Договори за възмездно ползване на паркоместа: наем или влог?

(публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, № 10/2023 г.)

I. Въведение

Повод за следващите редове е казусът, предмет на Решение № 50261/29.11.2022 г. по гр.д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г.о., с което е даден отговор на следния правен въпрос:

„Позиционирането на автомобил в ограден надземен паркинг с пропускателен режим чрез бариера и служител, която да я обслужва, срещу заплащане на договорено възнаграждение представлява ли предаване на фактическата власт върху автомобила от неговия водач на управляващия паркинга и тези факти изпълват ли фактическия състав на договора за влог?“

В отговор на поставения въпрос, с лаконични мотиви ВКС приема, че при такава фактическа обстановка е налице договор за влог – извод, чиято правилност настоящият труд поставя под въпрос.

Практическата значимост на подобни казуси обуславя необходимостта от извеждане на критерии, с помощта на които да се извършва правна квалификация на договорите с предмет възмездно ползване на паркинг/паркомясто и съответно да се определя приложимата към тях правна уредба, като се държи сметка за най-приемливите крайни резултати. Основна задача на настоящата статия е именно да предложи такива критерии, след като разгледа възможните подходи и предимствата и недостатъците на всеки от тях, с което да се запълни една празнота в българската правна теория след 1945 г. Общите изводи са формулирани, освен въз основа на преглед на теорията и съдебната практика, включително и сравнителноправен такъв, още и чрез полемизация със споменатото решение на ВКС, тъй като същото е практически важно с оглед своята лаконичност и привидно принципния отговор, който дава.

II. Преглед на доктрината и съдебната практика по сходни казуси

Въпросът за разграничението между наем и влог е бил обект на внимание, включително и по повод договора за наем на сейф/банкова касетка. Като безспорни разлики между наема и влога могат да се посочат: реалният характер на договора за влог и консенсуалният характер на наема; липсата на право на влогоприемателя да ползва наетата вещ и наличието на такова право за наемателя; предаването на държането на наетата вещ на наемателя и следващата от това липса на задължение на наемодателя да пази вещта; по правило възмездният характер на наема и по правило безвъзмездният характер на влога[1].

Общият принцип е, че наемателят, а не наемодателят, има задължение да пази наетата вещ[2]. Въпросът обаче може да стои по друг начин в онези особени хипотези, в които вещта – предмет на договора – има особено предназначение, свързано с помещаване на друга вещ, при което е възможно самото ползване на наетата вещ да се осъществява без наемодателят да губи фактическата власт върху нея. Такъв типичен случай е договорът за наем на сейф, при който е отвъд съмнение, че наемодателят има задължение за пазене на помещението, в което се намира сейфът, косвен резултат от което е и пазенето на поставените в сейфа вещи[3].

Донякъде подобна на наема на сейф хипотеза са и някои случаи на договори за възмездно ползване на места за паркиране. За разлика от наема на сейф обаче, този вид договори няма никаква специална правна уредба, а е оставен изцяло на свободата на договаряне. Очевидно това понякога затруднява практиката, като поставя под въпрос какъв е предметът на тези договори: дали той е ползване на паркинг/паркомясто или пазене на чужд автомобил, респ. дали предоставящият мястото за паркиране има задължение за пазене на автомобила.

Общоприетото виждане в правната ни теория е, че при договорите за възмездно ползване на паркоместа се касае за разновидност на договора за наем, чийто предмет е възмездното ползване на мястото за паркиране. Меворах, Лиджи и Фархи, позоваващи се на решение на Френския касационен съд от 1925 г., приемат, че „съглашението, чрезъ което собственикътъ на единъ сайвантъ оставя на разположението на едно трето лице една часть отъ него за складиране на кола, срещу заплащане на едно определено месечно възнаграждение, но безъ задължение за собственика да бди за съхранението на вещьта и да я реституира, представлява не влогъ, а единъ договоръ за наемъ на вещи“[4]. В по-новата теория договорът за наем на паркомясто се определя като основно облигационноправно средство за придобиване на паркоместа, чието действие е по-безспорно в сравнение с това на вещноправните средства[5].

Съдебната практика, предхождаща Решение № 50261/29.11.2022 г. по гр.д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г.о., също определя подобни договори еднозначно като такива за наем на паркомясто/паркинг[6]. Специално следва да се спомене Решение № 2587 от 29.11.2005 г. на ВКС по д. № 1843/2004 г., IV г. о., ГК, което поставя въпроса за деликтната отговорност на наемодателя на паркинга за откраднат автомобил поради бездействие на охраната на паркинга. От фактологията, която е възпроизвел ВКС в своите мотиви и която разкрива много прилики с тази на решението по гр.д. № 1180/2022 г., изглежда, че въпросът за евентуалната квалификация като договор за влог изобщо не е бил поставен.

Във Франция и понастоящем е утвърдено разбирането, че договорът за паркиране е класически наем, освен ако собственикът на мястото, обикновено професионалист, е поел изрично задължение за пазене[7]. В частност, Френският касационен съд е имал повод да се произнесе, че собственикът на място за каравани не отговаря за откраднатата от това място каравана, тъй като от анализа на конкретния договор не може да се извлече намерение наемодателят да поеме задължение да пази караваната[8].

Сходни казуси са разглеждани от Италианския касационен съд, чието актуално разбиране също е в смисъл, че като принципно положение договорите за ползване на паркинг се подчиняват на режима на наемите. Разглеждайки случая на кражба на автомобил от паркинг на супермаркет, съдът подчертава, че основната цел на клиента е да намери място за временно паркиране на автомобила си, съответно операторът има задължение да осигури ползването на място за паркиране. Изтъква се, че задължението за пазене не е изключено a priori, но може да бъде изведено само ако ползвателят изрично е изразил намерението си да осигури пазенето на своята собственост, за което може да се съди например по заплащането на завишена цена[9]. В друго основополагащо решение Италианският касационен съд е приел, че платените места за паркиране, предоставени от общините, при наличието на предварително поставено по подходящ начин съобщение „паркинг без надзор“, нямат за последица задължение за управляващия паркинга да пази автомобилите, а оттам – и отговорност в случай на кражба. Съдът специално подчертава, че такова задължение не може да бъде изведено от особените методи, чрез които се предоставя услугата (като например наличие на огради, специални методи за вход и изход, устройства или контролен персонал), тъй като представляват просто начин на организация на паркирането[10].

III. Изводи и предлагани тълкувателни насоки

Горният преглед е достатъчен да илюстрира, че в теорията и практиката не само у нас, но и сравнителноправно, е налице консенсус, че договорите за възмездно ползване на места за паркиране на автомобили са такива за наем, при които наемодателят няма задължение за пазене, освен по изключение. Това виждане следва да бъде споделено, като може да се изтъкнат различни съображения в тази насока.

Сравнително безпроблемен е много големият брой случаи, в които собственикът на автомобила получава на свое разположение място за паркиране, без по никакъв начин предоставящият мястото за паркиране да запазва своята фактическа власт и съответно контрола върху мястото. В тези случаи от обстоятелствата е видно, че страните няма как да са имали намерение за предоставящия мястото да възниква задължение пази автомобила като влогоприемател най-малкото защото няма никакво съприкосновение с него.

Квалификацията на договора като влог е изключение и с оглед обстоятелството, че влогоприемателят поема много по-голям риск със задължението си да пази предоставения му автомобил, който риск е логично да бъде уравновесен от по-висока цена. Затова заслужава подкрепа подходът на Италианския касационен съд да отдават значение на размера на уговорената цена като индиция за намерението предоставящият мястото за паркиране да поеме задължение за пазене.

Отново във връзка с риска следва да се добави, че за влогоприемателя не е никак безразлично какъв автомобил на каква стойност се задължава да пази[11]. Поради тази причина считам, че в случай че договорът не е сключен с оглед конкретен автомобил и/или не е установен лимит на стойността на автомобила[12], също следва да се предпочете разбирането, че се касае за същински наем на място за паркиране, при който наемодателят не се задължава да пази автомобила.

Квалификацията като наем в много по-голяма степен защитава интереса и на двете страни в случаите, когато договорите за ползване на паркомясто са с дълготраен характер (месечен или годишен абонамент). Ако приемем, че договорът е за влог, то поради реалния характер на същия се натъкваме на парадокса, че при всяко връщане на автомобила на „влогодателя“ договорът се прекратява, а влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което автомобилът е бил пазен, но не и за целия уговорен срок на договора – арг. от чл. 252, ал. 1 ЗЗД. При това, от една страна, предоставящият мястото за паркиране би могъл да се окаже ощетен с цената, а от друга страна – влогоприемателят би имал право да откаже всяко следващо връщане на автомобила на мястото за паркиране, тъй като преди предаването на автомобила няма сключен договор[13]. Консенсуалният характер на наема разрешава тези проблеми – още с постигането на съгласие, между страните бива сключен договор и за наемодателя възниква задължение да предостави мястото за целия уговорен срок, а наемателят дължи уговореното възнаграждение по силата на предоставения му достъп до мястото, независимо колко време фактически ползва отдадената му вещ, т.е. колко време държи автомобила си поставен върху мястото за паркиране.

Не на последно място, ако отречем квалификацията на договора като такъв за наем, това лишава ползвателя от защитата на противопоставимостта на чл. 237 от ЗЗД, в случай на прехвърляне на паркинга на трето лице[14].

Като типични примери, в които се касае за същински наем, без задължение на предоставящия паркомястото за пазене на автомобила, могат да бъдат посочени:

• Договорите за възмездно ползване на гаражи и паркоместа без контролиран достъп.

В тези хипотези се касае за същински наем, при който наемодателят предоставя фактическата власт върху гаража/мястото за паркиране, поначало без да се интересува дали и какви автомобили се паркират в него.

• договорите за ползване на общински паркоместа (напр. т.нар. „сини“ и „зелени“ зони)[15].

Както е имал повод да разсъждава и Касационният съд на Италия, същите се сключват преди всичко с оглед осигуряване на места за паркиране в града, съответно регулиране на безконтролното паркиране в големите градове, което е услуга от обществен интерес и не налага върху общината да бъде възлагана тежестта да отговаря за кражбата на автомобилите.

• Към същата категория следва да се причислят и договорите за ползване на паркинг на супермаркети, молове и пр.

Макар че поначало тези договори се сключват чрез издаването на билетче и/или осигуряване на контролиран достъп чрез бариера, при което наемодателят не губи контрола върху достъпа до предоставеното място, то трябва да се признае, че основна цел на страните по тези договори е осигуряване на места за паркиране на посетителите на търговските обекти, а не пазене на автомобилите на посетителите. При това следва да се държи сметка за факта, че често тези договори са безвъзмездни или срещу възнаграждение в много малък размер, а едва ли би могло да се предполага, че стопанисващият паркинга би поел задължение за пазене на автомобилите без да получи съответна по-висока цена срещу това.

IV. Критика на Решение № 50261/29.11.2022 г. по гр.д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г.о.

В светлината на изложеното, не е трудно да се забележи, че основният недостатък на Решение № 50261/29.11.2022 г. по гр.д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г.о., е изключителната оскъдност на неговата аргументация. В мотивите към това решение, чийто обем е по-малко от 2 страници, съставът на ВКС приема аксиоматично, че в случай на позициониране на автомобил в ограден надземен паркинг с пропускателен режим чрез бариера и служител, която да я обслужва, срещу заплащане на договорено възнаграждение, се касае за договор за влог. В решението не се съдържа дори едно изречение относно възможността при тези факти да се касае за договор за наем. В решението се набляга на обстоятелството, че паркингът е с пропускателен режим. Посочва се, че служителят на паркинга е имал задължение да посреща обслужва и изпраща клиентите, което не е изпълнил, като е пропуснал да установи, че лицето, което е отнело автомобила, не е било собственик, тъй като не е разполагало с магнитна карта за достъп до паркинга^[16].

Считам, че решението създава изключително опасен прецедент, тъй като посочените факти не са достатъчни, за да се направи извод, че операторът на паркинга е поел задължение за пазене на автомобила като влогоприемател. Прилагането на решението като общо правило създава опасност изключението да се превърне в общо правило, при което волята на страните по договори за наем на паркинг да се окаже подменена в ущърб на оператора на паркинга и в противоречие с действителната воля на страните и икономическата логика. Това от своя страна би довело или до масово оскъпяване на дейността по възмездно предоставяне на места за паркиране, или до включване в този вид договори на клаузи, които изрично изключват отговорността за пазене. Едва ли обаче породената от стремежа към избягване на нежелания риск формализация на договорите за ползване на паркоместа би била в интерес на оборота, особено когато се касае краткосрочни такива договори.

Дори с оглед особеностите на конкретния случай да е имало основание за квалификация на договора като влог, върховният съд е пропуснал важната логическа стъпка да обясни онези особености на фактологията, от които следва еднозначен извод, че страните са имали обща воля операторът на паркинга да поеме задължение за пазене. Това се е опитал да стори първоинстанционният съд по същото дело, който е обосновал своя извод, че се касае за договор за влог, въз основа на анализ на доказателствата и доводите на страните. Крайният извод на първоинстанционния съд, че се касае за договор за влог, е аргументиран със следните обстоятелства: 1) наличието на бариера за контролиран достъп до паркинга и 2) длъжностната характеристика на служителя на паркинга, съгласно която същият има задължение да придружава клиентите до мястото за паркиране. От това  първоинстанционният съд заключава, че дружеството ответник „е запазило държането върху целия обособен паркинг и задължение на ищеца като клиент е било да заплати възнаграждение за оставянето на автомобила си в рамките на това стопанисвано от дружеството – ответник парково пространство, при това на което и да е посочено му от служители на дружеството – ответник място“[17], което според първоинстанционния съд отговаря на белезите на договора за влог.

И двата аргумента на първоинстанционния съд са оспорими. Както бе коментирано по-горе и както се приема в практиката на Италианския касационен съд, от наличието на бариера и контролиран достъп не следва, че операторът на паркинга е поел задължение за пазене, тъй като това са начини на организация на паркирането. И наистина, в чисто логически аспект дейността по контрол върху влизането и излизането от паркинга е нещо различно от пазене на паркираните автомобили. Задължението за пазене не се съдържа имплицитно в контролирания достъп, а напротив – представлява нещо „в повече“ от него. По същия начин както не би могло да се приеме, че собственикът на хотела поема задължение за пазене на всички поставени в хотелските стаи движими вещи на гостите единствено поради факта, че достъпът до хотела е контролиран.

Вторият аргумент, черпен от длъжностната характеристика на служителя на паркинга, също не може да бъде споделен. Преди всичко, длъжностната характеристика урежда не отношенията между ползвателя и оператора на паркинга, а трудовото правоотношение между оператора и неговия служител. От тази длъжностна характеристика не следват права за трети лица, били те и контрахенти на работодателя[18]. Извън това, не може да не се отбележи, че в конкретния казус в тази длъжностна характеристика е фигурирало „задължението да посреща, обслужва и изпраща клиентите, в т.ч. и да ги придружава до мястото за паркиране“ (вж. бел. под линия № 16 по-горе) – надали непосочването на задължението за пазене е било случайно.

Възражението на ответника, че се касае за договор за наем, първоинстанционният съд отхвърля с доводите, че собственикът не губи фактическа власт върху паркинга и не е уговорено ищецът да ползва конкретно паркомясто[19]. Считам, че и това съображение не е убедително за дисквалификацията на договора като наем, тъй като свободата на договаряне предоставя на страните възможност за максимална гъвкавост при определянето на съдържанието на правото на ползване на наемателя. В случая би следвало да се приеме, че правото на ползване е предоставено по отношение на целия паркинг, а позиционирането на автомобила от служителите на оператора на което паркомясто те преценят е уговорен специфичен начин и ограничение на упражняването на правото на ползване.

Трябва да се признае, че в този казус контролът върху паркинга от страна на оператора е запазен, а това е едно от обстоятелствата, които са индиции за наличие на влог. То обаче не би могло да бъде повече от индиция и само по себе си също не доказва наличието на влог. Поначало въпросът кой на коя вещ е държател няма как да бъде решаващ най-малкото защото не е облигационноправен. Освен това осигуряването на карта за достъп до паркинга и позиционирането на автомобила там са достатъчни аргументи да се твърди, че собственикът на автомобила на свой ред установява фактическа власт върху паркинга.

Независимо от горните съображения, „слонът в стаята“, който първоинстанционният съд и ВКС като че ли пропускат, е в обстоятелството, че в конкретния казус договорът е бил сключен в писмена форма и дори с общи условия, в които страните са уредили своите права и задължения подробно. При наличието на детайлно „разписан“ писмен договор и особено при липсата на неясни термини, извеждането на допълнителни основни задължения по тълкувателен път създава опасност от подменяване на действителната обща воля на страните[20]. В този смисъл заслужава подкрепа трайната съдебната практика, съгласно която на тълкуване подлежат само уговорките, които са неясни, непълни или неточни[21], и на това положение следва да се настоява, включително като не се допуска заобикаляне на забраните по чл. 164, ал. 1 ГПК[22]. В коментирания казус, съдейки по описаната в мотивите на съдебните актове на трите инстанции фактическа обстановка, липсва конкретна писмена уговорка, която да поражда съмнение дали вложеният в нея смисъл е бил операторът на паркинга да поеме и задължение за пазене на автомобила. Поради изтъкнатите съображения съм склонен да приема, че липсата на изрично уговорено задължение за пазене не е било случайно, а идва да изрази изричната воля на страните по въпроса.

V. Обобщение и заключение

Няма практически и икономически съображения за изоставяне на разбирането, че отношенията по възмездно ползване на места за паркиране са принципно наемни и наемодателят няма задължение да пази паркирания автомобил, освен по изключение. При спорове дали наемодателят отговаря за равностойността на откраднатия автомобил следва да се подхожда с необходимото внимание, като се прилагат всички познати способи за тълкуване на договора, за да се изследва дали в конкретния случай страните са имали намерение наемодателят да отговаря като влогоприемател. Сред индициите, които следва да се отчитат в това отношение, са: степента на контрола на наемодателя върху достъпа до мястото за паркиране; размерът на уговорената цена; дали договорът се сключва във връзка с предоставянето на друга услуга; дали страните са уредили отношенията си изрично и изчерпателно; включени ли са уговорки, индивидуализиращи автомобила, отдаващи значение на неговата стойност; и др.

Решение № 50261/29.11.2022 г. по гр.д. № 1180/2022 г. на ВКС, IV г.о., създава опасен прецедент, който не следва да се прилага като принципно положение. В това отношение върховните съдии следва да подхождат по-отговорно, като мотивират своите актове и държат сметка за всички социално-икономически последици от тях. Забележителен е контрастът, който се създава с подхода на френските и италианските върховни съдилища, които при решаване на подобни казуси внимателно изследват във всеки конкретен случай дали по изключение страните са имали намерение предоставящият мястото за паркиране да отговаря като влогоприемател.

При липсата на уговорено задължение на наемодателя да отговаря като влогоприемател за равностойността на автомобила, пред наемателя остава открита възможността да ангажира неговата деликтна отговорност, но при наличието на всички общи предпоставки за това, чието доказване не е лека задача[23].

Бележки под линия:

[1] Меворах, Н., Д. Лиджи, Л.Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част II. чл. 334-482, С.: Херман Поле &С-ие, 1926 г., с. 31-32; Русчев, Ив. Правна същност на договора за банкова касетка. // Търговско право, 1998, № 4.

[2] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция и допълнения от П. Попов. С.: Юриспрес и УИ „Св. Климент Охридски“, 2002 г., с. 237.

[3] Така Стоянов, Д. Правна същност на договора за наем на сейф в съдебната практика. // Търговско и облигационно право, № 8, ЕПИ online.

[4] Меворах, Н., Д. Лиджи, Л.Фархи. Цит. съч., с. 31-32.

[5] Така Ставру, Ст. Правни средства за придобиване на „паркомясто“ – Във: Въпроси на българското вещно право, С.: Фенея, 2010, с. 503-504.

[6] Така Решение № 2587 от 29.11.2005 г. на ВКС по д. № 1843/2004 г., IV г. о., ГК; Решение № 531 от 18.03.2014 г. на САС по в. гр. д. № 2431/2013 г.; Решение № 235 от 11.07.2016 г. на РС – Асеновград по гр. д. № 2214/2014 г.; Решение № 236 от 20.02.2019 г. на РС – Стара Загора по гр. д. № 2457/2018 г.; Решение № 984 от 14.06.2011 г. на РС – Бургас по гр. д. № 7892/2010 г.; Решение № 1129 от 14.06.2019 г. на РС – Плевен по гр. д. № 311/2019 г.

[7] Така Ph. Malaurie, L. Aynes, Pierre-Yves Gautier. Droit des contrats speciaux. 8e edition, LGDJ, 2016. p. 365.

[8] Cour de Cassation, Chambre civile 1, du 3 f?vrier 1982, 80-16.589

[9] Corte di Cassazione, Sez. VI, con ordinanza n. 9883 del 15 aprile 2021, n. 9883

[10] Cassazione civile sez. un., 28/06/2011, n.14319

[11] Обстоятелство, което се отчита от правната уредба на договора за наем на сейф, която допуска същият да бъде с необявено съдържание (чл. 605, ал. 2 ТЗ). Липсата на обявено съдържание, поне според преобладаващото становище, хвърля върху наемателя ищец тежестта да извърши пълно доказване на факта, че към момента на кражбата/грабежа в сейфа са се намирали конкретните отнети вещи – така Стоянов, Д. Въпроси на договора за наем на сейф в съдебната практика. // Търговско право, № 2-3, 2022, с. 154-160, и там цитираната съдебна практика. И обратно, обявеното съдържание на договора прави риска значително по-обозрим, което съответно би могло да бъде съобразено при определянето на размера на наемната цена.

[12] Спорно е дали такава уговорка би се тълкувала като неустойка или като клауза за ограничаване на отговорността по смисъла на чл. 94 ЗЗД. Независимо от това, включването й в договора за наем на паркомясто е трудно за обяснение освен с обстоятелството, че след като страните отдават значение на стойността на автомобила, най-вероятно волята им е операторът на паркинга да отговаря за тази стойност.

[13] В тази насока в контекста на договора за банкова касетка, вж. Русчев, Ив. Цит. съч.

[14] Срвн. Решение № 14515 от 29.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7002/2010 г., I о., в което се приема, че договорът за наем на паркинг е противопоставим на приобретателя на паркинга на осн. чл. 237, ал. 2 ЗЗД. В полза на приложимостта на чл. 237 ЗЗД при наема на паркомясто, вж. и Ставру, Ст.  Цит. съч., с. 504. От действащата редакция на чл. 37, ал. 4 ЗУТ следва, че извън случаите, в които паркингът има статут на самостоятелен недвижим имот (сграда или поземлен имот) или сграда или паркинг-гараж със статут на самостоятелен обект в сграда (чл. 37, ал. 4, т. 1 ЗУТ), мястото за паркиране като такова не подлежи на самостоятелно прехвърляне, което модифицира или поставя под въпрос приложимостта на чл. 237 ЗЗД „в чист вид“.

[15] Вж. Наредбата за организация на движението на територията на Столична община, която обаче няма пряко отношение към правната същност на договора, респ. към правата и задълженията на страните по него.

[16] „…служителят на паркинга, който обслужва клиентите на дружеството – ответник е имал задължението да посреща, обслужва и изпраща клиентите, в т.ч. и да ги придружава до мястото за паркиране. При отнемането на автомобила, служителят не е изпълнил тези свои задължения, тъй като при положение, че е бил придружил лицето, което е отнело автомобила, той би установил, че същото лице не е собственик на автомобила, не разполага с магнитна карта както и би препятствувал проникването в автомобила. Неизпълнението на тези задължения на длъжностното лице на ответника е проява на небрежност, респ. липса на достатъчно грижи за поверения автомобил, които да се характеризират като грижа на добър стопанин“.

[17] Така Решение № 56122 от 02.03.2020 г. по гр.д. № 66540/2018 г. на СРС, I ГО, 164 с-в.

[18] В този смисъл правилно Решение № 2587 от 29.11.2005 г. на ВКС по д. № 1843/2004 г., IV г. о., ГК, по въпроса за възможната деликтна отговорност на наемодателя, изрично изтъква, че трудовият договор и евентуалното нарушаване на трудовата дисциплина са ирелевантни с оглед преценката за противоправност, тъй като касаят вътрешните спрямо пострадалия отношения между работодател и служител.

[19] Из мотивите към първоинстанционното Решение № 56122 от 02.03.2020 г. по гр.д. № 66540/2018 г. на СРС, I ГО, 164 с-в:  „Съдът счита, че доколкото дружеството – ищец никога не е губило фактическото държане върху паркинга, договорът не е за наем, а за влог. Допълнителен аргумент в тази насока е и обстоятелството, че никъде не е уговаряно ищецът да ползва конкретно паркомясто. Доколкото задължение на служителят инструктор е да определи мястото на паркиране, при всяко навлизане на територията на паркинга, водачът на автомобила е можело да бъде насочван към различно паркомясто и това няма отношение към валидността на съглашението.“

[20] Така Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Т. 1. С., с. 314, който подчертава, че при наличие на ясни и не оставящи съмнения изрази в договора, те трябва да се тълкуват според техния буквален смисъл, в противен случай би се допуснало да се „смачкват“ ясните изрази и се прибягва до „извратяване на ясно изразеното“.

[21] Така Решение № 156/16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение № 60028/16.08.2021 г. по т.д. № 2787/2019 г. на ВКС, II т.о. Решение № 60181/04.06.2021 г. по гр.д. № 4365/2019 г. на ВКС, IV г.о., и др.

[22] Често като способ за заобикаляне на тези забрани се използва съдебната практика, съгласно която са допустими свидетелски показания за установяване на „действителната воля на страните“ – вж. Решение № 167/10.12.2018 г. по гр.д. № 8/2018 г. на ВКС, III г.о., Решение № 243/14.01.2019 г. по гр.д. № 269/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 253/17.10.2014 г. по гр.д. № 2902/2014 г. на ВКС, III г.о., и др. Считам, че към това отстъпление от забраните по чл. 164, ал. 1, т. 3 и 5 ГПК следва да се подхожда стриктно, като се допускат свидетели само и единствено когато страните спорят относно смисъла на конкретни неясни, непълни или неточни уговорки, при което винаги следва да се конкретизира във връзка със смисъла на кои термини се допускат свидетелите. Твърде либералният подход, който прилагат някои съдии, от друга страна, често води до обосноваване чрез свидетели на съществуването на допълнителни задължения, за чието наличие в текста на договора не се съдържат никакви индиции. Не бива да се забравя, че съображението за съществуването на забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК е именно идеята, че сключвайки договора си в писмена форма, страните очевидно са искали договорът да се доказва именно с писмения акт, който го материализира, а не с външни спрямо него доказателствени средства – така Стамболиев, О. – В: Cтaлeв, Ж., A. Mингoвa, O. Cтaмбoлиeв, B. ?oпoвa, P. Ивaнoвa. Бългapc?o гpaждaнc?o пpoцecyaлнo пpaвo. 9 пpepaб. и дoп. изд., пъpвo пo дeйcтвaщия Г?K. C., Cиeлa, 2020, с. 279.

[23] Важни насоки се съдържат в споменатото Решение № 2587 от 29.11.2005 г. на ВКС по гр.д. № 1843/2004 г., IV г.о., което поставя въпроса за евентуалната деликтна отговорност на наемодателя на паркинга на осн. чл. 49 ЗЗД за равностойността на откраднатия автомобил в случай на извършена кражба при заспиване на служителя, който е обслужвал паркинга. ВКС отговаря, че принципно е мислимо деликтната отговорност на наемодателя да бъде ангажирана, като обаче на общо основание ищецът следва да докаже както твърдяното противоправно бездействие, така и причинна връзка между него и настъпилата имуществена вреда, които елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане в случая не са били установени. Подчертава се, че евентуалното неспазване на трудовата дисциплина не би могло да обоснове извод за противоправност по смисъла на чл. 45 ЗЗД.

Този подход следва да бъде подкрепен, доколкото, от една страна, нищо не изключва деликтната отговорност на наемодателя на пракомястото на общо основание, но от друга страна, не бива да се допуска всяко негово бездействие да има за последица възможност за ангажиране на такава отговорност, тъй като по този начин липсата на поето задължение за пазене на вещта би се обезсмислила и дори би довела до по-тежка отговорност за наемодателя в сравнение с хипотезата, в която е поел изрично договорно задължение за пазене. На практика случаите, в които ще може да се ангажира деликтната отговорност на наемодателя, са хипотезите, в които негов служител е действал умишлено – когато или самият той е извършил кражбата, или е съучаствал в нея под някаква форма и поведението му е пряк съпричиняващ фактор. Макар това да е дискусионно, според мен приравними на умисъла са хипотезите на груба небрежност, аргумент за което са множество текстове от българското законодателство и фактът, че умисълът в гражданското право се доказва изключително трудно. Извън хипотезите на умисъл и груба небрежност, съдържанието на дължимата грижа на наемодателя не включва задължение за предотвратяване на кражби и следователно подобни случайни събития не би следвало да му бъдат вменявани във вина.