Решение на ВКС, I ГО, № 677 от 13.XI.1939 г. (официален сборник на решения и определения на гражданските отделения на ВКС за 1939 г., пор. № 69, с. 122)
Автор: проф. Йосиф Фаденхехт
(публикувана за първи път в сп. „Правна мисъл“, г. VI (1940), № 8)
Случаят: Бащата предявил иск против дъщерите си за издръжка. Ищецът има неразведена съпруга. Искът уважен, въпреки направеното възражение от ответниците, въз основа на чл. 5, ал. 1 от Наредбата закон за задълженията за издръжка (НЗЗИ), че ищецът няма право да иска издръжка от дъщерите си, докато не докаже, че съпругата му не може да го издържа. Севлиевският областен съд приел, че възражението на ответничките е трябвало да бъде доказано от тях и заради това, понеже те не представили никакви доказателства, уважил иска.
ВКС с разглежданото решение отменява решението по касационната жалба на дъщерите.
Мотивите на ВКС са:
„Разбирането на областния съд е в несъгласие с разпоредбата на чл. 5, ал. 1 НЗЗИ. Понеже в конкретния случай съдът по същество е признал за установено от фактическа страна, че ищецът не е разведен от законната си съпруга, същият по силата на цитирания текст от закона не може да иска средства за издръжка от ответниците – низходящи, без да е доказал, че съпругата му не е в състояние да го издържа в цялост или поне отчасти. Нему, като ищец в процеса, тежи задължението да представи доказателства за невъзможността съпругата му да му дава издръжка, а не на ответниците, чието задължение за даване прехрана на баща им, както личи от цитирания текст, е субсидиарно (подчертано от мен Й. Ф.) – само доколкото нужната издръжка не може да му бъде дадена от съпругата. При това трябва да се забележи, че за доказване невъзможността за даване издръжка от съпругата не е необходимо ищецът предварително да завежда иск срещу нея, а това е могло да стане и по настоящото дело, стига заинтересувания да представи необходимите за това доказателства пред инстанцията по същество“.
ВКС е намерил, че с решението на Севлиевския областен съд са били нарушени чл. 5, ал. 1 НЗЗИ във връзка с чл. 9 и чл. 146 ЗГС.
Бележка. В разглежданото решение е разрешен въпросът за тежестта на доказването при иск за издръжка, основан на чл. 2 и чл. 5, ал. 1 НЗЗИ. Ищецът ли трябва да докаже, че неговата съпруга не е в състояние да го издържа, за да може да претендира да бъде осъден низходящият, против когото е предявен иск за издръжка, или ответникът – низходящ – трябва да докаже, че ищецът има съпруг, който е в състояние да го издържа, за да избегне осъждането, т.е. за да се отхвърли искът. За разрешение на този въпрос трябва да се изхожда от основното правило, дадено в чл. 164 ЗГС, според което „обстоятелствата, от които произтича едно право, трябва да се докажат от оная страна, която иска да осъществи това право; ония пък обстоятелства, които изключват пораждането на предявеното право или погасяват това право, трябва да се докажат от противната страна“. По-рано това правило беше дадено в смисъл, че „ищецът трябва да докаже своя иск. Ответникът, който възразява против исканията на ищеца, е длъжен да докаже своите възражения“ (старият чл. 282 ЗГС). Съгласно чл. 62, т. 4 и 5, да докажеш своя иск, значи да докажеш обстоятелствата, от които произтича искът. Искът е съдебното осъществявяне на правото. Значи, ищецът трябва да докаже обстоятелствата, от които произтича правото, което ще се осъществи с решението, което би уважило иска. А родителят, който има неразведена съпруга и претендира за издръжка от свой низходящ, трябва да докаже, съгласно чл. 5, ал. 1 НЗЗИ, не само, че е възходящ (родител) на ответника, но и обстоятелството, че съпругът му не е в състояние да го издържа. Правилно ВКС в случая е намерил, че областният съд неправилно е счел, че ответницата ? дъщеря на ищеца ? е длъжна, за да се освободи от задължението за издръжка спрямо ищеца, да докаже, че съпругата му е в състояние да го издържа, съгласно с чл. 3, ал. 2 НЗЗИ. На пръв поглед, като че ли се касае за едно обстоятелство, „което изключва пораждането на предявеното право“ на ищеца за издръжка от дъщерята ответница. Ако беше така, трябваше върху ответницата да легне тежестта да докаже това обстоятелството, като основание за нейно възражение против иска. Всъщност обаче реченото обстоятелство е елемент от фактическия състав, с който нормата (на чл. 5, ал. 1) свързва пораждането на правната последица: право да се иска издръжка от низходящия. Това ясно следва от начина, по който е редактиран текстът: „Когато лицето, което има право на издръжка има съпруг, то може да иска издръжка от низходящите само доколкото съпругът не може да го издържа“. Законът предпоставя, че родителят е в такова имотно положение, при което той има право да иска издръжка. Сиреч, предпоставя се, че родителят, както определя чл. 2 НЗЗИ, не притежава достатъчно свое имущество, от което (и с накърнение дори на капитала) той би могъл да се издържа. При спор по това обстоятелство, ищецът трябва да го докаже. Защото то е елемент от фактическия състав, от който по закона произтича правото да се иска издръжка от другиго, по-особено – правото на възходящия да иска издръжка от свой низходящ. Но веднъж установено това обстоятелство, било като безспорно между странитe или в случай на спор, като доказано от ищеца, за да има право възходящият да иска издръжка от низходящия, ако първият има съпруг, понеже на първо място (преди низходящия) този съпруг е длъжен да дава издръжка, понеже, с други думи, задължението на низходящия спрямо възходящия, който има съпруг, е, както правилно съобразява ВКС в разглежданото решение, субсидиарно по отношение на задължението на съпруга, очевидно е, че ищецът е длъжен да установи, че в случая съществува и е изискуемо спрямо низходящия правото му за издръжка. Значи, той трябва да докаже, че съпругата му не е в положение да го издържа. За тази цел ищецът трябва да представи доказателства, от които съдът да се убеди, че съпругата или е лишена от каквито и да е имотни средства и от възможности за придобив, или средствата му са в такъв размер, или възможностите му за придобив са такива, че в техните граници даването на издръжката би го лишило от възможността сам да се издържа, с оглед на общественото си положение (чл. 8, ал. 2 НЗЗИ).
Трябва обаче да забележа, че това схващане за разпределяне тежестта на доказване не е възприето в Германия от мнозинството на авторите и от Райхсгерихта. Застъпеното тук схващане се поддържа от Франц Леонхард в съчинението му „Die Beweislast“ („Тежестта на доказване“), II издание, 1926, с. 406, където са посочени за противното мнение Dernburg, Buerg. Recht, том IV, с. 229. Rosenberg, Die Beweislast nach der ZPO und dem BGB, II-o изд. и няколко решения на германския Райхсгерихт. Също и Enneccerus – Kipp ? Martin Wolff, Lehrbuch des buergerl. Rechts II, 2, § 97, бел. 33.
