Искът за връщане заплатени договорни незаконни лихви

Автор: д-р Йосиф Фаденхехт

(публикувана за първи път в сп. „Адвокатски преглед“, г. XI, 1931, № 12)

След влизане в сила на Закона против лихоимството от 30 април 1927 г. предизвикаха се маса процеси за връщане на заплатени лихви, уговорени в размер, по-голям от позволения по този закон. Докато главната цел на закона беше да се сложи край на едно прекомерно експлоатиране нуждата на търсещи парични капитали, като се смяташе, че наказателната репресия ще стресне лихварите и ще се дойде до едно отговарящо на условията на паричния пазар равнище на лихвата, всъщност като че ли единственото последствие на този закон (който в своята наказателна част намери досега съвсем малко приложение) са многобройните граждански дела за връщане на незаконни (уговорени) лихви, и то главно за минало време, отпреди влизане на закона в сила. Така се внесе една голяма пертурбация в нашия стопански живот. Спадането на лихвата, което се забелязва днес, не се дължи на закона, а на чисто стопански условия. Това спадане щеше да дойде и без закона. Сигурно е едно: тайното, истинско лихоимство с този закон не само че не се е премахнало, а напротив, то сигурно се е засилило, като се създаде за същинските лихвари, които си нареждат така работите, че никакъв закон не ги лови, един нов повод да се оправдават пред своите клиенти – с риска, който новият закон им създава – голямата безбожна лихва, която изсмукват от тях.

В следващите редове се излагат съображенията против досегашната практика на съдилищата относно исковете за връщане заплатени свръхзаконни лихви, която практика ми се струва, че не се оправдава от положителното ни право.

1) Преди влизане в сила на Закона против лихоимството можеше ли да се иска успешно по съдебен ред връщане на договорни лихви, доброволно заплатени, когато (и доколкото) тe са надминавали допустимия по закона размер – 12 % (чл. 573, ал. 3 33Д¹)?

Искът за такова връщане можеше да се основе само на чл. 24 и чл. 27 във вр. с чл. 142, ал. 1 ЗЗД². Такъв иск можеше да се окачестви само като condictio ob injustam causam. При липсата на текст, какъвто е напр. текстът на Art. 3 от Френския закон от 3 септември 1807 г. (Loi sur le taux de l’interet de l’argent), който изрично нарежда връщане на получени лихви над позволения размер (и то само при заем на пари), един иск за връщане на уговорени надзаконни лихви, доброволно заплатени, не може да има друго основание, освен споменатитe наредби на ЗЗД. Уважаването на такъв иск обаче зависи от това дали ще се приеме, че в конкретния случай уговарянето на лихви и получаването на такива при заем на пари (защото правилото на чл. 573 ЗЗД е приложимо само към заем с лихва, а не и към други кредитни сделки) се явява като действие, с което се нарушава законът само от страна на заемодателя, без да може да се твърди, че и заемателят е съучастник в това нарушение на запретителната норма на чл. 573, ал. 3 ЗЗД, нарушение извършено както при уговарянето (обещаването), така и при плащането на такива лихви. Такова съучастие на заемателя ще има обикновено във всички случаи, в които не е установено, че заемодателят е използвал стесненото положение, лекомислието или неопитността на заемателя. А без този субективен елемент такъв иск би могъл да бъде уважен само в случаите на „безбожно“ лихварство, когато поради преголемия процент на уговорената лихва, сделката се явява нищожна като противна на добрите нрави, при която свободната воля на длъжника е изключена. Но, разбира се, че за такава сделка може да се говори само когато се касае за лихва значително надминаваща максималния размер на позволената от закона договорна лихва. И така, ако се приеме, че condictio op turpem или injustam causam не може да бъде уважена, когато и сам ищецът се е провинил чрез сключване на заема при надзаконна лихва в нарушение на закона или в неморалност, например взима пари в заем или неправилен влог при висока надзаконна лихва, за да дава тия пари, от своя страна, в заем на други лица под още по–висока лихва (едно схващане, което напоследък се споделя от Върховния касационен съд, II гр.о., решение № 106 от 05.03.1923 г.), значи, ако се приеме, че у нас важи въпреки текста на чл. 24 ЗЗД традиционното правило на римското право, възприето в повечето съвременни законодателства (в германско, швейцарско, австрийско) и така също в съдебната практика на Франция и Италия, изразено в правната поговорка „in pari causa turpitudinis cessat repetitio“, то за исковете, за които тук става дума, можеше, при действието само на ЗЗД, да се очаква положителен резултат само в ония случаи, в които сега, при действието на Закона против лихоимството, може да има наказателна репресия, сиреч в случаите, които попадат под наредбата на чл. 1 от този закон (използване на стесненото положение, неопитността или лекомислието на длъжника).

2) Противният възглед не може да се оправдае с чл. 572 ЗЗД. Аргументът за противното, който се извлича от тая наредба (Вж. Меворах, Коментара, към чл. 573 ЗЗД, с. 341, и практиката на Софийски окръжен съд, търговско отделение, – решения по гр.д. № 263/1926 г. и № 503/1927), не е убедителен. В този член е казано: „заемателят, който е заплатил лихви неусловени или по-големи от условените, но не по-големи от законните, не може да иска повръщането им, нито да ги прихваща на капитала.“ Според тази наредба, макар и да са били заплатени неуговорени (или уговорени устно, не писменно по граждански дела) лихви, сиреч недължими лихви, връщането им не се допуска. Ясно е, че тая наредба не може да се обясни задоволително, освен ако се приеме, че доброволното заплащане на неуговорени лихви е изпълнение на едно естествено задължение. Другото обяснение, което се дава, че понеже всяко плащане съдържа едно съглашение между платеца и кредитора, комуто се плаща, то плащането на неуговорени лихви предполага и едно съглашение между платеца и кредитора относно лихвитe, които се плащат, в смисъл че те по силата на доброволното плащане стават уговорени лихви в момента на плащането – това обяснение съдържа един очевиден софизъм. Щом по силата на чл. 573, ал. 4 ЗЗД устното уговаряне на лихва е нищожно („не се дължи никаква лихва“, както е казано в края на чл. 573, ал. 4), не може да се твърди, че с плащането на неуговорена лихва последната става дължима и като такава чрез плащането се погасява. Вярното схващане е, че в плащането се съдържа едно признание на плащания дълг. Но от това не следва, че неуговорената (по граждански дела) в писмена форма лихва, се дължи, когато устно или мълчаливо (чрез доброволното плащане) длъжникът признае на кредитора, че му дължи лихва. Само за търговските сделки (респ. заеми, ако приложението и на четвъртата алинея се ограничи само за парични заеми), при които дължимостта на лихви за кредитиран паричен капитал следва и от неписмено (устно) съглашение, би могло да се приеме реченото обяснение на правилото на чл. 572 ЗЗД. Но и по отношение на търговските дългове смятам, че това обяснение е неправилно, защото съдържащото се във всяко доброволно съзнателно плащане признание, че съществува дългът, който с плащането се погасява (чл. 142, ал. 1 ЗЗД), не означава уговаряне на дълга; следователно, за да не може да се искат обратно платените неуговорени лихви, трябва да се приеме, че те вече се дължат в момента на плащането, а не че чрез плащането тепърва се създава техната дължимост. Значи, трябва да се приеме, че всяко парично кредитиране е възмездно — начало, изрично признато за търговските сделки в чл. 299 и чл. 300 и особено в чл. 301, ал. 2 Т3 („търговецът може да пресметне лихви за дадените от него заеми и аванси, както и за направените разноски, от деня на изпълнението или на иждивяването³“). Аргументът a contrario от чл. 572 безспорно е, че могат да се искат обратно надзаконни лихви (според ЗЗД в размер по-голям от 12%), които са били платени, без да са били надлежно уговорени.

Но следва ли от това, че могат така също да се искат обратно платени надзаконни лихви, които са били в надзаконния размер уговорени? Отговаря се, че това следвало от духа на чл. 572. И се приравняват случаите на плащане в надзаконния размер неуговорени лихви със случаите на плащане на надзаконни лихви, макар и уговорени в същия размер. Това приравняване става с един аргумент по аналогия. Аналогията се основава на това, че (както се изтъкна вече по-горе) се търси в чл. 572 ЗЗД основанието, да не се допуска искът за връщане на платените неуговорени лихви, в съгласието за тяхното дължене, което се съдържало или проявявало в доброволното им плащане и се разглежда по-нататък така: щом като не може кредиторът да задържи платени му надзаконни лихви, които не са били уговорени, но които в момента на плащането и чрез плащането длъжникът (платец) се съгласява да плаща, значи признава, че ги дължи, то няма защо да се допуска на кредитора да задържи платени на него надзаконни лихви, макар и да са били първоначално надлежно уговорени. С други думи, не се дава значение на обстоятелството, че лихвите в надзаконния размер са били още от самото начало на сключване на кредитната сделка изрично уговорени. А тъкмо това е една petitio principii. Защото именно тая теза е спорна и не може да се доказва с аргумент от чл. 572 ЗЗД, като се влага в него недоказаното изявление на законодателя, че той затова изключва в изрично предвидените от него там случаи искът за връщане на неуговорени лихви, които са били заплатени, защото ги смята с плащането уговорени. От това, дето законодателят допуска да се искат обратно надзаконни лихви, платени без да са били уговорени, съвсем не следва, че също така трябва да подлежат на връщане и заплатени надзаконни лихви, които са били така уговорени. Тяхното връщане може да се основе само на нищожността на уговарянето поради запрещението на чл. 573, ал. 3, следователно искът за връщане попада под правилото на чл. 142, ал. 1 във вр. с чл. 24 и чл. 27 ЗЗД. Наредбата на чл. 572 ЗЗД не съдържа самостойно правно основание за иска за връщане на надзаконни лихви, доброволно платени или погасени. Пряката санкция на чл. 573, ал. 3 е в невъзможността да се искат по съдебен ред и да се смятат за дължими (напр. за компенсация) лихви, уговорени в размер по-голям от позволения максимален размер. Обаче връщане на заплатени надзаконни лихви, които са били уговорени, не е пряка, наложителна последица от чл. 573 или чл. 572 ЗЗД. Такъв иск се урежда само от наредбите на споменатите чл. 24, чл. 27 и чл. 142 ЗЗД във вр. с принципа in pari causa turpitudinis cessat repetitio или in pari causa turpitudinis melior est conditio possidentis.

3) Третият аргумент за допустимостта на иска за връщане на заплатени или погасени доброволно (чрез удовлетворение на кредитора) надзаконни уговорени лихви е наредбата на чл. 7 от Закона против лихоимството. Според нея тоя закон се прилага по отношение на лихвения процент, посочен в чл. 1 и за минало време, начиная от 1 януари 1920 г. Това значи, че за всички кредитни сделки максималната позволена лихва, която може да се смята законно уговорена между длъжника и кредитора, е лихва в размер годишен, който превишава с не повече от шест единици сконтовия лихвен процент на Българската народна банка и този размер (с обратно действие на новия закон) се прилага към всички в миналото сключени кредитни сделки от 1 януари 1920 г. насам. Значи, в полза на кредиторите, се увеличава за минало време (от 1 януари 1920 г. насам) максималната договорна лихва (от 12 %), ако в даден момент през това време сконтото на Българската народна банка е било по-високо от 6 %. Тая наредба на чл. 7 от Закона против лихоимството според някои (между другото и според решенията на Софийски окръжен съд, цитирани по-горе) нямала смисъл, ако не се признае, че законодателят е имал предвид кои заплатени незаконни уговорени лихви подлежат на връщане по съдебния ред. Това се подкрепя и с обясненията, които са били дадени от народния представител П. Бъклов, който е предложил текста на чл. 7 от закона. Безспорно е, че платени надзаконни уговорени лихви могат и по ЗЗД (чл. 24 и чл. 27) да се искат обратно, когато не може да се приложи максимата in pari causa turpitudinis cessat repetitio (вж. по-горе). С нищо обаче не се подкрепя твърдението, че чл. 7 създава ново, самостойно основание за такъв иск, каквото напр. се съдържа в Закона за разрешение лихоимскитe дела във Варненското и Силистренското окръжие от 18. XII. 1893 г. (чл. 8).

В Закона против лихоимството, напротив, има указание, че законодателят е смятал, че искът за връщане на заплатени надзаконни уговорени лихви е допустим само при условията, при които сделката би могла съгласно чл. 1 от същия закон да повлече подире си наказателно осъждане за кредитора. Това се вижда в чл. 6. В него е предвидено, че непозволеният размер на лихвата може да се доказва или чрез гражданския съд, чието решение съгласно чл. 21 от Закона за углавното съдопроизводство е задължително за углавния съд, или пък направо пред углавния съд, чиято присъда съгласно чл. 22 от Закона за углавното съдопроизводство е задължителна за гражданския съд. Очевидно е, че тук се има предвид случаи, за каквито в чл. 1 се предписва наказателно преследване на кредитора, сиреч случаи на изкористване от негова страна стесненото положение, неопитността или лекомислието на длъжника, който се е съгласил да плаща незаконни лихви. От този текст се вижда, че законодателят е имал пред очи при иска за връщане платени незаконни лихви такъв фактически състав, какъвто е предвиден в чл. 1.

4) И действително само при условията, при които може да има наказателно преследване за кредитора във връзка с вземането на незаконно уговорена лихва, може да се оправдае от гледище на справедливостта и на морала, а така също от общостопанско гледище искането на длъжника, който доброволно е заплатил такива лихви, да му бъдат те повърнати с condictio ob turpem vel injustam causam. Защото самият факт, че уговорената между длъжника и кредитора лихва в една кредитна сделка, например в една продажба, при която цената се кредитира и се олихвява в полза на продавача по процент по-голям от законно позволения, далеч не може да оправдае един иск от страна на купувача, който е заплатил такава лихва, да му бъде тя повърната. Например А продава на Б едно пиано, което струва 50000 лева, за 30000 лева, с условие цената да бъде заплатена в срок от две години с годишна лихва 30 на сто. Купувачът заплаща в края на втората година 30000 лева, след като е заплатил лихва в края на първата година 9000 лева и още толкова в края на втората година, значи всичко е заплатил за пианото 48000 лева. Може ли да се смята, че в случая купувачът е в нещо експлоатиран от продавача? Не си ли е получил продавачът в капитал и в лихва истинската равностойност на продаденото пиано? Или друг пример. Лихварят А, който дава пари в заем с годишна лихва 50 и 60 на сто, приема срочни влогове, като плаща на вложителите си 20 на сто годишна лихва. (Такъв случай ми е известен в София). Според поддържаното от г-н Меворах схващане и според юриспруденцията на Софийския окръжен съд (търговско отделение) този лихвар ще има право да иска по съдебен ред от своите вложители заплатената им уговорена влогова лихва над позволения максимум, когато от него неговите заематели практически не биха могли да получат обратно платените много по-големи незаконни лихви, защото заемните сделки между лихваря и неговите клиенти се сключват и реализират на четири очи, без да остават някакви следи за размера на уговорената и взета незаконна лихва. Или трети пример: търговецът А, в желанието си да спекулира при съществуващата инфлация (а времето, за което се дава сила на Закона против лихоимството (чл. 7) и за което се водят обикновено у нас дела за връщане незаконни уговорени лихви, именно е времето на инфлацията и на голямото колебание и спекулация с лева), охотно плаща за заетата от банка X сума лихва в размер 20 на сто годишно, като разчита да спечели и като наистина реализира такава печалба, която надминава далече процентно процента на лихвата, която плаща за заетия от банката капитал. Какво основание в морала и в здравата стопанска политика може да има искът на търговеца А против банката X тя да бъде осъдена да върне платените доброволно лихви в размера, с който те надвишават установения от закона максимум! Особено като се има предвид, че по време на инфлацията, предвид на постоянната опасност от внезапно спадане на лева, се явява напълно оправдан „незаконния“ размер на лихвата.

Явно е прочее, без да има нужда да се спирам върху голямата и вредна от общо народно стопанско гледище пертурбация на установили се веднъж и ликвидирани стопански отношения, която се внася у нас, с допущането във вр. със Закона против лихоимството на искове за връщане на платени или иначе погасени надзаконни уговоренни лихви, че този начин на прилагане наредбите на тоя закон във вр. с чл. 24, чл. 27 и чл. 572 33Д (което приложение аз го смятам за неоправдано от гледището на правилното тълкуване на тия наредби) не издържа критика не само от гледище на позитивно право, но и от гледище на обществена и народостопанска телеология и не може да се одобри и от морално гледище.

Ето защо, налага се да се пресече колкото се може по-скоро новото „иманярство“, което почна да се развъжда у нас под покровителството на това разбиране и прилагане Закона против лихоимството. За тая цел трябвало да се даде автентично тълкувание било на чл. 572 ЗЗД, или на чл. 1, или на чл. 6 от Закона против лихоимството в смисъл, че искът за връщане заплатени или другояче погасени лихви, уговорени в размер, който надвишава позволения от закона, е допустим само когато са налице условията, предвидени в чл. 1 от Закона против лихоимството, при които кредиторът попада под наказателна отговорност. Наличността на едно от тия условия (използване стесненото положение, лекомислието му или неопитността на длъжника) трябва във всеки конкретен случай да бъде доказана; тя не може да се презумира. Защото, фактът, че търсещият кредит се е съгласил да плаща лихва, по-голяма от позволената по закона, още не показва сам за себе си, че той се е намирал в стеснено положение, което кредиторът да е използувал, нито че той е бил неопитен или лекомислен и кредиторът е знаел и използвал това негово положение. Това разрешение на въпроса е по-справедливо и по-разумно от разрешението, на което изглежда се е спрял напоследък министърът на правосъдието. Според него не могат да се уважават искове за връщане на платени или другояче погасени (с удовлетворение на кредитора) уговорени лихви в размер, надвишаващ позволения от закона, когато длъжникът е търговец или търговско дружество. По този начин би се наистина признало, че в търговията размерът на договорната лихва не може да бъде ограничен и би се подчертало, че в търговията не може да става дума за използване от страна на кредитора било стеснено положение на длъжника търговец, било негово заслужващо защита лекомислие или неопитност. Явно е, че в много случаи такова едно абсолютно ограничение на правото да се искат обратно заплатени незаконни лихви би се оказало несправедливо и би съдържало една неоправдана санкция на неморално изкористване и изнудване на намиращия се в голяма нужда търговец. Нима един търговец не може да попадне в такова положение, че за да избегне например един предстоящ протест на една полица, да се съгласи да вземе в заем от един лихвар нужната сума в заем срещу една лихва например от 40% и защо да няма той право, след като заплати такава лихва, да иска обратно лихвата, надминаваща допустимия от закона максимален размер.

Аз не мога да разбера защо у нас има толкова недоверие в съдебната власт, та да предпочитаме винаги грубите, неприспособими към особеностите на отделния случай разрешения. Въпросът за гражданскоправната санкция на непозволеното от морала използване на стесненото положение на длъжника, на неговата неопитност и на неговото лекомислие в имотните сделки, санкция против лихоимството (Wucher) в широк смисъл на думата. Това, което немците наричат Wuchergeschaeft, би могло най-целесъобразно и справедливо да се постигне, като се възприеме една обща наредба в нашето гражданско право, каквато имат например немците в чл. 138⁴ от Гражданския им законник, който гласи така:

„Нищожна е (като противна на добрите нрави)⁵ всяка правна сделка, чрез която едно лице при използуване нуждата, лекомислието или неопитността на другиго уговаря или доставя на себе си или на едно трето лице срещу една своя престация имотни облаги, които дотолкова надвишават стойността на тая престация, щото в случая имотните облаги се намират в явно несъответствие с престацията“.

Бележки под линия: