Фактическите състави на изключване на съдружници на капиталово основание (чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 от Търговския закон)

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

I. Въведение

1. Настоящото изследване формира първата стъпка в излагането на принципно нова за съвременната ни правна книжнина обща теория на института на изключването на съдружници. То ще бъде последвано от още две статии, посветени съответно на частното понятие за кадуциране на дружествени дялове при изключването на капиталово основание и на общото понятие за „изключване на съдружник“ в дружественото търговско право. Теорията е нова не само защото изхожда от принципно различната перспектива на института на прекратяването на участието[1] (при изключването на персонални основания), но и поради целта си да внесе повече яснота, логична система и дълбочина в осмислянето на чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ), уреждащи хипотезите на изключване поради неизпълнение на задължението за вноска в капитала.
2. Поради цяла система от исторически фактори, както и поради първоначалния „фалстарт“, с който бе родена разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ТЗ (виж Раздел IV), материята на изключването на съдружници на капиталово основание е принципно неизяснена от доктрината и съдебната практика. Пряко доказателство за верността на горното „смело“ твърдение е фактът, че досега българската дружественоправна доктрина не е успяла да достигне до консенсус дори по базисния въпрос, дали изключването на съдружници по чл. 126, ал. 1 ТЗ изисква едно или две решения на общото събрание и дали изобщо е функция на конститутивно решение на върховния орган на дружеството. След уреждането на дружествата с променлив капитал, тази неяснота неизбежно ще бъде пренесена и на плоскостта на чл. 260л, ал. 1 ТЗ.

Горните въпроси са твърде важни, за да „понесат“ набързо постулирани отговори и да бъдат оставени без задълбочено изследване. Според добрите стандарти на правното мислене и научната добросъвестност, подобна задълбоченост изисква адекватна сравнителноправна и историческа опора – подход, който дори най-утвърдените съвременни правни писатели, по обясними за мен, но научно „некредитабилни“ причини, предпочитат да избягват (разчитайки, може би, на авторитета си). Този авторитет обаче не е и не може да бъде неприкосновен и – за да бъде заслужен – следва да е способен да издържи и безпристрастна научна критика. Същото важи и за авторитета на ВКС.

3. Главен предмет на изследването са следните взаимосвързани теми:

1) Елементите, структурата и логиката на фактическите състави по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ, включително въпросът дали изключването настъпва ex lege или в резултат на упражнено от дружеството потестативно право;

2) Редът за защита срещу незаконосъобразно или противоречащо на дружествения договор изключване на съдружници в капиталовите хипотези по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ.

II. Корените на проблемите

4. Тълкувателните проблеми, които настоящото изследване адресира, имат множество, при това дълбоки, корени. Тези корени са както от догматичен, така и от исторически характер. В допълнение, те имат и чисто терминологичен сегмент. Горната система от фактори предопределя съществените и трайни затруднения при осмислянето и изясняването на института на изключването в цялата област на дружественото търговско право (във всичките му форми).

4.1. На първо място, изключването на членове на юридическо лице е общ институт на корпоративното право – той е познат не само на търговските дружества, но и на сдруженията и кооперациите. Съответно, правният термин „изключване“ има изключително широко приложно поле. Въпреки общите си и споделени с кооперациите и сдруженията признаци обаче, институтът на изключването в областта на дружественото търговско право разкрива ярки особености, които го диференцират от сходния институт при нетърговските корпорации. Последните не познават нито прекратяването на участието (чл. 97, ал. 1, изр. второ, чл. 125, чл. 260м ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК), нито кадуцирането на дялове или акции.

4.2. В съответствие с горната диференциация в рамките на по-общия институт на изключването на корпоративни членове, понятието за „изключване“ не е вътрешно хомогенно – нито от перспективата на съответните фактически състави, нито от тази на правните последици. То може да бъде изградено като единна правна категория само на относително високо ниво на абстракция. Различията в отделните модели на изключване обаче остават повече от съществени.

5. Втората причина за адресираните от настоящото изследване проблеми има исторически корени и е многократно изтъквана от мен в публикациите ми от последните две години. Съчетаните ефекти от принудителната четиридесет и пет годишна „кома“ на българското търговско право, „шоковото“ раждане на ТЗ и липсата на подготвени специалисти, които да го осмислят коректно и задълбочено в първите години от живота му, нанесоха и продължават да нанасят тежки вреди на съвременното доктринерно, академично и юриспрудентно мислене[2].
6. Третата причина за адресираните от настоящото изследване проблеми има своите корени в „цезаровото сечение“, с което бе роден ТЗ и в липсата на достатъчно време да бъде осмислено миналото (ЗДОО от 1924 г.), неговата интерференция с различната (силно персонализирана) концепция на съвременното българско ООД и особеностите на различните форми на изключването на съдружници. Този изначален проблем е ярко видим от извършения през 2003 г. „основен ремонт“ на чл. 126, ал. 1 ТЗ, който – макар и концептуално коректен и наложителен – отново даде повод за доктринерни съмнения и разногласия (виж Раздел IV).

Вместо да родят импулс за преосмисляне и градеж, горните „родилни белези“ на ТЗ бяха пренебрегнати. В резултат на това на сцената на дружественото търговско право се появиха и ДПК – една „самодостатъчна“ и изтръгната от матрицата на закона дружествена форма, която, въпреки горната своя претенция, е „преписвала“ сляпо както от ООД, така и от АД. Именно такова „преписване“ виждаме в чл. 260л, ал. 1 и в чл. 260м ТЗ. Авторите на новата правна уредба на ДПК побързаха да ни я „обяснят“[3]. Не е ясно обаче доколко те са осмислили в дълбочина собственото си творение[4].

III. Сравнителноправна перспектива

7. Преди изследването да се концентрира върху фактическите състави по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ е наложително тълкувателният „хоризонт“ да бъде разширен – чрез съответна сравнителноправна перспектива. Целта на този подход е да бъдат избегнати рисковете от „тълкувателен тоталитаризъм“ и от наивната идея, че правната уредба по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ е плод на законодател, който е останал изцяло изолиран от сравнителноправни влияния и просто се е „упражнявал“ в разглежданата тук материя. В допълнение, в предходния раздел бе подчертано, че институтът на изключването на дружествени членове не е хомогенен и разкрива множество линии на ярки вътрешни диференциации. От сравнителноправна перспектива тази особеност на явленията се проявява и в системата на съответните европейски закони. В тази връзка (по отношение конкретно на ООД) могат да бъдат обособени три исторически и сравнителноправни модела.

7.1. Германският GmbHG (чл. 21) урежда експлицитно само изключването на съдружници на капиталово основание. Същият е бил и подходът на чл. 78 от българския ЗДОО (отм.). След десетилетни лутания, германската доктрина и съдебна практика са „надстроили“ горната експлицитна правна уредба – чрез тълкувателното „откриване“ на института на изключването на съдружници поради важни причини, т.е., на персонални основания[5].

7.2. Налице са и законодателства, които изрично уреждат и двата горни подинститута. Водени от съществено различната логика на изключването по капиталови и по персонални причини обаче, те диференцират правната уредба на изключването на съответно различни систематични места. Подобен е подходът на някои от романските законодателства[6], както и на Швейцарския облигационен закон[7].

7.3. Вероятно изхождайки от идеята за „нормативен минимализъм“ (или „подведен“ от единния модел на изключването при сдруженията и кооперациите), ТЗ от 1991 г. уреди и двете форми на изключване на съдружници от ООД в своя чл. 126. Фактът, че тези две форми не бяха концептуално и систематически разграничени в достатъчна степен е виден пряко от проведената през 2003 г. наложителна „реформа“ на чл. 126, ал. 1 ТЗ, която експлицитно лиши общото събрание от правомощието да изключва съдружници на капиталово основание и ограничи компетентността му до определянето на допълнителен срок за изпълнение (виж Раздел IV по-долу). Според моето виждане, именно горното „сгъстяване“ на правната уредба в един и същи член на ТЗ, както и първоначалният „фалстарт“ в концепцията и редакцията на чл. 126, ал. 1 ТЗ в значителна степен допринесоха за доктринерните колебания относно съдържанието на уредения в тази разпоредба фактически състав.

8. Оригиналната „германска“ процедура по кадуциране не изисква решение на общото събрание[8]. В случая правонарушението е толкова тежко и несъвместимо с капиталовата същност на ООД, че законът не може да позволи изключването да бъде блокирано от „съюзи“ между изключвания и други дружествени членове, които да преодолеят суспендирането на правото му на глас. Имено това е и една от водещите идеи на специалния режим на изключването на съдружници и акционери на капиталово основание. От сравнителноправна и систематична перспектива, във всички останали (персонални) хипотези изключването на съдружници се извършва било със съдебно решение, било с такова на общото събрание, но никога само по „голата“ воля на оперативния мениджмънт.

8.1. Горният диференциран подход несъмнено е оправдан от отликите в хипотезите. Докато при персоналните основания за изключване водещият въпрос е преди всичко дали съдружникът подлежи на изключване, то при капиталовите този въпрос има ясен и до голяма степен антиципиран от самия закон отговор. Поради това на преден план излизат по-скоро темите по каква процедура и кога да бъде активирано изключването, чиято материалноправна обоснованост в случая е ярко предопределена от същността на нарушението и от самия закон. В този контекст поставянето на регулативните акценти върху правомощията на оперативния мениджмънт (а не върху общото събрание) е повече от логично – включително поради обстоятелството, че институтът на кадуцирането е чисто капиталов.

8.2. Според германското право сроковете за внасяне на капитала (ако не са дефинирани в самия дружествен договор) се определят с решение на общото събрание на съдружниците (чл. 46, т. 2 от GmbHG)[9]. До същия извод би следвало да се достигне и на плоскостта на ТЗ[10]. От тази перспектива решението на общото събрание по чл. 126, ал. 1 ТЗ е логично проявление на неговата принципна компетентност да определя сроковете за внасяне на капитала, както и да ги модифицира за нуждите на конкретна процедура по изключването на съдружник на капиталово основание. Да се съзира тук някаква тацитна „конститутивна“ компетентност на общото събрание по отношение на самото изключване е, най-малкото, прибързано.

8.3. Сравнителноправните модели на изключването на съдружници от ООД на капиталово основание в романските законодателства са сходни с германския: изключването на капиталово основание е правомощие на оперативния мениджмънт, а не на общото събрание; дружественият дял на неизправния съдружник преминава в разпореждане на дружеството и то има правото да го продаде; при невъзможност капиталът да бъде покрит чрез продажба на дела, следва или неговото намаляване, или гаранционна отговорност на останалите съдружници[11].

9. Според историческите и сравнителноправни аналози на чл. 126, ал. 1 ТЗ, последиците на изключването на капиталово основание не настъпват по право (при безрезултатно изтичане на предоставения на неизправния съдружник допълнителен срок), а само по силата на ново и последващо волеизявление на управителите на ООД. Това не е волеизявлението, чрез което съдружникът е бил предупреден за изключването, а ново такова, чрез което дружеството завършва потестативната си воля за настъпването на правните последици на изключването. Както вече бе подчертано, този модел е възприет в чл. 21 от GmbHG и в чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.). В езика на чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.) той е изразен по следния начин: „След изтичане на допълнителния срок съдружниците, които са още в забава, трябва да бъдат обявени от управителите за изключени от дружеството“ (подч. мое). Според предвоенната ни, както и според германската коментарна доктрина, именно горният волеви елемент финализира процедурата по кадуциране и поражда последиците на изключването[12].
10. Очевидно е, че чл. 126, ал. 1 ТЗ, а впоследствие – и чл. 260л, ал. 1 ТЗ са се отклонили от горните исторически и сравнителноправни образци. На първо място, тези две разпоредби ангажират с процедурата по капиталово изключване не само оперативния мениджмънт, но и общото събрание на дружеството. На второ място, при неизпълнение и в допълнително предоставения срок, отправеното от управителя предупреждение се активира автоматично и неизправният съдружник „се смята за изключен“. Ново (конститутивно) волеизявление на дружеството, а още по-малко, на общото събрание, не се изисква от закона.

10.1. Според разбирането, което защитавам тук, различната концепция на чл. 126, ал. 1 ТЗ е преднамерена и има своите разумни основания в особеностите на съвременното българско ООД. Отделен е въпросът, че тази концепция не е намерила особено адекватен израз в създадената през 2003 г. редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ, както и че е била безкритично преписана в чл. 260л, ал. 1 ТЗ – без съобразяване на спецификата на ДПК.

10.2. Горните особености на чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ ги отдалечават от историческите и сравнителноправните образци и поставят три принципни въпроса: 1/ дали кадуцирането настъпва ex lege (с финализирането на експлицитно уредената от закона процедура) или, по подобие на чл. 21 от GmbHG и чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.), изисква още едно – макар и неуредено изрично от закона волеизявление на дружеството; 2/ дали в случая изключването настъпва в резултат на упражнено от дружеството потестативно право и 3/ какъв е принципният ред за защита срещу незаконно или противоречащо на дружествения договор изключване по капиталови причини. Отговорът на първите два въпроса ще бъде потърсен в следващите два раздела, а на третия – в Раздел VII.

1. I Логичният ratio legis на чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ
2. За да бъде правилно осмислена сегашната редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ, тя следва да бъде съпоставена с предходната – действала до 2003 г. Старата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ бе следната (подч. мое):

„Общото събрание може да изключи съдружник, който не е изплатил или внесъл дела си. То може да му даде допълнителен срок за издължаване, след изтичането на който съдружникът се смята за изключен. Управителят уведомява съдружника писмено за решението на общото събрание.“.

11.1. Сравнението на цитираната стара редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ с настоящата показва следните значими промени в поставените от закона акценти[13]:

а) При действалата до 2003 г. редакция не би могло да има съмнение, че изключването е конститутивно правомощие на общото събрание – което във всички случаи се упражнява с квалифицирано мнозинство от ?. В ярък контраст с това положение, действащият чл. 126, ал. 1 ТЗ не реферира към подобна конститутивност, а овластява общото събрание единствено да определи допълнителен срок за изпълнение, подчертавайки (втори акцент в същата посока), че това решение се приема с обикновено мнозинство – именно, защото не е решение за изключване, а само за определянето на допълнителен срок в една легално уредена процедура;

б) Очевидно е също така, че изрично уреденото в чл. 126, ал. 1 ТЗ обикновено мнозинство би било смислено единствено в хипотеза, в която общото събрание не приема и решение за самото изключване. Ако това не бе така предоставянето на допълнителния срок би било интегрирано в самото решение за изключване – каквото в случая ТЗ (с основание) изобщо не урежда;

в) На следващо място, докато при старата редакция на текста „управителят уведомява съдружника писмено за решението на общото събрание“, то новата изисква (от една страна) уведомление само „за допълнителния срок“, но от друга – и  формулирането на предупреждение за изключването. Това предупреждение е правомощие на управителя и поради това не е нужно да се съдържа в самото решение на общото събрание[14]. По този въпрос действащият чл. 126, ал. 1 ТЗ е напълно „равнен“ по разгледаните в предходния раздел исторически и сравнителноправни образци. Ако това не бе така, редакцията на текста би била различна, а третото изречение на чл. 126, ал. 1 ТЗ вероятно изобщо не би било предмет на изменение през 2003 г. – доколкото при изключване от общото събрание, горното предупреждение би се съдържало в самото негово решение, за което съдружникът ще бъде уведомен (чрез връчването му). Горните елементи на чл. 126, ал. 1 ТЗ подчертават сравнителноправно утвърдената идея за ангажиране на мениджмънта с процедурата по кадуциране – не като „куриер“ за предаването на волята на общото събрание, а като главен „агент“ за формирането на тази воля;

г) Третата съществена промяна е, че докато при старата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ даването на допълнителен срок за изпълнение бе само опция, настоящата императивно изисква предоставянето на такъв и определя минималната му продължителност;

д) Не на последно място, действащата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ унифицира модела на изключването на капиталово основание и премахна опцията за две различни процедури – „директна“ (без даването на допълнителен срок за изпълнение) и условна – с предоставянето на такъв срок.

11.2. Горните съществени промени в първоначалната редакция и смисъл на чл. 126, ал. 1 ТЗ показват, че през 2003 г. тази разпоредба претърпя „ремонт“, който може да бъде определен като основен. Тя (с основание) бе цялостно преработена от законодателя. Същевременно, от старата редакция оцеля ключовият за тълкуването инвариант „се смята за изключен“ – факт, който едва ли е случаен. Именно този инвариант – прикрепен първоначално към едно условно, но все пак, конститутивно, решение на общото събрание – показва, че условният модел на волеизявлението на дружеството е съхранен. При действащата уредба обаче той вече е интегриран не в решение на общото събрание, а в изискваното от чл. 126, ал. 1, изр. трето ТЗ предупреждение от управителя. Решението на общото събрание само прави това предупреждение възможно и легитимно, но не го генерира самостоятелно.

11.3. Многобройните и важни контрасти между старата и действащата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ не оставят съмнение относно целта на законодателната реформа от 2003 г. Нейните главни цели, макар и необявени в мотивите на законопроекта, са били две:

а) На първо място, чрез действащата редакция са били поправени грешките на първоначалната. Тези грешки не бяха малко и са следните: уреждането на две различни процедури по капиталово изключване, първата от които (безусловната) не съответства на историческите и сравнителноправни модели и на тежестта на последиците на изключването; липсата на изискване за предоставянето на минимален допълнителен срок за изпълнение; натоварването на общото събрание с „конститутивна“ компетентност, която е чужда на същността на института на кадуцирането и която (поради нуждата от квалифицирано мнозинство) може да доведе единствено до блокирането му.

б) Втората промяна е не по-малко важна и има за цел постигането на своеобразен компромис между оригиналния германски модел на кадуцирането, от една страна, и силно персонализирания модел на съвременното българско ООД, от друга. Фокусът на тази промяна е в облекчаването на процедурата за изключване от перспективата на самото дружество и от гледище на изискваните за провеждането ? мнозинства в общото събрание.

11.4. Нека видим каква е по-дълбоката логика на измененията от 2003 г., а и на самия институт на кадуцирането на дружествени дялове. Вярно е, че чл. 137, ал. 3, изр. второ ТЗ суспендира правото на глас на изключвания. Въпреки това, дори при подобно суспендиране няма сигурност, че останалите съдружници ще постигнат изискваното квалифицирано мнозинство от ?  – още повече в хипотези, в които изключваният има „съюзници“ в общото събрание, които могат да блокират формирането на подобно мнозинство. Неизпълнението на задължението за вноска обаче е възможно най-тежката форма на неизправност на капиталовия съдружник. То подкопава самите устои на дружеството, както и публичния интерес от набиране на капитала. Поради това е и повече от логично – за разлика от персоналните и бланкетно формулирани основания по чл. 126, ал. 3 ТЗ – процедурата по изключване на капиталово основание да не изисква квалифицирано мнозинство в общото събрание.

11.5. Нещо повече, както вече бе подчертано в предходния раздел, от перспективата на източника на рецепция на уредената в чл. 126, ал. 1 ТЗ материя (чл. 21 от GmbHG), не е концептуално нужно общото събрание изобщо да бъде ангажирано с процедурата по капиталово изключване – според оригиналния германски модел тя се активира и движи от управителя. Поради засилените персонални елементи в съвременното българско ООД, нашият законодател е преценил, че общото събрание все пак трябва да участва в процедурата. Въпросът в какви рамки следва да стане това обаче представлява следваща концептуална стъпка, която (през 2003 г.) е била коригирана – вероятно, именно по съображенията, които защитавам в настоящия раздел. Квалифицираното мнозинство за изключването на съдружник е твърде тежко бреме за дружеството – дори в хипотезата на суспендиране на правото на глас на изключвания. Подобно мнозинство не съответства на нуждите на попълването на капитала и напълно основателно е било „изоставено“ от законодателя през 2003 г.

11.6. Същевременно, воден от спецификата на съвременното българско ООД (и в явно отклонение от чистия капиталов модел, разгледан в предходния раздел), законодателят все пак е ангажирал общото събрание с процедурата по изключване. Това обаче е направено по значително по-балансиран и разумен начин в сравнение с „оригиналното“ и очевидно погрешно разрешение от 1991 г. Така например, при действащата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ паритетният съдружник с дялово участие от 50 % ще може да бъде изключен след безуспешното изтичане на допълнителния срок, даден му от общото събрание с мнозинство от над 25 % от капитала. При старата редакция на горната разпоредба, нужното мнозинство би било 37,5 % от капитала. Разликата между двете мнозинства е значителна и несъмнено е в полза на дружеството и на нуждите на закрила на капитала.

12. Изводът от горното изложение е, че през 2003 г. законодателят е направил важна концептуална стъпка, като същевременно е коригирал първоначалната погрешна редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ. Намирайки своеобразно „соломоновско решение“, той е отчел както сравнителноправните стандарти в материята, така и особеностите на съвременното българско ООД. Крайният резултат е, че de lege lata релевантността на волята на общото събрание е ограничена само до определянето на допълнителния срок за изпълнение. Самите правни последици на изключването обаче са пряко прикрепени не към тази воля, а към завършването на уредения в чл. 126, ал. 1 ТЗ фактически състав, изискващ и отправянето на предупреждение от управителя[15].

12.1. Разбира се, общото събрание може да формира воля за изключване на капиталово основание, стига да е спазено изискваното от чл. 137, ал. 3 ТЗ квалифицирано мнозинство. От гледище на чл. 126, ал. 1 ТЗ обаче това не е нужно. Дори подобна воля да бъде формирана и обективирана в решението, това няма да дерогира императивното изискване на чл. 126, ал. 1, изр. трето ТЗ управителят да уведоми писмено съдружника за допълнителния срок и да го предупреди за изключването. Процедурата в случая е строго формална и императивна и има за цел конститутивното волеизявление на дружеството за изключването да бъде „поднесено“ на съдружника в синтезирана и категорична форма, така, че той да бъде дефинитивно информиран за заплахата, която го грози[16]. От тази перспектива неизправният съдружник дори не е длъжен да се запознава с решението на общото събрание – за него е важно волеизявлението на управителя, в неговите два елемента (уведомяване за допълнителния срок и предупреждение за изключването).

12.2. В крайна сметка, налице е своеобразен компромис между оригиналния капиталов модел на чл. 21 от GmbHG и чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.), от една страна, и силно персонализирания модел на съвременното българско ООД, от друга. Общото събрание не е изцяло изолирано от процедурата по капиталово изключване. Неговата компетентност обаче е ограничена до формирането (или блокирането) на един конкретен и изцяло темпорален елемент на тази процедура. Нейният завършващ „щрих“– в синхрон с капиталовата логика на чл. 21 от GmbHG и чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.) – се поставя не от общото събрание, а от оперативния мениджмънт на дружеството. Последният не само „уведомява писмено съдружника за допълнителния срок“ (бихме могли да наречем тази компетентност на управителя „куриерска“), но и го „предупреждава за изключването“. Без подобно предупреждение процедурата не може да бъде легитимно завършена.

12.3. Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ТЗ не изисква предупреждението за изключване да е елемент от решението на общото събрание. Напротив – тя изрично лимитира компетентността на съдружниците до определянето на допълнителния срок за изпълнение и именно поради това подчертава и нужното за целта обикновено мнозинство. На тази експлицитна позитивноправна основа би следвало да е очевидно, че управителят не действа само като „куриер“ за предаването на волята на общото събрание, а като субект, формиращ и изразяващ потестативната воля на дружеството да финализира процедурата по изключване. Следователно, в този свой финален сегмент, разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ТЗ следва утвърдения сравнителноправен модел, който бе разгледан в предходния раздел.

12.4. Резултатът от горния компромис е формирането на потестативно право на дружеството, чийто волеви сегмент включва две отделни волеизявления с различни автори и с различен предмет. Компромисът е смислен и балансиран и отчита както утвърдения модел на кадуциране, така и силно персонализираната структура на българското ООД. В допълнение, той е основан на разумно разпределяне на компетентността между общото събрание и оперативния мениджмънт. За върховния орган на дружеството е запазена „територия“, която на общо основание му принадлежи – да се произнася по въпросите, свързани със сроковете за набирането на капитала (чл. 115, т. 4 ТЗ). В допълнение, правната уредба по чл. 126, ал. 1 ТЗ отчита и легитимния интерес на останалите съдружници да преценят и регулират рисковете, следващи от потенциалната им гаранционна отговорност по чл. 121, ал. 2 ТЗ. Горните два фактора изчерпват разумните предели на намесата на общото събрание в процедурата по кадуциране. То може да блокира, но не и самостоятелно да завърши тази процедура.

12.5. Едва ли е случайност също така, че горното разпределение на компетентността между общото събрание и управителя се проявява по ярък начин именно при изключването на съдружници на капиталово основание. Подобна диференциация е характерна именно за капиталовите дружества и за техните „капиталови“ институти. Тя не може да бъде открита при изключването от ООД на персонални основания – материя, която е своеобразно „наследена“ от персоналните дружества.

12.6. Поради горните фактори както инициирането (чл. 138, ал. 1 ТЗ), така и самото финализиране на процедурата по изключване на капиталово основание е предоставено на оперативния мениджмънт. В германската доктрина преобладаващо се приема, че при липсата на изрични инструкции от общото събрание, управителят не е длъжен нито да инициира, нито да финализира процедурата по изключване – преценката дали да се „възползва“ от тази процедура или да събере капиталовата вноска по общия ред е негова (съответно – на ликвидатора или синдика)[17]. В това разрешение несъмнено има „капиталова“ логика, тъй като ситуацията би могла да е динамична и да изисква именно оперативна и гъвкава преценка.

12.7. Различните редакции на чл. 126 ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ не позволяват подобно тълкуване и подчиняват управителя на решението на общото събрание. Поради това той е длъжен да „сведе“ решението на върховния орган на дружеството до знанието на неизправния съдружник и да го предупреди за изключването. Тази субординация на управителя на волята на общото събрание обаче не променя принципния факт, че финализирането на процедурата по капиталово изключване е в неговите ръце. Ако управителят не изпълни задължението си по чл. 126, ал. 1, изр. трето ТЗ, процедурата по кадуциране може да бъде ефективно завършена само ако той бъде сменен в кратък срок след решението на общото събрание за определянето на допълнителния срок (така, че последният да не бъде компрометиран).

1. Изключването на съдружник на капиталово основание като форма на потестативно право на дружеството
2. Анализът в предходния раздел позволява и извеждането на отговора на въпроса дали изключването на съдружник в хипотезите по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ настъпва ex lege или в резултат на упражнено от дружеството потестативно право. От перспективата на вече направения дотук анализ привидно объркващият израз в чл. 126 ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ („се смята за изключен“) добива различен и значително по-ясен и юридически коректен смисъл. Този израз не означава, че изключването настъпва ex lege (без волеизявление на дружеството) и че не е резултат от упражнено от дружеството потестативно право. Неговият смисъл е, че изключването настъпва с реализирането на всички елементи от описания в горните две разпоредби фактически състав, без да е нужно трето волеизявление на дружеството. Следователно, компромисният, и донякъде „еклектичен“, модел на чл. 126 ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ почива едновременно на редукция и на „експанзия“ на оригиналната (чисто капиталова) матрица на чл. 21 от GmbHG и чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.).

13.1. Воден от силно персонализираната концепция на съвременното българско ООД, законодателят е утежнил оригиналния модел на кадуциране – чрез ангажирането на общото събрание в процедурата по изключване. За сметка на това обаче, той се е отказал от допълнителното („финално“) волеизявление на управителя, изисквано както от чл. 21 от GmbHG, така и чл. 78, ал. 2 от ЗДОО (отм.). Крайният резултат е, че докато според модела на GmbHG финализирането на изключването изисква две волеизявления на управителя (1/ за даването на допълнителен срок за изпълнение и отправянето на предупреждение за изключването и 2/ за „декларирането“ на самото изключване), според чл. 126, ал. 1 ТЗ е нужно едно волеизявление на общото събрание (за определянето на допълнителен срок за изпълнение) и едно на оперативния мениджмънт – интегриращо (чрез предупреждението за изключване) и самата потестативна воля на дружеството.

13.2. Горното разрешение е разумно и балансирано. То съответства на особеностите на българското ООД, а бих добавил – и на потестативния модел на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. От горната перспектива използваните в чл. 87, ал. 1 ЗЗД и в чл. 126, ал. 1 ТЗ изрази (съответно – „ще смята договора за развален“ и „се счита за изключен“) имат сходен „потестативен“ смисъл. Този смисъл се замъглява единствено от използваната във втората хипотеза безлична форма, която би могла да остави погрешното впечатление, че изключването настъпва по право, а не като последица от упражняването на потестативно право на дружеството. В този езиков капан съм попадал както самият аз, така и други автори[18].

13.3. Очевидно е обаче, че елементът на предупреждение за изключването е форма на потестативно волеизявление. Съответно, то се прави от органа, който формира (или завършва) волята за изключването. При старата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ това бе общото събрание. При действащия текст на закона обаче автор на предупреждението вече е управителят. Ergo, фактическият състав на потестативното волеизявление за изключване се завършва от него, макар да интегрира и елемент, „зает“ от решението на общото събрание (допълнителният срок за изпълнение).

13.3. Следователно, истината в случая е прозаична и има своята логика. Изразът „се счита за изключен“ е „оцелял“ от първоначалната (погрешна) редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ, след което е бил възпроизведен и в чл. 260л, ал. 1 ТЗ. Горните законодателни „митарства“ на коментирания тук израз обаче не могат да променят факта, че изключването на съдружници – независимо на какво основание и при коя конкретна дружествена форма – се извършва чрез упражняването на потестативно право на дружеството. (Това право е огледалният аналог на правото на оттегляне).

13.4. От сравнителноправна, историческа и систематична перспектива различията в съдържанието на волевия сегмент от фактическия състав на изключването касаят само органите, които са компетентни да го формират (съд, общо събрание, общо събрание + управител или само управител), но не засягат потестативната същност на явлението. Както илюстрира и горният анализ, общият принцип е функция на съотношението между персонални и капиталови елементи в съответната дружествена форма, а при дружествата, които формират капитал – и на конкретното основание за изключване. От тази перспектива потестативното право на изключване при персоналните дружества се упражнява по исков ред, при ООД – от общото събрание (чл. 126, ал. 3 ТЗ) или чрез наслагващите се волеизявления на общото събрание и управителя (чл. 126, ал. 1 ТЗ), а при „германското“ ООД – чрез две последователни волеизявления на управителя. При ДПК законово „активиран“ е само моделът на кадуциране, а при АД изключването на персонални основания е невъзможно.

13.5. За разлика от ООД, безкритичното „преписване“ на чл. 126, ал. 1 ТЗ в чл. 260л, ал. 2 ТЗ едва ли може да бъде разумно защитено – по семплата причина, че ДПК интегрира много по-слабо изразени персонални елементи, че съдружниците в него не носят гаранционна отговорност по смисъла на чл. 121, ал. 2 ТЗ и че тази дружествена форма не е подчинена на императивни правила за закрила на капитала си. При тези реалности (и в контраст с ООД) двукратното ангажиране на общото събрание на ДПК с процедурата по изключване на капиталово основание[19] е напълно излишен процедурен „разкош“, който не намира опора в различната логика на ДПК. Тази материя е следвало да бъде поверена на оперативния мениджмънт на ДПК – според оригиналния капиталов модел, разгледан в предходния раздел. В крайна сметка обаче, импулсът към пре-писване се е оказал по силен от този за пре-мисляне. В резултат на това ДПК – макар и концептуализирано (според авторите на законопроекта от 2023 г.) по модела на АД –  е било неоснователно върнато в гравитационното поле на силно персонализираното ООД.

VI. Основни елементи на фактическите състави по чл. 126 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ

14. Изложението дотук дава отговор на по-голямата част от въпросите, касаещи съдържанието и структурата на фактическите състави по чл. 126 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ. В допълнение, то разкрива и водещите причини за тълкувателните затруднения в осмислянето на разглежданата материя. Както често се случва в правото, тези затруднения се раждат преди всичко там, където концепцията или редакцията на закона не са убедителни и където се сблъскват различни исторически и сравнителноправни идеи. Тъй като по-голямата част от тълкувателната работа бе изведена „пред скоби“ в направения дотук анализ, в следващото изложение изводите ще бъдат обобщени, на фона на критичното осмисляне на досегашните интерпретации на чл. 126, ал. 1 ТЗ.

14.1. Преобладаващата българска доктрина традиционно приема, че изключването във всички хипотези по чл. 126 ТЗ настъпва по силата на конститутивно решение на общото събрание – без да се прави разграничение между двете отделни форми и процедури за изключване. Тезата е заложена още в първото коментарно съчинение        за ООД и е формулирана по следния общ начин: „за да се осъществи изключването, необходимо е общото събрание да вземе решение за това“ (подч. мое)[20]. Следва да бъде уточнено обаче, че цитираното разбиране е формирано при първоначалната редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ („Общото събрание може да изключи съдружник, който не е изплатил или внесъл дела си“), която – за разлика от създадената през 2003 г. – не оставяше съмнения по коментирания тук въпрос.

14.2. Въпреки анализираната в Раздел IV дълбока реформа на чл. 126, ал. 1 ТЗ, сходно разбиране се поддържа и при действието на актуалната редакция на тази разпоредба. В тази връзка се приема, че „по същество приетото от общото събрание решение е за изключване на съдружника под отлагателно условие, че той не изпълни задължението си в определения му допълнителен срок“[21]. На това основание се твърди, че горното решение трябва да бъде прието с мнозинство от ? от капитала и че предвиденото в чл. 126, ал. 1 ТЗ обикновено такова касае само „частта“ на решението, имаща за предмет определянето на продължителността на предоставения на съдружника срок.     

14.3. Според разбирането на втора група автори, за финализирането на фактическия състав на чл. 126, ал. 1 ТЗ са нужни две отделни решения на общото събрание – едно, с което се определя допълнителният срок за изпълнение и последващо (вече конститутивно) решение, постановяващо самото изключване[22].

14.4. Налице е и виждане, че в случаите по чл. 126, ал. 1 ТЗ изключването настъпва по силата на закона – с реализирането на уредената в тази разпоредба процедура – и че не е функция на решение на общото събрание[23].

Маркираното разнообразие в доктринерните тези индикира наличието на неясноти в правната уредба (или нейното неразбиране), които следва да бъдат преодолени по тълкувателен път.

15. Разбирането, според което изключването на съдружници в капиталовите хипотези по чл. 126, ал. 1 ТЗ изисква конститутивно решение на общото събрание не отговаря нито на експлицитната буква, нито на смисъла на закона и на неговите сравнителноправни източници и история.

15.1. На първо място, законът е „жив организъм“. Той винаги се развива (или „запада“) – в резултат на експлицитната или имплицитна намеса на законодателя и на ефектите на съдебната практика. Несъмнено е вярно, че чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ овластява общото събрание да приема и изключва съдружници. Не по-малко вярно е обаче, че към 1991 г. горната разпоредба е била в пълен синхрон с цялата система на чл. 126 ТЗ – както с неговата трета алинея, така и с неговата първа алинея. На този фон, след като през 2003 г. – чрез измененията в чл. 126, ал. 1 ТЗ – законодателят експлицитно „оряза“ правомощието на общото събрание да изключва съдружници на капиталово основание и ограничи компетентността му до определянето на допълнителен срок за изпълнение (при това – с обикновено мнозинство), едва ли би могло да се приеме, че смисълът на чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ е останал такъв, какъвто е бил и през 1991 г. Подобен „извод“ игнорира две от базисните правила на тълкуването, а именно – lex posterior derogat legi priori и lex specialis derogat legi generali. Несъмнено е, че чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ е обща разпоредба по отношение на по-новата и настояща редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ, тъй като втората е посветена единствено на изключването на капиталово основание.

15.2. На фона на горните експлицитни позитивноправни и тълкувателни реалности (да не говорим за сравнителноправните) за мен е необяснима упоритостта на част от съвременната доктрина, която продължава да вижда в общото събрание всевластен демиург във вселената на изключването на съдружници. Подобно „тълкуване“ не интерпретира закона, а открито го дописва, при това – без никакви аргументи. Законодателният „влак“ с правомощието на общото събрание да изключва съдружници на капиталово основание престоя на гарата на ТЗ дванадесет години – след което „замина“ с пълна пара. Съдейки от сравнителноправните и исторически стандарти в материята (виж Раздел III) и от „катарзисното“ раждане на действащата редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ (Раздел IV по-горе), този влак никога няма да се върне – освен, ако поредното „модернизиране“ на ТЗ не бъде поверено отново в ръцете на експертите, които продължават да чакат този влак, за да качат на него собствените си предубеждения[24].

15.3. Защитената по-горе логика на закона е видна и от сравнението между чл. 260л, ал. 1 и 2 ТЗ. Добавеният единствено в ал. 2 израз („правото на глас на изключвания съдружник не се отчита при определяне на кворума и мнозинството“) неизбежно означава – per argumentum a contrario, – че процедурата по чл. 260, ал. 1 ТЗ не интегрира решение на общото събрание за изключването на съдружника. А не интегрира, защото този съдружник „се счита за изключен“, ако не се вмести в стандарта на поведение, обективиран в отправеното от мениджмънта предупреждение за изключване.

15.4. Критикуваната тук теза (виждаща имплицитна „конститутивна компетентност“ в правомощието на общото събрание по чл. 126, ал. 1 ТЗ) все пак има някакво познавателно оправдание. То вече бе изложено в Раздел IV и е плод на специфичната редакция на горната разпоредба, която – имайки за водеща цел да коригира закона – все пак остави в него привидно „загадъчния“ израз „се смята за изключен“, при това, в изречение, посветено и на компетентността на общото събрание. Както вече признах, на тази особеност в редакцията на чл. 126, ал. 1 ТЗ съм ставал жертва и аз.

16. В контраст с горната, вероятно простима грешка, разбирането, че процедурата по капиталово изключване изисква две отделни и последователни във времето решения на общото събрание на ООД (второто, от които е конститутивно)[25] е абсолютно произволно. То не е подкрепено с никакви аргументи, а още по-малко – с научни такива. Неговата единствена (недоизказана и само привидна) „основа“ е чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ – една обща и исторически обусловена разпоредба, чийто смисъл, както вече бе подчертано, не може да остане незасегнат от дълбоката реформа на чл. 126, ал. 1 ТЗ, извършена през 2003 г. Не на последно място, да се „коригира“ специална и по-нова разпоредба с недоизказани „аргументи“ от по-стара и обща такава ми се струва базисно несъвместимо с правното мислене.
17. Що се касае до разбирането, което поддържах през далечната 2003 г. (като млад асистент по търговско право в СУ „Св. Климент Охридски“)[26], то се оказа само частично правилно – чл. 126, ал. 1 ТЗ действително не изисква конститутивно решение на общото събрание за изключване на съдружника. Това обаче (съгласно изложеното в Раздел V) не означава, че изключването на капиталово основание настъпва ex lege и че не е функция на упражнено от дружеството потестативно право. Надявам се, че настоящото изследване ще изкупи горния мой „тълкувателен грях“.
18. В светлината на горния анализ, фактическият състав на изключването на съдружници по чл. 126, ал. 1 ТЗ[27] включва следните елементи:

18.1. Инициирането на процедурата по чл. 126, ал. 1 ТЗ изисква като първо условие вземането срещу съответния съдружник да съществува и да е изискуемо. То ще бъде изискуемо, ако падежът му е бил определен чрез дружествения договор (чл. 115, т. 4 ТЗ), чрез самото решение за увеличаване на капитала или най-сетне – чрез самостоятелно предходно решение на общото събрание. Този първи елемент на процедурата по изключване на капиталово основание се извежда както от невъзможността за „неизпълнение“ при все още ненастъпил падеж, така и от изричното изискване на закона на вече неизправния съдружник да бъде предоставен „допълнително определен“ срок за изпълнение.

18.2. На второ място, разглежданото капиталово основание за изключване изисква съдружникът да е в забава[28]. Той ще бъде в забава, ако не е спазил определения съгласно т. 18.1. по-горе падеж.

18.3. В горните  – вече достатъчно критични – условия, чл. 126, ал. 1 ТЗ изисква на неизправния съдружник да бъде предоставен „допълнително определен от общото събрание срок“. Квалифициращото прилагателно „допълнително“ в случая има за цел да информира тълкувателя, че първоначалният срок за изпълнение вече е безрезултатно изтекъл. Тежките последици на изключването обаче изискват не само общия стандарт на забавата, но и предоставянето на горния допълнителен срок.

а) Законът ангажира с определянето на допълнителния срок общото събрание, защото материята попада в неговата компетентност. Това е така не защото в случая става въпрос за изключване на съдружници, а защото определянето на сроковете за внасяне на капитала е правомощие на върховния орган на дружеството и защото този орган вече веднъж го е упражнил. Сега му е даден и шансът да се коригира (ако е сгрешил), респективно – да съобрази евентуалните особени обстоятелства, довели до забавата на съдружника и да адаптира допълнителния срок спрямо тях. Не на последно място, законът осигурява на съдружниците и повторна възможност да съобразят следващите от чл. 121, ал. 2 ТЗ гаранционни рискове, на които са изложени – балансирайки между шанса неизправният съдружник да погаси дълга си, от една страна, и горния риск, от друга.

б) Ключовият елемент на волята на дружеството за изключването се завършва с отправеното от управителя предупреждение (т. 18.4. по-долу), а не от решението на общото събрание по чл. 126, ал. 1 ТЗ. Това е така поради обстоятелството, че законът не изисква общото събрание да формира воля за отправянето на подобно предупреждение. По-важното обаче е, че докато предупреждението от управителя завършва самата волева основа на изключването и е императивно изискван елемент на процедурата, решението на общото събрание по чл. 126, ал. 1, изр. първо ТЗ може и да бъде избегнато – в тази своя част (за разлика от чл. 126, ал. 1, изр. трето ТЗ) правната уредба е диспозитивна.

в) Това е така поради обстоятелството, че конкретният допълнителен срок за изпълнение може да е бил предварително антиципиран в дружествения договор. В подобни хипотези няма никакво основание общото събрание повторно да се произнася по въпрос, който съдружниците са предвидили и решили с единодушие или с квалифицирано мнозинство. Подобно тълкуване не засяга ничии релевантни интереси, като в допълнение на това е съобразено със свободата на договаряне и с практическите нужди, които съдружниците могат да са отчели предварително – антиципирайки хипотезата по чл. 126, ал. 1, изр. първо ТЗ и произнасяйки се по нея „авансово“[29]. Тъй като горният модел на частично дерогиране на чл. 126, ал. 1, изр. първо ТЗ по дефиниция би бил заложен в самия дружествен договор, той би бил не само легитимен, но и предварително известен на неизправния съдружник.

г) От горната тълкувателна перспектива, ключовият, императивно регулиран и неизбежен елемент на процедурата по чл. 126, ал. 1 ТЗ е волеизявлението на управителя по изр. трето на посочената разпоредба, а не изискването за решение на общото събрание, прието в контекста на вече инициирана процедура по кадуциране. Решението на общото събрание има за цел само да определи продължителността на допълнителния срок за изпълнение. Ако този срок обаче е бил вече предварително и общо определен в самия дружествен договор, няма основание процедурата да се затормозява с ново решение на върховния орган на дружеството. Това, което е важно от перспективата на закона е на съдружника да бъде предоставен допълнителен срок за изпълнение, определен от върховния орган на дружеството и съдружникът да бъде предупреден за тежките последици на изключването, в случай, че не спази и този срок. Тези цели на правната уредба несъмнено биха били постигнати и в разглежданата тук договорна хипотеза.

д) Предоставеният от общото събрание допълнителен срок може да бъде по-дълъг, но не и по-кратък от един месец. Чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ са се „погрижили“ да предадат този смисъл – чрез експлицитния акцент, че срокът „не може да е по-кратък от един месец“. Съвременната ни доктрина обаче отново е намерила повод да „коригира“ ясния смисъл на закона[30].

18.4. От изрично ограничената по предмет компетентност на общото събрание по необходимост следва, че финализирането на процедурата по изключване изисква и съдействието на управителя на ООД. Това съдействие, съгласно експлицитната буква на чл. 126, ал. 1 ТЗ, има два „сегмента“ – „управителят уведомява писмено съдружника за допълнителния срок [първи сегмент] и го предупреждава за изключването“ [втори сегмент].

а) На практика горните два елемента формират интегрално потестативно волеизявление на дружеството – предупреждението е правно и логически немислимо извън връзката си с определения от общото събрание допълнителен срок. И обратното, без отправянето на предупреждение за изключването допълнителният срок би „увиснал“ в регулативен вакуум. Както вече бе подчертано (и в контраст с капиталовия модел на чл. 21 от GmbHG), при надлежно прието решение от общото събрание за предоставянето на допълнителен срок, управителят на ООД е длъжен да отправи горното волеизявление до неизправния съдружник. Това не е пречка междувременно дружеството да действа за събиране на вземането си и по общия ред, вкл. по този за обезпечаване на искове. Разбира се, ако общото събрание на съдружниците (при приемането на решението за определяне на първоначалния срок за извършване на капиталовите вноски или на допълнителния такъв по чл. 126, ал. 1 ТЗ) е дало определени легитимни инструкции на управителите, тези инструкции следва да бъдат спазени на общо основание[31]. Такова може да бъде например указанието мениджмънтът да не предприема действия по събирането на вноските по исков ред (поради лошото финансово състояние на конкретен съдружник или по други причини), а да финализира процедурата по чл. 126, ал. 1 ТЗ.

в) Ако разглежданото тук правомощие не бъде упражнено от управителите в кратък срок след съответното решение на общото събрание, процедурата по изключване ще остане в своя зародиш и няма да бъде реализирана. В тези хипотези, ако дружеството все пак реши да прибегне до изключване, ще бъде необходимо инициирането на нова процедура по чл. 126, ал. 1 ТЗ[32].

18.5. При всички хипотези на изключване на капиталово основание следва да бъде спазен и принципът на равно третиране на съдружниците. В противен случай изключването ще бъде незаконосъобразно и няма да породи последиците си. Принципът не е изрично уреден в ТЗ, но следва от общото задължение за лоялност, регулиращо отношенията между дружеството и съдружниците. Нито общото събрание, нито управителите имат правото да избират кой от неизправните съдружници да „преследват“ чрез процедурата по чл. 126, ал. 1 ТЗ, освен ако съответният диференциран подход е обоснован от обективни и недискриминационни фактори[33].

18.6. Последният частноправен елемент от уредената в чл. 126, ал. 1 ТЗ процедура е неизпълнението на съдружника и в допълнително дадения му от общото събрание срок, за последиците от изтичането на който съдружникът е бил надлежно предупреден от управителя – съгласно изложеното в т. 18.4. по-горе. При подобно развитие на отношенията потестативното право на дружеството да изключи неизправния съдружник се явява надлежно упражнено и последният „се смята за изключен“ – без тази легална терминология да означава, че изключването настъпва ex lege и че не е функция на потестативната воля на дружеството и без (при ООД) да се засяга нуждата от конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ.

18.7. Конкретно при ООД фактическият състав на изключването (във всички хипотези по чл. 126 ТЗ) се завършва с вписването по чл. 140, ал. 4 ТЗ – вписване, чийто конститутивен характер ВКС продължава неоснователно да отрича. Тъй като съм адресирал тази ключова и юриспрудентно и доктринерно силно „невралгична“ тема в множество публикации, тук ще си позволя да препратя към тях[34]. В случаите по чл. 126, ал. 1 ТЗ изключването не е основано на конститутивно решение на общото събрание. Поради това предмет на конститутивното вписване е самото обстоятелство „изключване на съдружник“. Поради слабо изразените персонални елементи при ДПК, при тях фактическият състав на изключването на капиталово основание се завършва с изпълнението на процедурата по чл. 260л, ал. 1 ТЗ – без конститутивно вписване.

VII. Способи за защита срещу незаконосъобразно или противоречащо на дружествения договор изключване в хипотезите по чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ

19. Съществените различия в логиката и съдържанието на фактическите състави на изключването на персонално и на капиталово основание предопределят и особеностите на способите за защита срещу незаконно или противоречащо на дружествения договор изключване.

19.1. Защитата срещу изключване по чл. 126, ал. 3 или чл. 260л, ал. 2 ТЗ по дефиниция се осъществява чрез искове за атакуване на самото конститутивно решение на общото събрание, тъй като именно то е прекият източник на правните последици на изключването. Това са исковете по чл. 74, чл. 75, ал. 2, изр. второ ТЗ, както и искът на съдружник за прогласяване на нищожността на решение на общото събрание на основанията, „изобретени“ от Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС. Както вече съм имал повод да подчертая, третият от горните искове не може да бъде „обяснен“ само с чл. 124, ал. 1 ГПК, защото решението по него по дефиниция има специални (разширени) субективни предели на силата на пресъдено нещо – съвпадащи с тези на решението по конститутивния иск по чл. 74 ТЗ. Поради това той е специален иск за нищожност, чийто допълнителни характеристики следва да бъдат изведени по аналогия (или per argumentum a fortiori) от чл. 74, ал. 1 и 3 ТЗ и от същността на исковата защита на съдружници или акционери срещу порочни решения на общото събрание. В случай, че трето лице (например – кредитор на незаконно изключения съдружник) може да обоснове правен интерес от атакуването на решението на общото събрание като нищожно, неговият иск вече би бил такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като следващите от чл. 74 ТЗ разширени субективни предели на силата на пресъдено нещо са функция на качеството на ищеца на съдружник или акционер.

19.2. В ярък контраст с горните способи за защита, тази срещу незаконосъобразно или противоречащо на дружествения договор изключване по чл. 126, ал. 1 или чл. 260л, ал. 1 ТЗ принципно е основана на иск от системата на чл. 71 ТЗ и в частност – на иска за установяване съществуването на членственото правоотношение[35]. Това положение е плод на обстоятелството, че в случая изключването не е последица на конститутивно решение на общото събрание. За да се „смята за изключен“ съдружникът в разглежданите капиталови хипотези, процедурата по чл. 126, ал. 1 или чл. 260л, ал. 1 ТЗ следва да е легитимно реализирана във всички свои елементи. Бъде ли компрометиран някой от тях, фактическият състав на изключването няма да бъде завършен и съответно, няма да породи последиците на изключването. (Хипотезата е частично аналогична на тази на неправомерно разваляне на двустранен договор по чл. 87 ЗЗД). Съответно, претендираните от дружеството последици от изключването няма да настъпят и ще могат да бъдат оспорени от съдружника – както инцидентно, така и чрез иск по чл. 71 ТЗ за установяване съществуването на членственото правоотношение[36].

19.3. В случай, че съдружникът оспорва и самото решение на общото събрание за определянето на допълнителния срок по чл. 126, ал. 1 или чл. 260л, ал. 1 ТЗ ситуацията се променя и защитата с иск по чл. 71 ТЗ следва да бъде съчетана със съответен иск за атакуване на това решение (съгласно изложеното в т. 19.1. по-горе). Макар, че по правило това би било излишен разход на време, няма пречка съдружникът първо да инвалидира или отмени решението на общото събрание и едва тогава да предяви иска по чл. 71 ТЗ. Интерес от подобен подход (в своеобразна „аналогия“ с частичния иск) би съществувал, ако дяловото участие на изключения е на висока стойност, поради което положителният установителен иск по чл. 71 ТЗ би изисквал значителни разходи. В случай, че съдружникът твърди, че решението на общото събрание е нищожно и може да обоснове това (въпреки рестриктивните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК на ВКС), той може да релевира тази нищожност и инцидентно – в рамките на процеса по чл. 71 ТЗ. Иск по чл. 74 ТЗ би бил необходим и в случай, че общото събрание е „иззело“ конститутивната компетентност на управителя по чл. 126, ал. 1, изр. трето ТЗ и е формулирало решението си като такова за изключване, а не само за определянето на допълнителен срок за изпълнение.

19.4. Конкретно при ООД, исковата защита може да бъде съчетана със спиране на конститутивното вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ – с което (de lege lata) интересите на съдружника биха били привременно и ефективно защитени. За съжаление досегашната каузална практика на ВКС и мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС обезсмислят горната защита и свеждат изключването на съдружници от ООД до мълниеносна „екзекуция“ на членството, отваряща широко вратата за всякакви злоупотреби в „безвремието“ на исковия процес по чл. 74 ТЗ. Тази широко отворена врата се превръща в мрачна пропаст към пълното безправие, ако бъде съобразена и трайната практика на ВКС (намерила място отново в т. 2 от мотивите към горното тълкувателно решение), че отмяната по чл. 74 ТЗ няма обратно действие.

19.5. Горното изложение е основание за извода, че логиката и системата на способите за защита срещу порочно изключване на съдружник от ООД или ДПК са функция на особеностите и структурата на съответния фактически състав. Тъй като чл. 126, ал. 1 или чл. 260л, ал. 1 ТЗ не следват пряко оригиналния германски модел на кадуцирането, а интегрират система от две волеизявления на дружеството, защитата срещу порочно изключване следва да бъде адаптирана в зависимост от това кой конкретен елемент на волевия фактически състав е предмет на оспорване. В случай, че се оспорва и самото решение на общото събрание, базисната защита по чл. 71 ТЗ следва да бъде съчетана и със съответен иск за атакуване на това решение. Във всички останали хипотези на изключване на капиталово основание искът за установяване съществуването на членственото правоотношение (съчетан при ООД със спиране на вписването по чл. 140, ал. 4 ТЗ) би осигурил пряка и ефективна защита на съдружника.

VIII. Обобщаване на изводите

20. Направеният по-горе анализ е основание за няколко важни извода:

20.1. Обяснимият стрес, на който през далечната 1991 г. са били подложени авторите на ТЗ, неизбежно е дал своето отражение върху качествата на този закон. Неговото първоначално „доизпипване“ продължи цяло десетилетие и едва ли някога ще завърши. Причината за това е, че нуждата от дълбока реформа и модернизиране на дружественото търговско право е повече от очевидна[37]. Процесът на изчистване на някои от най-тежките грешки в оригиналната тъкан на ТЗ е ясно проследим в материята на кадуцирането на акции и дялове – както чрез извършения през 2003 г. „основен ремонт“ на чл. 126, ал. 1 ТЗ, така и чрез имплицитните, но важни изменения, на които през 2000 г. (чрез новелата на чл. 187а ТЗ) бе „подложен“ чл. 189, ал. 3 ТЗ.

20.2. Въпреки, че е общ институт на корпоративното право, изключването на членове на сдружения, кооперации и търговски дружества разкрива редица важни вътрешни „водораздели“. Тяхното правилно осмисляне е от значение не само за изясняването на съдържанието на конкретните фактически състави, техните правни последици и способите за защита срещу порочно изключване, но и за извеждането на коректно общо понятие за „изключване“ в корпоративното право и на правната същност на едноименния институт.

20.3. Макар и изяснявани от доктрината и съдебната практика вече четвърто десетилетие, вътрешните диференциации в системата на изключването на корпоративни членове са неоснователно подценявани. Резултатът е тежко и дълголетно тълкувателно объркване в една от най-важните области на дружественото право. Може би е простено все още да спорим дали минималната продължителност на допълнителния едномесечен срок по чл. 126, ал. 1 ТЗ е предмет на диспозитивна или императивна уредба. Едва ли е приемливо обаче все още да са налице тълкувателни лутания по въпроса дали изключването на капиталово основание изисква едно или две решения на общото събрание и дали изобщо е основано на конститутивен акт на върховния орган на дружеството. Този въпрос е фундаментален за изясняването на фактическите състави по чл. 126, ал. 1 или чл. 260л, ал. 1 ТЗ, за правоприлагането и за очертаването на способите за защита срещу незаконно изключване. Поради това неговото решаване не може да бъде функция на доктринерни амбиции, още повече, ако те са „основани“ на неаргументирани и a priori „сведени“ до вниманието на читателя тези. По подобни теми е нужна яснота, постигната със средствата на правното мислене, а не самоуверени „научни“ или юриспрудентни постулати. Същото важи и по не по-малко важната тема за конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3-4 ТЗ и тяхното практическо унищожаване от практиката на ВКС и не на последно място – за подмяната на уредения в чл. 125  и чл. 260м ТЗ институт на прекратяване на участието с „института“ на мълниеносното „прекратяване на членството“.

20.4. Настоящото изследване (за пореден път) илюстрира коректността на наблюдението, че съвременното осмисляне на дружественото търговско право страда от тежка „познавателна карма“, наследена от неадекватното в случая, но заварено от ТЗ от 1991 г. познание за сдруженията и кооперациите. Плевелите на тази „карма“ са всеобхватни, дълбоко вкоренени и упорити и са оплели в мрежата си множество ключови институти на корпоративното право. Ето защо не е учудващо, че за редица съвременни български автори изключването на съдружници има и „санкционна функция“[38], а изключването без конститутивно решение на общото събрание е немислимо за немалко правни писатели[39] – така, както е принципно немислимо и при сдруженията и кооперациите.

20.5. Настоящото изследване отново илюстрира истината, че правното мислене и правилното тълкуване на закона едва ли са възможни, ако тълкувателят си спести труда да си изясни историята на правната уредба, нейните сравнителноправни валенции и различните, нерядко – противоречиви идеи, които законодателят е „опаковал“ в дадена разпоредба. Последният от горните фактори е особено значим в областта на дружественото търговско право, тъй като правната уредба на дружествата по ТЗ е била реципирана главно от германското право, но е „посята“ на оригинална българска почва. Поради този тълкувателно значим факт редица дружественоправни институти са белязани от по-явни или имплицитни вътрешни дихотомии, които тълкувателят трябва да си изясни, за да разбере закона. Това важи на първо място за персоналните дружества, които са концептуализирани като юридически лица, но са уредени чрез текстове, заети от германското право, което доскоро не признаваше правосубектност на тези дружествени форми. Сходен феномен е налице и при ООД, чийто значително по-персонален модел съществено се отклонява от „оригинала“ на GmbHG.

20.6. За съжаление, горните важни тълкувателни фактори са останали извън полезрението на много от съвременните български доктринери, които предпочитат да „разясняват“ ТЗ без да са разбрали историята на уредените в него институти и сложните сравнителноправни влияния, на които тя е плод. Резултатът от тази феноменология е, че дружественото търговско право продължава да се „свежда“ на читателя и на страните по искови дела по начина, по който ни бе „сведено“ през далечната 1991 г. – някак си, „на доверие“ и с презумпцията, че горните адресати не са достатъчно образовани и ще приемат безкритично всичко, което доктрината или съда неаргументирано им предлагат. Подобен подход обаче не принадлежи на правната наука, нито на истинското правораздаване, а и не би могъл да заблуди аудитория, която – въпреки обременеността си от множество погрешни „научни“ тези – все пак не се среща с дружественото право за пръв път и има достъп до чуждестранна доктрина и законодателство.

21. По изложените съображения намирам, че луксът на продължаващото вече четвърто десетилетие „познавателно безвремие“ в материята на дружественото търговско право изтича и че доктринерите, които са свикнали да не аргументират тезите си, а да ги „свеждат“ на читателите си в телеграфен и постулативен стил, следва да преосмислят подхода си и да го подчинят на високите стандарти на правната наука. Подобна промяна в правното мислене и етика са наложителни и поради факта, че водещите академични имена са призвани не само да обучават и изпитват студенти, но и да изграждат стандартите за правно мислене и наука. В този смисъл, „бракът“ в правната книжнина неизбежно се превръща и в „брак“ в правораздавателните, административните и нормативните актове – а от това страда цялата ни (и бе това изтерзана) държава.
22. Както заявих в началото, настоящото изследване е замислено като своеобразно „предверие“ към по-общите теми за понятието за „кадуциране“ на дружествени дялове и акции, както и на общото понятие за „изключване на съдружници“. Тази по-глобална тема е важна не само от гледище на правната теория, но и на практиката. Без изграждането на правилно и основано на закона общо понятие за „изключване“ на корпоративни членове и в частност, на съдружници, вероятно още десетилетия ще се „упражняваме“ върху изтерзаната тъкан на ТЗ – без обаче да сме я осмислили. Последицата от това може да бъде метафорично определена като „кадуциране“ не само на оригиналния смисъл на закона и на неговите неизбежни сравнителноправни корени, но и на нашата способност да достигаме до този смисъл в резултат на самостоятелното си правно и критично мислене, а не чрез облягането на авторитети.

 

Бележки под линия:

[1] Стефанов, С. Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от Търговския закон. – Правен сайт Lex.bg, 04.11.2024 г. и 11.11.2024 г. Посочената статия е публикувана и в сп. Търговско право, бр. 4/2024 г. (с. 55 – 88) и бр. 1/2025 г. (с. 63 – 88).

[2] Първите автори, които „осветяваха“ пътя ни към разбирането на ТЗ, въпреки своите качества, бяха исторически обременени от познанието си за сдруженията и кооперациите и (по едни или други причини) не успяха да се отърсят от тежката му сянка, нито да надградят качествено донякъде „пионерските“ си съчинения в материята на дружественото търговско право. Това първо поколение автори бе заменено от ново, което, от една страна, вече бе „попило“ погрешните идеи на своите предшественици, а от друга, се стремеше да блесне със собствена светлина и научни титли. Резултатът от горните процеси, влязъл в позитивна интерференция с определени черти на народопсихологията ни (правния нихилизъм) и с добре известните на всички ни тежки и дълголетни недъзи в администрирането на съдебната власт, не би могъл да е позитивен – нито за правната наука и образование, нито за юриспруденцията. Постепенно той се изроди в своеобразен „тълкувателен тоталитаризъм“, завладял както най-високите академични катедри, така и ВКС. В крайна сметка, нито доктринерите от най-високите етажи, нито ВКС вече намират за нужно да се съмняват в тезите си и да ги обосновават според високите стандарти на правното мислене. Те просто постулират „смисъл“ – често раждайки единствено хаос, объркване и несправедливост.

[3] Калайджиев, А. / Недкова, К. Промени в Търговския закон. С.: ИК Труд и право, 2023.

[4] Стефанов., С. Дружествата с променлив капитал – необходимост, „революция“ или поредната излишна операция на пациента. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, 01.03.2026 г.

[5] Koh, A. K. Shareholder Protection in Close Corporations. Theory, Operation, and Application of Shareholder Withdrawal, C.: Cambridge University Press, 2022, p. 101. Scogin, Jr. Hugh T. Withdrawal and Expulsion in Germany: A Comparative Perspective on the “Close Corporation Problem”, Michigan Journal of International Law, Volume 15, Issue 1, 1993, p. 152. Miller, S. Minority Shareholder Oppression in the Private Company in the European Community: A Comparative Analysis of the German, United Kingdom, and French Close Corporation Problem, Cornell International Law Journal, Volume 30, Issue 2/1997, p. 144.

[6] Португалският C?digo das Sociedades Comerciais урежда изключването на капиталови основания в своите чл. 204 – 208. Изключването по персонални причини е предмет на чл. 242 от същия закон. Сходен е и подходът на италианското право. Codice Civile регламентира института на изключването на капиталово основание в своя чл. 2466, а уредбата на изключването поради важни причини е в чл. 2473-bis.

[7] Срв. чл. 681 – чл. 682 във връзка с препращащата разпоредба на чл. 777 от Швейцарския облигационен закон (за кадуцирането на акции и на дялове от ООД) и чл. 823 от същия закон (за изключването на съдружници от ООД поради важни причини).

[8] Срв. и аналогичното разрешение в чл. 189, ал. 2 ТЗ. Следвайки капиталовия модел на GmbHG, чл. 78 ЗДОО (отм.) също не е ангажирал общото събрание с процедурата по капиталово изключване, разчитайки изцяло на активността и дискрецията на управителите. Тъй като разпоредбите на чл. 78, ал. 1-2 ЗДОО (отм.) са важни за изясняването на днешните чл. 126, ал. 1 и чл. 260л, ал. 1 ТЗ, ще си позволя да ги цитирам:

„Чл. 78. Ако изплащането не се направи на време, дружеството може да даде на съдружниците, които са в забава, допълнителен срок за да направят изплащанията си с предупреждение, че в противен случай ще бъдат изключени от дружеството, за това е нуждно писмено съобщение, което се праща с препоръчано писмо. Допълнителният срок не може да бъде по-малък от един месец, считан от деня, в който е получено съобщение. Дружеството може да отправи подобно предупреждение до всички съдружници, които са в забава, а не само до някои от тях.

След изтичане на допълнителния срок съдружниците, които са още в забава, трябва да бъдат обявени от управителите за изключени от дружеството; това изключване се съобщава с препоръчано писмо. Изключването влече след себе си изгубване на всички членски права, особено на всички направени изплащания.“ (подч. мое).

[9] За тълкуването на горната разпоредба на GmbHG виж Schmidt, K., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, II. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2021), § 46, Rn. 49, S. 922

[10] Чл. 115, т. 4 ТЗ предвижда, че при учредяването на дружеството „в договора се определят сроковете и условията за внасянето“. Поради спецификата на увеличаването на капитала и конститутивния характер на вписванията по чл. 140, ал. 3-4 ТЗ е съмнително дали горното правило намира приложение и в случаите по чл. 148 ТЗ. Намирам, че чл. 115, т. 4 ТЗ не следва да се прилага по аналогия и че определянето на сроковете за довнасяне на увеличения капитал може да стане било с решението за увеличаване на капитала, било с последващо решение на общото събрание. И в двата случая решението изисква квалифицирано мнозинство, тъй като от феноменологична перспектива е част от волята за увеличаване на капитала. От горната тълкувателна позиция е видно, че постановеното от чл. 126, ал. 1, изр. второ ТЗ обикновено мнозинство на практика „пояснява“, че решението на общото събрание за предоставянето на допълнителния срок за изпълнение не е елемент нито на решение за изключване, нито на такова за определянето на общите срокове за внасяне на капитала. То е решение за предоставянето на допълнителен срок и поражда последиците си само в рамките на конкретната процедура по кадуциране.

[11] Срв. чл. 2466 от италианския Codice Civile; чл. 84 от испанския Закон за капиталовите дружества от 2010 г. и чл. 204 – чл. 208 от португалския C?digo das Sociedades Comerciais.

[12] Диков, Л. Курс по търговско право. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Том 1, 1992, с. 333. Emmerich, V., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, § 21, Rn. 45, S. 1383. Bartels, K., в: Bork / Sch?fer (Hrsg.), GmbHG. Kommentar zum Gesetz betreffend die Gesellschaften mit beschr?nkter Haftung, 5. Aufl., K?ln: RWS Verlag Kommunikationsforum GmbH, 2022, § 21, Rn. 11, S. 459.

[13] За съжаление, „по стар български обичай“ мотивите на законопроекта от 2003 г. не дават никаква яснота относно причините, наложили измененията в чл. 126, ал. 1 ТЗ. Тези мотиви са посветени изцяло на правната уредба на преобразуването на търговски дружества и оставят смущаващото впечатление, че по всички останали изменения мисловната дейност на законодателя е била базисно „суспендирана“ и поради това – негодна за обличане в законодателни мотиви.

[14] Така и Ставру, С. Изключване на съдружник в търговско дружество – приложение към Търговско и конкурентно право, 2012, бр. 3 (т. 2.2. от посоченото съчинение).

[15] Както вече бе подчертано, в случая става въпрос за преднамерен подход на законодателя и за ясното осъзнаване на факта, че приетата през 1991 г. редакция на чл. 126, ал. 1 ТЗ е концептуално и практически погрешна. Вероятно тази първоначална редакция е била инспирирана от същия „кооперативно-членствен“ уклон в правното мислене, който пречи на съвременните автори да се отърсят от догмата, че изключването може да настъпи само по силата на решение на общото събрание и да видят, че чл. 126, ал. 1 ТЗ урежда специфичен подинститут, който е ярко проявление на същността на капиталовите дружества – с характерната за тях структурно обособена роля на мениджмънта.

[16] Emmerich, V., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, § 21, Rn. 41, S. 1382.

[17] Bayer, W., в: Lutter / Hommelhoff, GmbHG. 18. Aufl. K?ln.Verlag Dr. Otto Schmidt, 2012, § 21 Rn. 6, S. 696. Обратно – Bartels, K., в: Bork / Sch?fer (Hrsg.), GmbHG. Kommentar zum Gesetz betreffend die Gesellschaften mit beschr?nkter Haftung…, 2022, § 21, Rn. 11, S. 459. Последните двама автори приемат, че управителят на ООД има дискреция да прецени дали да инициира процедурата по кадуциране, но след като съдружникът не е погасил задължението си и в допълнително предоставения му срок, управителят вече е длъжен да „декларира“ изключването, т.е., да финализира процедурата. Горните доктринерни съмнения не би следвало да имат почва у нас, предвид ясната редакция на чл. 126, ал. 1, изр. трето и чл. 260л, ал. 1, изр. второ ТЗ, която задължава управителя да „имплементира“ решението на общото събрание и да завърши конститутивната воля на дружеството за изключването.

[18] Стефанов, С. Новите моменти при изключването на съдружници от ООД. – Пазар и право, 2003, № 9, с. 14 – 16. Същото разбиране се поддържа от Ставру, С. Изключване на съдружник в търговско дружество – приложение към Търговско и конкурентно право, 2012, бр. 3, с. 11 – 12. В горното мое съчинение – воден от доверието ми в буквата на закона – поддържах разбирането, че изключването на съдружници в хипотезите по чл. 126, ал. 1 ТЗ настъпва ex lege. Това, което съм пропуснал да изясня в горното мое старо съчинение, е че в случая „ex lege“ не противостои на „по силата на упражнено потестативно право“, а има за цел да подчертае, че изключването настъпва без да е нужно конститутивно решение на общото събрание. Това не променя факта, че изключването е последица от упражняването на потестативно право на дружеството. Както вече бе подчертано, по-общият модел на потестативното право по чл. 126, ал. 1 ТЗ практически съвпада с този на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Разглежданият тук проблем не е догматичен, а е роден единствено от редакцията на чл. 126, ал. 1 ТЗ, безкритично „наследена“ от оригиналната такава от 1991 г.

 

[19] Веднъж – с определянето на първоначалния срок за извършване на вноските в капитала (чл. 260д, ал. 4 ТЗ) и втори път – с решението по чл. 260л, ал. 1 ТЗ.

[20] Герджиков, О. Коментар на Търговския закон. Книга втора. С.: Алиена, 1994, с. 466.

[21] Григоров, Г., Търговско право. С.: Fast Print Books, 2023, с. 305.

[22] Калайджиев, А. Търговци. С.: Сиби, 2021, с. 428. Същото е и разбирането на Балабанова, М., Дружествен дял в ООД. С.: Сиела, 2021, с. 280 – 281, която дори предлага чл. 126, ал. 1 ТЗ да бъде изменен, като изрично се запише, че самото изключване се извършва „с решение на общото събрание по реда на чл. 137 ТЗ“. По същество, горното предложение е за „реформа на реформата“ и за връщането на стария модел на чл. 126, ал. 1 ТЗ – от който законодателят съзнателно е целял да се отърси още през далечната 2003 г. Горното тълкуване на чл. 126, ал. 1 ТЗ е инцидентно застъпено и в Решение № 141/20.12.2013 г. по т. д. № 1057/2012 г. на ВКС, I т. о., посветено на кадуцирането на акции.

[23] Стефанов, С. Новите моменти при изключването на съдружници от ООД. – Пазар и право, 2003, № 9, с. 14 – 16. В същия смисъл Ставру, С. Изключване на съдружник в търговско дружество – приложение към Търговско и конкурентно право, 2012, бр. 3, с. 11 – 12.

[24] За рисковете от прибързаното „модернизиране“ на ТЗ от съвременните доктринери виж предходната ми статия, публикувана в настоящия сайт. (Стефанов., С. Дружествата с променлив капитал – необходимост, „революция“ или поредната излишна операция на пациента. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, 01.03.2026 г.).

[25] Калайджиев, А. Търговци…, с. 428. Балабанова, М., Дружествен дял в ООД…, с. 280 – 281. За съжаление същото погрешно разбиране е инцидентно формулирано и в Решение № 141/20.12.2013 г. по т. д. № 1057/2012 г. на ВКС, I т. о.

[26] Стефанов, С. Новите моменти при изключването на съдружници от ООД. – Пазар и право, 2003, № 9, с. 14 – 16.

[27] Следващото изложение е принципно приложимо и за тълкуването на чл. 260л, ал. 1 ТЗ.

[28] Така и Григоров, Г., Търговско право…, с. 304.

[29] В германската коментарна литература по чл. 21 от GmbHG изрично се подчертава, че съдружниците не могат да дерогират изискването за предоставянето на допълнителен срок за изпълнение и за отправянето на предупреждение до неизправния съдружник – виж в този смисъл Emmerich, V., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, § 21, Rn. 32, S. 1380. В случая обаче така подчертаното императивно изискване има за предмет волеизявлението на управителя, с което съдружникът се предупреждава за изключването. В различната система на чл. 126, ал. 1 ТЗ горният елемент е предмет на третото изречение на посочената разпоредба и не касае решението на общото събрание по изр. първо.

[30] У нас доктрината все още спори дали минималният едномесечен срок по чл. 126, ал. 1, изр. първо ТЗ е императивно или диспозитивно установен. Разбирането, че той е предмет на диспозитивна уредба се поддържа от Калайджиев, А. Търговци. С.: Сиби, 2021, с. 427. Единственият аргумент е, че този срок бил установен „в интерес на съдружника“. Не споделям това виждане. Изискваният от чл. 126, ал. 1 и чл.  260л, ал. 1 ТЗ допълнителен срок е интегрален елемент от цялостна и императивно регулирана процедура, чиято водеща цел не е изключването на съдружника, а попълването на капитала. Ясната цел на закона е опциите за изпълнение на капиталовото задължение да бъдат изчерпани с достатъчна степен на сигурност. Изключването на съдружници е крайна мярка и ТЗ я допуска само при определени (по правило – императивно регулирани) предпоставки. Не на последно място, съвременната българска доктрина все още пропуска истината, че определени частни интереси могат да интерферират и с публични такива и съответно, да бъдат подчинени на императивния метод на правно регулиране. Ограничаването на договорната свобода по отношение на клаузи на дружествения договор, дерогиращи законовия модел на компенсиране на прекратилия участието си съдружник по действителната стойност на дружествения му дял, е друг подходящ пример за горното явление. То обаче отново е пропуснато от съвременната ни доктрина и съдебна практика, които виждат в чл. 125, ал. 3 ТЗ балансов модел на оценка. За разлика от ситуацията у нас, германските автори изрично подчертават, че минималният едномесечен срок по чл. 21 от GmbHG е императивно установен и не може да бъде дерогиран чрез дружествения договор – виж в този смисъл Emmerich, V., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, § 21, Rn. 36, S. 1381. Така и Bayer, W., в: Lutter / Hommelhoff, GmbHG. 18. Aufl. K?ln.Verlag Dr. Otto Schmidt, 2012, § 21 Rn. 10, S. 698.

[31] Emmerich, V., в: Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, § 21, Rn. 22, S. 1376 – 1377; Rn. 45, S. 1383.

[32] Emmerich, V. Op, cit., Rn. 47, S. 1384 (за ООД). Gehrlein, M. / Steffek, F., in: Gro?kommentar AktG. 5. Aufl. Walter de Gruyter GmbH, Berlin/Boston, 2022. § 64 Rn. 43, S. 655 (за АД).

[33] Диков, Л. Курс по търговско право. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Том 1, 1992, с. 234 (за АД). Bartels, K., в: Bork, R. / Sch?fer, C. (Hrsg.), GmbHG. Kommentar zum GmbHG …, 2022, § 21, Rn. 4, S. 457. В същия смисъл Bayer, W., в: Lutter / Hommelhoff, GmbHG. 18. Aufl., 2012, § 21 Rn. 6, S. 696 (за ООД), както и Gehrlein, M. / Steffek, F., в: Gro?kommentar AktG. 5. Aufl. Walter de Gruyter GmbH, Berlin/Boston, 2022. § 64 Rn. 30, S. 652 (за АД). Виж също Решение № 255 от 12.05.2025 г. по т. д. № 260/2024 г. на САС (влязло в сила), в което принципът на равно третиране на съдружниците в ООД е коректно приложен по отношение на явно дискриминационна процедура по изключване по чл. 126, ал. 1 ТЗ, при която контролираният от единия съдружник управител е инициирал процедура по изключване само спрямо другия съдружник, при данни за неизпълнено капиталово задължение и от първия. За съжаление Решение № 46/26.07.2012г. по т. д. № 163/2011г. на ВКС, I т. о. е пропуснало да изясни горния принцип – вероятно, защото е коментирало темата инцидентно и тя не е била поставена в центъра на разглеждания казус. Според ВКС „ … най-тежката последица – изключването на акционера, обезсилването на акциите му и загубата върху направените вноски може да бъде приложена и по отношение на задължения по които е бил изправен (по срок и размер), при възможност за неравно третиране с други акционери със същите или по-значими нарушения.“ (подч. мое). Цитираната теза влиза в противоречие с главната теза на коментираното тук решение на ВКС. В допълнение, тя е пропуснала шанса да изведе сравнителноправно утвърдения принцип на равно третиране на съдружниците и акционерите и да подчертае, че евентуалните различия в подхода на дружеството спрямо тях следва да бъдат оправдани от обективни и недискриминационни фактори.

[34] Стефанов, С. Критичен анализ на практиката на ВКС относно момента на прекратяване на членственото правоотношение при изключването на съдружник. – Правен сайт Lex.bg, 26.09.2022 г. Стефанов, С. Прекратяване на дяловото участие и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст, 2024, с. 412 – 501. Стефанов, С. Институтът на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 от Търговския закон. – Правен сайт Lex.bg 04.11.2024 г. и 11.11.2024 г. Стефанов, С. Конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3-4, чл. 231, ал. 3-4 и чл.  260х, ал. 3 от Търговския закон. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, 08.06.2025 г.

[35] Именно такъв иск е бил предявен и в казуса, предмет на вече коментираното Решение № 46/26.07.2012г. по т. д. № 163/2011г. на ВКС, I т. о.

[36] Bayer, W., в: Lutter / Hommelhoff, GmbHG. 18. Aufl. K?ln.Verlag Dr. Otto Schmidt, 2012, § 21 Rn. 18, S. 701 – 702.

[37] Стефанов., С. Дружествата с променлив капитал – необходимост, „революция“ или поредната излишна операция на пациента. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, 01.03.2026 г.

[38] Колев, Н. Изключване на съдружник от ООД. С.: Сиела, 2016, с. 11. В същото свое съчинение (с. 160 – 161) посоченият автор достига дори до предложение de lege ferenda изключването на персонални основания по чл. 126, ал. 3 ТЗ (при наличие на вина на съдружника) да има за последица изгубването на правото да се получи равностойността на дружествени дял. Подобно „изравняване“ на имуществените последици от изключването на персонално и на капиталово основание не е познато на нито едно съвременно законодателство, а и няма исторически аналози. То е несъвместимо и с чл. 17, ал. 3 и чл. 19, ал. 3 от Конституцията. Никога обаче не е късно отново да положим българското дружествено право на „ленински“ основи и да „санкционираме“ отклонилия се от „колектива“. Позволявам си горната метафора само, за да илюстрирам ужасяващите „тълкувателни“ резултати, до които води дълбоко погрешната теза за „санкционен“ характер на изключването на съдружници и акционери. Именно санкционният уклон при тълкуването на ТЗ стои в основата на най-тежките тълкувателни злоупотреби с него. Защото, ако бъдем изкушени да „наказваме“, няма да се поколебаем нито преждевременно да отнемем дружествения дял на прекратилия участието си съдружник, нито да го компенсираме „по балансова стойност“, нито да лишим изключения на капиталово основание съдружник или акционер и от благото, което той вече е заплатил изцяло. Ако обаче се освободим от тежкото бреме на санкционната перспектива, с лекота бихме видели, че горните „правни чудовища“ могат да съществуват само в безправна, но не и в правова държава.

[39] Калайджиев, А. Търговци…, с. 428. Григоров, Г., Търговско право…, с. 305. Балабанова, М., Дружествен дял в ООД…, с. 280 – 281.