Становище по конституционно дело № 5/2026 г., образувано по въпроса за установяване на противоконституционността на разпоредби от чл. 280, ал. 3 ГПК

Статията може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

Становището е депозирано по к. д. № 5/2026 г. на КС под вх. № 192-КД/27.03.2026 г.

 

Настоящото становище е депозирано като част от инициативата „Сигнализирай: Съдебната практика!“ на Електронното издание „Предизвикай правото!“. В рамките на тази инициатива „Предизвикай правото!“ е депозирало повече от 40 сигнала и становища основно до ВКС и ВАС за противоречива или неправилна съдебна практика, но също така и сигнали за противоконституционност на законови норми до органи, имащи право да сезират КС. По част от тези сигнали има постановени тълкувателни актове на ВКС, ВАС и КС. След сигнализиране на органи по чл. 150, ал. 1 КРБ са постановени и две решения на КС^[1].

1. Отправеното искане за установяване на противоконституционност и основните му тези

 

1.1. С искане от 19.02.2026 г. Висшият адвокатски съвет, в упражнение на правомощието му по чл. 150, ал. 5 КРБ, моли Конституционният съд да обяви за противоконституционни всички предвидени в чл. 280, ал. 3 ГПК, общо 16 на брой, хипотези на спорове, изключени по законодателен ред от касационно обжалване.

Искането и аргументите са групирани в две големи категории:

? хипотези, при които е ограничен законодателно достъпът до касационно обжалване на спорове с оглед цената на иска (ratione valoris) – по граждански дела до 5000 лв., по търговски дела до 20000 лв. и по искове за трудови възнаграждения и обезщетения по КТ до 5000 лв.

? хипотези, при които е отказан достъп до касационно обжалване на спорове с оглед на предмета им (ratione materiae) – по дела за издръжка, по брачни искове (освен когато към датата на устните състезания пред въззива по делото има ненавършили пълнолетие деца), по молбите за „ревандикация на дете“ по чл. 126, ал. 2 СК, по дела за пътуване на деца в чужбина по чл. 127а СК, по искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, по дела по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, по молби по чл. 32, ал. 2 ЗС, по искове с правно основание чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, по молби за промяна на име по чл. 19, ал. 1 ЗГР, по дела по искове по чл. 17, ал. 1 ЗУКТС и по трудови спорове (освен изброени трудови спорове, при които достъпът е запазен).

 

1.2. Основните доводи на искането за противоконституционност на ограниченията от първата група са, че правото на касационно обжалване е конкретно проявление на конституционното право на защита по чл. 56 КРБ и същевременно на реализация на конституционното правомощие на ВКС да упражнява върховен надзор по всички дела, освен тези в компетентността на ВАС. По тази причина далеч преобладаващият брой дела от всички видове би трябвало да може да достигнат до ВКС по реда на обжалването, а същевременно въведените от законодателя стойностните ограничения на прага за касация статистически[2] изключват една значителна част от споровете от достъп до върховната съдебна инстанция.  Така например, при средна брутна заплата за 2025 г. от 2579 лв. немалка част от работниците и служителите по трудови дела за възнаграждения и обезщетения не биха имали достъп до касация при праг от 5000 лв. Средният разход на едно лице за потребявани стоки и услуги за 2025 г. също по статистика е 2716 лв., което прави потребителските спорове до 5000 лв. многобройни като процент от общия брой потребителски спорове и лишава немалък процент потребители от достъп до касация, а ВКС от възможност да уеднаквява противоречивата практика. Една част от обществото – най-бедните – с доходи от или под минималната работна заплата в страната рядко участват в спорове с голям материален интерес. При БВП на глава от населението в стандарти на покупателна способност от 51485 лв. за 2024 г. При това положение касационни прагове по граждански и търговски дела от 10% или 40% от тази покупателна способност сочат, че една немалка част от населението в страната ще бъде лишена от възможността да се ползват от институционална гаранция на ВКС за точно и еднакво прилагане на законите спрямо тях.

Допълнително се сочи, че е налице и необоснована дискриминация по отношение на касационните прагове по граждански и търговски дела. Обосновава се и, че чрез предявяване на частични искове под касационните прагове самите ищци могат злоупотребително да лишат ВКС от конституционната му функция да упражнява върховен съдебен надзор по делата.

 

 1.3. По отношение на ограниченията за касационно обжалване от втората група се отбелязва, че съгласно Решение № 4 от 16.06.2009 г.  по конст.д. № 7/1998 г., на КС независимо дали дадено дело повдига съществен въпрос за правната система, то ако отговаря на факултативните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да бъде допуснато до касация, доколкото инак би се нарушило правото на защита по чл. 122 КРБ на страните. А ограниченията ratione materiae, въведени от законодателя без каквито и да било мотиви и обосновка, опряна на статистиката, предполагат априори, че има важни и маловажни закони, заслужаващи касационен контрол и незаслужаващи такъв.

 

2. Моделът на върховен съдебен надзор, въведен с Конституцията от 1991 г.

Конституцията от 1991 г. предвижда съществуването на две върховни съдилища: ВКС и ВАС, като запазва за второто върховния съдебен надзор над административното правораздаване, както и оспорванията по отношение на актовете на МС и министрите, а за първото запазва върховния съдебен надзор по всички останали дела. Конституцията предвижда съществуването на общи съдилища, като ги изброява: районни, окръжни, апелативни и ВКС, като допуска съществуването на особени (специализирани) съдилища.

Дали обаче предметният обхват на правомощието за „върховен съдебен надзор“ включва правото на върховната съдебна инстанция да бъде последна инстанция по всички видове дела и по всяко производство?

В практиката на КС се приема (Решение № 4 от 16.06.2009 г.  по конст.д. № 7/1998 г.), че „на триинстанционността трябва да се гледа като на принципно и преобладаващо разрешение, от което са възможни изключения по определени категории дела“. Но откъде следва, че съществува принцип на триинстанционно разглеждане на делата в КРБ? И какви да са критериите, по които да се прецени да се допуснат изключенията от този принцип?

За да получим обоснован отговор на тези въпроси, следва да се концентрираме върху смисъла и значението на конституционните норми към датата на приемането им (original meaning), а не към значението, което бихме искали те да имат понастоящем. Съществуват, общо-взето, два подхода за конституционна интерпретация, целяща установяване на непроменимо съдържание на конституционните разпоредби към даден момент – този на търсещите „първоначалния замисъл“ (original intent originalists) и този на търсещите „първоначалното общоприето значение“ (original public meaning originalists). Първият подход, че значението на Конституцията е това, което създателите на Конституцията са имали предвид при създаването й^[3], а вторият – това, което текстът на Конституцията е означавал към момента на приемането й^[4]. Придържащите се към първия подход естествено използват за изясняване смисъла на неясните конституционни разпоредби стенографски протоколи, първоначални проекти, мотиви към тях и пр., докато поддръжниците на втория отхвърлят този подход като внасящ един недопустим субективизъм при тълкуването на Конституцията, предпочитаните от тях начини и средства за тълкуване са съответно езиковото тълкуване и речниците (когато в Конституцията е употребена дума от общоупотребимия език в съответната страна) или утвърдени доктринални произведения (когато в Конституцията е употребена дума или израз от юридическия език в съответната страна).

И двата подхода, правилно приложени и съчетани, са коректни и необходими при конституционната интерпретация[5].

Релевантните текстове на КРБ са следните:

 

Чл. 119, ал. 1. Правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища.

 

Чл. 124. Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

 

• 2 ПЗР. До избирането на Върховния касационен съд и Върховния административен съд техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд на Република България.

 

• 4. Определената с Конституцията организация на съдебната власт влиза в действие след приемането на новите устройствени и процесуални закони, които трябва да бъдат приети в срока по § 3, ал. 2.

 

Към датата на приемане на КРБ в страната съществуват заварените Върховен съд на републиката, окръжни, военни и районни съдилища. Предвидените в КРБ две върховни съдилища и апелативните съдилища все още не съществуват, а е предписано да бъдат учредени в посочени в КРБ срокове. Ако опитаме да направим изводи от едно чисто езиково тълкуване, без поглед към законодателните материали и мотивите на конституционните законодатели, ще видим, че:

– конституционният законодател иска да учреди съдебна система с две паралелни йерархически подсистеми – на общото и на административното правораздаване;

  От горното следва, че със закон не могат да се създават други върховни съдилища. У нас могат да бъдат създадени напр. инстанционни трудови съдилища, но не и отделен Върховен трудов съд[6]. Надзорната компетентност на ВКС и ВАС е всеобхватна и от нея не може да бъдат отнети никакви категории дела, за да бъдат предоставени за разглеждане на трети, четвърти и пр. върховен съд

? подсистемата на общото правораздаване е четиризвенна – има един основен първоинстанционен съд – районния, но и първоинстанционни дела разглежда и окръжният съд; две съдилища от втора инстанция – окръжните и апелативните; един съд от последна инстанция – ВКС.

? самата употреба на чуждиците, дошли у нас от Франция – апелативен съд и касационен съд – сочи на желание апелативните съдилища да разглеждат дела като въззивна инстанция (по същество), а върховният съд – като касационна инстанция (а не напр. като съд за преглед по реда на надзора, компетентен да разглежда молби за преглед на главния прокурор, министъра на правосъдието и председателя на ВКС);

– върховният съдебен надзор е върху всички съдилища – това значи върху всички съдилища, постановяващи окончателни по същество (по фактите) решения.

От горното следва, че праговете за касационно обжалване, ако изобщо е конституционно допустимо да съществуват, не могат да са такива, че да допускат касационно обжалване само по отношение на решенията на определени съдилища. Понастоящем прагът от 20000 лв. изключва почти всички въззивни решения по търговски спорове на окръжните съдилища от касационен контрол, за разлика от решенията на апелативните съдилища по същите спорове. Така търговски дела с цена на иска в тесния диапазон 20000,01 лв.-25000 лв. са единствените търговски спорове на окръжен съд като въззивна инстанция, които достигат по касация до ВКС.  

? Надзорът е относно законите, всички закони, от всички съдилища. Това изключва възможността касационното обжалване да бъде уредено на принципа на специалната (изброителна) клауза – по всички или по определени категории дела касация да бъде принципно изключена като правило, а допускана само в изброени случаи. Понастоящем чл. 280, ал. 3 ГПК принципно и генерално изключва касация по трудови дела и допуска след това такава изброително – по дела по искове за признаване на уволнението за незаконно, за отмяната му и присъждане на обезщетение за принудителна безработица по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ и по дела за възнаграждения и обезщетения над 5000 лв. Фактът, че това са най-важните или най-спорните трудови дела, не отнема от извода, че конструкцията е противоконституционна.

 

3. Замисълът на конституционния законодател

Прегледът на законодателните материали[7] по приемането на КРБ от 1991 г. води до прелюбопитни изводи.

? още проектът, внесен и приет за първо четене на Конституцията – от 14.05.1991 г. – съдържа сегашните текстове, че правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища (чл. 127, ал. 1 от проекта) и, че Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (чл. 132, ал. 1)[8].

? в работните дискусии на Комисията по изработване на Конституцията изказалите се експерти и народните представители, коментирали текстовете, изрично подчертават, че с разпоредбите на проекта за Конституция досежно ВКС и ВАС и апелативните съдилища се цели връщане към модела на съдоустройство и на процесуална система, действал до 1947 г. у нас, вкл. тристепенност (триинстанционност) по делата. Да се посочват отделни цитати е по-скоро ненужно – има десетки изказвания на народни представители и на експерти в този смисъл. Почти всички говорят не за създаване на такива съдилища, а за възстановяването им – възстановяване на съдебни институции, съществували до 1947 г./1948 г.

? заслужават да се споменат обаче няколко изказвания в пленарна зала при гласуванията на текстовете на първо, второ и трето четене. Именно тези изказвания по същество закрепват субективното намерение на отделните народно представители от ВНС в обективно значение на приетата правна норма.

Спас Мулетаров, заседание от 28.05.1991 г., първо четене на проекта за Конституция: „Създаването на Висшия съдебен съвет, възстановяването отново на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, а също така и на апелативните съдилища, безспорно ще подобрят правораздавателната дейност и ще създадат по-силни гаранции за спазване на законността и защита на гражданите.“

Росен Хубенов, заседание от 29.05.1991 г., първо четене на проекта за Конституция: „Горещо приветствувам предложените разрешения за ново устройство на бъдещата ни съдебна система – тристепенна съдебна система: Касационен съд, административно правораздаване и контрол върху всички административни актове, независимо от това дали те са нормативни или индивидуални и създаването на върховен административен съд.“

Димитър Димитров, заседание от 22.06.1991 г., второ четене на проекта за Конституция: „Първо, искам да обърна внимание народните представители на съдържанието на първата алинея на чл. 128, която въвежда вече в България, което го имаше до 1948 г., а след това беше ликвидирано и го няма, а именно: Върховният касационен съд и Апелативния съд. При това положение за онези, които са извън тази сфера и не им е ясно, а и за колегите искам да припомня, че ние отиваме към триинстанционното съдебно производство, нещо, което е изключително важно за нашата правова държава, която днес създаваме. Ако това не ви е известно, искам да припомня и него, а именно, че нашата държава беше атакувана именно тук в правосъдната система, че има само двуинстанционно производство, което не гарантираше до необходимата степен правата и интересите на гражданите. При едно триинстанционно производство, както сега се въвежда, във всички случаи тези права в по-висока степен ще бъдат гарантирани, тъй като ще могат да бъдат защитавани пред низовия, не само пред второинстанционния, но и пред третоинстанционния съд. …. Във всички случаи винаги триинстанционно тризвенно съдебно производство. Това е в първата алинея, върху която искам да ви обърна внимание, тъй като то е било дълбоко вкоренено в нашата правна система до 1948 г., когато със закон се отменя действието на апелативните съдилища, както и на Върховния касационен съд, показало е на практика висока степен на защита на правата на интересите на гражданите. А заедно с това неговата липса е една празнота, която сега ние премахваме с тия нови текстове на Конституцията.“

Петър Обретенов, заседание от 22.06.1991 г., второ четене на проекта за Конституция: „Призовавам колегите от СДС да гласуват за текстовете така, както са предложение от Комисията за изработване на проект за нова Конституция на Република България. Тези текстове отричат една натрапена ни система, която в продължение на 40 години разруши българското правосъдие, и въвежда това, което беше нашето правосъдие – едно действително добро правосъдие, което беше на европейско равнище до Девети септември.“

 

Видно от горните изказвания в пленарна зала народните представители са целели да отрекат наложената по времето на социализма двуинстанционност на редовно разглеждане на споровете и да възстановят съществувалата преди 1948 г. триинстанционност, както и ВКС да бъде възстановен именно по модела, по който принципно е съществувал преди 1948 г. Това са мотиви не просто коментирани „скришно“ в работни комисии или в кабинетите на писалите текстовете. Това са публично изразените мотиви на констититуционните законодатели, въз основа на които самите те са се призовавали един друг да гласуват за приемането на текстовете.

Както вече се посочи, мотивите на законодателя не са закон, ако противоречат на собствения (непосредствен) смисъл на закона. Напротив, когато мотивите към даден закон се вместват в логическия обем на текста на закона, тогава те, обяснявайки смисъла (значението) на закона, придобиват смисъла (значението) на самия закон, стават закон, са закон[9]. В случая логическият обем на разпоредбите и в частност на употребените понятия „касационен съд“, „върховен съдебен надзор за точно и еднакво приложение на законите“ и „от всички съдилища“ несъмнено позволява тълкуване, каквото конституционните законодатели са искали да установят. И това тълкуване, тази воля, тези мотиви, следователно са действаща конституционна норма.

 

4. Касацията до 1948 г. – касация (почти) за всички

ВКС е създаден със специално постановление на Императорския руски комисар като Върховен съд на 25.11.1878 г. Закрит е като самостоятелна съдебна институция с приемането на Закона за устройството на съдилищата от 26 март 1948 г.

По граждански дела надзорната компетентност на ВКС на Княжество и Царство България винаги е била изключително широка.

Още по т. 6 от Указа на Императорския руски комисар от 25.11.1878 г. за Учреждението на Върховен съд е предвидена възможност за касация на окончателни по същество решения на всички съдилища, дори на мировите, без изключения. Същото е и правилото на чл. 157 от Съдопроизводството по гражданските дела, които са подсъдни на мировите съдии, от 25.05.1880 г. Този закон установява и традицията решенията на мировите съдии по оценяеми искове до 100 франка, впоследствие 100 лева (размер, увеличаван през годините), да не подлежат на въззивно обжалване. Всички решения на мировите съдии, дори тези под 100 франка/лева, подлежат обаче на обжалване пред ВКС по касация. На касационно обжалване по Закона за устройство на съдилищата от 1880 г. и по посочените по-горе закони подлежат всички решения на апелативните съдилища и въззивните решения на окръжните съдилища.

В периода 1891 г.-1930 г. действа Законът за гражданското съдопроизводство, който през 1922 г. претърпява значителна новелизация.

Според чл. 128 ЗГС 1891 г. решенията на мировите съдии по парично оценими искове до 100 лв. не подлежат на въззивно обжалване и са окончателни по същество; срещу тях е допустимо единствено касационно обжалване пред ВКС. По чл. 706 ЗГС 1891 г. касационна жалба може да се подаде против всички окончателни по същество съдебни решения – въззивните решения на окръжните и апелативните съдилища – арг. чл. 800 ЗГС 1891.

В периода 1922-1930 г. законодателят, целейки да разтовари едновременно окръжните съдилища и ВКС от натрупаните през войните и в следвоенния период дела, прави експеримент. Обявява решенията на мировите съдии по лични искове до 100 лв. (което с оглед инфлацията след 1918 г. е малка сума) за неподлежащи на обжалване, а тези в диапазона 100-1000 лв. за подлежащи само на касационно обжалване. Всички окончателни по същество решения на мировите съдилища подлежат на касация не пред ВКС, а пред трите апелативни съдилища тогава[10]. Така се цели да се разтоварят окръжните съдилища и ВКС, а така също да се даде възможност на апелативните съдии да трупат опит в разглеждане на касационни жалби и така да се подготвят за ВКС.

Този експеримент обаче действа по-малко от 8 години, защото с приемането на втория ЗГС 1930 г. ВКС отново става единственият касационен съд в областта на общото правосъдие.

Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗГС 1930 решенията на околийските съдилища по лични искове и по вещни искове за движими имоти до 2000 лв. (впоследствие 10000 лв.) не подлежат на обжалване. А съгласно чл. 39, ал. 1 ЗГС 1930 г., създадена 1934 г., решенията на околийските съдилища подлежат само на касационно обжалване пред ВКС по дела, решени въз основа на самопризнание, решителна клетва или въз основа на запис на заповед или на друго писмено доказателство, което не е оспорено и ако основателността на иска не е била оспорена.

Съгласно чл. 522, ал. 1 ЗГС 1930 г. на касационно обжалване подлежат въззивните решения на областните съдилища по искове с цена над 5000 лв. (увеличена впоследствие на 10000 лв.) и въззивните решения на апелативните съдилища. По чл. 522, ал. 2 ЗГС 1930 г., създадена 1932 г., на касация не подлежат решенията по владелчески искове, освен ако не са съединени с искове за обезщетения за вреди и загуби над 5000 лв./10000 лв.

В чл. 44, ал. 2 ЗГС 1930 г. е уточнено, че на касационно обжалване подлежат въззивните решения на окръжните съдилища по дела с цена на иск над 5000 лв./10000 лв. и по дела с искове, които не подлежат на оценка.

В мотивите към чл. 44 ЗГС 1930 и чл. 522 ЗГС 1930 се сочи[11], че апелативните съдилища, които от 1922 г. разглеждат касационни жалби върху необжалваеми по въззивен ред решения на околийските съдилища, смятат тези дела като ненужен баласт, а не ги решават много по-бързо от ВКС. С връщането на въззивната инстанция по повечето решения на околийските съдилища ще се внесе бързина в производството и нужния контрол от по-горна инстанция и се гарантира поне двуинстанционност. Относно размера на касационния праг от 5000 лв./10000 лв. мотиви няма.

Втората алинея на чл. 522 ЗГС 1930 е добавена със ЗИД на Закона за облекчение на работата на ВКС от 1928 г. С последния закон от 1928 г. ВКС е разтоварен от значителен брой дела, които поначало не са и от областта на общото правораздаване – жалби срещу дворищните регулации и пенсионни дела, заварени от законодателството преди 1912 г., т.е. преди учредяването на ВАС[12].

В периода до 1948 г., както е известно[13], редица категории спорове, които сега са част от общото правосъдие, са се разглеждали било от особени съдилища, било от особени юрисдикции и по тях ВКС не е упражнявал касационен контрол. Обаче в нито един момент в периода 1878-1948 г. не са съществували различни по размер касационни прагове според вида на спора – граждански, търговски, трудови, за издръжка и пр.

Междинни изводи: моделът на достъп до касационно обжалване до 1948 г. е допускал съществуването на касационен праг за достъп до ВКС, но:

– този касационен праг е бил еднакъв за всички категории парично оценими спорове;

– прагът за касация е бил сравнително нисък – 5000 лв.  При родова подсъдност на окръжен съд като първа инстанция 30000 лв.[14] това е 1/6 от сумата за прага на окръжен съд;

– този праг не е важал за неоценяеми искове, както и за охранителни производства и други производства, които нямат характера на парично оценими искове. Единственото изключение, въведено през 1932 г., са владелческите искове, които са искове за установяване на факти.

 

5. Ограниченията ratione materiae

 

5.1. Издръжки

 

Действащата сега норма на чл. 280, ал. 3 ГПК дефинитивно изключва от касационно обжалване решенията по всички искове за издръжка.

В периода до 1948 г. материята на издръжките за първи път се кодифицира с Наредбата закон за задълженията за издръжка от 27.11.1937 г.[15]. По този закон има натрупана значителна по обем и задълбоченост съдебна практика у нас.[16] Задълбочеността й иде от факта, че уредбата в нашия закон следва с немалко изменения и допълнения уредбата на §§ 1601-1615 и § 1360 от германския Граждански законник[17], по която има обилна литература и практика. Ограничение ratione materiae за достъп до касация законодателят тогава не е предвиждал. Важал е общият праг за касационен достъп по парично оценимите искове. В нито един момент до 1948 г. никому не е хрумвало, че делата за издръжка са маловажни или прости и незаслужаващи вниманието на върховния съд.

 

5.2. Брачни искове и съединени с брачните небрачни искове между съпрузи

 

Действащата сега норма на чл. 280, ал. 3 ГПК изключва от касационно обжалване решенията по брачните искове (освен когато към датата на устните състезания пред въззива по делото има ненавършили пълнолетие деца).

Модерното светско брачно и семейно право в България започва с Наредбата закон за брака от 1945 г. Материалноправните разпоредби от същата са рецепция основно от швейцарския Граждански кодекс, а процедурата по делата за развод – основно от германския Граждански процесуален закон.[18] По този закон касационно обжалване при брачни искове не е изключено. Въпросите дали съществува, или не съществува брак, дали са налице основанията за унищожаването му, или не, както и дали са налице основанията за развод, или не, са сами по себе си достатъчно сериозни, за да се обоснове нуждата от касация, независимо от това дали бракът е останал бездетен или от случайния факт, че родените от брака деца не са или са навършили пълнолетие към датата на въззивното решение.

Брачните искове са неоценяеми искове за граждански субективни права, за които ЗГС 1930 г. принципно не е предвиждал изключение от касационното обжалване.

Споровете относно ползването на семейното жилище след развода чл. 56 СК между развеждащи се съпрузи в хипотезата на липса на ненавършили пълнолетие деца понастоящем са изключени от касационен контрол. Но въпросите за съдебното учредяване на квазинаемно правоотношение относно семейното жилище след развода по чл. 56 СК са спорове за граждански субективни права – относно правото да се учреди облигационното отношение за ползване на семейното жилище след развода и параметрите на това бъдещо правоотношение. Няма причина тези спорове да не достигат до ВКС.

 

5.3. Неискови спорове,[19] касаещи интересите на деца, и охранителни производства относно деца

 

Молбите за „ревандикация на дете“ по чл. 126, ал. 2 СК=чл. 63 от Закона за лицата от 1907 г. действително не са достигали до ВКС. По тях до 1949 г. се е произнасял председателят на окръжния съд (в бързи случаи околийският съдия) и по обжалване председателят на апелативния съд, а понастоящем се произнася районният съдия и по обжалване окръжния съд. Тук спорът не е относно възникването, погасяването или съществуването на гражданско субективно право, нито за правото да се иска издаването на охранителен акт, а за решаването на един натоварен с житейски, педагогически и морални аспекти казус по отклонение на дете от родителя, респ. задържането на дете от трето лице, без уважителна причина.

Съществуват и други хипотези, и то предвидени в процесуалния ни закон – ЗГС 1930 – възприети от френския Code de procedure civil 1806 г. през руския УГС 1864 г., при които молби за издаване на охранителни актове, касаещи основно интереси на деца, запретени и пр., е изключена намесата на ВКС. Примери за това са

? определенията на областния (окръжния) съд по чл. 934 и чл. 935 ЗГС 1930 по жалби срещу решения и по утвърждавания на решения на роднинския съвет – съгласно чл. 936 ЗГС 1930 те не подлежат на обжалване;

? определенията на областния (окръжния) съд по жалби срещу действия на околийския съдия или на кмета по запечатване на имущество, останало след умрелия, по чл. 946 ЗГС 1930 – те не подлежат на обжалване;

? определенията на областния (окръжния) съд по жалби срещу действия на околийския съдия по разпечатване и опис на имущество, останало след умрелия, по чл. 955 ЗГС 1930 – те не подлежат на обжалване;

? определенията на областния (окръжния) съд по молбите за разрешаване на продан на движимо или недвижимо имущество от наследството, прието по опис – тези определения подлежат на обжалване пред апелативния съд, чието определение е окончателно – чл. 964 ЗГС 1930;

? определенията на околийския съд по молбите за разрешаване на продан на движимо или недвижимо имущество на непълнолетен – тези определения подлежат на обжалване пред областния съд, чието определение е окончателно – чл. 967 ЗГС 1930;

 

Списъкът с примери навярно може да бъде продължаван. Същественото е, че моделът на касационно обжалване в периода до 1948 г. е предвиждал поначало триинстанционност и по делата за издаване на охранителни актове, но в редица специални закони са били въведени доста на брой изключения – в областта на семейното и наследственото право – при които законодателят в името на бързината, неголямата правна сложност[20] на въпросите, но значителната нужда от житейска преценка е изключил касационния контрол. Не трябва да се забравя, че ВКС е замислен като съд само по правото.

 

5.4. Делата по чл. 127а СК за разрешение за пътуване на дете в чужбина

 

Въпросите за пътуването на детето в чужбина и за документите за самоличност за задгранично пътуване несъмнено са част от въпросите на упражняване на родителските права и задължения. С измененията и допълненията на СК от 31.12.2025 г., ДВ, бр. 115/2025 г., законодателят изрично предвиди това, което бездруго е логиката на уредбата на родителските права и задължения, че пътуването на детето в чужбина и условията за това са част от въпросите, които родителите и съдът при разногласие трябва да реши, като част от родителската власт – чл. 59, ал. 2 СК и чл. 127, ал. 1 СК[21]. В този смисъл изцяло алогично и противоречащо на засилената закрила, която държавата дължи на децата, споровете относно родителските права и задължения да могат да се разглеждат от ВКС по касация, а един вид спорове – относно пътуванията на децата в чужбина – да са изключени от касационно обжалване.

Различната инстанционност на споровете по чл. 127а СК и на споровете за родителски права по чл. 127 СК води до абсурдни резултати в хипотезите, когато единият родител предявява иск за определяне на местоживеенето на детето в чужбина – напр. защото е създал ново семейство в друга държава и иска да вземе детето със себе си, а другият родител иска да остане с детето в България. В такъв случай, ако въззивната инстанция уважи иска по чл. 127а СК, родителят ищец ще изведе детето в чужбина, въпреки висящата касационна жалба по иска за родителските права по чл. 127 СК и така ще предреши спора. Детето надали ще бъде върнато в България, дори и ВКС да приеме, че родителските права следва да се предоставят на родителя ответник, живеещ в страната. Такива случаи в практиката на съдилищата има немалко.

 

5.5. Искове и неискови спорове относно недвижими имоти

 

Молбите по чл. 32, ал. 2 ЗС за разрешаване на спорове между съсобственици относно ползването на общия имот са продължение на уредбата на чл. 58, ал. 3 ЗИСС от 27.01.1904 г. Споровете на основание последната разпоредба не са били изключени от касационен контрол и по тях има натрупана обилна практика на ВКС на Царство България.[22] Чл. 58 ЗИСС не е дошъл у нас от Code civil от 1804 г., а от art. 678 от Codice civile от 1865 г.[23] В италианската доктрина[24] се сочи, че касационният съд не упражнява контрол върху преценката на съда по същество относно това дали решението на мнозинството съсобственици е вредно за вещта и пр., защото това е въпрос на дискреция. Обаче законодателят в Италия не е изключил споровете по чл. 678 C. civ. 1865 от касационен контрол и по тях има обилна практика на четирите касационни съдилища (Римски, Торински, Флорентински и Неаполски), действали в Италия до създаването на общ Касационен съд.[25] У нас с реш. 76 от 16.05.1927 г., ВКС, I г.о., е прието, че производството по чл. 58 ЗИСС е едно самостоятелно производство, подсъдно по общо правило на окръжен съд като първа инстанция, чието решение впоследствие подлежи на апелативно и касационно обжалване[26]. Вероятно ВКС е разглеждал производството като неоценяем иск и попадащ под правилото на чл. 45 ЗГС 1930 г., според което всички граждански и търговски спорове, които не попадат под ведомството на околийските или други съдилища, са подсъдни като първа инстанция на окръжен съд.

 

При исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ законодателят е дал възможност на лица, пропуснали да заявят искане за реституция на земеделски земи и на гори и земи от горския фонд в първоначално дадените от закона срокове, да сторят това, но като докажат първо правото си на реституция. Ответна страна в тези дела по изрична законова уредба е или общината, или ОСЗ. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение ОСЗ определя земите или горите, върху които се възстановява собствеността. Касае се за съдебно производство за установяване на административно (публично) право на реституция против административния орган. Ако заинтересованите не бяха пропуснали сроковете за подаване на заявление за реституция, то те щяха да доказват правата си направо пред административния орган – в едно производство, в което и административният орган щеше да има задължение да събира доказателства. Въпреки нехайството им, законът  им позволява да докажат правата си, но по по-бавен ред и като ги товари с тежестта на събирането на доказателствата в един състезателен процес. Тук всъщност няма исков процес за защита на гражданско субективно право, а за едно публично субективно право. Законодателят е свободен да допусне изключение от касационно обжалване.

 

5.6. Искове за отмяна на решения на общо събрание на етажна собственост

 

Решенията на общото събрание на етажните собственици се формират от успоредни волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени към постигане на определена цел. След влизането им в сила решенията са задължителни за всички етажни собственици, включително и за тези, гласували „против“ на общото събрание, както и за неучаствалите лица. Предмет на отмяна по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС могат да бъдат приети позитивни решения, свързани с някаква промяна в правния мир, неблагоприятно засягаща било ищеца, било друг етажен собственик. Без значение е дали етажният собственик е гласувал за или против атакуваното решение. От друга страна, в правомощията на съда, сезиран с иск за проверка на законосъобразността на решението, не влиза възможността той да замести решението на общото събрание на етажните собственици. Основание на исковете по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС са конкретните твърдени закононарушения, допуснати при свикването и провеждането на общото събрание, стига тези основания да са заявени в процесуално-преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.

Исковете по чл. 40 ЗУЕС, подобно на останалите искове за отмяна на решения на корпоративно устроени дружества или неперсонифицирани образувания от собственици, са конститутивни и имат за свой предмет субективното потестативно материално право на отмяна на незаконосъобразни решения на общото събрание, в случая на етажни собственици[27].

Приетата през 1935 г. и действала до отмяната й с § 1, т. 4 ЗС, Изв., бр. 92 от 16 ноември 1951 г., Наредба закон за етажната собственост е предвиждала оспорване на решенията на етажната собственост пред областния (окръжния) съд, а неговото решение е подлежало на касационно обжалване пред ВКС – чл. 39 вр. чл. 36.

Няма следователно конституционно основание да се изключват от касационен контрол въззивните решения по искове с правно основание чл. 40 ЗУЕС.

 

5.7. Молби за промяна на име по чл. 19, ал. 1 ЗГР

 

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗГР промяната на собствено, бащино или фамилно име се допуска от съда въз основа на писмена молба на заинтересувания, когато то е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, както и в случаите, когато важни обстоятелства налагат това. В хипотезите, когато собственото, бащиното или фамилното име на едно лице е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, то има субективно право да иска промяна на името си и молбата за това е молба да се даде защита на това субективно право, което право е неразривно свързано с неимуществената сфера на лицето и има гражданскоправен характер. Промяната на името, когато са налице „важни обстоятелства“, е оставено на дискрецията (благоразумната преценка) на съда. Тя тук не е субективно право, доколкото съдът има свобода на преценка, но доколкото е свързана с името на физическото лице, е въпрос на уреждане на гражданскоправния му статус. Разграничението между двете хипотези – случая на осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо име, от една страна, и на важни обстоятелства, налагащи промяната, от друга, освен че нерядко може да бъде трудно, е и въпрос по същество на делото и на преценка на твърдения на молителя. А подсъдността на ВКС може да бъде ограничена единствено по отнапред дадени ясни критерии. Ето защо и доколкото молбите за промяна на име при първата хипотеза са молби за упражняване на гражданско субективно право с неимуществен характер, при които касацията не може да бъде изключена, следва да се приеме, че касация не бива да бъде изключена и при молбите по втората хипотеза.

 

5.8. Искове за установяване на незаконността на обявена, започнала или завършила стачка по чл. 17, ал. 1 ЗУКТС

 

Работодателят, както и работниците, които не стачкуват, могат да предявят иск за установяване на незаконността на обявена, започнала или завършила стачка пред окръжния съд по седалището или местожителството на работодателя. Делото се разглежда в седемдневен срок в открито заседание по реда на ГПК с участие на прокурор. Съдът постановява решението си в тридневен срок от разглеждането на делото.

В ЗУКТС са въведени редица императивни норми, според които напр.:

Докато е обявена и докато трае законна стачка, работодателят е лишен от правото да упражни локаут, като преустановява дейността на предприятието или на част от него и уволнява работници, нито като наема нови работници – чл. 20 и чл. 21;

За времето, през което участва в законна стачка, работникът има право на обезщетение за сметка на общественото осигуряване по общия ред, а ако стачката е призната за незаконна – само ако е доброволно осигурен – чл. 18, ал. 3.

Времето на участие на работниците в законна стачка се зачита за трудов стаж – чл. 18, ал. 4;

За участие в законна стачка работникът не отговаря дисциплинарно и имуществено, но за участие в незаконна стачка работникът отговаря дисциплинарно и имуществено съгласно разпоредбите на КТ и на другите закони – чл. 19.

Тези и други разпоредби на ЗУКТС сочат, че законодателят презумира обявената, провежданата и проведената стачка за законна, докато не бъде упражнена по съдебен ред акцията по чл. 17, ал. 1 ЗУКТС. С уважаването на този иск стачката става незаконна по отношение на всички участвали в нея лица и в този смисъл искът има конститутивен характер[28]. Последиците от уважения иск засягат всички посочени по-горе субективни права на работодателя и на работниците и служителите. Част от тези права са парично оценими, но част са неоценими пряко в пари – зачитане/незачитане на трудов стаж, право да се наемат работници за локаут, правото да се търси дисциплинарна отговорност на работника и пр. Обжалване пред ВКС не може да бъде изключено[29].

 

6. Извод

Противоречи на конституционния модел на касационно производство и върховен съдебен надзор от страна на ВКС по Конституцията от 1991 г. ограничаването на достъп до касация по искови и неискови спорни производства за защита на граждански субективни права с неоценяем парично характер.

Допустимо е законодателят да ограничи достъпа до касация по искови дела с предявени парични претенции под даден неголям праг (до 1/5 или 1/6 от прага за родовата подсъдност на окръжен съд), стига този праг да не дискриминира отделните видове дела и да е еднакъв независимо от материята на спора. Този единен праг може да бъде определен само от законодателя в бъдеще, след установяване на противоконституционността на сегашната норма, предвиждаща различни прагове за касационен достъп.

Допустимо е законодателят да изключи достъпа до касация по някои охранителни производства – напр. в областта на семейното и наследственото право – при които се цели голяма бързина и при които преценката по същество е концентрирана върху оценка на факти или преценка за интереси, а не толкова върху правни въпроси.

Ето защо смятам, че е налице основание Конституционният съд да обяви за противоконституционни

? разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в частта относно израза:

„решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20000 лв. – за търговски дела“;

? разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК в частта относно изразите:

„решенията по въззивни дела по искове за издръжка“

„брачни искове“,

„искове по чл. 322, ал. 2 от този кодекс“,

„производства по чл. 127а от Семейния кодекс“,

„производства за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността“,

„искове по чл. 40 от Закона за управление на етажната собственост“

„молби за промяна на име по чл. 19, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация“

 и „искове по чл. 17, ал. 1 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове“;

 

? разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК в частта относно израза: „решенията по въззивни дела по трудови спорове“.

 

Напротив, считам, че не е налице противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в частта относно изразите:

 

„производства по чл. 126, ал. 2 и чл. 130, ал. 3 от Семейния кодекс“

„искове по чл. 11, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи“

 и „искове по чл. 13, ал. 2 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд“.

 

Бележки под линия:

[1] Повече за инициативата „Сигнализирай: Съдебната практика!“ вж. на адрес: https://www.challengingthelaw.com/iniciativi/signalizirai-pravoto/

[2] Подобен подход – да се обосновава противоконституционност на ограничения за достъпа до касационно обжалване със статистически данни – е познат отдавна. Вж. напр. Орсов, Зл. Четири случая на несъответствие на гражданския процес с конституционните изисквания към съдебната власт. – В: Двадесет години от приемането на Конституцията на Република България. Материали от научната конференция В. Търново, 3 юни 2011, Съст. Зл. Орсов. С., Софи-Р, Немезида, 2011, с. 146-148; Стойчев, С. Конституционосъобразност на ограниченията на касационното обжалване по чл. 280, ал. 3 ГПК. – Търговско право, 2019, № 1, с. 49 и сл.

[3] Най-добрият израз на този възглед принадлежи на американския сенатор Съмнър (Cong. Globe, 39th Cong., 1st Sess., 677 (1866), цит. по Oregon v. Mitchell 400 U.S. 112, 154): „Всяка Конституция въплъщава принципите на своите съставители. Тя е протокол (transcript) на техните умове. Ако значението й на някое място е спорно или ако са използвани думи, които изглежда нямат някакво определено значение, няма да сгрешим, ако се обърнем към съставителите; и техният авторитет се увеличава съразмерно с доказателствата, които са оставили по въпроса“. На българска почва особено съществена е формулировката на проф. Велко Вълканов (Към въпроса за съдебния контрол върху административните актове, накърняващи субективните права на гражданите. – Правна мисъл, 1968, № 5, с. 54, достъпна и на сайта „Съдебно право“): „Мотивите не са закон, само тогава когато противоречат на собствения (непосредствен) смисъл на закона. Напротив, когато мотивите към даден закон се вместват в логическия обем на закона, тогава те, обяснявайки смисъла (значението) на закона, придобиват смисъла (значението) на самия закон, стават закон, са закон“.

[4] Възгледът е изразяван по много начини. Едно от най-известните принадлежи на съдия Холмс-младши: въпросът е „не какво е имал предвид този човек (написалият закона), но какво биха означавали тези думи в устата на един обикновен англоговорящ човек, който ги използва при обстоятелствата, при които са използвани“. Holmes, O. W. Collected Legal Papers, New York, Harcourt, Brace and Howe, 1920, p. 204.

[5] За обосновка на тезата, че е т.нар. „текстуализъм, изчистен от намерения“ (intention free textualism), е логически невъзможен, че текстовете винаги значат това, което авторите им имат предвид с тях и че тълкувателите на законовия текст всякога трябва при определени правила да съобразяват, респ. търсят възнамерявания от авторите на текста смисъл вж. Alexander, L., S. Prakash. “Is English You’re Speaking?” Some Arguments for the Primacy of Intent In Interpretation. Public Law and Legal Theory Research Paper Series. Paper No. 58. http://ssrn.com

[6] Мръчков, В. Трудово правораздаване и трудови съдилища. – В: Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С., Сиби, 2005, с. 316 и сл., поддържа допустимостта на учредяване на специализирани трудови съдилища, вкл. Върховен трудов съд, но без да обсъжда въпроса за конституционната допустимост на учредяването на специализиран върховен съд, наред с установените от КРБ ВКС и ВАС.

[7] Архивирани онлайн на следния адрес: https://www.betterjustice.bg/constitution. Извадки от тези материали, обстойни интервюта с редица от „бащите основателни“ и „майките основатели“, участвали в приемането на КРБ 1991 г., както и анализ на друга литература по въпроса за дебатите за съдебната власт в КРБ, у Марчева, Д. Дебатите за съдебната власт при създаването на Конституцията от 1991 г. Сборник с интервюта, коментари и анализ. С., НБУ, 2024, passim.

[8] Всъщност почти всички разпоредби относно съда и правораздаването в действащата КРБ са съществували и то в същия вид още в първия общ проект, внесен на първо четене.

[9] Вълканов, В. Цит. статия.

[10] Мотивите на законопроекта са публикувани в сп. „Юридическа мисъл“, г. III, бр. 4-5 от 1922 г., конкретно за касационното обжалване на с. 322-323.

[11] Цит. по Меворах, Н., Д. Лиджи. Закон за гражданското съдопроизводство. Текст, мотиви, библиография и съдебна практика. Т. I. С., печ. наемател Ст. Василев, 1935, с. 72 и с. 771.

[12] Стайнов, П. Административно правосъдие. Т. I и II. С., печ. Стопанско развитие, 1936, с. 64.

[13] Вж. сведенията у Мръчков, В. Цит. съч., с. 297-298, Гиргинов, Ал. Държавното устройство на България. Встъп. студия и науч. ред. проф. д-р Ек. Михайлова. С., НБУ, 2021, с. 493-504, Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. I. Обща част. 4 изд., съобразено с промените в законодателството. С., Университетска печ., 1948, с. 65-67.

[14] Това са сумите при приемането на ЗГС през 1930 г.

[15] Мотивите към проекта за този нормативен акт, изработен от Кодификационния съвет към Министерството на правосъдието, са дадени у Венедиков, П. Преглед на законодателството. Наредба закон за задълженията за издръжка. – Юридически архив, г. IX (1937/1938), № 2-3, с. 201-206.

[16] Вж. Цонов, Ал., Хр. Илков, Д. Петрински. Коментар на Закона за задълженията за издръжка. Текст, коментар, книжнина, доктрина и юриспруденция. Пазарджик, 1948.

[17] Фаденхехт, Й. Наредба-закон за задълженията за издръжка от 07.12.1937 г. – Правна мисъл, г. IV (1938), № 2, с. 126-144.

[18] Венедиков, Петко. Коментар на Наредбата закон за брака. 2 изд. Под ред. д-р Васил Крумов Петров. С., ИК „Петко Венедиков“, 2022. 382 с.

[19] Нарочно използвам израза „неискови спорове“, за да изключа объркващото и неособено полезно понятие „спорна съдебна администрация“, въведено в оборот у нас чак през 1970 г. от проф. Сталев в 3-о издание на неговия учебник по Българско гражданско процесуално право. В законодателството на държавите, от които сме черпили образци или директно сме реципирали уредба, в периода до 1948 г., сир. Франция, Русия, Германия, Австрия, това понятие не се използва и няма смисъл да го ползваме, за да обясним какъвто и да е неясен институт или норма от законодателството до 1948 г.

[20] Тази идея обаче вероятно се нуждае от модерно преосмисляне. Страната ни отдавна е част от ЕС и един немалък процент от браковете, от родените във и извън брак деца и от придобитите или наследени от деца имоти вече са с някакъв международен елемент. Прилагането на правото на ЕС по тези въпроси в никакъв случай не може да се нарече маловажно или с ниска правна сложност.

[21] Съдът на Европейския съюз с решение на Съда (четвърти състав) от 21 октомври 2015 г. по дело C-215/15 приема, че искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент № 2201/2003 г., въпреки че съдебното решение, постановено по иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт. Член 12, параграф 3, буква „б)“ от Регламент № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би могла да се счита за „изрично или по друг недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]“ по смисъла на тази разпоредба единствено поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. Международно компетентен е съдът по обичайното местопребиваване на детето – чл. 8, т. 1 от регламента.

Цитираната практика сочи, че въпросите за пътуванията на детето в чужбина, придружавано от родителя си или от лице, посочено от родителя, както и за издаване на необходимите документи в тази връзка, са въпроси на упражняване на родителските права и задължения.

[22] Хинов, М. Закон за имуществата, собствеността и сервитутите. Текстове и пълен сборник на съдебната практика. 2 доп. изд. Бургас, 1946, с. 88-96.

[23] Вж. Съпоставителната таблица у Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Имущества, владение, собственост, сервитути. Прев. Т. Наследников. С предговор от  Й. Фаденхехт. С., Народна печатница „Витоша“, 1920.

[24] Ричи, Фр. Имуществата, собствеността и нейните видоизменения. Кн. I. Прев. Ангел Стойков. Стара Загора, печ. и книговезница „Светлина“, 1925, с. 271

[25] Bruno, A. Юриспруденция на италианските съдилища по Codice civile. Ч. I. Прев. Х. Вълчанов. С., печ. Художник, 1930, с. 104.

[26] Цит. по Хинов, М. Цит. съч.

[27] В теорията това отдавна е установено, като заслугата е на проф. Сталев – вж. статиите Сталев, Ж. Синтез на юриспруденцията на ВКС относно естеството на производството за отменяване на решения на общи събрания на кооперативно устроени търговски дружества. – Юридическа мисъл, 1946, № 3-4, с. 311-318, и Сталев, Ж. Решенията на съда по жалби срещу решенията на общото събрание на етажната собственост не са влезли в законна сила решения по смисъла на чл. 548 от ЗГС и не подлежат на отмяна по молба за преглед [Критичен преглед на съдебната практика]. – Юридическа мисъл, 1950, № 4, с. 177-186.

[28] Мръчков, В. Трудово право. 7 изд. С., Сиби, 2010, с. 901-902.

[29] С Решение № 27 от 15.10.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 20/1998 г., е отхвърлено искането за обявяване противоконституционността на ал. 5 (която през 2001 г. е отменена от законодателя) на чл. 17 ЗУКТС, която първоначално предвижда едноинстанционност на производството само пред окръжния съд. Не трябва да се има забравя обаче, че през по-големия период от действието (от ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г. до ДВ, бр. 124 от 1997 г.) на тази алинея у нас действа преглед по реда на надзора по молба на страна по делото, доближаващ се на практика до касационно обжалване. Това гарантира на страната възможност за достъп до ВКС, макар и без въззив.