха били в различен размер, ако потребителят не се възползва от потребителската защита, а същевременно присъждането им не надхвърля единствената легитимна цел за възмездяване на сторени разходи и не съставлява източник на обогатяване.

Според мен идеята на състава, постановил Определение № 771 от 16.03.2026 г. по ч. т. д. 2371/2025 г., ВКС, I т. о., е правилна – не може всички потребители да са автоматично освободени от заплащане на разноски, а следва да се извършва конкретен анализ дали се прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата на потребителя. Смятам обаче, че единият от изведените от ВКС критерии – за липсата на разлика между размера на разноските в зависимост от това кой инициира делото, е неуместен. В Решение от 27.11.2025 г. по дело C?746/24 („Gryczara“) е разгледан само един конкретен пример от полското право, който прави прекомерно трудно упражняването на правата на потребителя. В българското право такава разлика между размера на разноските няма, но това не значи, че режимът на разноските не би могъл да засегне потребителя в друг контекст. По-скоро съдът следва да прецени дали потребителят може без особени трудности да установи обхвата на недължимо платените суми (когато е ищец). Ако е нужна експертиза, разноските не се дължат, защото потребителят няма как предварително да калкулира претенцията си, така че да избегне частичното отхвърляне на иска. Освен това във всички случаи, включително когато потребителят е ответник, следва да се прецени дали размерът на разноските не е твърде висок, до степен, че би могъл да разубеди друг потребител да упражни правата си. Не смятам, че е задължително да се установи „неоснователно обогатяване“, какъвто втори критерий извежда съставът на ВКС. Става дума за съвсем друга преценка – как разноските въздействат на поведението на потребителите, а не дали кредиторът ще се обогати неоснователно.

De lege ferenda в чл. 78 ГПК следва да се предвиди изрично, че при потребителски спор съдът може да не възложи в тежест на потребителя разноските или да ги намали, като съобрази всички обстоятелства: фактическата и правна сложност, възможността потребителят да прецени дали претенцията му е основателна, имущественото и здравословно състояние на потребителя и др.⁸²

 

8. Заключение

Горният анализ на проблематиката, свързана с годишния процент на разходите, позволява да се направят няколко извода:

Най-напред, става ясно, че съдебната практика – както на българските съдилища, така и на Съда на Европейския съюз – вече е сравнително единна по най-съществените въпроси. Това включва разбирането, че невярното посочване на размера на ГПР и липсата на ясно изброяване на неговите компоненти прави договора за кредит недействителен, както и че различни договорни конструкции (поръчителство, застраховки, неустойки и др.) целят прикриване на разходи по кредита.

За жалост, въпреки тази сравнително единна съдебна практика, не се забелязва намаляване на опитите на търговците да заобикалят правната уредба, свързана с ГПР. Много важно е да се посочи, че това не е просто проблем на правоприлагането, а на обществото ни като цяло. Водещо за този задълбочаващ се социално-икономически проблем е същественото бездействие на държавата в последните десетилетия. Факторите, които допринасят за задълбочаване на кризата в областта на потребителското кредитиране, включват:

• Липса на адекватен контрол върху регистрацията на небанкови финансови институции, предоставящи кредити, както и рекламата им. Понастоящем режимът е уведомителен, като броят на финансовите институции непрекъснато се увеличава, а осъществяваната от тях реклама става все по-агресивна.

• Липса на реална проверка на кредитоспособността на кредитополучателите. Това води до масово отпускане на кредити и затрупване на съдилищата с дела, свързани с потребителски кредити (както на кредитори, които желаят да получат изпълнителен титул, така и на потребители, търсещи защита при нарушаване на правата им).

• Липса на ефективни административни санкции за системните нарушители на законодателството, свързано със защита на потребителите.

В тази връзка следва при подготовката на законопроекта, свързан с транспонирането на Директива (ЕС) 2023/2225, да се включат повече мерки, насочени към решаване на изведените по-горе проблеми. Част от тях могат да са:

• Преминаване към лицензионен режим за небанковите финансови институции, с предварителна проверка и одобрение на общите условия по кредитите им⁸³.

• Строго регламентирана оценка на кредитоспособността, като при липса на такава потребителят да дължи само главницата без други разходи по кредита⁸⁴.

• Създаване на национален регистър, където да се вписват забранени клаузи и практики, свързани с потребителските кредити⁸⁵.

• Въвеждане на имуществени санкции като процент от оборота при използване на клаузи и практики, вписани в регистъра.

• Отнемане на лиценза на институцията при системно сключване на договори със забранени клаузи и практики.

• Ограничаване на агресивната реклама на бързи кредити.

Не бива обаче да се подценява и ключовата роля на съдилищата. Дори и най-съвършената законова уредба би била безсилна, ако не се прилага правилно и ефективно. В този смисъл българските съдилища следва да продължат да бъдат активен фактор в защита на потребителите, като:

• осъществяват служебно контрол по делата;

• познават и прилагат правото на Европейския съюз, включително тълкуванията на Съда на Европейския съюз, колкото и да са сложни понякога;

• санкционират недобросъвестните кредитори.

Само чрез съчетаването на смели законодателни реформи с активна и компетентна дейност на съдилищата може да се постигне реален и траен обрат на задълбочаващата се криза в сектора на потребителското кредитиране. Държавата е длъжна да създаде нужните правила, но съдът е онзи, който е призван да въздаде справедливост, когато всички други механизми не сработват.

 

Бележки под линия: