Доказване на раждания, женитби и умирания, станали преди 01.01.1893 г.

Петър Абрашев

(публикувана в сп. „Юридически преглед“, г. XXV (1924 г.), № 9)

В една бележка под това заглавие, публикувана в „Адвокатски преглед“ (брой 20 от 16.06.1923 г.), д-р Й. Фаденхехт излага своя възглед по тоя твърде интересен въпрос.

За да напише бележката си, г-н Фаденхехт е взел повод от едно решение № 74 от 29.03.1923 г., с което ВКС, I г. о. е признал, че Софийският апелативен съд неправилно допуснал да се доказва със свидетели бракосъчетание и раждане, станали преди 1892 г.

Авторът на бележката счита прокарания в касационното решение възглед за „досущ погрешен“ и намира, че Софийският апелативен съд е бил съвършено прав да допусне да се доказват със свидетелски показания бракосъчетания и раждания, станали преди 1892 г.

Повдигнатият от г-н Й. Фаденхехт въпрос, действително, и от научно, и от практическо гледище, е важен и затова считам за нужно да се спра на него с няколко бележки.

***

Касае се за бракосъчетание и раждане, станали преди 1892 г., следователно въпросът, дали може или не да се доказват тези събития със свидетелски показания, трябва да се решава не от гледището на чл. 325 ЗГС¹, който е турен в действие на 08.02.1892 г., а от онова на чл. 161 от Временните правила за устройство на съдебната част в България².

„Свидетелските показания, гласи третата алинея на чл. 161 от Временните правила, могат да се вземат за доказателства само на такива събития, за които не се изискват писмени удостоверения“.

Като е тъй, най-важен за разрешението на възможните съмнения, е въпросът изисквал ли е законодателят преди 1892 г., щото такива събития, като бракосъчетание и раждане, да се „удостоверяват писмено“.

Щом се установи, че според един действал по времето закон бракосъчетанието, раждането и умирането е трябвало да се „удостоверяват писмено“, не може да не се приеме, че доказването на тия събития със свидетелски показания е абсолютно недопустимо.

Това именно е и констатирало първо гражданско отделение на Върховния касационен съд.

Върховният съд е намерил, че по Закона за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 10.12.1880 г. „от 1 януари 1881 г. всяко раждане, всяка женитба и всяко умиране в Княжество България трябва да се забелязва точно в особен за това регистър“.

Текстът на закона е повелителен. От 01.01.1881 г. се въвеждат регистри, в които „ще се отбелязват точно всяко раждане, всяка женитба и всяко умиране“. А това значи, че тия, най-важни за живота на човека, събития, според волята на законодателя, от 01.01.1881 г. не могат по никой друг начин да се удостоверяват, освен с вписването на събитието „точно в особения регистър“.

Като свързвам, прочее, текста на § 1 от Закона за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 1880 г. с третата алинея на чл. 161 от Временните правила, намирам, че заключението на ВКС за абсолютната недопустимост да се доказва със свидетелски показания раждане, бракосъчетание и умиране, станали до 1892 г., е единствено напълно съобразеното със закона заключение.

Според моето разбиране би било не само несъобразено със закона от него време, но даже и скандално, до известна степен, да се приемеше и осветеше противния възглед.

Аз се боя, че при нашите нрави такава юриспруденция би съблазнила мнозина да тръгнат по съдилища и да доказват, че са законни деца на богаташи.

***

Но за да обоснове правотата на своя възглед, г-н Фаденхехт е изтъкнал ред съображения. Господин Фаденхехт придава, преди всичко, особена важност на обстоятелството, че Законът за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. не предписвал да се съставляват актове за най-важните факти на гражданското състояние: раждането, брака и смъртта. Без съставен публичен акт за едно от тия важни събития, според г-н д-р Фаденхехт, само по себе си вписването в регистъра на едно от тия събития не било доказателство за гражданското състояние, което да изключва допустимостта на свидетелски показания за установяване същото.

Това съждение на г-н д-р Фаденхехт противоречи на законите, въз основа на които трябва да се решава занимаващият ни въпрос.

Третата алинея от чл. 161 от Временните правила не говори за никакви актове. Според нейния ясен текст свидетелски показания не могат да се допуснат за събития, които, според материалния закон, „изискват писмени удостоверения“. Вписването в регистри, според закона, от 1880 г., всяко раждане, всяка женитба и всяко умиране не е нищо друго, освен повеление на законодателя щото тия факти на гражданско състояние да се „удостоверяват писмено“. Същата мисъл е прокарал законодателят по-късно и в Правилника към закона за забелязване на ражданията, женитбите и умиранията и пр. от 15.12.1892 г.

„Когато не съществуват никакви регистри за раждания, женитби и умирания, гласи чл. 23 от тоя правилник, по каквито и да било причини, станалите раждания, женитби и умирания могат да се доказват с писмени документи или със свидетелски показания“.

И тук законодателят не говори за никакви актове. Говори той за регистри и счита тях за меродавно доказателство на най-важните в живота на българския гражданин събития. Други доказателства, а именно „писмени документи и свидетелски показания“ могат да бъдат допуснати, „когато не съществуват регистри“. И безразлично е в какъв случай, по какви причини регистрите не биха съществували: дали защото не са били предписани от един закон, както е било до 1880 г., дали защото, подир закона от 1880 г., въпреки и в разрез със закона, някак не са били водени някъде, или защото, ако и да са били водени, са били изгубени, унищожени или откраднати вследствие на внезапни бедствия, като: пожар, наводнение и пр., както това изрично предвижда и третата алинея от чл. 161 от Временните правила.

За забелязване е, че същата мисъл на законодателя се е отразила и в Закона за лицата от 17.12.1907 г.

„Ако регистрите не са били държани или са били унищожени или изгубени, изцяло или отчасти, гласи чл. 133 от тоя закон, или е имало прекъсване в държането им, доказването на ражданията, женитбите и смъртта става както с документи или други писмени доказателства, така и със свидетели“.

А в случая, който е разрешавал с решение № 74 от 29.03.1923 г., ВКС констатирал, че Законът за забелязване ражданията, женитбите и умирания от 10.12.1880 г. предписва да се вписва точно в определени регистри всяко раждане, всяка женитба и всяко умиране; че в мястото, гдето претендира ищецът, да е бил роден, действително, са били водени такива регистри и че тия регистри съществуват, но че в тях раждане, на каквото се силае [позовава, бел. ред. В. П.] ищецът, не е отбелязано.

Като е тъй, трябва да се приеме, че ВКС съвършено правилно и съобразно и с текста, и с духа на закона е приел, че в дадения случай раждането, станало до преди 1892 г., не може да бъде доказвано с никакви други доказателства, освен с извлечение от регистрите, а най-малко със свидетелски показания.

***

За да дойде г-н д-р Фаденхехт до едно досущ неправилно заключение по въпроса, разгледан в статията му, публикувана в брой 20 на „Адвокатски преглед“, главна причина, струва ми се, е търсенето в закона от 10.12.1880 г. не това, което, очевидно, законодателят е искал да уреди и е уредил, а нещо друго.

Доктор Фаденхехт мисли, че с казания закон законодателят е искал да уреди „регистрацията на движението на населението“, а не „регистрирането на гражданското състояние“.

За г-н Фаденхехт Законът за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. не е нищо друго, освен един „административен (не граждански) закон с чисто демографско-статистическа цел“.

Затова законът бил прокаран в Министерството на финансите и предаден към статистическото отделение при това министерство.

Преди всичко, много малко е вероятно, че, тутакси след Освобождението, младото Княжество ще да се е заловило да урежда „статистиката на движението на населението“, а да е изоставило уреждането жизнения въпрос за гражданското състояние на лицата.

Но ако бихме приели, че законът от 1880 г. действително е само „демографско-статистически“ и че към гражданското състояние на лицата той няма никакво приложение, тогава трябвало би да приемем, че според § 1 от тоя закон във връзка със чл. 161 алинея 3 от Временните правила раждане, женитба или смърт, като статистически данни, не биха могли да се установяват със свидетелски показания, но те свободно биха могли да се установят със свидетелски показания от ищеца, който претендира за наследствени права от някое богато семейство!

Каквито му са предпоставките, такива му са и заключенията!

За да не стигнем следователно до абсурди, трябвало би да се съгласим, че даже и да се приеме, че със закона от 1880 г. се е преследвала само „демографско-статистическа цел“ към такива събития като раждания, смърт и женитба, за които законът предписва да бъдат точно вписани в регистри, не могат да се доказват пред съд с никакви други доказателствени средства, освен регистрите.

Няма абсолютно никакво значение обстоятелството, че в самия закон от 1880 г. не е било казано, че от деня на въвеждането на регистрите събитията, за които се водят, не могат да бъдат доказвани със свидетелски показания. Това, което Законът за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. не казва, казва го чл. 161 от Временните правила – закон, който вече е действал по времето, когато е бил създаден Законът за забелязване ражданията и пр. от 1880 г.

Фактът, че законът от 1880 г. бил прокаран от Министерството на финансите, за г-н. Фаденхехт е многозначещ. От него той вади аргумента за тезата си, че тоя закон нямал за цел да урежда гражданското състояние на лицата. Но не забелязва, че следващият по ред закон, с който се урежда гражданското състояние на лицата, от 15.12.1892 г. е прокаран не от Министерството на правосъдието, а от Министерството на народното просвещение! От това търсене подслон за закон, който урежда гражданското състояние на лицата, не се вижда друго, освен че се е законодателствало в една току-що освободена страна, в която са липсвали подготвени и опитни дейци по устройството на страната. Нищо повече.

***

Но едно по-щателно вглеждане в Закона за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 10.12.1880 г. не може да не ни доведе до заключението, че тоя закон, на първо място, е целил да уреди колкото може гражданското състояние на лицата.

Ето някои съдържащи се в законите данни, които не могат да не се вземат под внимание при решаването на занимаващия ни въпрос.

1. Названията на законите по тая материя: Законът от 10.12.1880 г. е „Закон за забелязване ражданията, женитбите и умиранията в Княжество България“. Законът от 15.12.1892 г. е, тъй също, „Закон за забелязване ражданията, женитбите и умиранията в Княжество България.“

2. Но първият от тия закони, според г-н Фаденхехт, бил създаден с „демографско-статистическа цел“, а вторият – с цел да се уреди гражданското състояние на лицата!

Значи, два закона – съвършено чужди един на друг, извикани към живот от различни нужди. Никаква приемственост между тия два закона няма. Ако това е тъй, тогава защо чл. 10 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1892 г., последната разпоредба от тоя закон: „отменя Закона за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 10.12.1830 г. и всички други разпореждания, направени по тази част“. Нещастното „демографско-статистическо дело“ тъй се и оставя на произвола!

3. Законът за забелязване ражданията, женитбите и умиранията е същински закон за гражданското състояние на лицата. Той е съставен по типа на наредбите, по същата материя на нашата освободителка, инструкторите на която са оставили дълбоки следи на всяка крачка в устройството на младата държава. По примера на освободителката си и България възлага на духовенството воденето на регистрите за ражданията, женитбите и умиранията – регистри, които не са нищо друго, освен руските метрически книги. Според статии 34 и 122 от първа част 10 Сводъ Законовъ Россійской Имперіи, както бракосъчетанието, тъй и раждането се доказват с водените от духовенството в енориите им метрически книги. Според ст. 99 от Устав духовных консисторий „рождающiеся, брачащiеся и умершiе въ приходахъ вписываются въ метрическiя книги по данной форм. Книги ciя пишутся въ двухъ екземплярах, из коих один представляется в консисторiю, а другой хранится въ церкви“. В статии 103 и 258 се определя компетенцията на духовенството по вписванията на браковете, ражданията и умиранията и представляването ежегодно ведомости по тия вписвания от архиерея в Светейшия Синод. А в статия 203 от същия устав духовных консисторiй пък се предвижда и наказание за „неизправно водене на метрическите книги“ от страна на духовенството. Това, което се съдържа както в Закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г., тъй и отчасти в закона за забелязване ражданията и пр. от 1892 г., е по всяка вероятност превод на някой руски правилник за делопроизводство в консисториите или за водене на метрическите книги, който лесно можеше да се намери, ако Русия да живееше нормален живот. Във всеки случай църквата при руската мисия в София е водила до революцията, води и днес регистрите на ражданията, женитбите и умиранията. И това е понятно. Тя се подчинява на едно законодателство, което оставя на духовните власти регистрирането на гражданското състояние и не познава друга регистрация, освен за бракове между разколници, за които се водят метрически книги в полицейските управления.³

4. В закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. се съдържат наредби, които говорят най-красноречиво за това, че тоя закон е бил предназначен преди всичко да уреди гражданското състояние в младото княжество, а не за уреждане „демографско-статистическото“ дело:

А. По същността си разпоредбите, както в § 1 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г., тъй и в глава II от правилника към закона от 1892 г., а също и в членове 143, 144, 146, 149 от Закона за лицата⁴, не се никак различават.

Член 1 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1892 г. има почти същата редакция, каквато има и § 1 от закона от 1880 г.

Б. Редакцията, която законодателят е дал на § 1 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г., сама по себе си високо говори за своето предназначение.

За да подкрепи тезата си, че законът от 1880 г. е имал за цел да послужи на „регистрацията на движенията на населението“, г-н Фаденхехт пише, че в тоя закон както за ражданията, тъй и за умиранията законодателят не изисквал да се означава нито часа, нито мястото (къщата) на събитието – данни, които според чл. 143, 157 от Закона имали знамение за гражданското състояние.⁵ От фактическа страна обаче изнесеното от г-н Фаденхехт не се оправдава.

В § 1 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. изрично се чете: „От 01.01.1881 г. всяко раждане, всяка женитба и всяко умиране в Княжество България ще се забелязва точно в особен за това регистър, който ще съдържа следните сведения;

а) За ражданията: мястото и окръга, където се е случило раждането; време (година, месец, ден и час), когато се е случило раждането; брой на новородените деца; дали се е родило детето живо или мъртво; дали е мъжко или женско; дали е законно или незаконно; имената и прякора на родителите; тяхната вяра, възраст и занаят; време, когато се е кръстило или обрязало детето; името и прякора на кръстника и на духовното лице, което е кръстило или обрязало; и някои бележки като: дали е родено детето в някое явно заведение (болница, затвор); дали е родено на полето, на вода, дали е намерено.

б) за женитбите: време (година, месец и ден), когато е станала женитбата; на колко години и колко месеци с лицата, които се женят; тяхната вяра; дали с момък (мома), вдовица (вдовец) законно напуснат (напусната); занаят или как се прехранват лицата, които се женят, в какъв род са те помежду си; знаят ли да четат и пишат; техните имена и прякори, къде са се родили: място и окръг (за лица, родени не в България – царщина); името и прякора на духовното лице, извършило обреда на бракосъчетанието; бележки като: дали момата е крадена, дали мъжът плаща нещо за момата.

в) За умиранията: време (година месец, ден и час), когато се е случило умирането; дали е умрялото мъжко или женско; умрялото на колко е години и колко месеци, дали е неженено, оженено, вдовец (вдовица), напуснат (изпусната); вярата на умрялото; неговия занаят; болестта, от която е умряло; ако е било оженено, колко години е траяла женитбата, която със смъртта се развързва; за деца, умрели по-млади от 15 г., законни ли са или незаконни и занаята на родителите им; името и прякора на умрялото; къде се е родило (място и окръг или царщина); името на духовното лице, извършило обряда на погребението; бележки като: дали се е случило умирането в някое явно заведение (болница, затвор, казарма и пр.); дали е по пътна вода умряло, дали е умрялото като леш намерено.

От приведените текстове става явно, че твърдението на г-н Фаденхехт, че Законът за забелязване ражданията и пр. от 1880 г. не е изисквал да се отбелязва нито часа на раждането и умирането, нито мястото на събитието, е основано вероятно на едно недоразумение. Законът изисква както за раждането, тъй и за умирането да се отбелязва часът на събитието. Относно пък мястото на събитието законът изисква да бъде посочено то по начин, щото да се знае дали лицето е било родено или починало в частен дом или в някое заведение „като болница, затвор и пр., или събитието е станало в полето, на вода“ – точно такива подробни сведения, каквито изискват членове 143, 157 от Закона за лицата⁶.

Даже ако би се направило едно по-обстойно сравнение между изискваните подробни сведения от трите закона, ще се види, че законът, или по-добре казано – Правилникът за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 1893 г., който Фаденхехт признава за създаден не с цел статистическа, съдържа по-малко подробности, отколкото тоя от 1880 г. И при това законът от 1880 г. изисква подробни сведения, на които значението в никой случай не може да се признае за „демографско- статистическо“. Така напр. законът от 1880 г. в § 1, б), б. за женитбите изисква да се отбелязва дали момата е крадена и дали мъжът плаща нещо за момата. Не е ли явно, че законодателят е имал предвид да се изяснят чрез вписване в регистрите правните отношения между родителите на момата и тоя, който я взема? Не е ли явно, тъй също, че не статистически цели е преследвал законодателят, когато е предписвал да се отбелязва часът на раждането на детето, броят на новородените, дали детето се е родило живо или мъртво и т.н.?

В. Недопустимо е, щото законодателят да е преследвал „демографско-статистически“ цели, когато със Закона за забелязване ражданията, женитбите и умиранията от 1880 г. е предписал да се водят за точността и редовността на вписванията двойни регистри. (§ 3); когато е чертал строгите правила за компетенцията, според която ни един енорийски свещеник, имам или хахамин не смее да кръсти (обреже), венчае или погребе лице, което не спада в енорията му (§ 9), и въобще когато е установявал крайно строгия ред за вписванията (§ § 4, 9, 13, 18).

В грижите си за редовността на службата, сигурно не на „демографско-статистическото“ дело, законодателят вменява строго в обязаностите на енорийски свещеници, имами и хахамини да водят точно и редовно забелязванията (§4), като урежда един контрол над воденето на регистрите (§ 11) и като предвижда в § 10 наказание за всяко престъпление от страна на енорийския свещеник, имам и хахамин, според чл. 102 от Наказателния отомански закон или глава II, чл. 22 от Устава за наказанията, налагани от мировите съдии.

Ако се съпоставят текстовете: чл. 10 от Закона за забелязване ражданията и пр. от 1880 г., чл. 6 от закона за същото от 1892 г. и чл. 174 и 175 от Закона за лицата⁷, ще се види, че наказанието, предвидено в първия закон, който според г-н Фаденхехт не урежда гражданското състояние на лицата, а „регистрацията на движението на населението“, е по-строг не само от оня от 1892 г., но дори и от Закона за лицата. По чл. 174 от Закона за лицата нарушенията на предписанията в него се наказват с глоба от 10 до 200 лв., а по чл. 102 от Отоманския наказателен закон за нередовности по воденето на регистрите, свещеникът, имамът и хахаминът се наказва с глоба равна на месечната му заплата. „А когато е произлязла вреда на правителството или на страната, прилагат се още и наказанията, които с предвидени и за причинителите на подобна повреда“.

Явно е, че законодателят е създавал тия строги санкции не за запазване редовността на „демографско-статистическите“ регистри, а тая на регистрите за гражданското състояние. Върховният касационен съд следователно с право и пълно основание е погледнал на тоя закон, като на закон за гражданско състояние и е приложил строгите му и ясни разпоредби към случая, който е разрешавал.

Бележки под линия: