(публикувана за първи път в сп. „Собственост и право“, 2026, № 6)
- Метеорит, паднал до с. Орлов дол, общ. Тополовград, през 2018 г.
Както става ясно от данните в решение № 71 от 07.06.2023 г. по гр.д. № 620/2022 г., РС-Раднево, решение № 2 от 04.01.2024 г. по в.гр.д. № 589/2023 г., ОС-Стара Загора, решение № 137 от 27.02.2026 г. по гр.д. № 3591/2024 г., ВКС, I г.о., и от информацията в обстойната научна публикация по случая[1], през месец юни 2018 г. до село Орлов дол, общ. Тополовград, пада железен метеорит с тегло 141 кг – един от седемте метеорита, откривани някога на територията на страната ни, и най-големият досега. Едно лице с инициали А. Х. чуло за падането и отишло при метеорита, като се опитало да го вземе, заедно с помощта на баща си, но поради теглото му двамата не успели да го преместят. След това след няколко дни друго лице с инициали И. И. с помощта на двама познати успели да го вдигнат и вземат с каруца. Метеоритът бил превозен до дома на И. И. и впоследствие преместен след това втори път – в дома на съпрузите Н. Р. и Г. Р., като първият от двамата бил член на асоциация на търсачи на метеорити, и целта била да се намери купувач на метеорита. На 13.09.2020 г. обаче метеоритът бил откраднат от дома на съпрузите Р. и бил подаден сигнал в полицията за кражбата. По време на разследването полицията открила метеорита, а прокурорът постановил той да се върне на всички „замесени“, т.е. на собствениците. Но кои са собствениците? По посоченото по-горе дело на РС-Раднево, ОС-Стара Загора и ВКС намервачът на метеорита А. Х. е предявил положителни установителни искове за собственост против останалите участвали в пренасянето на метеорита, а първият натоварил в каруца и пренесъл метеорита И. И. предявил насрещен положителен установителен иск за собственост. С окончателното решение на ВКС по делото за собственик на метеорита е признат И. И. – първия, който го е завладял, като го е преместил и пренесъл на друго място с цел оценка и продажба.
- Аргументите на ВКС
След като обсъжда възможността метеоритът да бъде придобит по някой от уредените в ЗС придобивни способи и изключва тази възможност, съставът на ВКС приема, че е приложим придобивният способ завладяване. Цитирам дословно:
„Завладяването като придобивен способ предполага вещ без собственик и установяване на фактическа власт върху нея с намерение вещта да се третира като собствена. Завладяването е първичен придобивен способ, сходен с придобиване на права чрез давностно владение, но без да е необходимо владението да се демонстрира или упражнява определен период от време.
Завладяването не е придобивен способ, изрично уреден в ЗС или друг нормативен акт с действие понастоящем. Този придобивен способ е бил уреден в ЗИСС и е отпаднал при влизане в сила на ЗС – 17.12.1951 г. Независимо от това, съобразявайки своето задължение да разреши спора, с който е сезиран, при непълна правна регламентация, търсейки разума на закона и съобразявайки основните начала на правото, съдът намира, че именно това е адекватният правен способ за придобиване на право на собственост върху обекта с космически произход. Действително, … ЗС в своя чл. 77 регламентира изчерпателност на придобивните способи, пораждащи или прехвърлящи право на собственост в нечий патримониум. Възможността за празнота в правото в случай на изчерпателно изброяване на правни хипотези е обсъждана в правната теория и е достигнат извод за възможност за наличие на такава при т.нар. „numerus clausus“ (Завладяването като придобивен способ по българското право, Светослав Желев, Търговско право, бр. № 4/2013 г.). Както е посочено и в ползваната правна литература, прилагането на отменена правна норма в случай на празнота в правото е установен факт в българската правна система. Прилагане по аналогия при изчерпателно изброяване на хипотези е познато при прилагане института на давностните срокове, както и празнотата в правото е наложило прилагане на разпоредби от отменения ЗИСС при разрешаване на спорове за сервитутни права, доколкото такива не са уредени в ЗС. В по-близък период, на настоящия състав е познато правоприлагането по аналогия именно на придобивно основание, приложено в ТР № 1/2018 г. по т.д. № 1/2017 г., ОСТК на ВКС. Когато развитието на обществените отношения изисква решение и прилагането на съществуващите правни норми би довело до несправедлив резултат, е оправдано предлагане на решение по аналогия на правото, при разширително тълкуване на правни норми или търсене на разрешение при извличане на общия разум на правото.
На следващо място съдебният състав намира, че прилагане на правилата за завладяване в хипотези като настоящата е оправдано, доколкото непризнаването на завладяването като придобивен способ би ограничило защитата на установилия своя фактическа власт (на окупатора). Установяването на фактическа власт върху вещ с неземен произход и без собственик създава обществени отношения, различни от тези при фактическо владение, в рамките на които окупаторът би следвало да има своя защита, при евентуално загубване на установената власт. Ако по отношение на него се прилагат правилата за фактически владелец, в този случай защитата, която той получава, е възможна само при условията на чл. 75-76 ЗС, т.е. е ако е запазил фактическата си власт за период повече от шест месеца или ако я е загубил вследствие упражнено насилие или по скрит начин, а както беше посочено по-горе, при уреждането на владелческа защита се държи сметка основно за правата на собственика, каквито в случая няма.
Прилагането на института на завладяването като придобивен способ означава, че установилият фактическа власт върху вещта с намерение да я свои придобива вещно право на собственост. Тук следва да се посочи, че завладяването в някои случаи се извежда от трайната, категорично заявена фактическа власт върху ограничен участък от земята. Ако имот е трайно заграден, охраняван, използван със специален статут, то упражняващият фактическа власт върху имота явно заявява и завладяването на вещ, попаднала в неговия имот и нямаща свой собственик.
В обобщение, според настоящия съдебен състав правото на собственост върху обект с космически произход, паднал на земята и без собственик, възниква в полза на завладялото го лице – установило фактическа власт с намерение да го свои, като завладяването не следва да става в нарушение на законови норми – преодоляване на направени огради, разрушаване на имот, навлизане в територии със специален режим и други подобни.“
- Регламентира ли чл. 77 ЗС изчерпателност на придобивните способи, пораждащи или прехвърлящи право на собственост в нечий патримониум?
Както се вижда от мотивите на ВКС, той започва логическата верига на своя силогизъм с твърдението, че чл. 77 ЗС урежда numerus clausus (изчерпателно изброяване)[2] на способите за придобиване на право на собственост, за да отстъпи след това и да приеме, че въпреки това е възможна празнота в закона и нужда от извличане по тълкувателен път – по аналогия на закона или разширително прилагане на законови норми – на неуреден законово вещнопридобивен способ.
Какво обаче означава чл. 77 ЗС и установява ли в действителност една изчерпателност на вещноправните придобивни способи? Нека направим една разходка в правната история, за да установим смисъла му.
В отменения през 1951 г., приет през 1904 г. Закон за имуществата, собствеността и сервитутите норма като тази на чл. 77 ЗС няма. И причината е една случайност. Както е известно, ЗИСС по същество е превод на съответните разпоредби от отменения Codice civile (италиански Граждански кодекс) от 1865 г. – по-конкретно на Глава втора „За имуществата, собствеността и нейните видоизменения“ – art. 406-709[3]. Последната разпоредба от ЗИСС, съдържаща правило по същество (преди разпоредбите за влизане в сила на закона), е чл. 325, отговарящ точно на art. 709 C. civ. 1865. Дотам ЗИСС спира. Следващата разпоредба в италианския кодекс е art. 710, вече от Книга трета „За начините на придобиване и прехвърляне на собствеността и на другите права върху вещи“. Тя е със съдържанието:
Art. 710 C. civ. 1865
Собствеността се придобива чрез завладяване.
Собствеността и другите [ограничени вещни] права върху вещи се придобиват и прехвърлят чрез наследяване, чрез дарение и чрез действието на съглашения.
Възможно е да се придобива посредством и давност (prescrizione).
Както е известно от нашата правна история, уредбата на придобивната и погасителната давност у нас също е рецепция основно на Codice civile от 1865 г., но в отделен закон – Закон за давността от 1898 г., който е изпреварил ЗИСС. В него обаче точно art. 710 C. civ. 1865 e изпуснат. И то неволно според мен. Причината за пропуска, освен че ЗД 1898 г. няма за задача да урежда общи въпроси на вещното право, е, че в италианския кодекс уредбата на придобивната давност започва от следващия art. 711, а art. 710 e „изнесен пред скоба“ като начална разпоредба на Книга трета.
Впрочем същото донякъде е и понастоящем. Само че в сега действащия Codice civile от 1942 г. наследяването е „извадено“ от книгата за собствеността и за начините на придобиването й и е обособено в самостоятелна Книга втора „Наследяване“, докато в Книга трета „Собственост“ от сeгашния кодекс е обособен Титул втори „За собствеността“, в чийто Раздел (Capo) трети „За начините на придобиване на собствеността“ е включена уводна разпоредба на art. 922, според която:
Art. 922 C. civ. 1942
Собствеността се придобива чрез завладяване, чрез намиране, чрез приращение, чрез преработка, чрез присъединяване, чрез придобивна давност (usucapione), чрез действието на договори, чрез наследяване по повод на смърт и чрез други начини, определени в закона.
Нашият ЗС от 1951 г., за който нямам съмнение, че е повлиян от Codice civile от 1942 г., поне по интересуващия ни въпрос[4], постъпва по същия начин в глава VIII „Придобиване и изгубване правото на собственост“, като обособява една уводна разпоредба – чл. 77, според която правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона.
Както се вижда, нашата разпоредба е лаконична и стегната преработка на италианската, като и двете допускат „и други случаи“, т.е. хипотези на придобиване на право на собственост, които не са изброени в общия граждански кодекс (Италия) или в общия закон, уреждащ собствеността и останалите институти на вещното право (ЗС).
В Италия принципно се приема, че изброяването в art. 922 C. civ. 1942 не е изчерпателно (има natura non trassativa)[5] и на тази основа и теорията, и практиката дават примери за придобиване на право на собственост в множество хипотези, уредени в разни специални закони. Приема се обаче, освен това и друго – че придобивен способ може да не е изрично уреден в законова норма. Напр. в случая на възникване на съсобственост върху частен път при обединяване на части от ниви (comunione di una via privata, costituita ex collatione agrorum privatorum) има вещнопридобивен способ въпреки липсата на конкретна законодателна уредба, но въз основа на „историко-правната традиция“ (tradizione storico-giuridica), доколкото тази традиция не противоречи на принципите на правната уредба на страната[6].
- Завладяване на ничия движима вещ – с или без аналогия на закона
Институтът на аналогията като средство за попълване на празноти в правото е традиционен и дълговечен институт на правото. Поради това съвсем естествено и съставът на ВКС, стъпвайки освен това и на аргументите на една научна разработка, го е приложил[7] и е обосновал съществуването на оригинерния придобивен способ завладяване в нашето право. Против това не може да му се отправи упрек.
На мен ми се струва обаче, че аргументите на ВКС могат да се подсилят и по друга линия – по линията на прилагане на чл. 77 ЗС в светлината на съвсем достоверно предполагаемия му първоизточник, а така също и на съществуваща у нас съдебна практика и теория. Ето още аргументи за съществуването на придобивния способ завладяване на движими вещи без собственик[8].
От чл. 77 ЗС, респ. art. 922 C. civ. 1942, следва, че придобивните способи за правото на собственост следва да имат законодателна основа – основа в закона, но не непременно в изрична разпоредба на законодателен акт на легислатурата. В българския юридически език обаче думата закон, употребена в членувана форма („законът“), може да означава и нерядко означава „правото“. Когато законодателят иска да посочи непременно, че има предвид закон във формален смисъл на думата – нормативен акт, приет от законодателното събрание – той го прави често изрично. Така, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС общинска собственост са имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон. Тук е употребена думата „закон“ в нечленувана форма и законодателят иска да изрази с тази словоупотреба идеята, че единствено закон, гласуван и приет от НС, може да предостави в собственост на общините определени имоти и вещи.
Принципно допустимо е следователно да се мисли, че вещнопридобивен способ може да бъде извлечен и по тълкувателен път от „закона“, т.е. от действащата правна уредба, дори и при липса на изрична законова разпоредба, стига това да не противоречи на принципите на правния ред в страната. Дали ще твърдим, че го правим само в случаи, при които има такава „историко-правна традиция“, или че прилагаме по аналогия на правото други институти, когато по умозрителен път достигаме до извод за наличие на правен институт, отдавна познат в правото (от римското право насам), не е чак толкова важно. Същественото е, че придобивният способ следва от „закона“ (правото), а не непременно от „закон“ (нормативен акт, приет от законодателното тяло) или поне не непременно от изрична писана законова норма.
Понастоящем ЗС допуска отказ от право на собственост и върху движими вещи, и върху недвижими имоти – по арг. чл. 99-100 ЗС. Тези движими вещи, респ. недвижими имоти след отказа остават без собственик, т.е. стават безстопанствени. За недвижимите безстопанствени имоти понастоящем следва да се приеме, че се владеят от общините с възможност за последните да ги придобият по давност[9]. За изоставените движими вещи подобно правило няма и законът не урежда изрично правила за тяхното владеене и придобиване от публичноправна личност – държава или община. Волята на законодателя обаче не е да ги изключи от гражданския оборот. Волята на законодателя е – доколкото никой публичноправен субект не претендира за владение и собственост върху тези вещи и придобиването им не става посредством противоправен акт – всеки да може да установи фактическа власт върху тях с намерение за своене, т.е. да ги придобие чрез завладяване[10].
В този смисъл са интересните и показателни разсъждения напр. на ОСНК в Тълкувателно решение № 54 от 16.09.1989 г. по н.д. № 49/1989 г., посветено на някои въпроси на квалифицираните кражби на лично и обществено имущество. В мотивите на тълкувателния акт е прието, че „Отпадъците, които имат стойност, но се намират извън предприятието, кооперацията или обществената организация, не на обозначени или предназначени за това места, а на сметища или на други места, където по обичай се изхвърлят непотребните вещи, не могат да бъдат предмет на кражба. С изоставянето им на тези места собственикът е демонстрирал намерението и желанието си чрез лицата, които държат вещта, че прекратява владението, изоставя ги и за в бъдеще няма да ги използва. Становището, че държавата не можела да загуби владението върху дадена вещ, противоречи на закона. Съгласно чл. 68 [има се предвид чл. 86, в първоначалната редакция, според която не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост] ЗС държавата запазва винаги собствеността, но тя може винаги да загуби владението и държанието върху конкретните вещи. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и чл. 207 НК, където предмет на престъплението е вещ, която е обществена собственост, но държавата, кооперацията или обществената организация е загубила владението върху нея – вещта не е във владение на никого. Тук [при чл. 207 НК] обаче вещта е загубена, а не изоставена.“
Видно е, че макар и да коментира други проблеми, ОСНК приема мълчаливо, че дерелинкираните движими вещи, в случая отпадъци, които гражданите са изхвърлили на места, където обичайно се изхвърлят непотребни вещи, могат да бъдат придобити от граждани чрез вземането им от там с намерение за своене, т.е. чрез завладяване[11].
В теорията по отношение на лова на дивеч и риболова преобладаващо се е приемало за допустимо завладяването[12]. Законовите норми, че държавата е собственик на всички животи и риби в диво състояние, са се тълкували[13] в смисъл, че държавата е тази, която установява – административноправен – ред за позволеното и забранено ловуване и риболов, но че уловеният или убит дивеч и риба все пак се придобиват от ловеца или рибаря. Именно поради това придобиване на собственост при незаконен лов или риболов уловеното и убитото се отнема в полза на държавата – преди това то е станало собственост на ловеца или рибаря[14].
Идеята на завладяването[15] на движими вещи, които нямат друг собственик, е тези вещи да може да бъдат веднага придобити и включени в гражданския оборот, ако са непотребими, респ. незабавно консумирани, ако са потребими. Да се отрече допустимостта на завладяването, особено на потребими вещи, по причина на липсата на изрична уредба, а да се настоява на нуждата от придобиване по давност, която за движими вещи съгласно чл. 80 ЗС е 5 години, изглежда дори абсурдно. Да се оставят тези потребими вещи 5 години да овехтяват или да погинат, ако подлежат на бърза развала, вместо да бъдат потребени? Да се оставят непотребими движими вещи да „отлежават“ 5 години, вместо да бъдат завладени и подир това продадени[16] или по друг начин включени в гражданския оборот, също е нецелесъобразно.
Такава възможност за изваждане от гражданския оборот на безстопанствените вещи още римляните са отричали, като са уредили института на завладяването на безстопанствени вещи[17]. Тяхното право – римското право – живее през рецепцията в кодексите на западните страни и повторна рецепция у нас в частичните кодификации на гражданското ни право в лицето на ЗН, ЗЗД, ЗС и др. и днес[18]. И където е възможно, трябва да го прилагаме.
Бележки под линия:
[1] Стоянов, Вл. Право на собственост върху метеорит. // Съвременно право, 2026, № 1, 78-112. Статията е писана в периода между въззивното и касационното решение по случая.
[2] Обикновено, когато се говори за принцип за изчерпателно изброяване (numerus clausus) във вещното право и за възможните изключения от този принцип, се има предвид преди всичко правилото за изчерпателност и законова определеност на видовете вещни права – вж. Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С., Фенея, 2008, 574-579; Стоянов, Венц. Вещно право. С., ИК „Труд и право“, 2024, 22-24.
[3] Вж. напр. Таблица I на текстовете от ЗИСС с посочване на съответните текстове от френския и италианския граждански кодекси, съставена от Тихомир Наследников, приложение към Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Имущества, владение, собственост, сервитути. Прев. Т. Наследников. С предговор от Й. Фаденхехт. С., Народна печатница „Витоша“, 1920.
[4] Изброяване на способите за придобиване и прехвърляне на вещни права има във френския граждански кодекс от 1804 г. (art. 710 и сл.) и в италианските кодекси от 1865 г. и 1942 г. В германския граждански законник и в ГК РСФСР 1922 г. подобни текстове няма.
[5] Rescigno, Pietro (cur.). I testi fondamentali commentate con la dottrina e anotati con la qiurisprudenza. Codice civile. Quinta ed. T. I. L. I-IV. Coordinatori G. P. Cirillo, V. Cuffaro, F. Roselli. Milano, Giuffre ediotre, 2003, р. 1054 и дадените там примери.
[6] Cass. civ., sez. II, 15.09.1992, цит. по https://www.e-glossa.it/wiki.
[7] Аргументи за приложимост на института на аналогия на правото (а не на закона) за завладяването вж. у Стоянов, В. Цит. съч., 106-110.
[8] Вж. и доводите на Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С., Сиела, 2017, 151-153.
[9] По отношение на безстопанствените недвижими имоти дълго време е важало правилото, че те стават собственост по силата на закона на държавата – така чл. 3 от Закона за държавните имоти от 1941 г. и чл. 6 ЗС в първоначалната редакция, отменена 1991 г. Подир това в периода 1991 г. – 1996 г. няма норма за собствеността върху безстопанствените недвижими имоти, но с чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС, първоначална редакция, е прието, че общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен, т.е. безстопанствените недвижими имоти стават общинска собственост. Това правило е отменено със ЗИДЗОбС, ДВ, бр. 67 от 1999 г. Малко след това – със ЗИДЗОбС, ДВ, бр. 96 от 1999 г., е прието, че общината владее и управлява безстопанствените имоти на своята територия по ред, установен с наредбата по чл. 8, ал. 2.
Това е и нормата, която действа от 1999 г. до настоящия момент. Видно от текста й, безстопанствените имоти не стават собственост нито на държавата, нито на общината, а по силата на закона общината има особено фингирано владение върху такива имоти, както и задължение да ги стопанисва. Именно по причина на редакцията на чл. 13, ал. 2 ЗОбС, ДВ, бр. 96 от 1999 г., неприложими към спорове за собственост върху безстопанствени имоти са разпоредбите на гласуваните в периода 2006 г. – 2020 г. мораториуми върху придобиването по давност на имоти – държавна и общинска собственост, които бяха обявени в крайна сметка за противоконституционни от КС с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д. № 16/2021 г.
Следва да се има предвид, че действащата в момента на територията на Столична община Наредба за общинската собственост, приета с Решение № 210 по Протокол № 87 от 14.04.2011 г., в сила от 10.05.2011 г., предвижда за безстопанствените имоти възможност за узукапиране, но обусловена от реалното влизане във владение след нарочна заповед, изтичането на 10-годишен срок и нарочно решение на Столичния общински съвет. Подобни правила има в наредбите и на много други общини.
[10] Обратното становище – че по отношение на безстопанствените движими вещи не може да се изведе по тълкувателен път придобивен способ завладяване – се поддържа в Ставру, Ст. Владението. Юридически фрагменти. С., Сиела, 2015, с. 102.
[11] Относно философските аспекти на притежаването и разпореждането с боклук вж. Ставру, Ст. Отвъд боклука. Философско изследване върху притежанието на отпадъци. С., изд. БАН „Проф. Марин Дринов“, 2024, passim. В още по-общ план философските теории за обосновяване на собствеността чрез владението, завладяването и придобиването вж. Ставру, Ст. Собствеността и остатъкът: между приобщаващо докосване и завладяващото хващане. // Философски алтернативи, 2024, № 1, 106-118.
[12] Вж. напр. Венедиков, П. Система на българското вещно право. 3 прераб. и доп. изд. С., печ. Книпеграф, 1947, с. 337-338; Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). С., изд. БАН, 1970, 82-83, Таджер, В. Правото на държавна социалистическа собственост в НРБ. С., Наука и изкуство, 1975, 368-369; Недев, Д. Цит. съч., 101-107.
[13] Посочените трима автори в предходната бележка. Вж. обаче критичните бележки против логическата издържаност на това тълкуване у Желев, Св. Завладяването като придобивен способ по българското право. // Търговско право, 2013, № 4, с. 79, Стоянов, Вл. Цит. съч., 105-106.
[14] Същите аргументи – че уловеното или убитото се придобива чрез завладяване, дори и ако ловът и риболовът е бил без позволително, за френското право и у Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Т. 1, Ч. 4. Имущества, владение, собственост и сервитути. Прев. Т. Наследников. С., народна печ. „Витоша“, 1929, с. 208, макар авторът да посочва, че ако ловът, освен без билет е и в забранено за лов време, то собствеността не се придобива чрез завладяване, тъй като специална законова норма във Франция тогава е предвиждала конфискуване на уловеното не в полза на държавата, а на благотворителни учреждения.
[15] Завладяването на безстопанствени движими вещи повдига освен юридически и етически, и философски въпроси. Вж. обсъждането у Ставру, Ст. Морални измерения на собствеността в екологичен контекст (към обосноваването на една „проприетарна“ екология). С., изд. БАН, 2021, 114-116, 280-290. Вж. и Ставру, Ст. Към една невъзможна микрофизика на правото (на собственост). – Предговор към Недев, Д. Цит. съч., с. 30, където завладяването на ничии вещи е определено като начин за тяхното „съживяване“, а владението като воля, упражнявана от определен субект, се определя като част от процеса по „овътрешностяване“ на собствеността, „прорастването й навътре, като правосубектност“.
[16] Оригинерният придобивен способ по чл. 78 ЗС би успял донякъде да смекчи липсата на завладяване като придобивен способ, но приложното поле на чл. 78 ЗС не обхваща нито безвъзмездните разпоредителни актове, нито обхваща всички движими вещи.
[17] Андреев, М. Римско частно право. 5 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1975, 251-252.
[18] Вж. моите доводи в Петров, В. Актуални проблеми на гражданския процес. С., Сиби, 2024, 167-179.
